- КАК СЕ РАЖДАТ ДУХОВНИТЕ СКИТНИЦИ

5 - КАК СЕ РАЖДАТ ДУХОВНИТЕ СКИТНИЦИ

„Да ми не даде Господ да сторя това за господаря си, Господния помазаник, да дигна ръка против него, защото е Господният помазаник. С тия думи Давид спря мъжете си и не ги остави да се подигнат против Саул”

І Царе 24:6-7
В ПРЕДИШНАТА глава видяхме как Давид понесе едно несправедливо отношение от човек, който смяташе за свой баща. Давид постоянно се опитваше да разбере къде беше сгрешил. С какво настрои Сауловото сърце против себе си и как можеше да си възвърне неговото благоразположение? Той доказа своята преданост, като пощади живота на Саул, въпреки че Саул не спираше да го преследва яростно.

Той извика към Саул с наведена до земята глава, казвайки: „Виж, че няма ни злоба, ни престъпление в ръката ми и че не съм съгрешил против теб.”

Когато показа верността си към своя водач, Давид намери покой в душата си. По-късно той научи нещо още по-отчайващо: Саул не се беше отказал от намерението си да го унищожи. Но Давид не пожела да вдигне ръка против онзи, който искаше живота му, при все че Бог беше спуснал дълбок сън над цялата вражеска армия и му беше изпратил за другар човек, който копнееше да убие Саул. Давид някак си разбра, че чрез тази спяща армия Бог изпитваше сърцето му.

Бог искаше да знае, дали Давид щеше да установи своето царство, като убие, както стори Саул, или щеше да остави Господа да установи царство на праведност завинаги.

Времето, през което стоеше наведен над спящия Саул, за Давид бе време на изпитание. От решението му щеше да проличи дали все още притежаваше благородното сърце на пастир или в него цареше несигурността на още един Саул. Щеше ли да послуша Божието сърце? По принцип ни се струва много по-лесно да вземем нещата в свои собствени ръце, отколкото да оставим нашия справедлив Господ да действа.

Бог изпитва Своите служители чрез покорството им. Той умишлено ни поставя в ситуации, в които религиозните и обществените норми привидно оправдават нашите действия; допуска хора, и това обикновено са наши близки, които да ни подтикнат да се защитим. Ние дори може да си въобразим, че постъпваме благородно и защитаваме другите като отмъщаваме за себе си. Но това не е Божият път. Това е мъдростта на света. Тази мъдрост е земна и плътска.

Спомням си, че по времето, когато имах възможност да изоблича моя ръководител, за който по-рано ви споменах, аз се борех с мисълта, че този човек може да навреди и на други хора, ако не бъде изобличен. Постоянно си мислех следното: „Казвам единствено истината. Ако не го сторя, това може да продължи безкрайно дълго!” Имаше и хора, които ме караха да го изоблича.

Сега обаче зная, че Бог допусна да имам тази информация с една единствена причина – да ме изпита. Щях ли да стана като онзи, който искаше да ме унищожи? Или щях да оставя на Бога да отсъди или да прояви милост, ако този човек се покаеше?
Как е възможно Бог да употребява покварени водачи?
МНОГО хора се питат: „Защо Бог издига водачи, които допускат сериозни грешки и дори понякога са покварени?”

Нека да погледнем какво бе детството на Самуил (І Царе 2-5). Точно Бог, а не дяволът, беше Този, Който постави Самуил под властта на Илия, един покварен свещеник, и под Офния и Финеес, неговите още по-покварени синове, които също бяха свещеници. Офния и Финеес постъпваха много зле с хората, като отнемаха от приносите им и подтикваха жените, които се събираха при портите на скинията, към прелюбодеяние.

Как си представяте да живеете живот на покорство към такъв свещеник, който води този начин на живот? Свещеник, който бе толкова затъпял в Духа, че не можеше да различи молеща се жена от такава, която се е напила! Дотолкова пропит от плътта, че дори физическото му тяло бе станало неестествено дебело. Толкова покварен, че не стори нищо, за да спре своите синове, които беше поставил за свещеници и които вършеха прелюбодеяние вътре в самия храм.

Повечето християни днес биха се оскърбили и биха потърсили друга църква, разказвайки на околните как са избягали от поквареността на техния предишен пастор и църковни лидери. При всичката тази поквареност, много ми допадат думите, които описват какво е направил Самуил, докато е бил при Илия: „А в ония дни… детето Самуил слугуваше Господу пред Илия” (І Царе 3:1).

Но цената на покварата е висока: „…Слово от Господа беше рядкост, и нямаше явно видение” (І Царе 3:1). Господ се бе отдалечил от цялото еврейско общество. Божият светилник догаряше в Господния храм. И какво направи Самуил? Отиде ли да търси друг храм, където да се покланя пред Господа? Оплака ли се той на старейшините от покварата на Илия и неговите синове? Събра ли около себе си хора, за да могат заедно да изгонят Илия и синовете му от храма? Не, той просто служеше на Господа!

Бог го беше поставил там и той не беше виновен за деянията на Илия и неговите синове. Беше поставен под тяхна власт не, за да ги съди, но за да им служи. Приемаше Илия като Божи служител. Прекрасно знаеше, че Бог може да се справи със Своите слуги.

Децата не могат да поправят бащите си. Бащите са тези, които обучават и поправят децата си. Трябва да се грижим за тези, които Бог ни е дал да обучаваме. Това е наше задължение. Тези, които са наравно с нас, трябва да насърчаваме и увещаваме като наши братя. Но в тази и предходната глава, аз говоря за това, каква трябва да бъде нашата реакция към тези, които имат власт над нас.

Самуил слугуваше на Божия служител по най-добрия начин, по който можеше, без да съди или да изобличава Илия. Самуил изрече слово на поправление към Илия само веднъж. Това беше, когато Илия дойде при Самуил и го помоли да му каже какво пророчество му е дал Бог предната вечер. Но дори и тогава това поправление не идваше от сърцето на Самуил, но той говореше Божиите думи. Ако повече хора достигнат до тази истина, съвременната църква ще се промени.

Да погледнем истината в очите: само Исус е съвършеният пастир. Така че, защо бягаме от проблемите в своята родина, вместо да се изправим срещу тях и да ги преодолеем? Ако имаме склонност да избягваме конфликтите, това обикновено води до нашето излизане от църквата, поради наранено сърце. После тръгваме от църква на църква, търсейки някое място със съвършени служители.

Сега, докато пиша тази книга, искам да кажа, че през последните четиринадесет години съм бил член само на две църкви в два различни щата. Имал съм безброй възможности да се почувствам наранен от лидерите в църквата (в повечето случаи мога да добавя, поради моя собствена вина или поради незрялост от моя страна). Имал съм и възможност да изоблича и осъдя лидерите, но за мен напускането на църквата не означаваше изход от положението. Един ден, в много тежък момент от моя живот, Бог се обърна към мен със стих от Словото, казвайки ми: „Ето как искам да си тръгнеш от църквата”.
„Защото ще излезете с радост и ще бъдете изведени с мир” (Исая 55:12).
Повечето не си тръгват по този начин. Те гледат на църквата като на кафене. Мислят си, че могат да си изберат и поръчат каквото си пожелаят! Чувстват свободата да останат, докато всичко е тихо и кротко. Но Библията ни учи нещо съвсем различно. Не си ти, който избираш в коя църква да ходиш. Изборът е на Бога! Библията не казва: „Сега Бог е поставил частите, всяка една от тях, в тялото, както им е било угодно”. Но вместо това там се казва: „Но сега Бог е поставил частите, всяка една от тях, в тялото, както Му е било угодно” (І Коринтяни 12:18).

Помнете, че ако сте на мястото, където Бог ви желае, дяволът ще се опита да ви нарани, за да ви махне от това място. Той иска да изкорени мъже и жени от мястото, където Бог ги е насадил. Ако вие напуснете това място, значи неговият план е успял. Ако откажете дори да се помръднете, макар и в момент на най-голям конфликт, вие ще разбиете всичките му планове.

С течение на времето, тъй като работех заедно с този пастор, аз бях достатъчно близо до него, за да видя какви са недостатъците му. Подлагах на съмнение някои от неговите решения относно служението. Започнах да осъждам неговите действия и в мен се настани чувството на нараняване. Той проповядваше, но аз вече не усещах вдъхновението и помазанието. Неговото слово вече не ме назидаваше.

Едно семейство, с което се бяхме сприятелили, изглежда беше забелязало същото нещо. Бог ги изведе от църквата и те положиха основата на свое собствено служение. Поканиха ни да работим с тях. Знаеха колко се измъчваме. Насърчиха ни да продължим да работим за призванието на нашия живот. Те мислеха да ни кажат всичко, което този пастор, неговата съпруга и останалите лидери в църквата правеха. Заедно щяхме да споделяме мъката си и да се чувстваме безнадеждни и уловени в капан.

Те изглеждаха истински загрижени за благополучието ни, но съвместният ни разговор само още повече разпали нашето недоволство и нараняване. Както се казва в Притчи 26:20 „Дето няма дърва, огънят изгасва; и дето няма шепотник, раздорът престава”. Това, което чухме от тях, може да е било истина, но в очите на Господа вършехме грях, защото такъв разговор подклаждаше с още дърва огъня на огорчението, който гореше както в тях, така и в нас.

„Ние знаем, че ти си Божий човек – ми казаха те. – И това е причината, поради която имаш проблеми на това място.” Това доста ме поласка.

Аз и моята съпруга обсъдихме ситуацията: „Това, че се намираме в доста неприятно положение, е вярно. Трябва да се махнем от тук. Този пастор и съпругата му ни обичат. Те ще се грижат за нас. Хората от тяхната църква ще ни приемат, а с това и служението, което Бог ни е дал.”

Излязохме от нашата църква и започнахме да ходим в църквата на това семейство, но всичко продължи няколко кратки месеца. Ние само си въобразявахме, че сме избягали от проблемите. Забелязахме, че продължаваме да живеем доста напрегнато. Не изпитвахме радост в духа си. Бяхме вързани от страха да не се превърнем в това, от което бяхме избягали. Като че ли всичко, което правехме, беше насила и някак неестествено. Не можехме да се слеем с Духа. Дори взаимоотношенията между новия ни пастор и съпругата му бяха обтегнати.

В края на краищата осъзнах, че трябва да се върнем обратно в първата църква. Когато сторихме това, веднага почувствахме, че сме извършили Божията воля, дори и да ни се струваше, че нас ни желаеха повече на някое друго място.

Тогава Бог ме порази с думите Си: „Джон, никога не Съм ти казвал да напускаш тази църква. Ти си тръгна, защото се почувства обиден!” Вината за случилото се не беше на другия пастор и неговата съпруга, а наша. Те виждаха объркването ни и се опитваха да разрешат същите проблеми в своите собствени сърца. Когато не живееш по Божията воля, ти не можеш да бъдеш благословение и подкрепа за никоя църква. Когато си извън Божията воля, дори и добрите взаимоотношения стават напрегнати. Ние се бяхме оказали извън Божията воля.

Оскърбените хора реагират на дадена ситуация, като вършат неща, които наглед може да изглеждат правилни, въпреки че не са вдъхновени от Бога. Ние не сме призовани да реагираме, а да изпълняваме.

Ако сме покорни на Бога и Го търсим, а Той не ни говори, знаете ли какво всъщност може да означава това? Сигурно Той казва: „Не мърдай от там, където си в момента. Не променяй нищо!”

Често в напрегната ситуация ние очакваме Слово от Господа, което да ни освежи. Но Бог ни поставя в мелницата на живота, за да ни възрасти, пречисти и укрепи, а не за да ни убие!

След един месец имах възможност да се срещна с пастора на първата църква. Покаях се затова, че проявих непокорство и говорех осъдително. Той благосклонно ми прости. Нашите взаимоотношения укрепнаха и радостта се върна в сърцето ми. Незабавно поучението на този пастор от амвона отново започна да докосва сърцето ми и аз останах в тази църква още дълги години.
Насадените ще благоуспяват
В ПСАЛМ 92:13 се казва: „Насадените в дома Господен ще благоуспяват в дворовете на нашия Бог”.

Забележете, че тези, които благоуспяват, са „насадени” в дома Господен. Какво ще стане с едно растение, ако го присаждате на всеки три седмици? Повечето от вас знаят, че така може да се повреди коренната система и това ще попречи на растението да израсте и да даде цвят. Ако продължавате да го присаждате, това растение може да умре от стрес!

Много хора в стремежа си да развият свое собствено служение, обикалят от църква на църква или сменят различни служителски екипи. Ако тези хора се окажат на място, където околните не признават заслугите им или срещат съпротива от тяхна страна, те лесно се оскърбяват. Същото се получава и ако те не са съгласни с начина, по който се прави определено нещо. И така, те си отиват, хвърляйки междувременно вина върху лидерството. Техните очи са слепи за собствените им недостатъци и не осъзнават, че Божието желание е да ги пречисти и изгради, като ги прекара през много трудности.

Нека да се поучим от примера, който Бог дава чрез растенията и дърветата. Когато едно плодно дърво е засадено в земята, то ще трябва да понесе дъждовните бури, горещото слънце и вятъра. Ако младото дърво можеше да говори, то вероятно щеше да каже: „Моля те, махни ме от това място! Премести ме там, където няма изпепеляващо слънце и силни бури.”

Ако градинарят направи това, което дървото му казва, той всъщност ще му навреди. Дърветата издържат на горещото слънце и дъждовните бури, като пускат корени още по-дълбоко в земята. Несгодите, които понасят, всъщност са източник на още по-голяма стабилност. Суровото време, което ги заобикаля, ще ги накара да потърсят друг източник на сила. Докато в един момент ще достигнат до мястото, когато ще бъдат така мощно вкоренени, че и най-силната буря няма да е в състояние да ги поклати и те ще дадат плод.

Живея във Флорида, столица на цитрусовите плодове. Повечето местни жители знаят, че колкото е по-студена зимата, толкова са по-сладки портокалите. Ако престанем така бързо да избягваме всяко духовно противопоставяне, нашата коренна система ще има възможност да се закрепи по-добре и по-надълбоко, а нашият плод ще бъде изобилен и по-вкусен в очите на Бога и по-привлекателен за Божия народ! Ние ще израстем силни дървета, които дават плод и Бог ще ни се наслаждава, вместо да ни изкорени за това, че не даваме плод (Лука 13:6-9). Не бива да се противим на това, което Бог е изпратил за наше добро.

В Псалм 1 Давид, вдъхновен от Святия Дух, по мъдър начин прави връзка между огорчението, Божия закон и нашия духовен растеж:
„Блажен оня човек, който… се наслаждава в закона на Господа и в Неговия закон се поучава ден и нощ”.
А в Псалм 119:165 той още по-добре ни разкрива хората, които обичат Божия закон:
„Съвършен мир имат ония, които обичат Твоя закон, и няма за тях огорчение” (букв. пр. от англ.).
В Псалм 1:3 се описва съдбата на такъв човек:
„Ще бъде като дърво, посадено при потоци води, което дава плода си на времето си, и чийто лист не повяхва; във всичко, що върши, ще благоуспява”.
С други думи, ако вярващият избере да се наслаждава на Божия закон дори и в най-голямото си нещастие, него няма да го застигне огорчението. Този човек ще бъде като дърво, чийто корени се спускат дълбоко в земята до мястото, където ще намерят силата и подкрепата на Святия Дух. Той ще черпи от Божия кладенец, скрит дълбоко в духа му. Това ще го направи да расте духовно и ще обърне всяко бедствие в благословение за по-добър плод. Алилуя!

Сега вече по-добре разбираме Исусовото обяснение на притчата за сеяча:

Тогава се превръщате в духовен скитник, който ходи от място на място, изпитващ подозрение и страх от предателство от всеки. Съсипани и неспособни да родите истински духовен плод, вие водите мъчително съществуване в един егоистичен свят, възползвайки се от плодовете на другите.

Нека да погледнем Каин и Авел, първите синове на Адам. Каин принесе принос на Господ от собствените си ръце, от плода на нивата си. Той беше положил неимоверен труд, за да го придобие. Трябваше да изчисти земята от камъни, пънове и всякакви боклуци. После трябваше да я изоре и прекопае. И най-после да засади, напои, натори и оплеви градината. Беше се погрижил усърдно в служба на Господ. Но това беше по-скоро жертва, направена по своя собствена воля, а не поради покорство към Бога. Този принос символизира поклонението пред Господа със своите собствени умения и сила, отколкото чрез Божията благодат.

Авел, от друга страна, принесе принос на покорство – първородните от стадото си и тлъстината им. Той не се бе мъчил толкова, колкото брат си. Навярно и двамата братя са чували как техните родители са се опитвали да покрият голотата си с листа от смокини, което е преобраз на собствените им дела за изкупване на греха. Но Бог показа коя жертва Му е угодна, като скри греха им, покривайки Адам и Ева с кожата на невинно животно. Адам и Ева не знаеха, че покривалото от смокини за техния грях не беше угодно на Бога. Но сега, когато Бог вече им беше изявил волята Си, нито те, нито децата им можеха да се оправдават, че не знаят.

Каин се опитваше да спечели Божието благоволение, заобикаляйки Неговата воля. Бог му отвърна, като му показа ясно, че ще приеме онези, които идват при Него, покрити с Неговата благодат (жертвата на Авел) и които се отрекат от силата, „идваща от познаването на доброто и злото” (Каиновите религиозни дела). После Бог му каза, че ако прави добро, то ще бъде прието, но ако не избере живота, грехът ще го завладее.

Каин се почувства оскърбен от Господа. Вместо да се покае и да стори това, което му казва Бог, израствайки по този начин духовно, той изля върху Авел своето огорчение и гняв. Той уби Авел. Бог каза на Каин:

Огорчените християни по същия начин сами се лишават от способността си да дават плод. В притчата за сеяча Исус сравни сърцето с почвата. Точно, както полята на Каин бяха пусти и безплодни, така също е и оскърбеното сърце, пропито с отровата на огорчението. Оскърбените хора все пак могат да преживеят чудеса, изцеления и да бъдат докоснати от Божието Слово. Но това са даровете на Святия Дух, а не плодове. Плодът се ражда и израства.

Забележете, че Бог каза на Каин, че той ще стане бежанец и скитник, в резултат на собствените си действия. В църквите днес има безброй бежанци и скитници. Дарбите им на пеене, проповядване, пророкуване и други не се приемат от лидерите на техните църкви и поради това, те ги напускат. Те скитат безцелно, понесли на себе си бремето на огорчението и търсещи идеалната църква, където ще бъдат оценени техните дарби и раните им ще бъдат изцелени.

Те се чувстват отхвърлени и преследвани. Възприемат се като Еремия на двадесет и първи век. Смятат се за единствените Божии хора, а всички около тях са техни противници. Престават да приемат поучение от други. Те придобиват така да се каже, комплекс, че са преследвани: „Всички ме гонят.” Успокояват се с мисълта, че така някога са преследвали и Божиите пророци и светии. Подозрителни са към всеки. Точно това се случи и с Каин. Да видим какво каза той:

Тук нямам предвид моменти от живота, когато Бог ни отделя, за да ни освежи и приготви. Аз говоря за тези, които са се изолирали като в затвор вътре в себе си. Те скитат от църква в църква, от взаимоотношение на взаимоотношение, отделят се от хората и се затварят в свой собствен свят. Смятат, че всички, които не се съгласяват с тях, грешат или ги приемат за свои врагове. Те се чувстват в безопасност, като се изолират в свят, който сами са си създали и управляват единствено те. Там не е необходимо вече да се сблъскват със своите собствени недостатъци. Те заобикалят трудностите и изпитанията. Развитието на характера, което е следствие единствено от преодоляване на конфликти и трудности с другите, е възпрепятствано от постоянния порочен кръг на огорчението.