Превратностите на времето и проблемът с идентичността на алианите в България



страница1/3
Дата31.12.2017
Размер0.69 Mb.
#38285
  1   2   3
Превратностите на времето и проблемът с

идентичността на алианите в България

В историческата съдба на всяка етническа и религиозна общност проблемът с идентичността винаги е съществувал. Днес, в края на космополитния двадесети век, в държавите с висок икономически стандарт идентичността не е отличителната черта в психологията на напредналите западни общества. Ако механизмът на управлението на дадена държава е добре балансиран в теоретично и практическо отношение, проблемът с идентичността не би се натрапвал на преден план. В по-голямата част от света нещата не стоят така и затова идентичността изпъква като остро болезнен въпрос. Идеален модел на управление не е имало и в космополитните държави-империи през епохата на Средновековието и Новото време. Във връзка с това идентичността на една или друга общност е предизвиквала политически и военни сблъсъци. Проблемът с идентичността на дадена общност придобива изключителна актуалност в периоди на исторически катаклизми или на промяна на установените обществени междуетнически и междудържавни отношения. В редица случаи дори идентичността се превръща в катализатор и индикатор на сложни процеси. Факт, който ситуацията на Балканите днес прекрасно потвърждава.

Въпросът с идентичността може да се разглежда на индивидуално и колективно ниво. В устойчивите етнически общности те се припокриват, но не винаги това припокриване е в сила, особено ако става въпрос за малцинствени групи, подложени на натиск. Все пак и в устойчивите общности се срещат случаи, отклоняващи се от груповата идентичност, без отявлено да се обявяват срещу нея. Тези случаи обаче не са резултат от съзнателен стремеж на индивида да се отграничи или отрече от собствената си идентичност, а са резонанс на ситуацията, в която той е поставен. В редица случаи можем да разглеждаме тази позиция като начин за пробив в друга обществена среда, като въпрос на оцеляване, на реализация. Не е пресилено да разглеждаме тази позиция и като аспект на интеграцията. Важна роля в тази насока имат нивото на образованост, местоработата, местоживеенето, семейната и социална среда.

Широко известен факт на специалиститие в областта на османистиката, историята на исляма и етнологията е, че българските земи са арена, където неортодоксалният ислям е намерил разпространение и традицията му е жива и до днес. Въпреки разностранният натиск, на който е подлагана в едно или друго време, културата на хетеродоксния ислям е успяла да съхрани и запази своята самобитност. Поради редица причини /сред които и възрастта/ смятам, че сме пропуснали уникалния шанс да наблюдаваме, регистрираме и анализираме в автентичен вид една култура, вплела в себе си много интересни и разнородни елементи. Считам, че тази възможност тук в България е съществувала до 20-те -30-те години на на нашия век. Разбира се и след това хетеродоксната ислямска традиция е била жива и действаща, но върху нея са оказали въздействие обществените промени, както в България, така и в наследницата на довчерашната Османска империя - Турция. Днес, в резултат на всеобщата глобализация, на тържеството на националното съзнание над религиозното, на миграционните процеси, породени от тежката икономическа криза, струва ми се сме хванали последния влак в живото проуване на тази културна традиция.

Причините за оцеляването на хетеродоксната мюсюлманска общност, определяна в българските изследвания като “алиани”, несъмнено се коренят в нейната затворенст и изолираност от обкръжаващите я групи. В същото времи символните компоненти, езикът, общността на соционормативната култура са осигурили достатъчна координация на поведението и дейността на хората от алианската общност. Това осигурявало предаване на информацията от поколение на поколение и гарантирало културна приемственост. Традиционната култура на всеки народ и в частност на по-малки етнически и етонрелигиозни групи, е основа за неговото самосъзнание и културен фонд като цяло.

В последно време сме свидетели на две тенденции към традиционната култура в индивидуален и обществен план. Първата тенденция се изразява в нейното забравяне, в неосъзнатия или съзнателен стремеж да се отхвърли товарът на вековете. С това демонстрираме нашата нагласа да станем хора без предразсъдъци, да се превърнем в граждани на света. Насочваме се към бъдещ свят, в който всичко “етническо”, “традиционно”, “етнокултурно” ще стане достояние на справочниците.

Другият поглед към традиционната култура се изразява в опитите да се търсят корените на личността и групата. Този стремеж да се отговори на въпросите “Кой съм” и “Откъде съм” таи желание за приобщаване към културата на предците.

Нито една традиционна култура, в коята и страна да е, не избягва участта да попадне в световния процес на урбанизация с нейните положителни и отрицателни последици.1 Но за жалост губейки връзките с културата на нашите предци, ние изпадаме в дисхармония с природата, с общността, дори със самия себе си.

Казаното до тук можем да отнесем и към традиционната култура на българските алиани. Всъщност техният живот и присъствието им в българските земи не са от натрапващите се исторически събития. При тази общност животът доскоро си течеше в обичайния монотонен ритъм, като че ли всичко бе застинало, динамиката и промяната на установените с векове традиции и стереотипи на поведение бяха рядкост. Процеси с по-динамичен характер започват да се развиват от 70-те години насам. Тогава видимо започва да се променя традиционната културна система и традиционният бит и начин на живот.

В случая разглеждаме един модел на малка етнорелигиозна група и имаме уникалната възможност да проследим развитието на общността, влязла по необходимост в контакт с чужда религиозна и етническа среда. Можем да разглеждаме това като един аспект на големия проблем за контакта и конфликта между различните модели на култура.

Всички малки групи са носители на специфичен модел на културата със свои специфични белези. В този смисъл приемам за основателна тезата на Освалд Шпенглер, че световната история се състои в драмата на множество култури, процъфтяващи с първобитна сила от недрата на майката земя.2 Всяка от тях е здраво привързана към земята през целия път на своя живот и отпечатва собствената си форма върху своя материал - хората. Всяка има своя идея, своя воля, усещания, страсти. Има свой живот и своя смърт. Според Шпенглер има култури, народи, езици, истини, богове, земи, които процъфтяват и стареят. И всяка култура има свои нови възможности за израз, които се пораждат, зреят, посърват, но никога не се завръщат. Една от културите, възникнали във времето и преживели своя разцвет, е и тази на алианите /къзълбаши/. Дали и тя ще премине в историята или ще надживее изпречващите се прегради ще покаже времето.

Тъй като историята на цивилизацията изобщо е история на отделните култури, то интересът към всяка от тях е оправдан и необходим, стига да той има познавателни и чисти цели. Всяка от тях е колело от веригата на вермето и съдържа в себе си наред с характерните само за нея, така и съществували преди това идеи и практики.

Резонно изпъкналият казус “Кои сме? Накъде отиваме? Струва ли си да обърнем поглед към миналото? Какво е бъдещето ни?” е проблемът, който послужи като катализатор за заниманията ми с алианството въобще.4 Започвайки да се занимавам с въпросите, свързани с него, имах чисто лични, емоционални и морални мотиви. Понеже принадлежа към тази общност мен ме вълнуваше и продължава да ме вълнува нейната история, и онова, което става с нея в нашето съвремие. Тъй като съм рожба на период, когато се окзваше известен натиск върху проявите на определено религиозно и етническо съзнание, трябва да споделя, че допреди да започна своите проучвания, аз твърде малко знаех или почти нищо не знаех за собствената си етнорелигиозна група. Спазваните тайно традиции от най-възрастното поколение в религиозната област бяха табу за очите на едно дете, каквото бях тогава. В същото положение беше и поколението на моите родители. И те, и техните връстници нямаха почти никаква представа от религиозното, политическо и етническо минало на предците си. Освен това войнстващата атеистична пропаганда оказваше своята роля. Болшинството от по-възрастното поколение също беше в неведение относно тези неща. Като че ли монотонността на времето беше унищожила историческата памет на тези хора. Някакви индикации в тази насока съхранява само религиозните им традиции и названията на общността. За сведения от писана история /хроника/, произхождаща от техните среди не можеше да говорим. Такива исторически източници просто не съществуваха. Самите те като цяло имаха само смътна представа за собствената си самоличност, като индикатор за това бяха езикът, религиозната и обичайно-обредна система.

Българската историческа и етноложка наука е посветила известни усилия на изследването на културата на носителите на хетеродоксния ислям в българските земи, идентифицирани днес като алиани. В тази връзка тя неминуемо се е сблъсвала и с проблема за етногенезиса на тази общност. Проблемът за етногенезиса на разглежданата общност е бил поставян и в чуждата хуманитарна наука. Поради съществуването на идентични общности и в други балкански, и азиатски страни, проблемът за произхода им придобива по-широки измерения.

Още след 1878 г. реминисценциите на неортодоксалния ислям са привлекли вниманието на българските автори. Къде мимоходом, къде съзнателно те са се натъквали на алианите /къзълбаши/ в България. Немалко страници са посветени на алианската обичайно-обредна система. Количеството на целенасочените изследвания нарастна през последните тридесетина години. Една от причините за този ръст през 80-те години беше един чисто политически акт - т.н. “възродителен процес”. Политическата ангажираност на изследванията от този период предопределяше и редица от тезите и изводите в тях.

Почти всички автори, пишещи в тази насока, са поставяли въпроса за произхода на къзълбашите и са предлагали нееднозначни решения.Най-напред считам, че е нужно да хвърлим поглед върху хипотезите, изказани в нашата книжнина по този проблем.

Първият автор, проявил интерес към разглежданата проблематика е етнографът Димитър Маринов. Интригуван от особеностите на “туй толкова интересно племе в нашата държава, което се отличава и от турците, и от българите” той поставя и проблема за неговия произход. Съвършено ясно е, че Д. Маринов не е имал познания по тези неща и работите му се отличават с непоследователност по отношение на лансираните хипотези. Изглежда той не е бил убеден докрай в своята лична позиция, която предлага. В “Народна вяра и религиозни народни обичаи” той пише: “Тук само ще спомена моето твърдо заключение, че тия къзълбаши ще да са били някога християни богомили, а после чрез голямо насилие били принудени да приемат исляма. За тяхната народност аз без колебание бих казал, че са българи.”5 В другата си статия Д. Маринов смята, че “историческото свидетелство на турския историк, че къзълбашите са турско племе и се различават от турците само по това, че са последователи Алиеви” трябва да се приема с предпазливост.6 Авторът отбелязва, че езикът им действително е същият, както и на турците, но такъв същи език говорят и гагаузите.” Според него, предположението за произхода на гагаузите може да се простре и върху къзълбашите. А именно, че и къзълбашите, както и гагаузите могат да се смятат за остатъци от печенези или кумани.7 Лансирайки това гледище, той заключава, че “религията не трябва никак да ни смущава”. За да подкрепи твърдението си, опирайки се на преписката между княз Борис І и папа Николай Мистик, Маринов смята, че в България преди приемането на християнството ще да са се вмъкнали мюсюлмански мисионери. В този дух Маринов твърди, че в България е имало “мохамеданци” и книги с мохамеданско религиозно съдържание. Не можем да подкрепим тази хипотеза с документални източници.

В изследванията на Маринов се открояват двете хипотези за етногенезиса на алианите - 1. Богомилската, която етнически ги свързва с българския компонент, а религиозно - с християнската ерес - богомилството; 2. Печенежко-куманската.8 За печенезите знаем, че са народ от тюркски произход, произлезли от степите на Средна Азия и нахлули във Византия през І-та половина на ХІ в. През 1048 - 50 г. в пограничната византийска провинция “Дунавска България” се настаняват огромна маса печенези.9 Племето “печенег” се съдържа и в произведението на Махмуд ал-Кашгари от ХІ в. - Divan-i Lugat-i Turk” /Сборен тюркски речник/. Главен стан на печенезите става Североизточна България, въпреки че се разселват и в Софийско, и Македония, а също и по течението на р. Осъм, около изворите на р. Росица и р. Видима.10 Науката причислява печенезите към тюркския или алтайския клон на голямата урало - алтайска езикова група.

Относно произхода на другия компонент, куманите има различни теории и предположения, на които няма да се спирам, но се счита за прието, че те също са народ от тюркско потекло и езикът им бил близък до този на печенезите. Редица паметници свидетелстват, че куманският също е принадлежал към тюркската група езици.11 Знаем, че от 60-те години на ХІ в. куманите започват да играят значителна роля в териториите на бившето Първо българско царство.

В края на ХІХ в. и началото на ХХ в. в българската историческа наука си завоюва място схващането, че гагаузите водят потеклото си от едновремешните кумани, а т.н. “гаджали” /турско-мохамеданското население, обитаващо Делиормана/ са потомци на печенегите. Мошков твърди, че тези печенези, сред които ислямът бил разпространен още в отвъддунавските земи, запазили своята религия дори до епохата на османското господство.12

Петър Мутавчиев отхвърля предположението, че в днешните турци могат да се търсят остатъци от прабългарите, но смята за по-основателно твърдението, че такива останки могат да се търсят от тюркските или близки до тюркските племена, нахлули тук в ХІ - ХІІ в.13 Въз основа на езиковите проучвания на Т. Ковалски, той лансира становището, че днешното турски говорещо население в североизточна България води началото си от етническите промени, настъпили през ХІ - ХІІІ в.

Тадеуш Ковалски въз основа на паралели между гагаузкия и делиорманския турски диалект, констатира, че между тях има близко родство в редица особености, характерни за севернотюркските диалекти. Това му дава основание да ги обособи в особена езикова група - дунавскотюркска, съдържаща севернотюркски елементи, липващи в езика на анадолските турци.14

В резултат на тези научни предположения и хипотези в българската историография отчасти битува становището за северния, отвъд дунавски път на заселване на това население тук, в това число и на алианите.

Северното направление в потеклото на турско-мохамеданското население /и в частност на алианите/ има и друг аспект. Той се изразява в прабългарската теория за техния произход. След като в българската историческа наука се налага туранската теория за произхода на прабългарите, братя Карел и Херман Шкорпил изказват предположението, че днешното мохамеданско население в Делиормана - гаджалите и християнските гагаузи в Източна България са остатъци от старите неславянски българи.15

Тази позиция се възприема и от Г. Занетов, който усвоявайки предположението на братя Шкорпил, че делиорманските турци са потомци на Аспаруховите българи пише: “Към същите треба да се отнесат и турците къзълбаши от Балбунарско, Силистренско и Варненско.”16

П. Мутавчиев обаче е на мнение, че хипотезата за прабългарския произход на турски говорещото население едва ли би могла да бъде достатъчно аргументирана. Нейна база е единствено общата географска локализация на двете групи. Според Мутавчиев трудно може да се допусне, че настанилите се сред славянско море прабългари са могли в течение на толкова дълъг период да запазят етническата си физиономия.

Виждаме, че изведените до тук теории за произхода на алианите в частност са индикатор за наслагването на различни етнически и религиозни пластове в епохата на ранното и същинско средновековие върху един не много широк ареал, какъвто е Североизточна България.

В нашата историография намират свои привърженици както тезата за богомилския произход на алианите, така и за севернотюркското им потекло, разглеждано в посочените две насоки - 1. От печенези и кумани; 2. От прабългари.

Без да оспорвам някои аргументи, върху които се опират горните хипотези, ще кажа, че особена популярност тези възгледи придобиха през 80-те години. Гражданствеността, която получиха беше резонанс на натиск от държавно-политическо естество. Явно или прикрито те станаха една от научните основи за обосноваването на “възродителния процес”.

Всъщност постулираната прабългарска теория също се разделя на две версии. Според първата, къзълбашите /и останалите турци/ са остатъци от онези прабългари, които са запазили своите езически обичаи и не са били християнизирани, или пък били слабо християнизирани. Само можем да гадаем за съществуването на такива остатъци, но все пак силната съпротива на боиладите срещу покръстването говори за жизнеността на езическата религия и прабългарската традиция. Изворите сочат, че по времето на бунта Борис І освободил обикновените хора, участвали в него. Според другата версия къзълбашите били остатъци от прабългарите - тюрки, приели християнството, но запазили се като език и обичаи компактно, без да се смесват със славянското население.

Поддръжници на посочените хипотези отчасти, без да се аргументират документално, а базирайки се на сходни етнографски /обичайно-обредни/ характеристики са Васил Маринов, Любомир Милетич, Д. Гаджанов, Евг. Теодоров, Емил Боев, К. Венедикова, Стр. Димитров. Коректно е да посочим, че не всички от посочените автори са отявлени защитници на горната теория. Някои от тях /най-последователно Стр. Димитров/ изграждат тази картина, базирайки се на всестранен анализ на сложната етническа и религиозна мозайка в Североизточна България.

Проф. Л. Милетич в изследването си за старото българско население в Североизточна България поставя въпроса за етногенезиса на турското население в Делиормана. При своите експедиции той чувал предания, “че те са стари жители, не са дошли от Мала Азия, каквито са турците от Тузлука.”17 Но когато говори за селата Алванлар /Ябланово/, Кючюклер /Малко село/ и Велетлер /Могилец/ отбелязва, че в тях живеят “турски сектанти, стари преселници от Мала Азия - така наречените “алияни” или “къзълбаши”.”18 Става ясно, че Милетич разграничава генетично турски говорещите групи в различните региони на Северна България. От неговия поглед не убягват спецификите на алианите и те му дават основание да констатира, че в “турската езикова група треба от чистите турци да се отличават гагаузите и алияните /къзълбашите/.”19 В посочените от Милетич села живеят алиани от бекташийския клон. Милетич също е противоречив в становището си, тъй като без да отхвърля възможността да са преселници от Мала Азия, той допуска, че може да са ислямизирани българи-християни.

Д. Гаджанов проявява сериозен интерес към проблематиката на различните ислямски течения в българските земи и на Балканите. В проучването си върху етнографията на областта Герлово той отбелязва, че “по цялата герловска котловина са разпространени много български обичаи, както и езическо-християнски поверия и суеверия.”20 Гаджанов говори общо за герловските мюсюлмани и не разглежда поотделно особеностите в обичаите и религията на селата, населени с ортодоксални мюсюлмани и тези с адепти на неортодоксалния ислям. Той посочва само специфики, които според него имат голямо сходство с български и християнски обичаи. Окото на познавача обаче ще забележи, че описаните обичаи и традиции са спазвани предмно от мюсюлманите - алиани. Поради видимото външно сходство на тези традиции с българските християнски обичаи, той ги характеризира именно като такива. Той заключава, че “всички поверия и обичаи говорят в полза на присъствието на българския елемент в този край.”21 Гаджанов подкрепя тезата, изказана още от Л. Милетич за “мохамеданизирането и потурчването на старото българско население в Герлово”, но уточнява, че това все пак не може да се отнесе за всички герловчани - те не са нито само турци, нито само потурчени българи.

В друга своя статия Гаджанов се спира доста пространно на мюсюлманските сектанти /включително и на къзълбашите/.22 Тук той поставя въпроса за тяхната религия и обичаи в друга, по-правдоподобна светлина. В тази работа той се опитва да изходи от същината на проблема, като ги свързва с възникналото още в първия век от хиджра разделение в исляма. Тук той предлага друга хипотеза за техния произход. Според нея заселването на къзълбашите пленници в Европейска Турция, които са запазени и до днес, датира от времето на войните на Селим І с “персийците еретици”. Вижда се, че Гаджанов е бил запознат по-детйлно от цитираните по-горе автори с литературата за исляма и Османска Турция. В своето изследване Гаджанов освен религиозна, дава и етническа квалификация на къзълбашите, наричайки ги волно или неволно “персийци”. Считам за нужно да уточним, че шиитската религиозна идентификация на Сефевидската държава, заела територии от днешен Азърбейджан, Северозападен Иран, Източна Турция и последвалото й иранизиране, са се отразили върху определянето на мюсюлманските прошиитски сектанти като “персийци”. Така в литературата първоначално без умисъл, а поради незнание, се прокадва и “персийската теория” за етническата принадлежност на къзълбашите.

При изследването на творчеството на Йовков, Димо Минев пише, че село Долен Извор /Чифлик Мусубей/ е било съставено от къзълбаши - персийци и българи.23

Изучавайки подробно поселищната мрежа в Герлово и Делиормана, Васил Маринов също се сблъсква с наличието на алианско население в Североизточна България. Той засяга проблема за тяхната култура и традиции в няколко свои работи. Посочва мнения на различни автори за техния произход, като застъпва и своята позиция. Тя не е напълно изяснена и изчистена от съмнения и противоречия. В. Маринов цитира становището на А. Хажек, че след турското завоевание много българи, принадлежащи към различни секти, доброволно са приемали мохамеданството.24 Мнението на Фр. Бабингер също хармонизира с твърдението, че Делиорман е бил средище и изходно място на различни секти, които лесно преминавали към мюсюлманското сектанство.25 Днешни представители на старите секти Маринов вижда в лицето на “алиянците, къзълбашите и шеитите”.26

С тази теория кореспондира богомилската теза за произхода на разглежданата общност. И този автор смята за християнски или за повлияни от християнството празниците, които спазва това население: “Например те спазват всички християнски празници, особено много Илинден, Гергьовден, като колят курбан, палят свещи, не посещават джамии, а т.н. “текета” или стари черквици.”27 Той чул разказ, че в Герлово “жените на повечето стари алианци били българки, насила вземани за жени от турците, та те са които държели да се спазват християнските празници.”28 Това твърдение, защитавано и от някои изследователски среди, беше също прокарвано в обществото като обосновка на възродителния процес през периода 1984 - 89 г. Практиката мюсюлмански първенци да взимат за жени християнки наистина е съществувала, но ние трудно можем да докажем, че дошлите най-рано алиани масово се женели за българки. Смятам, че като се има предвид строго затвореният и хомогенен характер на къзълбашката общност, спецификите на нейното функциониране и изискването сключваният брак да бъде едногамен, подобно твърдение изглежда изключено. Поне знам, че доскоро при съхраняваната все още силна традиционност и консервативност на алианската общност, това беше невъзможно. Не сме в състояние да коментираме как е стоял проблемът в епохата на заселването на къзълбашите тук. Несъмнено отделни случаи на сключване на такива бракове ще да е имало, за което говорят някои откъслечни спомени в някои села. Те обаче са били изолирани случаи и не могат да бъдат индикатор за един повсеместен процес.

В. Маринов аргументира своята теза с облеклото на къзълбашките жени, за което говорят също С. С. Бобчев и Д. Гаджанов. Къзълбашката женска носия, носена до края на ХІХ в. ежедневно, а след това само като тайно ритуално облекло, е един от елементите на материалната култура на това население и се характеризира със своята пълнота, съвършенство и прецизност на изработката.29 Един от елементите на тази женска носия е т.н. “фута” /фъта/, а не “фуста”, както пише Маринов. Гаджанов, В. Маринов, Евг. Теодоров пишат, че това облекло нямало нищо общо с онова на истинските туркини и виждат в него християнски или прабългарски остатъци.30

Макар и рядко, смесени бракове между християни и мюсюлмани сигурно е имало, ако се доверим на сведенията на европейските пътешественици. Френският дипломат граф Д`Отрив пътувал през Източна България в 1785 г. ни дава данни в тази насока, въпреки несъмнената им преувеличеност. Преминавайки през селата Шингали /дн. Дивдядово, Шуменско/, Киали /неуст./, Ерубиалар /дн. Становец, Шуменско/, Кушуфлар /село Тъкач, Шуменско/, населявани от мюсюлмани и християни, той с почуда констатирра, че те живеят заедно, без да се презират, сродяват се, пият заедно лошо вино и нарушават рамазана и постите.31 Свещенослужителите от двете религии - имами и попове се отнасяли еднакво снизходително към браковете на вярващите от двете религии. Въз основа само на тези сведения не можем да определим към кое течение е принадлежало мюсюлманското население в тези села - дали към ортодоксията или не. В по-ново време в посочените села е нямало алианско население, което обаче не е показател, че такова не е съществувало до ХІХ в.

Познавайки психологията и на турското и на алианското население, не смятам, че написаното от граф Д`Отрив е било масова практика. Друг е въпросът, ако населението от тези села скоро е било приело исляма. Този въпрос следва да се проучи по-детайлно. Но впечатленията на френския дипломат са показател за наличието на отделни случаи.

Всички от разглежданите дотук автори са работили на терен и са слушали предания от самите къзълбаши, касаещи техния произход. Една от битуващите сред възрастните къзълбаши /алиани/ версии била тази за идването им от Хорасан /област в Североизточен Иран/.

В. Маринов подлага на съмнение “масовото преселване на турци - алиянци от областта “Хорасан” - Персия в днешния Делиорман”. Според него по-голямата част от днешните къзълбаши са потомци на стари българи, които за да се спасят от тормоза на турците са станали алианци.”32

Но и у В. Маринов прозира неосведоменост и противоречивост. В своите изложения той застъпва и двете гледища. Ту говори, че са малоазиатски колонисти чак от Персия /Хорасан/, ту че са потурчени българи.

“Щом и у делиорманското население се потвърждава това, което ми казваха къзълбашите в Герлово - че са дошли от Хорасан и това твърдят Вамбери и Бобчев, трябва да смятаме за положително, че къзълбашите в България са преселници - колонисти, главно от Северозападна Персия - областта Хорасан.” Но при описването на селата с алианско население в Делиорман и Герлово, отбелязва, че там живеят “българи-къзълбаши”.33

Теренните изследвания на такива затворени конфесионални общности, за които нямаме достатъчен изворов материал, са от особена необходимост. Нужно е обаче изследователят да не пристъпва предубедено към тези проучвания, да не подхожда с предварително изградена теза за техния етногенезис и културно-религиозна принадлежност. Струва ми се, че това трябва да бъде един от критериите за неговата научна и човешка добросъвестност.

В по-късното си изследване “Принос към изучаването на бита и културата на турското население в Североизточна България”, където излага събрания от него теренен материал за устройството и функционирането на религиозната организация на къзълбашите /алиани/, В. Маринов пише: “по национално съзнание алианите са турци и говорят турски диалект. По вяра те са мохамедани-сектанти.”34 Тази негова констатация е регистриране на установената ситуация през 50-те години, без да коментира по какво си приличат с българи - християни и останалите турци, което прави в по-ранните си работи.

Много местни краеведи и музейни работници засягат мимоходом или целенасочено алианската тема. През първата половина на века това е Ан. Явашов, а също и анонимни автори в регионалните вестници, а в по-ново време такива са Борис Илиев, Стоян Стоянов, Румен Липчев, Иван Колев, Иван Якимов.

Посочените автори не се занимават детайлно с проблема за алианския етногенезис, но са склонни да приемат посочените вече тези, че са остатъци от прабългарско, християнско или дори от по-древно население. Изключение в това отношение прави само Ив. Якимов.

Ан. Явашов се опитва да наложи в българската наука, че алианският манастир “Демир баба” е всъщност известната гробница на хан Омуртаг, известна от надписа, намиращ се в църквата “Св. 40 мъченици” в Търново.35 Защитаваната с особена жар хипотеза се застъпва от някои автори и краеведи - С. Северняк, Ев. Тодоров, Хр. Стойков. Следва да уточним, че работите на тези автори са по-скоро литературни и си поставят патриотични, а не изследователски цели.

Комплексните изследвания, които се предприемат от Разградския музей след 1972 г., доказват, че въпросното тюрбе не може да бъде гробницата на хан Омуртаг. Археолозите Стоян Стоянов и Ара Марюс след сериозен анализ правят извода, че сградите на манастира нямат никакво отношение към гробницата и строителството на хан Омуртаг през ІХ в.36 Издирването на гробницата на Омуртаг, посочена в търновския надпис, в манастира Демир баба е безплодна дейност. Всички опити да се отнася той към запазените образци на прабългарската строителна дейност са неоснователни. Археомагнитните изследвания на посочения обект показват, че изследваният строителен материал от манастира е изработен през ХVІ в. От анализа на този материал може да се съди, че постройката на тюрбето е от средата на същия век.37

Моят извод от работата ми върху житието на Демир баба показва, че строителството на теккето е започнало през 1552 г.38

Краеведи в Южна България се натъкват на алиани в Крумовградска околия и наблюдавайки обичаите им констатират: “Това са мюсюлмани, понастоящем с живот, традиции и верски обреди, нямащи почти нищо общо с тия на турците - мохамедани ............, ний ще трябва неминуемо да дойдем до заключението, че алияните живеят в тоя край далеч по-рано от турското нашествие, и че те не са нищо друго освен помюсюлманчени българи.”39

Виждаме, че в не толкова научните, а по-популярни работи къзълбашите неизменно се извеждат или от прабългарите, или от ислямизираното християнско население.

Друг автор - Борис Илиев, е категоричен, че на мястото на къзълбашкото теке “Демир баба” при с. Свещари, Разградско, е имало тракийско светилище на бога-конник Херос.40 Той изхожда от факта, че в раона на Исперих се локализират едни от най-значителните паметници на тракийската култура, а в близост до самото теке - в местността “Камен рид” бяха разкопани останки от тракийска крепост. Изобщо археологическата наука предполага, че в този район се е намирала столицата на гетските тракийски царе.

Другото основание на Б. Илиев е, че вижда в някои алиански обичаи остатъци от древни тракийски игри и вакханалии в чест на бога Дионис. Той счита за логично тракийското светилище на бога-конник Херос да е бил превърнат в църква или манастир на Св. Георги, и чак в по-късните векове в алианска гробница. В къзълбашките обичаи за Гергьовден той вижда прилика с българските хора, а в обреда “Бешикли”, изпълняван на Хъдреллез /6.V./ той съзира персонажи на прастарите тракийски мистерии в чест на Дионис и Семела.41 Същият отбелязва, че легендата за великаните, посторили това и друго близко до него теке, е запазена особено живо сред “къзълбашите, които в по-голямата си част са помюсюлманчено местно българско население, запазило много от старите си обичаи, отчасти и старото си българско облекло, и наричащо себе си “избегнало ножа” /калъч качкънъ/.42

В друга сходна статия Б. Илиев пак застъпва гледището за ислямизиране на къзълбашите, но не отрича и заселването на колонисти-сектанти в Североизточна България. Все пак явно запознат донякъде с изследвания по тези въпроси, пише, че алианството се донася от преселници по времето на Сюлейман Законодателя /1520 - 1566 г./. Но авторът поддържа, че поради по-голямата демократичност и веротърпимост на алианското население към него е преминало и заварено местно население, принудено да смени вярата си.43

От друга страна той вкарва в обръщение още една легенда, за която твърди, че произхожда от средите на самите къзълбаши - преданието, че са “кълъч качкънъ” /избегнало ножа/ и са наследили обичаите, обредите и устните традиции на населението тук.

Аз лично поставям под съмнение, че алианското население вкупом е твърдяло, че е “кълъч качкънъ”. Живеейки в тази среда не съм чувала такова твърдение. Струва ми се, че тук се срещаме с един вторичен мит, разпространил се сред тези хора след прочит на подобни публикации. Ако е имало преминаване от християнството към сектантския ислям, то не е било в резултат на масово и насилствено помюсюлманчване. Случаи на приемане на исляма от християни е имало, но мотивите за това са икономически и социални. В края на ХVІ в. в текето на Демир баба са живеели четири български ратайски семейства.44 Турският историк Баркан публикува приписка за вакъфа нна текето на Саръ Салтък край Калиакра от дефтера от 1022 г. /21.ІІ.1613 - 10.ІІ.1614 г./ В този дефтер като водоносци и поправячи на бъчви са записани двама християни - Георги, син на Димитър и Тараника Васо. Сред дервишите е записан и един с презиме Абдуллах.45 В османистиката се приема, че “Абдуллах” е индикация за скорошно приемане на исляма. Тези данни дават основание на Страшимир Димитров да твърди, че посоченото теке продължавало да абсорбира местни християни.46

На нас ни е известно, че ролята на хетеродоксните мюсюлмански светилища за мирната пропаганда на исляма е била значителна.

Най-безпристрастна в научно отношение от ранните изследвания върху алианите е статията на С. С. Бобчев, която представлява добра база за надграждане на по-детайлни проучвания по въпроса. Запознат и повлиян от работите преди него, той също е изкушен от идеята “да долови, дали няма в обичаите им някой чисто български такъв или християнски, или със следи от християнството.”47

След разговори със самите къзълбаши и запознаване с някои чужди изследвания, той резюмира своя извод така: “Ако има нещо, което дели делиорманци от къзълбаши, то са верските им различия.”48

Въпреки ограниченията и табутата, налагани от принципите на изповядваната от тази общност религиозна доктрина, безспорна заслуга на С. С. Бобчев е, че той е успял да проникне в редица особености на тяхната култура. Считам, че това се дължи на непредубедеността, с която е пристъпил към тях. Неговата теория за произхода им звучи така: “Къзълбашите са турци, както и другите делиорманци, по език и до голяма степен по етнически нрави и обичаи, само техните верски понятия и изповедания ги поставят във враждебност с другите мюсюлмани турци - техни съжители ……. Според събраните ми сведения, проверявани нееднократно, къзълбашите са една шиитска /алиянска/ секта, в която са внесени и развити някои мистически и мистериозни обичаи, обреди и предания.”49

Бобчев приема за вероятно мнението на Вамбери, че къзълбашите са военнопленените ирански тюрки из Азюрбейджан и Закавказието, които султаните колонизират на различни места из Балканите след по-старите войни с Персия.50 Той заключава, че няма основателни сведения въз основа на направените до този момент издирвания да се смята, че това са преживелите различните исторически превратности остатъци от прабългарите.

Ясно виждаме, че от всички изложени хипотези и теории за потеклото на алианите, произтича проблемът както за етническата им, така и за религиозната им идентичност. Това прави впечатление и на Константин Иречек при пътуванията му из княжеството. Чешкият историк среща население, което идентифицира като “мохамедани разколници, наречени къзълбаши.”51 Неговите бележки без да навлизат в детайли хвърлят светлина върху някои страни от мирогледа на тези “мохамедани разколници”, които според разказите на местните хора “пият вино, не скриват жените си и кръвопролитието смятат за нещо грешно.” “За техния произход и вяра узнах само, че се считат за малко по-добри от останалите турци и малко се грижат за строгите предписания на Корана.”52 Иречек привежда становищата на Мордтман и Вамбери относно техния произход. Според мнението на Мордтман къзълбашите не са шиити, а един вид “свободни мислители /един вид волнодумци/, които само външно признават исляма, имат джамии, но не ги посещават, не загубват жените си и не се пазят от вино.”53

Посочените признаци, направили впечатление на всички, които са имали досег с тези “волнодумци”, имат своите обяснения, на които сме се спирали на друго място.54 Наблюдението на Феликс фон Лушан върху тахтаджите в Мала Азия съдържа насоки за етническата и религиозната им принадлежност. Той посочва, че “къзълбашите са взели да носят червени чалми, в отличие от другите турци, които носят бели и че те са една шиитска или алиянска секта.”55

И така, в изследванията на българската хуманитаристика до средата на ХХ в., когато все още няма достатъчна документална база и литература по въпросите на исляма, и целенасочени теренни проучвания, се налагат няколко хипотези за произхода на къзълбашите. Самите автори изграждат своите хипотези, основавйки се на познатата и видяна от тях картина, но все пак отчитат оскъдността на информацията. Можем да ги обобщим по следния начин:

1. Според първата са остатъци от тюркските племена - печенези и кумани, заселили се в българските земи в ХІ в.

2. Втората свързва къзълбашите с остатъци от тюркоезичното прабългарско население, което “лесно преминало към сектантския ислям”.

3. Според третата, те са спадали към християнско еретично население - богомилите, което виждайки общи черти със сектантския ислям преминало към него.

4. Четвъртата хипотеза ги извежда от християнското население, принудено да приеме исляма под натиск.

5. Според друга хипотеза, те са персийски тюрки, заселени тук от османските султани след войните с Персия.

6. Някои автори ги причисляват към персийците, наричайки ги “къзълбаши - персийци”. Идентифицирайки ги религиозно с Иран, те не ги разграничават народностно от персийците. Всъщност тази грешка допускат и западни хронисти, пътешественици и дипломати, характеризирайки къзълбашката държава на Сефевидите като персийска и квалифицирайки всички сектанти, които я поддържат като “персийци”.56



През 50-те - 80-те години на ХХ в. интересът към алианската култура се засилва. Успехи са постигнати в изследването на материалната и обичайно-обредна култура на алианите. В този смисъл могат да бъдат посочени работата на В. Маринов, която вече цитирахме, на Ив. Коев, М. Василева, Ф. Адемова, Х. Сивриев.57 Особено ценен в тази насока е сборникът “Българските алиани”, представящ обичаите от две села с алианско население - Бисерци и Мъдрево, Разградски окръг. Неговата стойност расте и от обстоятелството, че авторите са по произход алиани, произхождащи от посочените села и безспорно представят автентичен материал.

През 70-те - 80-те години редица автори се спират и на религиозните ритуали на алианите, като продължават традицията да търсят в тях влияние на християнството или езичеството. Този аспект в изследванията се засилва и толерира особено през втората половина на 80-те години по времето на “възродителния процес”. Евг. Теодоров, Ем. Боев, Л. Вайсилов, Б. Илиев, Р. Липчев, Ив. Колев в тази връзка засягат и въпроса с техниях произход. Евг. Теодоров вижда в тях “група с основен верски, а не народностен белег.”58 Той пише, че те принадлежали към мюсюлманска секта, която почитала Али, а не Мохамед. Това твърдение е една груба грешка, допускана в литературата и дори добила гражданственост. Абсолютно невярно е твърдението, че алианите не почитали Мохамед. Познавайки добре алианската религиозна доктрина, мога да кажа, че те се отнасят с уважение към Мохамед и неговото дело и по никакъв начин не отричат неговата пророческа мисия. Цитираното по-горе мнение канализира в друга насока религиозната идентичност на алианите, като ги поставя във враждебност на основателя на исляма и самата ислямска религия. Това далеч не отговаря на действителността. Алианската идеология признава правата на Али и неговото семейство върху върховната власт в уммата. Тя не отрича Мохамед, а само счита, че негов единствен законен и легитимен наследник е Али. По същество тази идеология е съчетание между умерения и крайния шиизъм. Техните крайни виждания се отнасят по отношение на личността на Али и инкарнацията на бога в човека. Самите къзълбаши в своите религиозни песни непрекъснато изтъкват връзката си с Мохамед и Али. Те пеят: “Ние сме от тези, които казват: Хак /бог/ - Мохамед - Али”. В молитвите им присъства неизменно изразът “Я, Аллах, Я, Мохаммед, Я, Али”. Тези изрази илюстрират едно от основополагащите вярвания в религиозната им доктрина - “Teslis”. “Teslis” е от онези идеи, които изграждат същността на алианството въобще, в това число и на бекташизма. Самите къзълбаши го разглеждат като вяра в Аллах, Мохамед и Али и го интерпретират по следния начин: “Аллах съществува, той е един, Мохамед е неговият пратеник и пророк, а Али е водачът, който трябва да наследи Мохамед в религиозния път. След Мохамед, той трябва да бъде имам.” Тази своеобразна мюсюлманска троица /Teslis/ - “Аллах, Мохаммед, Али” съществува в неделимо единство. Троичността по същество не пречи, а олицетворява единството. В бекташизма органите на човешкото тяло олицетворяват определени изисквания от религиозната доктрина. Тези изисквания са построени на базата на вярването в “Аллах, Мохаммед, Али.” Когато попитат един алеви-бекташи “Какво има в ухото ти?” той трябва да отговори “Bank-i Muhammed”. Тези думи олицетворяват пророческата мисия на Мохаммед, призива за вяра в единия бог и единство на религиозна почва. С тях се подчертава категоричната вяра в пратеничеството на Мохамед. На въпроса “Какво символизират устата ти?” един алеви-бекташи е длъжен да отговори: “Iman-i sehadet” /"Иман-и шехадет"/. Зад този отговор се крие изискването да потвърдиш вярата си, което се изразява в това, да изречеш с думи формулата за вярата си в единия бог Аллах и в това, че Мохамед е неговият пратеник. На другия въпрос “Какво означава носа ти?” отговорът е “Buy-i cennet” /rayiha-yi cennet/. Според този израз, човекът, който е възприел вярата в “Аллах, Мохаммед и Али” и се е обвързал с даден водач /pir/ ще попадне в рая. Според религиозната доктрина водач /onder/ в рая е Али. Той е


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница