IV. СОЦИАЛНИЯТ ОРГАНИЗЪМ И ВРЪЗКИТЕ МУ С ДРУГИТЕ НАРОДИ

/* Изразът мо­же да бъ­да раз­б­ран са­мо след ос­нов­но за­поз­на­ва­не с ду­хов­но­-на­уч­но­то от­к­ри­тие на Р. Щайнер за „тро­ич­но­то раз­де­ля­не на чо­веш­кия организъм". За пръв път в пуб­ли­ку­ва­на­та през 1919 го­ди­на кни­га „Върху за­гад­ки­те на душата" (Събрани съ­чи­не­ния № 21) Р. Щайнер за­гат­ва за след­на­та ло­ка­ли­за­ция на три­те ос­нов­ни ду­шев­ни сили: мисли, чув­с­т­ва и воля. Мислите имат сво­ето пред­с­та­ви­тел­с­т­во „горе" в гла­ва­та (мозъка, Корfsystem), чув­с­т­ва­та - в рит­мич­на­та система, раз­по­ло­же­на пре­дим­но в об­лас­т­та на гър­ди­те (Вrustsysem), и во­ля­та - „долу" в това, ко­ето Р. Щайнер на­ри­ча дви­га­тел­но­-ве­щес­т­во­об­мен­на система. (Stoff- wechsel-Gliedmalеn-System)/.

Вътрешната ди­фе­рен­ци­ация на здра­вия со­ци­ален ор­га­ни­зъм пра­ви тро­ич­но раз­де­ле­ни съ­що и меж­ду­на­род­ни­те връзки. Всяка от три­те със­тав­ни час­ти бли­за в са­мос­то­ятел­ни връз­ки със съ­от­вет­ни­те зве­на от дру­ги­те со­ци­ал­ни организми. Икономическите връз­ки на ед­на стра­на с дру­га въз­ник­ват без не­пос­ред­с­т­ве­но­то вли­яние на пра­во­ва­та държава.

И об­рат­но - в из­вес­т­ни гра­ни­ци от­но­ше­ни­ята меж­ду пра­во­ви­те дър­жа­ви ще се из­г­раж­дат в пъл­на не­за­ви­си­мост от ико­но­ми­чес­ки­те условия. Бла- годарение на та­зи независимост, да­ти­ра­ща още при въз­ник­ва­не­то им, меж­ду­дър­жав­ни­те от­но­ше­ния ще са в със­то­яние да из­г­лаж­дат вся­как­ви кон­ф­лик­т­ни ситуации. Интересите на от­дел­ни­те со­ци­ал­ни ор­га­низ­ми ще се га­ран­ти­рат от не­на­ру­ши­мос­т­та на дър­жав­ни­те граници.

Духовните струк­ту­ри на от­дел­ни­те дър­жа­ви ще вли­зат по­меж­ду си са­мо в та­ки­ва отношения, ко­ито бли­кат от об­щия ду­хо­вен жи­вот на ця­ло­то човечество. Независимият от дър­жа­ва­та и из­г­ра­ден вър­ху сво­ите соб­с­т­ве­ни прин­ци­пи ду­хо­вен живот, ще съз­да­де та­ки­ва отношения, ко­ито са невъзможни, в случаи, че ду­хов­ни­те пос­ти­же­ния се оце­ня­ват не от ръ­ко­вод­с­т­во­то на ду­хов­ни­те институции, а от са­ма­та пра­во­ва държава. При то­зи род от­но­ше­ния не съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва раз­ли­ка меж­ду пос­ти­же­ни­ята на офи­ци­ал­на­та на­ука (в меж­ду­на­ро­ден план) и пос­ти­же­ни­ята в дру­ги­те ду­хов­ни области. Една ду­хов­на об­ласт пол­зу­ва ези­ка на да­ден на­род и се до­кос­ва до всичко, ко­ето е в не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с езика. Към та­зи об­ласт при­над­ле­жи и са­мо­то на­род­нос­т­но съзнание. Хората от ед­на ези­ко­ва об­щ­ност ня­ма да вля­зат в из­кус­т­ве­ни кон­ф­лик­ти с пред­с­та­ви­те­ли на дру­га ези­ко­ва общност, ако за приз­на­ва­не­то на сво­ята ав­тен­тич­на кул­ту­ра те тър­сят под­к­ре­па от дър­жа­ва­та или икономиката. Ако
един на­род има по­-го­ля­ма спо­соб­ност да раз­ши­ря­ва сво­ето кул­тур­но и ду­хов­но влияние, на то­ва раз­ши­ре­ние ще се гле­да ка­то на не­що справе- дливо; и ако се про­явя­ва под форми, ин­с­пи­ри­ра­ни от ду­хов­ни­те струк­ту­ри на обществото, то ще про­ти­ча спо­кой­но и миролюбиво.

Днес тро­ич­но­то раз­де­ля­не на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм сре­ща на­й-­ос­т­ра съп­ро­ти­ва от стра­на на оне­зи общности, ко­ито са обе­ди­не­ни от един общ език и ед­на об­ща култура. Тази съп­ро­ти­ва ще тряб­ва да се пре­одо­лее в име­то на ог­ром­на­та цел, ко­ято но­во­то вре­ме пос­та­вя все по­-­яс­но пред човечеството. Човечеството ще разбере, че вся­ка не­го­ва част мо­же да нап­ред­ва към ед­но на­ис­ти­на дос­той­но съществуване, са­мо ако тя се свър­з­ва пъл­но кръв­но с всич­ки дру­ги части. Естествено, ет­ни­чес­ки­те и ра­со­ви за­ви­си­мос­ти - на­ред с ос­та­на­ли­те ин­с­тин­к­тив­ни връз­ки - са в ос­но­ва­та на ис­то­ри­чес­ки въз­ник­на­ли­те пра­во­ви и ико­но­ми­чес­ки чо­веш­ки общности. Обаче силите, бла­го­да­ре­ние на ко­ето на­ро­ди­те из­рас­т­ват в сво­ята еволюция, тряб­ва да се раз­ви­ват сво­бод­но и да си вза­имо­дейс­т­ву­ват без ог­ра­ни­ча­ва­щи­те вли­яния на дър­жав­ни­те и ико­но­ми­чес­ки­те стру- ктури. Това ще бъ­де постигнато, ко­га­то ет­ни­чес­ки­те об­щ­нос­ти осъ­щес­т­вя­ват вът­реш­но­то тро­ич­но раз­де­ля­не на сво­ите со­ци­ал­ни организми, та­ка че вся­ка от със­тав­ни­те им час­ти да вле­зе в са­мос­то­ятел­ни връз­ки с дру­ги­те со­ци­ал­ни организми.

По то­зи на­чин се из­г­раж­дат на­ис­ти­на мно­гос­т­ран­ни за­ви­си­мос­ти меж­ду народи, дър­жа­ви и сто­пан­с­ки корпорации, ко­ито свър­з­ват вся­ка от час­ти­те на чо­ве­чес­т­во­то и то по та­къв начин, че вся­ка ед­на да спо­де­ля соб­с­т­ве­ни­те си жиз­не­ни ин­те­ре­си с ин­те­ре­си­те на останалите. Съюзът меж­ду на­ро­ди­те въз­ник­ва от импулси, ко­ито съ­от­ветс­т­ву­ват на действител- ността. Той не мо­же да бъ­де „постановен" по си­ла­та на по­ли­ти­чес­ки или прав­ни основания.

Които съ­зи­ра тук ня­как­ва „утопия", той про­пус­ка да види, че в дейс­т­ви­тел­ност са­ми­ят жи­вот е ус­т­ре­мен към целта, на­ре­че­на от не­го „утопи- чна", и че раните, ко­ито по­на­ся животът, се дъл­жат на това, че та­зи цел е все още да­леч от чо­веш­ко­то съзнание.

За обек­тив­но­то мис­ле­не е от осо­бе­но зна­че­ние обстоятелството, че ви­зи­ра­на­та тук цел пред един со­ци­ален ор­га­ни­зъм има стойност за ця­ло­то човечество, ма­кар и да е осъ­щес­т­ви­ма от все­ки от­де­лен со­ци­ален орга- низъм, не­за­ви­си­мо от то­ва как дру­ги­те дър­жа­ви се от­на­сят към та­зи концепция. Ако един со­ци­ален ор­га­ни­зъм се раз­ч­ле­ни на три­те си ес­тес­т­ве­ни със­тав­ни части, тех­ни­те пред­с­та­ви­тел­ни ин­с­ти­ту­ции мо­гат да вля­зат в меж­ду­на­род­ни връз­ки ка­то ед­на хо­мо­ген­на еди­ни­ца до­ри и ко­га­то дру­ги­те пред­с­та­ви­тел­ни ин­с­ти­ту­ции все още не са пред­п­ри­ели ни­как­ви стъп­ки в по­со­ка на тро­ич­но­то разделяне. Несъмнено, ко­ито ра­бо­ти за тро­ич­но­то разделяне, той го пра­ви в име­то на ед­на об­що­чо­веш­ка цел. А
това, ко­ето е не­об­хо­ди­мо да се направи, в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен ще се про­ник­не с оне­зи сили, ко­ито бли­кат от жи­во­та и се про­явя­ват в ис­тин­с­ки­те чо­веш­ки импулси, от­кол­ко­то с все­въз­мож­ни­те ре­зо­лю­ции от кон- греси, съ­ве­ща­ния и т.н. Споменатата цел е за­мис­ле­на въз ос­но­ва на кон­к­рет­ни принципи; в ре­ал­ния жи­вот оба­че тя тряб­ва да бъ­де пос­ти­га­на във вся­ка от­дел­на точ­ка на чо­веш­ко­то общество.

Ако в то­зи дух раз­г­леж­да­ме на­й-­важ­ни­те прог­ре­си в жи­во­та на на­ро­ди­те и дър­жа­ви­те през пос­лед­ни­те десетилетия, ще се убедим, че ис­то­ри­чес­ки обо­со­бе­ни­те дър­жа­ви - на­ред със сво­ите духовни, прав­ни и сто­пан­с­ки струк­ту­ри - из­г­ра­ди­ха та­ки­ва меж­ду­на­род­ни връзки, ко­ито са­мо под­гот­ви­ха ка­тас­т­ро­фа­та от 1914 г. Но от дру­га стра­на бе­ше ясно, че други, про­ти­во­по­лож­ни сили, ид­ва­щи от не­съз­на­ва­ни­те чо­веш­ки им­пул­си на­пи­рат имен­но към тро­ич­но­то раз­де­ля­не на со­ци­ал­ния организъм. Накра- тко - тро­ич­но­то раз­де­ля­не ще се пре­вър­не в ле­чеб­но сред­с­т­во про­тив катаклизмите, по­раж­да­ни от фа­на­тич­ния стре­меж към ед­но въ­об­ра­жа­емо единство. Общопризнатите „ръ­ко­во­ди­те­ли на човечеството" не ус­пя­ха да ви­дят как­во се под­гот­вя око­ло тях. През про­лет­та и ран­но­то ля­то 1914 г. „дър­жав­ни­те мъже" все още говореха, че ми­рът в Европа е га­ран­ти­ран бла­го­да­ре­ние на правителствата, тех­ни­те уси­лия и предпазли- вост. Обаче те­зи дър­жав­ни­ци ня­ма­ха ни­как­во предчувствие, че тех­ни­те раз­съж­де­ния и дейс­т­вия ня­мат ве­че ни­що об­що с хо­да на ре­ал­ни­те съби- тия. Независимо от това, те бя­ха смя­та­ни за „практици". Обратно, хора- та, ко­ито през пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия се про­из­на­ся­ха про­тив въз­г­ле­ди­те на те­зи „държавници", бя­ха смя­та­ни за „мечтатели", вклю­чи­тел­но и ав­то­рът на нас­то­яща­та книга, осо­бе­но ко­га­то ме­се­ци пре­ди во­ен­на­та катастрофа, във Виена, той раз­г­леж­да­ше не­ща­та пред те­сен слу­ша­тел­с­ки кръг. (По-голяма ауди­то­рия ве­ро­ят­но би пос­рещ­на­ла ду­ми­те ми с присмех). За пред­с­то­яща­та зап­ла­ха аз ка­зах приб­ли­зи­тел­но следното: „Жизнените тенденции, ко­ито имат над­мо­щие в на­ша­та съвременност, ще ста­ват все по-силни, до­ка­то нак­рая те ще уни­що­жат са­ми­те се­бе си. Свръхсетивният пог­лед вър­ху со­ци­ал­ния жи­вот яс­но показва, че нав­ся­къ­де зре­ят ужас­ни со­ци­ал­ни язви. И та­зи е на­й-­го­ля­ма­та гри­жа за чове- ка, кой­то про­ник­ва в битието. Най-страшното е, че се под­тис­ка все­ки ен­ту­си­азъм за опоз­на­ва­не на жи­во­та чрез сред­с­т­ва­та на Духовната На- ука и всич­ко то­ва мо­же да до­ка­ра чо­ве­ка дотам, че да из­к­ре­щи в ли­це­то на све­та кол­ко мно­го са нуж­ни ис­тин­с­ки оз­д­ра­ви­тел­ни средства. Ако со­ци­ал­ни­ят ор­га­ни­зъм се раз­ви­ва как­то досега, ще въз­ник­нат та­ки­ва по­ра­же­ния в об­лас­т­та на културата, ко­ито за об­щес­т­во­то ще оз­на­ча­ват също- то, как­во­то са ра­ко­ви­те об­ра­зу­ва­ния в би­оло­гич­ния ор­га­ни­зъм на чо- века."

За та­зи об­ласт на живота, в ко­ято ръ­ко­вод­ни­те кръ­го­ве ни­то можеха, ни-­
то ис­ка­ха да проникнат, „държавниците" се вслу­ша­ха в пог­реш­ни им- пулси. Тези им­пул­си пред­по­ла­га­ха мерки, ко­ито не би­ха мог­ли да се осъществят, а не по адек­ват­ни­те мерки, ко­ито мо­же­ха да по­ро­дят до­ве­рие меж­ду раз­ли­чи­те чо­веш­ки общности.

Който вярва, че всред не­пос­ред­с­т­ве­ни­те при­чи­ни за се­гаш­на­та све­тов­на ка­тас­т­ро­фа не са на­ме­се­ни и со­ци­ал­ни­те закономерности, тряб­ва да по­мис­ли как­во би про­из­ляз­ло от по­ли­ти­чес­ки­те мо­ти­ви на во­юва­щи­те държави, ако „държавниците" им би­ха вклю­чи­ли те­зи со­ци­ал­ни за­ко­но­мер­нос­ти в сво­ята воля. И как­во би ста­на­ло - от дру­га стра­на - ако по­доб­на во­ля не бе­ше съз­да­ла са­мия за­ряд на пос­лед­ва­ла­та експлозия. Ако през пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия вни­ма­тел­но сме наб­лю­да­ва­ли на­ди­га­що­то се ра­ко­во за­бо­ля­ва­не в меж­ду­дър­жав­ни­те от­но­ше­ния - въз­ник­на­ло име- н­но ка­то пос­ле­ди­ца от со­ци­ал­ни­те идеи на во­де­щи­те по­ли­ти­ци - ще раз­бе­рем и ду­ми­те на ед­на вид­на лич­ност в ду­хов­ния елит на Европа, ка­за­ни още през 1888 го­ди­на от­нос­но со­ци­ал­на­та во­ля на во­де­щи­те поли- тици: „Целта е ясна: да пре­вър­нем чо­ве­чес­т­во­то в ед­но цар­с­т­во от бра- тя, ко­ито - дви­же­ни един­с­т­ве­но от на­й-б­ла­го­род­ни мо­ти­ви - да нап­ред­ват за­ед­но по своя път. Ако чо­век про­уч­ва ис­то­ри­ята са­мо вър­ху кар­та­та на Европа, би мо­гъл да повярва, че близ­ко­то ни бъ­де­ще е зас­т­ра­ше­но от ед­но ма­со­во и вза­им­но убийство", и са­мо мисълта, че тряб­ва да бъ­де на­ме­рен „пъ­тят към ис­тин­с­ки­те цен­нос­ти на чо­веш­кия живот" мо­же да съх­ра­ни усе­та за чо­веш­ко­то достойнство. И та­зи ми­съл е такава, че „тя не се по­ми­ря­ва с на­ше­то чу­до­вищ­но въоръжаване, как­то и с то­ва на на­ши­те съседи. И все пак аз вяр­вам в нея. Тя тряб­ва да от­во­ри очи­те ни, за­що­то в про­ти­вен слу­чай би би­ло по­-доб­ре с ед­но об­що ре­ше­ние прос­то да ану­ли­ра­ме чо­веш­кия жи­вот и да обя­вим офи­ци­ален праз­ник на самоубийството" (Така се из­ра­зя­ва Херман Грим през 1888 на стр.46 от кни­га­та си „Извадки от пос­лед­ни­те пет години"). А как­во дру­го бя­ха „во­ен­ни­те приготовления", ако не стре­меж на оп­ре­де­ле­ни хо­ра да за­па­зят дър­жа­ва­та ка­то ед­на мо­но­лит­на и не­де­ли­ма формация, въп­ре­ки че в хо­да на съв­ре­мен­но­то раз­ви­тие та­зи мо­но­лит­на фор­ма­ция яв­но про­ти­во­ре­че­ше на все­ки нор­ма­лен и здрав по­рив за съв­мес­тен жи­вот на от­дел­ни­те народи? Нормален и здрав съв­мес­тен жи­вот мо­же да га­ран­ти­ра са­мо он­зи со­ци­ален организъм, кой­то ще въз­ник­не от ло­гич­ни­те за­ко­но­мер­нос­ти на но­во­то време.

Повече от 50 го­ди­ни Австро-Унгария се стре­ме­ше към ед­но пъл­но об­но­вя­ва­не на сво­ите структури. Нейният ду­хо­вен живот, бли­кащ от нед­ра­та на тол­ко­ва мно­го ет­ни­чес­ки общности, тър­се­ше та­ки­ва форми, за чи­ето раз­ви­тие един­на­та дър­жа­ва - из­г­ра­де­на по стар об­ра­зец - пред­с­тав­ля­ва­ше се­ри­оз­на пречка. Сръбско-австрииският конфликт, сто­ящ в из­ход­на­-
та точ­ка на се­гаш­на­та све­тов­на катастрофа, е жи­во до­ка­за­тел­с­т­во за това, че от оп­ре­де­лен мо­мент на­та­тък по­ли­ти­чес­ки­те гра­ни­ци на един­на­та дър­жа­ва не мо­гат да бъ­дат в съ­що­то вре­ме и кул­тур­ни гра­ни­ци за народите. Ако ду­хов­ни­ят жи­вот - из­г­ра­ден вър­ху сво­ите соб­с­т­ве­ни при- н­ци­пи и без да е под­чи­нен на по­ли­ти­чес­ка­та дър­жа­ва и ней­ни­те гра­ни­ци - би ус­пял да над­х­вър­ли те­зи ско­ва­ва­щи рам­ки и да из­рас­не в хар­мо­ния с це­ли­те на дру­ги­те народи, то­га­ва конфликтите, ста­ени в ду­хов­ния жи- вот, не би­ха мог­ли да се раз­ра­зят в ед­на по­ли­ти­чес­ка криза. Но по­доб­на ево­лю­ция в ду­хов­ния жи­вот из­г­леж­да­ше на всички, ко­ито в Австро-Ун- гария си въобразяваха, че мис­лят „държавнически", ка­то не­що невъз- можно, ка­то ня­как­во пъл­но безумие. Техните мис­лов­ни сте­ре­оти­пи не до­пус­ка­ха друго, ос­вен представата, че дър­жав­ни­те гра­ни­ци съв­па­дат с националните. И за те­зи мис­лов­ни стереотипи, иде­ята че оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни ор­га­ни­за­ции и струк­ту­ри мо­гат да се по­ро­дят не­за­ви­си­мо от дър­жав­ни­те граници, из­г­леж­да­ше отблъскваща. Но въп­ре­ки всичко: точ­но та­зи не­въз­мож­на идея е на­й-­съ­щес­т­ве­но­то изис­к­ва­не на съв­ре­мен­на­та епо­ха за про­ти­ча­не­то на нор­ма­лен меж­ду­на­ро­ден живот.

Ако чо­век раз­по­ла­га с прак­тич­но и обек­тив­но мислене, той не тряб­ва да се пре­пъ­ва в при­вид­на­та не­въз­мож­ност на та­зи идея и да смята, че всич­ки уси­лия са об­ре­че­ни на неп­ре­одо­ли­ми трудности. Напротив - той тряб­ва да мо­би­ли­зи­ра си­ли­те си, за да ги преодолява. Вместо „държав- ническото" мис­ле­не да се съ­об­ра­зи с изис­к­ва­ни­ята на съв­ре­мен­на­та епоха, то се зае да кон­сер­ви­ра въ­об­ра­жа­ема­та ця­лост на ста­ро­то дър­жав­но устройство. Но та­ка дър­жа­ва­та все по­ве­че се прев­ръ­ща­ше в ед­на аб­сур­д­на формация. И през вто­ро­то де­се­ти­ле­тие на 20-и век тя се из­п­ра­ви пред алтернативата: или да не пра­ви ни­що за се­бе­съх­ра­не­ни­ето си в ста­ри­те дър­жав­ни струк­ту­ри и да очак­ва раз­па­да­не­то си, или външ­но да под­дър­жа своя вът­ре­шен аб­сурд чрез насилия, ко­ито на­ме­ри­ха из­раз във во­ен­ни­те действия. И така, 1914 из­п­ра­ви ав­с­т­ро­-­ун­гар­с­ки­те „държавни- ци" пред алтернативата: те или тряб­ва­ше да про­ме­нят сво­ите на­ме­ре­ния и да ги съ­об­ра­зят с жиз­не­ни­те за­ко­но­мер­нос­ти на здра­вия со­ци­ален ор­га­ни­зъм и да пред­с­та­вят на све­та то­зи факт ка­то из­раз на сво­ята во­ля - ко­ето би про­бу­ди­ло ед­но но­во до­ве­рие към тях - или пък бя­ха длъж­ни да пре­диз­ви­кат во­ина с цел да за­па­зят ста­ри­те структури. По въп­ро­си­те за „вината" мо­жем да сме обек­тив­ни са­мо ако има­ме пред­вид и те­зи подробности. Именно по­ра­ди учас­ти­ето на мно­го на­ро­ди в със­та­ва на Австро-Унгария, пред нея бе­ше пос­та­ве­на све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка­та зада- ча, пре­ди всич­ко да раз­вие здра­вия со­ци­ален организъм. Тази за­да­ча не мо­жа да бъ­де осмислена. Прегрешението пред но­ви­те ево­лю­ци­он­ни им­пул­си на све­та вка­ра Австро-Унгария в ужа­си­те на войната.

А как­во бе­ше по­ло­же­ни­ето с нем­с­кия Райх? Той съ­що бе­ше ос­но­ван в
ед­на епоха, ко­га­то чо­веш­ки­ят стре­меж към здрав со­ци­ален ор­га­ни­зъм на­пи­ра­ше към сво­ето реализиране. Тази ре­али­за­ция би мог­ла да се пре­вър­не в ис­то­ри­чес­ко оп­рав­да­ние за съ­щес­т­ву­ва­не­то на Райха. Виждаме как со­ци­ал­ни­те им­пул­си се кон­цен­т­ри­ра­ха в та­зи сред­но­ев­ро­пейс­ка дър­жа­ва ка­то в един прос­т­ран­с­т­вен център, кой­то ся­каш бе­ше пре­доп­ре­де­лен да ста­не аре­на за тех­ни­те ви­ди­ми действия. Разбира се, со­ци­ал­но­то мис­ле­не мо­же да се про­яви на мно­го места, оба­че в Германия то прие твър­де осо­бе­ни форми, от кой­то мо­же­ше да се съ­ди за не­го­во­то бъ­де­що развитие. Всичко то­ва тряб­ва­ше да се пре­вър­не в твор­чес­ки им­пулс за та­зи държава, в не­пос­ред­с­т­ве­ни за­да­чи пред ней­ни­те ръководители. Ако бе­ше при­ела то­зи твор­чес­ки импулс, бли­кащ от са­ми­те нед­ра на чо­веш­ка­та еволюция, Германия ще­ше да из­пъл­ни и ис­тин­с­ко­то си пред­наз­на­че­ние в съв­ре­мен­ния меж­ду­на­ро­ден живот. Вместо да се за­еме с ве­ли­чес­т­ве­на­та об­що­чо­веш­ка задача, тя за­тъ­на в „со­ци­ал­ни реформи", дик­ту­ва­ни от изис­к­ва­ни­ята на момента, и по­ри се радваше, ко­га­то в чуж­би­на се удив­ля­ва­ха от об­раз­цо­вия вид на те­зи реформи.

Нещата все по­ве­че се приб­ли­жа­ва­ха по по­каз­на­та де­мон­с­т­ра­ция на си­ла и мощ, ко­ито Германия въз­ла­га­ше на ве­че на­пъл­но из­чер­па­ни и ос­та­ре­ли пред­с­та­ви за ве­ли­чи­ето и бля­съ­ка на държавата. Изградена бе­ше ед­на държава, ко­ято съ­що как­то Австро-Унгария, се про­ти­во­пос­та­вя­ше на но­ви­те ево­лю­ци­он­ни импулси. Ръководителите на Германия до­ри не по­до­зи­ра­ха за тях­но­то съществуване. Държавата, ко­ято те си представяха, мо­же­ше да се кре­пи са­мо на во­ен­на­та мощ. Докато в дейс­т­ви­тел­ност об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция за­ви­се­ше от осъ­щес­т­вя­ва­не­то на им­пул­са за из­г­раж­да­не­то на здрав со­ци­ален организъм. С осъ­щес­т­вя­ва­не­то му, в об­щ­нос­т­та на съв­ре­мен­ни­те на­ро­ди би­ха се на­ме­си­ли и дру­ги си­ли ос­вен тези, ко­ито бя­ха на­ли­це през 1914. С не­раз­би­ра­не­то на то­зи импулс, през 1914 гер­ман­с­ка­та по­ли­ти­ка стиг­на до на­й-­дол­на­та мър­т­ва точ­ка на сво­ите възможности. През пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия тя прос­то не за­бе­ля­за ни­що от това, ко­ето би тряб­ва­ло да се случи; тя се за­ни­ма­ва­ше с все­въз­мож­ни подробности, ня­ма­щи ни­що об­що с ево­лю­ци­он­ни­те им­пул­си на но­во­то време, изоб­що с всичко, ко­ето по­ра­ди сво­ята без­съ­дър­жа­тел­ност прос­то тряб­ва­ше да рух­не „ка­то кар­то­не­на кула".

Вярна пред­с­та­ва за то­зи тра­ги­чен мо­мент от ис­то­ри­ята на гер­ман­с­ка­та дър­жа­ва бих­ме получили, ако се опи­та­ме да вник­нем в оне­зи събития, ко­ито се ра­зиг­ра­ха всред ком­пе­тент­ни­те сре­ди на Берлин през края на юли и на 1 ав­густ 1914, и след то­ва да ги из­не­сем в точ­ния им вид пред света. За тези, съ­би­тия хо­ра­та в Германия и чуж­би­на не зна­ят поч­ти нищо. Всеки, кой­то е за­поз­нат с тях, ще се съгласи, че то­га­ва гер­ман­с­ка­та политика, сти­гай­ки до дол­на­та мър­т­ва точ­ка на сво­ите възможности, прос­то тряб­ва­ше да пред­с­та­ви всич­ки ре­ше­ния от­нос­но това, да­ли и как
да се за­поч­не войната, в ръ­це­те на военните. От во­ен­на глед­на точка, ком­пе­тент­ни­те ли­ца не мо­же­ха да пред­п­ри­емат ни­що друго, ос­вен това, ко­ето ве­че бе­ше предприето, за­що­то от та­зи глед­на точ­ка си­ту­аци­ята не мо­же­ше да бъ­де раз­г­леж­да­на по друг начин. Защото - из­вън во­ен­на­та сфе­ра - не­ща­та бя­ха стиг­на­ли дотам, че прос­то не ма­же­ше да се пред­п­ри­еме ни­как­во действие. Да, ако ня­кои се пос­та­рае да хвър­ли ис­тин­с­ка свет­ли­на вър­ху съ­би­ти­ята в Берлин от края на юли и 1 ав­густ 1914, те ще се очер­та­ят ка­то фак­ти с ог­ром­на све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка стойност. Но чо­век все се под­да­ва на илюзията, че не би спе­че­лил ни­що от тях, ако не е на­яс­но с пред­шес­т­ва­щи­те събития. Ако оба­че ис­ка­ме да го­во­рим за т.н. „вина", не тряб­ва да си спес­тя­ва­ме те­зи усилия. Без то­чен пог­лед в ситуацията, не­ща­та ос­та­ват неразбираеми: Естествено, мо­гат да се об­съж­дат и по­-да­леч­ни причини, но тък­мо то­зи то­чен пог­лед по­каз­ва по ка­къв на­чин при­чи­ни­те за­поч­на­ха да действуват.

Представите, ко­ито по то­ва вре­ме има­ха во­да­чи­те на Германия - за­мис­ляй­ки вой­на­та - пре­рас­на­ха по един съд­бо­но­сен на­чин в трай­но нас­т­ро­ение на це­лия народ. През пос­лед­ни­те мъ­чи­тел­ни го­ди­ни те пре­че­ха на гер­ман­с­ки­те ръ­ко­во­ди­те­ли и не до­пус­ка­ха из­г­раж­да­не­то на то­чен пог­лед вър­ху гор­чи­ви­те дра­ми на живота; он­зи то­чен поглед, чи­ето от­със­т­вие бе­ше в ос­но­ва­та на по­-п­ре­диш­ни­те тра­гич­ни събития. Авторът на те­зи ре­до­ве ис­ка­ше да при­ба­ви не­що към евен­ту­ал­на­та въз­п­ри­ем­чи­вост спря­мо те­зи дра­ма­тич­ни събития. В рам­ки­те на Германия и Австрия, точ­но по вре­ме­то на во­ен­на­та ка­тас­т­ро­фа - един твър­де под­хо­дящ спо­ред не­го мо­мент - той ис­ка­ше да пред­ло­жи иде­ята за здра­вия со­ци­ален ор­га­ни­зъм на оп­ре­де­ле­ни личности, чи­ето по­ли­ти­чес­ко вли­яние още то­га­ва би да­ло си­лен тла­сък на то­зи импулс. Някои личности, ко­ито с ис­к­ре­на заг­ри­же­ност гле­да­ха на съд­ба­та на нем­с­кия народ, се пос­та­ра­ха да нап­ра­вят дос­тъп­на иде­ята за тро­ич­но­то раз­де­ля­не на со­ци­ал­ния органи- зъм. Напразно. Техните мис­лов­ни сте­ре­оти­пи - ори­ен­ти­ра­ни един­с­т­ве­но към ми­ли­та­рис­тич­ни пред­с­та­ви - нас­т­ръх­ва­ха сре­щу по­доб­ни импулси, с ко­ито спо­ред тях не мо­же­ше да се пред­п­ри­еме ни­що разумно. Накрая се за­го­во­ри за „от­де­ля­не­то на дър­жа­ва­та от училището"; то­ва все пак бе­ше нещо. Ето в та­ки­ва рел­си те­ча­ха от дос­та вре­ме мис­ли­те на гер­ман­с­ки­те „държавници"; т.е. в ед­на посока, ко­ято из­к­люч­ва­ше вся­ко ра­зум­но вник­ва­не в ис­то­ри­чес­ко­то зна­че­ние на момента. Доброжелателни ли­ца настояваха, че аз тряб­ва да „публикувам" те­зи мои съображения. Но в кон­к­рет­ния слу­чай то­зи съ­вет бе­ше въз­мож­но най-неподходящият. Какво би помогнало, ако в об­лас­т­та на „литературата", на­ред с хи­ля­ди дру­ги неща, за­поч­нат да се об­съж­дат и те­зи импулси, при то­ва от ед­но час­т­но лице. Към дъл­бо­ка­та същ­ност на те­зи им­пул­си при­над­ле­жи и обстоятелството, че то­га­ва те мо­же­ха да до­би­ят зна­че­ние са­мо бла­го­да­-

Обстоятелството, че ми­ли­та­рис­тич­но­то мис­ле­не не мо­жа да пре­дот­в­ра­ти ка­тас­т­ро­фа­та в Средна и Източна Европа, се дъл­же­ше са­мо на това, че ми­ли­та­рис­тич­но­то мис­ле­не ус­пя да се дегизира. Причината за не­щас­ти­ето на гер­ман­с­кия на­род е, че той не по­ис­ка да по­вяр­ва в не­из­беж­нос­т­та на катастрофата. Никой не по­же­ла да разбере, че на дър­жав­ни­те върхове, къ­де­то тряб­ва­ше да се взе­ме решението, хо­ра­та ня­ма­ха ни­ка­къв усет за ис­то­ри­чес­ка­та не­об­хо­ди­мост на събитията. Ако ня­кой пред­по­ла­га­ше не­що за та­зи необходимост, ще­ше да знае също, че по то­ва вре­ме всред ан­г­лийс­ко­го­во­ре­щи­те на­ро­ди има­ше личности, ко­ито доб­ре схва­на­ха как­ви си­ли се про­буж­да­ха в на­ро­ди­те на Средна и Източна Европа. Те бя­ха убедени, че в Средна и Източна Европа се под­гот­вя не- що, ко­ето тряб­ва да се раз­ра­зи в мо­гъ­щи со­ци­ал­ни сътресения. Те смя­та­ха още, че в ан­г­лийс­ко­го­во­ре­щи­те стра­ни ня­ма ни­то ис­то­ри­чес­ка необходимост, ни­то въз­мож­ност за по­доб­ни со­ци­ал­ни сътресения. Тези лич­нос­ти ори­ен­ти­ра­ха ан­г­лийс­ка­та по­ли­ти­ка спо­ред ре­зул­та­ти­те на сво­ето мислене. В Средна и Източна Европа ни­кой не се до­се­ща­ше за това; там по­ли­ти­ка­та бе­ше за­мис­ле­на така, че тя прос­то тряб­ва­ше да се сру­ти „ка­то кар­то­не­на кула". Само политика, ко­ято би се опи­ра­ла на възгледа, че сред ан­г­ло­езич­ни­те на­ро­ди има среди, ко­ито са го­то­ви по един ве­ли­чес­т­вен на­чин - ма­кар и съв­сем естествено, от ан­г­лийс­ка глед­на точ­ка - да се съ­об­ра­зят с ис­то­ри­чес­ка­та необходимост, би би­ла дос­та­тъч­но здра- ­ва и надеждна. Но стре­ме­жът към та­ка­ва политика, осо­бе­но що се от­на­ся до „дипломатите", бе­ше смя­тан за не­що съ­вър­ше­но излишно.

Вместо да бъ­дат по­ло­же­ни уси­лия за про­кар­ва­не­то на ед­на по­ли­ти­ка - раз­ра­бо­те­на спо­ред за­бе­ле­жи­тел­ни­те ма­ща­би на ан­г­лийс­ка­та дип­ло­ма­ция - ко­ято би се ока­за­ла бла­гоп­ри­ят­на за Средна и Източна Европа още пре­ди из­бух­ва­не­то на во­ен­на­та катастрофа, не­ща­та бя­ха ос­та­ве­ни да се дви­жат по ста­ри­те дип­ло­ма­ти­чес­ки релси. Дори и по вре­ме на гор­чи­вия опит от во­ен­ни­те действия, ни­кой не раз­б­ра оче­вид­на­та не­об­хо­ди­мост -сре­щу по­ли­ти­чес­ка­та задача, ко­ято Америка про­въз­г­ла­си на света, Евро- па тряб­ва­ше да про­ти­во­пос­та­ви дру­га задача, ро­де­на от жиз­не­ни­те си­ли
на са­ма­та Европа. Между исканията, ко­ито Уилсън пос­та­ви от аме­ри­кан­с­ка глед­на точка, и тези, ко­ито в оръ­дей­на­та ка­но­на­да за­гат­ва­ха за един от ду­хов­ни­те им­пул­си на Европа, би мог­ло да се пос­тиг­не разби- рателство. Всякакъв друг вид спо­ра­зу­ме­ние би проз­ву­чал пред ис­то­ри­чес­ка­та не­об­хо­ди­мост ка­то кух и пра­зен звук.

Обаче на хората, ко­ито по сте­че­ние на об­с­то­ятел­с­т­ва­та учас­т­ву­ва­ха в ръ­ко­вод­с­т­во­то на Германия, лип­с­ва­ше не­що съществено: а имен­но усе­тът за яс­но­то фор­му­ли­ра­не на кон­к­рет­ни задачи, с ог­лед на за­раж­да­щи­те се но­ви си­ли в съв­ре­мен­но­то човечество. Ето за­що и есен­та на 1918 до­не­се точ­но това, ко­ето трябваше. Рухването на во­ен­на­та мощ бе­ше съп­ро­во­де­но и от ед­на ду­хов­на капитулация. Вместо по­рив към осъ­щес­т­вя­ва­не­то на но­вия им­пулс на гер­ман­с­кия на­род - и то ка­то кра­ен из­раз на ед­на об­що­ев­ро­пейс­ка во­ля - се стиг­на до еле­мен­тар­но­то под­чи­ня­ва­ме пред про­чу­ти­те 14 точ­ки на Уилсън. Пред ед­на Германия той пос­та­ви тезиси, как­ви­то са­ма­та тя не мо­ле­ше да измисли. Както Уилсън бе ог­ра­ни­чен вър­ху сво­ите соб­с­т­ве­ни 14 точки, та­ка той мо­же­ше да по­мог­не и на Германия са­мо в това, ко­ето тя са­ма­та иска. Той тряб­ва­ше прос­то да из­ча­ка опо­вес­тя­ва­не­то на ней­на­та воля. Към пос­ред­с­т­ве­ни­те це­ли на по­ли­ти­ка­та от на­ча­ло­то на вой­на­та се при­ба­ви­ха и те­зи от ок­том­в­ри 1918; нас­тъ­пи ужас­на­та ду­хов­на капитулация, пре­диз­ви­ка­на от един човек, вър­ху ко­го­то мно­зи­на гер­ман­ци въз­ла­га­ха сво­ята пос­лед­на надежда.

Ситуацията в Средна Европа по­ро­ди не­ве­рие към вся­как­ви възгледи, ко­ито се опи­ра­ха на ре­ал­ни­те ис­то­ри­чес­ки сили, как­то и от­в­ра­ще­ние към вся­как­ви импулси, про­из­ти­ча­щи от ед­но ис­тин­с­ко вник­ва­не в ду­хов­ни­те при­чи­ни на външ­ни­те факти. Днес, в ре­зул­тат на всич­ки съ­би­тия и фак­ти от во­ен­на­та катастрофа, се съз­да­ва но­ва ситуация. Нейна ха­рак­тер­на осо­бе­ност са со­ци­ал­ни­те импулси, ко­ито се про­буж­дат в човечеството, и то по начинът, опи­сан в нас­то­яща­та книга. Тези со­ци­ал­ни им­пул­си го­во­рят на та­къв език, спря­мо кой­то це­лия ци­ви­ли­зо­ван свят тряб­ва да ос­мис­ли сво­ята ис­тин­с­ка задача. Но ни­ма по от­но­ше­ние на со­ци­ал­ни­те въп­ро­си раз­съж­де­ни­ята вър­ху това, ко­ето тряб­ва­ше да стане, съ­що е не­об­хо­ди­мо да стиг­нат до она­зи мър­т­ва точка, в ко­ято се ока­за из­точ­но­ев­ро­пейс­ка­та по­ли­ти­ка през 1914? Ако то­га­ва ог­ром­ни те­ри­то­рии мо­же­ха да ос­та­нат из­вън об­съж­да­ни­те проблеми, днес - що се от­на­ся до со­ци­ал­но­то дви­же­ние - то­ва е невъзможно. По то­зи въп­рос не мо­гат да съ­щес­т­ву­ват ни­как­ви по­ли­ти­чес­ки противници, ни­как­ви не­ут­рал­ни мнения; за­да­ва се ново, зад­руж­но фун­к­ци­они­ра­що човечество, уме­ещо да до­ла­вя зна­ци­те на вре­ме­то и да ор­га­ни­зи­ра спо­ред тях сво­ите об­щи действия.

От прин­ци­пи­те и намеренията, из­ло­же­ни в та­зи книга, е на­пъл­но яс­но за­що в след­ва­ща­та гла­ва ав­то­рът се об­ръ­ща с при­зив към нем­с­кия на­род и към це­лия кул­ту­рен свят; с призив, кой­то пре­ди из­вес­т­но вре­ме бе­ше

Немският на­род твър­до вяр­ва­ше в здра­ви­те ос­но­ви и неп­ре­ход­нос­т­та на сво­ята из­г­ра­де­на пре­ди по­ло­вин век държава. Дори през ав­густ 1914 той смяташе, че во­ен­на­та ка­тас­т­ро­фа - в ко­ято се ока­за във­ле­чен - са­мо ще пот­вър­ди вя­ра­та в ед­на здра­ва и не­по­бе­ди­ма Германия. Днес пред све­де­ния пог­лед на то­зи на­род сто­ят са­мо развалини. Очевидно след по­доб­ни сът­ре­се­ния тряб­ва да нас­тъ­пят раз­ми­съл и спомняне. Господствуващите мнения, осо­бе­но в хо­да на войната, се ока­за­ха всъщ­ност ед­но тра­гич­но заблуждение. Къде са при­чи­ни­те за то­ва съд­бо­нос­но заблуждение? Този въп­рос е длъ­жен да про­бу­ди в ду­ши­те на всич­ки нем­ци раз­ми­съл и спомняне. А да­ли днес те раз­по­ла­гат със си­ла­та за то­зи ду­ше­вен акт, за­ви­си от са­ма­та жиз­не­ус­той­чи­вост на нем­с­кия народ. Неговото бъ­де­ще за­ви­си от това, да­ли в пъл­на се­ри­оз­ност той ще си за­да­де въпросът: как стиг­нах­ме до на­ше­то ог­ром­но заблуждение? И ако днес той си за­да­де то­зи въпрос, ще проумее: пре­ди по­ло­вин век ние из­г­ра­дих­ме ед­на дър- жава, за да пос­та­вим пред нея ве­ли­ки­те задачи, про­из­ти­ча­щи от са­ма­та ду­хов­на същ­ност на гер­ман­с­кия народ.

И така, ос­но­ви­те на дър­жа­ва­та бя­ха положени. На пър­во вре­ме уси­ли­ята бя­ха на­со­че­ни към ре­гу­ли­ра­не на ней­ни­те вът­реш­ни жиз­не­ни спо­соб­нос­ти спо­ред мяр­ка­та на ста­ри­те тра­ди­ции и спо­ред новите, ди­на­мич­но про­ме­ня­щи се изисквания. После се пре­ми­на към ук­реп­ва­не и раз­ши­ря­ва­не на из­г­ра­де­на­та вър­ху ма­те­ри­ал­ни си­ли външ­на мощ. С нея бя­ха свър­за­ни и мер­ки­те спря­мо съв­ре­мен­ни­те со­ци­ал­ни проб­ле­ми - за ко­ито ня­ко­му тряб­ва­ше да се дър­жи смет­ка и то се ока­за прос­то не­об­хо­ди­мост на де­ня - ма­кар че все още им лип­с­ва­ше го­ля­ма­та цел. Тя ще­те да се по­яви по-късно, след пос­те­пен­но­то вник­ва­не в ис­тин­с­ки­те ево­лю­ци­он­ни сили, към ко­ито тряб­ва­ше да се обър­не но­во­то човечество. Германската дър­жа­ва въз­ник­на без яс­но пос­та­ве­на и оп­рав­да­на цел, Която да про­из­ти­ча от ду­хов­на­та същ­ност на нем­с­кия народ. В хо­да на во­ен­на­та ка­тас­-
т­ро­фа то­ва про­ли­ча по един тра­ги­чен начин. Но още да­леч пре­ди во­ен­на­та катастрофа, не­гер­ман­с­ки­ят свят не ус­пя да вник­не в ня­кои от на­ме­ре­ни­ята на Германия, ко­ито би­ха про­бу­ди­ли смът­но­то усещане: ръ­ко­во­ди­те­ли­те от та­зи дър­жа­ва всъщ­ност из­пъл­ня­ват ед­на све­тов­но­ис­то­ри­чес­ка мисия, която не тряб­ва да бъ­де пренебрегвана. Неразпознаването на ед­на та­ка­ва ми­сия от стра­на на не­гер­ман­с­кия свят, по не­об­хо­ди­мост по­ро­ди у не­го подозрения, ко­ито са и по­-дъл­бо­ка­та при­чи­на за гер­ман­с­кия провал.

От неп­ре­ду­бе­де­на­та оцен­ка на те­зи фак­ти за­ви­си ця­ло­то бъ­де­ще на гер­ман­с­кия народ. В се­гаш­но­то не­щас­тие би тряб­ва­ло да се по­яви тък­мо оно­ва раз­би­ра­не за нещата, до ко­ето през пос­лед­ни­те 50 го­ди­ни ни­кой не ус­пя да се приближи. Вместо по­вър­х­нос­т­но­то об­съж­да­не на нез­на­чи­тел­ни проблеми, днес е не­об­хо­дим ши­рок и мо­щен раз­мах в са­мо­то све- тоусещане, в са­мия светоглед, за да про­ник­нем в ево­лю­ци­он­ни­те си­ли с яс­ни и точ­ни мисли, да им се пос­ве­тим с ре­ши­тел­на и твър­да воля. Нека прес­та­не дреб­на­ви­ят стремеж, да се при­ни­зя­ват ка­то неп­рак­тич­ни иде­алис­ти всички, ко­ито са от­п­ра­ви­ли своя пог­лед към те­зи ево­лю­ци­он­ни сили. Нека прес­та­нат и високомерието, и пре­тен­ци­ите на тези, ко­ито се смя­тат за не­пог­ре­ши­ми практици, ма­кар че точ­но те до­ве­до­ха нещас- тието, прик­ри­вай­ки ог­ра­ни­че­ния си ум под фор­ма­та на „практични" действия. Нека се вслу­ша­ме в обя­ве­ни­те за „идеалисти", ко­ито оба­че в дейс­т­ви­тел­ност са ис­тин­с­ки­те практици, що се от­на­ся до ево­лю­ци­он­ни­те им­пул­си на но­во­то време.

Вярно е, че „практиците" от­дав­на виж­да­ха на­рас­т­ва­щи­те со­ци­ал­ни про- блеми, но те ис­ка­ха да ги раз­ре­шат в рам­ки­те на тра­ди­ци­он­ни­те мис­лов­ни стереотипи. Съвременният ико­но­ми­чес­ки жи­вот пос­та­ви спе­ци­фич­ни изисквания, чи­ето за­до­во­ля­ва­не по пъ­тя на час­т­на­та ини­ци­ати­ва из­г­леж­да­ше невъзможно. Прехвърлянето на час­т­ния труд в об­щес­т­ве­но­то про­из­вод­с­т­во се на­ла­га по от­но­ше­ние на ед­на оп­ре­де­ле­на кла­са в точ­но оп­ре­де­ле­ни об­лас­ти ка­то не­що не­об­хо­ди­мо и то бе­ше ре­али­зи­ра­но там, къ­де­то спо­ред прак­ти­чес­ки­те въз­г­ле­ди на та­зи кла­са мо­же­ше да да­ва доб­ри резултати. Радикалното прех­вър­ля­не на це­лия час­тен труд в об­щес­т­ве­но­то про­из­вод­с­т­во е цел на дру­га класа, ко­ято в ус­ло­ви­ята на но­вия ико­но­ми­чес­ки жи­вот ня­ма ни­ка­къв ин­те­рес от за­паз­ва­не­то на тра­ди­ци­он­ни­те час­т­ни цели.

В ос­но­ва­та на всич­ки со­ци­ал­ни стремежи, ко­ито въз­ник­ват в на­ше­то съвремие, ле­жи не­що общо. Те нас­то­яват за одър­жа­вя­ва­не на час­т­на­та соб­с­т­ве­ност и разчитат, че то­зи про­цес ще се по­еме от струк­ту­ри (дър- жава, комуни), ко­ито всъщ­ност ня­мат ни­що об­що с но­ви­те со­ци­ал­ни из- исквания. Или, от дру­га страна, раз­чи­тат на по­-но­ви фор­ма­ции (нап­ри­мер сдружения, корпорации), ко­ито съв­сем не са въз­ник­на­ли в от­го­вор

В действителност, ни­то ед­на от формите, из­г­ра­де­ни спо­ред ста­ри­те мис­лов­ни стереотипи, не мо­же да въз­п­ри­еме това, което се е изис­к­ва­ло от тях. Новите ево­лю­ци­он­ни им­пул­си на епо­ха­та на­пи­рат към мис­лов­но­то об­х­ва­ща­не на но­ва со­ци­ал­на структура, ко­ято е съв­сем раз­лич­на от досегашната. Досега в го­ля­ма­та си част со­ци­ал­ни­те об­щ­нос­ти бя­ха из­г­раж­да­ни от со­ци­ал­ни­те ин­с­тин­к­ти на човечеството. Задача на бъ­де­ще­то е, те­зи но­ви ево­лю­ци­он­ни си­ли да бъ­дат раз­б­ра­ни с яс­но и пъл­но съз- нание.

Социалният ор­га­ни­зъм е съ­що диференциран, как­то и то­зи на приро- дата. И как­то при­род­ни­ят ор­га­ни­зъм осъ­щес­т­вя­ва мис­ле­не­то чрез гла- вата, а не чрез бе­ли­те дробове, та­ка и при со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм е не­об­хо­ди­ма не­го­ва­та вът­реш­на ди­фе­рен­ци­ация под фор­ма­та на три от­дел­ни системи, при ко­ето ни­то ед­на от тях не мо­же да по­ема за­да­чи­те на дру­ги­те две, но е в със­то­яние да ра­бо­ти съв­мес­т­но с тях при пъл­но­то обез­пе­ча­ва­не на сво­ята автономност.

Стопанският жи­вот мо­же да ус­тои и просперира, един­с­т­ве­но ако из­г­раж­да се­бе си ка­то ав­то­ном­но зве­но на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм спо­ред сво­ите соб­с­т­ве­ни си­ли и закони, и ако - от дру­га стра­на - сам не вна­ся по то­зи на­чин ха­ос в сво­ите структури, та­ка че да бъ­де по­гъл­нат от ед­но друго, по­ли­ти­чес­ки­-­ак­тив­но зве­но на со­ци­ал­ния живот. Това по­ли­ти­чес­ки­-­ак­тив­но зве­но тряб­ва да има мно­го по­-пъл­на ав­то­ном­ност и да съ­щес­т­ву­ва на­ред със сто­пан­с­кия живот, как­то и в при­род­ния ор­га­ни­зъм ди­ха­тел­на­та сис­те­ма фун­к­ци­они­ра на­ред със сис­те­ма­та „глава"*. Тях- ното бла­гот­вор­но вза­имо­дейс­т­вие не мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то бла­го­да­ре­ние на това, че вър­ху тях се осъ­щес­т­вя­ва кон­т­рол от един един­с­т­вен за­ко­но­да­те­лен и из­пъл­ни­те­лен орган, а бла­го­да­ре­ние на това, че вся­ка от две­те сис­те­ми има свое соб­с­т­ве­но за­ко­но­да­тел­с­т­во и управление, ко­ито си вза­имо­дейс­т­ват сво­бод­но и пълнокръвно. Защото ако по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма ис­ка да по­еме икономическата, то­ва означава, че тя ще я унищожи, а и ико­но­ми­чес­ка­та сис­те­ма на­пъл­но из­губ­ва сво­ите жиз­не­ни сили, ако тя се политизира.

Към те­зи две със­тав­ни час­ти на со­ци­ал­ния ор­га­ни­зъм тряб­ва да се при­съ­еди­ни и трета: то­ва е ду­хов­ни­ят ор­га­ни­зъм на обществото. Той съ­що тряб­ва да бъ­де из­г­ра­ден в пъл­на ав­то­ном­ност и спо­ред не­го­ви­те соб­с­т­ве­ни жиз­не­ни възможности. Към не­го при­над­ле­жи и ду­хо­в-­на­та ком­по­нен­та на дру­ги­те две със­тав­ни части. Тя тряб­ва да вне­се в тях сво­ята соб­с­т­ве­на за­ко­но­мер­на дейност, но та­ка че да не бъ­де до­ми­ни­ра­на от дру­ги­те две: вза­им­но­то им вли­яние след­ва да на­по­до­бя­ва вза­имо­дейс­т­вие меж­ду от­дел­ни­те час­ти на един ця­лос­тен при­ро­ден организъм.
Към из­г­раж­да­не­то на пред­ла­га­ния тук со­ци­ален ор­га­ни­зъм мо­же да се прис­тъ­пи още днес, и то по един на­пъл­но обос­но­ван начин. Тази кни­га да­ва са­мо ос­нов­ни­те ори­ен­ти­ри за всич­ки онези, ко­ито са убе­де­ни в жи­ва­та не­об­хо­ди­мост и пра­во­та на но­ви­те ево­лю­ци­он­ни им­пул­си В об­лас­т­та на со­ци­ал­ния живот.

Основаването на гер­ман­с­ка­та дър­жа­ва съв­па­да с времето, ко­га­то та­зи не­об­хо­ди­мост за­поч­ва да се от­к­ри­ва пред но­во­то човечество. Ръковод- ният елит не разбра, че тряб­ва да пос­та­ви пред дър­жа­ва­та ед­на за­да­ча имен­но с ог­лед на та­зи но­ва ис­то­ри­чес­ка необходимост. Верният пог­лед към но­ви­те ево­лю­ци­он­ни им­пул­си не са­мо би ук­ре­пил ней­на­та вът­реш­на структура, но би пре­дал на външ­на­та и по­ли­ти­ка адек­ват­ност и перспектива. А с по­доб­на по­ли­ти­ка нем­с­ки­ят на­род би мо­гъл спо­кой­но да во­ди своя съв­мес­тен жи­вот с ос­та­на­ли­те не­гер­ман­с­ки народи.

Сега, след ог­ром­ни­те изпитания, на­ро­дът би тряб­ва­ло да е го­тов за сво­ето но­во прозрение. Немската во­ля за из­г­раж­да­не­то на нов со­ци­ален ор­га­ни­зъм би тряб­ва­ло да се ус­т­ре­ми напред. Пред външ­ния свят би тряб­ва­ло да се из­п­ра­ви не та­зи Германия, която ве­че не съществува, а три­те от­дел­ни системи: духовната, политическата, ико­но­ми­чес­ка­та и тък­мо с тех­ни­те пред­с­та­ви­тел­ни ин­с­ти­ту­ции би тряб­ва­ло да пре­го­ва­рят онези, ко­ито по­ва­ли­ха Германия, ко­ято по­ра­ди неп­ра­вил­но­то вза­имо­дейс­т­вие на те­зи три системи, се бе пре­вър­на­ла в аб­сур­д­но со­ци­ал­но образувание.

Естествена е съпротивата, с ко­ято всич­ки „практици" се от­на­сят към слож­нос­т­та на раз­г­ле­да­ни­те тук идеи. За тях е неп­ри­ят­на до­ри са­ма­та ми­съл за тро­ич­ния со­ци­ален организъм, за­що­то те се ръ­ко­во­дят не спо­ред дейс­т­ви­тел­ни­те изис­к­ва­ния на живота, а ис­кат да гра­дят всич­ко спо­ред удоб­ни­те на­ви­ци на сво­ето мислене. Те оба­че тряб­ва да са наясно: или ще прис­по­со­бят сво­ето мис­ле­не към изис­к­ва­ни­ята на ре­ал­ния свят, или ще се окаже, че не са из­в­лек­ли ни­как­ви по­уки от не­щас­ти­ята и са, следователно, го­то­ви да ги пре­диз­ви­кат от­но­во в неп­ред­ви­ди­ми раз- мери.

Д-р Рудолф Щайнер