Глава втора – Венецът на слава

Глава втора – Венецът на слава

Когато разглеждаме силата на Бог ние често мислим за дарбите на Святия Дух, такива като чудеса, изцеление и пророчество. Това са велики и чудесни дарби, стойността, на които малцина от нас някога ще започнат да разбират. Обаче една от най-великите от всички дарби, която е извършила далеч повече за царството на Бог отколкото всички други дарби заедно, е дарбата на проповядване.

Апостол Павел говори за “глупостта на проповядването” чрез което Господ “спасява онези, които вярват” (1 Коринтяни 1:21 KJV). Несъмнено им “глупост на проповядването” когато помислим колко лесно би било за Господа да докаже Себе Си като просто напише Своето име на небето, или извършвайки някои други неща, които да демонстрират Неговата сила. Но за духовния човек, проповядването не е глупост, то е мощна демонстрация на Господната благодат, мъдрост и сдържано викане на Неговото паднало творение да се върне при Него.

Истинското, помазано проповядване е източник на живот от отвъд тази реалност, което ни докосва с вечността. Където няма истинско проповядване има явно отсъствие на възкресенски живот, и църквата ще се подхлъзне обратно в тиранията на светщината и други сериозни измами. Дори когато най-великите чудеса са работели, проповядването се е изисквало, за да обясни демонстрациите на Божията сила и да призове хора за спасение или покаяние.

Както много от ценните духовни слова, самото “проповядвано” слово често е било толкова изкривявано, че обикновено възбужда образи на размахани юмруци на проповедници, или на яростта на нетърпими, гневни мъже. Обаче, нека никога да не забравяме, че това беше основното занимание на повечето от праведните мъже и жени, които са ходели по тази земя, включително и на Самия Господ Исус. Това беше също така първостепенното поръчение, което Той даде на Своите ученици, да проповядват евангелието на Неговото царство и да бъдат свидетели за възкресението Му.

Това никога няма да престане да бъде първостепенният призив на църквата, и основата на цялото истинско служение. Ние сме тука преди всичко, за да прокламираме посланието, което Той ни повери. Основната последователност на нашето служение ще бъде определена чрез това колко добре прокламираме това послание. Качеството на нашето послание ще бъде определено от това колко добре го знаем за себе си, и след това колко добре го живеем. Следователно, ние трябва да имаме като първостепенна цел ясно разбиране на посланието, и начинът на живот, който то изисква. Това е целта на тази книга, да втъче тези две неща заедно.
Само едно иго
Единственият най-голям допринасящ фактор за духовно изгаряне идва от тенденцията на онези в служение да вземат игото на хората вместо игото на Господа. Такава тенденция причинява не само изгаряне, но пълно отклонение от истинското служение. В текста от Еф.4 цитиран в предишната глава, четем как Господ сравнява влизането в Неговата почивка с влизането в Обещаната Земя. Неговият призив към нас остава:
Елате при Мен всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви дам почивка.

Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите почивка за душите си.

Защото Моето иго е благо и Моето бреме е леко (Матей 11:28-30).

Да вземем игото говори за работа, но когато сме впрегнати с Него, Неговата сила е, която ще върши работата; ние трябва само да вървим напред по пътя. Когато сме впрегнати с Него, ние ще намерим почивка за нашите души, а не досада. Всеки път когато се отегчаваме, или сме претоварени, ние сме се измъкнали някак си от Неговото иго и носим нашето собствено иго, или игото на други. Това не е нищо по-малко от това да бъдем отклонени от истинското служение. Истинското служение е лесно иго. Ние ще го открием ободряващо. Ако това не е положението, ние трябва да започнем да гледаме къде сме пропуснали завоят, защото сме се отделили от Неговата пътека.

Исус никога не отговаряше на човешката нужда – Той единствено отговаряше на това, което вижда Неговия Баща да прави. Той чувстваше състрадание към хората, но не отговаряше просто от състрадание; Той единствено отговаряше от покорство към Своя Баща. Докато ние не се научим да правим същото, няма да ни се повери същият вид власт и сила, в която ходеше Той.

Господ иска от нас да вършим дори по-велики дела, отколкото Той вършеше (вижте Йоан 14:12). Това ще бъде едно от най-големите доказателства, че ние пребъдваме в Него. Ние започваме с вярване в Господа, но Неговата основна цел е да вярваме като Него. В този капацитет Той ще бъде напълно изявен в Своята църква. Но такава власт може да бъде поверена единствено на най-лоялните, верни и покорни слуги на Христос – не служещи на себе си, или на хората.

Неуспехът да се държат Неговите интереси и перспективи най-напред е първостепенна причина за голяма част от унищожението, което дойде в църквата неотдавна. Когато беше взет броят на най-уважаваните специалисти, телевизионните проповедници бяха класирани на 49-то място, от 50 места. Продавачи на стари коли, адвокати и политици бяха класирани по-горе от проповедниците в доверието на хората. Това ще се промени, но преди да се промени, ние трябва да се променим.

Онези, на които им е било дадено това най-велико поръчение трябва също да живеят чрез по-високите стандарти на честност. Нивото на честност, чрез което ние живеем ще бъде определено до голяма степен от един единствен фактор: пред кого живеем нашия – пред Господа, или пред хората.

Аз имах повтарящо се видение за един пастор, което смятам за едно от най-важните видения, което някога съм получавал. Колкото по-дълго този човек държеше своето внимание фокусирано на Господа големи тълпи се събираха около него. Всеки път когато той сваляше вниманието си от Господа и гледаше хората, те започваха да се разпръскват от него. Не само, че е очевидно, че това се случва често в църквата, но това преспокойно може да бъде точката, при която мнозина служители се обръщат към неизбежно корабокрушение.

Всеки път, когато лидери снемат очите си от Господа, за да гледат хората, те загубват своето помазание и хората се разпръскват. Когато те отново погледнат на Господа, те ще получат помазанието, което ще привлече хората обратно. И така това повтарящо се видение ми говори, че това е повтарящ се проблем. Църковната история свидетелства, че в действителност случаят е такъв.

Без значение от това колко щедри и харизматични мислим, че сме, ако хората се събират поради нас, тогава ние не изграждаме истинската църква. Павел обяснява, “Защото никой не може да положи друга основа освен тази, която е положена, която е Исус Христос” (1 Коринтяни 3:11). Ние не можем да продължаваме да обръщаме хората към нашите църкви, нашите доктрини, нашите програми, или към собствените ни красноречиви проповедници. Ако хората идват заради нещо друго освен Самият Господ Исус Христос ние градим на клатеща се основа, която накрая е обречена на разруха.
Истинско и фалшиво служение
Господ говори за един преобладаващ проблем в църквата днес чрез пророк Еремия.
Народът Ми беше като изгубени овце; пастирите им ги заблудиха да се скитат по планините; те ходеха от планина на хълм, забравиха кошарата си (Еремия 50:6).

Хората били водени криво от пастири, които се опитвали да ги върнат обратно, отивайки от планина на хълм, или от едно високо място на друго. Това говори за постоянното опитване да държим хората възбудени и движещи се, водейки от един проект към следващият.

Чрез опитване да държим хората постоянно движещи се и окупирани с проект след проект, ние ги лишаваме от самата цел на тяхното призвание; да имат едно интимно, лично взаимоотношение с Господа на Съботата, Господа на почивката. Една от основните причини за разпространяването на Лаодикийския дух на хладкост в църквата е просто, защото тя е изморена поради всичките проекти, хиперболи и манипулации.

Ние не сме призвани просто, за да изграждаме служения, църкви, или нещо друго. Господ не изгражда Своя храм без организации и проекти – Той го изгражда без хора. Основният въпрос за всеки пастор няма да бъде колко правят неговите хора, но колко от Христос може да бъде видяно в тях.

От всички наши дела единственият плод, който наистина ще трае е това, което се допира до Христоподобност. Да имаме организации или проекти не е неправилно, но те стават идоли, ако изместят Господ като предмет на нашата преданост, а много го правят. Рядкост е организацията, която не се е хлъзнала от изграждането на хора към “изграждане на служението.”

Ако не държим вниманието си фокусирано на основната цел на Бог ние ще бъдем продължително измамвани от по-малките цели на Бог. Измамата не е просто неразбиране на главните библейски доктрини – измамата е да не бъдеш в Божията воля. Църквата често е била отклонявана от Реката на Живота от всичките малки ручейчета, които я снабдяват с вода. Доброто може да бъде най-лошият враг на най-доброто. Апостол Павел ясно произнася основната цел на Бог в Ефесяни 1:9-10:

Христос Исус е целта на Бог. Ние можем да работим, за да помогнем за изпълнението на Неговата цел единствено до степента, до която самите ние се съгласяваме с нея – като имаме собствените си животи събрани в Него. Ние имаме истинска духовна власт единствено до степента, до която Самият Цар живее в нас.

Ако това, което правим не е центрирано на Христос, то е ексцентрично, и духовно вън от баланс. Служението може да бъде идол, ако измества нашата любов и интимност с Господа като главна преданост на нашия живот. Колко ще се хареса на един съпруг, който страстно обича съпругата си, ако тя е толкова заета да работи за него, че той никога не може да я види.

Мнозина служители изпадат в поклонение повече на храма на Господа вместо на Господа на храма. Това е идолопоклонство. Дори църквата или “великото поръчение” могат да станат идоли, ако изместят Христос като центъра на нашата преданост. Ние можем да казваме, че нашата преданост към нещата на Бог е резултат от нашата любов към Него, но това е просто опит да оправдаем нашата измама. Както Господ предупреди Ефеската църква, ако загубим първата си любов ние сме в опасност да загубим всичко.

Означава ли това, че трябва да закрием всички наши проекти и програми, за да търсим Господа? За някои това е единственият възможен избор, ако някога се надяват да се върнат обратно на правилната пътека. Обаче, това не е разрешението за всеки един. В служение веднъж хванали погрешният път никога няма да можем да се върнем обратно на правилния път, единственият начин, по който можем да се върнем обратно на правилния път е да се върнем обратно там, където сме изгубили пътеката.

Ако сме изгубили пътеката в началото на нашето служение, там е, където трябва да се върнем. Ако сме се отклонили някъде по-нататък по пътя, там е, където трябва да се върнем, за да отидем на правилната пътека. Мнозина просто позволяват натискът от служението да ги бутне на някое място, или биват победени от “тиранията на неотложността.” Но, ако сме слезли от пътеката, ние трябва да се обърнем наоколо и да се върнем там където сме я изгубили – това се нарича покаяние.

Защо трябва да градим нещо, ако знаем, че ще изгори? Както Франсис Френджипейн каза веднъж, “Господ надзирава Своя дом ходи през него и хвърля клечки кибрит!” Аз съм чувал много пастори да описват своето служение като такова на пожарникар, който само обикаля наоколо изгасяйки огньове. Защо не ги оставят да горят? Значително много от тях са започнали от Господа, и ние само спъваме Неговата работа като ги изгасяме. По-добре е, че те горят сега вместо след като посветим цял живот на работа – само за да открием, че тя няма да премине Господния изпит.

Това не означава, че ние няма да се обръщаме, или конфронтираме и опитваме да разрешим проблеми в църквата. Обаче, ние трябва да използваме мъдрост в това. Точно както една огнена искра може да спомогне за очистване на храстите и развалините в една гора и да спомогне подготовката за нов растеж, някои от “пожарите, “ които се носят през нашите събрания в действителност могат да помогнат. Те помагат чрез очистване на ненужните оплитания и стръкове, които никога няма да родят плод за царството, но фактически източват живота вън от нашите църкви. Ние можем да различим кой огън кой е единствено, ако държим нашия фокус на основната цел на Бог. Тогава ние бързо ще видим онези, които ще завършат в повече Христоподобност.

В служение, ние не можем да бъдем Главата на църквата, и не можем да бъдем Святия Дух за църквата. Ние сме съработници с Христос, но не сме тук за да вършим Неговата работа. Той ще изгради Своята църква. Ние наистина можем да се отпусне и да се наслаждаваме на това.

Основата на всяка работа е нашето взаимоотношение с Него. В строителството, ако основата не е на ниво, колкото по-високо строиш, толкова повече ще се изкриви отвесът на сградата. Ако продължиш по-нагоре има точка, при която сградата ще се сгромоляса. Ако сме забутали основата, ние нямаме избор освен да изравним сградата и да започнем отново. Ако положим подходяща основа, но неправилно конструираме един от етажите, ние ще трябва да преправим този етаж или всичко, което е построено от това място нагоре ще бъде в опасност.

Мъдрият майстор строител не може да търпи низшите материали или процедури на всяко ниво. Ние постоянно трябва да изпитваме всеки един, който използваме и всичко, което е построено за едно качество – Христоподобност. Като служители на Христос ние имаме най-святото поръчение, с което не може да се прави компромис. “Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свят, а този храм сте вие” (1 Коринтяни 3:17).

Като служители на евангелието ние сме призовани както като посланици на най-великото царство, така и като майстори строители на най-високото поръчение. Нека да продължаваме да умоляваме Богът на възкресението, Който Сам се подчини на смъртта и беше възкресен чрез славата на Татко, да ни дава силата на Своя възкресенски живот всеки ден. Това не е само за да можем да проповядваме възкресението, но за да могат нашите животи да бъдат демонстрация на Неговия възкресенски живот.

Ние трябва да имаме живи думи, които възникват от Самото Живо Слово. Единствената най-важна дейност, която някой духовен лидер може да направи за своите хора е да ги заведе по-близо до Самият Господ. Ако ние правим това, всичко друго ще работи. Ако не правим това, всичко друго ще продължи да гори, без значение колко много се опитваме да го запазим.

Исус е Венецът на Славата. Той е Главата на църквата. Цялата власт и сила бяха дадени на Него. Ние ще имаме истинска власт и сила единствено до степента, до която пребъдваме в Него. Той е всичко, което Татко обича и почита. Всички неща бяха направени чрез Него и за Него. Във всичко, което беше създадено, Татко търсеше подобието на Своя Син. Той търси Своя Син в нас, и във всичко, което ние градим в Неговото име. Нищо друго няма да бъде трайно. Той е нашата цел. Докато не сме като Него и не вършим делата, които Той вършеше, ние не сме завършени. Святия Дух ни беше даден за да ни води към Него. Когато престанем да Го преследваме, ние сме отделени от пътя, и от Извора на нашата сила.