Глава осма – Нашето служение като свещеници

Глава осма – Нашето служение като свещеници

Една от великите истини, която беше възстановена от Реформацията е свещеничеството на всички вярващи. Това е доктрина, която почти всички протестанти и евангелисти сега вярват. Обаче, това, което е толкова общо вярвано често е общо пренебрегвано, и рядко изпълнявано. Трагично, но това е бил случаят с тази велика истина за нашето свещеническо служение.

Какво означава в действителност да бъдеш свещеник на Всевишния Бог? Този въпрос е толкова дълбок и простосърдечен, че е невъзможно да му се отговори напълно в една глава, но е важно, че преглеждаме принципите на този решителен въпрос. Малко неща могат толкова да променят нашия живот, църквата и светът изобщо, когато църквата започне да живее тази истина.
Основата на всяко служение
Какво е свещеник? Този термин обикновено е бил разбиран и от юдеите и от езичниците през първият век. Ранните християни извличали своето разбиране от Старозаветния образец, който по това време все още работел в храмът в Ерусалим. Но съвременната евангелска църква няма това предимство. Изобщо малко внимание е било дадено за да се разбере това служение, което се предполага да бъде основна функция за всички Новозаветни вярващи.

Когато традиционната църква се опитала да изпълни тези истини, тя направила това, което е естествено за една институция – тя ги направила институционни. Това в действителност отделило тези истини от живота на всички с изключение на малцина професионалисти. Реформацията възстановила истината, че това било служение, към което всички вярващи са призовани. Въпреки това, възстановяването на практическото приложение на тази истина все още е направило малък прогрес в действителния живот на църквата. Където прогреса е бил направен, неговите ефекти са толкова извънредни, че ние ще напълним църковните си библиотеки с книгите написани за съживленията и движенията на Бог, които са били резултатът. Ние разглеждаме тези като изключителни дела на благодат, но те се предполага да бъдат нормален църковен живот.

Животът и силата, които църквата от първи век са преживявали са предназначени да бъдат нормално християнство. Без съмнение, силата и живота, които те преживявали, и всеки, който се движел във великата благодат на Бог оттогава, имали резултатът на вярващи започнали да живеят чрез основната истина, за която ние всички сме призовани като свещеници. Тази истина за свещеничеството на всички вярващи е основа на всяко служение, и до степента, до която тя е пренебрегната, нашата основа ще бъде слаба.

Под Стария Завет, свещеникът беше първостепенният духовен посредник между Бог и хората. Той не беше единственият посредник, защото Господ издигаше пророци като говорители, и Той беше представян в гражданските въпроси от царете и старейшините. Свещениците бяха упълномощени да посредничат за народа по отношение на тяхното взаимоотношение с Господа, а гражданската власт беше упълномощена да посредничи за народа в техните граждански взаимоотношения един с друг.

Понеже функцията на Старозаветните свещеници беше до голяма степен посветена на принасянето на жертви и изпълнението на ритуали изисквани от Законът, разбираемо е, че традиционната църква е била победена от такава висока степен на ритуал в развитието на техните свещенически служби. Това произвежда усещане, че тези функции били делегирани за специален клас професионалисти. Старозаветния образец беше отделено племе, левитите, които бяха специфично отделени за тази функция, с много строга забрана непозволяваща на никое от другите племена да изпълнява тези задължения. Обаче, за да разберем образите правилно, ние първо трябва да разберем, че с промяната на заветите, Господ промени дълбоко правилата, чрез които на човека му е позволено да се доближи до Него.
Защото има само един Бог и един ходатай между Бог и човеците – Човекът Христос Исус (1 Тимотей 2:5).

Исус сега е единственият посредник между Бог и хората. Ние участваме в това служение само когато пребъдваме в Него. Нашата цел за това служение е да представяме другите на Него, и да им помогнем толкова да се свържат с Него, че да не се нуждаят повече от нас. Въпреки това, това не е нашата главна функция като свещеници. Нашата главна функция е да служим на Господа.

Служението във Външният Двор беше за хората, но служението в скинията беше за Господа. Тук ние виждаме, че свещениците “постоянно влизаха” в скинията за да извършат това божествено поклонение, или служение за Него. Много от това, което смятаме за служение, на което обикновено посвещаваме повечето от нашето време в служение е служението за хората във Външният Двор. Това е противоположно на това, което ние трябва да правим в служение.

Това не казва, че ние не се нуждаем от учители, защото те бяха дадени от Господа на църквата за екипирането на Неговите хора. Обаче, поучение без помазанието няма да ни ползва духовно. Целта на цялото служение е да води хората по-близо до Господа, така че да може по-пълно да пребъдваме в Него. Святия Дух беше даден за да свидетелства за Исус, и Духът не помазва поучение или проповядване, което не произлиза от Исус или, което не води хората до Него.

Например, ние можем да учим нашите хора за единство, така че те да разбират всеки аспект на доктрината, но това не ги обединява непременно. Нека по-нататък да дойдат точните обстоятелства и ще има голямо разделение, ако знанието, което имат в техните умове не е било прехвърлено в сърцата им. “Защото със сърце (не с умът) вярва човек и се оправдава” (Римляни 10:10). Знание без помазанието може да стимулира нашите умове, и ние можем да се съгласим с него интелектуално, но ще го живеем само, ако то е било прехвърлено в нашите сърца от Святия Дух. Ние получаваме помазанието от съществуване в присъствието на Господа.
Светлината носи единство
При влизане в първото отделение на скинията имаше запален светилник в ляво, който гореше с маслинено масло за да свети, изобразявайки Святия Дух. масата за присъственият хляб беше в дясно, а на другият край беше олтарът за тамян. Масата за присъственият хляб беше в дясно, а на другият край беше олтарът за тамян. На масата за присъственият хляб имаше дванадесет самуна хляб символизиращи дванадесетте племена на Израел. Те бяха поставени в две редици за да символизират тяхното единство (в Писанието числото две често символизира единство, и т. н., “двамата ще станат едно,” вижте Битие 2:24).

Като част от службата в скинията, било изливано вино като жертва пред масата. Това правело масата пророчество за общуване, или общия съюз на Божиите хора в Исус. Хлябовете бяха в единство за да символизират това общуване, бивайки поставени директно пред светилникът, и продължително къпани в светлината на Святия Дух, или помазанието. Както апостол Йоан пише:

Истинското единство идва от пребъдване в светлината заедно със Синът на Бог. Всичко по-малко ще бъде повърхностно в най-добрия случай. Онези, които пребъдват в светлината няма да бъдат склонни да вършат неща, които произвеждат деление. Нашата работа като свещеници не е просто да ходим вън да разказваме на хората за Светлината в Святото Място, но да водим хората в тази светлина. В Христос всички са призовани за свещеници и всички трябва да се научат “постоянно да влизат” в Неговото присъствие за да извършват божествената служба. Онези, които не се научат да пребъдват в това място няма да стоят обединени, без значение колко говорим за това.

Поучението е важно, но хората не се променят просто чрез познаване на доктрините – те трябва да гледат славата на Господа. Няколко минути в изявеното присъствие на Господа може да извърши повече отколкото много седмици, или дори години, на поучение. Поучение, което идва от присъствието на Господа, което е помазано от Святия Дух, ще заведе онези, които го слушат в Неговото присъствие, където знанието се прехвърля от умът в сърцето.

Как можем да обитаваме продължително в присъствието на Господа за да вършим божествената служба? Когато построяването на олтара беше поръчано за първи път, Господ ни представи образец.

Аарон трябваше да запалва тамяна като свое първо задължение всяка сутрин и като последно нещо, което правеше вечер, но щеше да има “вечен тамян пред Господа.” Това беше изявление, че ако ние започваме нашите дни с молитва, и после ги завършваме в молитва, ние ще можем да стоим във вечно отношение на молитва, познавайки Неговото присъствие постоянно. Господ не иска просто да Му говорим няколко минути на ден, Той иска да пребъдваме в Него.

Ако ние наистина сме Негов храм, и Неговия Дух пребъдва в нас, как Го игнорираме толкова много? Господ иска да има общение с нас във всичко, което вършим. Колко би се променил нашия характерен ден, ако Господ се появи в плът, и ходи с нас навсякъде този ден? Истината е, че ако очите на нашите сърца са отворени ние ще Го видим във всичко, което правим, и реалността на Неговото присъствие в същност ще бъде по-голяма от това, което гледаме с физическите си очи. Тогава ние също ще изявим сладкият аромат от познаването на Него на всяко място, както сме призовани да правим като Негово обиталище.

Както Павел обяснява, “А всичко това (преживяванията на Израел в пустинята) им се случи за пример и беше записано за поука на нас, върху които са дошли последните времена” (1 Коринтяни 10:11). Господ не иска буквален тамян да се издига към Него, както по-късно обясни чрез пророците, но Той желае нашите молитви.

Вместо да “мислим за себе си,” Той желае да разговаряме с Него. “Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христос” (2 Коринтяни 10:5). Ако отделим време правилно да запалим този огън като първото нещо сутринта, и после като последното нещо, което правим вечер, скоро ще открием себе си издигащи вечна молитва като тамян пред Господа, идваща от нашите сърца.
Мястото за жертва

Храмът от началото до края беше място за жертва. Олтарът за изгаряне на жертвата, където жертвите били правени привлекателни бил във входа на Външния Двор. Свещениците, които служели там обикновено били покрити с кръв и вътрешности. Това не била хубава гледка, точно както кръста не бил хубавия боядисан прозорец изразяващ действителността, както ние често го изобразяваме.

Кръстът бил един от най-извратените и жестоки предмети на обезумялостта на човешкия ум. Господ не просто се опитва да ни промени – Той се опитва да ни убие! Истинското християнство изисква крайната цена – “цялата изгорена жертва,” което означава, че целият ни живот трябва да бъде поставен на олтара.

Огънят на Олтара за Тамян първоначално бил запалван от огънят на Олтара за Жертвите за Всеизгаряне, който символизира кръста. Изисква се жертва за молитва. Ние трябва да предадем нашия себичен живот. Господ не преследва само няколко минути от нашия ден – Той желае всяка мисъл да бъде пленена и доведена в покорство на Него.

Съвременното Западно християнство е различно от християнството намиращо се в останалата част на света, или от своето библейско съответствие. Повече от всяко друго място или време, Западното християнство е в задушаващият Лаодикийски дух на равнодушие. Ако ще изпълним нашето призвание за тези времена, ние трябва да прегърнем реалността на това, което сме прокламирали за последните петстотин години – ние всички трябва да започнем да ходим в нашето призвание за свещеническо служение. Това е трудно място, и то ще изисква жертва, но това е целта поради която ние сме били арестувани от Господа, и ние сега трябва да отговорим на този призив.
Защото Христовата любов ни принуждава, като разсъждаваме така, че, понеже един е умрял за всичките, то всички са умрели;

и че Той умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкръснал (2 Коринтяни 5:14-15).

Ние сме призовани да Му даваме “жертва на хвала,” и т. н. Има причина защо Олтарът за Тамян е наречен “олтар;” това е място на жертва и смърт. Изисква се жертва за да вършим нашите задължения правилно в служение на хората. Нашето служение като свещеници е основано на жертва, и нашата ефективност ще се определи до степента на нашата жертва, както виждаме в следващите стихове.

Апостол Павел е един от най-великите примери на Новозаветното служение. Той умирал ежедневно. Той вършел всички неща заради евангелието. Той пожертвал собствената си воля, сигурност, и удобство за да служи на Господа и на хората. Голямата ефективност на Павел в служение директно може да бъде свързана със степента, до която той положил живота си за целите на Господа.

Има сила в жертвата. Кръста беше основната жертва и той е основната сила. Степента, до която ние ще вдигнем кръста ежедневно ще бъде степента, до която преживяваме Божията сила в ежедневния си живот. Свещеничеството е заради ходатайство. Ходатайството не е молитва за тебе, но за другите. Свещеничеството, към което сме призовани е да живеем не за себе си, но за другите.

Служението на ходатайство е основата на цялото служение. Служението не е живеене за себе си, но за другите. Ходатайството не е просто молене за себе си, но за другите. Самата църква е призована да бъде пророчески глас за света, и ние виждаме това взаимоотношение между пророческото служение и ходатайството в Исая 62:6-7:

В 1 Царе 12:23, пророкът заявява: “А колкото за мене, да не даде Бог да съгреша на Господа, като престана да се моля за вас!” Това щеше да бъде грях срещу Господа за пророка да спре да се моли за хората, въпреки че хората просто бяха отхвърлили Господа като търсеха цар за себе си. Истина е, че “където е сърцето ти, там ще бъде и съкровището ти” (Матей 6:21). Ако имаме вложение в молитва и ходатайство за хората, ние ще имаме също и много по-право сърце относно тях, и ще можем да им представяме Господа без пристрастие.

Истинският духовен авторитет е основан на любов. Исус чувстваше състрадание за овцете, така че Той им стана Пастир – Неговото служение като Пастир беше основано на състраданието Му. Исус чувстваше състрадание за хората, които живееха в тъмнина, така че Той им стана Учител. Служението Му като Учител беше основано на Неговото състрадание.

Същото е истина и за нас. Ние няма да имаме истински духовен авторитет над някоя група, град или нация, които не обичаме. Тази любов или ще бъде плодът от ходатайството, или ще бъде свързана с ходатайство. Ако обичаме някого, ние ще се молим за тях. Ако не ги обичаме, но започнем да инвестираме в молитва за тях, ние ще започнем да ги обичаме, и Господ може да ни даде истинско служение за тях.

Всеки в служение ще бъде лъжливо обвинен, оклеветен, отхвърлен и предаден. Това често ще ни изкушава да призовем огън от небето върху нашите обвинители, но Господ ни заповяда да се молим за тях. Когато се молим вярно за нашите врагове ние започваме да инвестираме в тях. Тогава ще започнем да ги обичаме защото, “Където е нашето съкровище (инвестиция), там ще бъде и сърцето ни.”

Понеже любовта е основата на духовната власт, когато започнем да обичаме враговете си ние ще спечелим духовна власт в техния живот. Точно както Господ обърна най-голямата несправедливост на всяко време, кръста, в сила, която може да спаси целия свят , несправедливостта може да даде нашата най-голяма възможност да пораснем в истинска духовна власт. Заради това Павел посочва ударите и замерванията, които беше получил като доказателство за своята духовна власт като апостол.

Исус, нашия Първосвещеник, умря за същите тези, които викаха, “Разпни Го!” Така трябва и ние да положим нашите животи заради нашите врагове. Исус не дойде за да осъди света, защото той вече беше осъден. Той дори не осъди света когато Го отхвърли. Исус дойде за да спаси света, и ние сме изпратени да прокламираме тази велика милост на Бог. Тази милост е най-мощно прокламирана посред преследване.

Когато започнем да се застъпваме за другите, ние правим инвестиция в техния живот. Тази инвестиция става съкровище, а където е нашето съкровище там ще бъде и сърцето ни. Ние започваме да ги обичаме, и когато го правим, ние можем да станем съд за духовна власт, който може да говори пророчески в техния живот. По този начин ходатайството става основата за пророческо служение, това е което Самуил разбираше.

Аз обикновено знам, че когато Господ започва да поставя някоя страна в сърцето ми, Той скоро ще ме изпрати там. Единствено когато имам любов за дадена страна Той започва да ми говори за нея. Дори ако Господ ми даде думи за предстоящо осъждение за дадена страна, аз трябва да имам любов за нея преди да мога да дам тези думи. Каквото и да е друго освен божествената любов ще изопачи нашето послание. Поради това Той направи Еремия да обича Израел толкова много, че той щеше да плаче за него, въпреки че беше предсказал разрушението му.

Мнозина в служение също са лишавали себе си от влизане в техните обещания чрез не представяне на Господа по същия този начин. Една от опустошителните опасности се среща когато пророчески хора мислят, че защото Господ говори чрез нас понякога, Той е точно като нас, и че Неговите чувства са като нашите чувства. Ние трябва винаги да се опитваме да разграничаваме собствените си чувства от това, което идва от помазанието.

“Бог е любов,” и ние ще виждаме както Той вижда само когато обичаме онези, които виждаме. Каквото и да е друго освен любов ще изопачи нашето виждане. Аз съм се научил никога да не се доверявам на “откровения,” които идват до мен за онези, от които аз може би съм бил отхвърлен, докато все още чувствам болката от това.

Всеки път когато съм отхвърлен или атакуван от другите, те отиват в моя молитвен списък. Аз се моля за тях и за тяхното служение докато имам такава инвестиция в тях, че трябва да ги обичам. В определен смисъл това е себично защото то е повече за мен отколкото за тях. Ако горчивината пусне корен в нас това ще ни оскверни много повече. Всеки път когато някой се обърне към мене със слово на коригиране или осъждение за друго служение, и т. н., аз винаги питам дали той обича този човек или служение, и колко молитви е отправил в тяхна полза.

Исус не осъди света когато видя неговия грях, Той положи живота Си за него. Всички, които имат истинско служение ще направят същото. Исус умря за онези, които Го отхвърлиха. На нас също може да ни бъде дадена власт за да спасяваме онези, които ни отхвърлят, ако се застъпваме за тях, както Той ни даде пример, “Той може да спасява…понеже винаги живее, за да ходатайства за тях.”

Преди да може да ги спаси, Господ трябва да бъде отхвърлен и преследван от онези, които дойде да спаси. Същото често е истина за онези, които са призовани за някакво служение. Когато се справим с отхвърлянето правилно, то може да отвори широка врата за ефективно служение. Ние “побеждаваме злото с добро” (Римляни 12:21 KJV).

Ние не можем да победим злото докато имаме конфронтация с него. Когато поддържаме плодът на Духа в лицето на злото ние отваряме врата за ефективно служение. Това е една причина защо Павел претърпя толкова много преследване, и той смяташе това като толкова ценно – преследването отваря вратата за служение. Поради това ние трябва да останем верни да обичаме нашите врагове.

Единственият начин, по който можем да държим правилният баланс на любов към хората, но първо да представяме Господа на хората, е като обичаме Него повече отколкото обичаме тях. Ако обичаме Господа повече отколкото обичаме хората, ние ще завършим обичайки ги повече отколкото бихме ги обичали в противен случай. Ние ще имаме също и много повече сила, с която да им помогнем.

Илия се моли осъжденията на Господа да дойдат върху хората, но това не беше от собствения му гняв. Божият гняв не е като човешкия гняв. Нито Неговата ревност е като човешката, която е себе-центрирана. Ние трябва винаги да бъдем внимателни да не представяме наши гняв като че е на Господа, или можем да завършим като Мойсей и никога да не преживеем пълнотата на нашето призвание. Също, никога не трябва да почитаме хората повече от Господа, или цялото ни служение ще бъде покварено.