Проект „Сътрудничество за опазване на биоразнообразието и устойчивото местно развитие в Странджа планина“
Изтегляне 1.48 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Коефициентът на естествен прираст
- Коефициентът на зависимост (на старото население)
- 4. Управление на устойчивото развитие на Странджа планина
Сделките с недвижими имоти са друг ключов стопански показател, който демонстрира както покупателната способност, така и доверието в развитието на региона: логиката говори, че когато един регион се приема за перспективен, готовността за придобиване на недвижим имот е по-голяма. Тази ценна регионална статистика отново е предоставена само от кмета на община Малко Търново. Данните демонстрират характерния за цялата страна пик в сделките с недвижимости през 2008 г., когато в общината са сключени 45 сделки на обща стойност 290 хил. лв. През следващата година са сключени само 19 сделки на обща стойност 138 хил. лв., т.е. спадът е повече от 50%. През 2011 г. броят на сделките е 17, а стойността им 190 хил. лв. Наблюдава се обаче и нещо положително: поскъпване, почти двойно, на средната стойност на един имот (от 6.5 хил. лв. до над 11 хил. лв.), което може да се приеме за положителен признак в период, когато имотният пазар в страната преминава през рязка (-38%) ценова дефлация. Показателите за състоянието на туризма в Странджа представляват методическа трудност поради спецификата на туристическото предлагане и преди всичко заради големия дял на неформалната икономика в този сектор, заради който официалните данни са неблагонадеждни. В интерес на истината често именно неформалната икономика прави възможно съществуването на селски къщи за гости. Функционирането на фирма – едноличен търговец предполага разход от примерно 1200 лв. годишно само под формата на социални осигуровки. Само за покриване на задълженията към НОИ е необходима сума, съответстваща на предоставянето на 80 нощувки – недостижимо число за повечето вътрешни странджански села. В отдалечен район с лоша пътна инфраструктура и едва напоследък зараждащ се туристически интерес, на много места за да има въобще туристическо предлагане е нужно то да е в неформалния сектор. Тоест е редно повечето официално изнасяни данни за туризма да се посрещат предпазливо. По-добра представа за състоянието на туристическото предлагане и търсене може да се получи от някои косвени показатели. Единият от тях е брой на организираните посещения на тракийския култов комплекс край Мишкова нива. Той се нарежда сред най-атрактивните забележителности в Странджа, но като показател има още едно предимство. Обектът се намира зад телената ограда, а и като цяло е трудно откриваем за гостите. По тази причина желаещите да го посетят обикновено се обръщат към туристическия и информационен център в Малко Търново. Там се води стриктна статистика за броя на посещенията и за броя на посетителите, която може да се използва като индикатор за състоянието на устойчивия /културен/ туризъм в общината, а и за целия регион. Според туристическите водачи, налице е спад на посещенията през 2010 г. „заради кризата“: от 1100 души и 127 посещения през 2009 г. до 717 души през 2010 г. През 2011 г. е налице възстановяване, с приблизително 850 посещения в рамките на годината. Друг косвен показател за интереса към алтернативните форми на масовото туристическо предлагане е броят на организираните туристи, посещаващи село Бръшлян. По отношение на морския туризъм, високият дял на неформалната икономика поставя под въпрос валидността на данните, но тъй като изсветляването на стопанската дейност също може да се разглежда като благоприятен стопански процес, приходите от туристическа такса за общините (община Царево) могат да се използват като косвен показател за устойчивост. Използването на показател за броя на домашните животни е задължително при проследяване на тенденциите в Странджа, тъй като устойчиво развитие на регионалната икономика е невъзможно без животновъдство. Дори и преди шапа, който беше тежък удар, животновъдството в Странджа беше слабо развито. В края на 2011 г. в община Малко Търново има едва 1823 овце, 1500 кози и 327 говеда. В община Царево говедата са 550, овцете 4800, а козите 1350. 12 години по-рано /към 01.07.1999 г./ броят на едрия рогат добитък на територията на природния парк (за двете общини Малко Търново и Царево) е 1364 бр., а на дребния – под 15 000, от които около 10 хил. овце. Съпоставката на данните говори за упадък спрямо упадъка: според плана за управление на природния парк броят на овцете може да достигне 150 хил., а на едрия рогат добитък над 30 хил. Тоест в момента изоставането на странджанското животновъдство от потенциала, оценен като устойчив, е поне 50 пъти. Спрямо база 1999 г. спадът е с 37% за дребния рогат добитък и 30% за едрия. Животновъдството е базата за възхода на Странджа, която не само че може да осигури поминък и да реши социални проблеми, но и да способства за преодоляване на демографската и стопанската криза. Най-перспективният подсектор на животновъдството е овцевъдството. Ако то се ориентира към износ, формулата „държавна подкрепа за маркетинг – обединяване на силите на стопаните в животновъдни кооперации“ би могла да намери достъп до обширни пазари в Турция и арабския свят. Мегаполисът Истанбул с население 13.4 млн. души отстои от Малко Търново на разстояние едва 290 км. Подобен пазар е в състояние с лекота да поеме всички качествени хранителни продукти, които Странджа би произвела. В миналото цената на странджанските овце на пазарите в Истанбул е била по-висока в сравнение с други региони на Османската империя, тъй като странджанските са имали по-добри вкусови качества, благодарение на пасищното отглеждане. Освен исторически гарантирания възход на земеделието заедно с животновъдството, върху възстановяването на селскостопанската база биха могли да се надграждат вторичните сектори, което от своя страна ще породи търсене на работна ръка и ще способства за преодоляване / ограничаване на демографската криза. Тоест за устойчивото развитие на Странджа този показател е от решаваща важност. Известни са няколко форми за показатели за броя на добитъка: спрямо общата площ на региона, спрямо обработваемата земя, спрямо населението и т.н. За момента по-подходящият показател е брой добитък на глава от населението, тъй като обработваемите земи в региона са рядкост(в общини Царево и Малко Търново), а и пасищата все още са силно под потенциала си. Според предложения показател, в края на 2010 г. в община Малко Търново има 2.05 единици дребен рогат добитък на човек от населението (използван е коефициент на превръщане 5 за ЕРД в ДРД, което е различен подход спрямо изчисленията в 5 глава). След прилагането на мерки за борба с шапа, поголовието пада двойно: в средата на годината показателят е вече 1.41, но ситуацията продължава да се влошава и към края на август 2011 г. в община Малко Търново броят на дребен рогат добитък на глава от населението е едва 1.08. Тоест опустошителният ефект от шапа за местната икономика не може да се надцени. В края на 2011 г. е налице известно възстановяване до 1.405. В община Царево в края на 2011 г. коефициентът показва 0.95, докато година по-рано 0.9. Характерно за тази година в Царево е рязкото свиване на броя на ЕРД и подмяната му с овце и кози. В процеса към устойчиво развитие броят на домашните животни трябва да нараства и индексът трябва да го удостовери. Не е възможно на този етап да се говори за устойчиво развитие на Странджа, без преди това да се регистрира чувствително увеличаване на броя на домашните животни. Пределът, след който добитъкът ще започне да оказва отрицателно въздействие, е далеч – не е случайно, че днес местната порода Странджанска овца е в националния списък на застрашените от изчезване местни породи. Но паралелно с увеличаването на поголовието трябва да започне да се следи и концентрацията на домашните животни, тоест размерът на стопанствата. Макар в миналото да е имало стада от над 1000 овце, а социалистическите АПК да са търсели още по-голям мащаб, може да се приеме, че оптималният / устойчивият размер на стадото е до 200 глави овце. По-специфичен вариант на животновъдството е броят на пчелните кошери. Тъй като Странджа притежава огромно богатство на цъфтящи растителни видове, включително на лекарствени растения, а промишлено замърсяване отсъства, пчеларството може да се приеме за приоритетно занятие за региона. Индикатор за броя на пчелните кошери освен стопанска активност може да демонстрира и нещо повече: пчелите са чувствителни към промяна на условията и регистрираните напоследък и в Странджа измирания на пчелни семейства според стопаните говорят, че природната устойчивост в планината по някаква неизвестна причина е разстроена. Тоест броят на пчелните семейства играе ролята също и на екологичен показател – както впрочем до едно ниво и броят на домашните животни, които имат функционална роля за поддържане на тревните съобщества и предотвратяване сукцесията на горите. Справка в регистъра за пчелините в България, поддържан от Българската агенция за безопасност на храните показва, че в община Царево има около 2700 пчелни семейства, в община Средец над 2300, а в община Малко Търново малко над 1000. За посочената разлика вероятно има и обективни причини (лесистост, площ на общините и др.), но е несъмнено, че и в трите общини пчеларството е развито под потенциала си. При слаба паша в радиус 2 км от пчелина (т.е. 1250 ха) могат да се разположат 50 пчелни семейства. Това говори, че грубо над 3000 пчелни семейства е потенциалът на община Малко Търново – който в момента се оползотворява на една трета. Ако приемем, че в община Средец има средни условия за пчеларство, т.е. могат да се разположат 70 кошера в радиус от 2 км., потенциалът е 6400 броя – реалното постижение не е много по-добро. Ако същото средно съотношение се приеме и за община Царево, то тя е близо до пчеларския си потенциал (2850 бр.) - но по-вероятно е условията в крайморската община да се определят като добри, тоест и там пчеларството също да има значителен потенциал за разрастване. Горското стопанство е ключово за района, който в същинската си част може да се определи като горски. Гората в Странджа, както се видя от сравнението на стойността на материалните екосистемни услуги, създава много по-голям икономически резултат от животновъдството. Проблемът с избора на индикатор за устойчивото развитие на горското стопанство е сериозен. Серията структурни реформи в горския сектор в България последно прехвърлиха управлението на странджанските гори в Югоизточното държавно предприятие в Сливен. Този факт сам по себе си обещава несъобразяване със спецификата на странджанската гора. Според статистиката за горските стопанства в рамките на природния парк, 48% от добитата дървесина представляват дърва за огрев – и само 19% едра дървесина. Тези данни идват независимо от факта, че средната възраст на странджанските гори е значително по-висока от средната за страната, т.е. секат се големи и стари дървета, които обаче се използват непълноценно – за дърва за огрев и за производство на дървени въглища. Твърде негативна е тенденцията за ускорена експлоатация на старите вековни гори извън резерватите, водеща до разреждането или изсичането им до степен, конфликтна с устойчивото управление. Проверка на терен бързо демонстрира това екологично и икономическо разхищение; този проблем се дискутира по-подробно в следващата глава. По тази и други причини изпълнението и преизпълнението на лесоустройствените планове за добив на дървесина на този етап от осмислянето на предназначението на горското стопанство в България и в частност в Странджа не може да се използва като показател за устойчиво развитие. По-подходящо е да се използва показател за изпълнението на отгледните сечи, което е стопанско отношение към гората. Положителен сигнал е, че през 2010 г. изпълнението на отгледните сечи е на 116%, което ще подобри качеството на гората. По горски стопанства и години този показател силно варира, тоест е необходимо по-внимателното му приложение. През 2011 г. изпълнението на отгледните сечи от ДГС Царево е 96%, от ДГС Кости 96%, от ДГС Малко Търново 91%, от ДЛС Граматиково 108%, от ДГС Звездец 96%. Но през 2010 г. в почти всички стопанства е налице преизпълнение на отгледните сечи – което впрочем е косвен показател за проблемите, изпитвани от цялото българско горско стопанство от началото на 2011 г. В стойностно изражение, през 2011 г. печалбата от добива на дървесина в петте горски стопанства е близо 5 млн. лв. В странджанските горски стопанства, които обхващат територията извън природния парк, изпълнението на отгледните сечи е значително под плана в Средец и значително над планираното в Елхово (виж приложение 4). Алтернативен показател за устойчиво горско управление е ремонтът и прокарването на нови горски пътища. Те не само биха улеснили дърводобива, но и съществено ще подобрят достъпността на региона, включително за нуждите на туризма. Управлението, включително многофункционалното управление на българската гора преминава през сериозни структурни и идейни промени и бъдещето вероятно ще определи нови и по-илюстративни индикатори за състоянието му. 3.3.2 Индикатори за екологичното състояние Както беше отбелязано, някои ключови стопански индикатори също дават информация за екологичното състояние. Що се касае до „строгите“ индикатори за екологичното състояние, те биха били на първо място ключов вид / ключов хабитат. Предвид профила на природния парк, най-подходящ индикатор би бил площ на горите с подлес от зеленика / вечнозелена южноевксинска растителност. В момента зелениката заема средно годишно около 11 000 ха, но тъй като това е реликтен и уязвим вид, дори малки промени са от значение за състоянието на вида. За Черноморското крайбрежие е удачно да се използва като индикатор площта / състоянието на клифовите или дюнните съобщества. Тези два ценни показателя на този етап трудно могат да намерят място в индекса за устойчиво развитие на Странджа, по следните две причини. Първо, в момента се провеждат изследвания, които скоро ще позволят да се картира от сателит, тоест да се знае с висока точност площта на различните хабитати в Странджа. Но мониторингът на хабитатите ще се извършва през 7 години – което е значително по-дълъг период от повечето показатели за стопанските процеси. Второ, конкретно площите, заети със зеленика следват собствен природен цикъл, който най-вероятно не се влияе от политиките по устойчивото развитие. Във влажни години зоната на зелениката се вдига до по-голяма надморска височина, прониквайки в дъбовите съобщества; в по-сухи години се отдръпва към по-ниските характерни за вида букови гори (инж. Стефан Златаров, лично съобщение). Разбира се, доколкото устойчивото развитие на региона далеч не се влияе само от антропогенни фактори, да се знае състоянието на популацията на този знаков за Странджа вид, в миналото считан за плевелен и съответно унищожаван, е твърде полезно. Но към този момент това не може да се използва за практическите нужди по изчисляване на ИУРС. По-достъпен – и комплексен индикатор за екологията на цялата източна част от планината е речният отток на Велека. При положение, че горите на Странджа се стопанисват добре и правилно, а климатичните условия са стабилни (вкл. циклично стабилни), речният отток на двете големи реки Велека и Резовска следва да дава информация за състоянието изобщо в природния парк. Проучванията от последните 25 години са установили промени в режима на речния отток, водещи до значително лятно маловодие на притоците на Велека. Годишният отток на Велека варира с 40%: от 323.5 млн. м3 в средно влажна година до 195 млн. м3 в суха. Показателят е полезен и с това, че речният отток зависи и от състоянието на околната среда и в турската част от Странджа и в този смисъл би изразявал евентуално и регионалното сътрудничество / спорове за вода. Данните от хидроложката станция на река Велека до село Граматиково сочат средногодишен отток от 9.25 л/сек. Тъй като към този момент е трудно да се използва за практически цели индикатор за ключов вид или ключов хабитат, със сериозни уговорки като показател за състоянието на животинския свят в Странджа могат да се използват данните от пролетната таксация на дивеча. Към бройките на дивите животни, подавани от горските стопанства, неведнъж е отправяна сериозна критика за използваните ненаучни методи при преброяването. Въпреки това, за нуждите на регионалния индекс е важно да се оцени и промяната в запасите на дивеча. Приема се, че на територията на природния парк живеят около 4700 диви копитни животни – което е малко над допустимия запас от 4400 животни, но се дължи основно на значително по-големия от допустимия брой диви свине. Благородният елен е рядък, при това е предмет на засилен ловностопански интерес, който не е устойчив. На този етап най-точен показател за състоянието на дивеча в региона изглежда дава популацията на сърната. По възможност данните за броя на сърните следва да се разглеждат паралелно с броя на чакалите – традиционно считани за „вредител“. Според данните на РДГ – Бургас от 2010 г., в петте стопанства (Царево, Кости, Малко Търново, Граматиково и Звездец) обитават 1700 сърни, както и 650 чакала. За да се даде профилът на лова в регионалния индекс, по-подходящо би било да се използва показател за добитите ловни трофеи през годината, които се оценяват твърде прецизно в международно признати точки. Наличието на по-качествени трофеи говори за насочена към качеството ловностопанска дейност, която е сериозна част от регионалното устойчиво развитие. Важен стопански и екологичен индикатор е делът на поддържаните пасища. Лесистостта в ПП „Странджа” е близо 80% и спада в западна посока. Пасищата са се образували през отминалите столетия и хилядолетия на активно животновъдство в Странджа; те представляват неделима част от ландшафтната картина и заедно с това имат съществена природозащитна стойност: броят на храсталачните и тревисти местообитания в природния парк е 17 с изразено участие на средиземноморски видове. Упадъкът на животновъдството през последните години допринася за загубата на тези местообитания. Тъй като Общата селскостопанска политика на Европейския съюз предвижда плащания на декар поддържани пасища, през последните две години тенденцията се обръща. Освен че собствениците на пасища отново имат стимул да поддържат земите си, също така и външни фирми наемат (срещу символичен наем) запуснатите пасища на общината, привеждат ги в нужния вид и получават субсидия за декар. Данните на общинска служба „Земеделие“ в Малко Търново говорят за около 6100 ха постоянно затревени площи на територията на общината, за които е получено национално плащане за единица площ по мерки 211 и 212 от Програмата за развитие на селските райони, т.нар. НР1 и НР2. През 2012 г. заявените площи са вече 7200 ха., или с 18% повече. Естествено, този показател има своя потенциал за растеж, но той е далеч от настоящите нива: общо мерите и пасищата в природния парк са 60 192 дка, от тях 54 хил. дка в община Малко Търново. Пасищата и мерите, които са се квалифицирали да получат плащане на декар площ от ЕС, могат да се приемат за индикатор за устойчиво развитие. Независимо че за съжаление природният парк не включва в територията си по-значителна акватория, „идеята“ за Странджа е единство от море и планина. Логично е факторът море да има по-сериозно присъствие в ИУРС от приходи от летен морски туризъм. Историята на стопанисването на рибните ресурси в Черно море показва, че продуктивният капацитет на морето лесно може да бъде надхвърлен, ако добивът на конкретен вид се интензифицира прекомерно. Най-общо пътищата за установяване на устойчивостта в управлението на морските ресурси са два: или да се проследи добивът на ключов вид (на калкан, в момента най-ценният вид риба в Черно море), или да се оцени броят на хората, за които морският риболов е основен поминък. Второто е възможно с помощта на статистиките от Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури. Според данните на ИАРА през 1999 г. броят на рибарските лодки в община Царево е 219, а на рибарите 216. През 2012 г. според Корабния регистър на ИАРА само в Царево има регистрирани 222 съда за стопански риболов, а в Ахтопол още 107, т.е. в рамките на 13 години прирастът е 50%. Що се касае до улова на калкан, рибарската политика на ЕС и разпределянето на квоти, предполагащо много строга отчетност, би трябвало да дадат ценен източник на данни. На практика регулярните изследвания на Института по океанология към БАН установиха, че популацията на калкана е в дълбока криза. Въпреки критичното състояние на вида високата цена на калкана не отказва бракониерите – които според международните организации у нас са тежък случай. По тази причина към настоящия момент официалните данни за изпълнението на квотите в община Царево са само условен индикатор. По-добра възможност за оценка състоянието на рибните ресурси в региона ще даде уловът на цаца, която е в основата на морската хранителна верига. Добивът на акула има по-скоро икономическо изражение. 3.3.3 Индикатори за населението и общностите Демографската криза вкарва икономиката в низходяща спирала: обезлюдяването съкращава работната ръка и свива потребителския пазар. По отношение на културата обезлюдяването води до загуба на автентичен фолклор и обичаи, както и влошава поддръжката на материалните паметници на културата, а по отношение на общностите разстройва организацията им. Отрицателният естествен прираст и миграционният поток задълбочават усещането за липса на перспектива, обезкуражават оставащите жители на Странджа. Към момента в някои села от вътрешността на планината се наблюдава известно демографско стабилизиране, което обаче може да се обясни и с това, че мобилният компонент в общностите вече отсъства. От друга страна в общинските центрове се наблюдава положителна тенденция да се привличат младите хора, които са учили извън региона, за работа в общинските предприятия. Тази тенденция все още е слабо изразена, но демонстрира, че при стратегия за създаване на повече работни места в региона демографският поток би могъл да се стабилизира и дори обърне. Най-важен индикатор за населението е естественият му прираст – разликата между раждаемост и смъртност в границите на региона в рамките на година. Коефициентът на естествен прираст се формира като съотношение на разликата между живородените деца и умрелите в рамките на годината и средногодишния брой на населението. До голяма степен естественият прираст за даден период се определя от демографската структура, изградена през предходни периоди. Естественият прираст се допълва от показателя за механичен прираст – разликата между изселванията и заселванията, със съответен коефициент. Националният статистически институт предоставя информацията, нужна за изчисление на показателите. Повече данни, включително за месечните промени в населението на общините и населените места, предоставят интернет регистрите на ГД ГРАО, които са със свободен достъп. Според данните на НСИ, естественият прираст на община Царево за 2011 г. е -33 души, съответно коефициентът за естествен прираст е – 3.55‰. Механичният прираст в общината е 52 души, следователно годишният демографски баланс (т.е. прирастът на населението) е положителен: 2‰. Естественият прираст в община Малко Търново за 2011 г. е – 50 души, коефициентът за естествен прираст е – 13.1‰. За същата година има положителна миграция от 94 души (заселили се 187, изселили се 93 души). Прирастът на населението на община Малко Търново е 11.5‰. Естественият прираст в община Средец е – 179 души, коефициентът за естествен прираст е – 12‰. В общината нетното заселване е на 39 души, т.е. прирастът на населението е -9.4‰. Естественият прираст в община Болярово е - 81 души, коефициентът за естествен прираст е - 20‰. Миграцията за общината е положителна, 15 души, което води до -18.5‰ прираст на населението. За сравнение, естественият прираст в община Приморско е -42 души, коефициентът за естествен прираст е -6.9‰. Миграцията е 56 души нетно, прирастът на населението е 2.3‰. Данните за естествения прираст средно за страната за 2011 г. са общо – 5.1‰, за селата -12.7‰. За област Бургас естественият прираст е също негативен, но над средния за страната: - 3‰. Средно за селата в Бургаска област естественият прираст е -7.9‰. Селските райони в Ямболска област показват отрицателен демографски прираст от -19.6‰. Анализът на данните сочи, че регионът се характеризира със силно влошена естествена демографска структура, като в най-добра сравнителна светлина е община Царево. Учудващ на пръв поглед е постигнатият прираст на населението в община Малко Търново (по международните критерии над 10‰ се счита за много висок прираст). Той се дължи изцяло на миграцията към общината. Вероятните източници за този миграционен приток са два: на първо място завръщане на местно население, което е потърсило по-добър поминък в по-големи населени места в страната, но заради кризисните процеси е било принудено да се върне. Също правдоподобно обяснение е притокът на маргинални групи, привлечени от образувалия се демографски вакуум. За последен път механичният прираст в община Малко Търново е бил положителен през 2006 г., с нетно заселване на 53 души. През 2011 г. сравнително по-нисък спрямо последните години е и броят на изселените. Демографската картина на крайморските общини показва далеч по-умерено развитие, като Царево и Приморско са притегателни региони за заселване, при това в тях отрицателният естествен прираст е далеч по-слабо изразен, благодарение на повече млади хора и съответно по-висока раждаемост. Тъй като плътността на населението и за тези общини е под средната за страната, може да се очаква заселванията като брой да се увеличават, включително с чуждестранни граждани. Що се касае до община Болярово, демографската ситуация там изглежда твърде тревожна, но в предишни години /2010 г./ се наблюдава по-активно заселване, вероятно във връзка с добрите перспективи на земеделието. Така или иначе, тенденцията през 2011 г. е за активно обезлюдяване на общини Средец и Болярово. Демографският проблем на странджанските общини се демонстрира и от влошената възрастова структура, вещаеща още по- остра демографска криза в скоро бъдеще. Коефициентът на зависимост (на старото население) изразява перспективите на застаряването, чрез съотношението между население на възраст над 65 години и населението на възраст от 15 до 64 години. Според данните на НСИ от преброяването през февруари 2011 г. коефициентът на зависимост за община Царево е 24.7%, а на община Приморско 26.5%. Тези проценти изразяват, че на всеки възрастен човек в община Царево съответстват 4.04 души в активна възраст, а за Приморско съотношението е 3.77. Много по-различна картина чертаят общини Малко Търново и Болярово: в първата коефициентът на зависимост е 52.9%, а във втората 58.8%. Казано по друг начин, на всеки възрастен човек в община Болярово съответстват едва 1.7 души в активна възраст. За община Средец коефициентът на зависимост е 37%. Средно за 2011 г. коефициентът на зависимост на старото население в България е 27.8%, според данните на НСИ. Това говори, че коефициентът за крайморските общини е по-благоприятен от средното за страната, докато в Малко Търново и Болярово е двойно по-неблагоприятен от средното за България (в демографски смисъл). Трябва също така да се отбележи, че според статистиките на Световната банка за 2010 г., България разполага с един от най-високите показатели за възрастова зависимост в света; там са посочени 25%. В съседна Турция коефициентът е едва 9%. Намаляващо, застаряващо – и доста бедно население обитава странджанските общини. Показател за броя на хората / домакинствата, които се намират в състояние на бедност, дават бенефициентите на програма „Благотворителност“ на Българския червен кръст. Това са социалнослаби лица, които са получили помощ под формата на храни, разпределени от интервенционните запаси на Европейския съюз. Данните на БЧК показват, че броят на социалнослабите лица в странджанските общини е нараснал през последните три години, т.е. по време на световната финансова и икономическа криза. В община Царево увеличението е с 30% за периода 2009 – 2011 г. до 321 бенефициента. В община Малко Търново увеличението за периода е с 13%, до 202 души. В община Средец увеличението е с 25% до 655 бенефициента. Тези данни трябва да се разглеждат предпазливо – надали може да се твърди, че за последните три години бедността в община Царево се е увеличила с 30%. Намесват се и други фактори, например критерии за отпускане на помощи, териториално покритие на програмата или възрастова структура на населението. Въпреки всичко покачването е сериозно и то очевидно изразява обективна тенденция. Като бедни са определени значителен дял от населението в разглежданите общини: 5.3% от жителите на община Малко Търново са получавали помощи под формата на храни, като процентът на социално слабите вероятно е значително по-висок, когато се претегли на равнище домакинство. За община Царево показателят сочи 3.5%, а за община Средец 4.4%. Прави впечатление, че броят на социалнослабите, получаващи хранителни помощи, през 2011 г. леко е намалял спрямо 2010 г. в община Малко Търново. За съжаление по-вероятно обяснение за това не е излизането на тези хора от капана на бедността, а миграция или смърт. 4. Управление на устойчивото развитие на Странджа планина 4.1 Биосферният парк – модел за устойчиво развитие на Странджа планина 4.1.1 Биосферните паркове – принципи и приложимост в Странджа Управлението на защитените природни обекти е претърпяло значителна еволюция през годините. Програмата на ЮНЕСКО „Човек и биосфера“ стартира през 1976 г. и още през 1977 г. в България са обявени 16 биосферни резервата; сред тях и „Узунбуджак“, най-големият резерват в границите на ПП „Странджа“. С времето в рамките на тази програма е оценена по-задълбочено връзката между консервация на околната среда и нуждите на местните общности да се развиват. Появяват се нови типове биосферни резервати – клъстерни, тематични, трансгранични и др., чиято главна цел е да интегрират опазването на околната среда с развитието чрез включване на местната общност и въобще кооперация между заинтересуваните страни. В израз на това ново виждане, през 1995 г. е приета Севилската стратегия на ЮНЕСКО за биосферните резервати. Според тази стратегия, биосферните резервати следва да изпълняват три допълващи се функции: 1) консервационна – запазване на генетични ресурси, видове, екосистеми, ландшафти; 2) развитие – да се грижи за устойчивото икономическо и човешко развитие; 3) логистична подкрепа – поддръжка на демонстрационни проекти, екологично образование, изследване и мониторинг, свързани с местни, национални и глобални въпроси на опазването на околната среда и устойчивото развитие. Показателите за мониторинг на устойчивото развитие, които се анализират и предлагат в това изследване, са предназначени да се използват в логистичната функция на биосферните резервати (в България биосферните резервати от „второ поколение“ се налагат с термина „биосферни паркове“). Основен принцип на биосферните паркове е, че те са разделени на три елемента: сърцевинна зона или зони, където се осъществява строга защита на биологичното разнообразие и мониторинг, който минимално смущава екосистемите. Възможни са и някои начини на ползване с ниска степен на въздействие, например образование и наука. Вторият елемент е буферната зона, която има ясно очертани граници, ограждащи сърцевинните зони. Тя се използва за кооперативни дейности със строги екологични стандарти от типа на екотуризъм. Буферната зона осъществява плавен преход към зоната на сътрудничеството, където се развиват многобройни устойчиви отрасли, например селско стопанство. Селищата попадат в тази зона. Една от основните пречки пред устойчивото развитие на Странджа е нейната разпокъсаност – както в териториален план на множество зони с различни статути, така и по отношение на отговорните администрации и ведомства, така и относно конфликтните интереси, които раздират живота в региона и отнемат от неговата жизненост. Странджа би могла да се запази като една природна и културно – историческа цялост, ако управлението на региона възприеме модела на биосферния парк. В случая няма нужда да се търсят по-различни принципи на управление от вече разработените. Освен престиж, подкрепа и известност, която може да облагодетелства местния туризъм, биосферният парк би дал на Странджа изпитан метод за организация, който е достатъчно гъвкав, за да се съобрази със специфичните интереси и териториални особености на региона. В тази връзка заслужава да се отбележи, че Севилската стратегия обръща особено внимание на възможността за създаване на трансгранични биосферни паркове. Тъй като Турция има кандидатски член в ЕС, а процесът на присъединяване със сигурност ще дълъг, съвместен биосферен парк, организиран по методиката на световна организация като ЮНЕСКО, би изиграл и много важна политическа роля – „първо териториално проникване“ между два твърде различни, но нуждаещи се един от друг свята. От крайна периферия, Странджа би могла да се превърне в „острие“ на Европа, което ще се отрази чувствително на туристическия и имотния сектор на региона. Други насоки в Севилската стратегия, които сочат към изграждане на биосферен парк в Странджа, са морският бряг, териториалната раздробеност и уязвимостта на екосистемите. Според Стратегията, биосферният парк може да се използва като средство за преодоляване на конфликтите в региона, които в Странджа са многобройни: лов, дърводобив, туризъм, наука, консервация. Биосферните паркове също така се препоръчват за „свещени места“, каквото Странджа безспорно е. Севилската стратегия е разработила 24 индикатора за учредяване на биосферни паркове на локално ниво; сред тях изследване на природните продукти и услуги, план за справедливо споделяне на ползите от биосферния парк; установяване на факторите за екологична деградация и неустойчиво ползване, изследване на интересите на заинтересуваните страни и др. Сред въпросните индикатори за биосферен парк се нарежда и разработването на индикатори за устойчиво развитие, релевантни на местното население. Индикатор е и разработването на методи за мониторинг, каквато цел си поставя да изиграе ИУРС. 4.1.2 Биосферният парк „Севен“, Франция – възможен модел за развитие на Странджа Севилската стратегия акцентира върху споделянето на информация и опит между включените в мрежа биосферни паркове в света (към 2012 г. броят им е 580, разположени в 114 страни). Особен интерес в тази връзка представлява френският природен парк „Севен“ (Cevennes), който е биосферен резерват от 1985 г., а през лятото на 2011 г. беше включен от ЮНЕСКО и в списъка на световното наследство. Има редица прилики в природните и културни дадености между двата обекта, които прилики не могат да не породят и съпоставки за социалното и икономическо развитие – в което отношение обаче се наблюдават драстични различия. ПП „Странджа“ и разположеният в Южна Франция „Севен“ имат приблизително еднаква площ: „Севен“ заема 91 270 ха, тоест е само с 10% по-малък от българския парк. Периферната зона на „Севен“ е над 230 хил. хектара, което приблизително съответства на площта на общините, които граничат с ПП „Странджа“. И двата парка са нископланински, макар френският да включва и по-високи върхове. И за двата парка пасищата са твърде важни (все пак горите са структуроопределящи за „Странджа“). И на двете места плътността на населението е много ниска: само 40 000 жители обитават френския парк, което за западноевропейските стандарти е много малко. „Севен“ е признат за световно наследство от ЮНЕСКО включително затова, че в него се е запазил моделът на средиземноморското пасищно фермерство. През последните три хилядолетия пасищното животновъдство е оформяло облика на терена там, като е довело до формирането на „уникален културен ландшафт“. В региона се срещат множество долмени – което е друга ключова прилика между двата региона. За съжаление ПП „Странджа“ се възползва в много по-малка степен от даденостите си, отколкото успява „Севен“. Годишно 800 000 туристи са посетили френския биосферен парк, по данни от 1998 г. Близо 100 години този отдалечен район в Южна Франция се е сблъсквал с негативни демографски процеси, но скоро след учредяването на парка нетната миграция е вече положителна. Националният парк се управлява от държавна административна компания, разполагаща с бюджет от около 7 млн. евро. Над 100 ферми допринасят за поддържането на пасищата в открит вид. Въпреки че в парка има място за горско стопанство, а пасищното животновъдство се развива приоритетно и в многобройни форми, туризмът е най-значителния източник на приходи в региона: функционират над 1000 туристически обекта. Паркът се простира на територията на три департамента и два региона, което не се оказва пречка за съществуването му. Не е проблем също и това, че 60% от парка е частна собственост – и е поставена под строга защита. Проблемите, пред които е изправен „Севен“, звучат сходно със странджанските: упадъкът на животновъдството в последните години е забавил изпасването на пасищата, в резултат на което много открити площи се заемат от храсталаци. По тази причина в биосферния парк се подкрепят селските дейности, включително се сключват договори за поддръжка с фермери, предоставят се субсидии за възстановяване на старите фермерски стопанства, за запазване на стари породи говеда и овце, има регионална марка за месни продукти. Дирекцията на природния парк управлява лова и горското стопанство на неговата площ. Еднакви проблеми – западане на животновъдството и демографски упадък – но твърде различни пътища за преодоляването им. Френската държавна паркова компания разполага със сериозен бюджет. Тя е помирила по някакъв начин конфликтните частни интереси и управлява / насърчава доходоносни за местната общност дейности. Освен това държавната паркова компания се грижи за елементите от колективен интерес – общият вид на ландшафта, регионална марка, възстановяване на характерните кестенови гори и др. В интерес на истината ПП „Странджа“ също разполага с регионална продуктова марка. Това е похвална инициатива, но за съжаление (по обективни причини от законодателно естество) тя не покрива продуктовата категория с най-голям потенциален принос за устойчиво възраждане на странджанския стопански живот: месото и месните продукти. Това е много важна насока за действие, която вероятно ще може да се осъществи с официална национална подкрепа. Френският „Севен“ е надмогнал регионалното противопоставяне, обединявайки три департамента. По същия начин може да се развие биосферният парк „Странджа“, който ще прокара мост между днес изолираните южни части на Бургаска и Ямболска области, в бъдеще и с Турция. Държавната и общинската собственост на по-голямата част от земите в Източна Странджа по принцип би следвало да улесни решенията по създаване на биосферен парк. Странджа засега се концентрира върху авантюристичния туризъм и по „гръцки“ разчита на разпространението на легенди и митове, например като тази за „пещерата на Бастет“. Категорично може да се направи още за развитието на Странджа като природен парк, а парковото управление в света изобилства с добри примери, които могат да се адаптират. За целта е нужна реалистична оценка на стопанските ресурси на Странджа, на която база да се предложи път за постигане на устойчив баланс между природа, култура, благосъстояние и пазарни императиви. Биосферният парк Странджа е подходяща форма за организиране на разпилените опити за регионално възраждане. Съседните на „сърцевината“ общини Болярово, Средец и евентуално Приморско могат да се включат като контактна зона на този парк, буферът да поеме по-голямата част от общини Царево и Малко Търново, а настоящите резервати и защитени местности, след като към тях се включат и останалите странджански вековни естествени гори, да бъдат сърцевинна зона. Това няма особено да промени статута на съществуващите резервати. Ако се тръгне по този доказал се път, използването на индикатори за устойчиво развитие и общ индекс на устойчивото развитие става още по-належащо. 4.2 Териториални аспекти на устойчивото регионално развитие Ако има нещо общо между странджанските общини, които са предмет на анализа дотук, това е техният демографски упадък, по-изразен от средното за селските райони в страната, както и граничният им характер. На практика различията между тях са значително повече от приликите. Наблюдават се две оси на противопоставяне, основната е ориентирана в посока изток – запад. Морето предоставя повече шансове за поминък, то предполага и различен тип икономика, ориентирана главно към туристическото предлагане. Централната част на Странджа с високата си влажност, реликтна растителност и също толкова реликтни обичаи тепърва прохожда в алтернативните форми на туризма; обаче тя характеризира същността на топонима Странджа и също така има безспорен приоритет в консервационно отношение. Западна Странджа се отличава със силно застаряло население, но независимо от това селското стопанство е добре развито, а дървесината от иглолистните насаждения е значително количество . В Западна Странджа се намират и едни от най-интересните паметници на мегалитната култура. Като цяло противопоставянето изток – запад няма характера на конфронтация. По-изразен проблем крие развитието по оста север – юг. Стопанското и социалното развитие на Странджа в последните 100 години на практика се сблъсква с териториални ограничения: тук „свършва България“. Независимо от спорадичните контакти на животновъдите от двете страни, границата с Турция се е оказвала непреодолима преграда за бизнес и човешки контакти вече няколко политически режима. В посока север – юг българска Странджа няма продължение, тя е изолирана, отчуждена: както от останалите региони на нашата страна, така и от естествените си географски територии, останали в Турция. Регионалният и областен център Бургас дотук се показва не особено заинтересуван от развитието на периферията си, особено щом иде реч за вътрешността по-далеч от морето; за местните органи на властта и институции в Бургас проблематиката на Странджа до голяма степен е непозната, този регион се възприема като бреме. В същото време в Бургас (във фирма „Кроношпан България“) се преработва значителна част от дървения материал, добиван в горските стопанства на Странджа – тоест добавената стойност на ресурса се губи за планината и се насочва към областния център. Бургас се явява притегателен център за по-младите и амбициозни жители на странджанските общини, съответно ползва техния трудов ресурс (това в по-малка степен се отнася и за Ямбол на запад). Друг съществен нюанс е, че значителните за страната доходи от пенсии, които получават бившите миньори от затворените вече мини, изтичат от Странджа под формата на наеми за квартири или покупка на жилища в Бургас. За да се преодолее изостаналостта на Странджа и да се осигури устойчиво икономическо, социално и природно развитие на този регион, чисто стопанските решения не са достатъчни. Необходими са териториални решения. Те касаят и инфраструктурата: вероятно с отбранителна цел комуникацията между източна и западна Странджа е силно затруднена от състоянието на пътната мрежа. На практика е значително по-лесно да се стигне от Малко Търново до Свиленград през Турция, отколкото през българска територия. В този смисъл е нужно цялостно решение за достъпа до планината в посока запад – изток. Икономиката на Странджа се нуждае от общо, цялостно териториално управление по няколко отраслови причини. В горския сектор седем държавни горски / ловни предприятия – Царево, Кости, Малко Търново, Граматиково, Звездец, Средец и Елхово – стопанисват странджанската гора. Но докато край морето и във вътрешността стопанското ползване на горите има конкурент на дърводобива в туризма и научните изследвания, дърводобивният потенциал на западните райони в значителна степен остава неизползван. Този елементарен организационен проблем можеше да не съществува, ако седемте стопанства на естествения регион Странджа се управляваха като едно цяло, а не всяко за себе си. Също така, акцентът върху алтернативните форми на туризма вече дава резултати, но все още мегалитното наследство не се експонира по пълноценен начин. Югоизточна България дава възможност за осъществяване на цялостен мегалитен туристически маршрут със значителен потенциал за привличане на чуждестранни туристи. Туристическият модел може да приеме верижна форма: тръгвайки от морския бряг с мегалита Бегликташ в община Приморско, преминавайки през куполния храм край Мишкова нива и местността Градището край Малко Търново, с посещение на долмените в община Средец, с продължаваща връзка към светилището Палеокастро край Тополовград в Сакар и внушителните мегалити на Източни Родопи. Този три или четиридневен маршрут би имал голям потенциал за развитие на културен туризъм, но осъществяването му се нуждае от обща инфраструктура и планиране. Селското стопанство също се нуждае от по-тясна интеграция на странджанските общини. Централната част на Странджа исторически е с дефицитен хранителен баланс, включително за фураж – нещо, което земеделието в западната част, снишаваща се към плодородната низина на Тунджа, може да компенсира. В същото време регионална марка „Странджа“ би могла да ползва и фермерите в западните територии. Регионалната марка за хранителни продукти ще е печеливша, ако предлага широк асортимент – което в рамките на толкова разнообразна територия е осъществимо: например риба, мед, билки, млечни продукти, месо и месни продукти, вина с марката за произход „Странджа“, която с помощта на държавен маркетинг би могла да потърси реализация както в Истанбул и Турция, така и на европейските пазари. Особено перспективни в този план са биоземеделието и пасищното животновъдство (включително насажденията от билки и пчеларството), за които е нужно изготвяне на цялостна регионална стратегия. Независимо дали Странджа ще преживее стопански възход, може да се очаква, че цената на имотите в региона ще се повишава. За това говорят от една страна данните от община Малко Търново, показващи 70% ръст в средната стойност на един имот в рамките на само четири години. От друга страна търсенето на ваканционни имоти в Странджа вероятно ще се засили заради общата за Европа миграционна тенденция „град – село“; за този интерес съществено би допринесъл и държавният маркетинг на региона. Част от „заселническата вълна“ през 2011 г. може би се дължи на този фактор – а своята роля играе и завръщането на мигрантите от предходни години. Така или иначе, очертаващите се демографски тенденции вещаят само предизвикателства за териториалната инфраструктура. Може да се очаква, че новите заселници ще представляват два полярни типа. Едната група е на по-състоятелни и образовани хора със значителни битови претенции, включително чужденци, за които са неприемливи проблеми като липса на канализация, липса на управление на отпадъците, ограничена достъпност заради военни или ловни обекти, лошо състояние на пътищата. Другата група ще е диаметрална: нискообразовани или необразовани номади без постоянни доходи, разчитащи на сезонна заетост в горското стопанство или на събирачество. Парадоксално е, но настоящата регионална политика по Странджа облагодетелства предимно втората маргинална група, докато засилването на първата група от платежоспособни мигранти или собственици на ваканционни имоти не е в интереса на военното статукво или на новите наематели на ловни терени. Устойчивото развитие на Странджа, което ще се базира на обработка на място на местните суровини, засилена регионална стопанска интеграция и държавен маркетинг може да осигури пространство за безпроблемно съществуване и на двете групи, които следва да се впишат по някакъв начин, а не да смущават съществуващата социална тъкан. В случай, че регионът действително изпита стопанско оживление, поне на първо време намирането на работна ръка ще се окаже проблем. Независимо от сравнително високата безработица, има вероятност предлаганите нови работни места да не породят интерес сред местните хора – и особено сред жителите на крайморските общини. Единствено община Средец и община Елхово разполагат с известен свободен трудов ресурс, но и той в скоро време ще бъде изчерпан. Привличането на външни заселници е вариант, но доста скъп, а и бавен. Подходящо е да се потърсят и други, по-устойчиви форми за осигуряване на работна ръка. Подобна устойчива трудова форма е семейната ферма. Ако в региона бъде създадена организация, която обещава сигурен и изгоден пласмент на произведената продукция, напълно вероятна е частична обратна миграция към Странджа на изселилите се през 1980-те години. Възможна последица от засиленото търсене на работна ръка в региона ще бъде и трудовата интеграция на циганите, за чийто успех обаче е нужен и по-специален дизайн на стопанствата. Най-важното териториално заключение относно устойчивото развитие на Странджа е, че регионът се нуждае от общо управление. Не е реалистично да се предлага създаването на нова област „Странджа“, още повече, че такава ще породи повече конфликти и противопоставяне, отколкото проблеми ще реши. Биосферният парк като форма на управление изглежда не просто приемлив, но привлекателен вариант, тъй като е достатъчно гъвкав да се съобрази със спецификата в различните под-региони на Странджа, отнасяйки ги в три зони с ясно обособени режими. В същото време биосферният парк може да служи за цялостна реклама на региона и ще облекчи кандидатстването за инвестициите, нужни за изграждане на приемлива инфраструктура. Голямата териториална опасност за устойчивото развитие на Странджа към настоящия момент е възможността крайморските общини и по-специално община Царево да се идентифицират повече с морския туризъм, отколкото с перспективната, но изискваща сериозни организационни усилия стратегия „Странджа“. Към този момент желанието за премахване на всички забрани пред строителство и бизнес, характеризиращо предишния мандат в местното управление на Царево, изглежда укротено. Въпреки всичко опитите на бившия кмет да дирижира управлението на цялата планина са симптоматични и най-вероятно скоро ще бъдат подновени под някаква форма. Важно е местната власт да бъде убедена, че режимите в защитените зони няма да бъдат отслабвани заради частни интереси. Необходимо е заедно с това да се обявят нови защитени зони по морския бряг, особено между ЗМ „Силистар“ и село Резово, който е подходящ за морски резерват. Има изглед подложената на антропогенен натиск ЗМ „Устието на река Велека“ да се превърне в следващата ябълка на раздора. Антагонизмът море – планина би могъл да се преодолее по два начина. Първо – чрез акцентиране, че крайморските общини всъщност не са само крайморски. Селищата на морския бряг или в непосредствена близост до него може и да просперират, но в община Царево съществуват и села като Бродилово, Кости или Кондолово, които са във вътрешността на планината и живеят с нейните проблеми. Общината ще трябва да осигурява постоянен трансфер на ресурси към една постоянно западаща вътрешност, за което годишният общински бюджет от приблизително 12 млн. лв. няма да е достатъчен. Вторият начин за интегриране на двата основни териториални аспекта на Странджа ще е следствие от организационния стимул, водещ до подобряване на стопанството. Ако експериментът „Странджа“ се окаже успешен – а той има достатъчно исторически, природни и пазарни предпоставки да е такъв – много вероятно е в един момент и по-северните общини Приморско и Созопол да пожелаят да интегрират територии в биосферния парк, най-малкото като зони за контакт. В този контекст въпросът „защо Болярово“ може да получи конкретен отговор: от една страна защото биосферният парк е път за преодоляване на изостаналостта и за развитие на регионите. От друга страна, защото община Болярово (както и Средец, Елхово и Приморско) принадлежи на топонима Странджа и въпреки че в момента остава встрани с целите, довели до учредяването на природния парк, би могла да допринесе съществено за стопанската цялост и териториалното разнообразие в биосферния парк. Следващата териториална крачка, съвместен биосферен парк с Турция, на този етап е обещаващо предизвикателство, но то може да бъде реализирано само ако интеграцията на странджанските общини в България завърши успешно. 4.3 Отраслова специфика на устойчивото развитие на Странджа планина Отраслите, които характеризират стопанството на Странджа, са както следва: горско стопанство, животновъдство, земеделие, морски туризъм, алтернативен (еко, културен и др.) туризъм, лов, рибарство и аквакултури, транзитен транспорт. В миналото е била развита и добивната промишленост с рудодобив и добив на мрамор, функционирали са и няколко промишлени предприятия, създадени основно с цел да се осигури поминък на местното население. Освен изброените отрасли, функционират и редица търговски и други обекти, целящи да доставят различни услуги на населението. Има различни гледни точки при дефиниране на понятието „устойчив отрасъл“. Според един от подходите устойчивият отрасъл е този, който е съществувал в региона и в миналото, а сегашното му развитие се явява продължение на дълга традиция, от която може да се очаква еволюционна ефективност. Друго виждане е, че устойчивият отрасъл е този, който оказва минимален отпечатък върху околната среда – както при поемането на ресурси на входа, така и при създаването на готова продукция и отделянето на отпадък на изхода. Най-често устойчивостта се описва с въздействието върху бъдещето – следователно и устойчивата икономика е онази, която „завещава най-добро наследство“; нещо повече – която ще съществува и в бъдеще, без да уврежда околната среда. Във всички случаи устойчивостта е регионално понятие, тъй като бизнес начинание, което изглежда напълно устойчиво в един урбанизиран терен, на друго място е източник на дезорганизация и стрес. По отношение на Странджа, горското стопанство безспорно е стопанският отрасъл от първостепенна важност, в който заедно с това има всички предпоставки за устойчивост. За съжаление има основания да се подходи критично към устойчивостта на настоящите горски практики в планината. Интересът е значителен: годишният добив на дървесина на територията на ПП „Странджа“ е около 150 хил. м³. Добиват се около 60% от прираста, което е значение, близко до средното за страната. Проблемът не е толкова в размера на ползването на горския ресурс на Странджа, колкото във фокуса на дърводобива върху по-лесно достъпните терени и в старите гори със значителен запас на дървесина, които се претоварват експлоатационно. Има обяснения: горските пътища в Странджа са в много лошо състояние, а и е логично горският предприемач да цели да минимизира разходите, като добива повече дървесина от единица площ в по-богатите зрели гори. Но така се нарушават принципите на устойчивостта. От древността Странджа е известна на първо място със своите гори; и от съвременна гледна точка най-ценният ресурс на региона е неговата богата флора. След интензивната сеч през 1955 – 1975 г. и в първите години след 1990 г. вековните гори намаляват от 40% на 20% от територията на природния парк (Дико Патронов, лично съобщение). В това число, около 8% (или 7% по други данни) от парковата територия е заета от вековни гори, които са резервати. Половината от оставащите 12% от площта на парка, заети с вековни гори, са естествени, но разредени гори с пълнота под 0.6. Другите 6% от територията, заети с вековни гори на възраст 100 – 120 г., днес са предмет на най-силен стопански интерес – тъкмо в тях ползването за дърводобив следва силно да се ограничи или да се преустанови. Старите вековни гори извън резерватите са нужни на Странджа за развитието на туризма, те трябва да бъдат запазени, за да бъдат показвани. Ако горското стопанство на Странджа се управлява съобразно принципите на устойчивостта, то ползването на дървесина би могло да запази настоящото си ниво, а дори и леко да се увеличи – но не за сметка на вековните гори, а на издънковите и иглолистните гори. Издънкови гори заемат 25% от площта на природния парк. Много от тях вече са достигнали възраст над 70 години и тъй като те нямат дълголетието на естествените гори, трябва да се осъществи подмяна от издънкова към естествена гора, т.е. е наложително издънковите гори да се ползват по-активно. Друг източник на ускорено ползване са иглолистните гори, които заемат 8.4% от територията на парка и разполагат със запас от 1 млн. м³ Общо издънковите и иглолистните гори в Странджа разполагат със запас от 5 млн. м³; според Патронов ако към тях се пренасочи 100 хил м³ от годишното ползване, в добавка към 50 хил. м³ от останалите гори, запасът е достатъчен за цели 50 години – което съответства на времето, необходимо за възстановяване на разредените вековни гори. Разредените гори са допълнителен източник на дървесина, тъй като в тях се налага провеждането на отгледни сечи, тоест всичко говори, че има източници, които да компенсират преустановяването на дърводобива в атрактивните вековни гори извън резерватите. За да може да се осъществи този устойчив план, нужно е на първо място общо планиране на горското стопанство в Странджа. В момента всяко от петте горски стопанства в природния парк се ръководи от собствен лесоустройствен план, в който не се държи сметка за общото развитие на територията. Издънковите гори в община Царево, включително общинските гори на Малко Търново, в допълнение към иглолистните гори в ДГС Звездец спокойно могат да компенсират дърводобива във вековните гори на Малко Търново, които в настоящия момент са подложени на усилена сеч (за производството на дърва за огрев). Наличното време, в което може да се промени ситуацията към по-добро, е малко. Комплексният план за управление на горското стопанство в Странджа, който би следвало да бъде една от първите задачи на евентуалния биосферен парк, може да реши повдигнатия проблем. Но дърводобивът няма да се превърне в устойчив регионален отрасъл, ако не бъде придружен от възраждане на дървообработващата индустрия. Казусът демонстрира строго регионалния характер на понятието устойчивост: дори горското стопанство да се стабилизира, износът на суровини от региона не оставя възможност за създаване на добавена стойност. От една страна, в дърводобива участието на местните фирми е недостатъчно: според работния план за управление на природния парк, в община Царево само 4 фирми са ангажирани с горско стопанство, а в община Малко Търново – две. По-важното е, че дървесината се обработва главно извън пределите на региона, което лишава от поминък местните жители. В съседните на парка селища има около 10 дървообработващи предприятия, всяко с капацитет 2000 куб.м. едра дървесина за производство на бичени материали и паркет. В Бургас в завод „Кроношпан – България“ се насочва значително количество технологична дървесина (40 000 т.). Големи са и обемите дървен материал, които се изнасят за Турция или се използват за производството на дървени въглища в община Приморско. По приблизителни разчети, значително под една пета от добиваната дървесина се преработва в или с ефект върху регионалното стопанство. Вероятно минималният дял, от който може да се говори за регионална устойчивост на дървопреработката, е една трета от добиваното количество – или поне 50 хил. куб.м. в рамките на природния парк. Заслужава да се отбележи значителния исторически опит, който Странджа има в областта на горските производствени кооперации. Този изпитан от времето модел следва да се приеме като образец и в настоящето. Само за две десетилетия – от 1922 г. до 1944 г. - странджанските горски кооперации променят облика на целия регион: стабилизират стопанството и подобряват поминъка и бита на планинското население (Енциклопедичен справочник Малко Търново. Виж също Странджанско – сакарски сборник, т. I, 1984). Възникнали първоначално като кредитни кооперативни сдружения, те бързо прерастват в трудово – производствени. След първоначалния организационен период, през 1925 г. горските кооперации в Странджа успяват да реализират своята продукция директно на пазара в Цариград, заобикаляйки по този начин посредниците. Реализираните печалби позволяват не само да се разпределят дивиденти, но и да се заделя по 20% от нетния резултат за фонд „обществен капитал“. През 1939 г. вече 76% от заетите в горското стопанство – или 36% от цялото население – са членове на кооперативи. Към същата година странджанските горски кооперации вече разполагат с паркетна фабрика, пет дъскорезници и бъчварска работилница. Подобрението на условията на труд и по-добрия поминък позволяват на кооператорите да издават собствен вестник, да канят външни лектори, да поддържат читалища и библиотеки. Своеобразен връх на кооперативното горско дело в Странджа е създаването на собствен флот (станал наложителен заради разстроените поради войната транспортни комуникации) – което от своя страна през 1941 г. слага началото на корабостроенето в Царево. През 1943 г. в Районния кооперативен съюз членуват 34 горски и 4 земеделски кооперации, които осигуряват поминък на 4800 домакинства (около и над 20 000 души). Това контрастира с под 200 заети в горското стопанство на природния парк днес. Организацията на модерния дърводобив в България в настоящия момент противоречи на този исторически пример за успех на един организационен метод, който е довел до подем в целия регион. Това само по себе си говори, че „модерният“ модел не е регионално устойчив, макар и продуктивен. Големите горски предприятия, чиито седалища и стопански интереси са извън региона, генерират предимно изходящи материални потоци. Специално по отношение на дървообработването може да се твърди, че то има потенциал да се развие добре на кооперативен принцип в Странджа. Моделът включва първоначален кредит, предоставен от Българската банка за развитие, ориентация на производството към търсена продукция, реализация на тази продукция на крайните пазари (с помощта на държавен маркетинг), диверсификация в други свързани предприятия: за производство на паркет, на дървени пелети за отопление, инсталация за производство на енергия от биомаса и др. Възможно е успешните кооперации до няколко години да създадат капацитет също и за осъществяване на модерен дърводобив. Селското стопанство в Странджа винаги е давало приоритет на животновъдството пред земеделието, което се дължи основно на бедните почви, както и на подходящите условия за пасищно животновъдство и наличието на големи пазари за изкупуване на отглежданите овце. Днес земеделието в Източна Странджа е в дълбок упадък. В община Болярово ситуацията за растениевъдството е по-благоприятна, като по информация на икономическата служба към общината обработваемите земи там са около 250 хил. дка. Към средата на 2011 г. община Болярово има коефициент 5.2 ДРГ/човек. Но и в Западна Странджа земеделието е в упадък – главно по демографски причини: няма хора, липсва работна ръка. Разликата между двете части на Странджа би могла да се използва като източник на предимство. Община Болярово може да доставя фуражи за общини Малко Търново и Царево, в контролиран цикъл за производство на биохрани. Като цяло в земеделието на Източна Странджа е уместно да се направи преоценка на отглеждането на монокултури, които при това са претенциозни по отношение на почвени условия и воден режим: царевица, зърнени култури, бобови, зеленчуци и др. Много по-перспективна изглежда ориентацията към сеитбата на билки. В община Малко Търново през 2012 г. са засети първите 20 дка площи с маточина и невен. В община Болярово край село Воден се отглежда мента, а в община Елхово функционира фирма за производство на билкови чаеве. Следва да бъде поставен въпросът доколко е уместно строгото следване на забраната в цялата територия на природния парк за отглеждане на чужди за региона растителни видове, каквато е например лавандулата. Като цяло Странджа е много подходящо поле за по-широко развитие на биоземеделието, което се нуждае от изготвяне на регионална стратегия, широка обучителна и ограмотителна програма сред местното население, както и ангажимент на държавата с пласмента, т.е. държавен маркетинг на продуктите на Странджа. Уместно е и прилагане достиженията на новото движение за пермакултури, като например мулчирането, което би могло да усъвършенства традиционния способ на торене на нивите, водещ до изпаряване на торта. Някои принципи на пермакултурите като съвместно отглеждане на царевица и боб или царевица с акациеви дървета също може да подобри резултата. Така или иначе, селското стопанство в Странджа има по-добри перспективи в животновъдството и на първо място в овцевъдството. През 1980-те години плановете за развитие на Странджа са предвиждали създаване на стопанства от по 10 000 овце; подобна концентрация категорично не е устойчива. За препоръчване са малки стопанства от по няколко стотин овце, които да бъдат отглеждани във ферми, които се характеризират с широка специализация, т.е. практикуват широк спектър от селскостопански дейности в зависимост от възможностите и търсенето. Вероятно още дълго капацитетът на природния парк в него да се отглеждат 150 000 овце няма да бъде изпълнен, но скорошните търговски договорености между България и арабския свят за износ на агнешко месо дава надежди за възраждане. Овцевъдството осигурява месо, вълна и мляко, което определя и характера на преработващите предприятия. Специфичен въпрос е изкупуването на млякото. В регистъра на Българската агенция за безопасност на храните са отбелязани 30 пункта за събиране на мляко в община Средец, нито един в община Царево и само един – за биволско мляко – в община Малко Търново. В община Болярово има регистрирани 28 млекосъбирателни пункта. Тези данни говорят косвено за състоянието на животновъдството в различните общини; капацитетът на хладилните витрини в млекосъбирателните пунктове в различните общини също може да се привлече като показател за развитие, което може би ще е удачно на един по-късен етап в развитието на индекса на устойчивото развитие на Странджа. Отново да отбележим, устойчиво развитие на региона не е възможно без възраждане на животновъдството. С увеличаването броя на животните показателите за следене също ще станат повече, като е много вероятно в един момент не само броя им, но и размерът на стопанството ще трябва да се преценява критично. На този етап поради много нисата база в източна Странджа вероятно ще се получат изкривени значения. Към първичния отраслов сектор освен горското и селското стопанство спадат рибарството, пчеларството, ловът, събирачеството. Според работния план за управление на ПП „Странджа“, голяма част от събирачите са приходящи, с цигански произход, слабо образовани. Общият им брой се преценява на 140 души. Приложенията към плана за управление говорят, че в рамките на 5 години в периода 1997 – 2001 г. в парка са събрани над 30 тона гъби, или по 6 тона годишно. Трябва да се отбележи, че събирането на гъби е силно изменчиво в отделните години, като 1999 г. е пикова. Също така следва да се отбележи значителният дял на сивия сектор. За 6 – годишен период е регистрирано събирането на 137.5 тона билки, сред които преобладава жълтият кантарион. Изкупуването на недървесната горска продукция се осъществява в около 10 постоянни заготвителни пункта на територията на природния парк. По отношение на рибните ресурси, бракониерският риболов (в железарските магазини на Малко Търново се продават свободно рибарски мрежи) е довел до обезрибяване на по-лесно достъпните реки, което означава загуба на добрата възможност за осъществяване на риболовен туризъм. Популацията на пъстървата в реките Велека и Резовска и притоците им би могла да представлява ценен ресурс за емоционален риболов. За съжаление в настоящия момент поради неяснота и липса на капацитет относно контролните функции за риболова в природния парк този потенциал е в регрес. Според регистъра на БАБХ, в аквакултурното стопанство в местността Катун край с. Бръшлян през 2010 г. са произведени 38.9 тона пъстърва. Каталог: 2012 2012 -> За приемане чрез централизирано класиране на децата в общинскиte детски ясли, целодневни детски градини и обединени детски заведения на територията на община пловдив раздел І – Основни положения 2012 -> Критерии за отпускане на еднократна финансова помощ и награждаване на жители на община елхово I общи положения 2012 -> Alexander Malinov 2012 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2014 г 2012 -> Област враца походът се провежда под патронажа на Изтегляне 1.48 Mb. Сподели с приятели:
|