III. Междуотраслови принципи на първичното право на ЕС, важащи и за екологичното му право

Освен разгледаните по-горе 4 общи (общоотраслови) принципи на европейското екологично право по ДФЕС, имащи значението на своеобразни конституционни принципи в тази област, необходимо е да бъдат разгледани и други два правни принципа, уредени в Учредителните договори на ЕС, които смятам, че трябва да бъдат окачествени като междуотраслови, но важащи и за този отрасъл на европейското право.

Първият от тях е принципът на субсидиарността, уреден в чл. 5 от ДЕС (бивш чл. 5 от ДЕО). Съдържанието му е очертано в пар. 3 на чл. 5, където е указано, че в областите, които не попадат в изключителната компетентност на ЕС, той действа в тези области „само в случай и доколкото целите на предвиденото действие не могат да бъдат постигнати в достатъчна степен от държавите-членки“, като „поради обхвата или последиците на предвиденото действие“ неговите цели могат да бъдат постигнати по-добре на равнище ЕС. Околната среда е област на т. нар. „споделена компетентност“ между ЕС и държавите-членки (чл. 4, пар. 2, б. „д“ от ДЕС), а не на „изключителна компетентност“ на ЕС в областите, изброени в чл. 3 от същия Учредителен договор. Ето защо принципът на субсидиарността ще намери приложение и в областта на опазването на околната среда, но, по мое мнение, предимно в случаите, когато на национално равнище не може да се постигне съществен положителен резултат за подобряване на състоянието й или за поддържане на екологичното равновесие, т. е. само с усилията на съответната държава-членка⁴⁸.

Вторият от тях е принципът на интеграцията, уреден в чл. 11 от ДФЕС (бивш чл. 6 от ДЕО). Там е изтъкнато, че изискванията за опазване на околната среда трябва да бъдат включени в определянето и изпълнението на „политиките и действията“ на ЕС, „в частност, за да се насърчи устойчивото развитие“. Следователно съдържанието на принципа е свързано със задължението за неговите адресати, при вземането на управленски решения в която и да било област на политиката и законодателството на ЕС, да се имат предвид изискванията за опазване на околната среда. Анализирайки този принцип Л. Кремер изтъква, че горепосочената разпоредба не трябва да се тълкува като приоритет на изискванията за опазване на околната среда пред изискванията на другите отрасли на политиката на ЕС, а „по-скоро различните цели на ДЕО се поставят на едно и също ниво и политиката следва да ги осъществи“, т. е. че екологичните изисквания са равнопоставени на изискванията по другите отрасли на политиката на ЕС⁴⁹. Смятам, че в случая не става дума за равнопоставеност на изискванията по различните отрасли на политиката на ЕС, а по-скоро за отчитане на екологичните изисквания при вземането на управленски решения в други отрасли на политиката на ЕС. Същевременно този автор отбелязва, че изискванията за опазване на околната среда по разглежданата разпоредба са преди всичко различните цели на екологичната политика на ЕС, формулирани в чл. 2 и чл. 174, ал. 1 от ДЕО (понастоящем съответно в чл. 3, пар. 3, изр. второ от ДЕС и чл. 191, пар. 1 от ДФЕС)⁵⁰. Това негово становище е неприемливо. Изискванията за опазване на околната среда са уредени както в първичното, така и главно, т. е. в по-голямата си част, във вторичното право на ЕС. Следователно целите на екологичната политика на ЕС, формулирани в Учредителните договори, не са единствените изисквания с екологична насоченост по европейското право.

В светлината на анализа на чл. 11 от ДФЕС е необходимо още да се посочи, че логическото му тълкуване може да ни доведе до извода, че постигането на „устойчиво развитие“⁵¹ е една от целите на екологичната политиката на ЕС, макар че не фигурира в изрично изброените цели на тази политика в чл. 191, пар. 2, изр. първо от ДФЕС – обстоятелство, което може да се изтъкне като една от слабостите на ДФЕС като цяло от правно-техническа гледна точка. Устойчивото развитие обаче, е споменато и в чл. 3, пар. 3, изр. второ от ДЕС (в предходната му редакция – чл. 2), където е направен, струва ми се, несполучлив опит за очертаване на съдържанието на това понятие. В тази разпоредба на ДЕС е указано, че ЕС „работи за устойчивото развитие на Европа, основаващо се на балансиран икономически растеж и ценова стабилност, силно конкурентна социална пазарна икономика, която има за цел пълна заетост и социален прогрес, и високо равнище на защита и подобряване на околната среда“. Като слабост на разглежданата разпоредба, по мое мнение, може да се отбележи обстоятелството, че тя не отчита фактори като демографско развитие и развитие на регионите, както и екологизация на културата, образованието и възпитанието на гражданите (т. е. фактори на духовната култура на обществото), които по мое мнение са значими за постигането на изтъкнатите в нея „балансиран икономически растеж“ и „високо равнище на защита и подобряване на околната среда“. Л. Кремер с основание посочва устойчивото развитие като една от целите на екологичната политика на ЕС, но подлага на критика включването на това понятие в разпоредбите на Учредителните договори на ЕС, като изтъква, че „не е ясно точното значение“ на същото понятие, т. е. с оглед на съдържанието му, и че то не може да бъде успешно дефинирано⁵². Смятам, че в разглежданата насока проблемът не е толкова в дефиниране на съдържанието на това понятие, колкото в несполучливото му фигуриране в отделните разпоредби на Учредителните договори. Съдържанието на понятието следва да се дефинира преди всичко в правен акт на вторичното право, а устойчивото развитие като една от целите на екологичната политика на ЕС трябваше изрично да фигурира в разпоредбата на чл. 191, пар. 1 от ДФЕС. Смятам, че именно това е по-правилният подход от правно-техническа гледна точка⁵³.

Л. Кремер е анализирал принципите на субсидиарността и на интеграцията като едни от общите (общоотрасловите) принципи по първичното европейско екологично право, наред с разгледаните по-горе 4 такива принципи по чл. 191, пар. 2, изр. второ от ДФЕС⁵⁴. Този подход е методологически неприемлив, защото не отчита обстоятелството, че тези два принципи имат междуотраслов, а не само отраслов характер. Независимо от посочените по-горе някои дискусионни и неприемливи, по мое мнение, становища на Л. Кремер в разглежданата насока, следва да се окачестви, в общи линии като положителен, опитът му за анализ на тези междуотраслови принципи с оглед на значението им за опазването на околната среда в рамките на ЕС.

Като се има предвид фактът на непосредственото действие на първичното право на ЕС на територията на държавите-членки, от една страна, и, от друга страна, обстоятелството, че както общите (общоотрасловите) принципи по чл. 191, пар.. 2, изр. второ от ДФЕС, така и междуотрасловите принципи по чл. 5 от ДЕС и чл. 11 от ДФЕС, са задължителни за изпълнение от институциите на ЕС и от компетентните органи на държавите-членки, определено може да се направи изводът, че изрично изброените принципи на европейското екологично право по тази разпоредба на ДФЕС представляват по своята юридическа природа особен вид правни норми на първичното европейско право, в които са вградени ръководни правни идеи за развитието на обществените отношения по опазване на околната среда – предмет на правно регулиране от тези норми.

Заключение

Накрая, в резултат на разгледаната правна уредба, могат да бъдат направени някои по-общи изводи и препоръки за нейното усъвършенстване.

1. Някои от разгледаните по-горе принципи на първичното европейско екологично право по ДФЕС са несполучливо и излишно формулирани, поради което са необходими изменения и допълнения на чл. 191, пар. 2, изр. второ от този Договор.

2. При изричното формулиране на принципи на европейското екологично право трябва да се има предвид преди всичко спецификата на екологичната ситуация и факторите, които я обуславят.