Приватизацията на отбранителната промишленост в източна европа и българските възможности гл ас д-р Димитър Димитров унсс, катедра „Национална и регионална сигурност”

гл. ас. д-р Димитър Димитров

Гарантирането на националната сигурност трябва да бъде съчетано с ефективно отбранително стопанство, работещо в нова среда на сигурност и интеграция. Необходимо е държавата и държавните институции да осигурят подходящи условия, законова и институционална рамка за по-нататъшното ефективно преструктуриране на отбранителната промишленост, като това се съчетае с нуждите и потребностите на Българската армия в процеса на превъоръжаване.

Проблемите, които стоят пред българската отбранителна промишленост, не са нови или уникални само за нашата страна. Подобни проблеми могат да бъда наблюдавани и в други страни, като тяхното решение варира в зависимост от интензитета на тези проблеми, политическата воля за промени, големината на отбранителната индустрия и други фактори.

Съществуват няколко форми на приватизация, които се използват в различни комбинации. Първата форма е класическа централизирана приватизация при активното участие на държавата, която има водеща роля при подготовката на предприятията за приватизация, самия приватизационен процес и контрол след приватизацията. Използваните конкретни форми тук са чрез търгове, конкурси, преговори с потенциални купувачи и чрез капиталовия пазар.

Втората форма е децентрализирана приватизация, при която ролята на държавата е ограничена и се разчита на инициативата на потенциални инвеститори или на заетите в тези предприятия. Тук държавата осигурява общата законова рамка на процеса и следи за законността.

Масовата приватизация е третата форма, при която собствеността на голям брой предприятия се разпродава на търг (или подобна форма) като паралелно с това се разпределят масово и средствата за придобиване на тази собственост (бонове, ваучери или някакви други книжа).

Скритата приватизация е четвъртата форма, която има най-разнообразни проявления - като се започне от овладяването на входа и изхода на дадено предприятие от определени фирми, мине се през неизгодни банкови кредити, приватизация на отделни атрактивни части на предприятието и се стигне до незаконно прехвърляне на държавна собственост на частни лица, като се използват празнотите или неяснотите на съществуващата нормативна база.

Непосредствен резултат от приватизацията е появата на различна смесена собственост. Често държавата запазва миноритарен дял в определени предприятия, като понякога има и решаващ глас.

Приватизацията има интегрална роля в трансформацията на цялата икономика, работеща на пазарни принципи. Приватизацията в тази връзка се използва за описание на процеса навсякъде, където се включва преструктуриране на икономиката към изцяло различни форми, с нови институции и мениджърски умения. Тя изисква трансформиране на голям брой държавни предприятия в частни и развитие на необходимите елементи и институции на пазарната икономика, включително и необходимите човешки умения. Приватизацията в Централна и Източна Европа има и своята специфика, основана на големия брой предприятия, предназначени за приватизация, съществувалите монополни структури и пазари, неадекватни финансови институции, липса на опит и др. Целта на приватизацията е повишаване на ефективността на предприятията и промяна в собствеността, способна да промени по-нататъшното управление на тези предприятия. В този смисъл основното допускане при приватизацията (включително и на отбранителната промишленост) е ефективното преструктуриране на даден сектор или на цялата икономика в новите икономически условия.

Краят на студената война доведе до значително съкращаване на разходите за отбрана и предизвика остра необходимост от преструктуриране на отбранително-индустриалната база на всички страни. Въпросът за приватизацията в повечето развити страни не стои, тъй като там предприятията са изцяло частни (с някои европейски изключения). Въпреки това в рамките на провежданата от тези страни отбранително-индустриална политика започна преструктуриране и/или конверсия на съществуващата отбранителна промишленост. Ролята на държавата беше ограничена в следното:

• 
  Идентифициране на най-важните отбранителни технологии и възможности, които са съществени за дългосрочните цели в областта на сигурността. Това се осъществява чрез продължаване на поръчките или чрез заплащане на фирмите да поддържат неработещи производствени мощности. Всяка от тези възможности би била загубена, ако се позволи на нормалните пазарни сили да заработят, или те биха били извънредно скъпи и трудни да бъдат въведени отново в бъдеще.
  
• 
  Ограничаване на въздействието на намалените отбранителни поръчки чрез създаване на по-благоприятна атмосфера за отбранителните предприятия и техните работници.
  
• 
  Бърз и лесен достъп до граждански технологии.
  
• 
  Запазване на капацитет за проектиране и конструиране.
  
• 
  Осигуряване на съвременни изследвания и технологии.
  
• 
  Добър интегриран мениджмънт.
  
• 
  Производство на амуниции и резервни части за текущи отбранителни нужди;
  
• 
  Оограничен и ефективен мирновременен инженеринг и производствени възможности в ключовите отбранителни сектори.
  
• 
  Високо ниво на поддръжка и възможности за ремонт.
  

Друга форма на намеса е приватизация на отбранителните технологии. При тази форма, технологии разработени за уникално военно приложение, се използват за търговски нужди. Например ядрени технологии се използват в медицината, като правителството осигурява известно финансиране на тези инициативи, които водят до двойна полза.

Дали едно предприятие трябва да бъде държавно или частно, зависи и от това каква е неговата продукция. Какви стратегически продукти би трябвало да се поръчват от частни вместо от държавни фирми? Отговорът на този въпрос зависи от вида на тези продукти. Продуктите, готови за доставка от частни фирми, биха включвали: военни продукти с еквивалент много близък до гражданското производство и военни продукти, които много бързо могат да бъдат преработени от граждански такива; производствен процес, който е близък до търговски процес; продукти от по-ниско ниво на технологичната верига (субкомпоненти). Примери за такива продукти са: хранителни продукти, текстил, дрехи, сателити, реактивни двигатели, някои компютри, тежки товарни автомобили и услуги за обща поддръжка. В този смисъл изцяло отбранителни стоки, които могат и трябва да се произвеждат от държавни предприятия, са:

• 
  без съответен търговски вариант (например оръжие);
  
• 
  много специализирани производствени процеси;
  
• 
  продукти, основаващи се на високи технологии без търговско приложение. Примери за това са бронирани машини, специални метали и композити, големи калибри въоръжение и ядрени оръжия. Разбира се, това е общото правило, от което може да има и изключения.
  

• 
  тези продукти и услуги, осигурявани от държавни фирми, струват повече на обществото;
  
• 
  те не са конкурентоспособни;
  
• 
  не могат да осигурят стимули за дългосрочно развитие.
  

Въпросът за собствеността и контрола на теория може да бъде разделен. Във Великобритания държавата запази така наречените златни акции в приватизираните фирми, които й позволяваха да налага вето при някои решения [9]. Британският опит показва, че е съществено фирмите да бъдат подготвени за приватизация, но този процес отнема много дълго време. Американският опит се основава на това, че преструктурирането на някои доставчици за отбраната е нерентабилно и затова е по-добре тези предприятия да бъдат затворени.

Големите отбранителни фирми могат да се трансформират в конкурентни производства, ако разполагат с необходимото време, с подходящи мениджъри, и имат добра ориентация. Конверсията на ниво „предприятие” обаче е малко вероятна и правителствената политика в това отношение е на ненамеса. Отбранителните предприятия с висока специализация могат да бъдат конверсирани с много разходи, което е нежелателно.

Преструктурирането на отбранителната промишленост на развитите държави има някои особености. Първата особеност е, че поради подкрепата на отделните държави за техните национални производители и насърчаването на националните обединения, в резултат се появиха огромни производствени конгломерати, които не са продуктово специализирани. На второ място, може да се констатира, че спадът на разходите в Европа за научни изследвания в отбраната е значително по-малък от общия спад на разходите за отбрана, което дава добър потенциал за по-нататъшното им развитие. Третата особеност е, че формата на собственост - частна или държавна, почти няма никакво значение за поддържането на националния характер на големите оръжейни производители. Отделните държави разполагат с достатъчно лостове за въздействие, като се почне от определен държавен дял в собствеността (френският пример), дългосрочни оръжейни поръчки и се стигне до приватизация и продажба на държавния дял на друг ясно изразен национален производител. При последния вариант се поставя условие след това този дял да не се продава без изрично правителствено разрешение.

Преструктурирането се разглежда като единствен начин за преодоляване или недопускане на технологично изоставане от водещите световни фирми. Главният съперник на европейците например са американските оръжейни производители. Трябва да се отбележи, че американската отбранителна индустрия се преструктурира много по-бързо от европейската след края на Студената война. Причините за това са няколко: нямаше ги националните ограничения, които съществуват в Европа, вътрешният оръжеен пазар в САЩ е много по-голям от европейския въпреки спада във военния бюджет на САЩ в началото на 90-те години. Третата и най-важна причина за бързата и успешна промяна е успешната отбранително-индустриална политика на американското правителство, която в последните години е активно насочена към сливане и засилване на най-добрите 1-2 техни фирми в дадена област (самолетостроене, електроника, ракети, корабостроене и др.) и елиминиране на останалите, чрез системата за държавни поръчки. Резултатът от тази политика е фактическото създаване на монополи в определени технологични области с огромни преимущества пред всички останали производители. Това, съчетано с агресивната им експортна политика (също насърчавана от правителството) прави задачата на европейците доста по-трудна.

Приватизацията на отбранителната промишленост в Централна и Източна Европа

В една статия е трудно да се направи цялостен сравнителен анализ, но могат да бъдат показани най-характерните моменти, като някои от изводите могат да бъдат подчертани.

Отбранителното производство в края на 80-те години се характеризира с намалени военни разходи, ограничен мащаб на отбранително производство и намаляване на експорта. Производственият потенциал се използва 10-30 %. Броят на предприятията от военно-промишления комплекс (ВПК) беше намален от 120 на 90, като беше планирано крайният брой да достигне 28 предприятия, организирани в 4 холдинга [8]. Правителствената политика по отношение на ВПК беше противоречива. От една страна, се заявяваше, че отбранителната продукция е нужна и предприятията трябва да оцелеят, а от друга страна, те трудно се адаптираха към новата неблагоприятна среда (намаляващи поръчки, ограничени кредити и неясни пазарни условия). Тези противоречия и парадокси обаче бяха характерни и за цялата икономика. Възможни са два подхода към ВПК - ненамеса на правителството или патерналистичен подход. Вторият подход в краткосрочен план може да намали напрежението при прехода към новите условия, но в същото време може да продължи самия преходен период, създавайки по този начин по-големи проблеми в бъдеще. В същото време производството на отбранителна продукция е най-политизираният сектор на икономиката. Решението относно бъдещето на полския ВПК беше отлагано няколко пъти. Решенията, които правителството взе, за да подпомогне полските производители на оръжие, обаче не бяха осъществени поради съществуващи бюджетни ограничения и предприятията бяха оставени сами да намерят своя път за оцеляване. В крайна сметка през 1993 г. беше решено да се промени собствеността на всички оръжейни производители при определена схема на преструктуриране, включваща организационни промени (създаване на няколко холдинга), намаляване на броя на предприятията, конверсиране на отбранителната промишленост (но при много ограничени финансови възможности от страна на държавата) и приватизация на цялата промишленост. Ролята на полското правителство беше ограничена само до иницииране на тези промени, подготовка на законовата база, изработване и осигуряване на подходящ политически климат за промените. Правителството не беше в състояние да поддържа повече финансово предприятията. Тази роля бе поета от банковата система и директни помощи за предприятията бяха отпускани само при извънредни ситуации.

Политическите промени в Европа след края на Студената война доведоха до съществено намаляване на отбранителното производство [12]. В Чешката република бе проведена сериозна конверсионна програма паралелно с цялостната приватизация на чешката индустрия. 1991 г. бе критична точка за държавната роля в конверсирането на отбранителната промишленост. Бяха предприети няколко стъпки, за да се помогне на най-засегнатите отбранителни организации и предприятия. Беше създаден фонд за подпомагане на специални технологии. Също така държавният бюджет подкрепи проектите, насочени към ново гражданско производство. Първият фонд беше създаден за подкрепа на такива производства и технологии с ограничено приложение само във военната област. Оказано беше съдействие и на предприятията за ликвидиране на неизползвани производствени фондове и те бяха улеснени чрез използване на специални схеми за амортизация на активите. Вторият фонд беше насочен към подпомагане на проекти, чрез които се разширяват съществуващите граждански програми, които осигуряват нови производствени възможности, насочени към вътрешния пазар или за експорт. Тази помощ позволи на някои от предприятията реално да стартират нови производствени програми. Трябва да се отбележи, че големият брой и разнообразието на конверсионните проекти не доведоха до забележителни структурни промени в чешката индустрия. Конверсията беше проведена като преход към пазарна икономика и това беше от съществена важност. Нямаше специална законова база за преструктурирането на отбранителната промишленост и в частност за нейната приватизация. Отбранителните предприятия бяха включени в двете приватизационни вълни.

ВПК в тези републики се състои главно от производство на специална електроника в Литва [4]. Това е производство с двойна употреба. Тези предприятия бяха фокусирани върху пазарите на Съветския съюз и след промените в началото на 90-те години намаля сериозно тяхната продукция, тъй като бяха създадени да обслужват друг вид пазари. Бяха предприети и някои мерки за спасяването им, като им бяха позволени забавени плащания към държавния бюджет и социалното осигуряване. Въпреки това се наложиха сериозни мерки за тяхното преструктуриране в контекста на цялостното преструктуриране на икономиките на тези страни. Тук бяха наблюдавани както структурни промени - приватизация и ликвидация, така и организационни промени.

Конверсионите процеси в Русия започнаха още през 1988 г. До 1993 г. имаше няколко проекта за конверсия, но без особен успех до 1993 г. Разбира се, големината на руския военно-промишлен комплекс (ВПК) - около 2000 големи предприятия - изискваше по-специален подход [2,5]. Русия наследи около 80 % от ВПК на бившия Съветски съюз, но наследи и много проблеми и на първо място - силната зависимост на руската отбранителна промишленост от кооперираните доставки с другите републики и страни - членки на Варшавския договор. Избраната форма на ваучерна приватизация позволи в края на 1994 г. близо 1500 предприятия да бъдат приватизирани. Особеното при руската приватизация на ВПК бе, че държавата съхрани значителни възможности за контрол над тези предприятия чрез запазване на блокиращи квоти или мажоритарен дял в тях. Това се отнася за около половината от руския ВПК. Това предизвика и проблеми с осигуряването на свеж капитал за тези предприятия, тъй като частните инвеститори не бяха уверени кой всъщност и как ги контролира. Приватизационният и конверсионният процес в Русия бяха осъществени при по-различна законова база (президентски укази) и под ръководството на Роскомоборонпром и Държавния комитет за управление на държавната собственост. Руската военна промишленост изпита същите проблеми, както и в другите страни - спад в продукцията, намален износ, влошена икономическа обстановка. Ключовият въпрос, който продължава да бъде дискутиран, е в разграничаването на функциите на държавата и на мениджмънта на отделните предприятия. Отчита се и факта, че процесът на преструктуриране на ВПК може да бъде успешен в рамките на успешна макроикономическа реформа, стабилизация и наличие на капиталови пазари. Впоследствие бе отчетено, че раздробяването на собствеността не е ефективно и държавата чрез различни механизми започна процес на връщане на контрола върху управлението на предприятията, включително и чрез собствеността. Трябва да се отбележи, че мащабите в Русия са различни и трудно може механично да се пренася натрупаният опит

Украинската отбранителна промишленост се сблъска с подобни проблеми в по-тежка форма [10]. Преструктурирането на ВПК получи ново развитие след 1992 г. със създаването на специално министерство, което включи в състава си и предприятията от ВПК - около 700 на брой. В началото усилията се насочиха главно към конверсията на отбранителното производство и беше създадена специална конверсионна програма с 22 главни програми. Целта беше да се увеличи производството на граждански стоки. Намеренията на украинското правителство до 1994-1995 г. бяха да не се приватизира ВПК. Беше избран друг интересен подход. Украинското правителство всячески се стремеше да привлече нови инвестиции, необходими за конверсирането на отбранителното производство. Създаден бе Международен център за подпомагане на конверсията, потърсиха се възможностите на ООН и други организации за осигуряване на необходимите средства за конверсия, главно международна помощ за технически консултации, оборудване и други.

В Румъния главният и единствен метод за приватизация бе създаването на смесени предприятия с чужди инвеститори [12]. Правителството забави приватизацията с надеждата, че държавният мениджмънт може да осъществи успешно преструктуриране. През 90-те години предприятията преминаха през няколко съществени институционални реорганизации, но със скромни резултати по отношение на икономическите индикатори. През 2000 г. бе проведена поредната реорганизация, като предприятията бяха прехвърлени от Министерството на отбраната към Министерството на индустрията и ресурсите, но със запазване на държавната собственост. Подобно на Чехия, Румъния проведе и определена секторна политика, като насочи усилията си главно в областта на авиационната промишленост със създаване на смесени предприятия със стратегически инвеститори [13]. Освен това румънското правителство обяви 25 проекта за модернизация на въоръжените сили и в момента преразглежда своята политика на компенсационни насрещни споразумения с евентуалните доставчици на отбранителни продукти (така наречените офсетни споразумения), с което ще се даде възможност и за участие на местни производители.

България, за разлика от повечето източноевропейски страни, закъсня с преструктурирането на своята отбранителна промишленост и с приватизацията в частност. Една от причините за това бе оформилото се мнение, поддържано и на високо политическо равнище, че преструктурирането не може повече да бъде забавяно, но в същото време значителен дял от отбранителните предприятия трябва да бъдат запазени, и то като държавна собственост, поради техния стратегически характер.

Тази политика не бе устойчива и съчетана с липсата на износ на отбранителна продукция доведе до сериозни икономически проблеми и социално напрежение в отбранителните предприятия. Честите промени в мениджмънта на предприятията също усложняваха ситуацията. Предприятията от отбранителната промишленост бяха разглеждани като ценни активи, но поради липсата на прозрачност и ясни правила за приватизация, особено в началото на прехода, съществуваше опасение, че те ще бъдат продадени твърде евтино чрез система от съвместни предприятия и сделки, генериращи загуби за държавното участие.

Няколко фактора изиграха значителна роля за забавянето на процеса на приватизация [11]. По-важните от тях са:

• 
  липсата на политическа воля;
  
• 
  непрекъснатите промени в законодателството;
  
• 
  неподходящите методи за приватизация;
  
• 
  реституцията;
  
• 
  обществените нагласи.
  

До 1998 година бяха представени няколко правителствени документа за преструктуриране на отбранителната промишленост, но те не излязоха извън рамките на добрите намерения. Между тях трябва да споменем програмата за конверсия от 1990 г., програмата за преструктуриране на Министерството на промишлеността от 1995 г, програмата Добрев от 1996 г. Най-сериозно влияние върху промяната на отбранителната промишленост оказа наложеният от Народното събрание мораториум върху приватизацията на отбранителните предприятия за периода 1993-1996 г., с който всъщност се отлагаше решението за преструктуриране на отбранителната промишленост [3].

Въпреки негативните последици в краткосрочен план, в началото мораториумът върху приватизацията изигра положителна роля и процесът на дезинтеграция и разпад на предприятията – производители на отбранителна продукция, беше спрян. Държавата показа и своята ангажираност по проблемите на тази индустрия и се даде възможност за комплексно решение на проблемите в тази област, което за съжаление бе пропуснато. На практика решението за преструктуриране беше отложено, както бе отложен и на по-високо ниво въпросът за военно-политическата ориентация на страната [3].

По време на мораториума отбранителните предприятия изпаднаха в още по тежка ситуация, но вече с много по-малко опции за преструктуриране. Като държавни предприятия те не можеха да напуснат този бизнес, но и не можеха да разпродават активи или да участват в смесени предприятия. По този начин бе ограничен достъпът им до нови технологии, пазари и инвестиции, а за тях самите бе трудно да се преструктурират със собствени средства. Увеличи се и тяхната задлъжнялост към банки, доставчици и персонал. След изтичането на мораториума и настъпилата тежка икономическа криза през 1996-1997 трябваше да бъдат предприети спешни мерки.

През 1998 г. бе разработена програма за преструктуриране и приватизация на отбранителната промишленост. Между най-важните елементи на тази програма бяха 40 % съкращение на персонал (при базова година 1998 г.), разпродажба на обособени части, непряко свързани с отбранителното производство, както и запазване на държавния дял само в 5 стратегически предприятия.

Като важен елемент на процеса на преструктуриране, приватизацията заслужава особено внимание. В свое изследване за страните в преход Хаврилишин и Макгетиган правят извода, че фирми с нови собственици и тези, закупени от мениджърския екип, се представят много по-добре от държавните фирми и фирмите, приватизирани чрез работническо-мениджърска приватизация. Последните два типа много по-неохотно правят съкращения и не са склонни да се преструктурират [6]. Въпреки че двамата автори изследват всички сектори от икономиката, техните заключения са верни и за отбранителната промишленост. Първата приватизационна сделка на предприятие, производител на отбранителна продукция, бе осъществена през 1998 г. и в последвалите две-три години всички приватизационни сделки в сектора бяха осъществени по схемата на работническо-мениджърската приватизация, и то без участие на чужди инвеститори.

Съгласно правителствената програма от 1998 г. за период от 3 години бяха продадени 18 от общо 24 предприятия-производители на отбранителна продукция. Поради голяма задлъжнялост няколко предприятия банкрутираха и бяха закрити. Постепенно процесът на приватизация почти завърши и в момента държавни са само ВМЗ – Сопот, и Терем, както и търговските фирми Кинтекс и Тератон. В няколко предприятия държавата запази миноритарен дял и решаващ глас чрез златна акция, но тенденцията е към пълно раздържавяване. Трябва да се отбележи обаче, че не бе решен цялостно въпросът с интелектуалната собственост на оръжейните патенти и лицензи, което все още създава затруднения на българските фирми, производители и износители.

Приватизацията не реши всички проблеми на предприятията. Не бе решен и въпросът за следприватизационния контрол, или с други думи, за спазването на обещанията на работническо-мениджърските дружества при придобиването на предприятията. Това включва изплащане на задължения, вноски по изплащане цената на дружествата, инвестиционни програми и заетост. В няколко фирми вече има и смяна на собствеността, което е и очакван изход при РМД приватизацията. Необходимостта от свежи капитали и достъпа до нови пазари и технологии след членството на България в НАТО и стартиралите програми за модернизация на Българската армия вероятно ще ускори тези процеси.

Главното заключение е, че процесът на преструктуриране на отбранителната промишленост още не е приключил. Членството на България в НАТО и интеграционните процеси в ЕС, насочени към обща европейска отбрана и съответни механизми в тази област, поставят нови предизвикателства пред отбранителните предприятия и държавата [1]. Държавата трябва да осигури политическата рамка на процеса на интеграция и да продължи да изпълнява много други задължения освен ролята на собственик. Това включва защитата на интелектуалните права, класифицираната информация, научно-техническото сътрудничество, контрола върху неразпространението на оръжейни технологии и други.

Българските възможности

Къде е мястото на българската отбранителна индустрия в тази ситуация?

Основните изводи, които се налагат при сравнение със световните тенденции и с източноевропейския опит, са:

1. Осъществена в голяма степен приватизация на отбранителната промишленост.

2. Последващо или паралелно преструктуриране на отбранителната промишленост.

3. Засилена интеграция с други производители.

4. Активна роля на държавата при осъществяването на горните процеси, изразяваща се в наличието на определена държавна политика и виждания по горните аспекти.

В тази част от статията ще се ограничим само с ролята на държавата при осъществяването на отбранително-индустриалната политика. В това отношение могат да се идентифицират следните направления:

• 
  производствена и технологична международна интеграция;
  
• 
  изграждане на смесени предприятия;
  
• 
  контрол над търговията с военна и специална продукция и стоки и технологии с двойно предназначение;
  
• 
  управление на научноизследователската и развойна дейност;
  
• 
  кадрова политика;
  
• 
  държавни поръчки и мобилизационна подготовка.
  

1. Мерки по отношение на контрола над търговията с военна и специална продукция и стоки и технологии с двойно предназначение

Тази дейност в най-голяма степен се отъждествява с регулативната роля на държавата, но както бе отбелязано по-горе, тя не е единствена. В това направление бе направено най-много през последните години, като бе приета основната нормативна уредба. Въпреки това контролът трябва да се засили още повече, за да бъдат избегнати и най-малките съмнения за нарушения, защото при съмнителни сделки икономическият ефект също е съмнителен, а те имат много висока политическа цена. Необходимо е да се засилят и функциите на Междуведомствения съвет по въпросите на ВПК и на Министерството на икономиката, за да имат възможност реално да управляват тези процеси, а не само да се ограничават в регистрация и следене на режима на външнотърговската дейност. Това регулиране на търговската дейност трябва да се съчетае и с цялостната регламентация на процеса на покупки на въоръжение и техника от Българската армия.

2. Управление на научноизследователската и развойна дейност

В много голяма степен сега държавата е дистанцирана от тези процеси. Научният потенциал намалява непрекъснато по най-различни причини (липса на средства, ниско заплащане, по-добри възможности в други сектори) и това ще доведе до трайни отрицателни последици в развитието на отбранителната промишленост. Съвременната отбранителна продукция е високо технологична и наукоемка и разходите за научни изследвания в тази област растат по-бързо от общите разходи, необходими за производството на нови продукти. България в лицето на своето правителство, Министерството на отбраната и други заинтересовани институции може да определи своето виждане и за научна интеграция в европейското пространство на сигурност, като изхожда от сегашния научен потенциал и изследователски възможности, както и от стратегическите направления, по които ще се развива нашата отбранителна продукция. В този случай се налага известна централизация на управлението на изследователската дейност, като се имат предвид ограничените ресурси и обективното свиване на отбранителното производство и потребление. Координационен център на тези процеси би могло да бъде Министерството на отбраната, като по този начин по-лесно ще се обвърже реформата в Българската армия с научноизследователската дейност в отбранителната промишленост.

3. Образователна политика

Непосредствено с горния въпрос е свързана и образователната политика.Тук влизат и мерките за обучение и развитие на научно изследователски кадри за отбранителната промишленост. Досегашната система е почти пред разпад, като се имат предвид прекъснатите връзки с учебни заведения и изследователски организации главно от Русия. Без интеграция България не може да осъществява ефективно и конкурентоспособно производство. Образователната политика е свързана и с използването и развитието на мениджърите на предприятията от отбранителната промишленост, на което сега не се отделя почти никакво внимание.

4. Приватизация на отбранителната промишленост

Световният опит при раздържавяване на структуроопределящи предприятия с голям дял за осигуряване на националната сигурност показва, че въпреки сега съществуващата тенденция на раздържавяване, се запазва държавният контрол върху тези предприятия. Начините, чрез които се осъществява това са, чрез запазване на държавен дял, гарантиращ интересите на държавата или чрез условия в договора за продажба. Освен това много внимателно се подбира потенциалният купувач, като европейците като цяло се ориентират или към мощна национална фирма, или към близък интеграционен партньор. Основният извод, който се налага тук, е, че приватизацията не е самоцелна операция. Тя се извършва с оглед ускоряване на развитието на приватизиращите се отбранителни предприятия, повишаване на тяхната икономическа ефективност и същевременно на твърди гаранции за националната сигурност. Има обективни причини за свиването на отбранителната промишленост. В същото време приватизацията трябва да бъде и в съответствие с направленията на нашата интеграция в европейските структури за сигурност, което би могло да означава и избор на европейска страна като по-близък стратегически партньор. Всичко това е при положение, че тези предприятия остават като производители на отбранителна продукция. В противен случай приватизацията може да се прилага по-широко.

5. Изграждане на смесени предприятия и международна производствена и технологична интеграция.

Това е може би най-перспективното направление за развитие на българската отбранителна промишленост. Стартовата позиция, от която се тръгва в момента, не е добра. Нашите национални разходи за отбрана са нищожни и тук няма почти никакъв потенциал за развитие. Традиционни в миналото пазари са недостъпни по различни причини. Обективно нашият експорт се свива и поради намаляващата конкурентоспособност и забавеното технологично обновяване. Самостоятелен пробив на вече формирания европейски и световен пазар е изключително труден даже за много големи фирми. В това отношение интеграцията дава добри възможности при наличния научен потенциал, относително доброто качество и относително ниските разходи за производство, съчетани с опита, технологиите и пазарните позиции на евентуалните европейски партньори. Производствената и научната интеграция ще бъдат другата голяма стъпка по пътя ни към общата европейска интеграция интеграцията наред с политическата и военната интеграция. До този момент има само опити за създаване на смесени предприятия в областта на отбранителната промишленост.

6. Държавни поръчки и мобилизационна подготовка

Това е другият голям лост за провеждане на държавната политика по отношение на предприятията от отбранителната промишленост. За съжаление обаче ресурсните възможности от страна на бюджета са много малко и този механизъм почти не се използва. При положение че почти няма вътрешен пазар за отбранителните изделия, за държавата остават главно административно-правните механизми. Но този аспект на въздействие не трябва да се подценява. В момента България е стартирала програми за модернизация на Българската армия, които се оценяват на около 5 милиарда лева за периода до 2015 година и това може да бъде много важен инструмент за насочено преструктуриране на отбранителната промишленост. В Чехия, Унгария и Полша съответните държавни агенции придобиха значителна роля като посредници при проекти за модернизация на въоръжените сили и паралелните офсетни споразумения. При сключването на договорите се държи за значително участие на местни производители както в оръжейните доставки, така и за офсетни сделки с ясни ползи за даден регион на страната [13].
Заключение

В заключение може да се каже, че преструктурирането на отбранителната промишленост е многоаспектен процес. Смятам, че въпреки известното отдръпване на държавата от прякото управление на предприятията, все пак тя трябва да изпълнява направляваща роля специално по отношение на отбранителната промишленост, като в същото време прави това прозрачно и в съответствие с общата политика на страната, в това число и интеграционната. Формите и начините за държавно въздействие са достатъчно на брой, като приватизацията е една от тях. Крайната цел на това е формирането на ефективно отбранително стопанство, позволяващо безрисковото гарантиране на националната сигурност.

1. 
   Иванов, Т., Икономика на отбраната, УИ “Стопанство”, С., 2002
   
2. 
   Bush, K., Conversion and privatization of defense enterprises in Russia, Материали от семинар на Икономическия директорат на НАТО на тема: PRIVATIZATION IN NACC COUNTRIES Defence Industry Experiences and Policies and Related Experiences in Other Fields 29-30 June, 1 July 1994, http://www.nato.int/docu/colloq/1994/eco949.txt
   
3. 
   Dimitrov, D., The Restructuring and Conversion of the Bulgarian Defence Industry during the Transition Period BICC Paper 22, Bonn International Center for Conversion, Bonn, 2002, pp. 97.
   
4. 
   Gediminas Rainys, Privatization and Conversion of Military Industries in Lithuania, Материали на семинар на Икономическия директорат на НАТО на тема: PRIVATIZATION IN NACC COUNTRIES Defence Industry Experiences and Policies and Related Experiences in Other Fields 29-30 June, 1 July 1994, http://www.nato.int/docu/colloq/1994/eco946.txt
   
5. 
   Gonchar Ksenia, Russia's Defense Industry at the Turn of the Century, BICC brief 17: November 2000, Bonn, Germany.
   
6. 
   Havrylyshin, Oleh and Donal McGettigan. Privatization in Transition Countries: A sampling of the literature. IMF Working Paper WP/99/6.
   
7. 
   Jackson, M., Critical issues in privatization: the Central and Eastern Europe experience, Материали от семинар на Икономическия директорат на НАТО на тема: PRIVATIZATION IN NACC COUNTRIES Defence Industry Experiences and Policies and Related Experiences in Other Fields 29-30 June, 1 July 1994, http://www.nato.int/docu/colloq/1994/eco944.txt
   
8. 
   Katarzyna Zukrowska and Leon Turczynski, Ownership changes in the Polish arms industry: security issues, Материали на семинар на Икономическия директорат на НАТО на тема: PRIVATIZATION IN NACC COUNTRIES Defence Industry Experiences and Policies and Related Experiences in Other Fields 29-30 June, 1 July 1994,
   http://www.nato.int/docu/colloq/1994/eco9417.txt
   
9. 
   Kennaway, A., Privatization of defence industries in the framework of privatization at large, Материали от семинар на Икономическия директорат на НАТО на тема: PRIVATIZATION IN NACC COUNTRIES Defence Industry Experiences and Policies and Related Experiences in Other Fields 29-30 June, 1 July 1994,
   http://www.nato.int/docu/colloq/1994/eco9413.txt
   
10. 
    Kulinich, N., Defense industry privatization and national security requirements: the Ukrainian case Материали от семинар на Икономическия директорат на НАТО на тема: PRIVATIZATION IN NACC COUNTRIES Defence Industry Experiences and Policies and Related Experiences in Other Fields 29-30 June, 1 July 1994,
    http://www.nato.int/docu/colloq/1994/eco9418.txt
    
11. 
    Report No. 14546-BUL, “Bulgaria Private Sector Assessment.” June 28, 1996, Country Operations In Europe and Central Asia Region, Document of the World Bank.
    
12. 
    Sabela, R., Conversion and privatization at the Czech Republic, Материали от семинар на Икономическия директорат на НАТО на тема: PRIVATIZATION IN NACC COUNTRIES Defence Industry Experiences and Policies and Related Experiences in Other Fields 29-30 June, 1 July 1994, http://www.nato.int/docu/colloq/1994/eco9410.txt
    
13. 
    Yudit Kiss, Small Arms and Light Weapons Production in Eastern, Central and Southeast Europe, Small Arms Survey Occasional Paper 13, Zurich, October 2004.