Проблемът болка

Шекспир. Зимна приказка, V, III. (Прев. В.Петров)

Потънал в твоите дълбини от милост, да умра със смърт, която всяко същество би пожелало.

Каупър. Мадам Гийон

  "Смятам, казва св. Павел, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие за нас."⁶¹ Ако това е така, една книга за страданието не казваща нищо за рая, оставя темата изчерпана точно наполовина. И Писание и предание винаги слагат на везните радостите на рая срещу земните страдания и никое разрешение на проблема болка, което не поставя така нещата, не може да се нарече християнско. Днес ние някак много се смущаваме дори при самото споменаване на думата "рай". Страхуваме се от подигравките относно този "празник в небесата" и от упреци, че се опитваме да "избягаме" от отговорността да направим света щастлив тук и сега, като мечтаем за щастлив свят някъде другаде. Обаче в небесата или има празник, или няма. Ако няма, тогава християнството е лъжа, защото тази доктрина е вплетена в цялата му тъкан. Ако има, тази истина трябва да се приеме като всяка друга, независимо дали е удобна за политически събрания или не. Ние още се притесняваме, че раят е нещо като подкуп и ако го направим наша цел, вече няма да сме безкористни. Не е така. Раят не предлага нищо, което една търгашеска душа може да желае. Спокойно можем да кажем на чистите по сърце, че те ще видят Бога, защото само чистите по сърце искрено го желаят. Има награди, които не петнят мотивите. Любовта на мъжа към жената не е користна, понеже той иска да се ожени за нея. Не е користна и любовта на човека към поезията, защото той иска да я чете, нито пък любовта му към физическите упражнения става по-малко безкористна, защото човекът обича да върви, да скача и да тича. Любовта, по определение, се стреми да се радва на обекта си.

Може да си помислите, че има друга причина за мълчанието ни по въпроса за рая - не го желаем истински например. Но това може да е заблуда. Това, което сега смятам да кажа, е просто мое мнение и не искам да ви го налагам. Оставям всичко на преценката на по-добрите християни и на учените, които са по-добри от мен самия. Има моменти, когато ми се струва, че ние, хората, не желаем рая. Но по- често се чудя дали в дъното на душите си ние изобщо сме желали някога нещо друго. Може би сте забелязали, че книгите, които наистина обичате, са свързани помежду си с някаква тайнствена нишка. Много добре знаете кое е общото им качество, накарало ви да ги обичате, макар да не сте способни да го изразите с думи. Същевременно повечето от вашите приятели не го забелязват и често недоумяват защо след като харесвате това, харесвате и онова. Или друг пример -стоите дълго пред някакъв пейзаж, а в него сякаш е въплътено всичко, което сте търсили през целия си живот. В един момент се обръщате към своя приятел, който е до вас и който впрочем наблюдава същото, но още при първите думи помежду ви зейва пропаст. И вие разбирате, че пейзажът означава за другия нещо съвсем различно, че той следва някакво напълно чуждо за вас прозрение и изобщо не го вълнува чувството на благоговение, от което сте опиянени. Дори да вземем любимото ви занимание - не сте ли забелязали неизменно присъствие на някакво тайнствено привличане, което останалите, странно защо, изобщо не познават. Не винаги е възможно да се определи какво е то, но винаги е някъде там, "на прага", готово да ни очарова: мириса на стърготини в работилницата или плясъка на водата в корпуса на лодката. Нима всички най-трайни приятелства не се раждат от момента, когато срещнете най-сетне друго човешко същество, имащо известна представа (съвсем слаба и несигурна даже в най-добрия случай) за нещата, които сте желали, откакто сте се родили и които и в миговете на затишие между по-буйните ви страсти, сте търсили, очаквали денем и нощем, година след година, от детството до старостта си? Вие никога не сте ги притежавали. Всичко, което изобщо някога е обладавало истински душата ви, е било само загатвания за тези неща -възбуждащи проблясъци, никога неизпълнени докрай обещания, ехо, отмряло още при докосването до слуха ви. Ако е имало моменти те наистина да се проявят, ако някога изобщо е пристигало ехо, което не е отмирало, а е зазвучавало все по-силно, вие щяхте да ги познаете. Тогава без всякакво съмнение бихте казали: "Ето най-сетне онова, за което съм бил сътворен." Ние не можем да си разказваме един другиму за него. То е тайният подпис на всяка душа, една необяснима и неудовлетворима нужда; то е, което сме желали да срещнем преди жените си и приятелите си, преди още да сме избрали работата си и което ще продължаваме да желаем и на смъртния си одър, когато умът ни вече не разпознава нито жена, нито приятел, нито работа. Докато ни има, има го и него. Ако загубим него - губим всичко⁶².

Този подпис върху всяка душа може да е продукт на наследствеността и средата, но това означава само, че наследствеността и средата са сред инструментите, чрез които Бог създава една душа. Тук аз разглеждам не КАК, а ЗАЩО Той прави всяка душа уникална. Ако не са Му били нужни всичките тези различия, не виждам тогава причината да създаде повече от една душа. Бъдете сигурни, че и най- малките тънкости на вашия характер, на вашата личност, не са никаква загадка за Него, а един ден те няма да бъдат вече тайна и за вас. Калъпът, по който се прави един ключ, ще ви изглежда нещо странно, ако не сте виждали никога ключ, а самият ключ ще ви се струва странен, ако никога не сте виждали ключалка. Душата ви има странна форма, ащото е една вдлъбнатина, създадена, за да съвпадне по мярка с някоя определена изпъкналост в безкрайните очертания на божествената субстанция или пък ключ за една врата в голяма сграда с много домове. Защото не абстрактното човечество ще бъде спасено, а вие - отделният читател, Джон Стъбс или Джанет Смит. Блажено и щастливо създание, вашите очи ще Го съзрат, не нечии други. Вие сте предопределени, като оставим настрана греховете ви, за пълно удовлетворение, стига да позволите Бог да извърши доброто си дело.

Брокенският призрак "изглеждал на всеки мъж като първата му любов", защото е бил измамник. Но Бог ще изглежда така на всяка душа, защото Той е нейната първа любов. Вашето място на небето ще изглежда като че ли е създадено за вас и за никой друг, тъй като вие сте създадени за него - както ръкавицата се плете бримка по бримка, за да "легне" на ръката.

Именно от тази гледна точка можем да си обясним пъкъла откъм неговия аспект на лишаване. Цял живот усещате как кръжи около вас непостижимото блаженство, току извън обсега на вашето съзнание. Идва денят когато ще се събудите, за да установите отвъд всяка надежда, че сте го достигнали или пък, че е било на прага ви, но вие сте го изгубили завинаги.

Това може да изглежда опасно лична и субективна представа за безценния бисер, но аз не говоря всъщност за преживелица. Вие сте изпитали само потребността да го имате. Самото то в действителност никога не е било въплътено в някакви мисли, образи и емоции. То винаги ви е тласкало да излезете извън себе си. И ако не сте готови да го направите, за да го последвате, ако останете да се наслаждавате на желанието си и се опитате само да го съхраните дълбоко, то тогава желанието ще ви се изплъзне. "Вратата към живота щедро се отваря зад гърба ни" и "единствената мъдрост" за някого, "обладан от уханието на невидими рози, е работата"⁶³. Този тайнствен огън угасва, когато използвате меховете; затрупайте го с това, което ви изглежда неподходящо гориво като догмата и етиката, обърнете му гръб и изпълнявайте задълженията си - чак тогава огънят ще запламти. Светът напомня картина със златен фон, а ние сме фигурите в нея. Докато не слезете от плоската повърхност на картината, за да стъпите в пространствените измерения на смъртта, вие не ще можете да видите златото. Но какво все пак ни говори за него? Да сменим метафората - затъмнението не е съвсем пълно. Съществуват и пролуки. На моменти ежедневният пейзаж изглежда пълен с тайни.

Онова, за което копнеете, ви извежда извън вашето Аз. Дори желанието за това нещо живее, само ако го пренебрегнете. Това е върховният закон - семето умира, за да има живот; хлябът трябва да бъде хвърлен по водите; който загуби душата си, ще я спаси. Но живота на семето, намирането на хляба, възвръщането на душата са точно толкова реални, колкото е изначалната жертва. Прочее, много точно е казано за рая: "Там, на небето, няма собственичество. Ако се намери някой да поеме самоволно отговорността да нарече нещо свое собствено, той ще бъде веднага изхвърлен в ада и ще се превърне в зъл дух.⁶⁴" Но казано е и още: "На тогова, който победи..., ще дам бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава.⁶⁵" Какво може да бъде по-собствено за човека, освен това ново име, което дори във вечността остава тайна между него и Бога? И какво обяснение ще дадем на тази тайна? Това, разбира се, че всеки един от спасените вечно ще познава и възхвалява някоя от страните на божествената прелест повече от което и да е друго създание. Защо иначе са били създадени отделни личности? За да може Бог, обичайки всички безгранично, да обича всеки различно. И вместо да накърнява общението на светиите, тази разлика изпълва със смисъл любовта помежду благословените създания. Ако всички усещаха Бог по еднакъв начин и му отвръщаха с еднакво поклонение, в песента на тържествуващата Църква нямаше да има въобще съзвучия - тя би напомняла оркестър, в който всички инструменти свирят една и съща нота. Аристотел ни е казал, че градът е единство от индивидуалности⁶⁶, а апостол Павел - че тялото е единство от различни части⁶⁷. Небето е един град, а и едно Тяло, защото благословените вечно ще си останат различни. Небето е едно общество, понеже всеки има какво да каже на останалите - по-нови и по-нови вести за "моя Бог", Когото пък всички славят като "нашият Бог". Защото без съмнение, общо взето успешният, макар никога незавършен опит на всяка душа да предаде уникалното си видение на останалите (а пред нейните средства земното изкуство и философия са само жалки имитации), също е една от целите, за които е била създадена отделната личност.

И тъй, единство може да съществува само между ясно разграничени и отличаващи се неща. От тази гледна точка успяваме да хвърлим бегъл поглед върху смисъла на което и да е. Пантеизмът е кредо, не толкова невярно, колкото безнадеждно назадничаво. Някога, преди Сътворението, може би щеше да е вярно, че всичко е Бог. Ала Бог сътвори, да, Той сътвори неща, които да бъдат различни от Него самия, които да могат, вече различни, да научат как да Го обичат, как да постигат единство вместо простата индивидуалност. Така Той също разпръсна Своя хляб по водите. Наистина вътре, в рамките на творението, неодушевената материя, лишена от воля, е едно с Бог в смисъла, в който хората не са. Но Божията цел не е да се върнем в онази стара идентичност (както биха ни карали навярно някои езически мистици), а да продължим до пределната съществуваща отличителност и там да се съберем с Него по един по-висш начин. Дори у Всевишния, у самия Него, не е достатъчно Словото да бъде Бог, то трябва също и да бъде с Бог. Отец извечно ражда Сина, от Него изхожда и Святият Дух. Божеството причинява различие вътре в Себе Си, тъй че единението на взаимната любов да надхвърля простото аритметично единство на самоличността.

Но вечната отличителност на всяка душа - тайната, която от свързването й с Бога създава един нов вид - не ще отмени никога закона, забраняващ собственичеството в рая. Колкото до себеподобните й, можем да предполагаме, че всяка душа ще бъде вечно заета да отдава на другите онова, което получава. А колкото до Бог, ние сме длъжни да помним, че душата е само една вдлъбнатина, която Той изпълва. Нейното единение с Бога е почти непрекъснато себеотдаване - разтваряне, разкриване, принасяне на себе си. Блаженият дух е калъп, все по-търпеливо понасящ бляскавия метал, изливан в него, тяло, все по-пълно излагано на палещите лъчи на духовното слънце. Не трябва да си мислим, че необходимостта от нещо, което напомня за себеобуздаването, някога ще секне, нито пък, че вечният живот няма означава също и вечно умиране. В този смисъл, както може да има удоволствия в ада (Бог да ни пази от тях), така може да съществува вариант на болката в рая (дано Бог даде по-скоро да го изпитаме).

Единствено в себеотдабането (няма къде другаде) ние докосваме не само ритъма на цялото творение, но и на цялото битие. Защото Вечното Слово също принася Себе Си в жертва и то не само на Голгота. Защото, когато Го разпънаха, Той "извърши под буреносното небе на Своите далечни владения онова, което някога бе извършвал у дома -в радост и слава"⁶⁸. Още преди да положи основите на света, Той покорно подчинява първородната Си Божественост на пораждащата Го Божественост. И както Синът прославя Отца, така и Отец прославя Сина⁶⁹. Със смирението, подхождащо на един мирянин, аз считам за вярно и казаното, че: "Бог обича Себе Си не като Себе Си, а като Божествена Доброта и ако само имаше нещо по-добро от Него, Той щеше да възлюби него, а не Себе Си"⁷⁰.От най-висшето до най-низшето Аз-ът съществува, за да се отказваме от него и чрез това отказване той да стане по-истински Аз, за да се отказваме от него още повече и така завинаги. Това не е небесен закон, който можем да избегнем като си останем земни, нито земен закон, който можем да заобиколим като се спасим. Това, което остава извън системата на себеотдаването е не земята, не природата, не "обикновения живот", а просто и единствено ада. Но дори и той черпи от този закон същността, която фактически има. Това жестоко заточение вътре в Аз-а е точната противоположност на себеотдаването, т. е. на абсолютната реалност, негативната форма, която приема външната тъмнина като заобикаля и определя формата на реалността или пък която реалността, притежавайки собствена форма и положителна природа, налага на тъмнината.

Златната ябълка на себичността, хвърлена сред фалшивите богове, се превърна в ябълка на раздора, защото те се сборичкаха за нея. Те не знаеха главното правило на святата игра, което гласи: всеки играч трябва на всяка цена да докосне топката и после много бързо да я подаде на следващия. Да те заварят с топката в ръце е нарушение, а да се вкопчиш в нея - смърт. Но когато тя лети насам-натам между играчите, тъй бързо, че и окото да не може да я проследи, когато Сам великият Майстор ръководи празничното веселие, вечно отдавайки Себе Си на Своите създания в зараждането и обратно към Себе Си в жертването на Словото - наистина тогава вечният танц "приспива небето със своята хармония".

Всички радости и скърби, които сме познавали на земята, са ранни посвещения в движенията на този танц, но самият той не с сравним със страданията на сегашното време. Като приближаваме към предвечния му ритъм, болката и удоволствието почти се изгубват от погледа. В танца има радост, без той да съществува заради радостта. Не съществува даже и заради доброто или заради любовта. Той Самият е Любов, Самият е Добро, което означава, че е щастлив. Не той съществува за нас, а ние съществуваме за него. Размерът и празнотата на вселената, които толкова ни изплашиха в началото на тази книга, трябва все така да ни изпълват с благоговение, защото, макар че е възможно да не са нещо повече от един субективен вторичен продукт на триизмерното ни въображение, те въпреки всичко символизират велика истина. Каквато е Земята ни спрямо всичките звезди, такива несъмнено сме и ние, хората, с нашите грижи пред цялото творение. Каквито са звездите спрямо необятното пространство, наречено Космос, такива са всички създания, всички тронове, всички сили, както и най-могъщите от сътворените богове спрямо бездната на независимото Същество, което е за людете и Отец, и Спасител, и живеещ в нас Утешител. Но за Него нито човек, нито ангел може да каже или да разбере какво е Той сам по Себе Си, или за самия Себе Си, или какви са делата, които "извършва от началото до края". Защото и човекът и ангелът са произхождащи и незначителни. Зрението им изневерява, те затулят очите си пред неустоимата светлина на абсолютната реалност, която е била, е и ще бъде, която никога не би могла да бъде друга и няма противоположност.

Болката е често срещано и точно определено състояние, което лесно може да се разпознае. В същото време, наблюдаването на характера или поведението в такава ситуация е много по-трудно в такава ситуация, по-непълно и по-неточно, особено в мимолетната (почти повърхностна) връзка между лекаря и пациента. Въпреки тази трудност, в течение на медицинската практика, някои впечатления постепенно се оформят и затвърждават с натрупването на опит. Краткият пристъп на остра физическа болка е наистина съкрушителен, но само докато трае. Обикновено страдащият не крещи, не съобщава на висок глас оплакванията си. Той по-скоро проси облекчение, без да хаби напразни думи, за да обяснява подробно страданията си. Не е обичайно да загуби самоконтрол и да стане необуздан или безразсъден. Редки са случаите, когато и най-жестока физическа болка може, в този смисъл, да стане непоносима. Щом премине, кратката, но много силна физическа болка не оставя видими следи от промяна в поведението. Продължителната болка има по-забележим и дълготраен ефект. Тя често бива понасяна безропотно- с малки или без никакви оплаквания - и развива у болния голяма издръжливост, а също примирение. Гордостта се смирява, а понякога се превръща в твърда решимост да се скрие страданието. Жените, страдащи от остър ревматичен артрит притежават жизнерадост, която е толкова характерна, че може да се сравни със spes phthisica при болните от туберкулоза. Това се дължи навярно повече на бавното напредване на болестта и лекия унес, в който живее пациентът, отколкото на някаква укрепена сила на характера. Някои от жертвите на хроничната болка деградират - стават кисели, раздразнителни и вечно недоволни. Те се възползват от привилегированото си положение на инвалиди, за да упражняват непрестанен домашен терор. Но чудото е, че случаите с обратен знак са толкова малко, а героите - толкова много. Във физическата болка има предизвикателство, което повечето хора успяват да прозрат и да приемат. От друга страна, едно продължително боледуване, дори когато не е съпътствано от болка, изтощава духа и съзнанието, също както и тялото. Инвалидът отказва да се съпротивлява, изпада в самосъжалително отчаяние и с трагична безпомощност, се оставя на съдбата. Но дори в това си състояние, някои успяват да запазят своята самоотверженост и ведро настроение до самия край. Да станеш свидетел на такава картина е рядко, но дълбоко покъртително изживяване.

Душевната болка е по-малко драматична отколкото е физическата, но е по-често срещана, а и по-трудна за понасяне. Честите опити тя да бъде прикрита, утежняват бремето - по-лесно е да кажеш: "Боли ме зъб", отколкото: "Сърцето ми се къса." И все пак, ако причината бъде посрещната и приета, без да трепнем, сблъсъкът заздравява и пречиства характера, а след време обикновено и болката преминава. Ала има случаи, когато тя остава и резултатът е опустошителен. Щом причината не бъде посрещната очи в очи или не бъде осъзната, стига се до нерадостното състояние на познатия ни хроничен неврастеник. Но някои героично превъзмогват дори хроничната душевна болка. Те често постигат блестящ краен резултат - укрепват, каляват и шлифоват характера си, докато заприлича на закалена стомана; те стават, както се казва, "железни".

При същинската лудост картината е по-мрачна. В цялото царство на медицината няма по-ужасно за наблюдение нещо от човек с хронична меланхолия. Но повечето от лудите не са нещастни - те даже не осъзнават състоянието си. Ако се стигне все пак до оздравяване, пациентите се променят изненадващо малко. Често те не помнят нищо за болестта си.

Болката предоставя възможност за геройство и изненадващо чести са случаите, когато тази възможност бива оползотворявана.

Отпечатано в "Полиграфия" АД

Пловдив

септември 1995