Проблемите на висшето образование се коренят в модела на управление – недопустимо е държавни университети да се самоуправляват!



Дата08.06.2018
Размер119.35 Kb.
ПРОБЛЕМИТЕ НА ВИСШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ СЕ КОРЕНЯТ В МОДЕЛА НА УПРАВЛЕНИЕ –

НЕДОПУСТИМО Е ДЪРЖАВНИ УНИВЕРСИТЕТИ ДА СЕ САМОУПРАВЛЯВАТ!
ЛАЗАРИН ЛАЗАРОВ1/

доктор на химическите науки

Отчитайки състоянието и ред неблагоприятни фактори българското правителство издигна през тази година образованието в стратегически национален приоритет. По отношение на висшето образование програмата на Правителството предвижда актуализиране на Закона за висшето образование с цел повишаване на качеството му, реформиране на системата за оценяване и акредитация, усъвършенстване на рейтинговата система и достигане на устойчив модел на финансиране според качеството и реализацията на завършилите. В Националната стратегия за развитие на висшето образование от 2014 г е констатирано наличието на „сериозни вътрешни диспропорции в системата, както и растящи несъответствия с европейските системи за висше образование”. По отношение на ЗВО, обаче, също се предвижда само „модернизация” и актуализиране.
Наблюдава се интересно противоречие – образованието, включително висшето, са издигнати като национален приоритет, търсят се съществени преобразувания, а същевременно моделът на управление на висшето образование се приема за даденост, която не може да се изменя. Защо? Българската академична общност като цяло, и специално Съветът на ректорите, са жизнено свързани със статуквото определено от този модел и не желаят промяна на неговата структура. Това съответно рефлектира в подчертана съпротива на принципно нов закон.
Настоящата статия има за цел аргументирано да докаже че почти всички проблеми на родното висше ообразование се коренят в модела на неговото управление и че никакви съществени промени в неговото качество и обвързване с обществените нужди не могат да бъдат постигнати без преминаване към друг, употребим в световната практика, модел. Моделът на управление определя организацията и действията и формира институционалните цели, култура и поведение.
Моделът на управление на българските висши училища, залегнал в ЗВО, категорично попада под квалификацията затворено самоуправление. Затвореното самоуправление на висши училища се характеризира с три, не много известни, съществени особености:


  1. Затвореното самоуправление не е част от академичната автономия

Чл. 19(3) на сегашния законАкадемичната автономия включва...академично самоуправление...” постановява неправилно, противоречащо на смисловото съдържание и на възприетото по света определяне на академичната автономия. Академичната автономия е научна, не е административна. Разпространената дефиниция за академична автономия е "свободата на университетите сами да решават кой да изследва и преподава, какво да се преподава и на кого да се преподава (кой да бъде приет за студент)". Включването на затворено самоуправление като елемент на академичната автономия се приема като аргументация на постановяването му за модел на управление на българските висши училища защото академичната автономия е безспорна и необходима. Но това включване е произволно и неправилно и води до големи беди.




  1. Затвореното самоуправление е неподходящ и неизползван модел за управление на висши училища.

Затвореното самоуправление е дефинирано с изборност отдолу нагоре на всички органи на управление и недопускане на външни хора в тези органи (вж чл. 21 на ЗВО). На схемата по-долу е представено управлението на българско висше училище по сегашния закон (стрелките показват кой кого избира/назначава).



______________________
1/Благодарност на акад. Благовест Сендов, акад. Борис Тенчов, проф. Иван Канев и проф. Николай Денков за полезната дискусия и направените забележки и коментари.


Управление на български университет

Заложената универсална изборност отдолу не дава предпоставки за ефективно и качествено висше образование и не съответства на международната практика. Правени са опити по такъв начин да се управляват държавни производствени предприятия (включително в България през 1986-88 г), въпреки че световният опит и статистическата наука са показали че по този начин могат да се получат не по-високи от средни резултати. Но във висшето образование такъв модел е категорично неприложим. Университетите са институции за производство и продажба на знание, а знанието не е пазарен продукт. Една такава важна и специфична дейност, свързана с овладяване на висшо знание и производство на висши кадри, трудно би могла да бъде ефективна по такъв начин. При такава структура на управлението са погазени следните принципи, залегнали в традициите и международната практика на университетското управление:



  • Принципът на избиране/вземане на решения (peer judgment) в академичното управление (избират равни и по-високостоящи в научната йерархия);

  • Разделяне на академичното (научното) и административното управления;

  • Включване на външни представители на обществеността, особено при избора на върховния оперативен орган (ректор, президент).

По времето когато е изготвян ЗВО доклади на OECD-експертни комисии посочват неприложимостта на такъв модел на управление1/, но са били игнорирани. Ето какво казва бащата на ирландската научна реформа д-р Едуард Уолш още преди десет години - при едно посещение в България през 2007 г.2/:



"Ние отменихме избора на ректори със закон. През 1996 г. ирландското правителство реши, че ректорите ще се назначават, а няма да се избират, и така започна търсене

на най-подходящите хора за постовете, независимо дали те са от дадения университет или не. Въведе се изискване да рекламираш този пост международно и дори се избират "ловци на глави", които да открият най-добрите кандидати. После списъкът се предлага на независим борд за избор на ректор и след проведени


________________________________________

1/Вж напр. ‘Преглед на образователната политика на България – наука и изследователска дейност’, OECD 2005

2/Интервю във в-к ‘Капитал’ от 9 ноември 2007 г.

интервюта става ясно кой е одобреният кандидат. Това между другото е посоката, в която Западна Европа се движи като цяло, независимо от неудоволствието на професори и декани. Смешно е в една толкова голяма организация работниците да избират шефа си. Един ефикасен бизнес няма как да работи по този начин”.

Законовата изборност е довела до колективни органи на управление на всички нива, избирани без външни участници. Не обществения интерес, а интересът на университетските състави доминира при решенията на такива органи.


Производството и продажба на знание не могат да бъдат поставени на комерциална основа, обществото и държавата трябва да участват в тяхното устройство. Мисията на висшите училища е да служат на обществото, а затвореността на управлението изключва възможността държавата и обществото да участват в него. Опорен ориентир на управлението стават интересите на университетските състави - университетите започват да служат на себе си. При такова управление предпоставките за развитие на университетите като  висши центрове за производство на знание – мобилност, конкуренция, стимулиране на единиците които дърпат напред – отстъпват пред комерциални тенденции за продажба на знание.

По време на социалистическия тоталитаризъм у нас заглъхна традицията общественият интелектуален елит по един или друг начин да участва в университетското управление. В началото на прехода държавата допусна и продължава да търпи сегашното законодателство във висшето образование защото бяга от отговорността си за него. Ако се вгледаме в тенденциите проявявани в българските университети, не е трудно да се забележи как служат на себе си. В документи на Европейската комисия и Световната банка се намират предупреждения, че българските университети служат на себе си. Ето какво се казва в един доклад на Световната банка за България от 2013 г.1/:

Приоритетна реформа е промяната на съществуващия модел на управление на държавните висши училища... В момента държавните университети се управляват в полза на техния академичен състав. Заинтересованите от висшето образование страни, външни за академичния състав на университетите, включително такива, номинирани от правителството, трябва да доминират в  процеса на вземане на стратегически решения на държавните университети”.


  1. Затворено самоуправление на държавни университети няма никъде по света.

Устройството на българските държавни висши училища е несъвместимо с устройството на европейските и тези по света. Днес най-разпространен (при близо 80% от университетите по света) е моделът  характеризиращ се с борд (съвет) на регенти (настоятели) като върховен орган на управление на ВУЗ (схема). Членовете на борда биват назначавани от президент или министър, или пък избирани пряко от жителите на населеното място. Този борд назначава президент на университета след търсене по целия свят по селекционна процедура. Президентът е академична фигура с научна степен и управленски опит. Той е висшият изпълнителен ръководител, като пръв негов заместник е ‘провост’, отговарящ пряко за академичните и научни дела и избиран от професорския елит (сенат, академичен съвет) на университета.


В Европа има по-разнообразен тип на управление като при "немския тип" университети върховен орган са университетски съвети включващи представители на държавата, обществеността и бизнеса.  Такъв орган избира ректора, а като пръв негов заместник държавата (президент, правителство) назначава ‘канцлер’ отговарящ за административното и финансово управление (схема).
Частните университети (търсещи печалба от своята дейност) във всички страни по света по правило не продават образование от високо качество (обикновено само до степента бакалавър).

____________________

1/ Strengthening higher education in Bulgaria, Финален доклад на Световната банка, 2012/09/01.

Университет управляван от Съвет на настоятели



Университет управляван от Университетски съвет

Затова те рядко издържат във времето - бързо се закриват защото разчитат на локална конюктура. Изключение правят американските частни университети, заемащи първите места в световните класации. Но при тях нещата стоят съвсем по друг начин и е съвсем неуместнно да бъдат давани като пример. Управлението на елитните частни университети, повечето с 200-300-годишна история, е всъщност публично, като голяма роля играят бившите възпитаници на университетите, а финансирането е основано главно от дарения. Така пазарните принципи са до голяма степен елиминирани във функционирането на тези изследователски университети. 
Ако се върнем на българския законов модел трябва да констатираме че деканите, членовете на академичния съвет и ректорите не би трябвало да се избират от съответни общи събрания. Деканите и членовете на факултетните съвети би трябвало да се определят от академичния съвет, а членовете на последния – да се избират от факултетните съвети. Ръководителите на катедри би трябвало да се определят от факултетните съвети. Неправилно е заместник ректорите да се избират от академичния съвет. Ректорът би трябвало да се избира по предложение на селекционна комисия или от общо събрание с голяма квота включени външни членове (университетски съвети), или от съвет на настоятелите, селекциониран от държавен орган или избиран от обществеността. Такъв орган избира и членовете на Контролен съвет, като последният трябва обезателно да включва външни (вкл. чуждестранни) членове. Ректорът назначава свои заместници като би могло този по академичните дела да се избира от академичния съвет и да има ‘финансов мениджър’ назначаван от министър.

През 2007 г Законът за висшето образование беше изменен със създаването на съвети на настоятелите към държавните университети. Това изменение беше прието с нескрито недоволство и нежелание от университетските ръководства като нарушение на свещената, според тях, академична автономия. То бе изпълнено съвсем формално - едва ли друго законово изискване е било така демонстративно игнорирано и незачитано. Вече десет години в публичното пространство цари пълно мълчание по отношение на университетските съвети на настоятелите и тяхната роля в управлението на университетите. На сайтовете на повече от половината висши училища няма никава информация за създаден съвет на настоятелите и за неговата дейност, а на останалите има само посочен състав (обикновено неактуализиран) и нищо повече. Изводът е, че е налице системно неспазване на закона от страна на българските държавни университети. Дори и малката законова предпоставка за обществен контрол на университетските управления е игнорирана и занемарена.


Обстоятелството че законовият модел на управление на българските висши училища е изграден върху изборност отдолу нагоре и затвореност е обособило статукво, чието запазване е от жизнен интерес за академичните и административните състави. Ректорите нямат никаква отговорност към държавата и обществото, а единствено към общите събрания на широките университетски състави. Те разбират че опълчване срещу статуквото ще им разклати стола. Това, което университетските състави искат от тях, е преди всичко по-добро заплащане. И те търсят разширяване на правата си (което наричат разширяване на академичната автономия) за постигане финансово укрепване на университетите с комерсиализиране на знанието, което продават. Скандалите които избухнаха в ред български университети са свързани главно със създаване на незаконни филиали и други форми на комерциализация. Държавата в лицето на министерството на науката и образованието практически няма никакви законови механизми за контрол и санкции в случаи на всякакви нарушения, дори и най-фрапиращи.
В съвременните условия пазар намира и некачествено висше образование – пазар на формални дипломи за образователна степен. Така наречената „макдоналдизация” на висшето образование в условията на пазарна икономика е негативна световна тенденция. Това е ясно казано в Болонската декларация. Законът за висшето образование беше създаден в началото на прехода под влиянието на лобисти на пазарната ориентация на висшето образование, които виждаха поприще за бизнес в тази сфера. В пълна спекулация с понятието за академична автономия, те я въздигнаха в култ. В публичното пространство се натрапваше максимата: Колкото повече автономия за българските университети, толкова по-добре за висшето образование 1/. Никой никога не е представил логична аргументация на такова твърдение.
_________________________
1/. От изказване на депутатът от 43-то НС Милен Михов в Комисията за наука и образование.

Затвореното самоуправление с изборност отдолу на всички органи не само стимулира пазарно служене на себе си като служенето на обществото остава на заден план, но и заглушава вътрешната конкуренция, мобилност, флексибилност, притокът на свежи сили. Зад крепостните стени на автономния колективизъм се размазват задълженията и академичните стандарти, отговорностите, установява се специфичен, принизяващ изискванията, либерализъм. Дори и тази научна йерархия, регламентирана в сегашния закон, не е конкретизирана и затвърдена в правилниците и длъжностни характеристики, не се контролира и не се спазва. Хабилитацията с длъжност ‘доцент’ се оказва достатъчна за всичко и отваря врати към всички върхови научни и административни органи, към факултетни, академични, ректорски съвети. Асистенти се оказват с права да ръководят проекти, да ръководят докторанти, да работят самостоятелно според собствените си ‘научни интереси’. Масово се защитават докторски дисертации без научно ръководство или с формално научно ръководство. У нас се е обособил специфичен университетски либерализъм, който няма нищо общо с академичните свободи.


За катедрите на българските висши училища е характерна вътрешна приемственост и недопускане на външни хора. В силно противоречие с международната практика и принципа за мобилност е чл.31(1) на ЗВО – „За ректор или декан се избират хабилитирани лица, които работят на основен трудов договор във висшето училище”. Законът трябва да регламентира селекционна комисия и процедура за избиране на ректор, който задължително да не е от състава на висшето училище. Необходимо е въвеждане на временни трудови договори за всички нехабилитирани, предимно на проектна база. На българските университети е нужно управление, което да води до включване в глобалната конкуренция за студенти, за преподаватели, за технологии и области на обучение, и излизане на международната сцена.
Държавата може да засили своя контрол върху държавните висши училища както със законодателни средства, така и с лостовете на финансирането. Организацията на проектното финансиране трябва да бъде максимално независима. Националната агенция за оценяване и акредитация трябва да надхвърли чисто техническата си роля, да повдигне летвата и да започне да изпълнява стратегическите си функции по анализ, планиране и развитие на политиките за висше образование.
Очакваните резултати от смяната на законовата рамка на нашето висше образование могат да се групират по следния начин:

  • Държавата ще придобие по-голяма роля в управлението на държавните университети и ще поеме по-голяма отговорност за резултатите от тяхната дейност;

  • Ще се постигне разделяне между научното и административно управление; по-големият административен и финансов контрол от страна на държавата ще увеличи нейната финансова заангажираност,

  • Ще бъдат силно възпряни „макдоналдизацията” и „академичния феодализъм”;

  • Ще се подобри спазването на научните стандарти при акредитацията на институциите, атестациите, научните журита, приемането на научната продукция;

  • Бизнесът и общестевените фактори ще могат да влияят пряко на управлението,

След като политиците не желаят „да се наливат пари в нереформирана система”, те са длъжни да инициират законодателно необходимата реформа – а това е замяна на затвореното самоуправление с нов , припознат в световната практика, модел. Законопроект целящ смяна на модела на управление на висшите училища със сигурност ще се натъкне на съпротивата както на ректори, така и на бюрократизирана, псевдодемократична академична прослойка. Призивът към политиците, които биха внесли и въплътили в закон такъв проект е да бъдат внимателни с лобистите на статуквото и да се доверят на независим експертен проект без да търсят широка консесусна подкрепа.


Ноември 2017 г






База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница