Приносите на министър иван д. Шишманов

ЮЗУ “Неофит Рилски”

В доклада до Княза новоназначеният просветен министър Иван Шишманов обявява, че заема един от най-важните постове на държавата, за “да изпълня един отечествен дълг” [4, с. 113; 1, оп. 2, а. е. 341, л. 6]. Амбицията за народополезна управленска дейност е подкрепена от неговата научна подготовка и “живият му интерес към нашето образователно и възпитателно дело, участието му във всички по-крупни културни инициативи, връзките му с хората на педагогическата практика и мисъл” – всичко това “сякаш го предопределяше за ръководител на този важен ресор в държавната машина” [3, с. 600].

Министър Шишманов извежда три положения, които поставя в основата на своя управленски план:

* Първо – България е не само политическа организация с известни политически идеали, а “и един културен фактор със специални задачи пред европейските държави”.

* Второ – българинът, “както се е сложил като историческа личност, без оглед на неговия расов произход, е способен не само да възприеме елементите на една по-висока култура, но и, което е по-важно, да ги развие самостойно и да им даде оригинална форма, както това е доказвал неведнъж в течение на историята”.

* Трето – “образователният фактор има грамадно значение в модерната държава, както за икономическото благосъстояние на обществото, тъй и за политическата му уредба, и за народната нравственост, и за народното здраве, и за националната литература и т. н.” [5, с. 113 – 114; 1, оп. 2, а. е. 341, л. 31].

Трите водещи принципа за просветната политика на Иван Шишманов са:

1. Пълна политическа толерантност, без каквото и да е партизанство с учителите - “толерантността и хуманността дават несъмнено по-добри плодове, отколкото оная бруталност, с която искаха едно време да коренят утопии и отрицателни идеи” [6].

2. Постепенен прогрес, който да се основава на социалната еволюция. “Аз съм бил краен радикал – споделя Шишманов – и съм мислил, че с революционни средства може да се направи много нещо. Обаче опита ме е научил, че всичко това не може да стори друго, освен да доведе една пълна реакция” [1, оп. 2, а. е. 356, л. 12].

3. Културосъобразно заимстване на чуждестранен педагогически опит, без да се подценява “българския национален гений”. Шишманов вярва “дълбоко в културосъобразността на българина и на мисията, която той е повикан, може би, да играе още веднъж в историята на човечеството” [5].

I. Законодателни иновации

Възможно е да се твърди, че законодателната дейност на министър Иван Шишманов е необичайно ползотворна.

* Само през 1904 г. Народното събрание приема внесените от него Закон за университета – преименува висшето училище в университет и увеличава курса на обучение от 3 на 4 учебни години - 22.ХІІ.1903 г.; създава общ правилник на университета [2, 1905, кн. III – IV, с. 139], Закон за Ефорията на университета “Бр. Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово”, Закон за училищните такси, Закон за училищните стопанства, Закон за заплащане заплатите на учителите в народните основни училища (прокаран със сътрудничеството на БУС), Закон за общинските заеми за училищните здания – някои от тези закони остават в сила през следващите десетилетия.

* За да могат да се привлекат по-млади и по-дейни сили в училищния инспекторат и за “да бъдат истински наставници на учителството и чрез лично въздействие”, през 1904 г. Шишманов със закон постановява “за тия висши училищно-административни длъжности да се допускат лица, които имат висше, предимно педагогическо образование, учителствували като редовни учители най-малко три години, отличили се със своята учителска вещина и с трудовете си в педагогическата литература” [1, оп. 2, а. е. 363 – Закон за инспекцията на класните и основни училища, 1903]. Същевременно той постепенно увеличава състава на училищните инспектори – тъй като през 1901 г. действат само 24 околийски инспектори, което се отразява “твърде гибелно върху надзора на училищата, качеството на работата на учителя, броя на учениците в първоначалните народни училища”, за 1903 г. министърът увеличава броя на околийските инспектори на 36, а през 1904 г. – на 48 и продължава все така постепенно да ги увеличава [7, с. 90]. С окръжно писмо № 10880 от 30 септ. 1904 г. Ив. Шишманов спуска наставления към училищните инспектори [2, 1904, кн. IX, с. 283]. През 1905 г. прави промени в правилника за училищните инспектори [2, 1905, кн. III – IV , с. 135 – 139].

* През януари 1905 г. министър Шишманов открива Музикалното средно училище в София [1, оп. 2, а. е. 405; 2, 1905, кн. VII, с. 337 – 340].

* През 1906 г. министър Иван Шишманов подготвя Изменение на Закона за народното просвещение от 1891 г., за да реформира основните и средните училища:

А) Следва да се подчертае, че още през 1903 г. новоназначеният просветен министър разработва проект за Закон за основното и средното образование, като намерението му е веднага да го прокара пред Народното събрание, за да влезе в сила от 1 септември 1903 г. Водещите идеи на Шишманов в този блестящ проект са: безплатното задължително образование на българските деца да е от 7 до 14 навършени години (чл. 10); за глухонеми, слепи и слабоумни деца Министерството на народното просвещение открива особени училища или спомага да се поддържат такива; по-развити и здрави деца с разрешение на училищния инспектор може да се приемат за ученици и на шест навършени години; в обществените училища обучението е на български език; допуска се минималният брой ученици в клас да е 15; вечерните и празничните курсове са задължителни за всички деца които са на възраст до 14 години и не посещават някое по-голямо или специално училище; училищното здание служи само за учебно заведение и не може да се употребява за друга цел; учителите полагат клетва при встъпването в длъжност (чл. 45); в гимназиите се приемат деца, навършили 10 години и не по-големи от 13 години [1, оп. 2, а. е. 362, л. 1 – 14].

Б) По-важните нововъведения в Изменението на Закона за народното просвещение от 1891 г., прието през 1906 г. са:

- основното училище се структурира с две степени – долен четиригодишен курс (задължителен и безплатен) и горен тригодишен курс (безплатен) – всъщност това е моделът на бъдещата прогимназия;

- “практичната задача на нашето основно училище се състои в следните 7 задачи”: да четат, пишат и смятат; “да познават и страстно да обичат отечеството си”; гражданско образование; нравствени понятия; физически сили и хигиена. Социалната среда следва да бъде фактор за възпитанието и сътрудник на училището [2, 1905, кн. IX, с. 940 – 941];

- учебните планове и учебните програми в горния курс на основното училище и долния курс на гимназията стават еднакви, като в учебните планове на гимназиите отпада задължителното изучаване на езиците, а се включват нови учебни предмети – политическа икономия и гражданско учение;

- законът на Шишманов от 1906 г. не постига изцяло очакваното единство в обучението на класните и средните училища. Ако не се “смята факултативността на френски (немски) език в горните курсове, програмите на откритите по тоя закон горни курсове, на старите класни училища в градовете и на долния курс на гимназията, бяха едни и същи, обучението се водеше по едни и същи учебници, но все пак имаше други условия, главно различната подготовка на учителския персонал, които правеха резултатите им различни” [7, с. 94 – 95];

- структурата на гимназиите се обогатява с нов отдел – търговски. През 1905 г. в речта си по повод на дебатите върху отговора на тронното слово министър Шишманов за първи път публично споменава за намерението си да открие търговски отдел на гимназията (както е в Швейцария). Същевременно подчертава, че “задачата на гимназиите ще остане и занапред, както е по цял свят: да подготвя хора за либерални професии, за служители на държавата и на науката [2, 1905, кн. IX, с. 941 – 942].

“През 1906 г. се направи опит да се реализира идеята, която бе лансирана още през 1885 год. – щото при средните училища, още от ІV клас, да се развият индустриални, земеделски и търговски клонове, като се създадат при гимназиите отдели с утилитарен характер” [3, с. 106]. Ив. Д. Шишманов с експериментална цел открива търговски отдел при Трета Софийска мъжка гимназия;

- със закона от 1906 г. министър Шишманов създава управленски възможности за разкриване и на полукласически отдел, като позволява в класическите гимназии гръцкият език да се замества с някои от новите езици;

- отпадат приемните и проверочните изпити в средното училище.

- създава се Дисциплинарен съвет към МНП;

- конкретизира се служебното положение на учителите: Министър Шишманов уточнява професионалния статут на българските учители и чрез Правилника за назначаване, преместване и уволняване на учителите. Подобрява техния социален статус чрез по-точно регламентиране правата и задълженията на училищните настоятелства. “През 1905 г. държавата поема изплащането на целите заплати на народните учители, а общините трябва да внасят по 400 лв. за основен учител в държавната хазна” [8, с. 124]. Той осигурява задгранични командировки на мнозина учители от всички образователни степени, за да повиши тяхната квалификация.

* В 1906 г. Народното Събрание гласува закон за преобразуване на частното училище за глухонеми в държавен институт. С този законодателен акт, подготвен от министър Шишманов, се поставя началото на “втора епоха в историята на обучението на глухонеми в България” (1.IX.1906). След като държавата поема грижите за бъдещето на това дело, вече “както директорът, тъй и учителите могат без грижа за материалната издръжка да се отдадат всецяло на своята главна задача: методите на обучаване и възпитаване, както и администрацията на института да се приспособят все по-целесъобразно към местните условия, и, от друга страна, все повече потребното число учители за глухонеми деца да се подготвят за своето трудно звание” [7]. Ив. Д. Шишманов успява да разработи и проекти за специални училища (за слепи и за слабоумни деца) [1, оп. 2, а. е. 381].

II. Социално-педагогическа дейност

Приносите от управленската дейност на министър Иван Д. Шишманов са многобройни и разностранни:

* Демократизира управлението на учебното дело:

– в средните и класните училища въвежда помощници на директора за възпитателната част (окр. п. 12840 от 4 септ. 1903). [2, 1903, кн. VIII – IX]. През 1904 г. в окр. писмо № 13661 от 29 окт. министър Шишманов посочва, че “учителите-възпитатели са лекари на душите, а не училищна полиция”. Затова тяхната конкретна цел е “поправянето главно на ония деца, които страдат от известни морални недъзи, които се нуждаят вследствие на това от по-усилен надзор и от по-чести съвети”. Министърът препоръчва учителско-възпитателския институт да компенсира “неблагоприятните семейни условия и да помага с настойничество, а не с полицейски мерки” [2, 1905, ян., кн. I, с. 3];

- Правилник за гимназиите и педагогическите училища в Княжество България с Указ № 34 от 18 септ. 1904 г. [2, 1904, кн. X, с. 331]. На 1 окт. с. г. министър Шишманов съобщава за промени в правилника за управление на гимназиите и педагогическите училища и по този повод се представя като “убеден приятел на една разумна децентрализация в уредбата на учебното дело” [2, 1905, ян., кн. I, с. 3 – Окр. п. № 11058]; Програма за мъжките и девическите педагогически училища – заповед № 1410 от 18 юли 1905 г. [2, 1905, кн. VIII, с. 411 – 449]; Програма за девическите гимназии – заповед № 1424 от 20 юли 1905 г. [2, 1905, кн. IX, с. 491];

- Промени в Инструкцията за управлението и уредбата на основните училища [2, 1904, кн. X, с. 360]; Разяснения по промени в Инструкцията за управлението и уредбата на основните училища – окр. п. 16078 от 18 декември 1904 г. [2, 1905, кн. I, с. 13 – 17];

- Наставления към училищните инспектори (Окр. п. № 10880 от 30 септ. 1904), в които определя две основни функции на тяхната управленска дейност – педагогически и административни [2, 1904, кн. X]. В Доклад по училищния инспекторат се дискутират мерки и средства за подобряване на дисциплината: да се премахне дисциплинарния съвет; за опростяване на сложната наказателна система; за специални надзиратели, които да се грижат за учениците и др. [1, оп. 2, а. е. 348, л. 11 и л. 12 – 13];

- Летни образователни курсове, педагогически курсове в София, Пловдив и Русе [2, 1903, кн. VI – VII, с. 515]; Правилник за уредбата на курса на подготовка на учителки в детски училища (забавачници) [2, 1905, кн. VII, с. 323 – 327]; Правилник за държавен изпит на основни учители [2, 1907, кн. VI, с. 257 – 261]; Програма за държавен изпит на учителите от средните и специалните училища в България – заповед № 1300 от 27 юни 1905 г. [2, 1905, кн. X, с. 562); По преподаването на литературна история – окр. п. 475 от 15 януари 1905 г. (2, 1905, кн. II]; По материала за литературните вечеринки и утра – окр. п. 672 от 21 януари 1905 г. [2, 1905, кн. II];

- Вътрешен правилник за реда, чистотата и длъжностите на разсилните при Министерството на просвещението [1, оп. 2, а. е. 341, л. 89 – 90].

* Обогатява образователното съдържание на училището с културните постижения на българския народ и повишава качеството на обучението по отечествена история, литература и изобразително изкуство, въвежда нови учебни форми [1, оп. 2, а. е. 382 – окр. писма от 1905 г. – за организиране на пролетен празник за засаждане на дръвчета; за издирване на паметници на изкуството и създаване на местни музейни сбирки; – а. е. 402, Училищна практика 1903 – 1906]. С окр. п. 5529 от 29 април 1905 г. МНП препоръчва на учителите да ползват в преподавателската си работа “някои старо-български паметници: Зографское евангелие, Марийнско четверо-евангелие, Саввина книга” и др. [2, 1905, кн. VI, с. 273].

През 1905 г. министър Шишманов изпраща с окр. п. № 1316 от 3 февруари препоръки към българските учители как да основават музейни сбирки при училищата. Според него “малка музейна сбирчица често може да съдържа ценни предмети”, а “една хубава археологическа сбирка може да си намери място в учителската стая”. Същевременно категорично и окуражително заявява:

“Каквито и теоретични интереси обаче да възбудят с време предметите на училищните музейни сбирки – едно е сигурно, че потомството и науката ще бъдат признателни и на най-скромния учител, който успее да запази нещо от паметниците на миналото” [2, 1905, кн. II, с. 75 – 77].

* Обобщава резултатите от проучванията по Програмата за изследване развитието на учебното дело в България от 1890 г. Разпространява сред народните учители Упътване за изследване развоя на учебното дело в България [2, 1905, кн. II, с. 58 – 67].

* Полага върховни усилия да подобри материална база на българското училище – В своите мотиви към законопроекта за общински заеми за училищни здания министър Шишманов представя свой оригинален начин за намиране на пари: “да се разреши на общини, които имат нужда от училищни здания, да сключват под гаранция на държавата заеми от българската Земеделска банка при лихва от 7 %”. В резултат държавата отпуска гаранции до 6 милиона лева. [2, 1905, кн. III – IV, с. 132]; Правилник за прилагане Закона за общинските заеми за строене и доизкарване здания на народни първоначални училища [2, 905, кн. VI, с. 261 – 266]; Правилник за строене здания за народни основни училища [2, 1905, кн. VII, с. 309 – 322].

Хуманистът Ив. Д. Шишманов полага усилия да промени социалнопсихологическия климат в народното училище, като:

- забранява телесните наказания (“Мене е въобще направо непонятно, как може да съществуват у нас още поклонници на една средновековна наказателна система” – пише Шишманов в окръжно писмо № 15198 от 3 окт. 1903 г. [2, 1903, с. 320].

- нарежда “да не се злоупотребява с широката религиозна свобода в българското училище”, тъй като в учебно-възпитателната практика учениците в иноверни училища “били често заставяни още от крехка възраст да учат заедно с другите ученици чуждото вероизповедание, да ходят с тях в църкви на религиозни общности...“ [2, 1905, кн. VI, с. 268: окр. п. № 4665 от 6 април 1905 г.];

- въвежда детските фериални колонии, учредява училищните спестовни каси: статия от Г. Палашев за училищните спестовни каси [2, 1904, кн. VI, с. 550]; За ученическите спестовни каси с благотворителна цел – Окр. п. 13402 от 23 окт. 1904 г. [2, 1904, кн. IX, с. 329]. Разрешава основаването на ученически дружества [2, 1905, кн. II, с. 78];

- разпорежда се за безплатните ученически бани, опитва се да хигиенизира народните училища и създава нова двустепенна институция в образователната система – училищен лекар (за девическите гимназии – лекарки) и главен училищен лекар към централното управление [1, оп. 2, а. е. 381 – окръжни писма от януари, април, май, декември 1904 г.]. При всяко държавно училище се назначава “един волнонаемен учител, доктор по медицина, който ще преподава хигиена, антропология, популярна медицина и ще взема участие в учителските съвети с право на глас. Неговата задача ще бъде да се грижи за здравословното състояние на учениците, да ги преглежда, да взема мерки за дезинфекция на зданията и учениците в случай на заразителни болести, да прави антропологични наблюдения върху децата и пр. [4, с. 46 – 47]. Точните длъжности на тия лекари са определени в специален правилник [1, оп. 2, а. е. 410].

- в речта си по повод откриването на безплатна ученическа трапезария министър Шишманов подчертава, че “това полезно предприятие” е и “с моралната подкрепа на нашето идеално учителство”. Той отбелязва, че тези филантропични мероприятия “са същевременно и признак на едно по-силно развитие на човеколюбието, социалните алтруистични чувства у нас, на чувствата на справедливост, на хуманност, на човешките отношения към нуждите на бедното население”. Министърът насърчава Дружеството за устройство на безплатни ученически трапезарии за “щастливата мисъл да създаде от своето помещение един салон, който може да служи и на по-широки културно-просветни цели, като дава и духовна храна чрез концерти, четения, сказки” [1, оп. 2, а. е. 356, л. 14].

Показателна е и политиката на министър Шишманов към българските учители, които той възприема за свои колеги: “Вашите желания, Вашите нужди, Вашите болки ще намерят винаги отзив у един Ваш колега. Вашите съвети ще му бъдат скъпи даже и тогава, когато съзнава, че не винаги му е възможно да ги следва” [2, 1903, кн. V, с. 82 – окр. п. № 6780 от 7 май 1903: Позив до професори и учители за задружен труд в областта на народната просвета]. Той одобрява създаването на учителското професионално движение, което приема за “изражение на едно професионално пробуждане, отзвук на едно дълбоко недоволство от социалната неправда и един съзнателен устрем към по-сносен живот, към други социални отношения” [2, 1903, кн. V, с. 82]. Според М. Радева в своите конкретни управленски действия Иван Шишманов се ръководи от разбиранията си за “ролята на българския учител като възпитател на масите, което налага материално освобождаване на учителя, за да се подпомогне неговото морално значение пред обществото” [9, с. 86]. Поучителен е неговият управленски подход към обществените съюзи, сдружения и организации, тъй като успява да активизира сътрудничеството на МНП с Българския учителски съюз, Съюза на класните учители и да намери компромисни решения на техните професионални искания [1, оп. 2, а. е. 356 и а. е. 530]. Дори когато с изненада констатира радостния факт, “че се е извършил известен обрат в развитието на учебното дело”, министър Шишманов го приема като заслуга на учителите:

“Аз го отдавам главно на живата агитация на учителството и инспекторите между населението, да се ползва от благата на учението. За тая цел са издавани и окръжни от Министерството, въпросът за заплашителното намаление в броя на учениците в народните училища е бил разискван и от учителските конференции. Готов съм да допусна, че и административните власти са съдействали значително за големия обрат в учебното ни развитие”.

Без да степенува заслугите на просветните дейци и изключвайки “своята случайна личност”, Шишманов обобщава с факта, “че тая година имам работа с един значително по-голям контингент учители и ученици, отколкото всички мои предшественици от 1894 година насам” [5, с. 35 – 36].

Далновидната и активна просветна политика на министър Шишманов създава благоприятни условия за усъвършенстването на всички компоненти на образователната система. През периода на неговото управление интензивно се развиват различните видове и степени училища – от детските училища до Софийския университет, като значително се разширява обхватът на децата за образование и се повишава учителският потенциал. Задължителното и безплатно образование в България е предмет на специално внимание в политиката на министър Шишманов [4, с. 39]. Той многократно изтъква факта, че непрекъснато нараства броят на учениците в българските училища, което е естествен резултат от благоприятното следосвобожденско еволюиране на народа и обществото. Затова пред Народното събрание в ежегодната битка за бюджета на МНП министър Шишманов публично сравнява конкретните цифри:

“Още преди 10 години (1893) бюджетът на министерството ми е бил 9 922 511 лева. Числото на учещите се в основните училища - 212 789, на учителите и учителките – 4850. Днес тоя бюджет е 10 064 716 лева, само със 142 205 л. повече. При всичко това броят на учещите се е 300 000 (разлика около 87 000), а на учителите и учителките – 6225 (разлика 1375). Сравнението е толкова поучително, щото всяка дума би умаловажила доказателствената сила на красноречивите цифри.” [5, с. 52].

Закономерностите на социалната еволюция се доказват и в следващите години - например през 1905 – 1906 учебна година учениците в народните основни училища вече са 347 506, обаче бюджетът на МНП нараства само на 10 402 470 лв. [4, с. 30 – 31; 1, оп. 2, а. е. 347 – 351].

Министър Ив. Д. Шишманов полага отговорни грижи за подобряването на материалната база на всички български училища, старае се да обогати учебното съдържание и формите за организиране на обучението, самоотвержено се бори за по-високо качество на учебниците и учебните помагала: За навременни ремонти на училищните помещения [2, 1903, кн. VIII – IX, с. 284 - окр. п. № 8742]; Правилник за пансионите в средните и специалните учебни заведения [2, 1903, кн. X, с. 313]; Учителите да дават мнение за нова програма за основните училища [2, 1903, кн. XI, с. 350 – окр. п. № 16330 от 25 окт. 1903]; Нова програма за средните и педагогическите училища [2, 1903, кн. VIII – IX, с. 245 – окр. п. № 12620 (Заповед 839 от 1.IX.1903 г.)]; Нова програма за девическите гимназии [2, 1903, кн. VII, с. 254 - окр. п. № 6670 от 12 юли 1904]; Относно хоспетирането и практиката в педагогическите училища [2, 1903, кн. XI, с. 354 - окр. п. № 16676 от 30 окт. 1903 г.]; Упътвания за водене на учениците на екскурзии [2, 1903, кн. VI – VII, с. 135]. В това окръжно писмо № 8235 от 31 май 1903 г. новият просветен министър излага своите констатации за злоупотреби при провеждането на ученическите екскурзии: провеждат се в учебно време, а не през ваканциите; включват се много учители – далеч над необходимите, а и учители от други училища; участват грамадно количество ученици – тогава “не е възможно да се въздейства на тях. Контактът между ученика и учителя-водач се изгубва, дисциплината неминуемо се разслабва” (с. 136). Отправя съществени препоръки за коригиране на педагогическата ситуация. На 12 юли 1903 г. министър Шишманов пуска ново окръжно писмо № 9462, с което съобщава за право на намаление по българските железници при ученическите екскурзии. През 1905 г. просветният министър иска мнението на учителските съвети относно ученическите излети и отново повдига въпроса за “недостатъчната дисциплина на учениците по време на екскурзиите”, като “спуска” педагогически целесъобразни указания – окр. п. № 18520 от 22 октомври 1905 г. [2, 1905, кн. IX]; За уредбата на ученическите библиотеки [2, 1903, кн. X, с. 321 - окр. п. № 15586 от 9 окт. 1903 г.]; При управлението на министър Шишманов колекцията на училищния музей към Шуменското педагогическо училище, който е основан през 1900 г. “се увеличава с около 20 стари монети, 5 стари книги, 1 ръкопис и няколко стари украшения” [2, 1905, с. 46 (Притурка: Годишник на педагогическите училища в България за учебната 1903/1904 година)].

През 1904 г. министър Шишманов започва да осъществява обявеното си намерение да осигури един голям заем за общините, който да е предназначен специално за строеж на училища и да е гарантиран от държавата [1, оп. 2, а. е. 403]. Той внася предложение в Народното събрание за сключване с Българската Земеделска Банка на заем от 6 000 000 лева. Инициативата на Иван Шишманов се оказва далновидна, тъй като “с помощта на тоя заем до 1910 год. бидоха построени повече от 450 училищни постройки” [7, с. 87].

В 1906 г. министър Шишманов се заема с усърдие и упоритост “да се приведат в известност училищните имоти и капитали и да се бди за правилното им експлоатиране” (7, с. 93).

През управлението на министър Иван Шишманов са издадени следните трудове: Библиотека “Д-р Ив. Селимински”. Книга І – V. 1904 – 1907; Известия за командировките на Министерството на Народното Просвещение. Книга І. 1904 и книга ІІ. 1905; Из архивата на Министерството на Народното Просвещение. 1905; Учебно-просветното дело в България през 1903 – 1904 год.; Материали за историята на България: документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877 – 1879 г. Книга І. 1905; Архив на възраждането. Том І и ІІ. 1907.

При управлението на министър Шишманов продължава да излиза списание “Училищен преглед”. През този период (1903 – 1906) негови безплатни приложения са: Коменски, Я. Велика дидактика. 1904.; Лок, Д. Мисли върху възпитанието. 1905; Песталоци, Й. Лебедова песен. 1906; Училищна хигиена (тримесечна притурка). Год. І, ІІ и ІІІ. 1905 – 1907; Материали из историята на учебното дело в България. 1905; Показалец на педагогическата ни литература от ХІХ век (1844 – 1901). 1906; Златна книга на дарителите за народна просвета. 1907. [7, с. 75 – 76].

Новоназначеният просветен министър още с окръжно писмо № 6849 от 10 май 1903 г. призовава да се подаряват стари учебници и други училищни документи за колекция на МНП [2, 1903, кн. V, с. 82]. Министър Шишманов предприема организирането на училищен музей в началото на 1904 г., като за целта включва първата бюджетна сума за него. Официално училищният музей е открит на 23 април 1905 год., а на 12 август 1905 год. е публикуван специален правилник за неговото административно обслужване и уредбата на вътрешните му експозиции [10].

Замисълът на министър Шишманов е училищният музей “да улеснява учителите и училищните власти при снабдяване на училищата с най-модерни учебни помагала, да подпомага самообразованието на учителите и да събира и съхранява важните за историята на българското учебно дело материали”. Затова музеят е разделен на три главни отдела – съвременен, исторически и педагогическа библиотека. При музея има читалня, в която учителите могат да се ползват от всички книги и списания на педагогическата библиотека. Обзаведена е и една училищно-хигиенична лаборатория, в която учителите-лекари да се запознават с уредите, необходими за наблюдения и изследвания на учениците в учебно-хигиенично отношение [7, с. 136].

* Развива филантропичните институти, което е и доказателство за европейския характер на културно-просветната политика на министър Иван Шишманов. Два факта предопределят управленската му ангажираност към проблемите на хората в неравностойно социално положение: нравствените черти на неговия характер и научната му специалност. Той създава два вида специализирани заведения: Институт за слепи деца и Институт за глухонеми деца. Всеки институт има училище, пансион и работилници. В училището се изучават предметите на основното училище. Курсът на обучение продължава 7 години.

През 1904 г. министър Шишманов открива Институт за слепи деца – окр. п. 14487 от 15 ноември 1904 г. [2, 1905, кн. I, с. 10]. Същевременно започва да насочва интересите на педагогическата общност в България към изследване на детето и особено към проблемите на неформалните деца – Шести събор на дружеството за изследване на детето, проведен в Лайпциг на 14 – 16 септември 1904 г. [2, 1905, кн. II, с. 239]; възгледите на Алфред Бине за неформалните деца [2, 1905, кн. VIII, с. 840 – 848] и др.

През 1904 година министър Шишманов предприема “инициативата да уреди и възпитанието на слепите”. За целта той командирова един учител в Русия, Германия и Австрия, за да се запознае с наредбите, методите на преподаване и обучението в тамошните институти за слепи. На 1 септември 1905 г. в института (директор, учител и майстор) са приети 11 слепи деца на възраст 7 – 14 години. Още през първата година се урежда работилница за кошници и кошничарски изделия и се въвежда преподаването на цигулка и флейта. През следващите 6 учебни години в института “са постъпили още 58 слепи деца, или всичко 69, от които напуснали по болест и други причини през разни времена 19, останали сега в института 50, от които 41 са момчета и 9 момичета” [7, с. 143].

През 1905 г. е публикуван Общ правилник за държавния институт за слепи в София. Просветният министър определя неговата задача така:

“Задачата на института е да даде прибежище на слепи деца от двата пола, като се погрижи да ги възпитава, обучава и научи на някой занаят, чрез който да могат да изкарват по възможност прехраната си”. Същевременно са конкретизирани и учебните предмети: закон божий, нравоучение, музика, ръчна работа, ръкоделие и др. [2, 1905, кн. VI, с. 266].

Образованието на глухонеми деца има по-дълга история. Началото се поставя в София през 1898 г. с откриването на частно училище за глухонеми от Ферд. Урбих със собствени средства. От 1899 г. неговото заведение започва да получава от Българската държава годишна помощ от 2000 л., но средствата са твърде скромни, за да се направи пансион за учениците на училището. След 1901 г. държавната помощ се увеличава на 4000 л. – по-късно министър Шишманов осигурява възможности “да се отвори пансион, в който бедните ученици се приемат безплатно, а другите - с една малка пансионна такса. Тоя напредък в организацията на института веднага се отразява благотворно върху учащите се в него – всички ученици останаха в института до пълното свършване на курса и се прояви голямата полза, която учениците имаха от следването в института” [7, с. 140]. По-късно се развиват два държавни института в София и Варна, в които се обучават около 100 глухонеми деца.

През 1904 г. е открито специално сиропиталище за сираци от Македония при Софийската митрополия. Продължават да функционират и другите филантропични заведения - Домът “Спокойни старини” в София (разкрит в 1895 г.) и сиропиталищата в София и Стара Загора, открити през 1900 г. През 1907 г. е създаден Общински детски приют в София [11, с. 94].

III. Реформиране на културните функции на държавата

Министър Ив. Д. Шишманов възприема многобройните научни, културни, общообразователни и филантропически дружества като спомагателни на просветното министерство. “По примера на малката Дания имам намерение с ред малки субсидии да помогна на всички и да ги преобърна в помощници на Министерството” (4, с. 124). Може да се приеме, че той реализира впечатляваща културна дейност: открива Народния археологически музей (1905) и оформя в самостоятелно звено Етнографския музей (1906); завършва строежа на сградата на Народния театър и го превръща в държавна институция със собствен бюджет. И Художествената академия, и Музикалната академия, и развитието на театралното дело в страната дължат много на него – истински “ревнител на развитието на българските изкуства”.

През 1894 г. Иван Д. Шишманов участва в учредяването на “Дружество за подпомагане на изкуството в България” и е избран за негов председател. В това дружество членуват не само художници, а представители на цялата художествена интелигенция. Дружеството разчита не само на инициативите на своя председател, а и на съдействието на МНП [8, с. 240]. С окръжно писмо № 7180 от 22 май 1903 г. просветният министър поканва “българските художници да образуват дружество за развиване изкуството у нас”, да “разискват учебните програми” и да учредят “фонд за подпомагане на художествената сбирка по история на българското изкуство” [2, 1903, кн. V, с. 82]. През 1904 г. МНП организира конкурсна изложба по рисуване (окр. п. № 14927 от 24 ноември 1904 г.) [2, 1905, кн. I, с. 11]. Под патронажа на министър Шишманов се организират “ежегодни представителни изложби, засилват се контактите с художниците на регионално равнище чрез изложби на художници от южнославянските страни – Хърватско, Словения, Сърбия. Министерството привлича тези творци при изработването на програмите по рисуване в средните училища” [9, с. 89].

За мащабното културно дело, което Иван Д. Шишманов осъществява, проф. Асен Златаров го нарича “строител на съвременна България” [6, с. 134].

Заслугите на министър Ив. Д. Шишманов за обособяването на Национален театър са главно в две направления:

* Първото – административно-организационно.

В своите програмни намерения новият министър на народното просвещение планира:

- да се назначи “едно вещо лице с достатъчно енергия за интендант на народния театър, а за директор-режисьор се повика пак от чужбина някой опитен специалист”;

- артистите да се назначават с временни контракти;

- да се повишава образованието на актьорите чрез “специални драматически курсове или допущане да слушат известни лекции в университета, изпращане да посещават чужди театри и пр.”;

- “да се предвидят стипендии по драматическо изкуство за амплоа, каквито нашата трупа не притежава”;

- “трябва да се построи час по-скоро специално здание за театър на определеното място и по изработения вече план” [4, с. 122 – 123].

* Второто – финансово-техническо с два приоритета:

- осигуряване на бюджетни субсидии за театър “Сълза и Смях”. През 1904 г. субсидията на трупата се увеличава на 90 000 лв., през 1905 г. – на 100 000 лв., а в 1906 г. – на 110 000 лв. През 1906 г. актьорската трупа “Сълза и Смях” се преименува в “Народен театър”;

- построяване на театрална сграда. Министър Шишманов през своя мандат финализира дългогодишните усилия на радетелите на българския театър. През 1897 г. се основава Софийската класна лотария, която Народното събрание освобождава “от гербов сбор, но вместо това да внася на общината по 100 000 л. годишно за постройка на театър”. Шишманов пристъпва към осъществяване на тая идея, като разполага само със сумата от 350 000 лв., събрани от лотарията. Строежът започва в 1904 г. по проект на виенските архитекти Хелмер и Фелнер - завършен е в края на 1906 г. и за него са похарчени 1 500 000 лв. Тържественото откриване е на 3 януари 1907 г., на което проф. Ив. Д. Шишманов произнася възторжена реч. През същата година със специален закон Народният театър е признат за държавна институция и служителите на сценичното изкуство стават държавни чиновници [7, с. 139].

Министър Иван Шишманов е конкретен и в своите намерения да развива музейното дело в България. В доклада си до Народното събрание той пише: “ще гледам особено да се развие етнографическият отдел на музея. Колекцията от гръцки и римски древни ценности ще се обогати, вярвам, скоро, като се предприемат разкопки с по-широки размери. Тук на помощ на музея ще се притече и новосъставеното Археологическо дружество със своите клонове” [4, с. 123]. Така декларираните амбиции на Ив. Д. Шишманов имат основания във възходящото развитие на Народния музей като държавна институция: “През 1892 г. от Народната библиотека се отделят събраните до тогава археологични паметници в отделен Народен музей. През същата година за Пловдивската изложба са били събрани из княжеството множество етнографски материали, като: костюми, музикални инструменти, дървени изделия и пр. В края на 1892 година, след закриването на изложбата, тези материали са били предадени от Министерството на Просвещението на Народния музей” [7]. Първата етнографска сбирка се обособява в специален отдел на 1 януари 1904 г. с общо 1378 експоната.

През 1905 г. (м. май) министър Шишманов открива Народния музей с три отдела – археологически, етнографски и архив на Възраждането: всеки от тях еволюционно се развива в самостоятелен музей. “В него се събират млади, ентусиазирани и компетентни научни кадри – Юрдан Попгеоргиев, Димитър Страшимиров, Димитър Маринов, по-късно Богдан Филов, които осигуряват постигането на културния замисъл на министъра за оформяне на музея в истински център за събирателска, популяризаторска и изследователска работа” [9, с. 88].

През мандата си Ив. Д. Шишманов успява да превърне Етнографската сбирка в отделен Етнографски музей – процедурата е завършена на 1 януари 1906 г., само няколко дни преди той да подаде оставка от поста министър на народното просвещение [7, с. 132].

Министър Шишманов се опитва да определи насоката за развитието на държавните библиотеки в София и Пловдив – или като университетски, или като народни, т. е. “повече на нуждите на по-широката четяща публика”. Скоро след встъпване в министерската длъжност с окръжно писмо № 8438 от 9 юни 1903 г. той напомня на окръжните управители “да изпълняват точка 5 от Инструкцията за депозиране на печатни издания в Народните библиотеки” [2, 1903, кн. VI – VII, с. 139]. Шишманов подкрепя опитите на прогресивни интелектуалци да организират “сказки и научно-популярни курсове, каквито за пръв път се отварят в София”, организира временни научно-литературни курсове (окр. п. № 9019 от 30 юни 1903 г.) [2, 1903, кн. VIII – IX, с. 290]. Министър Шишманов предвижда в бюджета на МНП и специални субсидии за общинските библиотеки, пътуващите библиотеки, читалищата и пр. [4, с. 123].

Позицията на министър Ив. Д. Шишманов към “развитието на литературното производство и ролята на държавата” в този еволюционен процес е категорична:

“Без да се налага, тя е длъжна да подпомага още дълго време книжнината, да насърчава литераторите чрез покупка на добри съчинения, чрез премии, създаване закон за литературната собственост, поддръжка на специален клуб за литераторите, образуване каса за нуждаещи се литератори, създаване добри икономични условия за развитието на доказани таланти и пр.“ [4, с. 124 – 125].

Министърът съдейства за провеждане на национални и общински писателски прояви, отпуска финансови помощи за издаване на художествени произведения и пр. При преброяването на населението в България през 1905 г. само 212 човека посочват себе си като книжовници, писатели, журналисти. Същата година в страната има 4592 представители на художествената интелигенция, обединени в професионални групи, от които 1369 са професионални музиканти и учители по музика [8, с. 232 – 240].

Според Христо Радевски именно Шишманов “като министър на просветата изпраща в чужбина много културни дейци да се приобщят с голямата световна култура и да продължат делото на Пенчо Славейков. Той беше истински стопанин на българската национална култура, който гореше с високите патриотични пориви на нашето възраждане. Приятел и почитател на Вазов, той по вазовски обичаше страната си и тази обич дава тон на широката му демократична дейност... Проф. Шишманов въведе у нас и литературното държавно меценатство” [6, с. 135 и с. 142].

Министър Иван Д. Шишманов подхожда към културното сътрудничество със съседните народи от позициите на своите разбирания за национализма като националната идея и хуманно средство за мир, сътрудничество и сближение между хората с различен национален произход. През своя мандат той значително активизира културната политика на МНП към съседните народи и държави, особено с Румъния и Сърбия:

* Румъния:

През 1904 г. министър Шишманов служебно посещава Румъния с цел да се запознае с управленския опит на съседния балкански народ в образователната и културната области на обществения живот [1, оп. 2, а. е. 352]. Среща се с румънски интелектуалци, пред които разгръща идеи за балканско сътрудничество във всички сфери на културния живот. Приет е от румънския крал, пред когото застъпва темата за културните права на българите в Румъния и за съдбата на техните училища, като предлага всестранното съдействие на своето министерство. Подписва междудържавно споразумение за обмяна на опит и идеи в културата и просветата, чието изпълнение започва веднага: 200 румънски учители пристигат в София през лятото на 1904 г.; през 1905 г. учителска делегация от Крайова гостува на колегите си във Видин и Плевен, след което над 100 софийски учители заминават за Румъния; превеждат се художествени произведения на двата езика и др. т.

* Сърбия:

Министър Шишманов ръководи културното опознаване между двата съседни народа с надеждата, че това ще допринесе и за политическо размразяване на дипломатическите отношения: през 1904 г. и 1906 г. групи български и сръбски писатели взаимно си гостуват; при откриването на Белградското висше училище през 1905 г. участва и Ректорът на Софийския университет проф. Ал. Балан; в 1906 г. в София се провежда Конгрес на южнославянските публицисти и художници, като е представена пред широка публика Втората южнославянска художествена изложба [1, оп. 2, а. е. 389].

1. 
   БАН – Научен архив, Фонд 11 К. Иван Шишманов.
   
2. 
   Училищен преглед. Години: VIII (1903), IX (1904) и X (1905).
   
3. 
   Арнаудов, М. Ив. Д. Шишманов. Реч при погребението му на 10 юли 1928 – Българска мисъл. г. III. кн. IX, ноември 1928; – Летопис на Българската академия на науките. Т. ХІ, 1927/28. С., 1929.
   
4. 
   Шишманов, И. Доклад до Негово Царско Височество по учебното дело от Министъра на Народното просвещение. – Училищен преглед, г. VІІІ, 1903, юни-юли, кн. VІ-VІІ.
   
5. 
   Шишманов, И. Основите на училищната ми политика и бюджетът за 1904 год. (Посвещава се на народните представители). – Училищен преглед, г. ІХ, 1904, кн. 1.
   
6. 
   Иван Д. Шишманов, д-р Кръстев, Боян Пенев в спомените на съвременниците си. Под редакцията на проф. Г. Димов. С., 1983.
   
7. 
   Доклад до Негово Величество ФЕРДИНАНД І Цар на българите по случай 25-годишнината от възшествието му на българския престол 1887 –1912 от Министерския съвет. 1912: - Министерство на народното просвещение, с. 73 – 148.
   
8. 
   Колев, Й. Българската интелигенция 1878 – 1912. С., 1992.
   
9. 
   Радева, М. Иван Д. Шишманов като министър на народното просвещение 1903 – 1907. – Език и литература. 1994, кн. 1.
   
10. 
    Държавен вестник, 1905, бр. 181 от 25 авг.
    
11. 
    Хаджийски, Г. Историческо развитие на социалното подпомагане в България. – Педагогика. 2002, кн. 3.
    
12. 
    Шишманов, И. Избрани съчинения в два тома. С., 1965-1966.
    
13. 
    Алексиев, Н. Нашата училищна политика. С., 1912.
    
14. 
    Йорданов, В. Развитие на нашето просветно дело от Освобождението до войните (1878 – 1913). – Материали за изучаване на учебното дело в България. кн. II. С., 1925.