Превъзходното величие на Неговата сила

Глава шеста – Посланието

На Езекиил му беше казано първо да “изяде свитъкът” преди да може да говори на домът на Израел (вижте Езекиил 3:1-4). Пророкът се нуждаеше самият той да смели посланието преди да бъде свободен да го сподели с другите. Докато посланието не е част от нас, докато то не е би усвоено в собствения ни живот, то не може да бъде истинското свидетелство или да идва със силата и авторитета на истинското пророческо слово.

Павел каза на Тимотей да внимава на собствените си поучения, защото повечето от това, което чуваме е първо за нас. Това, което ние се чувстваме принудени да проповядваме в повечето случаи обикновено е това, което Господ се опитва да каже на нас. Това не означава, че е грешно да го проповядваме, но е, самите ние не го живеем.
Фалшивата надежда
Наблюдавал съм мнозина, които са напуснали служението поради неуспех, както веднъж и самият аз направих. Аз не напуснах поради морално или нравствено пропадане, но поради неуспеха на моето служение. Аз не можех да извърша това, което чувствах, че съм призован да извърша. Този вид неуспех обикновено е съпровождан от голямо разочарование от църквата, или от хората изобщо. Самото това нещо трябва да бъде откровение за това колко неуместни са нашата вяра и виждане.

Ние не сме призовани да изграждаме църквата – Исус ще изгради Своята църква, и тя ще бъде всичко, което Той желае тя да бъде. Ние можем да участваме в това единствено о степента, до която пребъдваме в Него. Ако няма плод, това трябва да ни говори повече за това къде сме ние духовно отколкото къде са хората. Ние ще бъдем разочаровани от хората единствено, ако нашата надежда погрешно е била поставена в тях.

Самият Господ е примерът за истинско служение. Той не правеше това, което виждаше хората да правят. Той правеше само това, което виждаше да прави Татко. когато наблюдаваме начинът, по който Той водеше и приготвяше Своите лидери, това ще бъде шок за нашето човешко разсъждение. Изглежда, че Той не знаеше нищо за добрите принципи на ръководство! Все пак, някак си Той поддържа всичко чрез Словото на Своята сила. Може би има по-висш начин да се съгради църквата от този, който можем да научим от бизнеса!

Когато само един от Господните ученици получи откровението за това Кой беше Той, Той разпозна това като достатъчно за да бъде изградена църквата на него – сега беше време за Него да отиде на кръста и да ги остави. После когато Той се нуждаеше от тяхната вярност най-много, всички освен един се разпръснаха, предавайки Го и отричайки се от Него. Все пак, Той имаше пълна увереност, че Неговата църква не само ще преживява, но напълно ще надделее срещу портите на ада. Как може Той да има такава увереност? Защото Неговата увереност не беше в хора, дори хората, които беше избрал и тренирал, но надеждата Му беше в Святия Дух. когато нашата надежда е правилно поставена в Господа ние няма да бъдем крайно обезсърчени когато хората ни пренебрегват, или крайно насърчени когато ни правят добро.

Завършената работа на Бог вече е била извършена, която е Самият Исус Христос. Всичко, което сме призовани да вършим е да пребъдваме в Него и да насочваме другите към Него. Когато ние, както Авраам, видим Агнето, което Бог е промислил, ние можем лесно да пожертваме дори Неговите собствени обещания за нас в тази временна реалност, знаейки че те са запазени завинаги за нас във вечността. Разочарованието от хората е белег, че ние сериозно сме се отклонили от пътеката, и от истинската вяра., която е източника на истинската духовна власт. Ако сме разочаровани, ние ще служим само разочаровани, и разочарованията, които сеем в хората ще се върнат на собствените ни глави. Истинската вяра ходи и вярва в това, което Исус вече е извършил, и няма да бъде обезсърчена от външността на временната реалност. Ако имаме вяра в Исус, ние ще предаваме вяра в Него, и накрая онези семена ще изникнат и ще дадат плод.
И тъй, братя, останете твърди, до Господното пришествие. Ето земеделецът очаква скъпоценния плод от земята и търпи за него докле получи и ранния и късния дъжд.

Останете и вие твърди, и укрепете сърцата си, защото Господното пришествие наближи.

Не роптайте един против друг, братя, за да не бъдете осъдени, ето, Съдията стои пред вратите.

Братя, вземайте за пример на злострадание и на твърдост пророците, които говореха за Господното име.

Ето, ублажаваме ония, които са останали твърди. Чули сте за търпението на Йов, и видели сте сетнината въздадена нему от Господа, че Господ е много жалостив и милостив. (Яков 5:7-11).
Продължаващото слово
“Ние не живеем само с хляб, но с всяко слово, което продължава да излиза от устата на Бог” (Матей 4:4 NKJV). Това не означава словото, което започва отново, но продължаващото, постоянно излизащо слово. Ние трябва да имаме тази прясна манна всеки ден; вчерашното откровение не може да бъде складирано и запазвано. Манната, която беше запазвана през нощта за следващия ден се разваляше. Ако ще сервираме пресен хляб, ние трябва да събираме пресен хляб всеки ден. Исус трябва да бъде нов за нас всяка сутрин.

Когато Мойсей попита Господа за името Му, Той заяви, че беше “Аз Съм,” не “Аз бях” или “Аз ще бъда.” Ако сме познали истинският Бог, ние трябва да Го познаваме днес. Не е достатъчно да познаваме историческият Исус или Исус, който ще се завърне; ние трябва да участваме в Богът, Който е. добре е да знаем Кой е бил Той и Кой ще бъде, но не можем да живеем чрез това знание; ние можем да живеем само чрез срещата, която имаме с Него всеки ден. Той трябва да бъде нашият “ежедневен Хляб.” Исус е Словото, което продължава да излиза от Божиите уста, чрез което ние трябва да живеем.

Понеже “свидетелството за Исус е духът на пророчеството,” истинското служение трябва да бъде центрирано на Христос, а не на спорове! Исус не е просто в посланието; Той е пророческото послание. Новозаветният пророк не е даден просто за да въздейства на поведението на църквата; той е даден за да предаде Христос на църквата за да може тя да пребъдва в Него. Дисциплиниранията могат да променят поведението, и те могат да бъдат полезни, но само Христос може да променя сърцата. Апостолите и пророците не са дадени просто за да занесат църквата в главна форма, но за да подпомогнат формирането на Христос в нея.
Знаменията са послания
Всяко чудо на Исус беше послание. Знаменията са точно това – знаци, които ни насочват към Бог. В шестата глава на евангелието на Йоан, Исус взема хлябовете и рибите и нахрани множеството. Това беше илюстрация на сърцето на множеството; те участваха в много хлябове, или истини, които можеха да ги задоволят за едно ядене, но останаха само отломъци. Когато ние сме склонни да участваме в индивидуални наблягания или истини, това винаги ще доведе до накъсване на църквата, с всяка група мислеща, че техният малък отломък е цялата истина.

Исус коригира склонността на множеството, заявявайки, че Той беше Хлябът от небето, Единственият Хляб. Като резултат от това “твърдо говорене,” много от Собствените Му ученици се отделиха от Него (стих 66). Това все още е първостепенната точка на разграничение за мнозина, които биха били Негови ученици. Понякога е по-лесно да бъдеш лоялен на една истина отколкото да се подчиняваш на самата Истина. Не е слушането на думите на Господа, което е важно; а слушането на Самото Слово.

Истинското християнство не е просто вярване в истини и съгласяване с доктрини и дисциплини; то е взаимоотношение с Бог. Само когато участваме в единствения Хляб можем да сервираме този Хляб, и само тогава нашето послание ще спре да накъсва тялото на Христос. Както авторът на Евреи обяснява, “Бог, Който много пъти и по много начини е говорил в миналото на бащите ни чрез пророците, в края на тези дни говори на нас в Сина Си” (Евреи 1:1-2). Посланието на Бог повече не идва в слова, но в Словото, Самият Божий Син. Исус не дойде за да ни даде нови истини; Той дойде за да бъде истината.

Означава ли това, че ние повече няма да имаме пророчески послания или откровения? Разбира се, че не. Както Петър обяснява, в своето послание на деня на Петдесятница, когато Господ излива Своят Дух ще има пророчества, сънища и видения, съпроводени със знамения в небесата и на земята (вижте Деяния 2:17-21). Въпросът не е дали ще има пророчество, но какво е съдържанието на пророчеството.

Църквата вероятно никога няма да стане църквата, която е призована да бъде докато това е нейният първостепенен фокус. Църквата не е моделът за църквата – Исус е Моделът за църквата. Ние няма да бъдем променени чрез гледане към себе си, но като стоим фокусирани на славата на Господа. Когато забравим кои сме и се фокусираме на това Кой е Той, ние ще бъдем променени в това, което сме били призовани да бъдем.

Работата на служението е преди всичко да предаде виждане за поклонението на Господа. Истинското поклонение не идва за да се види Господа, но от гледане на Него. Това не означава, че ние не трябва да се опитваме да Го видим повече в поклонението, но че ние не гледаме за Него толкова много колкото гледаме на Него. Една от главните цели на поклонението е да ни помогне да държим нашето внимание фокусирано на Господа. В действителност, ние се покланяме с нашия живот, което изисква повече от нашето внимание. Истинското поклонение трябва, следователно да бъде все повече фокусирано на нашето виждане на Господа.

Поради това е от малка полза да насърчаваме църкви или служения, просто да стават модели за други. Това само ще постави техният фокус на самите тях, и на другите, вместо на Единственият, Който е моделът за всички нас. Някои са призовани да бъдат модели за други, а християните са призовани да бъдат модели за света. това е, което означава да бъдеш “светлината на света.” обаче, начинът, по който ще станем тази светлина е да бъдем преобразени в Неговия образ, което може да дойде единствено чрез центриране на Христос, а не центриране на себе си. Да се фокусираме на това да бъдем модели може да даде краткосрочно вдъхновение, но то ще бъде кратко доживяване, и може в действителност, да станем препятствие за онези, на които моделираме.

Само когато целият фокус на нашето внимание е върху това да виждаме Синът на Бог приемащ славата, която Му дължим и наградата за своята жертва, може да ни се повери истинска духовна власт. Само когато нашето виждане е единствено върху Синът на Бога, ние ще бъдем пълни със светлина. Даже да се интересуваме от собствената си награда или слава е сигурен показател, че ние все още не схващаме истински жертвата на Агнето на Бог. Когато Агнето влиза, дори 24-те стареи хвърлят своите корони пред нозете Му. Кой може да си позволи слава или позиция в Неговото присъствие?

Ние трябва да бъдем внимателни с всяко, така наречено пророческо послание, което свидетелства за специфична доктрина, наблягане или служител различен от Самият Христос Исус. Господ не използва пророчеството за да установи доктрини, или за да свидетелства за хора, но за Себе Си.

Доктрините са поучения и Той използва поучение за да ги установи. Учителското служение е осветление на Писанията, не пророческо откровение. Някои от чудесно надарените пророчески мъже в този век паднаха в сериозна грешка и умряха трагично измамени защото се опитваха да станат учители и да установят нови доктрини. Също, много от най-разрушителните фалшиви пророчества идват от надарени пастори или учители, които се опитват да бъдат пророци.
Източникът на фалшивото служение
Някой може да бъде фалшив когато се опитва да функционира вън от сферата на своето призвание. Повечето фалшиви пророци са били в същност учители, които са се опитали да си присвоят служение, което Бог не им е дал. Също, много фалшиви учители са били пророци или евангелизатори, които са се опитвали да поучават отвъд тяхното ниво на благодат. Всяко служение е поверено свещено, и ние не можем просто да си вземем някое за себе си.

Действително в Писанието има повече предупреждения относно фалшиви пастори и фалшиви учители отколкото за фалшиви пророци. През целите Писания и църковната история, пастири и учители са правили големи грешки и са причинили далеч повече проблеми отколкото пророците. Означава ли това, че ние трябва да изхвърлим тези служения? Разбира се, че не. Нито можем да изхвърлим пророческото служение, но всички ние трябва да имаме мъдростта за да проучим точно как са направили тези грешки, за да не бъдем толкова склонни да ги повтаряме.

Ние се нуждаем от пророци и учители в църквата, и те трябва да работят заедно, с пасторите, евангелизаторите и апостолите. Обаче, ние трябва да внимаваме когато и едните и другите започнат да се опитват да вършат работата на другият. Винаги има някакво пресичане. Пророците могат да спомогнат възстановяването на някой, а пасторите разбира се могат да пророкуват, но когато започнем да отиваме отвъд сферата на властта, която ни е била дадена, ще последва трагедия.
Мотиви и духовни дарби
Павел насърчава коринтяните, “Следвайте любовта; и копнейте за духовните дарби, а особено за дарбата да пророкувате” (1 Коринтяни 14:1). Без любов, проницателност и откровение ще станем подозрителни и критични. Преследването на любов трябва да измести нашето желание за духовни дарби, но на нас ни е заповядано сериозно да желаем и дарбите, особено пророчеството. Това беше заповед, не предложение.

Точно както някои са извратили своите служения когато е навлязъл себе-стремеж, мнозина са абортирали своите служения поради фалшива виновност. Тези ще преследват своите дарби и призвания, но те са осуетени защото грешни мотиви понякога се надигат в тях, карайки ги да се оттеглят с чувство за малоценност. Това е фалшиво поучение, вкоренено в религиозен дух, което изстрелва, че вярващия трябва да постигне известно ниво на съвършенство преди Бог да може да го използва. Ако това беше случаят, нямаше да има Петдесятница и нямаше да има църква.

Някои от най-великите дела на вяра са извършени от нови вярващи. Повечето вярващи вършат болшинството от свидетелстването, което е извършат в своя живот, и водят почти всички, които ще заведат при Господа, в първите две години след тяхното собствено обръщане. След това, повечето християни стават твърде “зрели” за да свидетелстват и в същност вършат много малко през останалата част от живота си. Когато ние престанем да свидетелстваме това не е поради зрялост – това е поради застоялост.

Господ не е впечатлен от това от колко дълго Го познаваме, колко пъти сме прочели Библията, или колко се молим. Няма значение дали познаваме Господа от 20 години или от 20 дни; това, което има значение за Него е дали пребъдваме в Неговия Син. Неговия Син дойде да спаси онези, които са погинали. Истинската духовна зрялост е живот, който не е бил заблуден от простотата на посвещението към Христос, и Неговите цели.

Бог е в нашето сърце чрез Святия Дух. казва се, че Сатана обвинява светиите пред нашия Бог ден и нощ (вижте Откровение 12:10). Това говори за постоянното обвинение, което идва срещу сърцето на всеки вярващ. Този обвинител трябва да бъде заменен със Спасителят. Нашите мотиви могат да бъдат добри един ден и ужасни на следващият. Ако ще бъдем контролирани от нашите мотиви, ние ще бъдем постоянно обърквани и неутрализирани. “Сърцето е измамливо повече от всичко… Кой може да го познае?” (Еремия 17:9). Ние не трябва да бъдем контролирани от собствените си сърца, но от Духът на Бог и от Неговото Слово. Ако на първо място се съсредоточим върху волята на Бог, без значение от това какво излиза от нашите сърца, скоро ще открием, че сърцата ни са се наредили в една линя с Неговата воля.

Това също открива истината, че колкото по-близо отиваме до трона, толкова повече обвинение можем да очакваме. Това не би могло да се случи, ако Бог не го позволи. Той го позволява, защото научаването да побеждаваме обвиненията и отхвърлянето ни помага да се идентифицираме с Този, Който претърпя най-лошото обвинение и отхвърляне, и ни подготвя да боравим с властта, която идва с това да бъдеш по-близо до Неговия трон.

Когато Господ упълномощи Мойсей при горящият храст, той твърдеше, че е недостоен и неподходящ. Ние можем да си мислим, че той е бил смирен, но това беше фалшиво смирение, което прикриваше ужасна арогантност. Чрез това, Мойсей всъщност заявяваше, че неговата недостатъчност беше по-велика от Божията достатъчност. Поради това, гневът на Господа пламна против него.

Мойсей беше неподходящ; точно както ти и аз, и ние винаги ще бъдем такива! Нашата праведност, или достатъчност, никога няма да ни спечели благосклонност или да ни даде възможност да дойдем смело пред Трона на Благодатта. Кръвта на Исус, единствено, може да направи това, и единствено чрез благодатта ние ще извършим волята на Бог. Ние просто решаваме дали ще приемем или не Неговата благодат за да бъдем използвани от Него.

Той избира слабите, глупавите и малките неща на този свят за да слиса мъдрите и силните (вижте 1 Коринтяни 1:27). Поради това, когато сме слаби и глупави млади християни, Той е склонен да ни използва повече отколкото когато станем “зрели и мъдри!” той ни избра защото ние бяхме слаби, глупави или малки, или всичките три неща. Той не ни призовава заради нашите сили, но заради нашите слабости, така че Неговата сила да може да бъде направена съвършена в нас.

Ако ще бъдем пророчески хора, себе-праведността и самонадеяността трябва да бъдат премахнати и в двете им форми – гордост и самоувереност, или фалшиво смирение. Исус е нашата праведност, и Той е работата, която Татко се стреми да извърши в нас или чрез нас.

Само когато сме фокусирани на себе си, и се опитваме да си създадем име или служение за себе си, тогава ние ставаме себе-съзнателни до точката където няма да вършим нищо докато не сме сигурни, че сме прави. На това място, сме парализирани защото ние дори пророкуваме съответно с нашата вяра. “Вярата е същественост на неща, за които се надяваме, убеждение за неща, които не се виждат” (Евреи 11:1 KJV).

Ние можем да твърдим, че не искаме да направим грешка защото не желаем да нараним никого, но Господ и всеки друг знае, че истинската причина е, че не искаме да изглеждаме глупави – което е гордост. Ако наистина вярваме, че Бог дава Своята благодат на смиреният ние не трябва да се грижим за това, че сме били направени да изглеждаме малки. Опита да запазим нашия себичен образ вероятно ни задържа от това да видим повече от силата и славата на Бог отколкото нещо друго.