Приносът на Айн Ранд за каузата на свободата

Темата на моето изложение е приносът на Айн Ранд към каузата на свободата, нейното прераждане, иначе описвано като либертарианство или класически либерализъм. Аз всъщност предпочитам да го наричам индивидуализъм, понятие, което е било широко използвано през миналия век и по-добре обозначава фундаменталната си опозиция спрямо социализма. Повечето от това, което имам да кажа, произтича от моя интерес към философския принос на Ранд за каузата на свободата. В САЩ са продадени над 20 милиона екземпляра от нейните книги; както романите й, така и самата тя са широко известни. Много бизнесмени, икономисти, политици и приятели, защитаващи каузата на свободата, с които съм се запознавал в Европа и САЩ, са ми казвали, че източник на тяхната отдаденост към икономическата свобода идва от четенето на произведенията на Ранд. По тази причина бих казал, че Айн Ранд със сигурност е в челото на онази група от писатели и мислители (Милтън Фридман, Лудвиг фон Мизес и Фридрих Аугуст фон Хайек), които възродиха индивидуализма през последните три десетилетия.

За разлика от САЩ обаче, в Европа Айн Ранд е много по-малко позната, макар че все повече хора и тук започват да се запознават с нейното творчество. Влиянието й в САЩ и Европа отчетливо се дължи на философските й възгледи, както и на способността й да ги изрази в литературна форма. По тази причина, в останалата част от моето изложение бих желал да се занимая с изследването на нейния интелектуален принос към индивидуализма; ядрото от идеи и ценности на нейната философия, което я превърна в толкова мощна сила за индивидуална свобода.

През 40-те години на миналия век западните демокрации бяха въвлечени в световна война срещу фашисткия тоталитаризъм, но правеха това в съюз с комунистическия тоталитаризъм на Съветския съюз. Във вътрешнополитически план западните държави се движеха по посока на нарастване на властта на правителствата, въвеждаха се нови програми за социално осигуряване и благоденствие, нови регламенти за икономическата дейност. Интелектуалците гледаха с много симпатия на социализма и повечето от тях възприемаха свободния пазар като реликва на либерализма от 19-и век. Това е общата среда, в която се появяват две книги: романът на Айн Ранд „Изворът”, публикуван през 1943 година, и книгата на Фридрих фон Хайек „Пътят към робството”, публикуван една година по-късно. Тези две творби с невероятен кураж се противопоставят на колективизма на интелектуалния и културен елит на деня. Хайек рискува международната си репутация на икономист. Ранд, която дотогава е била сравнително неизвестна, рискува всякакви надежди да се издържа като писател. И двете книги предизвикват сензация и впоследствие се превръщат в класика. И двете се написани в защита на индивидуализма. Но ако сравним защитата на Ранд с тази на Хайек, можем да видим един от нейните забележителни приноси. Хайек отбелязва, че духът на индивидуализма, създаден по време на Ренесанса и съпътстващата го индивидуална свобода, отприщва креативните енергии в областта на изкуството, науката, технологията и индустриалното производство. Но индивидуализмът, както самия Хайек успокоява читателите, няма задължителна връзка с егоизма. В този смисъл Хайек споделя конвенционалната морална позиция, която идентифицира добродетелта с алтруизма и саможертвата. Айн Ранд предизвиква тази моралност. Тя изгражда образа на творящия гений в лицето на архитекта Хауърд Рурк като човек, който не просто действа въз основа на преценката на своето съзнание, но и с оглед собствените си цели, като основна негова крайна цел е неговия собствен живот и щастие.

„Никой създател не е бил воден от желанието да служи на своите братя.”, казва Рурк в своята известна заключителна реч, „защото те отхвърлиха подаръка, който той им предложи […]. Неговата визия, сила и кураж идват от собствения му дух. Но духът на самия човек е самия той. […] Създателите не бяха безкористни. Това е цялата тайна на тяхната сила – тя е само-достатъчна, мотивирана и създадена от самите тях. Първопричина, извор на енергия, източник на живот, първосъздател. Творецът не служи на нищо и никого. Той живя за себе си.” (Ранд, „За новия интелектуалец”, стр.77).

С други думи, Ранд твърди, че егоизмът е необходим елемент на индивидуализма; принципът, че човек трябва да счита себе си за най-голямата ценност и да действа поради собствения си интерес. Нейната защита на егоизма е най-важният й принос към каузата на свободата. Не е достатъчно да се покаже, както Хайек и други направиха, че колективистичното общество, тоест обществото, в което всички живеят за всички останали, няма да сработи. Не е достатъчно да се покаже, че икономическата свобода ще донесе повече ефикасност или богатство. Всичко това е вярно, но този икономически аргумент следва да бъде базиран в някаква морална идея, в която индивидът има право да служи на своето собствено добро. Всяка революция в човешките дела е била водена до голяма степен от духа на морален идеализъм.

Комунизмът преди век не спечели сърцата и умовете на интелектуалците посредством сухите икономически теории на Маркс. Не мисля, че на практика много хора въобще са чели трите тома на „Капитал”-а. Идеите на Маркс спечелиха сърцата и умовете на интелектуалците, заради неговата система, обещаваща едно идеално общество, което се основава на равенството. Много хора намериха за привлекателна идеята, че е възвишено да се живее в полза на останалите. Карл Маркс например атакува принципа на индивидуалните права, защото го възприема като израз на егоизъм. В едно от своите по-ранни есета, той пише: „Нищо от предполагаемите права на човека не отива отвъд неговия егоизъм. Това е индивид, отделен от своята общност, оттеглен сам в себе си и изцяло зает със своя частен интерес и действащ в съответствие със своя частен свещеник” (от „По еврейския въпрос”). Според мен Ранд е била убедена, че практическите икономически решения не са достатъчни, за да спечелят сърцата и умовете на милиони хора. Тя вярва, че една убедителна визия за общество, основано на индивидуализма, може да бъде постигната единствено чрез трансформиране на борбата за свобода в морална защита на капитализма. В своя по-късен роман „Атлас изправи рамене” и в своите философски есета, Ранд развива оригиналната етическа теза за ценностите, които произлизат от факта, че живите организми трябва да инициират своите собствени действия, за да поддържат оцеляването си, изправени постоянно пред алтернативата живот или смърт. Тя пише: „Съществува само една фундаментална алтернатива във вселената: съществуване или не-съществуване – и то касае само един клас от същества: живите организми. […] Тя зависи от специфичен курс на поведение. […] Ако един организъм не успее в това си действие, той умира [.] […] Единствено концепцията за „Живот” прави възможна концепцията за „Ценност”” (Ранд, „За новия интелектуалец, стр. 121). За разлика от други същества, човек трябва съзнателно да идентифицира своите нужди и да открие как да ги задоволи под формата на принципи за действие. Тези принципи конституират моралният кодекс и етиката. Те изискват упражняването на определени добродетели като рационалност, интегритет, продуктивност. Тези принципи се отнасят до всички човешки същества по силата на тяхната човешка природа, но крайната цел на тези действия по думите на Ранд е: „[..] онова състояние на съзнанието, което действа от гледна точка на достигането на ценностите, които човек носи. Ако човек цени продуктивната работа, неговото щастие е мярката на неговия успех в услуга на този негов живот” (Ранд, „Добродетелта на егоизма”, стр. 28).

Разбира се, важно е да се отбележи, че говорейки за преследването на собствения интерес, Ранд не възприема интереса толкова субективно, както Хобс е правил това. Интересите на индивида са обективно определени от фактите на реалността и от нашата човешка природа. Следователно, интересите следва да бъдат откривани посредством разума, а не просто от някаква прищявка. Това позволява да се твърди, че няма фундаментални конфликти на интереси между рационални хора, че е във вътрешен интерес на всеки човек да живее чрез производство и мирен доброволен обмен с останалите, а не посредством сила или измама, кражба, убийство или контрол върху другите хора. Разбира се, това е изключително важен аргумент при защитата на свободата. Опонентите на свободата винаги са твърдели, че принципът на личния интерес води до Хобсова война на всеки срещу всички, която трябва да бъде ограничавана чрез налагането на социален контрол (Друве, 17-131). Прозрението на Ранд бе, че не е необходимо да правим избор между това да се жертваме за другите или да жертваме другите заради нас. Като лансира тезата, че рационалният живот не изисква жертва в която и да е от двете посоки, тя положи етическата основа за индивидуалните права.

Нека да изложа твърдението й по малко по-различен начин. Социални теоретици от Адам Смит до Мизес и Хайек показаха, че когато индивидите са оставени да преследват своите собствени цели, резултатът е сложен продукт като ценовата система на свободния пазар. Обратното на наложения ред не е хаос, а спонтанен ред, който координира отделните действия на милиони индивиди. Този спонтанен ред произлиза от взаимодействията на хората, които се случват в рамките на системата, дефинира се чрез прилагането на определени правила като правото на собственост и договорите. С други думи, при тези правила резултатът е икономическа хармония и координиране на индивидуалните интереси, а не конфликт или война на всеки срещу всички.

Но какво да кажем за самите правила? Приносът на Ранд на това по-фундаментално ниво е нейната теза, че е в рационалния собствен интерес на индивидите да приемат и да живеят според тези правила. По тази начин нейната етика подкрепя икономическия аргумент в полза на свободното общество.

Третата идеологическа фракция е това, което може да бъде наречено нео-Просвещенски манталитет. Тук са обикновените, почтени, продуктивни хора, които се характеризират със здрав разум и лични стремежи. Доброжелателни и независими, те просто искат да живеят и да бъдат оставени да живеят. Но тъй като не са интелектуалци, те нямат идея как да анализират и разрешат моралните, философските и политическите въпроси, с които се сблъскват в днешно време. Точно тази объркана група от добронамерени хора, производителите в обществото ни, са жертвите на другите две фракции от паразити и хищници. Нео-Просвещенската фракция представлява надеждата за нашето бъдеще; онова за което Айн Ранд предложи своите интелектуални основания и защита.

Дотук поставих акцент върху необходимостта от философско основание на капитализма и отбелязах, че егоизмът според Ранд е въпрос, който касае крайните цели и основания на човешкото действие. Нещо повече, нейният анализ и защита на разума е особено важен принос. Всъщност, това е и самото ядро, сърцевина на нейната защита на индивидуалните права и капитализма. По същество Ранд твърди, че разумът е способност на индивида (Ранд, „Философията: кому е необходима”, стр. 62). Независимо от това колко човек научава от останалите, самия акт на мислене се случва в индивидуалното съзнание. Той следва да бъде иницииран от всеки един от нас посредством нашата собствена воля и се насочва чрез нашето собствено усилие. Всеки от нас е отговорен както за решението кое е вярно и правилно, така и за поведението си в съответствие с това решение. Рационалното действие е независимо действие. Следователно социалният ред трябва да ни оставя свободни, за да можем да действаме според нашата преценка, без да бъдем обект на насилие от страна на други хора. По нейните собствени думи: „Тъй като знанието, мисленето и рационалното действие са характеристики на индивида, и тъй като изборът за упражняване на тази рационална способност […] зависи от индивида, оцеляването на човек изисква тези, които мислят, да бъдат свободни […] от тези, които не правят това. Тъй като хората не са нито всезнаещи, нито непогрешими, те следва да са свободни да се съгласяват или не, да си сътрудничат или да преследват своя собствен независим курс на поведение, всеки според своята собствена рационална преценка. Свободата е фундаменталното изискване на човешкото съзнание.” (Ранд, „Капитализмът: непознатият идеал, стр. 17).

Основната сила на анализа на Айн Ранд се състои в нейното отхвърляне на алтруизма. Тя гледа на него като на цялостен пакет от доктрини, включително колективизма, дихотомията тяло-душа и други. По същество, тя бе убедена, че човешките същества за разлика от други животни не функционират автоматично, преследвайки своя собствен интерес. По-точно, човешките същества трябва да използват своите рационални способности, тоест трябва да има разум, за да постигнат някаква цел. Разумът е съзнателен акт и човек следва да избере дали да мисли – това със сигурност са причини, поради които много хора намират мисленето за заплашително действие. Разумът изисква усилие, при него има елемент и на риск. За разлика от сетивата, разумът не е автоматично във връзка с реалността. В процеса на развиване на вериги от абстракции и дедукции, нашите заключения могат да се отдалечат от света и ние сме в състояние да направим грешки. Винаги съществува риск в това да действаш според собствената си преценка. Когато правим това, ние предпочитаме, с оглед на самите нас, да не разчитаме на други хора. В много хора това действие създава чувство на самота. Те се чувстват заплашени от изискуемото усилие и риск, както и от самотата, която създава индивидуалната мисъл, и търсят друг начин на действие, - такъв, който е автоматичен и не изисква риск и усилие от тяхна страна, и който не ги кара да се чувстват самотни. Така хората биват привличани към различни доктрини, догми, ритуали или просто действат според своите емоции. По отношение на самотата, причината за такова поведение със сигурност включва и трибализма - идея, която обединява една социална група и я държи заедно във формата на традиции и порядки. Тази идея подхранва племенната гледна точка към обществото, чувството за идентичност, при което по същество човек е просто част от една група. Щом веднъж хората възприемат този начин на действие, те естествено намират за привлекателни всички доктрини на груповото функциониране, вместо това на индивидуалното. В психологически план идеите за действия, насочени към другите и за лидера, който ги води, ще затрудни хората при оценяването и разбирането на силата на индивидуалните права. Доктрините, които бяха въведени, за да рационализират колективистките идеи, са изключително сложни. Те очевидно дават аргументи за държавната намеса, които, аз съм сигурен, невинно са убедили доста хора, но според мен тези доктрини просто имат различни психологически мотивации.

Разбирането на Айн Ранд, естествено, следва това на рационалистката група. Според нея основата на възприятията е съзнанието за цялостности, които съществуват в пространствения свят, и включва съзнанието за съществуване на идентичности. Чрез извличане, чрез изричното в нашата представа, получена чрез възприятията ни, се потвърждава и законът на идентичността. Това не следва принципа на индукцията. Законът на идентичността твърди, че винаги съществуват свободни, плаващи абстракции на някое събитие, някакво движение, съставено от събития, но всяка единица действа в съответствие със своята природа. Това означава, че едно нещо действа съобразно своята природа; то е ограничено в това, което може да прави от самото нещо, което е. Този принцип подчертава валидността на индукцията. Вярно е, че индукцията е винаги контекстуална, но тя е подложена на откривателството на нови явления. Изведнъж можем да открием, че черното е характеристика на лебедите като създания, която преди това не сме виждали. Ние осъзнаваме, че не съществуват единствено бели лебеди. С времето ние виждаме повече черни лебеди, нашето знание се развива, а нашето погрешно разбиране за реалността все повече намалява. Казвайки това, човек със сигурност не може да настоява, че нещо е вярно и после да твърди, че поради този факт другите трябва да вярват в неговото съществуване. Ако човек казва, че социалните норми съществуват извън неговото съзнание и предпоставя съществуването на средства за идентифициране на това какво е общество и какви са тези норми, то този човек възприема обществото толкова субективно, колкото и някакви таблици и столове.

Съществуват немалко проблеми със защитата на обективността и Ранд бе убедена, че ние се нуждаем от много добро разбиране за обективността, за да разберем приноса, който съзнанието прави към нашето познание за реалността. Когато става дума за познание, приносът на нашето съзнание е донякъде селективен и предопределен от начина, по които работят нашите познавателни способности. Това не са препятствия пред обективността, те са нашите начини за откриване на това, което е истинно и вярно, но отхвърлянето на концепцията за обективност и истина би довело до отказа от нашата способност да направим дори това твърдение.

Съществуват и други фактори, които подкопават човешкия потенциал за взимане на решения, които се основават на разума. Това са биохимически защитни механизми в човешките същества като подтискане или депресия, които функционират извън нашия контрол или могат да бъдат контролирани само индиректно чрез начини, които ограничават способността за избор и действие по наша собствена воля. Когато се чувстваме потиснати, това не се дължи просто на съществуването на някакви основания за подобно чувство или на това, че имаме лош ден. Онова, което идва от волята ни, от съдържанието на нашите вярвания, ценности и емоции, не произлиза от нещо вродено. Нашите емоционални и познавателни механизми обаче са вродени. Нещата, които ще приемем като верни и добри, са субект на нашия избор и оценка, те могат да бъдат променяни.

На ниво икономика Ранд твърди, подобно на икономистите, привърженици на свободния пазар, че на практика планираните икономики правят невъзможно индивидите да действат според своите индивидуални планове. В крайна сметка, планирането е просто упражняване на разума, селектиране на целите на човек и изготвяне на последователност от действия необходима за тяхното постигане. Но анализът на Ранд в защита на разума е по-значим. Тя защитава абсолютизма, ефикасността и величието на разума на човека във всяка една област на живота. В изкуството и философията, както и в науката, технологиите и икономическия обмен, тя се противопостави на философи като Имануел Кант, които се опитаха да ограничат човешкия разум или в своите епистемологии да го откъснат от реалността. В този смисъл Ранд създаде своя собствена епистемология, която според мен представлява невероятен пробив във философския клон на човешкото знание. Със сигурност би било много отвъд обхвата на тази презентация да говоря за епистемологията на Айн Ранд. Нека затова само накратко да отбележа политическата значимост на тази епистемология. Ранд се противопостави на традиционната дихотомия между съзнанието и тялото, между материалното и духовното. Западната култура в някаква степен продължава да гледа на човек като на съставен от ангела и дявола. Ние изразяваме ангелската ни и духовна страна в нашата култура, а материалната ни страна в създаването на богатство или неговото преследване. Ранд разсече тази дихотомия. Тя твърди, че „като продукти на разделението между човешката душа и тяло, съществуват два вида учители на морала на смъртта: мистиката на духа и мистиката на мускула […]. И двете изискват отдаването на твоето съзнание, едното на мускула, другото на неговите рефлекси […] техните цели [са] в материален план – поробването на тялото на човека, а в духовен план – разрушаването на неговото съзнание” (Ранд, „За новия интелектуалец”, стр. 138). Нещо повече, тя твърди, че „основата на продуктивността е съзнанието на човека” (Ранд, „Новата левица: анти-индустриалната революция”, стр. 140). Един бизнесмен например, който въвежда нова технология или създава нов пазар, не е по-малко креативен; на практика той прави същите неща като един философ, творец или учен. ..Magnum opus-а на Ранд „ Атлас изправи рамене” е единствения роман, който ми е известен, и в който бизнесмените са основни герои. Това е значим факт, значим културен факт, че хората се занимават с това, което сега е основна дейност в техния живот в западните общества – нещо, което никога досега не е било прославяно в изкуството по този начин.

Начинът, по който тази гледна точка интегрира защитата на свободата, е политически значим. Традиционно, интелектуалната и творческата свобода са защитавани като необходимост за индивидуалния мислител и творец. Тя бяха защитавани въз основа на правото на самоизразяване и необходимостта от освободеност от някакви предварителни ограничения. Обратно, икономическата свобода обикновено е защитавана заради своята ефикасност и просперитет, които се постигат в резултат на икономическата свобода в рамките на обществото. Но ако се съгласим, че създаването на богатство изисква същото усилие като създаването на изкуство, ще започнем да разбираме, че и двете изискват еднаква защита на индивидуалната автономност.

Последният принос на Ранд, който искам да отбележа, е негативен и касае безпощадната й критика на алтруизма и другите доктрини, враждебни към свободата. За разлика от Хайек и други защитници на свободата, тя не започва с увещания към нейните опоненти, че мотивите й за критика са благородни. Тя настоява, че техните мотиви са толкова изкривени, колкото и техните политики. В една увлекателна сцена от „Изворът”, злодеят Елсуърт Тухи разкрива, че неговите същински цели като защитник на алтруизма и социализма са, чрез възпитаването на смиреност, да накара хората да се чувстват незначителни, да отнеме тяхното самоуважение. Чрез възпитаването на отказ от права да убие техните стремежи, чрез култивирането на чувството, че човек трябва да живее за другите, да убие желанието за щастие и независимост. По-късно в своя роман „ Атлас изправи рамене”, Ранд доразвива своя анализ на етиката на алтруизма и твърди, че тя тръгва от желанието за бягство от рационалното мислене и за контрол върху хората като нея, които са избрали да мислят по различен начин.
За Ранд традиционната етика на отказа, саможертвата и подчинението, са израз на завист, а не идеализъм. Тя твърди: „Завистта се счита от повечето хора за дребна, повърхностна емоция и оттам служи като получовешко прикритие за една толкова нечовешка емоция, че дори хората, които я изпитват, много рядко се осмеляват да я признаят дори пред самите себе си […] Тази емоция е: омраза към доброто заради това, че е добро” (Ранд, „Новата левица: анти-индустриалната революция”, стр. 152). Тя отбелязва, че макар социализмът да се самопредставя като дете на Просвещението и опонент на религията, на практика той е секуларизирана версия на стар религиозен продукт. В това отношение Ранд ни даде и нова картина на идеологическия пейзаж. Разбира се, следва да подчертая, че когато тя атакува алтруизма, няма предвид вежливостта или щедростта; Ранд атакува принципа, според който нуждите на другите са по-важни от собствените ни, и че те представляват претенция върху нашето време, усилия и енергия, която удовлетворяваме не по наш избор. Във времето, когато тя пише основните си творби, главно консерваторите подкрепят капитализма. През 40-те и 50-те години на миналия век консерваторите в САЩ защитават върховенството на индивида предимно през религиозни основания, а свободното предприемачество - като се позовават на традициите. Но консерваторите никога не твърдят, че подкрепяйки „държавата на благоденствието”, социалистите и либералите искат да изместят разума като метод за възприемане на света.

Ранд го направи. Тя предложи морална и политическа философия, която акцентира върху ефикасността и абсолютизма на разума на човека и установи връзка между разума и свободата. Така тя не просто даде на капитализма здрава интелектуална основа, тя го направи привлекателен и за хората на умствения труд; за учените, инженерите, студентите, за хората от различни професии, които ценят разума, за хората с интелектуална инициатива и хората, които поставят под съмнение авторитета и традицията.

Като обобщено твърдение за приноса на Ранд за каузата на свободата, бих казал, че тя интегрира елементите на индивидуализма във взаимосвързана етическа система. Аристотел ни даде метафизическия индивидуализъм, идеята за индивидуалните същества като първично съществуващи, като елементи на реалността. Приложено към човека това означава, че индивидът е основната единица; обществото не е организъм или някаква свръх-общност, а сбор от индивиди (Аристотел, „Метафизика”). Важно е да се отбележи, че на практика всички колективистични движения се отнасят към Аристотел като към враг. Обратно, австрийските икономисти използваха тази негова позиция по отношение на принципа на пазарите. Методологическият индивидуализъм е принципът, според който икономическите явления произтичат от действията на обмяна между индивидите. Джон Лок и другите фигури на Просвещението ни дадоха принципа на политическия индивидуализъм, според който индивидите имат права по силата на своята природа, а не по силата на правителствен декрет. Ранд наследи тези разновидности на индивидуализма и ги интегрира в две нейни, които се опитах да обобщя. Първата е етическият индивидуализъм, а именно принципът, че е правилно за един индивид да счита собствения си живот за абсолютна ценност и да действа с оглед достигане на собственото си щастие. Вторият е когнитивният индивидуализъм, а именно, че разумът е способност на индивида и той следователно трябва да е свободен да действа според собствената си независима преценка.

Свободата може наистина да е най-висшата политическа ценност, но тя не е такава в общата скала на човешките блага. Тя не е заповед на природата, категорически императив, цел сама за себе си. Единствено човекът е цел сам за себе си. Както Ранд отбелязва: „Концепцията за „ценност” не е първична; тя предполага отговор на въпроса: ценност за кого и за какво? (Ранд, „Добродетелта на егоизма”, стр. 15). Това не са основания, които могат да бъдат просто предпоставени; те следва да бъдат показани и доказани. Както Лорд Актън казва: „Свободата не е средство за постигането на някаква по-възвишена политическа цел. Тя е най-възвишената политическа цел” („Историята на свободата от древността”). Това е една дълбока истина и мощна бариера пред политиците, които търсят да налагат други ценности чрез насилствени методи. Но все пак, свободното общество има нужда от морална защита. Индивидуалистките аксиоми за естествените права, собствеността, неагресията имат нужда от основания, които имат по-дълбоко философско ядро.

Критиците на капитализма отправят принципно предизвикателство към моралното право на индивидите за живеят за себе си; те атакуват преследването на личното щастие като етически банкрутирало и социално разрушително. Те гледат с презрение на богатството и третират материалния комфорт като унизителен. Това не са въпроси, които хората, подкрепящи капитализма и свободата, могат да игнорират. Индивидуализмът и правата, върховенството на закона и ограниченото управление, продуктивността и свободните пазари – това са някои от принципите, с които Айн Ранд би се съгласила, но тя ги доразви със своите идеи за разума, рационалния личен интерес и човеколюбието и по този начин направи от индивидуализма изцяло интегрирана философска система, която нарече „обективизъм”.
Превод: Владимир Шопов
Литература:
Acton, Lord John Emerich Edward Dalberg. “The History of Freedom in Antiquity.” Lecture; February 26, 1877. http://www.mondopolitico.com/library/lordacton/freedominantiquity/freedominantiquity.htm (Jan. 19, 2008).
Aristotle. “Metaphysica.” In: Richard Mc Keon (Ed.). The Basic Works of Aristotle. New York: Random House, 1941. 689-926.
Boaz, David. Libertarianism: A Primer. New York: The Free Press, 1998.
Druwe, Ulrich. Politische Theorie. Politikwissenschaft Aktuell. Vol. 2. Neuried: Ars Una, 1995.
Gotthelf, Allan. On Ayn Rand. Wadsworth Philosophers Series. Belmont: Wadsworth, 2000.
Hayek, Friedrich August von. The Essence of Hayek. Ed. Chiaki Nishiyama and Kurt L. Leube. Chicago and London: Hoover Press, 1984.
Hayek, Friedrich August von. Die verhängnisvolle Anmaßung: Die Irrtümer des Sozialismus [The Fatal Conceit: The Errors of Socialism]. Wirtschaftswissenschaftliche und wirtschaftsrechtliche Untersuchungen 34. Trans. Monika Streissler. 1988. Tübingen: J.C.B. Mohr (Paul Siebeck), 1996.
Hume, David. Eine Untersuchung über den menschlichen Verstand [An Enquiry Concerning Human Understanding]. Trans. Herbert Herring. 1967. Stuttgart: Reclam, 2002.
Marx, Karl: “Zur Judenfrage [On the Jewish Question].” Iring Getscher (Ed.). Karl Marx and Friedrich Engels. Philosophie: Studienausgabe. Vol. 1. Berlin: Aufbau, 2004. 36-66.
Peikoff, Leonard. Objectivism: The Philosophy of Ayn Rand. New York: Dutton, 1991.
Rand, Ayn. Atlas Shrugged. 1957. Introd. L. Peikoff. New York: Signet, 1992.
Rand, Ayn. Capitalism: The Unknown Ideal. New York: Signet, 1967.
Rand, Ayn. For the New Intellectual. New York: Signet, 1961.
Rand, Ayn. The Fountainhead. London: Cassell & Co, 1947. London: HarperCollins, 1994.
Rand, Ayn. Introduction to Objectivist Epistemology. 1967. Ed. Harry Binswanger and Leonard Peikoff. New York: Meridian, 1990.

Rand, Ayn. The New Left: The Anti-Industrial Revolution. 1968. New York: Signet, 1971.