Проект bg051PO001 01 -0046-С0001



страница1/3
Дата14.01.2018
Размер388.17 Kb.
  1   2   3



Проект BG051PO001-5.1.01 -0046-С0001 Създаване на социално предприятие „Бюро по труда за лица със зрителни увреждания” Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския социален фонд







ПЕРСПЕКТИВИ И ВЪЗМОЖНИ СТРАТЕГИИ ЗА РАЗВИТИЕ НА СЪЮЗА НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ И МЯСТОТО НА СТОПАНСКАТА ДЕЙНОСТ В ТЯХ


Д-Р ПЕТЪР СТАЙКОВ

Студията е публикувана в издадения под редакцията на Ангел Сотиров през 2002 г. Сборник “За по-достоен живот на хората без зрение”

КОИ СМЕ? ОТКЪДЕ ИДВАМЕ И НАКЪДЕ ВЪРВИМ?

I. Вече отдавна са забравени времената, респективно проблемите, когато съюзът на слепите е бил организация на слепи съмишленици, осигурявала им някаква собствена културна среда, като е организирала издаването на брайловото им списание и с помощта на читалището е давала на своите членове и място, където те да могат да се събират и да общуват помежду си. В съзнанието на огромното мнозинство съюзни членове Съюзът на слепите в България (ССБ) е това, което той беше през периода 1956-1990 г.

По различни причини в България през този период бе заимстван съветския модел на организиране на слепите. При този модел организацията бе поставена изцяло под ръководството и контрола на управляващата партия и като такава тя трябваше да изпълнява, да бъде проводник всред своите членове на политиката на партията. В този контекст ССБ трябваше да реализира идеологическата постановка за стопроцентова заетост на гражданите в социалистическото общество. В резултат на това през 1955 и 1959 г. се появяват първо едно разпореждане, а след това постановление на Министерския съвет, които разрешават на Съюзът на слепите да осъществява стопанска дейност с цел оползотворяване труда на работоспособните слепи.

И така с помощта на държавата бяха изградени съществуващите днес предприятия на съюза, а на тази основа се разви и познатата на всички негова организационна структура. Комунистическата партия и социалистическата държава изискваха от ССБ да осъществява дейността по трудоустрояване на работоспособните слепи, но те не само изискваха, но и създаваха необходимите за това условия.

Посредством различни характерни за този обществен строй механизми, съюзът на слепите имаше възможност да получава значителни финансови средства, с които той можа да изгради съществуващата и днес негова материална база, да осигурява финансирането на своята производствена дейност, да закупува нови машини и съоръжения и с една не особено голяма част от своята печалба ССБ можеше да издържа своята собствена структура, както и да финансира специфичната дейност на организацията.

Широко разпространена е представата, че Съюзът на слепите е станал нещо като държава в държавата. Бих казал, че колкото широко разпространена е тази представа, толкова и дълбоко невярна е тя. Какви са аргументите в полза на това твърдение? Съюзът на слепите не изместваше и не заместваше държавата. Той не се занимаваше нито с организирането на образованието на подрастващите слепи, нито с пенсионното осигуряване на своите членове. Вярно е, че съюзното ръководство използваше своето влияние и наличните механизми за въздействие, за да иска от различните държавни органи да осигуряват по-добри условия за инвалидите по зрение. Така например през този период относителният дял на средствата, отделяни за социално подпомагане в бюджета на съюза, е значително по малък от този, който имаме днес. Друг въпрос е, че при онези условия хората се нуждаеха от подпомагане в много по-малка степен, отколкото се нуждаят днес.

От казаното дотук става ясно, че съдейки по обема на функциите, които съюзът е осъществявал дори в онези богати времена, той е много далеч от това да бъде държава в държавата. Може би много по-вярно ще се окаже сравнението, направено от някогашния председател на Съюза, а после учител по музика Димитър Домусчиев, който, виждайки началото на процеса на изграждане на съюзните предприятия казва, че съюзът на слепите ще се превърне в нещо като министерство на слепите. Тази представа е много по-точна от представата за ССБ като държава в държавата. Действително нашите хора бяха свикнали и това беше и е напълно нормално да се обръщат към своята организация за всякакъв вид помощ и организацията на различните свои нива им съдействуваше за решаването на един или друг техен проблем.

II. Настъпилите промени след 10 ноември 1989 г. първоначално в политическото устройство на страната, а след това и в нейната икономика, поставиха съюза пред нови на практика непознати за него проблеми. Днешната ситуация у нас е много по близка до тази през 1939 г. отколкото до тази, която съществуваше през 1989 г.

Това, което можем да направим днес, е да се обърнем към опита на такива чуждестранни организации, които никога не са работили в условията на централизирана планова икономика и разбира се към опита на организациите от посткомунистическите страни, за да видим как те успяват да се адаптират към новите за тях условия. Нашият голям проблем се заключава в това, че по инерция от миналото нашите хора считат, че ССБ е институцията, която може да реши техните проблеми. Но техните проблеми днес са много по-тежки, отколкото бяха преди десетина години, докато възможностите на съюза днес са много по-малки, отколкото бяха преди десетина години. Колкото повече се влошава положението на гражданите в България, респективно колкото повече се влошава положението на членовете на ССБ, толкова повече нарастват техните очаквания по отношение на техния съюз. В същото време, обаче и толкова повече намаляват възможностите на организацията.

И така - в настоящия момент сред членовете на ССБ съществуват две основни разбирания или може би по-точно представи за същността и перспективите на съюза. Първата бих нарекъл носталгична, защото тя се свързва с най-близкото минало на организацията. Според нея Съюзът на слепите трябва да полага всестранни грижи за своите членове и следователно трябва да се стреми да решава всички техни проблеми. Като основен проблем се явява това, че през последните години се наблюдава едно значително обедняване на населението в това число и на слепите в България. Вярно е, че слепите и днес получават своите пенсии така, както ги получаваха и до 1989 г., но също така е вярно и това, че с днешните пенсии те изобщо не могат да си осигурят това сравнително нормално съществуване, което можеха да получат чрез пенсиите си в предишния период.

Освен това до 1989 г. ССБ издържаше на основата на приходите от своята стопанска дейност своята структура, както и основните социални и рехабилитационни дейности. Към това трябва да се добави и фактът, че в този период в предприятията на Съюза можеха да работят и да получават заплати на практика всички, които можеха и желаеха да се трудят при сравнително леките условия на труд в нашите предприятия. В своята най-изчистена форма носталгичната представа за съюза се заключава в това, че независимо от факта на непрекъснати дълбоки промени в социалната среда ССБ трябва да си остане такъв, какъвто е бил и по-рано, а дотолкова, доколкото са променени нуждите на неговите членове той трябва да се промени така, че да може в още по-голяма степен да отговори на тези постоянно нарастващи техни потребности. Става така, че колкото повече държавата съзнателно или не се изтегля от обществото, което в нашия български вариант на либерализъм означава, че тя всъщност се дезаангажира от проблемите на най-нуждаещите се от помощ свои граждани, Съюзът на слепите би трябвало да се настанява на освободеното от държавата социално пространство, т.е. да компенсира това, което вече не може да се получи от самата държава. В това отношение е характерно съждението, според което след като държавата вече не се грижи за нас, то тогава Съюзът би трябвало да направи това.

Може би това би било наистина добро, стига ССБ да беше в състояние да го направи. Само че за да може той да компенсира това, което държавата вече не желае да компенсира, то би трябвало това намерение да бъде ресурсно обезпечено. Но да се опитаме да погледнем реалността такава, каквато тя е, а не такава каквато бихме желали да бъде.

И така как ССБ осигуряваше финансирането на своето съществуване и дейност? Чрез средствата, получени от стопанската си дейност. Достатъчни ли бяха тези средства? В общи линии да. Факт е, че в онези години организацията разполагаше с много повече пари, отколкото има днес. Вече споменах, че комунистическата партия и държава не само изискваха от съюза на слепите да провежда тяхната политика всред своите членове, но те и създаваха необходимите условия за това. При централизираната държавна планова икономика нашите предприятия се ползваха от редица преференции, които в периода на промени на практика отпаднаха.

1. Там, където това беше възможно, съюзните предприятия получаваха монополни права при производството на едно или друго изделие.

2. Към 1989 г. повече от половината от нашите производства бяха кооперирани с производството на стратегически държавни предприятия, спрямо които от страна на държавата се полагаха специални грижи.

3. Произвежданата от нашите предприятия продукция се включваше в разчетите на държавния комитет по планиране, което означава, че още преди да е произведена тя вече имаше осигурени пазари.

4. Независимо от това, че по своята същност социалистическата икономика беше една дефицитна икономика, все пак въпреки някои съпътствуващи затруднения пред предприятията не стоеше особено остро проблемът за снабдяването им с необходимите за дейността им суровини и материали.

5. В условията на централизирана планова икономика цените на изделията се определяха не от пазара, а от комитета по цените, което позволяваше на предприятията да си гарантират висока степен на рентабилност на изделията при сравнително ниски трудови норми и при едни твърде либерални разходни норми на материали.

6. През този период Съюзът на слепите се ползваше и от редица значими данъчни облекчения като: той беше освободен от данъка върху оборота, от данък печалба, 30% от начислените средства за ДОО оставаха също в Съюза, освободен беше и от други по-малки данъчни задължения като например двата процента данък за мелиорации, от различните местни данъци и такси и т.н.

И ако обобщим всичко това, ще видим, че ССБ работеше при едни съвършено благоприятни условия, в които той имаше осигурена реализация на своята продукция при определени на практика от самия него цени на изделията, т.е. при гарантирана планова печалба не по-малка от двадесет процента, а от другата страна на сметката имахме освобождаване на практика от почти всички данъчни задължения. Напълно естествено е, че при тези условия в ССБ се акумулираха значителни средства, които даваха възможност за безпроблемно финансиране на специфичните дейности на организацията и разбира се построяване на нови предприятия и закупуването на нови машини и съоръжения.

Днес вече десет години след началото на промените Съюзът на слепите в България продължава да търси отговор на няколко фундаментални въпроса, а именно:

Кои са дългосрочните цели на организацията? В кои сфери на живота ССБ ще се стреми да подпомага своите членове? По какъв начин и с какви средства ще работи за достигането на поставените цели? Кои са неотложните задачи на Съюза днес? По какъв начин и с какви ресурси ще се търси тяхното решаване?

Или казано накратко днес Съюзът на слепите не знае точно каква организация е и следователно не знае по какъв начин ще може да обезпечи своята дейност.

Тук е мястото да се кажат още няколко думи за това, което аз наричам носталгична представа за същността на съюза. В нейната основа е поставено схващането за ССБ като държава в държавата. А след като съюзът е държава в държавата, то по отношение на своите членове той би трябвало да има същите задължения, които има държавата по отношение на всички свои граждани. На тази плоскост се появява първият елемент от носталгичната представа за съюза, който се изразява в определени очаквания към организацията по отношение на възможността за преодоляване на недоимъка и мизерията.

От Съюза на слепите се очаква да направи това, което не може или не иска да направи държавата, а именно да осигури на своите членове такова парично и материално подпомагане, че да им върне статуса, който те имаха до 1989 г. През последните десет години е налице една константна тенденция към обедняване на българското население. Този процес не можеше да отмине и нашите съюзни членове. Нещо повече, напълно закономерно той ги засегна в по-голяма степен отколкото средния български гражданин. Понастоящем огромното мнозинство от съюзните членове нямат други източници на доходи освен техните пенсии. При това при по младите в много случаи това не са получените в резултат на някакъв трудов стаж пенсии по инвалидност, а са само минималните социални пенсии, тъй като за разлика от своите събратя от предишното поколение една голяма част от тях не са имали възможност да се трудят в съюзните предприятия.

Да бъдат подпомагани тези хора е нещо много благородно, но възможно ли е това да става в степента, в която то е наистина необходимо? Спокойно можем да приемем, че поне 14 или дори 15 000 от съюзните членове днес в някаква степен се нуждаят от допълнителни средства. Тук няма да коментирам добилата широка гражданственост през последните няколко месеца приказка за хляба и млякото, защото намерението всички слепи да получат по един хляб и едно кисело мляко годишно не е подпомагане, а всъщност е първата степен на една твърде лоша демагогия.

В практическата социална дейност на много от богатите страни се приема, че слепите имат осигурено сравнително добро материално благосъстояние тогава, когато техните доходи са равни на средните доходи на населението в страната. По данни на статистиката днес в България средната работна заплата за страната възлиза на около 192 лв. В същото време пенсиите на слепите варират в диапазона от 40 до 80 лв. И ако съюзът ще си поставя за цел такъв тип социално подпомагане, то тогава той ще трябва да компенсира разлики от 90 до 150 лв. При условие, че става дума за приблизително 15 000 слепи и ако приемем, една усреднена, а според мен дори минимизирана сума от порядъка на 100 лв. месечно на съюзен член ще получим следното. За да може всеки месец Съюзът да подържа необходимия стандарт на своите членове, то той ще трябва да може да изплаща по 100 лв. на 15 000 човека, което е равно на 1 500 000 лева. Умножено по 12 това дава сумата от 18 000 000 лв. годишно.

Към това трябва да се прибави и фактът, че тази сума е актуална днес, но трябва да имаме предвид, че ако по някакъв начин Съюзът наистина успее да си осигури средствата за такъв размер на подпомагане, то тогава, поради твърде либералното експертно лекарско заключение, броят на нашите членове ще започне главоломно да нараства, тъй като една немалка част от хората на пенсионна възраст имат естествено настъпили увреждания на зрението, които им дават възможност при желание да се освидетелствуват и да получат необходимия документ за членство в съюза. А това ще рече, че ако се създаде реален материален интерес към членство в ССБ, то членовете на организацията могат да се увеличат десетки пъти и тогава фиксираната тук сума от 18 милиона лв. също ще трябва да се увеличи десетки пъти.

От данните в организационните отчети може да се види, че за периода 1990-1998 г. броят на членовете на ССБ се е увеличил с 31%, от тях мъже и жени над 60 годишна възраст през 1990 г. са били 47%, а през 1998 г. този процент става почти 55.

На фона на общият брой съюзни членове това нарастване с 8 процента на хората, които са на възраст над 60 години, не прави особено впечатление, но ако малко по-внимателно се вгледаме в данните ще видим, че на практика основното увеличение на броя на съюзните членове за този период идва именно от групата на тези, които са над 60 години. Докато през 1990 г. техният брой е възлизал на 5874 човека, то през 1998 г. те са вече 8959. Т.е. техния брой се е увеличил с 3083, а в същото време броят на членовете на възраст от 18 до 60 години се е увеличил само с 800 човека. Това означава, че за последните години нарастването на броя на съюзните членове е най-вече за сметка на възрастните хора.

В процентно отношение техния брой спрямо броя на тези, които са под 60 годишна възраст, е 80 към 20%. Налице е недвусмислено изразена тенденция към силно застаряване на нашата организация.

Веднага искам да отбележа, че според мен това е една особено опасна тенденция. Това е така, защото:

1. Огромната разлика в броя на новоприетите съюзни членове 80% към 20% в полза на тези, които са на възраст над 60 години показва, че е налице увеличаващ се интерес към организацията предимно всред хора, които като цяло са вече във възрастта на понижена житейска активност, т.е. хора, които се нуждаят предимно от чисто финансово и материално подпомагане.

2. Ако тази тенденция се запази, ние рискуваме да се превърнем в Съюз на възрастни слепи, което неминуемо ще доведе до по-нататъшно задълбочаване на проявите на консерватизъм в организацията.

3. Засилването на тази тенденция е резултат от една наследена от миналото и намерила нови корени за своята мотивация политика на ССБ, която може да бъде изразена с думите "Нито един сляп да не остане извън системата на Съюза на слепите в България." Тази философия на съюза идва още от времето, в което той имаше ангажимента да се грижи за всички слепи в страната, от времето, в което имаше съревнование между отделните организации по показателя "приети нови съюзни членове".

Днес формите на социалистическото съревнование са отменени, но все пак инерцията от миналото от една страна и това, че оценката за работата на нашите организационни кадри, респективно дори и размерът на тяхното възнаграждение се определят според броя на членовете в организацията, която те оглавяват, влияе и не може да не влияе положително върху развитието именно на тази тенденция. Не са един и два случаите, в които наши активисти проявяват забележително усърдие с цел да увеличат броя на своите членове и да преминат в по-горна категория на "кадровата" скала. От наблюденията, които имам пък и от разговори с наши дейци, стигам до убеждението, че в този процес най-лесно се увличат възрастните хора, които и без това нямат особено големи възможности за избор и на които в много случаи се провежда агитация от рода: "Ела в Съюза на слепите и ще можеш да получиш различни видове помощ".

Опасното тук е това, че проагитираните по този начин новоприети наши членове влизат в организацията с определени чисто материални очаквания и при разминаване между очакванията и реалността те се настройват негативно към самата организация. В следващия момент именно тази част от нашите членове по напълно обясними причини може да се окаже лесна плячка на различни демагози, които нямат проблеми да раздават най-привлекателни обещания.

По-големият проблем тук се състои в това, че нарастващото числено превъзходство на съюзните членове от тази възрастова група реално може да доведе до понататъшно деформиране на облика на организацията, като изтика на още по-заден план нейните ангажименти в спорта, туризма, художествената самодейност, информацията, организираното в различни форми прекарване на свободното време и т.н. и я ограничи само до организация явяваща се несполучлив дубликат на центровете за социални грижи.

Убеден съм, че ние наистина трябва да се откажем от този начин на работа. В нашия устав е записано, че Съюзът на слепите в България е доброволна обществена организация, обединяваща хора с увредено зрение... След като това е така, ние няма защо да се стремим на всяка цена да привличаме в организацията всички онези, които са минали през ТЕЛК и са получили първа или втора група инвалидност. В края на краищата няма нищо лошо в това, че в съюза няма да постъпят хора, които се интересуват от него само до толкова, доколкото той може да им раздава едни или други помощи. След като ССБ е доброволна организация, то няма нищо лошо в това, че може би не всички слепи в страната ще пожелаят да членуват в него.

Разбирането за това трябва да ни накара в съвсем скоро време да променим основно критериите, по които ще оценяваме работата на нашите организационни кадри. В края на краищата, бройката не е най-важното нещо, та нали ССБ не се готви да печели следващите парламентарни избори и значи не се нуждае от постоянно нарастване на броя на своите членове и симпатизанти.

Вторият елемент от носталгичната представа за съюза се изгражда по отношение на проблема за осигуряване финансирането на другите дейности на съюза, в това число издръжката на неговата структура. Трябва да признаем, че в тази сфера през последните години настъпиха най-малко промени.

ССБ продължи да се държи като в добрите тоталитарни времена. Структурата на организацията и днес наподобява добре развитата структура на голяма политическа партия. Намаляващият през годините приток на парични средства доведе до това, че по един на практика принудителен начин в самата организация бяха разместени приоритетите и днес като че ли най-важната задача е осигуряването издръжката на самата организация. В самата дейност на съюза настъпиха някои съществени структурни промени, като от нея поради липса на средства частично или изцяло отпаднаха онези дейности, които бяха свързани с културата, спорта, туризма и въобще с всичко, което наричаме социална рехабилитация в най-широкия смисъл на това понятие.

Все повече се задълбочава тенденцията, при която относителният дял на средствата, заделяни за издръжката на организацията, нараства, а вътре в тази тенденция трябва да се отбележи и това, че все повече нараства относителния дял на средствата, заделяни за издръжка на апарата в централното управление на организацията.

За този втори елемент от носталгичната представа за същността на съюза, е характерно очакването, че както досега, така и в бъдеще централното ръководство на организацията може и трябва да осигурява необходимите средства както за социално подпомагане, така и за финансиране на организационната дейност, респективно на всички структури и мероприятия на организацията.

По мое дълбоко убеждение този възглед е не само неправилен, но, което е по-важно, той е много опасен за бъдещето на ССБ. За щастие, поне по мои наблюдения, всред актива на ССБ хората, които споделят в някаква степен този възглед стават все по-малко и по-малко. Но така или иначе все още има нагласи според които излиза така, че ние ще работим толкова, за колкото ни осигуряват средства от горе-от шапката. А ако някой смята, че нашата работа не е достатъчна, то тогава ще му отговорим, че това може и да е така, но то е единствено и само поради това, че от горе не са ни осигурили необходимите средства за издръжка, за културна, спортна, туристическа и т.н. дейност.

Третият в тази поредица елемент, но може би първи по значимост в носталгичната представа се отнася до ролята и мястото на стопанската дейност в живота и работата на Съюза на слепите. Както вече казах, ССБ създаде своите предприятия и в периода 1953-1989 г. Финансовите средства, получавани от тях, дадоха възможност на съюзът да изгради и досега съществуващата си структура и на тази база и цялата система от многообразни дейности, които той осъществяваше в интерес на своите членове.

В контекста на носталгичната представа за бъдещето на Съюза проблемът за ролята и мястото на стопанската дейност се представя в два аспекта. От една страна нейното съществуване се свързва с очаквания за по-нататъшно безпроблемно финансиране на нуждите на организацията, а от друга - с възможността за осигуряването на практически толкова работни места за слепи, колкото са необходими във всеки даден момент. В представите на много наши колеги съществуващото от десетина години ново положение изглежда като нещо временно. Нещата изглеждат така, като че ли ние сме изпаднали наистина в някакво затруднено положение, но това няма да трае дълго и след като проведем някои най-неотложни мероприятия по стабилизиране на предприятията, ние отново ще можем да получаваме от тях точно толкова пари, колкото са ни необходими.

  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница