Проект bg051PO001 01 -0046-С0001



страница2/3
Дата14.01.2018
Размер388.17 Kb.
1   2   3

Струва ми се, че това е най-опасният елемент от една илюзия, защото желанието да нахраниш слепите не е лошо, но идеята, че това може да стане изключително със средствата, получени от стопанската дейност на съюза, може да доведе единствено и само до това, самата тази дейност да бъде скоропостижно изядена.

По-горе в текста вече стана дума за специалните, особено благоприятни условия, в които работеха нашите предприятия във времената на централизираната планова икономика. Бяха посочени и основните елементи, благодарение на които те можеха да осигуряват значителни финансови средства на съюза. Днес от това е останала една мизерна част. Няма ги монополните права върху някои производства. Няма го осигуреният в рамките на държавния план пазар за нашите изделия. Няма ги необятните пазари на Съветския Съюз и на страните от Съвета за икономическа взаимопомощ. Няма я защитената и утвърдена от комитета по цените значителна планова печалба. И накрая - няма ги и по-голямата част от данъчните облекчения, от които се ползваше стопанската дейност на ССБ.

Разбира се, Съюзът на слепите като собственик на предприятията трябва да получава някакви доходи от тях. Въпросът, обаче е в това, че тези средства никога не биха могли да бъдат толкова, колкото са необходими и следователно трябва във всеки момент да се търси оптималното съотношение между възможностите на предприятията и потребностите на съюза. Освен това тук има и още един проблем. Едно от големите достижения, бих казал най-голямото достижение на миналия период, е това, че по един специфичен начин на практика всички слепи в България можеха да работят. И ако сериозно си говорим за пораженията, които ние като организация на слепите в България претърпяхме през последните десет години, то най-голямото ни поражение не е това, че се влоши материалният статус на мнозинството съюзни членове. В края на краищата влошен е материалният статус практически на огромната част от българския народ. Голямата загуба е в това, че ние изгубихме много по отношение на възможностите за осигуряване на работа за нашите съюзни членове.

За голямо съжаление ние се приближихме до европейските стандарти единствено и само в онзи пункт, в който бяхме далеч пред тях. На практика в развитите европейски страни въпросът с осигуряването на работни места за слепи изобщо не е решен в задоволителна за тях степен. В повечето от тези страни броят на работещите слепи, при това само измежду тези, които се намират в така наречената икономически активна възраст, не надхвърля двадесет процента.

Всички опити на тези организации да принудят държавата и частните предприемачи да осигурят възможности за работа на колкото е възможно по-голям процент слепи не довеждат до нищо повече от този резултат. На практика единственото значително изключение имаме в Испания. Като цяло опитът на другите страни ни показва, че в условията на свободен пазар на труда процентът на слепите, които могат да намерят своята трудова реализация, не може да надхвърли двадесет. И този процент се достига, разбира се, с активните действия на организациите на слепите, които успяват да издействуват от своите държави някаква закрила и преференции при настаняването на работа на тази категория граждани.

В това отношение ние все още имаме едно значително предимство пред тях, а именно - ние имаме нашите собствени промишлени предприятия, в които биха могли да намират своята трудова реализация известен брой наши съюзни членове.

Поставени между абсолютните необходимости от една страна да съобразяват количеството на работната сила с актуалните потребности на пазара, а от друга да заделят немалък обем парични средства за издръжката на съюза, нашите предприятия на няколко пъти пристъпваха към редуциране на състава си. В резултат на това числото на работещите в тях слепи намаля няколко пъти.

По този проблем също имаме различни възгледи. В качеството на елемент от носталгичната представа съществува възглед, според който стопанската дейност на ССБ трябва да продължи да осигурява същата стопроцентова заетост на съюзните членове, каквато тя осигуряваше до преди началото на промените. Но централизираната планова икономика изчезна и няма сила, която да иска и да може да я възстанови. Следователно изчезнаха и и онези идеологически, политически и административни мотиви и механизми, които правеха възможна тази така наречена стопроцентова трудова заетост на населението.

В годините до 1989-а ние живеехме с усещането, че никой не би могъл да има проблеми с намирането на работа. Нещо повече по това време вече бе възприета постановката, че в количествено отношение Съюзът на слепите е решил проблема за трудоустрояването на своите членове и на дневен ред излизаше проблема за така наречената качествена професионална реализация.

И все пак стопроцентовата заетост не беше достигната дори и в тези изключително благоприятни условия. Към началото на 1990 г. броят на съюзните членове на възраст от 18 до 60 години е бил 6520, в същото време общият брой на работещите е бил само 4054 човека. Това представлява 62.18% от общия брой на съюзните членове в работоспособна възраст.

Този сравнително нисък процент заетост може да се обясни с това, че ССБ нямаше предприятия и филиали на всички места, където живееха слепи и не всички имаха възможност и желание да напускат мястото, където живееха, за да постъпят на работа в нашите предприятия. На второ място системата на трудоустрояване извън съюза не беше достатъчно развита и не можеше да даде възможности за работа на по-голям брой хора, които не желаеха да работят в "Успех". И на края не трябва да забравяме и това, че и тогава имаше хора, които по различни причини просто не желаеха да работят.

Към началото на 1990 г. в съюзните предприятия "Успех", включително с филиалите и надомните производства, са работили 3234 съюзни членове. Взето в отношение към общия брой на икономически активната част от съюзните членове това число представлява 49.60%.

Но представена по този начин картината не ни дава ясна представа за относителния дял на различните сектори, в които работят незрящи. Ако поставим броя на работещите в Успех-3234 в съотношение към броя на всички работещи слепи-4054, ще получим че в съюзните предприятия са работили 79.77% от общия брой на работещите. Останалите 20% са били ангажирани в другите структури на ССБ и в предприятия и институции извън системата на съюза, както и в селското стопанство.

Към 01.01.1999 г. броят на съюзните членове в работоспособна възраст се е увеличил спрямо техния брой към 01.01.1990 г. само с 800 човека, докато към същата дата броят на работещите съюзни членове е намалял от 4054 на 1312. Изразено в проценти това означава, че към началото на 1990 г. на работа са били 62% от съюзните членове, до 60 годишна възраст, а към началото на 1999 г. този процент е паднал на 17.92%. Относителният дял на осигурените работни места в съюзните предприятия спрямо броя на всички работещи съюзни членове се променя както следва: Към 01.01.1990 г. в тях са работили 79.77% от всички работещи, а към 01.01.1999 г. този процент пада до 61.43%

За анализирания период имаме увеличение и номинално, и като относителен дял на заетите в други държавни и частни предприятия, кооперации, частни фирми и сдружения. Към 1990 г. техният брой е бил 187 човека, а към 1999 г. той се увеличава на двеста петдесет и двама. Изразено в проценти това увеличение се равнява на 35%. Това, разбира се, е положително, но за съжаление както в края на предишното десетилетие, така и в края на настоящето техният относителен дял всред работещите, а още повече към всички, които са на трудоспособна възраст, е твърде незначителен. Към началото на 1990 г. относителният дял на тази категория работещи по отношение на всички слепи в трудоспособна възраст представлява едва 2.87%, а по отношение само към броя на всички работещи съюзни членове той е 4.61%. В организационните отчети няма данни за това точно в какви сфери и в какви предприятия и фирми са ангажирани тези хора, но имам основания да предполагам, че това увеличение идва от увеличаването на хората, които се заеха да се реализират като частни предприемачи, било то търговци и в по-редки случаи като занаятчии и производители.

Не мога да потвърдя това предположение с цифри, но съм сигурен, че всред тези, които работеха като масажисти в различни държавни здравни заведения, поликлиники, болници, санаториуми и т.н. имаме намаляване на броя на заетите, поради направените съкращения в системата на здравеопазването. Опасявам се, че при по нататъшното реорганизиране на тази система по посока към увеличаване относителния дял на частното здравеопазване броят на работещите масажисти в тези заведения ще продължи да намалява.

Отделих толкова много място и внимание на носталгичната представа за бъдещето на съюза, тъй като и днес подобни виждания са най-масово разпространяващите се всред нашите членове. Ще се опитам накратко да обобщя казаното дотук:

Този възглед се основава на убеждението, че нещата, колкото и да са зле, не могат да се развиват по друг начин освен към по-добро. В своите основни елементи тази представа се заключава в следното: Съюзът на слепите трябва да бъде в състояние да удовлетворява постоянно нарастващите материални потребности на своите членове. Ето защо в неговата работа приоритетно място трябва да заеме социалното подпомагане на нуждаещите се, подпомагане, което трябва да бъде както парично, така и материално.

Съюзните предприятия в този възглед имат както някога своята двояка функция - от една страна те трябва да осигуряват работа на всички съюзни членове, дори и на тези, които вече са надхвърлили пенсионна възраст, а от друга-да осигуряват нужните на организацията финансови средства както за нейното собствено функциониране, така и за току що описаното социално подпомагане.

Тази представа в най-голяма степен е съхранила в себе си характерното за предишните обществени условия чисто консуматорско отношение към ролята на държавата и в частност на ССБ.

Опасността, заложена в този възглед, не е в това, че се говори за социално подпомагане и почти стопроцентова трудова заетост. Опасността идва от това, че е налице стремеж за максимално бързо решаване на съществуващите проблеми, а това максимално бързо решаване изглежда възможно само с помощта на най-достъпните средства-нашите предприятия. Те именно, както казах, трябва да осигуряват тук и сега толкова средства, колкото са необходими за достигането на тези цели и същевременно, да гарантират възможност за работа на всички пожелали да се трудят в тях.

Опасното в този възглед е това, че неговите привърженици отказват да признаят, че след като се е променила самата същност на обществените условия, в които живеем, не е възможно да не се променят и условията, в които функционират нашите предприятия, а следователно не е възможно и да не се променят възможностите, които те имат като източник на средства за достигането на тези сами по себе си благородни цели. Убеден съм, че дори и само срамежливото, само колебливото следване на тези възгледи, ще се окаже пагубно първо за стопанската система на ССБ, а след това и за организацията като цяло. Засилващата се тенденция към източване на все повече и повече средства от предприятията, която се съобразява само с тенденцията към постоянно увеличаване на разходите на организацията, а не и с конкретните възможности и потребности на предприятията, не може да не доведе до постепенното, но за това пък неизбежно затваряне на всичките ни предприятия.

III. Налични възгледи за възможните стратегии за по нататъшното развитие на Съюза на слепите в България:

Дискусиите за същността, функциите и перспективите на съюза се водят не от вчера и не от днес. Друг въпрос е, че улисани в решаването на някои актуални към даден момент проблеми, нашите съюзни органи включваха в работата си много по-малко елементи на тези дискусии, отколкото се включват в многобройните неформални контакти между съюзните членове. Ето защо тук ще се опитам да обобщя и до колкото ми е възможно да проанализирам онези съществени възгледи отнасящи се към настоящето и бъдещето на съюза, които така или иначе са в оборот всред нашите членове по всички нива на съюзната структура.

1. Значително по-малко разпространен, но все пак битуващ всред нашите членове е един по краен възглед за възможното развитие на Съюза Той се заключава в идеята цялата материална база на Организацията и най-вече тази част, която обслужва стопанската дейност да бъде продадена. Получените средства да бъдат вложени на депозитна сметка в банката или в държавни ценни книжа и с получаваните от тях лихви да се финансира дейността на Съюза и разбира се да се подпомагат нуждаещите се.

Към тези схващания се приближават хора предимно от най-възрастните наши колеги, за които проблемът за професионалната реализация на слепите не е персонално актуален. Първото следствие от приемането на такава стратегия би било отказът от всякакъв вид опити да се осигуряват работни места в предприятията на Съюза на слепите. А освен това сградният фонд, който също вече не е първа младост, би трябвало да се продава на големи купувачи, но известно е, че в България точно големите купувачи са все още рядкост.

Така или иначе, при един може би малко оптимистичен вариант при такава продажба, ние ще можем да получим някъде между двадесет и най-много тридесет милиона лева. Вложени на депозит тези средства при пет до шест процента лихва по депозитите ще ни донесат между 1 000 000 и 1 800 000 лева годишно. Напълно естествено е, че по-голямата част от тях ще бъдат изразходвани за издръжка на структурата и основните дейности на организацията. От това закономерно следва, че при такава линия на поведение не можем да се надяваме на някакво значително увеличаване на средствата за социално подпомагане, а именно това е основният мотив заложен в този възглед. Тук трябва да добавим и това, че инфлационните процеси, които са неизбежни през следващите години не много бавно, но за това пък напълно сигурно ще доведат до скорошното стопяване на тези средства.

2. Друг възглед за развитието на съюза, респективно за съдбата на неговата стопанска дейност, се заключава в предложението материалната база на ССБ и най-вече тази, в която се осъществява неговата стопанска дейност да бъде изцяло отдадена под наем и с получените средства да се финансира организацията и, разбира се, пак преобладаващата част от получените средства да бъдат изразходвани за социално подпомагане. По своята същност този възглед представлява по-малко краен вариант на предишния. И при него ССБ трябва да се откаже от желанието си да трудоустроява незрящи в своите специализирани предприятия. Предполага се, че при чисто рентиерското използване на съюзната собственост в организацията ще постъпват големи количества финансови средства и това в съществена степен ще се отрази върху социалния статус на нейните членове.

Недостатъците на това схващане се изразяват освен в споменатия вече отказ от трудоустрояване на слепи в съюзните предприятия и в това, че при отдаването под наем ние ще можем да отдадем най-вече сграден фонд. От наличния сграден фонд сравнително атрактивни са сградите в София, Пловдив, Шумен и Варна. Малко вероятно е да се случи така, че да се намери сериозен наемател за сградите в Дряново, поради географската и икономическата специфика на този район. При сегашните нива на наемните цени едва ли ще можем да се надяваме на нещо повече от 2 000 000 лева годишно. Тези средства, разбира се, са повече от тези, които в момента съюзът получава, но приемането на такъв вариант, както и предишния допълнително ще забавят процесите на реформиране и пренастройка на съюзната дейност, защото поне за известно време ще ни отдалечат от необходимостта да търсим други алтернативни източници на финансиране на съюзната дейност. Освен това никой наемател не е заинтересован да подържа в наистина добро състояние стопанисваната от него чужда собственост, поради което само след няколко години ние ще се окажем собственици на една крайно амортизирана и неатрактивна собственост.

3. В другия край на спектъра от възгледи за същността и перспективите на съюза бяха възгледите, които имаха известно разпространение в средите на стопанските ръководители и работещите в предприятията съюзни членове. Според тях предприятията, особено големите и силните, трябваше да се стремят към практически пълна независимост от съюзното ръководство. Този възглед приемаше, че като цяло предприятията не трябва да имат отношение към издръжката на съюза и би трябвало да се оставят сами да решават своите проблеми, като се стремят да подържат някакво ниво на трудоустрояване на слепи работници и, разбира се като получават някакви печалби.

За щастие, този възглед беше повече емоционално, отколкото концептуално мотивиран и той не намери действителна подкрепа нито всред мнозинството от стопанските ръководители, нито всред слепите работници в предприятията. Последните прояви на такова мислене приключиха някъде през втората половина на 1992 г.

Съвсем отделен е въпросът, че по отношение на баланса на интересите на организационната и стопанската структура на ССБ споровете никога не са стихвали и при определена вътрешно-съюзна конюнктура се изостряха до вредни за самата организация размери. Но в крайна сметка и тези спорове имат своето основание в нерешените и до днес въпроси за същността на Съюза на слепите и за приоритетните цели в неговата дейност, а също така и в неизяснения все още проблем за начините на финансиране на дейността на организацията.

IV. Прагматична стратегия за развитието на Съюза на слепите в България:

1. В многобройни сериозни дискусии с ръководители и членове на съюза постепенно се оформяха кълновете на още една концепция за същността и перспективите на организацията. Концепция, която в противоположност на тази, която нарекох носталгична, ще нарека прагматична. Прагматичната концепция се опитва от една страна строго да се придържа към съществуващите реалности, пазейки се от опасността да превръща желаното в действително, а от друга се опитва да види всичко рационално, което може да се открие в другите модели за развитието на съюза, като избягва по възможност техните неприемливи крайности.

Тази концепция изцяло се съобразява с приетите в Устава на ССБ негови основни цели и задачи, но се опитва да постави приоритетите при тяхното решаване, както и да намери достатъчно ефективни средства за тяхното достигане. Днес като че ли най-остро се поставят проблемите за социалния статус, за материалното благосъстояние на съюзните членове. А от това закономерно следва въпросът по какъв начин ССБ ще се грижи за решаването на тези проблеми. Не само безплодна, но според мен и вредна е илюзията, че Съюзът на слепите ще може, образно казано, да храни своите членове. По причини, за които споменах по-горе в текста, нашата организация не е и не може да бъде в състояние със собствените си ограничени ресурси да решава този проблем. Означава ли това, че ССБ се отказва от задълженията си да работи за подобряване на социалния статус и повишаване на материалното благосъстояние на своите членове. Не! Но този проблем може да се решава с други средства, а именно - като се използват всички достъпни за една демократична обществена организация начини за убеждаване и дори за натиск спрямо различните институции на местната и централната власт. А това са проблеми, като този за достъпа до социални помощи, за организирането на надежден и качествен социален патронаж, за получаване на помощи за компенсиране високите цени на отоплението и електроенергията и така нататък чак до въпроса за повишаване доходите на всички инвалиди по зрение.

Като дългосрочна своя задача ССБ би трябвало да си постави достигане на европейските стандарти в сферата на финансовото осигуряване на тази категория граждани т.е. до осигуряването на такова законодателство, което да им гарантира доход равен на средната заплата за страната. По този начин ССБ няма да се опитва да се превръща в дублираща структура на центровете за социални грижи, за което няма нито финансов нито кадрови потенциал. В този смисъл Съюзът на слепите в България би трябвало да се формира най-вече като социална и правозащитна организация, която се стреми да извоюва такива промени в законите и подзаконовите актове, както и в нормативните и административните актове на местната власт, които да гарантират на слепите подобряване на тяхното материално и социално положение.

Още веднъж искам да подчертая това, че най-трудно постижимата, но същевременно най-значимата задача на ССБ се състои в извоюването на такава законодателна уредба, която да гарантира нормални условия за живот на слепите граждани, предпазвайки ги от капризите на политическата и икономическата конюнктура. Особено на ниво районни и първични организации би трябвало да се усвои целият многообразен опит, който съществува в развитите страни за привличане на средства за осъществяване на различни дейности на тези организации.

Трябва да се има предвид, че огромната част както от нашите, така и от чуждестранните фондации, отпускат средства преди всичко за дейности и в много по-малка степен за непосредствено подпомагане на нуждаещи се.

2. Другият особено тежък проблем, пред който се изправихме е проблемът с безработицата всред нашите членове. По-горе вече споменах, че докато в процеса на всеобщото обедняване на населението нашите хора попаднаха почти на едно и също ниво на бедност заедно с много други български граждани, но по отношение на тяхната трудова заетост ние се оказахме в много по-неблагоприятно положение отколкото е средното за страната. Вярно е, че и по-рано при нас не беше достигната така наречената стопроцентова заетост, но падането от 62 на 18% на трудово ангажираните съюзни членове, при това само от числото на тези, които са под шейсетгодишна възраст е направо бедствие.

Към края на 1998г. само 806 съюзни членове работеха в нашите предприятия. Вярно е и това, че през 1998 г. имаме увеличение при това по натурални показатели на произведената и реализирана продукция, но това увеличение беше твърде крехко за да осигури възможност за повсеместно стопроцентово изпълнение на трудовите норми и да доведе до отпадане на необходимостта от доплащания за престои.

На заседанията на изпълнителния и на Централния съвет нееднократно се е поставял въпросът за съдбата на нашата стопанска дейност. Парадоксалното, а може би това пък е нормално точно днес, когато условията са толкова тежки, колкото никога досега не са били ние ще трябва да вземем решение какво ще искаме и следователно какво ще правим с нашите предприятия? Вече споменах за съществуващите идеи за преустановяване на производствената дейност в тях и поемане линия към тяхната продажба или повсеместното им отдаване под наем. Действително в този момент една такава политика би имала някакъв шанс да свие ножицата между разходите и възможните приходи на Съюза. Но дори и в този случай не бива да се заблуждаваме, че това може да стане от днес за утре, тъй като самото отдаване под наем изисква период на подготовка на сградния фонд и, разбира се, активно търсене на нуждаещи се от този фонд платежоспособни клиенти.

И точно в този почти абсурден контекст ми се иска да задам въпроса: А имаме ли правото на практика да се откажем, макар и от малкото, което ни остана като трудоустрояване на слепи в нашите предприятия и още, а имаме ли право да се откажем от перспективата, макар и в едно по-далечно бъдеще, да можем да трудоустрояваме по-голям брой съюзни членове в същите тези предприятия. Според мен - не! Мисля, че независимо от пораженията, които търпим на пазара, независимо от това, че бяхме подложени на ударите на не една икономическа криза, ние успяхме да съхраним съюзните предприятия. Убеден съм, че при една разумна политика и, разбира се, при условие на истинско взаимодействие на всички съюзни структури, ние и този път ще успеем, макар и с много пробойни, да се доберем до някой спасителен пристан.

Въпреки всичко казано до тук, аз се придържам към схващането, че нашите предприятия трябва да запазят характера си на специализирани предприятия за трудоустрояване на хора с нарушено зрение. Вярно е, че техният брой в момента продължава да намалява, но това все още не е отказ от току - що споменатата стратегическа линия на поведение.

В тези условия важното е да бъдем достатъчно гъвкави и, разбира се, упорити. През първите месеци на 1997 г. страната ни преживя непозната до този момент по размерите си инфлация, свързана и със сериозни сътресения на пазара. В тези условия ръководството на "Успех" - Варна се реши на радикални съкращения на работници и служители, по-голямата част от които бяха слепи. Управителят на клона, Димо Тотев си навлече не замиращата и до днешен ден ненавист на някои от своите работници, но не изплащаше повече престои, не пълнеше складовете с никому ненужна продукция, респективно не затваряше оборотните си средства в непродаваеми стоки и в неизползваеми поне за момента материали. Предприятието се сви на практика до възможния към момента минимум. В това състояние изчака последвалото оживление на пазара и след няколко месеца възобнови дейността си в пълен обем, включително и с това, че почти всички съкратени работници бяха отново възстановени на работа. Можеше ли Ръководството на клона във Варна да не предприема тези непопулярни мерки? Можеше, но ако не беше постъпило по описания начин, днес то нямаше да бъде нашето най-стабилно предприятие.

1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница