Приятел на сократ



страница5/5
Дата01.06.2017
Размер0.9 Mb.
#22585
1   2   3   4   5
Протагорна Платон
>
„Протагор” е един от най-блестящите образци и на Платоновата проза и на античната литература изобщо, но и едно от най-трудните за разбиране философски произведения.

Платон разгръща богато табло на интелектуалния живот в Периклова Атина, като изкарва на сцената едни от първите хора на гръцката софистична мисъл — Протагор, Продик, Хипий — и едни от характерните лица на тогавашната атинска „младеж”, която е една от причините или по-скоро поводите за Сократовата гибел в „Апологията”; води със засилване и отслабване действието, като вмъква интермедии, при които читателят си почива, забавлява и подготвя да влезе отново в предмета на диалога; характеризира майсторски лица и състояния; вмъква или редува шега, хумор и ирония с напълно сериозното н превръща сериозното в шега и ше­гата в сериозно. И всичко с една изящна и очарователна куртоазия, която в основата си е искрена. Защото Протагор, ако говорим само за него — приятел на Перикъл, — не е обикновен софист, но лич­ност, която със своето учение за релативността във вселената, кон­цепция, близка до тази на Хераклит, е бил опасен противник на Платоновия идеализъм. Един блестящ диалог с атмосфера, но край­но сложен.

Тази сложна композиция, не само външна, но и вътрешна, се обяснява не само с намерението на Платон да разгледа от много страни и от различни гледни точки въпроса за добродетелта" (ду­ма, която не покрива точно гръцкото arete, с много широк обхват и съдържаща елементи, които българската дума или оставя настра­на, или на заден план), ко и да покаже предимството на Сократовия „диалектически” метод пред този на софкстите, които си служат с три елемента: мит, дълга и сложна реч-лекция и разбор на поетите. Единствено чрез него може да се намери истината: тезата на Протагор не може да се докаже с неговия собствен метод, а с ме­тода на Сократ и Сократ от противник на Протагоровата теза се оказва в хода на дискусията неин защитник за най-голямо неудо­волствие на стария софист, който, за да спаси метода си, става противник сам на себе си. Действително и Сократ си служи с ми­тове и с по-дълги изложения, ко тяхната роля е по-друга и те са подчинени на „диалектиката” му.

Кога е написан диалогът, не знаем, но той принадлежи към зрелите произведения да първия, „Сократов” период на Платон. Действието обаче се ситуира вероятно около 432 г. пр. н. е., и то преди избухването на Пелопонеската война през същата година — ние се намираме още в мирна и благоденствуваща Атина, преди 429 г., когато ще загинат и Перикъл, и участвуващите в разговора негови синове. А н Сократ, роден в 469 г., е представен още млад, млади са и Алкивиад, и Агатон — първият роден към 451 г., вторият към 450 г.

Основната тема по която спорят двамата е: „Що е добродетелта, и може ли тя да се преподава“. Причината за срещата е пристигането на Протагор в Атина, а поводът — желанието на Сократ да разбере повече за софистите и тяхното майсторство. Въпреки, че темата на диалога е добродетелта и нейното преподаване, произведението ни дава по–различно усещане за платоновите намерения. В края на диалога проблемът за добродетелта не е изяснен, а по–скоро очертан и в крайна сметка изоставен „за друг път“. Въпреки това, диалогът ни представя една завършена цялостна концепция. Тя е свързана с това, че в него са представени и противопоставени два различни подхода към знанието и към неговото преподаване. Това са методите на софиста Протагор и известният Сократов метод. Нека първо представим кратка информация за действителните лица Протагор и Сократ, за да разберем по–добре платоновото отношение към изграждането са своите персонажи със същите имена в диалога.

Протагор 485-410 г. пр. н. е.

Протагор, роден в Абдера, бил мислител, най-известния от школата на гръцките софисти. Прекарва по–голямата част от живота си в Атина, където значително допринася за развитието както на морални, така и на политически въпроси. Преподава повече от 40 години, твърдейки, че обучава хората на благоразумие според което да живеят. Известен е със сентенцията „Човек(ът) е мярка на всички неща“ — изявяваща определен релативизъм при схващането на съществуващото. Релативността, която привнасяла „отрицателната дискурсия“ на софистите, рушала цялостната картина на света, в това отношение той е опасен противник на идеите (ейдоси) на Платон. Благодарение на основното си занимание — да преподава срещу доста високо заплащане, освен че натрупва голямо състояние, си изгражда и много добра репутация. Въпреки конвенционалните си идеи за морала, Протагор се отнася агностически към боговете и вярата в тях. Излага тези свои идеи в „За боговете“. От тази му книга е запазена само една фраза: „Аз не мога да зная за боговете — съществуват или не, защото много неща ни пречат да знаем това — както неяснотата на този въпрос, така и краткостта на нашия живот“. Протагор бива обвинен в безверие, негови книги биват изгаряни публично, а самият той бил осъден да напусне Атина до края на живота си, около 415 г. пр. н. е.

Сократ 469 – 399 г. пр. н. е.

Сведенията за Сократ са твърде противоречиви, те достигат до нас от най-различни места. За него свидетелстват такива негови по–млади съвременници, като комедиографа Аристофан; верните му ученици — историка и философ Ксенофонт и самият Платон. Сведения получаваме и от т. нар. сократици, слушателите на Сократ, които в последствие основават философски школи — Евклид от Мегара, Федон от Елида, Антистен от Атина, Аристип от Кирена. Малко, но значими бележки за идеите на Сократ намираме у Аристотел, ученика на Платон. Сократ никога нищо не е написал, а единствено беседвал с хората, като им задавал въпроси и ги „насочвал по пътя към истината“. Имал много приятели и събеседници, които се смятали за негови ученици, макар той да не ги смятал за такива, тъй като философска школа в строгия смисъл на думата никога не е оглавявал и не е имал.

Възгледите на Сократ съвместяват критика на властта на мнозинството, със подчинение на законите, безусловно изпълнение на гражданския дълг. При него иронията и съмнението са заедно с дълбоката вяра в добрата основа на човека. Стремежът към съвършено съществуване не му пречи при земната дружба и веселите беседи на маса. Вярата във вътрешния глас „даймона“, в съвестта, която отблъсква от недостойни постъпки, се съвместява с вярата в митове за задгробната съдба на човешката душа. Осъзнаването на своята нищожност при Сократ е неделимо от твърдото убеждение в собственото предназначение за извисена цел. Поради различни причини, Сократ се оказва неудобен на властта тя успява да се отърве от него. Обвинението повдигнато в съда се състои в следното: Сократ се обвинява, че не признава боговете, които градът признава, и въвежда други, нови богове. Обвинява се в развращаване на младежта. Наказанието което се иска, е смърт. След несправедлив процес, смъртната присъда била факт. Сократ изпива чашата с отрова спокойно и умира, сред приятелите си дошли да го видят за последен път. Нблюдателният читател вероятно още тук е забелязал, че е трудно да се отдели обаза на историческата личност Сократ от поетично градения му образ.

В началото на диалога, Протагор е представен като преподавател по благоразумие и държавническо изкуство (или, което е било същото за един свободен човек тогава, изкуство на съвместен живот), който твърди, че може да създава добри граждани. Неговата теза е, че добродетелта може да се преподава и той се занимава тъкмо с това. Забележителен е начина, по който Протагор възприема знанието, себе си и дейността си. Той във никакъв случай не се срамува от термина „софист“, който придобива негативни оттенъци най–вече чрез отношението на Сократ, Платон и Аристотел към този вид учители на мъдрост и реторическо изкуство. Прогатор разказва, че неговото изкуство не е по–различно от това на Омир и Хезиод или Орфей, или някой гимнастик или музикант. Разликата според Протагор се състои само в това, че другите са се прикривали чрез едно конкретно изкуство, докато той признава, че е софист и възпитава хора. Поставен сред такива имена, Протагор е по–скоро майстор, човек на изкуството и то не какво да е изкуство, а изкуство, което възпитава и извисява, а не изследовател, затворен в определен предмет на изследване.

Метода му в спора, е характерен за софистите, които са били известни сред младежите като популяризатори на знания. Той включва следните компоненти:

Мит — разказва се мит, който в последствие се тълкува. В произведението ни е представен мита за Прометей и Епиметей. Същественото в случая е, че митовете притежават силно застъпен нормативен елемент, предписващ определено желано поведение. При мита нерефлексивното описание се съчетава с възпитателен момент.

Лекция — изнася се лекция, тук са посочени примери от живота в Атина, как добродетелта бива преподавана и поощрявана от обществото. Чрез тази лекция, Парменид цели фактически да докаже възможността добродетелта да се преподава. Това става не чрез тълкуване, отнасяне и осмисляне на понятия, а чрез илюстриране с примери, как Атиняните осъществяват преподаването на добродетелта.

Разбор на поезия — последният основен метод на софиста, в случая тълкуване на стихове на Симонид. На този етап Прогатор е принуден от Сократ да скъси дългите си изложения и да води беседа със Сократ. Протагор решава да задава въпроси, свързани с поезията, тъй като според него „…много голям дял във възпитанието на един човек има познаването на поезията, т.е. да може да разбира казаното от поетите, кое в произведенията им е добро и кое не, да знае да различава едното от другото и в случай че бъде запитан, да даде обяснения.“ В тази част от диалога Протагор търпи първото си сериозно поражение. Сократ, с помощта на Продик изясняват смисъла на стихове, които Протагор сякаш не е схванал точно.

Протагор успява да представи убедително тезата си чрез собствените си методи, но не и да я защити, когато тя е подложена на критика от Сократ и неговото питане. Той явно се противопоставя на метода на софиста, иронизира го, опитва се да откаже Протагор от него, да го накара бъде по–кратък и ясен. „Протагоре, аз съм един такъв човек, че забравям, и ако някой ми говори дълго, забравям за какво става дума. Също както, ако бях се случил глух, ти щеше да сметнеш, че ако искаш да приказваш с мен, трябва да ми говориш по-високо, от колкото на другите, така и сега, понеже си с човек, който забравя, отсичай малко отговорите си и ги прави по-къси за да мога да те следвам“. След обсъждането на стиховете, Сократ отново, още по–явно, отхвърля методите на Протагор и утвърждава диалектиката си с думите: „Нека оставим на страна поемите и стиховете…“ „…понеже разговорите върху поезията ми приличат много на гуляите на посредствените и по–простички хора. Поради това, че на гуляите си не могат поради липса на култура сами да създадат общуване по между си със собствения си глас и думи, ценят много флейтистките, като заплащат скъпо един чужд глас, този на флейтите“. „Да оставим настрана поетите, да разговаряме сами със собствени средства и да поискаме да докажем истината и нашите собствени схващания“. До края на диалога, Сократ след като променя начина на спор, успява да докаже първоначалната тезата на противника чрез собствения си метод. За разлика от софистите, Сократ не дава във вид на готови положения, онова което смята за истина. Води спора под формата на въпроси и отговори; подтиква към намирането на правилното според него решение на проблема. Ако на поставен въпрос следва неправилен отговор, той не поправя и не посочва допуснатата грешка, а задава допълнителни въпроси, произлизащи от неправилните отговори, като довежда събеседника до абсурд, го кара да признае незнанието си. Следва установяване на причината за получения абсурд — неправилният отговор, който след като бъде променен, изследването продължава по правилен, от гледището на Сократ, път. Методът му заставял слушателите да търсят правилни отговори, но с цената на това, да са съгласни със Сократ и неговият начин на обсъждане. Методът на Сократ е гъвкав, надежден, но и догматизиращ, недопускащ отклоняване в нежелана от Сократ посока. Не случайно по повод на диалектиката и отношението на Сократ, Ницше казва: „Бидейки диалектик, човек държи в ръцете си страшно оръжие, с помощта на което може да стане тиранин; заставаш срещу противника без защита, с което печелиш“ .

В диалектиката на Сократ традиционно се открояват четири основни компонента:
Ирония — Сократ показва разликата между знанието и незнанието върху определени нравствени въпроси като по този начин контрастират правилното и погрешното, индивидът сам достига до убеждението за ограничеността на своите знания. Частта „Добродетелта нещо цяло ли е, или притежава части“. ни дава пример, за това как Сократ, чрез диалектическите си методи успява да накара Протагор да изпадне в неудобната ситуация в която трябва да се откаже от едно от собствените си твърдения: „И така Протагоре, кое от следните твърдения трябва да изоставим: дали това, че всяко нещо има само една противоположност, или онова според което знание е нещо различно от разумност, че всяко едно от тях е част от добродетелта, че едно спрямо друго те са различни — и самите те, и техните части, както частите на лицето.“
Майевтика — Сблъсъка на мисли и отхвърлянето на неверни пътища, постепенното приближаване до правилното знание, духовно раждане на идеи, това Сократ наричал шеговито „акушерско изкуство“, на гръцки — майевтика. Добър пример отново можем да намерим в частта „Добродетелта нещо цяло ли е, или притежава части?“ Чрез поредица от въпроси, съответни отговори и доводи от страна на Протагор, Сократ изяснява проблема дали справедливост, разумност, благочестие, добродетел са едно и също нещо наречено по различен начин или те самите са добродетелта, която е едно цяло.

Индукция — Това е логически процес за достигане на определени резултати чрез наблюдение, сравнение, аналогия — разсъждава се от частното към общото, от индивидуалното към универсалното. В частта „Какъв е предметът на обучението което води Протагор“, можем да намерим пример за индукция. Мисълта върви от частното — именно сравнявайки Зевксип от Хераклея, и Отагор тиванеца, които обучават съответно в художество и изкуство да се свири на флейта, по аналогичен начин се търси отговор на въпроса: „Какво точно преподава софиста?“


Определение — Изразява се в достигане на определено заключение като следствие от употребата на предните методи, отнася се до общото на дадено нравствено качество. По този начин Сократ достига до общото.

Платон не само да разглежда въпроса за добродетелта и благоразумието от различни гледни точки, но и показва недостатъците на метода на софистите, изтъквайки предимствата на Сократовия, който не е изкуството да се учат другите на философски истини, а е философстване; не се преподават общи готови положения, а се направляват търсещите. Платон представя Протагор не толкова като философ, колкото като мъдрец. Неговите поучения, лекция и мит нямат това ниво на осъзнатост на понятията и изразеният смисъл, каквато откриваме у Сократ. Лекцията и митът на софистът говорят за дорефлексивно, митологично, недиференцирано рисуване на света, характерно за митологията на родово общинния строй. Това са разкази, в които описателното и възпитателното са налице и се предполагат. Но поради тези си особености, идеите на Протагор са и уязвими от последователното, логическо, осъзнаващо анализиране на Сократ. В противовес на софиста, провежданото от Сократ търсене е схематично, липсва му художественост и в крайна сметка, дори е недиалогично, поради свръхлогичността далновидност на диалектиката и обезоръжаващата Сократова предвидливост.


Трудно е да се каже, до каква степен Сократ и Протагор, които ни представя Платон отговарят на историческите антични мислители. Защото е известно, че софистите и различни представи свързани с тях (най–вече негативни) са клише в западната цивилизация. Дори думата „софизъм“ има значението на мисъл, изказване, която представлява лъжлив аргумент. Освен това, Платон и Аристотел са били изявени противници на софистите и силно ги критикуват. За това не можем да се доверим на автора на диалога. Личността на Сократ е не по–малко мистериозна и обвита в неясноти. Защото, въпреки всички прилики, Сократ в диалозите на Платон си остава герой на литературно произведение, а култът към неговата личност във философията е налице отдавна. Това, което със сигурност можем да заявим е, че Платон ни представя героите по такъв начин, така че да изиграят ролята си на посредници на неговите идеи. Един свръхпредвидлив Сократ и уважаван, но вглъбен в митологична художествена слятост мъдрец. Драматизмът на диалога е сблъсъка на тези двама интелектуалци.


1 Илиада XXIV, ст. 348; Одисея Х, ст. 279.

2Оттук се вижда, че Сократ говори пред повече хора: или че приятелят му не е сам, или че са се събрали впоследствие и други, което е по-малко вероятно, защото Платон щеше да го изтъкне в сцената.

3Първото пребиваване на Протагор в Атина трябва да е това през 444—443 г. пр. н. е., когато Перикъл го натоварил да установи държавната уредба на основаната от него колония Турий в Южна Италия. Второто му идване, когато става и настоящият диалог, се пада около 432 г. пр. н. е.


4 Етимология от рода на тези в диалога „Кратил": според Со­крат — Платон sophistes е съставено от sophos „знаеш, вещ, мъдър" и корена -ist- към глагола оida „зная"; всъщност в случая имаме отглаголно съществително към глагола sophizo, образувано с помощта на суфикса -ta-.

5 Те са имали известни познания по медицина.

6 Хипоник - Жената на Перикъл е била преди това омъжена за Хипоник, от когото е имала син Калий.

7 Тук и в следващия цитат се намесва духовито Омир, Одисея XI, стр. 601 и 582, където става дума за слизането на Одисеи в царството на сенките.

8 Роlitiке (т. е. technе „изкуство") е изкуството да се ръково­дят всички дела, отнасящи се до всестранния живот на античния град-държава, роlis. Нашето „политика" не се покрива напълно с гръцката дума. Вж. 321d politike sophiа „знание да се води об­ществен живот", 323а politike arete „политическа добродетел", т. е. добродетел в областта на обществения живот.

9 Малко по-долу Сократ ще каже „добродетелта" — държавничес­кото изкуство включва в себе си всички добродетели.

10 Стрелците - Те са поддържали реда и в града, и в Народното събрание. Тази градска стража се е състояла от скити, които са били държавни роби.

11 Пританите - Понеже Народното събрание в Атина не се е събирало всеки ден, работите са се ръководели от Съвета (през V в. от 500 души по 50 души, избрани по жребие измежду членовете на всяка от десетте атински фили). Тези 50 представители, притани, са упражнявали в продължение на 1/10 от годината (36—37 дни) пританията, т. е. об­разували са един вид бюрото на Съвета, което е ръководело и ра­ботите в самото Народно събрание, като е заемало службите, в това число председателите на заседанията, секретарите и пр.


12 Епиметей - Буквално Епиметей означава „който разсъждава след това", в противоположност па Прометей — „който разсъждава предвари­телно, който промишлява".

13 В случая има фигуративност, като се има пред вид изправянето на дървото, което малко по-горе ни дава Протагор. В атически „из­правяне" (euthye към глагола еuthyno „изправям") има спе­циално значението „даване сметка, подвеждане под отговорност за водене на сметки, за злоупотреба" (каквото значение има и глаго­лът) .

14 Ферекрат - Това е неговата комедия Agrioi „Дивите". Тя е осмивала вероятно някаква теория за връщане назад към природата, например да се отрече човек от „тиранията на закона". Закон и природа, които са в противоречие помежду си, е особено любима тема на софистите, вж. по-долу 337с-d. Героите на комедията са попаднали между дивите, представени чрез комическия хор, и са съжалявали за об­ществото. Тя е била представена през 421—420 г. пр. н. е. и нейното споменаване тук от Платон представлява анахронизъм (е погрешно свързване на явления или предмети от една епоха с друга, в която те не се срещат. Нещо противоречиво на времето си. Друг тип парахронизъм възниква, когато творба, базирана на конкретна епоха от знанието е четена в контекста на друга), понеже на­шият диалог се поставя около 432 г. Ленеите са празници в чест на Дионис с театрални представления.

15 Мизантроп – човек, който мрази хората и страни от тях.

16 Фринондас - Еврибат предал Крез на Кир, Фринондас е бил известен мошеник — олицетворение на покварени хора.

17 Тук е употребена думата sophos, както в следващата реплика sophiaа, чието основно значение е „опитен" и „опитност", затова и в 330b е употребенa като синоним на sophia думата episteme „зна­ние"; синонимност на sophiaа и ерisteme при противопоставянето на „знание"—„незнание" (amathia): ерistemе - amathia 357с-d, sophia - amathia 358с. Навсякъде в гръцкия текст се употребява думата sophos, която обикновено се превежда с „мъдър, мъдрец", но в никакъв случай не се покрива с днешното съдържание на тезя наши думи, в които основното е моралният елемент, с вглъбяване в себе си, с размисъл върху човека и същността на нещата, с известно откъсване от ре­алността и дори примирение пред нея. Гръцката дума sophos („който притежава sophia) имя много по-широко съдържание. Първоначалното е „опитен, сръчен в някакъв занаят или изкуство", напр. опитен, сръчен колар, кормчия, скулптор, гадател и пр. От­там „умен (в практичната дейност), разумен, съобразителен", та дори „хитър, измамник, лукав", напр. „Умен е, който знае не много, но полезни неща" (Есхил). Седемте мъдреци (Талес от Милет, Биант от Приене, Питак от Митилене, Солон и пр.) са хора на практическия живот, предимно държавни мъже, с много знание, съобразителност и житейска мъдрост. Затова sophos може да се употреби и за неща: разумно съставен закон, та дори умно, разум­но бягство. В най-общ смисъл sophos е „знаещ, учен, мъдър", като се противопоставя на „незнаещ, невежа" (amathes). В нашата традиция Сократ е мъдрец, но неговата мъдрост има своята специфика, което стои и в основните пунктове на „Апо­логията": той знае нещо, което другите не знаят, и в това се със­тои и неговата мъдрост. Затова и ние превеждаме sophos по ня­колко начина: „знаещ, вещ, опитен или мъдър", според акцента в конкретното място. За превода с първите три думи обръщаме вни­манието на читателя на следните характерни места: където става дума за „знание" (episteme), в което някой е „вещ, знаещ" (sophos);, където sophoi са и политици, и поети, и занаят­чии, като се употребява често глаголът „зная"; където sophos е противопоставено на „невежа" (amathia, „незнание, невежество"); и най-после срещаното на много места „мисли, че знае, а не знае" и подобни. Значението на sophos и sophia като „знаещ" и „знание" се вижда например и от редица места на „Протагор", където има противопоставяне на тези две думи на amathes и amathiа, „незнаещ, невежа" и „незнание, невежество", синонимност на sophiaа и ерistemе „знание", и паралелност при противопоставянето, от една страна, на amathia episteme и, от друга, на amathia и sophia (т. е. episteme = sophia). Предпочетохме да запазим неконкретизираното и ненюансирано „мъ­дър" в общите определения, че Сократ е най-мъдър, което именно го подтиква да търси какво е неговото знание, за да бъде смятан за по-мъдър от другите=


18 По-нататък се говори за „разумност", „разумен" sophrosyne и sophron, за да се стигне в 332е до синонимността sophia—sophrosyne;тук са противопоставени aphrosyne и sophiа „глупост" и „знание, опит­ност, мъдрост", там aphrosynе и sophrosyne „глупост" и „разум­ност", здрав смисъл, разбиране, мъдрост".

19 Интермедия - кратко движение между основните раздели

20 Усещане - Изследвайки единството на дoбродетелта, Сократ иска да просле­ди и отношението между право и здрав смисъл, мъдрост, нещо, което се изоставя, понеже Протагор се пимъква ловко с едно „общо място" (locus communis).

21 Закон - Природа и закон са една от любимите теми на софистите.

22 Пританей - Постройка във формата на ротонда, където пританите трябвало да се намират постоянно, като се хранели на държавна сметка. Там са били приемани и хранени и чуждите пратеници и почетните граж­дани, напр. победителите в Олимпийските състезания. (В продълже­ние на сто години в пританея са получавали храна потомците на „тираноубийците" Хармодий и Аристогейтон, които се заемат в 514 г. пр. н. е. да убият синовете на тирана Пизистрат Хипий и Хипарх, като успели да убият само втория.)

23 Пританей на гръцкото знание – т.е. гр. Атина

24 Квадратът е бил за питагорейците символ на съвършенството и божественото. За да бъдем по-близо до духа на оригинала, запазихме думата „четвъртит'”, която отговаря на нашето „закръглен” за нещо хармонично развито.

25 Мили братко, да обуздаем двама силата на този мъж - Омир, Илиада XXI, ст. 308 сл. Скамандър и Симоейс са две реки при Троя, респективно техните божества: всяка река е и бо­жество.

26 Омир, Илиада XXI, ст. 310

27 Боговете са... които създава - Хезиод, Дела и дни, ст. 287

28 Тук разговорът се отделя малко от сериозния тон и естествено цялото това място не допринася нищо за обяснението на Симонид.

29 Поема - Тази част от обясненията на Сократ е един вид реплика на Протагоровите думи за дълбоката старост на софистиката, 316d и сл., и то в ироничен тон.

30 Науката - Philosophia

31 Лакедемон - Списъкът на „седемте мъдреци" не е точно установен. Спомена­тите тук имена са най-често срещаните, с тази разлика, че Платон дава Мизон вместо Периандър от Коринт.

32 „в същност” - Касае се за частицата men, която, употребена самостоятелно, из­разява увереност и е синоним на mеn „в същност, наистина", но много често предполага неказан втори член с корелативно dе за съ­отношение или противопоставяне „а, но, обаче", или пък подсилва твърдението срещу предполагаемо противопоставяне, каквото Со­крат именно има тук пред вид, без обаче по необходимост да следва, че това са думите на Питак. Нашето „в същност" не пре­вежда точно men, но го предпочетохме поради средния му смисъл.

33 В поемата - Сократ говори тук като истински софист, за да се види несъвър­шенството на метода им при работата с текстовете. В същност думата „наистина" се отнася към „добър човек".

34 Поет, който казва - Стих от неизвестен поет. Противната теза у Еврипид, „Хекуба", ст. 592—598.

35 Гръцките изрази имат значение — единият „добре съм, намирам се в добро положение, имам щастие, успех" и „върша нещо добро, действувам добре, оказвам услуга", другият „зле съм и пр." и „вър­ша нещо зле и пр."



36 И тук Сократ изопачава текста, защото всъщност Симонид казва точно това, противопоставяйки простъпките, извършени по своя во­ля, на тези, извършени по необходимост, „волю-неволю".


37 Омир, Илиада Х, ст. 224; по-долния цитат, пак там, ст. 225.


38 Мъжествените за смели - С „мъжествени" и „смели" и по-долу с „мъжество" и „смелост" предаваме гръцките прилагателни andreios и tharsaleos и съществи­телни andreia и tharsos. Аndreа и съответното прилагателно са ви­наги с положителен смисъл: „мъжество", „храброст", а tharsos, което е свързано етимологически с нашето „дързост", и съответното при­лагателно имат и положителен, и отрицателен смисъл: „смелост, са­моувереност, дръзновение" и „дързост, нахалство". С оглед на це­лия пасаж предпочетохме в първия случай по-общото „мъжество" пред по-тясното „храброст", а във втория — „смелост".

39 Пелтастите - Леко въоръжени войници с лек щит във формата на изядена лу­на „пелта".


40 На български не личи разликата между „силен" и „мощен", как­то между гръцките ischyros „силен" (към ischys „сила") и dynatos „който може, способен е да направи нещо", оттам “мощен, могъщ", свързано с глагола dynamai „мога, в състояние съм", оттам „силен съм и пр.".


41 Употребен е глаголът prometheomai, който rма същата етимология като Prometheus — Прометей: игра на думи.






Сподели с приятели:
1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница