Проф д. ик н. Ангел Димов глобалната капиталистическа криза

© Ангел Димов, 2009

© Издателство на Българския аграрен съюз, 2009

Проф. д.ик.н. Ангел димов
глобалната капиталистическа криза
Рецензенти

Доц. д-р Владимир Царевски

Доц. д-р Нено Димов

Художествено оформление на корицата

Любомир Филипов

Редактор

Формат – 16 / 60 х 84

Академично издателство на Аграрния университет

Пловдив, 2009

ISBN 978-954-91701-6-0

Съдържание

Предговор ............................................................... I. За същността на капиталистическата криза .. II. Форми на капиталистическата криза ............. III. За глобалната капиталистическа криза .......... IV. Антикризисната политика в големите държави ............................................................ V. Разразяване на глобалната капиталистическа криза в България .............................................. VI. За българската антикризисна политика ......... Заключение ............................................................ Литература ..............................................................

5 11 29 43 71 89 115 137 154

Американската капиталистическа кредитна кри-за бързо се разпространява в промишлеността и в други икономически отрасли и производства. Обхваща икономиките на свързаните със Северна Америка стра-ни (Япония, Англия, Германия, Франция и др.) и придобива всеобщ икономически и глобален характер. Нанася небивали щети на народите и най-вече на трудовите хора. По данни на Азиатската банка за развитие за няколко месеца след началото на кризата от финансовите пазари в САЩ и другите развити капиталис-тически държави са изчезнали активи за 50 трилиона долара (при ежегодно получаван в света брутен вътрешен продукт около 60 трилиона долара). Закрити са десетки милиони работни места, а от неизплатените ипотекирани жилища са изхвърлени на улицата милиони семейства.

Веднага след избухването на глобалната капиталистическа криза в отделните държави се набелязват и реализират правителствени “антикризисни мерки”, повечето от които са за възстановяване и за засилване на експлоататорската сила на капитала (съвременната глобална капиталистическа криза също е взрив, крах на капитала – на носещите доходи сгради, оръдия на труда, суровини, пари, ценни книжа). Вземат се от данъкоплатците пари, които след това се наливат във фалирали частни банки, застрахователни и други финансови компании. С прилагането на парична (монетарна) и бюджетна (фискална) антикризисна политика се оказва държавна финансова помощ и на банкрутиращи частни индустриални фирми и акционерни дружества (рудодобивни, металодобивни, автомобилостроителни, самолетостроителни и др.). Кризисното бедствие се използва от предизвикалата го финансова буржоазия и олигархия за укрепване на нейното господстващо положение в обществото.

При глобалната капиталистическа икономическа криза, т.е. при краха на капитала, отново най-онеправдани и потърпевши са обикновените хора. Милиарди от тях остават без работа и без източници на доходи и водят жалко съществувание в очакване да настъпи фазата на стопанско оживление, което да открие възможности за подобряване на съсипания им от кризата живот.

Спрямо тези жертви на капитализма буржоазните правителства проявяват притворна загриженост. Представят програми за обезщетение при безработица (в размер на няколко месечни минимални работни заплати), за преквалификация на някои безработни, за субсидирана, но крайно ниско платена заетост в обществени дейности (почистване на улици, обслужване на стари и болни хора и др.).

Сегашното бедствено състояние на световния капитал неправилно се обозначава с понятието “финансова криза”. Така се замаскирва капиталистическия характер на тази криза и се правят внушения, че нейното появяване се дължи на прекалената алчност на някои банкови и борсови собственици и на неразбории в съществуващата глобализирана банкова система. Формира се мнение, че за излизане от въпросната криза е достатъчно да бъдат направени малки, козметични промени в някои закъсали банки и застрахователни компании и да им се предоставят пари от бюджета на държавата.

Във връзка с глобалната капиталистическа икономическа криза се организират срещи (към края на 2008 г. и през април 2009 г. в Лондон) на ръководителите на двадесетте най-големи държави (включително Китай, Индия и Бразилия), чийто дял в световната икономика е около 90 %. Обменят се мнения за приемане на съгласувана антикризисна стратегия, насочена главно към:

• 
  реформиране на глобалните финансови ин-ституции;
  
• 
  налагане на международен надзор над финансовите пазари;
  
• 
  въвеждане на по-строги правила и прозрачност (включително премахване на банковата тайна в Швейцария, Лихтенщайн, Люксембург, Австрия и други държави) във финансовия сектор;
  
• 
  регулация на паричните и кредитните отношения, в т.ч. и на частните смесени (хедж) акционерни фондове;
  
• 
  мерки срещу освободените от данъци зони, наричани “данъчни оазиси”.
  

Американската страна, чиито банки и валутни ресурси доминират в света, настоява в центъра на глобалната антикризисна политика да бъдат поставени “фискалните пакети”, т.е. наливането на държавни пари в частните финансови институции с цел да се стимулира кредитирането.

Според европейските лидери веднага след избухването на глобалната криза държавите са направили достатъчно разходи за финансово оздравяване на доведени до фалит частни банки и по-нататък е нужно да се засилва контролът върху тях. В национален и глобален мащаб трябва да се преминава към “регулация на финансовите пазари”, за да бъде деблокиран достъпът до свежи пари за реалната икономика.

Такива препоръки се дават и в почти ежедневно появяващите се научни и научно-популярни публикации, посветени на “глобалната финансова криза”. В тях се предлагат палиативни бюджетни и други мерки за спасяване на наемните работници от кризисното бедствие. Споровете се въртят главно около това, кои икономически инструменти (лихви, данъци, държавни инвестиции и субсидии и т.н.) би трябвало да се прилагат за по-скорошно възобновяване и нормализиране на застоялия оборот на капитала. Застъпват се и утопичните твърдения, че с такива инструменти и подходи могат не само да се преодоляват, но и да се “предот-вратяват” капиталистически кризи и “депресии”.

Абсурдно е да се смята, че народите могат да се избавят от разорителните кредитни, търговски, произ-водствени и всеобщи кризи в рамките на съществуващия капиталистически обществен строй, особено в буржоазни държави, където частни банки изпълняват функциите на централни банкови институции и с парите си могат задкулисно да упражняват върховната държавна власт.

Целта на настоящата книга е да се представи научнообоснован социалистически възглед за противодействие на глобалната капиталистическа икономическа криза и същевременно да бъде посочен път към изграждане на солидарно и справедливо общество, в което да се премахне бедността-една от главните причини за избухването на различните форми на капиталистическа криза.

Тезата е, че за бързото преодоляване на съвременната глобална капиталистическа криза е необходимо в отделните страни да бъдат извършвани дълбоки социално-икономически преобразования, насочени към формиране на социалистически държавен и обществен строй.

Нужно е да се ускори процесът на преминаване от еднополярно към многополярно глобално общество и да се създадат условия за поставяне на местните и световните финансови институции под властта и кон-трола на съответните държави и междудържавни организации.

В книгата са изложени социалистически идеи за излизане от безпрецедентната глобална капиталистическа икономическа криза. Посочени са пътища и средства за реформиране на сегашната архитектура на световната финансова система.

Систематизирани са обоснованите от Карл Маркс изводи и постановки за отделните форми на капиталис-тическата икономическа криза. Повечето от тях са формулирани при изследването на конкретни обществени събития и явления (икономически, класови, политически) и се съдържат в различни негови съчинения, но при подреждането им се оформя цялостен мироглед за премахване на опустошителната циклична капиталистическа криза.

Разкрита е същността на капиталистическата криза и са очертани нейните основни форми. Представени са марксистко-ленинските, кейнсианските и други антикризисни теории и практики.

О

Формулирани са гледища за антикризисните мерки и начини на действие, предприети в САЩ и в други големи държави. Обоснована е необходимостта от преструктуриране на собствеността в банковите, в застрахователните и в производствените сектори на тези държави и са очертани насоките на реформиране на действащите световни организации – International Mo-netary Fund – Международен валутен фонд (МВФ) и International Bank for Reconstruction and Development –Международна банка за реконструкция и развитие (Световна банка).

Разгледани са последствията от глобалната капиталистическа криза и в Република България.

Доказана е необходимостта от преминаване към български път на обществено развитие, при който да се осъществява съобразена със съществуващите меж-дународни реалности народополезна политика.

Книгата е предназначена за обикновените хора, включително за младежта. Може да се ползва и от учени, преподаватели, стопански деятели, държавници и политици.


I. За същността на капиталистическата криза
Капиталистическата икономическа криза е бед-ствено състояние на общественото производство. Тя се характеризира с периодични нарушения в процеса на капиталистическото възпроизводство (производство и обръщение на стоки и пари). При протичането на този процес кризите възникват предимно на фазата на стоковото и паричното обръщение.

В зависимост от тяхната форма и обхват са и обществените им последствия:

• 
  разорявания и фалити на банки, производ-ствени, търговски и обслужващи компании;
  
• 
  колосални загуби на производителен и паричен капитал;
  
• 
  спад на икономическия растеж;
  
• 
  масова безработица и бедност;
  
• 
  мизерия и глад на милиони хора.
  

Много учени икономисти са писали за характера на капиталистическите стоково-парични отношения, за заложените в тях противоречия и възможности за възникване на криза.

Засега най-обосновани от научна гледна точка си остават изследванията на класиците на научния социали-зъм и ръководители на световната работническа класа – Карл Маркс, Фридрих Енгелс и Владимир Илич Ленин.

В редица техни изследвания на действителните обществени отношения са разкрити главните тенденции в развитието на капиталистическото (основаното на частната собственост и наемния труд) стоково производство¹. Доказано е, че в капиталистическото общество, където господства буржоазната експлоататорска класа, кризите са неизбежни.

Това по оригинален и убедителен начин е на-правено в трудовете на определения (чрез допитване на английската медийна компания ББС) за мислител на второто хилядолетие Карл Маркс. В тях е разкрита същността, структурата и движението на капитала и са посочени насоките на развитие на капиталистическите обществени отношения.

Направен е обстоен анализ на стоката (елементарната форма на богатството в капиталистическото общество) и е доказано, че тя е благо, продукт, предназначен за продажба на пазара. Стоката се състои от въплътен конкретен човешки труд, т.е. потребителна стойност и стойност – “овеществен, материализиран абстрактен човешки труд”².

Размяната на стоките на пазара се извършва по тяхната стойност. Обикновено величината на стойността на всяка стока се определя от обществено необходимия за нейното производство труд, измерван с продължителността и интензивността на работата по часове и дни.

Притежателите на капитал (пари, средства за производство) наемат на работа работници, които про-дават своята работна сила като стока. Стойността на стоката работна сила се определя от работното време, необходимо за нейното възстановяване и възпроизводство, т.е. от времето, през което могат да бъдат произведени нужните за съществуването на отделния работник продукти (храна, облекло, обувки и други стоки).

Работната сила, която участва в производствения процес, може не само да възпроизвежда един “еквивалент” на своята стойност, но и един “превес извън него”, наричан “принадена стойност”, която обикновено се присвоява от собствениците на капитали (т. XXIII, с. 221). За да обсебват повече принадена стойност (принаден продукт) и да трупат колкото може повече богатства, притежателите на капитали налагат безмилостна и жестока експлоатация на наемните работници чрез удължаване на работното време, пренатоварване с работа на заетите, лишаване от социални осигуровки, използване на по-малко платен детски труд и т.н.

Капиталът е овеществен (в стоки и пари) минал човешки труд. Постоянната му част (машини и съоръжения) участва в производствения процес, без да създава нова стойност (стойността на постоянния капитал се отдава на части на новопроизвеждания продукт). Стойността на капитала се увеличава чрез изсмукване на максимално количество принаден продукт от наетата жива работна сила. “Капиталът е мъртъв труд, който като вампир оживява, само когато всмуква жив труд и живее толкова по-пълно, колкото повече жив труд поглъща” (т. XXIII, с. 245).

В конкурентните условия на капиталистическия начин на производство капиталът и наемният труд се натоварват до краен предел и се постига бурно развитие на обществените производителни сили.

Това развитие не е насочено към постигане на всенародно благоденствие, а към увеличаване на богат-ството на собствениците на капитала.

В капиталистическото, буржоазното общество стоките се произвеждат предимно от класата на наемните работници, наричани пролетарии. Тази класа и до ден днешен е най-многобройната в обществата на повечето страни. Нейните представители са лишени от собственост на основни средства за производство (оръ-дия и предмети на труда) и за да преживяват са принудени да продават своята единствена стока – работната си сила. По-голямата част от трудовия продукт на наемните работници се присвоява от различните фракции на буржоазната класа (банкери, индустриалци и търговци), а също и от аристократи и от едри земевладелци, които печелят, като лихварстват или дават под наем част от многото си имоти и земи.

Напоследък у нас се разпространяват несъстоятелните твърдения на американски автори (Даниел Бел, Питър Дракър и др.), според които с развитието на информационната техника и промяната на характера на човешкия труд се формирало “посткапиталистическо”, “информационно общество” или “общество на знанието”, в което пролетариите изчезвали като класа. Формирала се някаква “средна класа” на “професионали”, т.е. компютърни и други специалисти³.

С такива пошли компилации се втълпява на читателите, че в капиталистическото “информационно общество” едва ли не всички класи са заможни и за-дружни (дори и извън отвъдокеанската империя), имат еднакви интереси и няма повече да господстват една над друга.

Отрича се политико-икономическо учение на Карл Маркс и най-вече непреходната му теория за класовата борба, която е сърцевината на неговото творчество.

Марксовата теория за класовата борба по думите на В. И. Ленин е “ръководната нишка, позволяваща да се открият закономерностите в общественото развитие”⁴. Тази теория разкрива, че човешката история след първобитно-общинния строй е низ от сблъсъци между антагонистичните класи: робовладелци и роби; феодали и крепостни селяни; капиталисти и пролетарии; финансови олигарси и трудови хора.

Може би е нужно да бъде припомнено, че според К. Маркс под “пролетарии” икономически се разбира само наемният работник, който произвежда и увеличава “капитала” и когото изхвърлят на улицата, щом стане излишен за потребностите на самонарастването на “господин Капитала” (т. XXIII, с. 623). Това определение на понятието “пролетарии” напълно се потвърждава и при съвременната икономическа криза в САЩ, където по данни на печата⁵ само през последните четири месеца на 2008 г. били съкратени от работа около 2 млн. души, в т.ч. висококвалифицирани банкови и други служители и работници.

В направените от К. Маркс анализи на капиталистическото, т.е. на основаното на частен капитал и наемен труд стоково производство, са разкрити потенциалните възможности за кризи. Такива възможности са открити след 18-и век с развитието на машинната индустрия и разделението на процеса на капиталистическото възпроизводство на стадии, фази – производ-ство и обръщение (стоково и парично). Тези фази се обособяват, получават самостоятелно развитие и противостоят една на друга.

При това положение през определени периоди в единния, но раздробен възпроизводствен процес настъпват диспропорции и дисбаланси, чието възстановяване и хармонизиране се извършва “насилствено” под формата на криза. Когато се появи несъответствие в някоя от фазите, то обхваща целия възпроизводствен процес. Избухва съответната форма на криза, чрез която, по думите на В. Ленин, се възстановява “нарушеното равновесие” (цит. т. XXVI, с. 353). Кризата е насилствено възстановяване на единството на отделните фази на процеса на капиталистическото възпроизводство. Тя в същото време е и насилствено превръщане на тези фази в самостоятелни “моменти, които всъщност съставляват нещо единно”⁶.

Паричната криза, която е особена фаза на всяка всеобща производствена и търговска криза, възниква и поради съдържащото се противоречие във функциите на парите като платежно средство. От една страна, при изравняване на платежите парите функционират мислено като сметни пари, а от друга, когато се стигне до действителни плащания, парите действат като “абсолют-на стока”, разменна стойност, измервана с количест-вото на въплътения в нея абстрактен човешки труд.

Преди формирането на капиталистическите отношения, т.е. при робовладелския и феодалния обществен строй, е имало просто парично обръщение, но то не е пораждало кризи. В докапиталистическите общества е имало потребление предимно на хранителни, художествени, религиозни и други стоки при примитивно развитие на производителните сили и ограничено обществено производство.

Функцията на парите като платежно средство открива възможност за криза (първата обща капиталис-тическа криза е възникнала през 1825 г. в Англия и в други индустриално развити държави – т. XIX, с. 223). Тази възможност става действителност, главно защото паричният капитал се движи и обръща в стихийно по своя характер частно капиталистическо производство.

Практиката отдавна е доказала, че чрез конкуренцията и стихийните пазарни сили не би могло да се осигурява балансирано и хармонично развитие на капиталистическия начин на производство и да се преодоляват вътрешно присъщите му антагонистични противо-речия. Нараства (абсолютно и относително) постоянният капитал (сгради, машини, материали) спрямо променливия капитал (работната сила) и се стига съответно до намаляване на нормата на печалбата. В противовес на тази негативна за капиталистите тенденция се търсят начини за увеличаване на общата печалба чрез концентрация и централизация на капитала (понастоящем спадащата норма на печалбата в италиански, испански, гръцки и други европейски авиокомпании е мотивът за евентуални техни сливания или продажба на английски, германски и други компании на гражданската авиация). По този начин в капиталистическото общество продължават да се изострят главните му противоречия между: частния капитал и експлоатираната и изтощавана от него работна сила; обществения, колективния характер на машинното производство и частното, едноличното присвояване на произвежданите продукти; насоченото към максимална печалба производство и тънещите в мизерия и нищета масови купувачи и потребители.

Конфликтът на противостоящите един на друг фактори на капиталистическото производство периодично намира изход в кризите. Тези кризи винаги са “само временно насилствено разрешение на съществуващите противоречия, насилствени взривове, които за миг възстановяват нарушеното равновесие” (т. XXV, ч. I, с. 268).