Привилегиите в тоталитарната държава



страница1/2
Дата25.07.2016
Размер396.56 Kb.
  1   2
ПРИВИЛЕГИИТЕ В ТОТАЛИТАРНАТА ДЪРЖАВА

д-р Ива Пушкарова




Използвани съкращения

АБПФК

Активни борци против фашизма и капитализма

БКП

Българска комунистическа партия

ДС

Държавна сигурност

КНРБ’1947

Конституция на Народна Република България от 1947 г. (,,Димитровска”)

КНРБ’1971

Конституция на Народна Република България от 1971 г. (,,Живковска”)

ОФ

Отечествен фронт

ЦК

Централен комитет


СЪДЪРЖАНИЕ:
I. Уводни бележки......………………………………………………………………………2

II. Понятие и същност на привилегията…………………………………………………2

III. Нормативно изграждане на привилегироващи режими…………………………..8

IV. Правен и социален ефект на привилегироващите режими.

Привилегировани съсловия…………………………..…………………………………..10

V. Заключение…………………………..…………………………..………………………19

I. Уводни бележки

,,Единственият критерий за разбиране на нашата действителност се

съдържаше вътре, в самата нея, и онзи, който се хвърляше

да прилага външен критерий, беше наивник или глупак.”

Георги Марков,

Задочни репортажи за България, Избор на позиция

Комунизмът като проява на тоталитарен тип държавно управление и обществено функциониране трудно може да бъде цялостно разбран от позицията на демократичната и правова нормалност, която вече е стабилизирана гледна точка на съвременното българско общество. В качеството си на неестествено състояние на обществото и човека, той остана да смущава спомените като съвкупност от нерационални сюжети, които все повече губят плътност и правдоподобност и все повече изглеждат като невероятна история, сполетяла другиго в неслучило се време. Комунизмът, който идеологически никога не дойде и който беше смразяващо реален само до преди двадесет години, все повече се отдалечава от съвременното мислене и съвременния език и това затруднява изследователския достъп до него.

Настоящият текст е опит за осмисляне на една от най-присъщите проявни форми на комунистическия тоталитаризъм – привилегията като инструмент за правно регулиране на обществените отношения. Тя представлява основният принцип на организация и структуриране на тоталитарното общество, проникващ във всички обществени сфери и определящ начина на тяхното функциониране. Въпреки че като социално-правен феномен произхожда пряко и неизбежно от официалната идеология на комунистическия режим, чрез своята пропаганда той непрестанно и яростно я отрича като несъвместима с него. Аналитичният поглед върху същността й, политическите и правните механизми за нейното изграждане и налагане, насилственото й интегриране в груповото мислене на нацията и обществените и правните й ефекти разкрива картината на парадоксалния двойствен свят на тоталитарната диктатура, в който действителността е в постоянен тежък конфликт с публичното си отражение, а обществото е заставено да се съобразява с привидности, които здравият разум отрича.
II. ПОНЯТИЕ И СЪЩНОСТ НА ПРИВИЛЕГИЯТА
Съвременната правна теория е изградила общо понятие за привилегия. Според него това е особено право или благоприятно правно положение, предоставено от държавата или оправомощен субект на човек или силно ограничена група хора, обособена по признак, който естествено не предполага такова правно положение. Етимологично думата е с латински произход (privilegium, буквално частен закон) и в римското право означава разпореждане или закон в полза или във вреда на определено лице.

Привилегиите създават по-благоприятно правно положение на титуляра в сравнение с други членове на обществото, включително от групата, към която той принадлежи по определени други, различни от привилегироваността, признаци. Това положение най-често е:



  • имунитет срещу реализиране на видове юридическа отговорност, чиято единствена цел е да блокира правата на държавата да преследва, осъжда и наказва титуляра за действително извършени от него правонарушения. По това привилегированият имунитет се различава от имунитетните права на висши държавни служители в правовата държава. Последният има за цел да осигури упражняването на публичната функция на служителя в обществен интерес, като блокира част от възможностите недобросъвестни трети лица да оказват нерегламетиран натиск върху него (например чрез изкуствено предизвикани съдебни процеси, които предизвестено приключват с оправдаване на служителя, но го отклоняват от задълженията му и влошават общественото доверие в него). Имунитетните права на този служител не го пазят от отговорност при действително извършено от него правонарушение; в този случай те се вдигат;

  • освобождаване от определени задължения или изграждане на облекчен ред за изпълнението им (например освобождаване от военна служба, неплащане на учебни такси или заплащането им в намален размер);

  • улеснен достъп до определени публични блага (например образование, медицински грижи, лекарствени доставки);

  • достъп до блага, които не са общодостъпни (например марка превозни средства, вид учебно заведение, особен вид пенсии и парични помощи);

  • власт да се въздейства произволно върху чужда правна сфера, т.е. едностранно и по фактически или юридически необжалваем начин в условия на пълна оперативна самостоятелност (например власт да се решава дали едно лице ще се ползва от пенсионни права или не).

Привилегията следва определено качество на титуляра, което правният ред разпознава като основание за благоприятно третиране. Това качество може да възниква по рождение или по силата на социално, икономическо, политическо или друго израстване в обществото, довело до промяна в статуса му. Качеството може да е постоянно или временно, от което следва постоянно или временно ползване на привилегията. Това качество очертава малцинствен кръг субекти. То има изключителен или извънреден характер (кативен борец против фашизма и капитализма) или такъв му е изкуствено придаден от законодателството, ако само по себе си качеството е общодостъпно (трудещ се). В последния случай достъпът до качеството се затруднява от усложнен ред за придобиване, усложнен ред за доказване, облекчен ред за изгубване или множество законоустановени основания, погасяващи правното му значение. Такъв е примерът с придобиване на членство в управляващата партия в различни етапи от тоталитарния режим.

За разлика от правото, привилегията не създава насрещно задължен субект, нито възможности за титуляра да задължи насрещната страна да му признае съответните предимства. Докато правото се черпи от установения правен ред, ангажиращ всички правни субекти, включително държавата, да се съобразяват с него, привилегията се черпи от едноличната воля на властта, която я предоставя, без последната да е обвързана да се съобразява с привилегированите права, които е дала. Поради това, дори на привилегията да е придаден нормативен вид на право, т.е. описано в закон по-благоприятно третиране на определени правни субекти заради притежавани от тях качества или осъществено поведение, титулярът няма правни средства да задължи властта да му осигури или предостави това по-благоприятно третиране.

За разлика от правата и свободите, които в правовата държава се предоставят на определени категории социално и правно по-уязвими групи (деца, сираци, лица с увреждания или заболявания, многодетни семейства, социално изключени етнически общности и др.), за да компенсират тяхна обективна неравнопоставеност в обществото, привилегията създава необосновано по-благоприятно положение. Тя следва качество, което не прави титуляра юридически или обществено по-слаб в сравнение с останалите правни субекти (като например предоставя социални помощи във вид на специални хранителни доставки на лица, които не са социално слаби, но са членове на управляващата партия на властови позиции), или предоставя право, което не му съдейства за преодоляване на такава слабост. Такъв е примерът с предоставяне на привилегирован достъп до заемане на длъжност, вместо на достъп до квалификационни курсове, на лице, което не разполага с необходимия образователен ценз. В този случай привилегията не съдейства за преодоляване на липсата на професионална квалификация за заеманата длъжност на титуляра. Тя води до пренебрегването на този дефицит като правнозначим факт, тъй като го изключва в конкуренцията със субекти, които го нямат, или внася в статуса на титуляра допълнително качество, неотносимо към квалификацията му, което автоматично и необосновано дисквалифицира конкурентите му. В този смисъл привилегията подменя автентичните критерии, които управляват конкуренцията между правните субекти в достъпа им до обществените блага и обществена реализация, създава условия за нелоялна конкуренция и за стагнация на общественото развитие в засегнатите сфери.

Следователно привилегията се обособява като правно положение, предоставяно на определени лица, за да им даде незаслужено и неоправдано предимство пред останалите граждани и по този начин да създаде неравенство в обществото. Няма никакво съмнение, че в тоталитарната държава този ефект е целенасочено преследван от държавната политика, въпреки официално заявената политика на равенство и безкласовост. Неравенството е толкова по-ясно изразено, колкото по голяма е интензивността, с която законодателят си служи с привилегията като инструмент за регулиране на обществените отношения. Тази интензивност зависи от броя на въведените привилегии и обхватът на приложението им от гледище на броя привилегировани субекти и броя и видовете социални сфери, в които привилегиите действат. Интензивната законодателна политика на установяване и умножаване на привилегиите пряко поражда процес на фрагментация на обществото на съсловия или класи, разграничими по правното им положение. Тъй като липсват обективни основания за такова разграничаване, между тях възниква субординация, която неизбежно обуславя отношения на потисничество.

Като проявна форма на дискриминацията привилегията в комунистическия тоталитаризъм никога не се проявява само в правни режими, предоставящи блага. Нейното съществуване в правния ред предполага успоредни режими за отнемане на блага, чрез които се очертава кръг на адресати с отказан достъп. Между тях и привилегированите често съществува рязка социална граница, която категорично класифицира гражданите като принадлежащи към едната или другата група. Този подход води до кастово разцепление на обществото по съответния признак, с който законът свързва привилегията, което може да породи последиците на културен шок, особено ако е внезапно и отваря пропаст между двата статуса (примерите са най-изобилни в периода 1944-1949 г.). Границата е бетонирана с високи изисквания за влизане в привилегированата сфера. За задържане в последната също се изискват усилия на титуляра, който застава в подчинена позиция спрямо субекта, гарантиращ привилегията (държавата/партията). Това се постига със създаване на мнообройни и лесноизпълними основания за автоматично и окончателно напускане на сферата. Повечето от тях имат случаен характер, произхождат от спонтанно човешко поведение, неподлежащо на нормативно регулиране, или произволната еднолична воля на друг субект, натоварен с решаващи правомощия, за упражняването на които не носи отговорност.

По този начин се поддържа социално напрежение, което комунистическият режим официално нарича ,,класова борба”. Чрез него партията изгражда едновременно социален пласт, от който черпи легитимност и подкрепа, и социален пласт, чиято отрицателна фрустрационна енергия се преработва в усилия за превъзмогване на непривилегироваността чрез производство на блага, захранващи режима, и приспособяване към изискванията му в непроизводствената сфера.

Задължителна част от процеса на приспособяване е капитулацията на гражданина като субект на права. Тъй като той, в крайна сметка, се отказва да се брани от нахлуването на държавата/партията в правната му сфера, губи правната си автономност в степен, която може да доведе до ограничаване на правоспособността му, т.е. изначалната възможност изобщо да бъде титуляр на права в качеството си на човешко същество.

Възможно е границата между привилегированата и непривилегированите сфери да не е рязка и да се заема от буферна зона от индивиди, чиито достъп до привилегията не е забранен, но е затруднен. Той е поставен под условие, че бъдат удовлетворени определени високи изисквания. Последните обикновено представят картината на официалните държавно установени ценности, върху които режимът се крепи идеологически, политически, икономически и пр. Най-често това са изисквания, свързани с безусловна лоялност към управлението и полагане на изключителни усилия в условия на състезателност за осигуряване на благата за привилегированото съсловие1. Тази конструкция натоварва този социален пласт с отговорността за общественото развитие и обикновено го поставя в положение на експлоатация, поради което се прилага подчертано към производителните групи от населението. В същото време самата възможност субектът да може да повлияе на статуса си чрез лични усилия представлява вид предимство. То е отказано за най-непрестижния социален пласт, който е социално изключен и силно репресиран като носител на антиценности.

В описания случай е налице многостепенна привилегия, достъпна в различна степен за различни групи, която разсейва социалното напрежение, осигурява относително по-слабо травматично нахлуване на държавата/партията в правната сфера на личността, но и насърчава членовете на социално отхвърлените групи да търсят начини да се влеят в експлоатираното съсловие.

От горното схематично представяне на привилегията следва, че в комунистическата тоталитарна държава това е правен инструмент за несправедливо разпределение на благата в обществото по критерии, които изключват нормалните и водят до социално неравенство, социално напрежение и безправие на индивида.

Въпреки че привилегията формално предоставя достъп до блага, правните й ефекти я определят като средство за юридическа деперсонализация на гражданина. Тя се изразява в универсално лишаване на субектите от всички обществени групи от техни базисни права, което води до ограничаване на тяхната правоспособност и до отнемане на идентичността им на самостоятелни правни субекти. Привилегията предполага стремеж към получаване или задържане на достъпа до блага, обострен от алтернативаната на социалното изключване или социалната експлоатация и произволността на даването и отнемането на достъпа. Дилемата обуславя социална зависимост от субекта, който предоставя привилегията (това обобщено представлява държавата/партията) и чието поведение във връзка с предоставянето и отнемането й е непридвидимо на равнище индивид. Тази зависимост е колкото неизбежна, толкова и несъвместима с упражняването на граждански права.

Последните предполагат титулярът да може реално да изисква зачитането им, включително от държавата/партията, и да разполага с правно защитено пространство, в което те не могат да нахлуят. Отнемането на това пространство заличава възможността отделният човек да се възприема като правнозначим носител на собствени, а не на колективни права. Оттук и регресът в правосъзнанието му, който изгражда представи за държавата/партията като единствен източник на блага, достъпът до които е възможен само в условия на тотална фактическа и юридическа подчиненост на властническата воля.
III. НОРМАТИВНО ИЗГРАЖДАНЕ НА ПРИВИЛЕГИРОВАЩИ РЕЖИМИ.

ФУНКЦИЯ НА РЕЖИМИТЕ. ПРИВИЛЕГИРОВАНИ ГРУПИ
1. Видове привилегироващи режими

Привилегията е сред основните инструменти за регулиране на обществените отношения в тоталитарната държава, поради което за нея са изградени съответни правни режими. Най-общо те се основават на няколко законодателни подхода.



1. ,,Поставяне над закона”. Този израз популярно се използва за обозначаване на правно положение, което освобождава субекта от определени задължения, произтичащи от законите за всички останали граждани. Неговата най-разпространена проява включва:

- власт за нормотворческа пререгулация с обратна сила на положение или отношение, което задължава субекта да търпи нежелани правни последици, в резултат на което той се освобождава от това задължение, и

- власт да блокира фактически публичните механизми по налагане на тези последици спрямо себе си.

Това правно положение дефинира територията на елита. Законодателните подходи за изграждането му произхождат от особеностите на йерархията на нормативните актове в тоталитарната държава и тяхното действие, както и от централизираната концентрация на нормотворческата компетентност в един властови център.

Въпреки формалното върховенство на актовете от по-висок ранг над актовете от по-нисък, което предполага предимство на първите, в действителност с приоритет се прилагат вторите. Регулацията на обществените отношения се осъществява основно от нискорангови административни актове (наредби и инструкции), приети на основание на законите и правилниците. Те са с висока динамика (променливост) и много често влизат в пряко противоречие не само помежду си, но и спрямо съответните актове от по-висок ранг. Това обуславя както абстрактност на високоранговата нормативна рамка (кодекси, закони, правилници), която затруднява прякото регулиране на отношенията, така и възможност тя лесно да може да се изключи или видоизмени от акт с по-нисък ранг в частта, която е неудобна за елита.

Проявление на тази особеност е липсата на пряко действие на най-висшия нормативен акт - тоталитарната Конституция. Определени нейни постулати никога не влизат в сила, тъй като в текущото законодателство не е изградена нормативната основа за привеждането им в действие. Те именно засягат отговорността на управляващите пред нацията и признаването на реални права на човека, които са естествен ограничител на държавната власт. В задължаващата си част действието на Конституцията е изключено спрямо елита именно чрез нормативната празнота в регулиращото законодателство. Дерегулацията е най-съществената характеристика на правилата, по които работи най-репресивната и най-секретната част на Държавна сигурност, която непосредствено обслужва интересите на елита от упражняване на неограничена върховна власт. Тя функционира в условия на безусловна субординация от военен тип и се подчинява и отчита пряко и единствено пред самия елит, поради което функционирането й се управлява чрез непосредствени устни или писмени нареждания на него.

Обратно, в оправомощаващата си част Конституцията е подробно развита в цялата мрежа от действащи нормативни актове. Част от тях не са публично достъпни и известни, защото имат вътрешноведомствен или секретен характер.

Междувременно, поради сливането на властите елитът контролира изцяло йерархията на нормативните актове, тъй като упражнява цялата нормотворческа власт на държавата в условия на единоначалие.



Описаният привилегирован статус е генерален (абсолютен). Той дава предимство на елита във всички сфери на обществения живот пред всички останали групи по безусловен и неограничен начин. Тази му същност изисква висока концентрация на власт в силно ограничен кръг субекти, за да се избегне конфликтно упражняване на привилегията.

Това води до няколко непосредствени ефекта. На първо място, до йерархично сегментиране на самия елит в касти с различна степен на привилегированост и отношения на зависимост на по-долустоящите от по-горестоящите при ползването на привилегията. На второ място, до изолация на целия елит от останалата част от обществото, която е абсолютна за високите нива и постепенно отслабва при по-ниските. Тя се изразява в затворен, непроницаем, почти конспиративен начин на живот, който е прикрит зад изкуствено създаден пропаганден образ и старателно избягва съприкосновение с околния свят чрез редица физически бариери – личното пространство се вгражда в резиденции и частни домове с високи зидове и охраняван достъп в особени квартали на големите градове или извън населените места, лична охрана, собствени марки и клас автомобили, непристъпен вътрекастов живот, до който не се допускат представители на други социални пластове (собствени образователни и лечебни заведения, специални доставки на храни и лекарства, частни културни представления и т.н.). В известен смисъл този мистичен начин на живот има нелегален характер. Той характеризира висшите държавни служители, които едновременно заемат ръководните постове в управляващата партия и непосредствено упражняват върховната държавна власт (членовете на Политбюро).

Социалният ефект на привилегията да противопоставя привилегированата група на всички останали е най-видим именно при елита.

Непосредствено под най-високопривилегированата група се намира групата на държавните служители, заемащи ръководни длъжности в централни национални и местни органи на държавната власт и колективни висши органи на управляващата партия. Това са членовете на правителството, на ЦК на БКП, на окръжните комитети, окръжните управители, генералитетът, висшият апарат на Държавна сигурност, които наброяват общо по-малко от хиляда души. Привилегировният им статус е получен или поради преки лични връзки с висшата номенклатура, или поради реална обективна необходимост от държавен служител с определени качества. Тази група отговаря само политически и само пред горната каста и споделя по-голямата част от привилегиите й.


2. По-благоприятно законово третиране на определена група лица, обособени по заявен в закона признак. Това е класически привилегироващ режим, който е явен, защото ползва официални, идеологически обосновани критерии, основани на държавно установените ценности. Те са свързани с качества, поради които лицето е положително разпознато от властта като принадлежащо към група, в която властта инвестира доверие. Традиционно това са социалните пластове, чието групово поведение изразява лоялност, безкритичност и приемане на властническите инициативи, чувствително по-интензивнии безусловни отколкото в другите социални групи. Те осигуряват обществената опора и легитимност на режима, който не е установен в полза на мнозинството и поради това е в постоянен сблъсък с големи обществени групи.

Този вид привилегия изпълнява функцията да изгради положителния образ на властта, като идентифицира обществена група, към която той е благонастроен. В същото време тя е мощен стимулатор за потискане на съпротивата срещу режима, тъй като насърчава останалите обществени групи към поведение, което би ги интегрирало в привилегированата.

По този начин привилегията се превръща във фактор за интензивно преструктуриране на обществото, при което определени групи се ликвидират, а други се създават. Началото на процеса може да бъде илюстрирано със стихийното увеличаване на броя на членовете на БКП между 1945 г. и 1955 г., които нарастват от десетина хиляди до над половин милион, и масовото фалшифициране на биографии като проява на готовността на мнозинството да изостави дотогавашната си лична и групова идентичност и да се влее в привилегированото малцинство.

Комунистическият тоталитарен режим структурира като привилегировани групи ,,трудещите се от града и селото начело с Работническата класа” (чл. 1, ал. 1 от КНРБ’1971), членовете на комунистическата партията от различни йерархични нива, тъй като за нея е установен, а впоследствие конституционно признат статус на ,,ръководна сила в обществото и държавата” (чл. 1, ал. 2 от КНРБ’1971), активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК), и др.

За илюстрация на този подход ще бъде използвана групата на АБПФК, която възниква като привилегирована в самото начало на режима и се запазва като такава до края в резултат на целенасочена полтика на държавата/партията.

Съсловието е ,,учредено” със Закона за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма, който влиза в сила само месец след Деветосептемврийския преврат и предоставя право на парични помощи и безплатен ремонт на жилищата на семействата на убити антифашисти2. В условия на следвоенна криза тези помощи имат огромен обществен ефект, защото директно създават голяма разлика в благосъстоянието на тези лица спрямо всички останали. Те са оправдани като акт на социална справедливост по отношение на лица, които са понесли лишения и вреди, надхвърлящи тези на обикновените граждани, заради активното си съдействие за установяването на действащия комунистически режим. По принцип еднократността на такава помощ няма социалния ефект на привилегия, но в разглеждания случай тя представлява началото на изграждане на класически привилегирован статус.

През следващите месеци обхватът на помощта постепенно се разширява и включва последователно:


  • ,,незаконните съпруги на народните борци”, т.е. лицата, с които те са съжителствали или съжителстват на съпружески начала, без да имат сключен законен брак (01.07.1945 г.);

  • помощниците-ятаци, които са давали подслон на народните борци и основно са техни роднини и приятели, някои леви интелектуалци и представители на преследваните етнически малцинства (цигани и евреи) в големите градове (12.08.1945 г.);

  • роднините по права линия до трета степен и по сватовство до първа степен (13.05.1946 г.);

  • непълнолетните братя и сестри (28.06.1946 г.).

Размерът на финансовите помощи непрекъснато се увеличава и поглъща все по-голяма част от социалните фондове на общините, въпреки че непосредствените поражения, понесени през войната, вече са компенсирани. По този начин първоначалното социално оправдание на помощта е заличено. Привилегията вече не изпълнява обществената функция да обезщети онези граждани, които добросъвестно са допринесли за установяване на комунистическия режим и поради това са понесли лишения, гонения и други вреди. Тя се предоставя на лица без доказан принос, без да се изследват понесените от тях вреди и без да се търси компенсацията им и то години след края на войната. В същото време изгражда социална общност от хора, която спонтанното развитие на обществото не би породило в този й вид, като приобщава към нея различни по-малки групи, подчинени на един единствен реален общ признак – получаването на помощи от държавата, независимо от имуществените нужди.

През 1950 г. с Постановлението за създаване на истинска народна интелигенция на АБПФК и техните помагачи и деца получават привилегирован достъп до висше образование чрез системата на Рабфак (вж. по-долу).

На 30.09.1959 г. Секретариатът на ЦК на БКП официално учредява това привилегировано съсловие, като установява четиристепенно вътрешно деление според заслугите и препоръките, като всяка група получава пакет привилегии. За доказване на принадлежност към някоя от тях са необходими от три до пет свидетелства на други активни борци, което създава условия за безконтролно самовъзпроизвеждане на цялото съсловие без гаранции за достоверността на твърдяния принос.

1. Първа категория се разширява и включва загиналите борци; осъдените на смърт, политическите затворници и политическите емигранти, прекарали общо в затворите, концлагерите или в емиграция не по-малко от пет години; партизани, които са били активни поне една година.

2. Втора категория включва партизаните, които са били активни повече от шест месеца, политическите затворници, концлагеристи, политическите емигранти, прекарали общо в затворите, концлагерите или в емиграция повече от 2 години.

3. Третата категория и включват поддръжници и помагачи на партизаните.

4. Четвърта категория обхваща всички други участници в антифашисткото движение.

Привилегията вече е средство за преструктуриране на обществото в услуга на стабилността на властта. На 25.08.1969 г. Специален декрет № 31 за подобряване на материалното и социално положение на революционните кадри разширява и стратифицира привилегиите. Последните нямат никакъв обезщетителен характер, не произхождат от революционното минало и учредяват предимства пред останалите граждани във всички сфери на обществения живот. Сред тях са следните права:

Право на назначение при кандидатстване за работа. Ако повече от един АБПФК кандидатства за едно място, всички могат да бъдат назначени, т.е. откриват се нови работни места със същия профил. АБПФК ползват предимства при назначаване на работа пред останалите граждани. Така например, Наредбата за изменение и допълнение в правилника за назначаване, преместване, съкръщаване, уволнение и за състезателен изпит на учителите в гиманзиите и гимазиалните класове от 28.10.44 г. определя следния ред на назначаване: 1. партизани и техни съпрузи; 2. съпрузи и деца на убити от фашистката диктатура; 3. политзатворници и техни съпрузи; 4. уволнени по Закона за защита на държавата и Закона за НП; 5. активно подпомагалите партизанската борба; 6. останалите без работа поради обвинения в левичарство и антифашизъм и пр. На последното единадесето място са гражданите, които са съкратени от други селища учители и имат минимален успех много добър. Друг пример е Наредбата-закон от 24.10.1944 г. за признаване на правата на висшисти при заемане на държавна, общинска и обществена служба на писателите, членове на Писателския съюз, които нямат висше образование. Адресат на привилегията са писатели-партизани. Наредбата директно противоречи на Закона за длъжностите, цензовете и заплатите;

Пенсионни права. Сред тях са право на АБПФК да се пенсионират само доброволно. АБПФК не могат да бъдат пенсионирани без тяхно съгласие, за разлика от всички останали граждани; право на допълнителна пенсия при пенсиониране; право на по-високи пенсии; право на пенсиониране на по-ниска възраст (с пет години) и при по-малък трудов стаж (петнадесет сместо двадесет и пет години). Само за АБПФК е предвидена хипотеза, при която пенсия за старост им се отпуска независимо от възрастта и стажа, ако попадат в първа или втора група инвалидност и са работили дори един ден в ТКЗС (чл. 2 от Закона за пенсиониране на земеделските стопани-кооператори);

Социални права. Сред тях са право на специални медицински грижи, достъп до специални аптеки, болнични заведения и балнеолечебници; право на привилегирован достъп до курорти; право на достъп до специални магазини, които са по-добре снабдени; право на достъп до жилищни фондове и право на жителство в големите градове; право на безплатно ползване на обществените къпални (както и децата до петгодишна възраст) и право на безплатен чаршаф и кабина, ако имат лекарско предписание3;

Образователни права. Сред тях най-съществени са правата да следват в средни специални и висши училища без конкурсни изпити и при облекчения при вземане на изпити, ползване на общежития и заплащане на учебни такси;

- Всякакви други права, сред които например достъп до ловни стопанства.

От края на 60-те привилегиите на АБПФК стават наследствени по права линия.

По този начин е създадена една от най-устойчивите привилегировани групи в обществото, върху която останалите групи започват да упражняват два типа натиск. Единият е насочен към вливане в нея, а другият – към нерегламентирано усвояване на част от нейните привилегии чрез използване на лични отношения с нейни представители.

По аналогичен начин е построена и групата на средната и ниска партийна номенклатура, която представлява колективен носител на държавно пропагандираните ценности извън елита. Тя включва членове на БКП, заемащи средния и средно-високия партиен апарат до нивото на партийните секретари и по-видните активисти. Наред с многото други привилегии, единствено тази група разполага с достъп до длъжности в държавното и общинското управление и ръководни длъжности в останалите обществени сфери (заместник-министри, началници и директори на държавни управления, учреждения, предприятия и организации, нисши военни и милиционери, главни редактори на средства за масова информация, носители на държавни ордени и награди). Тъй като този достъп зависи само от позицията в партийната йерархия, а последната зависи само от политическата лоялност на титуляра, последната се установява като необходимо и достатъчно, а понякога и единствено значимо съображение за назначаване.



З
,,Това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове”.

Марков, Г., Задгранични репортажи за България, Ехо от студентските години
абранявайки достъпа на всички останали съсловия, законодателството въвежда
мълчалива презумпция за професионална пригодност на всички политически лоялни към режима трудещи се, която се обективира в партийния ранг. Много често това послание прозира през идеологически текстове, предоставящи на решаващ административен орган свобода да отдава предимство ,,според трудовата и обществената активност” (напр. чл. 40 от Закона за собствеността на гражданите). Тъй като тази пригодност е универсална, партийният член от определено ниво нагоре може никога да не напусне определено ниво на държавни и обществени постове и през целия си трудов стаж да циркулира от една ръководна длъжност на друга, независимо от слабото си представяне на всяка от тях. Като изкривява естествените критерии за професионален подбор и ги замества с абстракцията на партийната преданост, привилегията предизвиква мощен наплив на лица без лични и професионални качества и със съмнителна нравственост към структурите на БКП като единствен достъпен за тях начин за професионално и обществено израстване.
  1   2


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница