Проблемът болка

Битие 2:19

Аристотел, Политика, I, V, 5

Толкова за човешкото страдание. Ала през всичкото това време "вопли на невинна болка пронизват небесата". Проблемът за животинското страдание всява ужас, не защото животните са толкова многобройни (както вече разбрахме, болката не става по-силна от това, че я изпитват милиони, а не един), а защото християнското обяснение за човешката болка не се простира и върху животинската болка. Доколкото знаем, животните не са способни нито на грях, нито на добродетели, поради което нито могат да си заслужат болката, нито да се поправят чрез нея. Никога не трябва в същото време да допускаме проблемът за животинското страдание да стане център на проблема болка. Не че е маловажен - всичко, което поставя основателно под въпрос добротата на Бога, е наистина много важно - той просто е извън обсега на нашето познание. Бог ни е предоставил данни, даващи възможност да проумеем в някаква степен собственото си страдание; за животните обаче нямаме подобна информация. Ние не знаем защо те са били сътворени, нито какво точно представляват. Всичко, което казваме за тях, е умозрително. Бог е добър, от тази доктрина заключаваме, че външният вид на безразсъдна божествена жестокост в животинското царство е заблуждаващ. А фактът, че единственото страдание, което познаваме от непосредствен опит (нашето собствено), не се оказва жестокост, ни кара да вярваме в това. Оттам нататък всичко е догадки.

Можем да започнем с изключване на част от твърде песимистичното заблуждение, лансирано в първа глава. Обстоятелството, че голяма част от растенията стават "плячка" и са в състояние на "безмилостна" надпревара едно спрямо друго, няма абсолютно никакво нравствено значение. Животът в биологичен смисъл не е свързан с доброто и злото докато не се е появило съзнание. Самите думи "плячка" и "безмилостна" тук са само метафори. Уигълзуърт е вярвал, че всяко цвете "се наслаждава на въздуха, който вдишва", но няма нито причини, нито основания да предполагаме, че е бил прав. Несъмнено живите растения реагират при нараняване много по-различно от неорганичната материя, но не реагира ли още по-различно едно упоено човешко тяло? Въпреки това тази реакция не доказва присъствието на съзнание! Ние сме оправдани, разбира се, когато говорим за смъртта или повреждането на едно растение като за трагедия, стига да разбираме, че ползваме метафора. Една от функциите на неорганичния свят, и на растителния, може би е предоставянето на символи за духовните ни преживявания, обаче ние не бива да ставаме жертва на собствените си метафори. Една гора, в която половината дървета убиват другата половина, може да е съвършено "свястна", като имаме предвид красотата й и ползата от нея. Както знаем, гората няма чувства.

Аз дори не се опитвам да отгатна колко е високо стъпалото, което достига тази безсъзнателна или подсъзнателна чувствителност. Трудно е наистина да се предположи, че маймуните, слонът и висшите домашни животни не притежават в известна степен собствено Аз или душа, които да свързват преживяванията и да пораждат наченките на една примитивна индивидуалност. Но поне една голяма част от онова, което изглежда животинско страдание, не е страдание в какъвто и да е реален смисъл. Може би ние, приписвайки човешки качества на заобикалящата ни природа, сме изобретили "страдалците", и откриваме в зверовете някакво Аз, за което няма досега никакви реални доказателства.

2. Първоизточникът или произходът на животинското страдание може да бъде проследен обратно чак до Грехопадението на човека - целият свят е бил заразен от безплодния бунт на Адам. Сега това изглежда невъзможно, защото имаме солидни основания да вярваме, че животните са съществували далеч преди хората. Месоядството и всичко свързано с него е по-старо от човечеството. Но в този момент не можем да не си спомним една религиозна история, която, макар да не е включена в символите на вярата, е всепризната от Църквата и изглежда се вписва в няколко Христови, Павлови и Йоанови изказвания: човекът не е бил първото създание, разбунтувало се срещу Създателя. Някакво по-старо и по-могъщо същество станало отстъпник много отдавна и било сега е владетел на тъмнината и, забележете, господар на този свят. Някои хора биха желали да изхвърлят всички тези елементи от учението на нашия Господ и да спорят, че изчерпвайки Своята слава, Той се е смирил дотолкова, че да споделя присъщите на времето Му суеверия като човек. Аз съм много склонен да мисля, че живият Христос не е бил всезнаещ, дори само защото един човешки мозък не е способен да бъде носител на всеведущото съзнание и ако кажете, че мисленето на нашия Господ не се е обуславяло от размера и формата на мозъка Му, това ще е равносилно да отречете реалното въплъщение и да се превърнете в доцетисти. Затова, в случай, че нашият Господ се бе обвързал с някакво научно или историческо твърдение, за което знаем, че е невярно, това не би смутило моята вяра в Него като Бог. Но доктрината за съществуването и падението на Сатана не е сред нещата, за които знаем, че са неверни. Тя противоречи не на фактите, открити от учените, а на голите и мъгляви общи приказки за "преобладаващото мнение" - неизменна част от живота ни. Лично аз нямам високо мнение за "преобладаващото мнение". Всеки човек знае от собствен опит в своята област, че именно онези, които пренебрегват "преобладаващото мнение", правят всички открития и поправят всички грешки.

Струва ми се логично предположението, че някаква сътворена могъща сила вече е работела в полза на злото из вселената - или в Слънчевата система, или поне на планетата Земя,- във времената, когато човекът още не е съществувал. За да съгреши, той всъщност е бил изкушен от някого. Тази хипотеза не се предлага като основно "тълкувание на злото" - тя само способства за по-широко прилагане на принципа, че то, злото, произхожда от злоупотребата със свободната воля. Ако, подобна сила съществува - както аз самият вярвам, - спокойно може тъкмо тя да е покварила животинския свят още преди появата на човека. Злото, присъщо на животинския свят, се изчерпва с факта, че животните или по-точно някои животни живеят като се унищожават едни други. Това, че растенията правят същото, не считам за зло. Следователно сатанинската поквара на животните се явява в определен смисъл аналог на сатанинската поквара у човека. Защото един резултат от Грехопадението на човека е, че животинското у него изпаднало от човешката природа, в която преди това е било "издигнато", но която повече не е можела да го управлява. Животните може да са били по същия начин насърчени да се върнат назад, да възприемат поведението, присъщо на растенията. Вярно е, разбира се, че неимоверно високата смъртност в природата - причината за нея е, че много животни изяждат други животни за да живеят - се балансира с неимоверно висока раждаемост; с други думи, излиза, че ако всички животни бяха тревопасни и не боледуваха, то те биха измирали най-вече от глад, вследствие на собственото си размножаване. Но аз разглеждам плодовитостта и смъртността като взаимосвързани явления. Може би не е съществувала необходимост от такъв прекомерен сексуален нагон - той е бил замислен от Царя на този свят като ответна мярка на месоядството - една двойна схема за гарантиране на максимално количество страдания. Ако звучи по-малко обидно и ви се нрави повече, може да казвате, че "жизнената сила" е покварена от някакво зло ангелско същество. Така ние пак ще говорим за същото нещо, но аз намирам за по-лесно да повярвам на мит за богове и демони, отколкото на мит за одухотворени, отвлечени понятия. В крайна сметка, нашата митология може да е много по-близо до буквалната истина, отколкото ние самите предполагаме. Хайде да си спомним как на едно място нашият Господ приписва човешка болест не на Божия гняв, не и на природата, а доста ясно и категорично на Сатана⁵⁸.

Ако тази хипотеза заслужава да бъде обсъждана, то тогава си струва да помислим дали при своята първа поява на земята човекът не е имал вече да изпълнява някаква изкупителна мисия. Дори и днес сме способни да вършим чудеса сред животните. Ето, моята котка и моето куче си живеят заедно в дома ми и това изглежда много им харесва. Възможно е, една от задачите на човека да е била възстановяването на мира в животинския свят и ако той, човекът, не бе застанал от страната на неприятеля, сигурно щеше да успее до степен, която сега едва ли можем да си представим.

3. Остава въпросът за правдата. Открихме достатъчно основания да вярваме, че не всички животни страдат както ние си мислим, но някои поне като че ли притежават собствено аз. Какво следва да бъде направено за тези невинни създания? Видяхме още, че е възможно да мислим за животинската болка не като за дело Божие, а като за нещо заченато в злобата на Сатана, продължено и увековечено от бягството на човека от отреденото му място. Но, ако Бог не я е причинил, все пак я е позволил. И така отново стигаме до въпроса: какво следва да бъде направено за тези невинни създания? Бях дори предупреден да не подхващам въпроса за животинското безсмъртие, защото можело да се окажа "в една компания с всички стари моми"⁵⁹. Аз нямам нищо против такава компания. Не считам нито девствеността, нито старостта за неща, достойни за презрение. Нещо повече, някои от най-проницателните умове, с които съм се срещал, "обитават" телата на стари моми. Не ме вълнуват особено и насмешливи подмятания от рода: "Ами къде ще сложите всички комари?" Този въпрос заслужава да му бъде отговорено по подобаващ начин, сочейки например, че ако нещата опрат дотам да се случи най-лошото, един рай за комарите и ад за хората ще могат да се съчетаят без проблеми. Пълното мълчание на Светото Писание и на християнската традиция относно животинското безсмъртие е вече по-сериозно възражение. То щеше да е фатално обаче, само ако християнските откровения показваха признаци, че са замислени като systeme de la nature, даваща отговор на всички въпроси. Ала в случая не става дума за нищо такова. Завесата се е разкъсала на едно единствено място, за да разкрие непосредствените ни практически нужди, а не за да задоволява интелектуалното ни любопитство. В случай, че животните наистина бяха безсмъртни, твърде малко вероятно е -съдейки по Божиите методи на откровение - Той да е бил склонен да ни открие тази истина. Дори нашето собствено безсмъртие е доктрина, която се появява късно в историята на юдаизма. Затова и доводите, черпени от мълчанието, са много слаби.

Моето описание на доброто овчарско куче в доброто домашно стопанство не включва естествено дивите животни, нито пък зле третираните домашни животни- въпрос, който е даже по-неотложен. Аз използвам само илюстрация, почерпана от доста привилегирован отделен случай, но той е и, по моите схващания, единственият нормален и неизопачен пример на основните принципи, които следва да се спазват при оформянето на теория за животинското възкресение. Смятам, не без основание, че християните биха се поколебали да представят кой да е звяр за безсмъртен по две причини. Първо, защото се опасяват, че приписвайки на зверовете "душа" в пълния смисъл на това понятие, може да прикрият разликата между човека и звяра, а тя е толкова ясно очертана в духовното й измерение, колкото е мъглява и проблематична в биологичен смисъл. И второ, някакво бъдещо щастие, свързано със сегашния живот на зверовете просто като компенсация за страданията им -толкова и толкова хилядолетия из сочните зелени пасища, изплатени "щети" за толкова и толкова години теглене на каруцата - изглежда крайно нескопосна защита на твърдението за Божествената доброта. Ние не сме безпогрешни и често нараняваме някое дете или животно, а най-доброто после, което можем да направим, е да "компенсираме" стореното с ласка или лакомство. Едва ли ще е похвално и благочестиво обаче, ако си представяме и Всеведението да постъпва по този начин - все едно, че Бог е настъпвал животните по опашката в тъмното, а после - върши най-доброто, на което е способен! Аз не мога да разпозная в такова скалъпено уреждане на нещата майсторското докосване и какъвто и да е отговорът, той трябва да е нещо много по-добро от това. Теорията, която предлагам, опитва да избегне и двете възражения. Тя прави Бога център на вселената, а човека - подчинения Богу център на земната природа. Зверовете не са равнопоставени, а са подвластни на човека и тяхната съдба е напълно и изцяло свързана с неговата. Производното безсмъртие, предложено за тях, не е просто аmende, или компенсация, то е неразделна част от новото небе и новата земя, органично свързани с целия процес на страдание от падението и изкуплението на света.

Предполагайки, както правя аз, че личността на питомните животни е предимно дар от човека- простата им чувствителност се преражда в душевност чрез нас, тъй както нашата проста душевност се преражда в духовност чрез Христос - аз допускам, че в дивото си състояние много малко животни достигат свое "аз" или его. Но ако това стане и ако е угодно на Божията доброта те да живеят отново, тяхното безсмъртие пак ще бъде свързано с човека - този път не с отделни стопани, а с човешкия род. То означава, че ако в някакъв случай духовната и емоционална стойност, която човешката традиция приписва на един звяр (например "невинността" на агнето или "царственото величие" на лъва) не е привидна или произволна, а има реална почва в природата му, точно тогава за животното може да се каже, че служи на възкресения човек и е част от "свитата" му. В случай, че традиционната представа е твърде погрешна, небесният живот⁶⁰ на четириногото би се определял от реалното, но непознато нам въздействие, което е имало върху човека в цялата негова история. Вярна ли е християнската космология в някакъв смисъл (не казвам в буквален), тогава всичко, което съществува на нашата планета е свързано с човека и дори изчезналите преди появата му създания могат да се видят в истинската им светлина единствено като негови безчувствени предвестници.

Когато говорим за праисторическите животни, така отдалечени във времето от нас, едва ли знаем точно за какво става дума. Твърде възможно е те да са нямали души и да не са страдали. Възможно е също така екземплярите от един вид да са имали обща "самоличност", така че "лъвството", а не лъвовете, да е участвало в родилните мъки на Сътворението, а то ще бъде и част при възстановяването на всичко. След като не можем да си представим даже собствения ни вечен живот, още по-малко ще си представим живота, който биха имали евентуално зверовете като "част" от нас. Ако земният лъв бе способен да прочете пророчеството за деня, когато ще се храни със сено като вол, щеше да приеме тази перспектива като описание на ада, а не на рая. Ако пък у лъва няма друго освен месоядна чувствителност, той не притежава съзнание и неговото "оцеляване" ще е без значение. При елементарно лъвско самосъзнание Бог може да му даде и тяло, угодно нему, което няма да се храни вече от унищожението на агнетата, тяло, напълно лъвско в същото време, що се отнася до енергията, величието и тържествуващата сила, притежавани от лъва, който се разхожда из този свят. Струва ми се, но не го твърдя, че говорейки за лъва и агнетата, които ще лежат редом един до друг, пророкът използва някаква хипербола от Изтока. Иначе това би било доста неудобно за агнето. Подобно съгласие и мир, такава хармония между лъвове и агнета (освен ако не иде реч за някоя от редките небесни вакханалии на хаоса), са равносилни на липсата и на лъвове, и на агнета. Мисля, че и когато престане да бъде опасен, лъвът ще продължи да всява ужас. Наистина ние ще видим тогава нещо, чието жалко и дяволски изкривено подобие са днешните му зъби и нокти, но пак ще се разтърсва сигурно златната му грива и благоверният Дук често ще казва: "Нека отново изреве."