Притчи христови

СЕЯЧ ИЗЛЕЗЕ ДА СЕЕ

(Мат. 13:1-9; 18-23; Марко 4:1-20; Лука 8:4-15)

Сеячът и семето

Чрез притчата за сеяча Христос показа нагледно небесното царство и делото на великия Земеделец за Своя народ. Както един сеяч в полето, Той дойде да разпръсне небесното зърно на истината. Самото Му поучение в притчи бе семето, с което бяха засети най-скъпоценните истини на милосърдието. Поради простотата Си, притчата за сеяча не е била оценявана така, както подобава. От естественото зърно, хвърлено в земята, Христос желае да насочи ума ни към семето на Евангелието, резултатът от сеитбата ще бъде преданото възвръщане на човека към Бога. Този, Който даде притчата за малкото зърно, е Владетелят на небесата и същите закони, управляващи сеитбата на земното семе, управляват и сеитбата на семената на истината.

Край Галилейското езеро се бе събрала една нетърпелива тълпа в очакване да види и чуе Исус. Там бяха болните, които лежаха на постелките си в очакване да Му представят своя случай. Христос бе този, Комуто Бог даде правото да изцелява злочестините на греховната раса и сега прогонваше болестта и разпръсваше около Себе Си живот, здраве и мир.

Тъй като тълпата продължаваше да се увеличава, хората се скупчваха плътно около Исус, докато не остана никакво местенце. После се обърна към рибарите, стъпи в лодката, която бе приготвена да Го прекара през езерото и, като помоли учениците Си да я тласнат във водата, Исус започна да говори на множеството на брега. Отсам езерото се простираше прелестната равнина на Генесарет, зад нея се издигаха хълмове, а по склона, както и по равнината, сеячи и жътвари работеха заедно - едните хвърляха семето, а другите прибираха ранната жетва. Наблюдавайки тази картина, Христос каза: "Ето, сеяч излезе да сее; и като сееше някои зърна паднаха край пътя; птиците дойдоха и ги изкълваха. А други паднаха на канаристи места, гдето нямаше много пръст; и твърде скоро поникнаха, защото нямаше дълбока почва; а като изгря слънцето, прегоряха, и понеже нямаха корен, изсъхнаха. Други пък паднаха между тръните; тръните пораснаха и ги заглушиха. А други паднаха на добра земя и дадоха плод, кое стократно, кое петдесет, кое тридесет".

Христовата мисия не бе разбрана от съвременниците Му. Начинът на Неговото идване не съответстваше на очакванията им. Господ Исус бе основата на цялото еврейско богослужение. Внушителните му служби бяха според Божествената наредба. Те бяха предназначени да наставляват народа, че в определеното време ще дойде Оня, към Когото сочат тези церемонии. Но евреите бяха издигнали формите и церемониите и бяха изгубили от поглед техния обект. Човешките традиции, правила и постановления скриха поученията, които Бог възнамеряваше да им разкрие. Тези правила и традиции им попречиха да разберат и упражняват истинската религия и, когато в личността на Христос се появи действителността, те не разпознаха в Него изпълнението на всичките техни символи, същината на сянката им. Отхвърлиха първообраза и се прилепиха към своите форми и безполезни церемонии. Божият Син бе дошъл, а те продължаваха да се молят за знамение. На вестта: "Покайте се, понеже приближи небесното царство", те отговориха с искания за чудо.(Мат. 3:2). Евангелието на Христос бе за тях камъкът за препънка, защото вместо Спасител, изискваха знамения. Очакваха Месията да докаже правата Си с могъщи завоевателни дела, за да въздигне Своето царстство върху руините на земните царства. Като отговор на това очакване Христос даде притчата за сеяча. Не със силата на оръжието, нито с насилствено вмешателство трябваше да възтържествува царството на Бога, а чрез насаждане на нов принцип в човешките сърца.

"Сеячът на доброто семе е Човешкият Син" (Мат. 13:37). Христос бе дошъл не като Цар, а като сеяч; не за да свали царства, а за да разпръсне семето; не да посочи на последователите Си земен триумф и национално величие, а за да се събере една жътва след търпелива и упорита работа, придружена със загуби и разочарования.

Фарисеите доловиха значението на Христовите притчи, но поуките от тях не им се понравиха. Даваха си вид, че не ги разбират. За множеството това обвиваше в още по-голяма тайнственост намерението на новия Учител, Чиито думи така странно раздвижиха сърцата им и тъй горчиво разочароваха честолюбивите им стремежи. Самите ученици не разбраха притчата, но интересът им бе събуден. Отиваха при Исус, усамотяваха се и Го молеха за разяснение.

Точно това желание искаше да възбуди Христос, за да може да им даде по-определени наставления. Разясни им притчата така, както изяснява словото Си на всички, търсещи Го с искрено сърце. Онези, които изследват Божието слово със сърца, отворени за просветлението на Светия Дух, не ще останат в тъмнина за значението на Словото. "Ако иска някой да върши Неговата воля," - каза Христос "ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря" (Йоан 7:17). Всички, които отиват при Христос за едно по-ясно познание на истината, ще го получат. Ще им разкрие тайните на небесното царство и те ще бъдат разбрани от сърцето, което копнее да познае истината. Небесна светлина ще огрее храма на душата и ще се разкрие за другите като ярко сияние на светило върху тъмна пътека.

"Сеяч излезе да сее". На изток положението бе така неуредено и съществуваше толкова голяма опасност от насилие, че народът живееше предимно в укрепени със стени градове, а през деня земеделците излизаха извън стените да работят. Така излезе да сее и Христос, небесният Сеяч. Той напусна Своя дом на сигурност и мир, остави славата, която имаше със Своя Отец преди сътворението на света, напусна мястото Си върху вселенския престол. Излезе като страдащ, изкушаван човек; тръгна в самота, за да сее в сълзи и да напоява със собствената Си кръв семето на живота за един изгубен свят.

По подобен начин неговите служители са длъжни да излязат да сеят. Когато бе призован да стане сеяч на истината, на Авраам бе казано: "Излез от отечеството си, измежду рода си и из бащиния си дом, та иди в земята, която ще ти покажа" (Бит. 12:1); "и излезе без да знае къде отива" (Евр. 11:8). Така и апостол Павел получи Божествено послание, когато се молеше в храма в Ерусалим: "Иди, защото ще те пратя далеч между езичниците" (Деян. 22:21). По същия начин онези, които са призовани да се съединят с Христос, трябва да изоставят всичко, за да Го последват. Трябва да се прекъснат стари връзки, да се откажем от житейски планове, да отхвърлим земните надежди. В упорит труд и сълзи, в самота и пожертвователност трябва да се сее семето.

"Сеячът сееше Словото." Христос дойде, за да осее света с истина. Още от грехопадението на човека, Сатана непрекъснато сее семето на заблудата. Тъкмо чрез лъжата той за първи път спечели влияние над хората и продължава да действа така, за да осуети Божието царство на земята и да наложи своята власт. Сеяч от по-висш свят, Христос дойде, за да посее семето на истината. Този, Който бе стоял в съвета на Бога, Който обитаваше Светая Светих на вечността, можеше да донесе на хората чистите принципи на истината. От човешкото грехопадение насам, Христос бе изявителят на истината. Чрез Него бе предадено нетленното семе на хората, "Божието слово, което живее и трае до века" (I Петр. 1:23). В това първо обещание, отправено към падналата ни раса в Едем, Христос сееше семето на благовестието. Но специалната употреба на притчата за сеяча се отнасяше за Неговото лично проповядване сред хората и за делото, чиито основи Той положи.

Божието Слово е семето. Всяко семе носи в себе си зародиш, в който е обгърнат живота на растението. Така и в Божието слово има живот. Христос казва: "думите, които съм ви говорил, дух са и живот са" (Йоан 6:63). "Който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот" (Йоан 5:24). Във всяка заповед и във всяко обещание от Божието Слово присъства силата, самият живот Божи, чрез който заповедта може да бъде изпълнена и обещанието - осъществено. Чрез него приемащият с вяра Словото, получава истинския Божи живот и характер на Бога.

Всяко семе принася плод според вида си. Засей семето при подходящи условия и то ще развие свой собствен живот в растение. Приеми в душата нетленното семе на истината в душата чрез вяра и то ще даде характер и живот по подобие на Божиите.

Учителите на Израил не засяваха семето на Божието Слово. Делото на Христос като учител на истината бе в ярък контраст с това на равините по Негово време. Те не се разделяха с традициите, с човешките теории и спекулации. Често заменяха Словото с онова, което някой бе поучавал и писал за него. Поученията им нямаха силата да оживят душата. Предметът на Христовото учение и проповед бе Божието Слово. На въпросите Той отговаряше с ясното: "Писано е.", "Какво е писано в закона?" и "Как четеш?". Всеки път, когато бе събуден интерес, било у приятел или у зложелател, сееше семето на словото. Той, Който е Пътят, Истината и Животът, и сам живото Слово, посочваше Писанията с думите: "те са, които свидетелстват за Мене." и "като почна от Мойсея и от всичките пророци", разкриваше на учениците Си "писаното за Него във всичките писания" (Йоан 5:39; Лука 24:27).

Христовите служители трябва да извършват същото дело. В наши дни, както и в древността, човешки теории и спекулации са изместили живите истини на Божието Слово. Много мними проповедници на Евангелието не приемат цялата Библия като Боговдъхновена. Някои книжници отхвърлят една част; други слагат под въпрос друга. Те издигат собствените си преценки над словото; а проповядваното от тях писание почива на собствения им авторитет. Неговата Божествена достоверност е разрушена. По този начин са хвърлени семената на неверието, затова хората се объркват и не знаят на какво да вярват. Има много убеждения, които умът няма право да подхранва. В дните на Христос равините тълкуваха неточно и тайнствено много части от Писанието. И защото ясното поучение на Божието Слово осъждаше тяхната практика, те се опитваха да разрушат Неговата сила. Същото нещо се прави и днес. Божието слово се изнася така загадъчно и неясно, че да оневини престъпването на закона Му. В дните на пребиваването Си на земята Христос отхвърли тази практика и поучаваше, че Божието слово трябва да се разбира от всички. Той посочваше Писанията като несъмнен авторитет, което трябва да правим и ние. Библията трябва да се представя като Слово на безграничния Бог, като край на всяко противоборство и основа на цялата вяра.

Библията е била лишавана от нейната сила и последиците се изразяваха в принизяване на духовния живот. В много съвременни проповеди липсва онова Божествено проявление, което от амвоните пробужда съвестта и съживява душата. Слушателите не могат да кажат: "Не гореше ли в нас сърцето, когато ни говореше по пътя и когато ни тълкуваше Писанията?" (Лука 24:32) Мнозина се обръщат към живия Бог, жадувайки за Божественото присъствие. Дори и блестящите филосовски теории и литературни есета не могат да удовлетворят сърцето. Човешките твърдения и изобретения нямат стойност. Нека оставим Божието слово да говори на хората. Нека ония, които са слушали само човешки правила, теории и традиции, да чуят гласа на Този, чието слово може да обнови душата за вечен живот.

Любимата тема на Христос бе бащинската нежност и изобилната милост на Бога затова обръщаше много повече внимание на светостта на Неговия характер и закон; Той се представяше на хората като пътя, истината и живота. Нека това бъдат и темите на Христовите проповедници. Представяйте светлината такава, каквато е в Исус. Направете ясни изискванията на закона и Евангелието. Разкажете на хората за Христовия живот на себеотрицание и жертвеност, за Неговото смирение и смърт, за възкресението и възнесението Му, за застъпничеството Му за тях в дворовете на Бога, за обещанието: "ще дойда и ще ви взема при Себе Си" (Йоан 14:3).

Вместо да разисквате погрешни теории или да търсите как да оборите опонента на Евангелието, следвайте Христовия пример. Нека ободрителните истини от Божията съкровищница станат живот. "Проповядвай словото", "сейте при всяка вода", "настоявай на време и без време", "и оня, който има послание от Мене, нека говори Моето послание вярно. Що има плявата с житото? - казва Господ"."Всяко Божие слово е опитано...Не притуряй на Неговите думи, да не би да те изобличи и се окажеш лъжец" (IIїТим.4:2; Ис.32:20; IIїТим. 4:2, средна част; Йер. 23:28; Пр. 30:5-6)

"Сеячът сееше Словото". Тук е представен великият принцип, който би трябвало да залегне в основата на всяко възпитателно дело. "Семето е Божието слово." Но в твърде много съвременни училища Божието слово не се преподава. Други теми занимават ума. Изучаването на невярващи автори заема обширно място в образовалната система. В поместените в учебниците материали са втъкани скептични чувства. Научното изследване подвежда, защото откритията му са погрешно тълкувани и изопачавани. Божието Слово се сравнява с мнимите научни доктрини като му се отнема конкретността и то става недостоверно. Така в душата на младежите се сеят семената на съмнението и в моменти на изкушения те поникват. Когато се изгуби вярата в Божието слово, душата остава без ръководство и закрила. Младежите са въвлечени в пътища, които ги отвеждат далеч от Бога и вечния живот.

Това е до голяма степен причината за ширещото се днес грубо беззаконие. Когато Божието слово се пренебрегва, неговата сила да обуздава пагубните страсти на естественото човешко сърце изчезва. Хората сеят за плътта и от плътта те жънат погибел.

И тук е основната причина за умствената слабост и неползотворност. Като нехае за Божието слово и се храни от писанията на небоговдъхновени хора, умът закърнява и отслабва. Той не е свързан с дълбоките и пространни принципи на вечната истина. Разумът се приспособява, за да обхване познатото и в това посвещаване на преходното той отслабва, силата му намалява и след време става неспособен за развитие.

Такова възпитание е погрешно. Задача на всеки учител би трябвало да бъде насочването на младежкия ум към величавите истини на Боговдъхновеното слово. Това е същностното възпитание и образование за този и за бъдния живот.

И нека не се мисли, че то ще попречи на изследването на науките или ще доведе до ниско равнище на обучение. Знанието за Бога е високо като небето и всеобхватно като вселената. Няма нищо по-облагородяващо и по-укрепващо от изследването на великите теми, които се отнасят до вечния живот. Нека младежите потърсят и се хванат за дадените от Бога истини, нека умовете им се развиват и укрепват в усърдието. Така всеки ученик, който е изпълнител на словото, ще стигне до едно широко поле на мисловността и ще си осигури изобилие от непреходни знания.

Възпитанието, постигнато чрез изследване на Писанията, е основано на личен опит познание на спасителния план. То ще възстанови Божия образ в душата, ще укрепи и подсили ума срещу изкушение и ще направи учещия се съработник на Христос в мисията му на милост към света. Това ще го направи член на небесното семейство и ще го подготви да сподели наследството на светиите в светлината.

Но учителят на святата истина може да предаде само онова, което лично е преживял. "Сеячът сееше семето си." Христос учеше на истината, защото Той бе истината. Собствените Му мисли, характер, жизненият Му опит бяха въплътени в учението Му. Така е и с Неговите служители: онези, които ще поучават словото, трябва да се сдобият с него чрез собствен опит. Те са длъжни да знаят какво означава Христос да ти е дал мъдрост, праведност, освещение и изкупление. Когато Божието Слово се представя пред други, то не трябва да се превръща в предположение и вероятност. Би трябвало да заявим като апостол Петър: "Защото когато ви обявихме силата и пришествието на нашия Господ Исус Христос, ние не следвахме хитроизмислени басни, а бяхме очевидци на Неговото величие" (II Петр. 1:16). Всеки Христов проповедник и всеки учител би трябвало да е в състояние да каже заедно с възлюбения Йоан: "Защото животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам" (I Йоан 1:2).

ПОЧВАТА КРАЙ ПЪТЯ

Главното, с което се занимава притчата за сеяча, е въздействието върху растежа на семето. на почвата, в която е хвърлено. Чрез тази притча Христос всъщност казваше на слушателите Си: За вас не е безвредно да критикувате делото Ми или да се предавате на разочарования, защото това не съответства на идеите ви. Най-важният въпрос за вас е как се отнасяте към посланието Ми? Съдбата ви във вечността зависи от това дали ще го приемете или отхвърлите.

В обяснението за падналото край пътя семе, Той каза: "При всекиго, който чуе словото на царството и не го разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето Му; той е посеяното край пътя."

Засятото край пътя семе представлява Божието слово, попаднало в сърцето на невнимателен слушател. Сърцето, което отваря място за търговията, удоволствията и греховността на света, е подобно на утъпкан от хора и зверове път. Проникната от себични цели и греховни наслади, душата "се закоравява чрез измамата на греха" (Евр. 3:13).Духовните способности са парализирани. Хората слушат словото, но не го разбират и не забелязват, че то отправя призив към самите тях. Те не осъзнават собствената си потребност и застрашеното положение, в което са. Не долавят Христовата любов и отминават вестта за Неговата благодат като нещо, което не се отнася до тях.

Както птиците са готови да изкълват зърното от пътя, така и Сатана е готов да отмъкне семената на Божествената истина от душата. Той се бои да не би Божието слово да разбуди нехайните и да въздейства на закоравелите сърца. Сатана и ангелите му присъстват на събранията, където се проповядва благовестието. Докато небесните ангели се стараят да развълнуват сърцата с Божието слово, неприятелят е нащрек в стремежа си да обезсили въздействието му. С усърдие, съответстващо само на неговата злост, той се опитва да осуети делото на Божия Дух.

Докато Христос постоянно привлича душата чрез Своята любов, Сатана се опитва да отклони вниманието на оня, който е подтикнат да търси Спасителя. Отвлича ума със светски проекти, предизвиква критичен дух, внушава съмнение и неверие. Слушателите може да са недоволни от избора на думите у говорещия или от маниера му, спират се на тези недостатъци и така истината, от която имат нужда и която Господ милостиво е изпратил, не оставя трайни следи у тях.

Сатана има много помощници. Мнозина, даващи си вид на християни, съдействат на изкусителя да отмъкне семето на истината от сърцата на другите. Някои пък, след като изслушат проповядването на Божието Слово, го подлагат на критика у дома. Те съдят за проповедта, сякаш това са думи на лектор или политически оратор и коментират с дребнави или саркастични забележки посланието, което би трябвало да зачитат като Слово Господно към тях. Характерът на проповедника, мотивите, действията и ръководството на малцина членове на църквата се разискват произволно. Произнасят се сурови преценки, повтарят се клюки и клевети, и всичко това в присъствието на непокаяни хора. Често всичко това се говори от родители и то пред собствените им деца. Така се губи почитта към Божиите вестители и почитта към тяхната вест. И мнозина свикват да гледат лековато дори и на самото Божие Слово.

Така в домовете на мними християни много младежи се възпитават в неверие. А родителите се питат защо децата им имат такъв слаб интерес към Евангелието и са така склонни да се усъмнят в истинността на Библията. Чудят се, че така трудно им влияят в морално и религиозно отношение. Не разбират, че техният пример е закоравил сърцата на собствените им деца. Доброто семе не намира място да пусне корени и Сатана го отнася.

НА КАМЕНИСТИ МЕСТА

"Посеяното на каменисти места е оня, който чуе словото и веднага с радост го приема; корен, обаче, няма в себе си, но е привременен; и когато настане напаст или гонение поради словото, на часа се съблазнява".

Семето, посято на камениста земя, не намира дълбока почва. Растението бързо израства, но коренът не може да проникне в скалата, за да намери храна за поддържане на растежа си и скоро загива. Мнозина, направили от религията свой занаят, са слушатели, уподобени на камениста почва. Себичността на непромененото сърце се крие под почвата на добрите им желания и стремежи, както скалата под земния пласт. Себелюбието не е премахнато. Те не са осъзнали извънредно голямата пагубност на греха и сърцето не се е смирило при усещането за своята вина. Тази група хора могат лесно да бъдат убедени и изглежда като че са напълно обърнати, но тяхната религия е повърхностна.

И те отпадат не защото приемат словото веднага, нито защото се наслаждават(?) в него. Веднага щом чу повика на Спасителя, Матей се изправи, остави всичко и Го последва. Докосне ли Божественото слово сърцата ни, Бог желае да Го приемем; и редно е да го приемем с радост. "Ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае" (Лука 15:7). И в душата, която вярва в Христос, има радост. Но онези, за които в притчата се казва, че са приели веднага словото, не вземат всичко предвид. Те не размишляват върху изискванията на Божието слово към тях. Не се изправят пред него лице срещу лице с всичките си житейски навици не се предават изцяло на влиянието му.

Растението пуска корени дълбоко в почвата и, скрити от погледа, те подхранват живота му. Така е и с християнина; невидимото общение на душата с Христос чрез вяра е онова, което подхранва духовния живот. Но уподобените на камениста почва слушатели се доверяват на себе си вместо на Христос. Разчитат на добрите си дела и подбуди и се чувстват силни със собствената си правда. Те не са силни в Господа и в силата на Неговото могъщество. Такъв човек "няма корен в себе си", защото не е свързан с Христос.

Жаркото лятно слънце, под чиито лъчи укрепва и узрява жилавото зърно, унищожава онова, което няма дълбоки корени. Така и този, който "няма корен в себе си" "е привременен"; но "когато настане напаст или гонение поради словото, начаса се съблазнява". Мнозина приемат Евангелието по-скоро като начин да избегнат страданието, отколкото като освобождение от греха. Тяхната радост е кратка, защото мислят, че религията ще ги освободи от трудности и изпитания. Докато животът им тече гладко, се проявяват като последователни християни. Но, попаднали под огненото изпитание на изкушението, пропадат. Не могат да понесат опозоряване заради Христовото дело. Когато Божието слово изобличава някой любим грях към който са пристрастени, или изисква себеотрицание или пожертвувателност, те се изкушават. Основната промяна в живота за тях е твърде голямо усилие. Вглеждат се в настоящото неблагополучие и изпитание и забравят вечната реалност. Подобно на учениците, които изоставиха Исус, са склонни да кажат: "Тежко е това учение; кой може да го слуша?" (Йоан 6:60).

Има мнозина, които твърдят, че служат на Бога, но не Го познават от личен опит. Желанието им да вършат Неговата воля се основава на собственото им предразположение, а не на дълбоко убеждение, произтичащо от действието на Светия Дух. Поведението им не е в хармония с Божия закон. Заявяват, че приемат Христос за свой Спасител, но не вярват, че Той ще им даде сила да превъзмогнат греховете си. Нямат лична връзка с живия Спасител и характерите им разкриват както наследени, така и придобити недостатъци.

Едно е да одобриш най-общо действието на Светия Дух, друго е да приемеш делото Му на изобличител, призоваващ към покаяние. Мнозина чувстват отчуждението си от Бога и осъзнават, че са роби на себичността и греха; те полагат усилия за преобразяване, но не разпнат себе си. Не се предават изцяло в ръцете на Христос, търсейки Божествена сила, за да вършат Неговата воля. Не желаят да бъдат оформени по Божие подобие. По принцип признават несъвършенствата си, но не се отказват от личните си грехове. С всяка погрешна стъпка старото себично естество взема надмощие.

Единствената надежда за тези души е да осмислят истината в Христовите думи към Никодим: "Трябва да се родите отгоре", "Ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство" (Йоан 3:7,3 посл. част).

Истинската святост е едно изцеление или една цялост в служението на Бога. Това е условието за истински християнски живот. Христос търси безрезервното посвещение, неотклонното служение. Той изисква сърцето, ума, душата, силата. Себичността не трябва да бъде подхранвана. Онзи, който живее за себе си, не е християнин.

Любовта трябва да е принцип на действие. Любовта е основополагащият закон на Божието управление на небето и земята и той трябва да бъде основата на християнския характер. Само той може да създаде в него устойчивост и да я съхрани. Само той може да го направи способен да устои на изпитание и изкушение.

Любовта ще открием в пожертвувателността. Изкупителният план бе основан на пожертвувание - пожертвувание толкова широкообхватно, дълбоко и възвишено, че всъщност е неизмеримо. Христос даде всичко за нас и онези, които Го приемат, ще бъдат готови да пожертват всичко за делото на своя Изкупител. Мисълта за Неговата чест и слава ще измести всичко останало.

Ако обичаме Исус, ще обикнем и живота за Него; тогава ще представяме благодарствените си дарове към Него и ще работим за Него. Самата работа ще бъде светлина. Ние ще закопнеем за страдание, за труд и жертва за Неговото дело. Ще сме съпричастни с копнежа Му за спасението на хората. Ще чувстваме същото нежно копнение за душите, което е чувствал и Той.

Това е религията на Христос. Всяко нещо, което е по-малко от тази мярка, е измама, лъжа. Не чистата теоретична истина или изповядване на ученичеството ще спасят душата. Ние не принадлежим на Христос, ако не сме изцяло Негови. Именно раздвоеността в християнския живот е тази, която отслабва целеустремеността на хората и прави желанията им променливи. Заради усилието да служи и на себе си, и на Христос, човек заприличва на онази камениста почва и затова няма да издържи, когато го връхлетят изпитанията.

Между тръните

"А посеяното между тръните е оня, който чува словото; но светски грижи и примамката на богатството заглушава словото и той става безплоден."

Словото на евангелието често попада сред тръни и пагубни плевели; и ако няма нравствено преобразуване в човешкото сърце; ако не се изоставят старите навици и привички и предишният греховен живот, ако качествата на Сатана не се прогонят от душата, житният посев ще се задуши. Ще избуят тръните и ще заглушат пшениченото зърно.

Милосърдието може да процъфти само в онова сърце, което постоянно е готово да приема ценните семена на истината. Тръните на греха ще поникнат във всяка почва; те не се нуждаят от особена обработка; но милосърдието трябва да се отглежда и пази грижливо. Тръните и бодлите винаги са готови да поникнат и делото по почистването не трябва да престава. Ако сърцето не е под Божието ръководство, ако Светият Дух не работи непрестанно за пречистване и облагородяване на характера, старите привички ще се проявят в живота. Хората могат да заявяват, че вярват в Евангелието, но ако чрез него не са очистени от греховете, вероизповеданието им е без стойност. Ако не победят греха, той ще победи тях. Тръните, които са били изрязани, но не изкоренени, бързо ще растат, докато изцяло овладеят душата.

Христос в подробности определи кое е опасно за почвата. Както е записано в евангелието на Марко, Той споменава грижите на тоя свят, измамността на богатството и страстите. Лука говори за грижите, богатството и удоволствията на този живот. Те са онова, което заглушава Словото, покълващото духовно семе. Душата престава да черпи храна от Христос и сърцето умира от духовна смърт.

"Светските грижи". Нито една прислойка не е освободена от изкушението на светските грижи. За бедните изнурителният труд, лишенията, страхът от недоимък създават смущения и тежнения. При богатите действа страхът от загуба и сума пагубни грижи и притеснения. Мнозина от Христовите последователи забравят урока, който Той пожела да научим от полските цветя. Не се уповават на Неговата постоянна закрила. Христос не може да носи бремето им, защото те не Му го полагат в ръцете. Ето защо житейските грижи, които би трябвало да ги доведат при Спасителя за помощ и утеха, ги отделят от Него.

Много хора, които биха могли да бъдат полезни в служението си към Бога, се впускат в придобиване на богатства. Цялата им енергия се поглъща от делови начинания и се принуждават да пренебрегнат нещата от духовно естество. Така се отделят от Бога. Писанието ни задължава да бъдем "в усърдието... нелениви" (Римл. 12:11). Трябва да работим, за да дадем на нуждаещия се. Християните са длъжни да работят, те трябва да са ангажирани в някаква дейност и могат да го правят без да съгрешават. Но мнозина така се увличат в работа, че нямат време за молитва, нямат време за изследване на Библията, нито да търсят Бог и да Му служат. Понякога копнежите на душата се устремяват към небето и светостта, но тя няма време да свърне от глъчката на света, за да се вслуша във величествената и повелителна реч на Божия Дух. Вечните неща са превърнати във второстепенни, а светските - във водещи. При подобни обстоятелства семето на словото не може да даде плод, защото душевните жизнени сили са насочени към подхранване на светските плевели.

Дори мнозина, чийто труд има съвсем друга цел, правят същата грешка. Те работят за благото на другите; задълженията им ги притискат, отговорностите им са много и позволяват на работата си да изтика тяхното благочестие. Пренебрегват общението с Бога чрез молитва и изследването на словото Му. Забравят, че Христос каза: "отделени от Мене не можете да сторите нищо" (Йоан 15:5). Те се скитат без Христос, животът им не е проникнат от Неговата благодат и характерните черти на себичността се проявяват. Служенето им е помрачено от желанието за първенство и от безчувствените, лишени от любов качества на непокорното сърце. Това е една от главните тайни за неуспеха на християнското дело. Затова и неговите резултати често са така оскъдни.

"Примамката на богатството". Любовта към богатството притежава една заслепяваща, измамна сила. Твърде често разполагащите със светски богатства забравят, че Господ е Онзи, Който им е дал сила да придобият това състояние. Те казват: "Моята мощ и силата на моята ръка ми спечелиха това богатство" (Второз. 8:17). Вместо да пробудят благодарност към Бога, богатствата им ги водят към себевъзвеличаване. Загубват чувството си на зависимост от Бога и на дълг към съчовеците. Вместо да разглеждат благосъстоянието си като талант, който трябва да се използва за прослава на Бога и прогреса на човечеството, гледат на него като средство за себеугаждане. Използваното по тази начин богатство развива качествата на Сатана, вместо да развиват у човека качествата на Бога. Семето на словото бива заглушено от тръни.

"Житейски удоволствия". Опасносно е забавлението, което се търси предимно за собствено удовлетворение. Всички навици на угаждане, водещи до отслабване на психическите сили, затъмняващи разума и притъпяващи духовните възприятия са "плътски страсти, които воюват против душата" (I Петр. 2:11).

"Пожеланията за други работи". Те не са непременно сами по себе си греховни, но са нещо, поставено на преден план, преди Божието царство. Всичко, което отвлича ума от Бога, което пречи на привързаността към Христос, е враг на душата.

Когато умът е действен, с младежка сила и податлив на бързо развитие, съществува голяма опасност да бъде честолюбив и да служи на собствените си амбиции. Ако има успех в светските планове, налице е склонност да се продължи в посока, заглушаваща съвестта и пречеща на правилната преценка за изграждане на истинските добродетели на характера. При обстоятелства, благоприятстващи такова развитие, ще се наблюдава развитие в забранена от Божието слово посока.

Много родители се мъчат да ощастливят децата си като задоволяват любовта им към развлечения. Насърчават ги да се занимават със спорт, да присъстват на развлекателни празненства и им осигуряват пари, които да използват свободно за показ и собствено удоволствие. Колкото повече се задоволява стремежът към удоволствия, толкова по-голям става той. Вниманието на тези младежи все повече се поглъща от удоволствия, докато станат главна цел в живота им. Те изграждат навици на безделие и удовлетворяват егоизма си и по този начин стават почти неспособни някога да се превърнат в твърди, издръжливи християни.

Дори църквата, която би трябвало да бъде стълб и основа на истината, насърчава себичната любов към удоволствия. До какви средства прибягват много църкви, когато трябва да се съберат пари за църковни цели? До вечеринки с куверт, базари на скъпи предмети, та чак и до лотарии и други подобни.

Често мястото, отделено за поклонение на Бога, е осквернено от пирования, покупко-продажби и увеселения. Почитта към Божия дом и благоговеенето пред Неговото поклонение са принизени в съзнанието на младежта. Устоите на себевладението са отслабнали. Себичност, апетит, любов към показност привличат вниманието и се подсилват, щом им се угажда.

Търсенето на удоволствия и развлечения се съсредоточава в градовете. Много родители, които предпочитат градския дом за децата си, като възнамеряват да им създадат по-големи предимства, срещат разочарования и се разкайват твърде късно за ужасната си грешка. Съвременните градове бързо заприличват на Содом и Гомор. Многото празници поощряват ленността. Възбудителните развлечения - театър, конни състезания, хазарт, пиене на спиртни напитки и гуляи - изострят до крайност страстите. Младежите се завличат от общия поток. Онези, които обичат себичните развлечения, отварят вратата за прииждащите изкушения. Отдаването на светски развлечения, безсмислени удоволствия както и общуването с любители на удоволствията, оказва пагубно въздействие. Прехвърлят се от гуляй на гуляй, докато изгубят не само желание, но и способност за един полезен живот. Техните религиозни стремления охладняват; духовният им живот помръква. Всички по-благородни дарби на душата им, всичко, което свързва човек с духовния свят, се опошлява.

Вярно е, че някои могат да разберат своето безразсъдство и да се разкаят. Господ може да им прости. Но те са наранили собствената си душа и са си навлекли доживотен риск. Разграничителната им способност, която би трябвало да бъде винаги изострена и чувствителна, за да прави разлика между добро и зло, до голяма степен е разрушена. Такива хора не бързат да приемат обвиняващия глас на Светия Дух нито да разпознаят измислиците на Сатана. Твърде често, когато са в опасност, попадат в изкушения и биват отвеждани далеч от Бога. Краят на блудния им живот е разруха и за този, и за бъдния живот.

Грижи, богатства, удоволствия - всички те се използват от Сатана успешно в житейската уловка за човешката душа. Дадено е предупреждението: "Не любете света, нито каквото е на света. Ако люби някой света, в него няма любов към Отца. Защото всичко що е в света, - похотта на плътта, пожеланието на очите и щестлавието на живота, - не е от Отца, но е от света" (I Йоан 2:15-16). Този, за Когото човешките сърца са като отворена книга, казва: "Но внимавайте на себе си да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка" (Лука 21:34). А апостол Павел чрез Светия Дух пише: "А които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много глупави и вредни страсти, които потопяват човеците в разорение и погибел. Защото сребролюбието е корен на всякакви злини, към което като се стремяха някои, те се отстраниха от вярата и пронизаха себе си с много скърби" (IТим. 9-10).

Подготовка на почвата

Чрез притчата за сеяча Христос представя различните резултати от сеитбата като зависещи от почвата. При всеки от случаите сеячът и семето са едни и същи. Така той поучава, че ако Божието слово не извърши своето дело в сърцата ни, причината трябва да се търси в самите нас. Но резултатът е в наша власт. Истина е, че не можем сами да променим себе си, но възможността за избор е наша и върху нас пада отговорността да определим какви ще станем. Не е необходимо слушателите, оприличени на каменистата почва край пътя и на обраслата с плевели, да останат такива. Божият Дух непрестанно се стреми да разруши обаянието на заслепението, което държи човек прикован към земните неща и да пробуди желание за нетленно съкровище. Точно защото отблъскват Духа, хората са станали нехайни и небрежни към Божието слово. Те самите са отговорни за закоравяването на сърцето, което пречи на доброто семе да пусне корени и помага на плевелите, задушаващи развитието му.

Градината на сърцето трябва да се обработва. Почвата трябва да бъде разорана чрез дълбоко разкаяние за греха. Отровните сатанински растения трябва да се изкоренят. Веднъж обрасла с тръни, почвата може да бъде преобразена само чрез усърден труд. Така злите наклонности на естественото сърце могат да бъдат надмогнати само чрез сериозни старания в името и със силата на Исус. Господ ни умолява чрез пророка си: "Разорете целините си, и не сейте между тръни". "Посейте за себе си по правда, пожънете с милост" (Иер. 4:3; Осия 10:12). Той желае да извърши тази работа вместо нас и ни моли да Му сътрудничим.

Сеячът на семето трябва да подготви сърцата, за да приемат Евангелието. В проповядването на словото има твърде много празнословие и твърде малко работа с всеки един човек поотделно. Има нужда от индивидуална работа поотделно с всяка изгубена душа. С християнско състрадание трябва да се приближаваме до хората и да се постараем да събудим интереса им към величието на вечния живот. Сърцата им може да са твърди като отъпкан път и на пръв поглед да ни се струва, че е безполезно усилието да им представяме Спасителя, но докато логиката може да не успее да трогне и аргументите да са безсилни да убедят, Христовата любов, разкрита в лично служение, може да смекчи каменното сърце, така че семето на истината да пусне корени.

Сеячите трябва да направят нещо, за да не могат тръните да заглушат семето или то да загине поради плитката почва. В самото начало от християнския си живот всеки вярващ трябва да бъде запознат с основните принципи на вярата. Той е длъжен да знае, че трябва не само да бъде спасен чрез Христовата жертва, но и да превърне в свои живота и характера на Христос. Нека всеки един знае, че трябва да носи товари и че е необходимо да се отрече от естествените си наклонности. Нека познаят благословението от труда за Христос, като го следват всеотдайно, изтърпявайки несгодите като добри войници. Нека се научат да се осланят на Неговата любов и да възлагат на Него грижите си.

Научете ги да вкусват радостта да печелят души за Него. В любовта и интереса им към изгубените ще забравят себе си. Светските удоволствия ще изгубят притегателната си сила, а теготите - силата да обезсърчават. Плугът на истината ще извърши делото си. Той ще разоре угарта и не само ще подкастри върховете на тръните, но и ще ги изкорени.

На добра земя

Сеячът не винаги среща разочарование. За семето, което пада на добра почва, Спасителят казва: "Това е оня, който чуе словото и го разбира, който и дава плод, и принася кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет". "А посеяното на добра земя са тия, които като чуят словото, държат го в искрено и добро сърце, и дават плод с търпение".

"Искреното и добро сърце", за което говори притчата, не е безгрешно, защото Евангелието трябва да се проповядва на изгубените. Христос казва: "Не съм дошъл да призова праведните, но грешниците на покаяние (Марко 2:17). Отстъпващият пред убеждението на Светия Дух, изповядва вината си и чувства своята потребност от Божията любов и милост. Той желае искрено да познае истината, за да й се покори. Доброто сърце е вярващото; сърцето, изпълнено с вярва в Божието слово. Без вяра е невъзможно да се приеме словото, "а без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят" (Евр. 11:6).

Това е " оня, който чуе словото и го разбира". Фарисеите от времето на Христос си затваряха очите, за да не би да видят, и си запушваха ушите, да не би да чуят; ето защо истината не можа да докосне сърцата им. Те трябваше да изтърпят отплатата за доброволното си незачитане и самоналожено заслепение. Но Христос учеше учениците Си, че са длъжни да отварят умовете си за наставления и да бъдат готови да повярват. Той ги благослови, защото виждаха с очите си и чуваха с ушите си, за да повярват.

 Слушателят, сравнен с добрата почва, приема словото "не като човешко слово, а като Божие слово" (I Сол. 1:13). Само оня, който приема Писанията като Божи глас, отправен към самия него, е истински ученик. Той се изпълва с трепет пред словото, защото го приема за жива действителност и отваря разума и сърцето си, за да го погълне. Такива слушатели бяха Корнилий и приятелите му, които казаха на апостол Петър: "И тъй ние всички присъстваме тука пред Бога, за да чуем все що е заповядано от Господа" (Деян. 10:33).

Познанието на истината зависи не толкова от силата на интелекта, колкото от чистотата на намерението, от простотата на една сериозна, смирена вяра. Божии ангели ще приближат до Бога онези, които в сърдечно смирение търсят Божието ръководство. Божият Дух им е даден, за да открие пред тях изобилните богатства на истината.

Добрият слушател, чувайки Словото, го съхранява в себе си. Сатана с всичките си служители на злото не е в състояние да му го отнеме.

Но не е достатъчно само да се слуша или чете Словото. Желаещият да се възползва от Писанията, трябва да размишлява върху истината, която му е представена. Длъжен е чрез най-усърдно вглъбяване и молитвен размисъл да научи значението на истинните слова и да пие от дълбините на духа на свещените пророчества.

Бог ни умолява да изпълним ума си с величествени и чисти помисли. Той желае да размишляваме за Неговата любов и милост, да изследваме чудното Му дело във великия изкупителния план. Тогава все по-ясно ще възприемаме истината, все по-извисени и святи ще стават желанията ни за чистота на сърцето и просветление на мисълта. Душата, която пребъдва в чистата атмосфера на свят помисъл, ще бъде преобразена чрез общението с Бога посредством изследването на Писанията.

"Който и дава плод". Онези, които след като са чули Словото го съхранят, ще принасят плод чрез послушание. Прието в душата, Божието слово ще бъде възвестено чрез добри дела. Неговите резултатите ще се разкрият в христоподобния характер и живот. Христос каза за самия Себе Си: "Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля; Да! законът ти е дълбоко в сърцето ми" (Пс. 40:8). "Не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който ме е пратил" (Йоан 5:30). А в Писанието пише: "Който казва, че пребъдва в Него, сам е длъжен да ходи, както е ходил Христос" (I Йоан 2:6).

Словото на Бога често влиза в разрез с човешката наследственост, с придобитите качества на характера и с неговите житейски навици. Но добрият слушател, приемайки Словото, се съгласява с всички негови условия и изисквания. Навиците му, привичките и обичаите са подчинени на Божието слово. Според него заповедите на ограничения, грешен човек клонят към незначителното на фона на словото на безграничния Бог. С цялото си сърце, с неотклонен стремеж той търси вечен животи ще се покорява на истината с цената на загуби, гонения и дори смърт.

" И той дава плод с търпение." Всички, които приемат Божието слово, биват подложени на трудности и изпитания, но когато се появят беди, истинският християнин не се плаши, не се изпълва със съмнение, нито губи надежда. Въпреки че не можем да видим последствията на нещата в безкрайността или да схванем целта на Божието провидение, не трябва да се разделяме с увереността си. Като си спомняме за нежната милост на Господа, би трябвало да възложим Нему грижите си и с търпение да чакаме Неговото избавление.

Противоборството укрепва духовния живот. Благополучно понесени, изпитанията ще развият устойчивост на характера и висши духовни добродетели. Съвършенният плод на вярата, кротостта и любовта често съзряват най-добре сред бурни облаци и тъмнина.

"Земеделецът очаква скъпоценният плод от земята и търпи за него докле получи и ранния и късния дъжд" (Яков 5:7). Така и християнинът трябва с търпение да чака плодородието в живота си на послушание към Божието слово. Често, когато се молим за добродетелите на Духа, Бог отговаря на молитвите ни, поставяйки ни при обстоятелства, подпомагащи развитието на тези плодове; но ние не разбираме намерението Му и се чудим и плашим. И все пак никой не може да развие тези дарби без процеса на растеж и принасяне на плод. Нашият дял е да приемем Божието слово и да го държим здраво, като изцяло се предадем на ръководството му и целта му с нас ще се осъществи.

"Ако ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби и Ние ще дойдем при него и ще направим обиталище у него" (Йоан 14:23).

Обаянието на един по-силен и съвършен разум ще властва над нас, защото имаме жива връзка с извора на всевечното могъщество. В нашия богоподобен живот ще бъдем запленени от Христос и тогава не ще живеем повече затворени в себе си, а ще оставим Той да живее в нас. Неговият характер ще се възпроизведе в естеството ни и така ще принасяме плодовете на Светия Дух - "кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет."