>
„Протагор” е един от най-блестящите образци и на Платоновата проза и на античната литература изобщо, но и едно от най-трудните за разбиране философски произведения.
Платон разгръща богато табло на интелектуалния живот в Периклова Атина, като изкарва на сцената едни от първите хора на гръцката софистична мисъл — Протагор, Продик, Хипий — и едни от характерните лица на тогавашната атинска „младеж”, която е една от причините или по-скоро поводите за Сократовата гибел в „Апологията”; води със засилване и отслабване действието, като вмъква интермедии, при които читателят си почива, забавлява и подготвя да влезе отново в предмета на диалога; характеризира майсторски лица и състояния; вмъква или редува шега, хумор и ирония с напълно сериозното н превръща сериозното в шега и шегата в сериозно. И всичко с една изящна и очарователна куртоазия, която в основата си е искрена. Защото Протагор, ако говорим само за него — приятел на Перикъл, — не е обикновен софист, но личност, която със своето учение за релативността във вселената, концепция, близка до тази на Хераклит, е бил опасен противник на Платоновия идеализъм. Един блестящ диалог с атмосфера, но крайно сложен.
Тази сложна композиция, не само външна, но и вътрешна, се обяснява не само с намерението на Платон да разгледа от много страни и от различни гледни точки въпроса за добродетелта" (дума, която не покрива точно гръцкото arete, с много широк обхват и съдържаща елементи, които българската дума или оставя настрана, или на заден план), ко и да покаже предимството на Сократовия „диалектически” метод пред този на софкстите, които си служат с три елемента: мит, дълга и сложна реч-лекция и разбор на поетите. Единствено чрез него може да се намери истината: тезата на Протагор не може да се докаже с неговия собствен метод, а с метода на Сократ и Сократ от противник на Протагоровата теза се оказва в хода на дискусията неин защитник за най-голямо неудоволствие на стария софист, който, за да спаси метода си, става противник сам на себе си. Действително и Сократ си служи с митове и с по-дълги изложения, ко тяхната роля е по-друга и те са подчинени на „диалектиката” му.
Кога е написан диалогът, не знаем, но той принадлежи към зрелите произведения да първия, „Сократов” период на Платон. Действието обаче се ситуира вероятно около 432 г. пр. н. е., и то преди избухването на Пелопонеската война през същата година — ние се намираме още в мирна и благоденствуваща Атина, преди 429 г., когато ще загинат и Перикъл, и участвуващите в разговора негови синове. А н Сократ, роден в 469 г., е представен още млад, млади са и Алкивиад, и Агатон — първият роден към 451 г., вторият към 450 г.
Основната тема по която спорят двамата е: „Що е добродетелта, и може ли тя да се преподава“. Причината за срещата е пристигането на Протагор в Атина, а поводът — желанието на Сократ да разбере повече за софистите и тяхното майсторство. Въпреки, че темата на диалога е добродетелта и нейното преподаване, произведението ни дава по–различно усещане за платоновите намерения. В края на диалога проблемът за добродетелта не е изяснен, а по–скоро очертан и в крайна сметка изоставен „за друг път“. Въпреки това, диалогът ни представя една завършена цялостна концепция. Тя е свързана с това, че в него са представени и противопоставени два различни подхода към знанието и към неговото преподаване. Това са методите на софиста Протагор и известният Сократов метод. Нека първо представим кратка информация за действителните лица Протагор и Сократ, за да разберем по–добре платоновото отношение към изграждането са своите персонажи със същите имена в диалога.
Протагор 485-410 г. пр. н. е.
Протагор, роден в Абдера, бил мислител, най-известния от школата на гръцките софисти. Прекарва по–голямата част от живота си в Атина, където значително допринася за развитието както на морални, така и на политически въпроси. Преподава повече от 40 години, твърдейки, че обучава хората на благоразумие според което да живеят. Известен е със сентенцията „Човек(ът) е мярка на всички неща“ — изявяваща определен релативизъм при схващането на съществуващото. Релативността, която привнасяла „отрицателната дискурсия“ на софистите, рушала цялостната картина на света, в това отношение той е опасен противник на идеите (ейдоси) на Платон. Благодарение на основното си занимание — да преподава срещу доста високо заплащане, освен че натрупва голямо състояние, си изгражда и много добра репутация. Въпреки конвенционалните си идеи за морала, Протагор се отнася агностически към боговете и вярата в тях. Излага тези свои идеи в „За боговете“. От тази му книга е запазена само една фраза: „Аз не мога да зная за боговете — съществуват или не, защото много неща ни пречат да знаем това — както неяснотата на този въпрос, така и краткостта на нашия живот“. Протагор бива обвинен в безверие, негови книги биват изгаряни публично, а самият той бил осъден да напусне Атина до края на живота си, около 415 г. пр. н. е.
Сократ 469 – 399 г. пр. н. е.
Сведенията за Сократ са твърде противоречиви, те достигат до нас от най-различни места. За него свидетелстват такива негови по–млади съвременници, като комедиографа Аристофан; верните му ученици — историка и философ Ксенофонт и самият Платон. Сведения получаваме и от т. нар. сократици, слушателите на Сократ, които в последствие основават философски школи — Евклид от Мегара, Федон от Елида, Антистен от Атина, Аристип от Кирена. Малко, но значими бележки за идеите на Сократ намираме у Аристотел, ученика на Платон. Сократ никога нищо не е написал, а единствено беседвал с хората, като им задавал въпроси и ги „насочвал по пътя към истината“. Имал много приятели и събеседници, които се смятали за негови ученици, макар той да не ги смятал за такива, тъй като философска школа в строгия смисъл на думата никога не е оглавявал и не е имал.
Възгледите на Сократ съвместяват критика на властта на мнозинството, със подчинение на законите, безусловно изпълнение на гражданския дълг. При него иронията и съмнението са заедно с дълбоката вяра в добрата основа на човека. Стремежът към съвършено съществуване не му пречи при земната дружба и веселите беседи на маса. Вярата във вътрешния глас „даймона“, в съвестта, която отблъсква от недостойни постъпки, се съвместява с вярата в митове за задгробната съдба на човешката душа. Осъзнаването на своята нищожност при Сократ е неделимо от твърдото убеждение в собственото предназначение за извисена цел. Поради различни причини, Сократ се оказва неудобен на властта тя успява да се отърве от него. Обвинението повдигнато в съда се състои в следното: Сократ се обвинява, че не признава боговете, които градът признава, и въвежда други, нови богове. Обвинява се в развращаване на младежта. Наказанието което се иска, е смърт. След несправедлив процес, смъртната присъда била факт. Сократ изпива чашата с отрова спокойно и умира, сред приятелите си дошли да го видят за последен път. Нблюдателният читател вероятно още тук е забелязал, че е трудно да се отдели обаза на историческата личност Сократ от поетично градения му образ.
В началото на диалога, Протагор е представен като преподавател по благоразумие и държавническо изкуство (или, което е било същото за един свободен човек тогава, изкуство на съвместен живот), който твърди, че може да създава добри граждани. Неговата теза е, че добродетелта може да се преподава и той се занимава тъкмо с това. Забележителен е начина, по който Протагор възприема знанието, себе си и дейността си. Той във никакъв случай не се срамува от термина „софист“, който придобива негативни оттенъци най–вече чрез отношението на Сократ, Платон и Аристотел към този вид учители на мъдрост и реторическо изкуство. Прогатор разказва, че неговото изкуство не е по–различно от това на Омир и Хезиод или Орфей, или някой гимнастик или музикант. Разликата според Протагор се състои само в това, че другите са се прикривали чрез едно конкретно изкуство, докато той признава, че е софист и възпитава хора. Поставен сред такива имена, Протагор е по–скоро майстор, човек на изкуството и то не какво да е изкуство, а изкуство, което възпитава и извисява, а не изследовател, затворен в определен предмет на изследване.
Метода му в спора, е характерен за софистите, които са били известни сред младежите като популяризатори на знания. Той включва следните компоненти:
Мит — разказва се мит, който в последствие се тълкува. В произведението ни е представен мита за Прометей и Епиметей. Същественото в случая е, че митовете притежават силно застъпен нормативен елемент, предписващ определено желано поведение. При мита нерефлексивното описание се съчетава с възпитателен момент.
Лекция — изнася се лекция, тук са посочени примери от живота в Атина, как добродетелта бива преподавана и поощрявана от обществото. Чрез тази лекция, Парменид цели фактически да докаже възможността добродетелта да се преподава. Това става не чрез тълкуване, отнасяне и осмисляне на понятия, а чрез илюстриране с примери, как Атиняните осъществяват преподаването на добродетелта.
Разбор на поезия — последният основен метод на софиста, в случая тълкуване на стихове на Симонид. На този етап Прогатор е принуден от Сократ да скъси дългите си изложения и да води беседа със Сократ. Протагор решава да задава въпроси, свързани с поезията, тъй като според него „…много голям дял във възпитанието на един човек има познаването на поезията, т.е. да може да разбира казаното от поетите, кое в произведенията им е добро и кое не, да знае да различава едното от другото и в случай че бъде запитан, да даде обяснения.“ В тази част от диалога Протагор търпи първото си сериозно поражение. Сократ, с помощта на Продик изясняват смисъла на стихове, които Протагор сякаш не е схванал точно.
Протагор успява да представи убедително тезата си чрез собствените си методи, но не и да я защити, когато тя е подложена на критика от Сократ и неговото питане. Той явно се противопоставя на метода на софиста, иронизира го, опитва се да откаже Протагор от него, да го накара бъде по–кратък и ясен. „Протагоре, аз съм един такъв човек, че забравям, и ако някой ми говори дълго, забравям за какво става дума. Също както, ако бях се случил глух, ти щеше да сметнеш, че ако искаш да приказваш с мен, трябва да ми говориш по-високо, от колкото на другите, така и сега, понеже си с човек, който забравя, отсичай малко отговорите си и ги прави по-къси за да мога да те следвам“. След обсъждането на стиховете, Сократ отново, още по–явно, отхвърля методите на Протагор и утвърждава диалектиката си с думите: „Нека оставим на страна поемите и стиховете…“ „…понеже разговорите върху поезията ми приличат много на гуляите на посредствените и по–простички хора. Поради това, че на гуляите си не могат поради липса на култура сами да създадат общуване по между си със собствения си глас и думи, ценят много флейтистките, като заплащат скъпо един чужд глас, този на флейтите“. „Да оставим настрана поетите, да разговаряме сами със собствени средства и да поискаме да докажем истината и нашите собствени схващания“. До края на диалога, Сократ след като променя начина на спор, успява да докаже първоначалната тезата на противника чрез собствения си метод. За разлика от софистите, Сократ не дава във вид на готови положения, онова което смята за истина. Води спора под формата на въпроси и отговори; подтиква към намирането на правилното според него решение на проблема. Ако на поставен въпрос следва неправилен отговор, той не поправя и не посочва допуснатата грешка, а задава допълнителни въпроси, произлизащи от неправилните отговори, като довежда събеседника до абсурд, го кара да признае незнанието си. Следва установяване на причината за получения абсурд — неправилният отговор, който след като бъде променен, изследването продължава по правилен, от гледището на Сократ, път. Методът му заставял слушателите да търсят правилни отговори, но с цената на това, да са съгласни със Сократ и неговият начин на обсъждане. Методът на Сократ е гъвкав, надежден, но и догматизиращ, недопускащ отклоняване в нежелана от Сократ посока. Не случайно по повод на диалектиката и отношението на Сократ, Ницше казва: „Бидейки диалектик, човек държи в ръцете си страшно оръжие, с помощта на което може да стане тиранин; заставаш срещу противника без защита, с което печелиш“ .
В диалектиката на Сократ традиционно се открояват четири основни компонента:
Ирония — Сократ показва разликата между знанието и незнанието върху определени нравствени въпроси като по този начин контрастират правилното и погрешното, индивидът сам достига до убеждението за ограничеността на своите знания. Частта „Добродетелта нещо цяло ли е, или притежава части“. ни дава пример, за това как Сократ, чрез диалектическите си методи успява да накара Протагор да изпадне в неудобната ситуация в която трябва да се откаже от едно от собствените си твърдения: „И така Протагоре, кое от следните твърдения трябва да изоставим: дали това, че всяко нещо има само една противоположност, или онова според което знание е нещо различно от разумност, че всяко едно от тях е част от добродетелта, че едно спрямо друго те са различни — и самите те, и техните части, както частите на лицето.“
Майевтика — Сблъсъка на мисли и отхвърлянето на неверни пътища, постепенното приближаване до правилното знание, духовно раждане на идеи, това Сократ наричал шеговито „акушерско изкуство“, на гръцки — майевтика. Добър пример отново можем да намерим в частта „Добродетелта нещо цяло ли е, или притежава части?“ Чрез поредица от въпроси, съответни отговори и доводи от страна на Протагор, Сократ изяснява проблема дали справедливост, разумност, благочестие, добродетел са едно и също нещо наречено по различен начин или те самите са добродетелта, която е едно цяло.
Индукция — Това е логически процес за достигане на определени резултати чрез наблюдение, сравнение, аналогия — разсъждава се от частното към общото, от индивидуалното към универсалното. В частта „Какъв е предметът на обучението което води Протагор“, можем да намерим пример за индукция. Мисълта върви от частното — именно сравнявайки Зевксип от Хераклея, и Отагор тиванеца, които обучават съответно в художество и изкуство да се свири на флейта, по аналогичен начин се търси отговор на въпроса: „Какво точно преподава софиста?“
Определение — Изразява се в достигане на определено заключение като следствие от употребата на предните методи, отнася се до общото на дадено нравствено качество. По този начин Сократ достига до общото.
Платон не само да разглежда въпроса за добродетелта и благоразумието от различни гледни точки, но и показва недостатъците на метода на софистите, изтъквайки предимствата на Сократовия, който не е изкуството да се учат другите на философски истини, а е философстване; не се преподават общи готови положения, а се направляват търсещите. Платон представя Протагор не толкова като философ, колкото като мъдрец. Неговите поучения, лекция и мит нямат това ниво на осъзнатост на понятията и изразеният смисъл, каквато откриваме у Сократ. Лекцията и митът на софистът говорят за дорефлексивно, митологично, недиференцирано рисуване на света, характерно за митологията на родово общинния строй. Това са разкази, в които описателното и възпитателното са налице и се предполагат. Но поради тези си особености, идеите на Протагор са и уязвими от последователното, логическо, осъзнаващо анализиране на Сократ. В противовес на софиста, провежданото от Сократ търсене е схематично, липсва му художественост и в крайна сметка, дори е недиалогично, поради свръхлогичността далновидност на диалектиката и обезоръжаващата Сократова предвидливост.
Трудно е да се каже, до каква степен Сократ и Протагор, които ни представя Платон отговарят на историческите антични мислители. Защото е известно, че софистите и различни представи свързани с тях (най–вече негативни) са клише в западната цивилизация. Дори думата „софизъм“ има значението на мисъл, изказване, която представлява лъжлив аргумент. Освен това, Платон и Аристотел са били изявени противници на софистите и силно ги критикуват. За това не можем да се доверим на автора на диалога. Личността на Сократ е не по–малко мистериозна и обвита в неясноти. Защото, въпреки всички прилики, Сократ в диалозите на Платон си остава герой на литературно произведение, а култът към неговата личност във философията е налице отдавна. Това, което със сигурност можем да заявим е, че Платон ни представя героите по такъв начин, така че да изиграят ролята си на посредници на неговите идеи. Един свръхпредвидлив Сократ и уважаван, но вглъбен в митологична художествена слятост мъдрец. Драматизмът на диалога е сблъсъка на тези двама интелектуалци.
Сподели с приятели: