Проблемът болка

Уилям Ло. A Serious Call..., сар. XVI

Примерите в предходната глава бяха дадени, за да покажат, че любовта може да причини болка на своя обект, но само при положение, че обектът се нуждае от промяна, която да го направи напълно достоен за тази любов. А защо тогава ние, хората, се нуждаем от толкова много промени? Християнският отговор е, че сме станали много лоши по собствен избор и желание - и той е толкова добре известен, че едва ли е нужно да го повтаряме. Но утвърждаването на тази доктрина в съзнанието на съвременния човек, пък бил той и истински християнин, е извънредно трудно. Когато апостолите са проповядвали, те са могли да съзрат даже и у езичниците, които са ги слушали някакво реално съзнание за заслужен Божи гняв. Езическите тайнства и заклинания съществували за успокоение на това съзнание, а епикурейската философия твърдяла, че избавя хората от страха им от вечното наказание. Ето такава е била обстановката, в която Евангелието се е появило като добра вест. То донесло новината за възможното изцеление на хора, които са разбирали, че са неизлечимо болни. Но всичко това се е променило. Днес на християнството му се налага да проповядва диагнозата, една сама по себе си много лоша вест, за да се намерят хора, които да чуят и за лечението.

За това съществуват две основни причини. Едната е фактът, че от около сто години така сме се съсредоточили само върху една от добродетелите - "доброжелателството" или милосърдието, - че повечето от нас не смятат нищо освен доброжелателството за истински добро и нищо освен жестокостта за истински лошо. Такива изкривени нравствени разбирания не са рядкост и други епохи са имали свои предпочитани добродетели, бивайки странно безразлични към останалите. И ако една добродетел трябва да се култивира за сметка на останалите, никоя няма по- голямо право от милосърдието, защото всеки християнин би трябвало с погнуса да отхвърли тайното пропагандиране на жестокостта, което иска да изтрие милосърдието от лицето на земята, наричайки го с имена като "хуманитаризъм" или "сантименталност". Но истинската беда е другаде : "доброжелателството" е качество, което прекалено лесно можем да си припишем, и то по доста неоснователни причини. Всеки се чувства добронамерен, стига нищо да не го дразни в момента. Така човек лесно започва да се примирява с всичките си други пороци чрез някакво убеждение, че "сърцето му си е на мястото", че "и на мравката път прави" макар в действителност да не е направил и най-малката жертва за ближния си. Мислим се за добронамерени, когато всъщност сме само доволни. Но не е така лесно на същите основания да си въобразим, че сме въздържани, целомъдрени или смирени.

Втората причина е влиянието на психоанализата върху общественото съзнание и по-точно на теорията за потисканите желания и задръжките. Каквото и да означават в действителност тези понятия, отпечатъкът, който на практика са оставили върху повечето хора, е, че чувството за срам е вредно и опасно нещо. Доста сме се потрудили да премахнем това чувство на смаляване, това желание да се скрием, което или самата Природа или обичаите на едва ли не цялото човечество приписват на малодушието, нецеломъдрието, лъжата и завистта. Казва ни се да "извадим нещата наяве" не с цел самоунижение, а на основанието, че тези неща са най- нормални и не трябва да се срамуваме от тях. Но, освен ако приемем, че християнството е изцяло една лъжа, разбирането ни за себе си, което имаме в моменти за срам, трябва да е единствено правилното. Дори и езическото общество обикновено е признавало "безсрамието" за крайния упадък на душата. Опитвайки се да изкореним срама, ние сме сринали един от бастионите на човешкия дух, лудо ликувайки при това, както ликували троянците, когато вкарали през стените си Коня в Троя. Не знам има ли друго, което можем да сторим, освен да се захващаме да изградим наново сринатото и то колкото може по- бързо. Безразсъдството е да се очистваме от лицемерието като отстраняваме изкушението, подтикващо към притворство или двуличие; "откровеността" на хора, не знаещи що е срам, е една много евтина откровеност.

От съществена важност за християнството е възстановяването на старото чувство за грях. Христос приема за даденост, че хората са лоши. Докато наистина не почувстваме, че това Неговото становище е правдиво, макар и да сме част от света, който Той дойде да спаси, ние не сме още част от публиката, към която е отправено Неговото слово. Липсва ни първото условие, за да разберем какво има в предвид Той. А когато людете се опитват да бъдат християни без тази предварителна осъзнатост на греха, почти неминуемо резултатът ще бъде някакво негодувание спрямо Бога като към един, който е винаги гневен, необяснимо защо. Много от нас са изпитвали на моменти скрито съчувствие към умиращия селянин, който, на призива на свещеника за покаяние, отвръща: "Какво зло съм Му сторил аз на Него?" Точно там е бедата. Най-лошото, което сме сторили на Бог, е че не Му обръщаме внимание - защо и Той да не ни върне жеста? Защо да не си живее и да остави и нас да живеем? Защо трябва точно Той от всички същества да бъде "разгневен"? Нали Му е лесно да е добър!

Обаче в мига, когато човек изпита истинска вина, мигове твърде редки в живота ни, всичкото това богохулство изчезва без следа. Усещаме, че с човешките слабости мога да се оправдаят много неща, но не и това - невероятно подлата и грозна постъпка, която никой от приятелите не би извършил; от нея дори такъв пълен скапаняк като Х би се срамувал, а ние за нищо на света не бихме позволили да се разчуе. В такъв момент наистина знаем категорично, че характерът ни, такъв, какъвто го разкрива тази постъпка, непременно трябва да е омразен на всички добри хора, а ако пък има някакви сили над човека - и на тях. Един Бог, Който не би погледнал на това с непримирима погнуса, не би бил добро същество. Ние изобщо не можем и да мечтаем за такъв Бог- все едно е да искаме във Вселената да бъдат премахнати и обоняние, и нюх, тъй че миризмата на сено, ароматът на рози, дъхът на море да не могат никога вече да зарадват което и да е създание, само защото се е оказало, че собственият ни дъх вони.

Когато само казваме, че сме лоши, Божият "гняв" ни изглежда като една варварска доктрина; щом осъзнаем обаче собствената си лошотия, този гняв се оказва неизбежен- една естествена последица от Божията доброта. Следователно задължително условие за истинско разбиране на християнската вяра е да държим вечно пред себе си прозрението, осенило ни в мигове, като този, който току-що описах, и да се научим да разпознаваме все същата дълбока и непростима поквара, прикрита под нейните непрекъснато множащи се и многолики маски. Това, разбира се, не е някаква нова доктрина. Към нищо подобно не се стремя в тази глава. Аз, чисто и просто, се опитвам да накарам читателя, а в още по-голяма степен и себе си, да преодолеем един pons asinorum- да направим първата крачка навън от утопията и пълната заблуда. Но в последно време заблудата е станала толкова силна, че трябва да прибавя няколко съображения с надеждата да направя действителността по-правдоподобна.

1. Ние се заблуждаваме като гледаме външната страна на нещата. Предполагаме, че в общи линии не сме много по-лоши от У, когото всички признават за донякъде свестен човек, както и че определено сме по-добри от омразния Х, макар да не го твърдим на висок глас. Погледнато дори в съвсем повърхностен смисъл, навярно се лъжем. Не бъдете убедени, че приятелите ви считат за толкова добър колкото с Y. Самият факт, че сте избрали да се сравнявате с него, вече буди подозрение. Най-вероятно е, че Y далеч превъзхожда и вас, и заобикалящия ви кръг. Но нека допуснем, че и вие, и Y не изглеждате "съвсем лоши". Доколко видът на Y заблуждава си е въпрос между него и Бога. Неговият външен вид може и да не заблуждава, но вие знаете, че вашият обезателно го прави. Това сигурно ви изглежда нещо като номер, тъй като аз лично мога да кажа същото и на Y, а следователно и на всеки друг човек. Но точно там е цялата работа. Всеки човек, който не е нито много благочестив, нито съвсем безочлив, е длъжен да "внимава" за външното приличие, възприето от другите хора, защото знае, че там някъде, вътре в него е онова, дето пада много под нивото и на най-лекомисленото му публично държане, и на най-разпуснатите му приказки. В един момент, да кажем, докато ваш приятел се колебае за точната дума... Какво ли не ви идва на ум! Никога не сме казвали цялата истина. Можем да си признаем нелицеприятни факти - най-подлото малодушие или най-низката и банална поквара, но тонът е фалшив. Самият акт на самопризнание, един почти недоловим лицемерен поглед, една капчица остроумие - всичко това допринася да откъсне фактите от собственото ви Аз. Никой не може да предположи колко близки и, в определен смисъл, колко присъщи на душата ви са били тези неща, колко еднакви с всичко останало. Там долу, на дъното, в сънливата вътрешна топлина те не са предизвиквали такъв дисонанс, не са били чак толкова странни и отделими от цялото ви Аз, колкото изглеждат, когато биват обърнати в думи. Ние предполагаме, а често и вярваме, че присъщите ни пороци са единични действия и правим обратната грешка по отношение на своите добродетели подобно на посредствения тенисист, който нарича обичайната си форма "лоши дни", а редките си успехи взема за своя обичайна форма. Аз не смятам, че е наша вината, задето не можем да кажем пълната истина за себе си. Натрапчивият и често доживотен вътрешен шепот на злобата, завистта, похотливост, алчността и самодоволството просто не биха се претворили в думи. Но важното е, че не трябва да бъркаме своя неизбежно ограничен изказ с пълното описание на най- лошото, което е вътре в нас.

2. Една здравословна по своята същност реакция се надига в наши дни срещу чисто личностните или семейни разбирания за нравственост, т.е. едно ново събуждане на обществената съвест. Ние се чувстваме въвлечени в порочна социална практика и споделяме обща вина. Това е напълно вярно. Ала неприятелят може да използва дори истината, за да ни заблуди. Пазете се. Използвайки представата си за обща вина, вие може да отвлечете своето внимание от онези банални старомодни вини, които са си лично ваши, нямат нищо общо със "системата", и с чието оправяне е добре да се заловите без да чакате до Хилядолетното царство. Така е защото общата вина навярно не може да се усети, а сигурно и не се усеща толкова силно, колкото личната вина. За повечето от нас, такива, каквито сме днес, тази представа е чисто и просто оправдание, за да избягаме от истинския проблем. Чак когато сме се научили да познаваме собствената си поквара, ще можем да разсъждаваме и върху обществената вина и то едва ли чак толкова много. Ясно е, че трябва да се научим да вървим, преди да хукнем да тичаме.

5. По-голямото общество, на което тук аз противопоставям човешкия "кръг", според някои хора може и да не съществува. Във всеки случай, досегашният ни житейски опит не свидетелства за обратното. Не срещаме нито ангели, нито не съгрешили светове. Но дори и в нашия свят ние можем да подразбираме, да се досещаме за голямата истина. Различните епохи и култури могат да се разглеждат като "кръгове" сравнени една с друга. В предходните страници вече споменах, че различните епохи са се отличавали с различни добродетели. Тогава, ако все пак някога се изкушавате да помислите, че ние, съвременните западноевропейци, не може в действителност да сме чак толкова лоши, защото сме сравнително по-човечни - с други думи, ако считате, че Бог може да е доволен от нас на това основание - запитайте се дали Бог е бил длъжен да преглътне жестокостта на жестоките епохи, само защото те пък превъзхождали другите по целомъдрие и смелост. Веднага ще разберете, че това е нещо невъзможно. Замисляйки се върху жестокостта на предците, може да получим някаква смътна представа за това как нашата мекушавост, плахост и бездуховност биха им изглеждали на тях и в крайна сметка как всичките тези неща трябва да изглеждат в очите на Бога.

6. Това, че постоянно опявам върху думата "добронамереност" навярно е предизвикало вече сериозни възражения у някои от читателите. Нима не сме част от един непрекъснато ожесточаващ се свят? Вероятно сме, но лично аз мисля, че сме стигнали дотук, защото се опитваме да сведем всички добродетели до добронамереността. Защото Платон с право ни учи, че добродетелта е една. Не можеш да си добронамерен, без да притежаваш всички останали добродетели. Ако бидейки страхлив, тщеславен и мързелив все още не си причинил прекалено голямо зло на някой от ближните си, то е само защото не се е случило добруването на този ближен да се сблъска с твоята безопасност, самодоволство или рахатлък. Всеки порок води до жестокост. Дори едно добро чувство, каквото е състраданието, ако не се овладее чрез милосърдието и справедливостта, ни води през гняв до жестокост. Повечето зверства са подбудени от разкази, описващи подробно зверствата на врага, а когато състраданието към потиснатите класи бива отделено от цялостния нравствен закон, то води по един много естествен път до всичките му там бруталности, непрестанно съпътстващи всеки период на анархия, терор и насилие.

7. Някои съвременни богослови напълно основателно възразяват срещу прекалено моралистичното тълкуване на християнството. Святостта на Бога е нещо по-голямо и по-различно от нравственото съвършенство. Неговите изисквания към нас са нещо повече и по- различно от изискването за нравствен дълг. Аз не го отричам, но такова схващане, както и онова за общата, споделената вина, може много лесно да се използва за бягство от истинския голям проблем. Бог може да е нещо повече от нравствено добро, но Той по никакъв начин не е по-малко. Пътят към Обетованата земя минава през Синай. Нравственият закон може да съществува подобно на кота, над която да се извисяваме, но няма извисяване за онези, които първо не са признали всичките му изисквания към себе си, които после не са опитали с всички сили да се съобразяват с него и които честно и открито не са посрещнали провала си.

8. "Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава."²⁹ Много философски школи ни насърчават да прехвърляме отговорността за поведението си от своите рамене върху някоя потребност, присъща на човешката природа и по този начин- косвено към Създателя. Популярни форми на този възглед са еволюционната доктрина, че всичко, що наричаме зло, е неизбежно наследство от нашите животински прародители, или пък идеалистичният принцип, че злото е само резултат от нашата ограниченост. Християнството, ако съм разбрал добре посланията на св. Павел, наистина признава, че идеално подчинение на нравствени закон, който намираме записан в сърцата си и който усещаме, че е необходим дори на биологично ниво, всъщност не е възможно за човешкия род. Това би повдигнало сериозни възражения относно нашата отговорност, ако въобще съвършеното послушание имаше нещо общо на практика с живота на повечето от нас. Напълно е възможно да има някаква степен на подчинение, която вие, или аз не сме успели да достигнем през последните 24 часа, но големият проблем не бива да се използва като още един начин за увъртания. За повечето от нас неотложна грижа е не толкова св. Павловия въпрос, колкото простичката констатация на Уилям Ло: "Ако за миг спрете и се запитате защо не сте толкова благочестиви, колкото са били първите християни, вашето собствено сърце ще ви отвърне, че не е нито от невежество, нито от некадърност, а е така, просто защото самите вие никога не сте го възнамерявали сериозно."³⁰

Тази глава неминуемо ще да бъде разбрана погрешно, някой я представи като завръщане към доктрината за Пълната поквара. Аз не вярвам в тази доктрина отчасти поради логичното основание, че ако покварата ни беше пълна ние нямаше да познаем, че сме покварени, а и отчасти, защото сме свидетели на доста доброта в човешката природа. Не ви препоръчвам и всемирно униние. Чувството на срам се оценява не като чувство, а заради прозрението, до което то ни води. Смятам, че това прозрение трябва постоянно да присъства в човешкото съзнание, но дали болезнените чувства, които го придружават, трябва също да бъдат насърчавани, е техническия проблем с духовна насоченост, за който аз, един обикновен мирянин, нямам призвание да говоря. Моята представа, доколкото важи, е, че всяка тъга, която не е породена от покаяние за конкретен грях и води бързо към конкретно изкупление или възстановяване, както и всяка тъга, която не изпитваме от състрадание и която води до пълна отзивчивост, е просто ненужна. Според мен всички ние извършваме грях като нарушаваме апостолското предписание да се "радваме" точно толкова, колкото и когато грешим другояче. След първия шок смирението се превръща в една весела добродетел. Истински тъжен е единствено надменният неверник, който, въпреки нееднократните разочарования, продължава отчаяните си опити да съхрани своята "вяра в човешката природа". Аз целя да постигна интелектуален, а не емоционален ефект - опитвам се да накарам читателя да повярва, че понастоящем ние сме всъщност създания, чийто характер в някои отношения предизвиква вероятно същата погнуса у Бога, каквато ние сами изпитваме, когато се вгледаме и вникнем в себе си. Това за мен с факт и съм забелязал, че колкото по-свят е даден човек, толкова по-пълно той го осъзнава. Навярно сте си представяли, че смирението при светиите е една благочестива заблуда, на която Бог се усмихва. Това е твърде опасна грешка. Тя е опасна теоретически, защото ви кара да отъждествявате една добродетел (т.е. едно съвършенство) с една заблуда (т.е. един недостатък), което е направо нелепост. Тя с опасна и практически, защото кара човек да бърка първите си прозрения за своята собствена поквара с наченките на ореол около глупавата си глава. Не, не, бъдете уверени в едно- когато светиите казват, че те, дори и те, са долни, те описват истината с вещина и точност.

Как е възникнало това положение на нещата? В следващата глава ще изложа всичко онова от християнския отговор на този въпрос, което съм способен да разбера.

5 - Падението на човека
Да се подчинява е задължение, присъщо на всеки мислещ човек.

Монтен II, 12.

Християнският отговор на въпроса, поставен в предната глава, се съдържа в доктрината за Грехопадението. Според тази доктрина, човекът днес е погнуса за Бог и за себе си, както и същество зле приспособено към света, не защото Бог го е направил такъв, а защото той се е направил такъв чрез злоупотребата със свободната си воля. Според мен, това е единственото предназначение на доктрината. Тя съществува, за да ни предпази от две не напълно християнски теории за произхода на злото. Едната е монизма, според който Сам Бог, бидейки "отвъд добро и зло" безпристрастно причинява последствията, на които ние прикачваме тези две названия. Другата е дуализма, според който Бог ражда доброто, докато някоя друга равностойна и независима Сила причинява злото. Противно на тези два възгледа християнството твърди, че Бог е добър, че Той е създал всички неща добри и заради тяхната доброта, че едно от добрите неща, които Той е създал, а именно свободната воля на разумните същества, включва по своята същност и възможността за зло и най-накрая, че съществата, възползвали се от тази възможност, са станали зли. Сега това предназначение- единственото, което аз признавам на доктрината за Грехопадението - трябва да бъде разграничено от две други функции, които понякога й приписват, че вероятно изпълнява, но които лично аз отхвърлям. На първо място аз не смятам, че доктрината отговаря на въпроса "По-добре ли е, че Бог е сътворил, отколкото ако не го беше направил?" Това е въпрос, който вече отклоних. Тъй като приемам Бог за добър, аз съм сигурен, че ако изобщо въпросът има смисъл, отговорът му трябва да е "ДА"! Обаче аз се съмнявам дали въпросът изобщо има някакъв смисъл, а дори и да има, сигурен съм, че до отговор не може да се достигне чрез този вид преценка на стойностите, който хората така знаменателно прилагат.

На второ място аз не смятам, че доктрината за Грехопадението може да се използва, за да покаже, че е "справедливо" (в смисъла на възмездяваща справедливост) да се наказват лица сега заради грешки на техни много отдавнашни праотци. Някои установени доктрини привидно включват този момент, но аз се съмнявам, че някоя от тях, такава, каквато е според нейните тълкуватели, наистина го има предвид. Може понякога отците на църквата да казват, че сме наказвани заради греха Адамов, но много по- често те казват, че ние сме съгрешили "в Адам". Може и да е невъзможно да открием какво точно са имали предвид с това, или пък да решим, че това, което са имали предвид, е неправилно. Но аз не считам, че можем да пренебрегнем начина им на изразяване, обяснявайки го просто като "идиоматична лексика". Мъдро или глупаво, тези хора са вярвали, че ние наистина, не просто в смисъла на използваното от юристите допустимо, макар и невярно предположение, сме били замесени в греха на Адам. Опитът да се формулира това убеждение, заявявайки, че ние сме били "в" Адам във физическия смисъл- че Адам е бил първият носител на "безсмъртната протоплазма на зачатието" - е май неприемлив. Друг въпрос е, разбира се, дали самото вярване е само едно объркване или едно истинско прозрение в духовни реалности, недостъпни за обичайните ни разбирания. Но в момента този въпрос не стои. Както вече казах, аз нямам намерение да споря дали наследството на съвременният човек от несъвършенства, придобити от далечните му праотци, е пример за споменатата вече възмездяваща справедливост. За мен то е по-скоро пример за всички онези неща, които неизбежно участват в сътворяване на един стабилен свят, светът, за който говорихме в глава втора.

Несъмнено за Бог с било възможно да премахне посредством някое чудо резултатите от първия грях, сторен някога от човешко същество. Но това не би имало голяма стойност, освен ако Той не би бил готов да премахне резултатите от втория грях и от третия и така до безкрайност. Ако чудесата престанеха, сигурно и тогава, рано или късно, пак щяхме да достигнем сегашното си плачевно състояние. Но ако не престанеха, тогава един такъв свят, непрекъснато крепящ се на Божествената намеса и регулиран от нея, би бил свят, в който никога нищо важно не зависи от човешкия избор и в който изборът като такъв скоро щеше да изчезне поради увереността, че една от видимите за вас алтернативи не би довела до резултат и следователно е престанала да бъде алтернатива. Както видяхме, свободата на шахматиста да играе шах, зависи от неизменността на полетата и ходовете.

След като отделих онова, което по моите схващания е истинският смисъл на доктрината за Грехопадението на човека, нека разгледаме и самата доктрина. Историята в Битие е разказ, пълен с най-дълбоки внушения за една вълшебна ябълка³¹ на познанието. Но с разгръщането на Доктрината, присъщото на ябълката вълшебство е останало съвсем встрани от взора ни и историята представлява само един разказ за неподчинението. Аз храня най-дълбоко уважение дори към езическите митове и още по-дълбоко към митовете В Светото Писание. Ето защо не се и съмнявам, че вариантът, който набляга на вълшебната ябълка и свързва в едно дърветата на познанието и на живота, съдържа по-дълбока и по-тънка истина, от онзи, който превръща ябълката просто и единствено в обет за подчинение. Но, предполагам, Святият Дух не би допуснал вторият вариант да се зароди и развие в Църквата, нито да спечели благосклонното отношение на големи умове, ако той също не бе правдив и полезен дотам, докъдето се простират възможностите му. Това е варианта, който ще разгледам по-обстойно, защото макар и да смятам първия вариант за доста по-задълбочен, аз съзнавам, че във всеки случай не съм способен да прозра успешно в неговите дълбини. Предлагам на читателите не възможно най-доброто, а най-доброто, на което съм способен.

Така в разгърнатия вариант на доктрината се твърди, че човекът като Божие творение бил съвършено добър и съвършено щастлив, но че проявил непокорство спрямо Бога и станал такъв, какъвто го виждаме днес. Много хора смятат, че това твърдение е опровергано от съвременната наука. "Сега вече знаем, заявяват те, че вместо да е излязъл от някакво предисторическо състояние на добродетелност и щастие, човешкият род тежко и бавно се е изправял на крака, произхождайки от зверството и диващината." Струва ми се, че тук цари пълно объркване. И звяр, и дивак принадлежат към онази злощастна категория думи, които понякога се използват риторично като укорителни или направо ругателни изрази, понякога научно- като средства за описание, а псевдонаучните доводи срещу Падението разчитат точно на объркване в употребата на понятията. Ако казвайки, че човешкият род води началото си от зверството, вие просто имате предвид това, че хората физически са произлезли от животните, то аз нямам възражения. Но оттук не следва, колкото по-назад се връщате, толкова по-зверски - в смисъл на порочен или жалък ще ни се вижда човека. Вярно е, че животните нямат нравствени добродетели, но не е вярно, че тяхното цялостно поведение е такова, че да заслужава да бъде наричано "порочно" в смисъла, който влагаме, когато става дума за поведение на хора. Точно обратното, не всички животни третират останалите твари от собствения си вид толкова зле, колкото човек се отнася с човека. Не всички са толкова лакоми и развратни като нас, а и никое животно не страда от честолюбие. Кажете ли по същия начин, че първите хора са били "диваци" имайки предвид, че творенията на техните ръце са били оскъдни и недодялани като тези на съвременните "диваци", може и да сте прави. Но ако искате да кажете, че те са били " диваци" в смисъл на похотливи, свирепи, жестоки и коварни, вие ще отидете твърде далеч от фактите, свидетелстващи в другата посока и то- поради две причини.

На първо място, съвременните антрополози и мисионери са по- малко склонни от своите предшественици да потвърждават вашата негативна представа дори и за днешния дивак. Второ, не можете само от изделията на най-ранните люде да заключите, че те са приличали изцяло на днешните хора, които изработват подобни предмети. Тук ние трябва да се предпазваме от една заблуда, която се поражда като че ли естествено от изучаването на праисторическия човек. Праисторическият човек, тъкмо защото е праисторически, е познаваем за нас само от материалните неща, които е изработвал или по-скоро - от случайно оцелелите по-трайни предмети от неговия бит. Археолозите не са виновни, че не разполагат с по-добри доказателства, но в такъв случай оскъдицата ни подлага на едно постоянно изкушение: правим някакви логически заключения повече, отколкото имаме право, да приемаме, че обществото, направило по-съвършените предмети, е било по- съвършено във всяко отношение. Видно е, че тази самонадеяност е погрешна - тя би ни довела до извода, че потъналите в охолство класи на нашето съвремие превъзхождат във всяко отношение кастовите си предшественици от викторианската епоха. Праисторическите хора, които са правели най-лошите грънци, може да са творили най-прекрасната поезия и ние никога не бихме узнали това. Самонадеяността ни става още по-абсурдна, когато се наемем да сравняваме праисторическия човек с днешните диваци. Съпоставимата в случая недодяланост на предметите не ни казва нищо за интелекта или добродетелността на създателите им. Наученото по метода проба- грешка- проба си има изходна точка, която задължително е нещо примитивно и недодялано, независимо от характера на начинателя. Същото това гърне, което би издигнало създателя си на пиедестала на гениите, ако беше първият изработен в света глинен съд, би го легитимирало като некадърник, ако се бе появило след хилядолетия грънчарско майсторство. Цялата съвременна оценка на първобитния човек е основана на подобно фетишизиране на изработени от него предмети, което е един от големите съвкупни грехове на сегашната ни цивилизация. Ние забравяме, че нашите далечни предци са направили най-важните и полезни открития на всички времена като изключим хлороформа. На тях ние дължим езика, семейството, облеклото, използването на огъня, опитомяването на животните, колелото, корабоплаването, поезията и земеделието.

Излиза, че науката няма какво да каже нито за, нито против доктрината за Грехопадението. Едно по-скоро философско затруднение бе създадено от съвременен теолог, на когото всички студенти по специалността са изключително задължени³². Този автор посочва, че схващането за грях предполага закон, срещу който да се греши, а тъй като ще са нужни векове за "стадния инстинкт" да изкристализира в обичай, а на обичая - да се утвърди като закон, първият човек - ако изобщо има същество, което може да се нарече така - не би могъл да извърши първия грях. При този аргумент се приема за дадено, че добродетелта и стадният инстинкт обикновено съвпадат и че "първородният грях" е бил по същество един социален грях. Но традиционната доктрина сочи към един грях спрямо Бога, към един акт на неподчинение, а не грях спрямо ближния. И наистина, ако изобщо ще поддържаме доктрината за Грехопадението в някакъв реален смисъл, ние трябва да търсим големия грях на ниво, по-дълбоко и по-неподвластно на времето от обществения морал.

Този грях е описан от Бл. Августин като резултат от гордостта, от порива, подтикнал едно създание (т.е. едно изключително зависимо същество, чийто принцип на съществуване се крие не в самото него, а в друго същество), да се опита да заживее само, да съществува заради себе си³³. Такъв грях не изисква нито продължителен опит, нито силно интелектуално развитие. От момента, в който едно създание осъзнае Бога като Бог и себе си като Аз, пред него се открива ужасната алтернатива да избере или Бога, или Аз-а за център. Този грях се извършва ежедневно както от малки деца и невежи селяни, така и от изтънчени личности. Извършват го и самотници, и ония, които живеят сред обществото. Това е падението на всеки един живот и във всеки един ден от съществуването на всеки отделен човек, като основният грях стои зад всички останали грехове - точно в този миг вие или го извършвате, или предстои да го извършите, или вече се покайвате за него. При всяко събуждане ние се опитваме да поставим новия ден в Божиите нозе, но още преди да сме свършили с бръсненето, денят става нашият ден и Божият дял в него се счита за принос, който ще трябва да платим от "собствения си" джоб - едно приспадане от времето, което ние си въобразяваме, че непременно трябва да е "наше собствено".

Човек започва нова работа с някакво чувство за призвание и през първата седмица изглежда все още успява да съхрани съзнателно това чувство, виждайки пръст Божи и в хубавите, и в лошите неща, които приема както дойдат. През втората седмица той започва да "му хваща цаката" през третата вече е събрал достатъчно информация, за да набележи план за своето собствено развитие в тази служба. Когато има възможност да следва плана си, човекът смята, че получава само онова, което по право му се полага, а когато нещата не вървят според плана му, той се оплаква, че му се пречи.

Подчинявайки се на неочакван порив, който вероятно е така силно добронамерен, както е силно желанието или вътрешната необходимост да не забравяме Бога, влюбеният прегръща своята любима и, в този миг, съвсем невинно усеща възбуда- тръпка от сексуално удоволствие. Възможно е следващата прегръдка вече да цели само удоволствие, да е средство за постигане на някаква цел. Тя може да се окаже и първата стъпва по надолнището, където ближният бива считан за предмет или машина за удоволствие.

Ако съдим по предметите, които изработвал, или дори само по говора му, това благословено създание било несъмнено един дивак. Предстояло му да узнае онова, на което можели да го научат опитът и практиката. И ако е правил сечива от кремък, той несъмнено ги е дялкал доста непохватно. Може примерно да е бил съвсем неспособен да изразява в приемлива форма райските си преживявания. Това е почти без значение. От собственото си детство помним, че преди още възрастните да ни смятат способни да "разбираме" каквото и да било, ние сме имали вече духовни преживявания, толкова чисти и значими, колкото никога след това, макар и не толкова богати по съдържание. От самото християнство научаваме, че има едно ниво (в крайна сметка единственото важно ниво), на което ученият и възрастният нямат изобщо никакво предимство пред неукия и пред детето. Аз не се и съмнявам, че ако Едемският човек можеше да се появи сред нас, ние щяхме да го считаме за абсолютен дивак, за същество, годно единствено да бъде експлоатирано, или в най-добрия случай покровителствано. Само един-двама, и то най-святите сред нас, биха погледнали втори път към голото, обрасло с брада и бавно говорещо създание, но след няколко минути те биха паднали в краката му.

Ние не можем да знаем колко от тези същества е създал Бог, нито колко време те са просъществували в райския си стадий, но разбираме, че рано или късно, те били споходени от падението. Някой или нещо им подшушнало, че могат да станат като богове, да спрат да насочват живота си към своя Създател, да престанат да приемат всичките си наслади като незаслужена милост, като "случайности" (в логическия смисъл на думата), възникващи в хода на един човешки живот, насочен не към тези наслади, а към преклонението пред Бога. Както един млад човек иска от баща си редовна издръжка или дял, с който да може да разполага, като с нещо собствено и да си прави свои лични планове(и правилно, защото баща му, в края на краищата, е негов ближен), така и те пожелали да бъдат оставени сами да се грижат за бъдещето си, да планират удоволствията и безопасността си, и да притежават теит³⁴. От него те несъмнено били готови да плащат някаква разумна лепта на Бога под формата на време, внимание, а и любов, но който, въпреки всичко си остава техен, а не Негов. Те искали, както се казва, да "наричат душите си свои собствени". Но това означава да живееш с една лъжа, защото душите ни в действителност не са наши собствени. Те искали някакво кътче от Вселената, за което да могат да кажат на Бога: "Това си е наша работа, не Твоя." Но такова кътче не съществува. Те искали да бъдат съществителни, но на практика си оставали, а и вечно трябва да си останат, най- обикновени прилагателни. Ние нямаме представа точно в какво действие или поредица от действия е намерило израз това вътрешно противоречиво и неосъществимо желание. Доколкото мога да преценя, то може да се е отнасяло буквално до изяждането на някакъв плод, но въпросът засега си остава открит.

Тази проява на своеволие от страна на създанието, която се явява нещо като предателство спрямо полагаемото му се място на творение, е единственият грях, който може да се възприема като Грехопадение. Защото проблемът с първия грях е, че той трябва да е много тежък, иначе последствията му не биха били толкова ужасни и при все това, този грях трябва да е нещо, което едно същество, освободено от изкушенията на низвергнатия човек, евентуално би могло да извърши. Обръщането от Бога към Аз-а изпълнява и двете условия. Това е грях, възможен даже и за Едемския човек, тъй като самото съществуване на "Аз" - простият факт, че го наричаме "мен" - по начало включва опасността от себепоклонство. След като аз съм Аз, трябва да извърша някакъв акт на себеотричане, колкото и малък, колкото и лесноосъществим да е той, за да докажа, че живея за Бога вместо за себе си. Това е, ако щете, "слабото място" в самата природа на творението, рискът, който Бог очевидно смята, че си заслужава да бъде поет. Ала грехът е бил много тежък, защото Аз-ът, който Едемският човек трябвало да подчини, не съдържал никакво присъщо нему непокорство, което да бъде надвивано. Неговите, да ги наречем, данни представлявали един психофизически организъм, изцяло подчинен на волята и една воля, изцяло предразположена, но не и принудена, да се обръща към Бога. Себеотдаването, с което бил свикнал до момента на Грехопадението, означавало не борба, а само някакво блазнещо чувство, че превъзмогва едва доловимата, но все пак съществуваща, привързаност към себе си. Такова желано и неструващо усилие преодоляване на себе си доставяло радост, я негово бледо подобие виждаме дори и днес във взаимната възторжена всеотдайност на влюбените. Следователно Едемският човек не е имал изкушението (в смисъла, който ние влагаме) да избере Аз-а - никакви страсти или склонности, които да го дърпат упорито в друга насока, т.е. нямал е нищо, освен голия факт, че Аз-ът му бил той самият.

Бог можел да преустанови този процес посредством едно от чудесата си. Но това - ще го кажа чрез една недотам почтителна метафора - би означавало да премахне задачата, която Той Сам Си поставил, когато сътворявал света; задачата да изрази Своята доброта посредством цялостната драма на един свят, населен от свободни личности, независимо от техния бунт срещу Него. Символът драма, симфония или танц тук е необходим, за да изправи определена абсурдност, която може да възникне, ако прекалим с твърдението, че Бог е планирал и създал световните процеси за добро и че това добро било осуетено от свободната воля на създанията. Така би могла да се яви смешната представа, че Грехопадението е сварило Бог неподготвен и съсипало Неговия план или, което е още по-смешно, че Бог е планирал всичко за условия, които добре знаел, че няма никога да се осъществят. Всъщност, естествено е Бог да е видял разпятието, още когато е сътворявал първата мъглявина. Светът е танц, в който всяко добро, спускано от Бога, бива нападано от злото, произлизащо от създанията. На сблъсъка, до който неизбежно се стига, Бог слага край като Сам приема страданието, което злото поражда. В доктрината за волното Падение се твърди, че злото, което по такъв начин подклажда, подхранва или подготвя почвата за вторичното и по-сложно по вид добро, не е заслуга на Бога, а на човека. Това не означава, че ако човек беше останал невинен, Бог не би създал също толкова прекрасно и хармонично цяло- при положение, че настояваме да получим отговор и на такива въпроси. И все пак, винаги трябва да се помни: когато говорим за онова, което е можело да се случи, за вероятности вън от известната нам действителност, ние всъщност не знаем за какво говорим. Няма такова време или място извън съществуващата вселена, където всичко това "би се случило" или "би могло да се случи". Аз смятам, че най-смисленият начин за изразяване на действителната свобода на човека е да се каже, че ако има и други разумни същества освен него, които живеят в някоя друга част на съществуващата вселена, не е задължително да предполагаме, че те също са стигнали до падение.

Но ние сме длъжни да изразим тази връзка чрез две предположения от еднакво значение - първо, че социалният им опит с правел древните слепи за някои истини, които ние виждаме и второ, че ги е правел чувствителни към някои истини, за които ние сме слепи. Присвояванията, както и прехвърлянето или приписването на заслуга или вина никога не биха играли ролята, която играят в богословието, ако са били считани винаги за толкова изкуствени, колкото ги смятаме днес.

Прецених, че ще бъде правилно да дам тази възможност за едно бегло надникване отвъд непроницаемата според мен завеса, но, както вече казах, този въпрос не е предмет на настоящите разсъждения. Би бил безполезен опита да разреша проблема болка като създам друг проблем. Тезата, която застъпвам в тази глава, е, че човекът като вид се е покварил, а доброто за нас, в нашето сегашно състояние, следва да означава предимно лечебно, изправително или спасително добро. Каква роля действително играе болката в това изцеление или изправление, ще разгледаме в следващите редове.