Глава трета – Седемте основни истини

Глава трета – Седемте основни истини

В този текст откриваме описани седемте основни доктрини на християнството. Първата е “учението за Христос.” Втората е “покаяние.” Третата е “вяра в Бога.” Четвъртата е “учението за кръщения.” Петата е “полагане на ръце.” Шестата е “възкресението на мъртвите.” Седмата е “вечен съд.” Силата, с която тези основни истини са установени в църквата ще определи основната сила на църквата. Обаче, трудно е да се намери църква, която има повече от повърхностно разбиране за повече от една или две от тези основни истини.

Този текст започва с , “Поради това нека оставим първоначалното учение за Христос.” Ние трябва да разберем, че този стих не ни увещава да оставим поученията за Христос, но първоначалните учения за Него. Ние никога няма да надраснем поученията за Христос. Има поговорка, че всеки път когато видиш “поради това” в Писанието, ти трябва да се върнеш и да видиш какво е това поради това. Стиховете предшестващи това “поради това” очевидно се отнасят за този текст, тъй като те се четат:
Понеже според изтеклото време трябваше вече да сте учители, а вие имате нужда да ви учи някой отново на най-простите основи на Божиите слова и сте станали такива, които имат нужда от мляко, а не от твърда храна.

Понеже всеки, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е невръстен,

а твърдата храна е за пълнолетните, които благодарение на навика имат сетива да разпознават добро и зло.

Тук ние сме насърчени да “не полагаме отново за основа покаяние.” Обаче, се разбира, че това увещание е за онези, които подходящо са положили основа на покаяние от мъртви дела. Това е слабостта на тази част от основата на християнството, че това е верният източник за слабостта на съвременната църква. Качеството на нашето покаяние е фактор, който ще определи истинското качество и дълбочина на нашия духовен живот. Това е основа, а силата на нашата основа ще определи качеството и силата на всичко, което се строи на нея.

Йоан Кръстител трябваше да проповядва покаяние преди Исус да може да бъде разкрит. Без покаяние хората никога няма да могат да разпознаят Месията, много по-малко да Го приемат. Покаянието е основа за истинския християнски живот. Докато вината от нашия грях не стане толкова непоносима и тежка за нас да я носим, ние просто няма да се обърнем към кръста. Покаянието е изповедта за неуспеха и викът за помощ. Поради това покаянието е доказателството за духовно смирение (вижте Яков 4:6).

Човешките философии са предложили много видове облекчения от вина, и много от тях временно ще облекчат симптомите от нашите смъртоносни духовни болести, но единствено кръста може да ни изцели. Когато се опитваме да облекчим симптомите на греха, такива като вина и депресия, без да се изправим пред причината за тези симптоми, смъртоносната болест на греха, ние само покриваме рака така че да може да с затрудни растежа му. Кръста използва симптомите за да ни заведе до болестите, и тогава той ни освобождава от вината и депресията като убива болестите. Исус не дойде просто, за да ни спаси от смъртта или от ада. Той дойде за да ни спаси от това, което причинява смъртта и адът.

Това съотношение също е открито по отношение на духовните раждания. Онези, които са родени в царството чрез пълно осъждение за грях, чрез големи и непоносими родилни мъки, по-големи от тяхното духовно състояние и нуждата им от спасение, неминуемо стават най-силните, най-радикални, и най-ефективни християни. Също, онези, които са новородени в резултат на слабо евангелско послание клонят да бъдат слаби и вечно се нуждаят да им се служи.

Може би това не е наша вина, че сме били родени в църквата докато тя е била в това състояние. Така че защо да бъдем осъждани за това, което не сме могли да контролираме? Апостол Павел сбито отговаря на същият този въпрос, “Направеното нещо ще каже ли на онзи, който го е направил: ‘Защо си ме направил така?’” (Римляни 9:20). Това може да бъде сериозен въпрос, може би дори извинение, но да го използваме само за укрепяване оковите на нашия грях, което увековечава слабостта и смъртта в нашия живот.

Първият резултат от първия грях беше себецентризъм. Адам и Ева погледнаха на себе си и видяха, че бяха голи. Следващият резултат беше прехвърляне на обвинение. Адам обвини жената, която Бог му беше дал, действително поставяйки обвинението върху Бог за своя грях. Жената обвини змията за своя грях, и тъй като Бог беше Този, Който позволи тя да бъде в градината, всичко това трябваше да бъде Негова вина, по този начин тя се освобождаваше от всякаква отговорност. Такива извинения могат да ни направят да се чувстваме по-добри относно себе си за известно време, но те правят нашето освобождение от проблема невъзможно.

Възстановяването на личната отговорност е първата стъпка, която трябва да бъде направена, за да дойде спасението. Бог не прощава извиненията; Той прощава греха. Първото доказателство, че истинско спасение работи в нас е, че ние спираме да гледаме на себе си и започваме да гледаме на Бог. Второто доказателство е, че ние спираме да обвиняваме всеки друг за нашите проблеми и започваме да ги изповядваме като грехове.

Истината е, че не можем да направим нищо с условията за нашето раждане. Ние няма да изберем да се родим в този свят в такова паднало състояние. Ние можем да останем в това обстоятелство за наше вечно слисване, или можем да сграбчим спасението, което е било толкова милостиво снабдено за нас. Ние можем да желаем да обвиняваме нашия посредствен тренинг за всички наши проблеми; можем да обвиняваме родители, учители, братя, сестри, или други християни за нашите проблеми – защото вероятно сме претърпели несправедливост от всички тях.

Може би има истински причини защо сме в състоянието, в което сме. Ние можем да почиваме на нашите извинения, и нашия грях, или можем да бъдем освободени, и да бъдем сътворени в новите създания, които раждат славният образ на Христос. Никога няма да бъдем освободени докато не свалим очите си от себе си и не погледнем на Него, докато не спрем да прехвърляме обвинението и не изповядаме собствените си грехове.

Велика благодат е дошла, която ще позволи на мнозина, които са имали както неподходящо раждане така и духовно издигане да възстановят своите основи. Това не означава, че всичко в тяхното духовно преживяване е безполезно и трябва да бъде отхвърлено, но великото подновяване е дошло, за да заякчи тялото на Христос чрез заменяне на заблудите със силата на кръста. Това може да бъде извършено единствено върху истинската основа на покаяние.

Веднъж положена основа, това не означава, че ние не я използваме отново, но по-скоро, че цялото здание може да стои само толкова дълго колкото тя стои силна. Ние не полагаме основата отново в този смисъл, че не поставяме основа на върха на втория или на третия етаж, но основата е използвана всеки ден, когато сградата е използвана. Ние никога не спираме да се покайваме, когато имаме нужда, но когато веднъж здраво и ясно разбиране за това е станало част от нашия живот, ние имаме нужда да поддържаме поучение за него, или да полагаме отново тази основа ако е необходимо.

Лесно е да се разбере колко би желала съвременната медицина да облекчи болката, която те смятат за ненужна. Дори човешкото страдание действа за да направи всичко, което може да се направи за да отстрани болката от света. Обаче, болката има много важно място в сегашното състояние на света, и да я облекчим понякога може да бъде много опасно. Както притчата заявява, “Удари от приятел са искрени, а целувки от неприятел – изобилни” (Притчи 27:6). Болката е сигнал, че нещо е неправилно и се нуждае от корекция. Плитчината на нашето сегашно състояние прави болката враг. Болката е приятел, който се опитва да ни предупреди за истинският проблем.

Духовната болка е причинена от осъждението за грях. Фройд бил прав, когато различил, че обвинението било причинено от голяма депресия и невроза измъчващи света. Обаче, той освободил по-голяма депресия и по-дълбока невроза върху света, когато започнал да атакува обвинението вместо причината за обвинението – греха! Ако отстраним обвинението преди да е отстранен греха, това е като облекчаване на главоболие, което е причинено от рак в мозъка, така че туморът може да расте неоткрито.

Ние сме виновни, и е правилно, че се чувстваме виновни докато не сме отишли при кръста, за да ни освободи. Аз не съм в ред, и ти не си в ред. Ние сме в отчаяна нужда от помощ, и кръста е единственото място където можем да я намерим. Кръстът е силата на Бог, той е единственото снабдяване за спасение, освобождение и изцеление. Ако сме познали силата на Бог в нашия ежедневен живот, ние трябва да носим нашия кръст ежедневно.

Отиването при кръста е болезнено, но това е единственото място, където болката може наистина да бъде отнета. Когато веднъж сме били разпънати с Христос няма по-голямо освобождение от болка, което можем да познаем. Това трябва да бъде наша цел като християни да отнемем вината и болката, но не чрез отмахване на симптомите, но чрез отмахване на това, което ги причинява – грехът.

Действителността, с която посрещаме нашия грях в началото на нашия християнски живот почти несъмнено ще диктува действителността, с която ние посрещаме целия си живот. Тази действителност ще направи много със степента на истината, в която ходим. Не казвам степента на истината, която знаем, но степента на истината, в която ходим. Основната дефиниция за лицемер е някой, който знае истината, но не я живее. Господ запази Своето най-повреждащо порицание за лицемерите, защото това е най-опасното състояние, в което можем да намерим себе си.

Много от свидетелствата за освобождение от депресия, горчивина, омраза, и т. н. са от мъже и жени, които са били християни за 20 или 30 години. Защо на толкова много хора отнема толкова дълго време, за да получат освобождение от онези неща, от които ние е трябвало да бъдем освободени когато сме били новородени? Когато ние сме новородени “всички неща стават нови” (2 Коринтяни 5:17). Ако всички неща са станали нови, няма повече причина да чувстваме отхвърляне или възмущение за нашето минало.

Как може ние, на които ни е било дадено такова славно бъдеще в Христос, вечен живот в разкошите на небето, на които са ни били дадени ангели за служители, толкова да се интересуваме от такива дребнавости в това временно царство? Това може да бъде само защото все още сме със земно мислене, което апостолът обяснява, че ще завърши единствено в смърт (вж. Рим.8:6). Защо все още избираме смърт вместо живот? Защо отиваме да ядем от Дървото за Познаването на Добро и Зло когато Дървото на Живота е на наше разположение?

Правилно е да се радваме когато някой е освободен от оковите на греха, такива като горчивина или депресия, но ние трябва също така да бъдем сериозни от факта, че се нуждаем токова много от него. Църквата, общо взето, е в много ниско състояние. Основното виждане на мнозина е просто да отидат до мястото, където са били като нови християнин. Ние сме призовани да бъдем “ново създание,” което много надвишава първоначалното състояние преди падението.

На нас ни е било дадено нещо много по-велико отколкото просто да ходим с Бог в Градината, или дори да ходим с Исус когато Той ходеше по земята – ние имаме Него живеещ вътре в нас! Същата сила, която сътвори вселената е дори в най-младият християнин. Ако само един християнин започне да ходи в реалността, която ни е била дадена, целият свят ще бъде разтресен сериозно, веднага. Апостол Павел заявява това по този начин:
Но, ако служението на онова, което докарва смърт, написано с букви, издълбани на камък, стана с такава слава, щото израилтяните не можеха да гледат Мойсей в лице, поради блясъка на лицето му, който впрочем преминаваше,

как не ще бъде служението на духа с по-голяма слава? (2 Коринтяни 3:7-8).

Павел ясно казва, че обикновено Новозаветното служение трябва да дойде с дори повече слава от тази, която Мойсей преживя, а той трябваше да покрива лицето си, защото беше толкова велико. Къде е славата в църквата? Кой може да претендира, че е преживял славата, която Мойсей преживя? Това ясно посочва, че има много повече на разположение от това, в което ние понастоящем ходим.

Нашата цел трябва да бъде много повече от това да имаме здрав, щастлив живот. Ние сме призовани да бъдем носители на славата на Бог. Ние сме призовани да предизвикаме дори най-голямата тъмнина в наше време, и да я избутаме. Ние сме тук за да съборим крепостите на врагът, и да освободим пленниците. Всичко, което сега се случва е чудесно, но ние никога не трябва да загубваме виждането за нещо, което много по-велико от всичко, което все още виждаме. Ние не трябва да се разполагаме тук, но трябва да държим да отидем по-нависоко. Нека никога да не спираме да се молим с това, което стана една от най-великите пророчески молитви в наши дни – ПОВЕЧЕ, ГОСПОДИ!

Сегашното обновително движение н завежда църквата в нова земя, но то помага на множествата от вярващи да вземат обратно земя, която е била загубена. Това е вече движение от историческа значителност, но то вече е започнало да слабее и да спада. Това не е провал, но знак, че работата е била извършена. Сега е време да се отиде по-нататък. Щом армията е изцелена време е за маршируване. Ако не отидем на по-висока земя, ние ще се снишим обратно дори в по-ниско състояние. Но това ще се случи само, ако откажем да чуем ясният призив на тромпета, който вече започва да звучи.

Невястата на Агнето е по-внушителна от армия със знамена (вижте Песен на песните 6:4, 10). Знамената на нейните големи роти сега се разгъват по земята. Когато тя започне да марширува отново земята ще се потресе от нейния звук. Нека да не изоставаме назад. Без значение от това колко може да си бил наранен от църковни взаимоотношения в миналото, вземи изцеление и се върни обратно в редиците. Величественият ден на Господа е несъмнено много близо.
Строене върху основата
Щом положим яка основа на покаяние в нашия живот, и имаме солидно разбиране за другите основни истини на вярата, които са описани в Евреи 6:1-2, ние трябва да отидем към по-твърда духовна храна. Чудесно нещо е да бъдеш новороден, но да бъдеш роден е само началото на живота. Ние трябва да вървим към зрялост. Трябва да поставим нашето виждане на целта, поради която сме били направени ново създание.

Авраам се радваше когато Исаак се роди, но той направи голям празник когато той беше отбит. Небето се радва при всяко новорождение, но то също така се радва когато ние растем. И отново, докато не сме като Исус, и не вършим делата, които Той вършеше, ние все още не сме там.