Примамката на сатана джон Бивиър Бъдещето ти зависи от това послание

10 - ДА НЕ ГИ СЪБЛАЗНИМ

„Като е тъй, да не се съдим вече един другиго, но по-добре да бъде разсъждението ви това – никой да не полага на брата си спънка или съблазън”

Римляни 14:13
ТОКУ-ЩО видяхме, че Исус оскърби мнозина, докато пътуваше и служеше на хората. Като че ли навсякъде, където отиваше, имаше хора, които се оскърбяваха от думите Му. В тази глава искам да разгледам една ситуация от един по-различен ъгъл.

Исус и учениците Му току що се бяха върнали в Капернаум. Бяха обиколили доста земи, където послужиха и сега имаха нужда от малко почивка.

Ако някой град можеше да се нарече седалище на Неговото служение, то Капернаум бе напълно подходящ за тази функция.

Докато престояваха там, при Симон Петър дойде църковният служител, който събираше храмовия данък. „Вашият Учител не плаща ли двете драхми?” (Матей 17:24).

Петър отвърна: „Плаща”, и отиде при Исус да разисква това.

Исус знаеше предварително за събирача на храмовия данък и изпревари Симон, като го попита: „Какво мислиш, Симоне? Земните царе от кои събират данък или налог? От своите ли хора (синове – англ.) или от чуждите?”

„От чужденците”, отвърна Му Петър.

„Като е тъй, своите (синовете – англ.) им са свободни” (Матей 17:25-26).

Исус искаше да каже на Петър, че „синовете са свободни”, не е необходимо да плащат данъци. Те са тези, които се възползват от данъците, живеят в дворци, които се издържат от събирането на тези данъци. Синовете се хранят на царската трапеза и носят царски одежди, осигурени от събраните данъци. Синовете са свободни и не трябва да работят за прехраната си.

Този служител събираше храмовия данък. Но кой беше царят и чий беше този храм? В чия чест беше построен той? Ето отговорът: Бог Отец. Петър беше току що получил откровение от Бог, че „Христос е Синът на Живия Бог”.

При това положение Исус питаше Петър: „Ако Аз Съм Синът на Този, на Когото принадлежи този храм, тогава не Съм ли свободен, да не плащам храмовия данък?” Разбира се, че Той беше изключение. Той имаше пълното право да не плаща този данък. Но вижте какво казва Той на Симон Петър:

„Но за да не ги съблазним (оскърбим – англ. пр.) иди на езерото, хвърли въдица и измъкни рибата, която първо се закачи, и като разтвориш устата й, ще намериш един статир; вземи го и дай им го за Мен и за теб” (Матей 17:27).

Исус е Господ на земята. Той е Божият Син. Земята и всичко в нея са създадени от Него и Му се покоряват. Ето защо Той знаеше, че парите щяха да бъдат в тази риба. Той не трябваше да работи за тези пари, защото беше Синът. Но въпреки това, Той предпочете да плати данъка, за да не оскърби хората.

Това същият онзи Исус ли е, Който видяхме в предишната глава, да оскърбява хората, без да се извинява за това, което бе направил? Той доказа, че храмовият данък не се отнасяше до Него, но въпреки това каза: „но за да не ги съблазним иди и дай!” Като че ли тук има някакво противоречие или поне така изглежда. Следващите стихове ще дадат отговор за това:
„В същото време учениците дойдоха при Исус и казаха: Кой е по-голям в небесното царство? А Той повика едно детенце, постави го пред тях и рече: Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство. И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство” (Матей 18:1-4).
Ключовата фраза тук е „който смири себе си”. По-късно Исус изясни това, като каза:
„Но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител... също както и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина” (Матей 20:26-28).
Какви думи само! Той не дойде да Му служат, но да служи. Той беше Синът. Той беше свободен. Не дължеше на никого нищо. Никой човек нямаше власт над Него. И все пак Той избра да употреби Своята свобода, за да служи.
Освободен, за да служи
НОВИЯТ Завет ни увещава като Божии синове, да се учим от братята си и да имаме същото отношение, което виждаме в Исус:
„Защото вие, братя, на свобода бяхте призовани; само не употребявайте свободата си като повод за угаждане на плътта, но с любов служете си един на друг” (Галатяни 5:13).
Другото значение на думата свобода е привилегия. Ние не бива да употребяваме своите свободи или привилегии в качеството си на чада на Живия Бог, за да служим на себе си. В служението има свобода, а в робството има окови. Роб е онзи, който трябва да служи, а служителят е онзи, който живее, за да служи. Нека да видим в какво се различава мисленето на един служител от мисленето на един роб:
1. Робът е задължен да служи – служителят е свободен да служи.

2. Робът изпълнява само задълженията си – служителят посвещава живота си на службата си.

3. Робът върви една миля – служителят отива две.

4. Робът се чувства ограбен – служителят раздава.

5. Робът е вързан – служителят свободен.

6. Робът се бори за своите права – служителят се отказва от тях.

Най-тъжното е, че този закон се състои от новозаветни стихове. Те нямат Духа, с който Исус даде Своите заповеди. Тези хора не са осъзнали, че са били освободени, за да служат. Така че, те продължават да се борят за своето собствено благо, вместо за благоденствието на останалите.

Павел силно изобличава този тип на мислене в посланията си до римляните и коринтяните. Свободата на тези вярващи беше ограничена от храната. Павел увещаваше римляните в следното: „Слабия във вярата приемайте, но не за да се препирате за съмненията му. Един вярва, че може всичко да яде, а който е слаб във вярата, яде само зеленчук” (Римляни 14:1-2).

Исус ясно каза, че не това, което влиза през устата, осквернява човека, но това, което излиза от нея. Като изрече това, Той очисти всяка храна по земята за вярващия (Марк 7:17-19).

Павел каза, че има някои вярващи, които са слаби във вярата и се боят да ядат месо, понеже то е било идоложертвено. Въпреки, че Исус се беше произнесъл по проблема, тези хора все още нямаха свободата вътре в себе си да ядат месо с чиста съвест.
„Прочее, относно яденето на идоложертвеното знаем, че никакъв бог, изобразен от идол, няма на света, но за нас има само един Бог, Отец, от Когото е всичко, и ние за Него, и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко и ние чрез Него. Но това знание го няма у всички; и някои, като и досега имат съзнание за идолите, ядат месото като жертва на идолите, и съвестта им като слаба се осквернява” (І Коринтяни 8:4, 6-7).
В тези църкви християните с по-силна вяра ядяха месо със съмнителен произход пред по-слабите светии. Това създаваше неприятности, въпреки че Исус беше очистил тази храна. По-слабите не можеха да се отърсят от представата си, че месото е стояло на олтара на идола. По-силните светии знаеха, че идолът е само един предмет и не чувстваха никакво угризение на съвестта, докато се хранеха с месото.

Но какво се получава? Като че ли по-силните светии ги беше повече грижа за това, да се възползват от новозаветното си право, отколкото да предпазят братята си от съблазън (огорчение – на англ.). Без да осъзнават, те бяха поставили пред по-слабите си братя камък, в който да се препънат. Не по такъв начин действа сърцето на служителя.

Като постъпиха така, те показаха, че нямат сърцето на Исус. Исус доказа Своето право да не плаща храмовия данък само, за да подсили важността на това да положим живота си в служба на другите. Той никога не искаше свободата да стане повод да отстояваме правата си и да станем причина за другите да се спъват и да се съблазняват (огорчават).

Павел каза тези думи като предупреждение към онези, които имаха знанието за своите права в Христос, но нямаха Неговото сърце, за да служат.
„И поради твоето знание слабият погива; братът, за когото е умрял Христос. А като съгрешавате така против братята и наранявате слабата им съвест, вие съгрешавате против Христа” (І Коринтяни 8:11-12).
Ние можем да употребим собствената си свобода, за да съгрешаваме. Как ли? Като нараняваме братята с по-слаба съвест, поставяйки камък за препъване и огорчавайки ги.
Отказване от собствените си права
СЛЕД като показа, че има свобода по отношение на храмовата такса, Исус внимателно изяви на учениците Си важността на смирението:
„А който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мен, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък и да потънеше в морските дълбочини. Горко на света поради съблазните (огорченията – на англ.). Защото е неизбежно да дойдат съблазните (огорченията), но горко на онзи човек, чрез когото съблазънта (огорчението) дохожда!

Ако те съблазни ръката ти или ногата ти, отсечи я и я хвърли; по-добре е за теб да влезеш в живота куц или недъгав, отколкото с две ръце или две нозе да бъдеш хвърлен във вечния огън.

И ако те съблазни окото, извади го и хвърли го; по-добре е за теб да влезеш в живота с едно око, отколкото да имаш две очи и да бъдеш хвърлен в огнения пъкъл.

Внимавайте да не презирате ни едно от тия малките, защото ви казвам, че техните ангели на небесата винаги гледат лицето на Отца Ми, който е на небесата” (Матей 18:6-10).
Цялата тази глава от книгата Матей е за оскърбяването. Исус ясно ни казва да отмахнем всичко, което причинява грях в живота ни, дори това да са нашите новозаветни привилегии. Ако това е причината твоят по-слаб брат да съгрешава, отмахни ги от пътя му.

Вие може да се учудите тогава защо Исус оскърби толкова много хора, както видяхме това в предходната глава на книгата. Отговорът е прост. Исус оскърби някои, за да изпълни Божията воля и да послужи на мнозината. Той не оскърби никой, за да отстоява личните Си свободи.

Фарисеите се оскърбиха, когато Исус изцеляваше в събота. Учениците Му се огорчиха, когато Той проповядваше истината, която Отец Му даде да говори. Мария и Марта се оскърбиха, когато Исус се забави с два дни и не дойде да изцели веднага Лазар. Но никога Исус не е оскърбявал другите, като е служил Сам на Себе Си.

Апостол Павел в посланието си до коринтяните каза следното:

„Но внимавайте да не би по някакъв начин тази ваша свобода да стане спънка на слабите” (І Коринтяни 8:9).

Ние сме получили свободата си, за да служим и положим живота си за другите. Трябва да съграждаме, а не да събаряме. Нито пък сме получили тази свобода, за да богатеем. И понеже някои християни не разбират това все още, мнозина от тези около нас днес са оскърбени от християнския ни начин на живот.

Нека да повторим още веднъж предупреждението, отправено към коринтяните в глава 1, стихове 8, 9: „Но внимавайте да не би по някакъв начин тази ваша свобода да стане спънка на слабите”!

Ето един пример, при който, според мен, тази заповед се нарушава. При второто си пътуване до Индонезия взех със себе си Лиза, децата и една детегледачка. Пристигнахме в Денпасар, Бали, курортен остров.

Един от дяконите в църквата, в която отивахме, притежаваше скромен хотел в оживената част на града. Идвахме отдалеч и можахме да поспим много малко. Бяхме изтощени. През нощта след полета бяхме разбуждани няколко пъти от силни шумове и лай на кучета. Останахме там само една нощ и не можахме да си починем, както трябва.

На следния ден продължихме за Ява, където изкарахме две натоварени седмици в служение. През цялото това време имаше само един почивен ден и той беше определен за пътуване. В рамките на едно денонощие ние проповядвахме по пет пъти в една църква, която наброяваше тридесет хиляди члена.

По план на връщане пак трябваше да минем през Бали. Пасторът ни информира, че отново ще отседнем в същия скромен хотел. Не бяхме особено въодушевени, че ще пренощуваме при същите условия, особено като сме работили така здраво през изминалите две седмици.

На сутринта преди да потеглим от Ява за Бали, една дама ни предложи да плати разноските ни в един от най-хубавите курортни хотели в Бали. Много се зарадвах от това предложение, защото това означаваше, че ще престоим на хубаво място и ще си отпочинем добре.

Когато отидохме да си опаковаме багажа, Лиза ми каза, че се чувства притеснена по отношение на това предложение. Преводачът и аз се опитахме да я успокоим, като й казахме, че всичко ще бъде наред. Когато пристигнахме в Бали, тя още веднъж ми сподели своето опасение за това предложение, но аз не й обърнах внимание.

Когато се срещнахме с тукашния пастор, аз му казах, че няма да има нужда да отсядаме в хотела на неговия служител, защото имаме друго предложение. Пасторът се почувства доста неловко от чутото, затова го попитах дали има някакъв проблем.

За щастие, той беше искрен към мен и ми каза: „Джон, това ще обиди моя дякон и семейството му. Те вече са запазили тази стая за вас, а можеха да спечелят пари от нея.”

Очевидно бях оскърбил пастора, защото не оценявах какво беше направил той за мен. В крайна сметка му казах, че ще отседнем в хотела, който той е уредил за нас и ще се откажем от предложението на богатата дама.

Бог ми даде хубав урок с тази ситуация. Знаех, че пасторът беше наранен. Разбрах, че отстояването на собствените ми права беше наскърбило този брат и това беше грях. Помолих го за прошка. Той ми прости. Надявам се да нямам повече такива уроци.
Кого съзидаваш?
АПОСТОЛ Павел в своето писмо до римляните изложи Божието сърце по този въпрос:
„И тъй, нека търсим това, което служи за мир и за взаимно назидание” (Римляни 14:19).
Трябва да стане наша цел това да не спъваме събратята си поради нашите свободи. Това, което правим, може да е напълно оправдано от Писанията. Но задайте си въпроса: С това другите ли назидавам или себе си?
„Всичко е позволено, но не всичко е полезно; всичко е позволено, но не всичко е назидателно. Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другиго. И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията слава. Не ставайте съблазън (не оскърбявайте – англ.) ни на юдеи, ни на гърци, нито на Божията църква; както и аз угаждам на всички във всичко, като търся не своята си полза, но ползата на мнозина, за да се спасят” (І Коринтяни 10:23, 31-33).
Насърчавам ви да оставите Святия Дух да издири всяка област от вашия живот чрез този стих. Позволете Му да ви открие всеки скрит мотив и личен план, който е за ваша полза, а не за полза на другите. Няма значение в коя област на живота сте се впуснали, приемете Неговото предизвикателство да живеете като служители на всички.

Употребете свободата си в Христа, за да освобождавате други хора, а не, за да отстоявате собствените си права. Това бе един от главните принципи на служението на Павел, който написа: „Ние в нищо не даваме никаква причина за съблазън (огорчение), да не би да се злослови нашето служение” (ІІ Коринтяни 6:3).