Проф д. ик н. Ангел димов религиозна политика издателска къща “Христо Ботев”



страница1/7
Дата07.11.2017
Размер1.55 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7
Проф. д.ик.н. АНГЕЛ ДИМОВ
РЕЛИГИОЗНА ПОЛИТИКА


Издателска къща “Христо Ботев”

София, 2009

© Ангел Димов, 2009

© ИК “Христо Ботев”, София, 2009


Проф. д.ик.н Ангел Димов
РЕЛИГИОЗНА ПОЛИТИКА
Трето преработено и допълнено издание
Художествено оформление на корицата

Любомир Филипов
Печатни коли – 8,625

Формат 84/108х32


ИК “Христо Ботев”

София, 2009



ISBN 954-445-840-9





СЪДЪРЖАНИЕ


ПРЕДГОВОР ..................................................................

5

1. ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЛИГИИ ....................................

29

2. ПОЛИТИЧЕСКИ ЦЕЛИ НА РЕЛИГИОЗНИТЕ

ОБЩНОСТИ ...............................................................



39

3. ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА СТАРИЯ

ЗАВЕТ .........................................................................



54

4. ПОЛИТИЧСКИ ПОСЛАНИЯ В НОВИЯ ЗАВЕТ ..

69

5. ПОЛИТИЧЕСКОТО “БЛАГОВЕСТИЕ” .................

86

6. ПОЛИТИЧЕСКАТА ХРИСТИЯНСКА ПАРТИЯ ..

107

ЗАКЛЮЧЕНИЕ ..............................................................

129


П Р Е Д Г О В О Р
През пос­лед­но­то де­се­ти­ле­тие на ХХ в. нас­тъп­ват ка­чес­т­ве­ни из­ме­не­ния в по­ли­ти­чес­ко­то и со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ко­то раз­ви­тие на на­ро­ди­те. Оли­гар­си­те от всич­ки стра­ни се обе­ди­ня­ват и ус­пя­ват да раз­ру­шат сис­те­ма­та на дър­жа­вния со­ци­а­ли­зъм в Ру­сия и дру­ги­те стра­ни от Из­точ­на и Цен­т­рал­на Ев­ро­па. В гло­ба­лен ма­щаб се на­ла­га аб­со­лют­ната власт на от­въ­до­ке­ан­с­ка­та фи­нан­со­ва и по­ли­ти­чес­ка оли­гар­хия. На­ру­ша­ва се под­дър­жа­но­то де­се­ти­ле­тия на­ред во­ен­но и яд­ре­но ра­вен­с­т­во и рав­но­ве­сие между ка­пи­та­лис­ти­чес­кия и со­ци­а­лис­ти­чес­кия меж­ду­дър­жа­вeн блок.

С по­мощ­та на от­въ­до­ке­ан­с­ка­та оли­гар­хия в Бъл­га­рия дър­жав­на­та власт се ов­ла­дя­ва от ма­фи­от­с­ки фи­нан­со­ви и тър­гов­с­ки гру­пи­ров­ки. Фор­ми­ра се ко­рум­пи­ран и про­да­жен по­ли­ти­чес­ки елит.

Из­вър­ш­ва се то­тал­на при­ва­ти­за­ция (уза­ко­не­на краж-­ба) на го­ле­ми­те дър­жав­ни бан­ки и пред­п­ри­я­тия. Ли­бе­ра­ли­зи­рат се ва­лут­ни­те и мит­ни­чес­ки­те ре­жи­ми и се улес­ня­ва тра­фи­кът и тър­го­ви­я­та с нар­ко­ти­ци.

Под пред­лог – прив­ли­чане на чуж­дес­т­ран­ни ин­вес­ти­ции, бъл­гар­с­ка­та ико­но­ми­ка пос­те­пен­но се пре­да­ва в ръ­це­те на за­пад­ни и израел­с­ки ка­пи­та­лис­ти. Съ­дейс­т­ват им от­ро­де­ни бъл­га­ри кос­мо­по­ли­ти, ко­и­то са го­то­ви на всич­ко, за да иг­ра­ят ро­ля­та на доб­ре пла­те­на ко­ло­ни­ал­на ад­ми­нис­т­ра­ция.

В об­щес­т­во­то и дър­жа­ва­та из­п­лу­ват и взе­мат връх ка­ри­е­рис­тич­ни и кри­ми­нал­ни еле­мен­ти, ко­и­то с из­ма­ми и убийс­т­ва при­до­би­ват чуж­ди имо­ти и па­ри. Ня­кои от тях се ос­во­бож­да­ват от зат­во­ри (осъж­да­ни за из­ра­бот­ва­не и раз­п­рос­т­ра­не­ние на фал­ши­ви па­ри), съз­да­ват фи­нан­со­ви пи­ра­ми­ди и къ­щи и от­не­мат мно­го­го­диш­ни­те спес­тя­ва­ния на до­вер­чи­ви хо­ра.
Дру­ги “за­ра­бот­ват” лес­ни па­ри с лъ­же­ле­че­ние, ек­с­т­ра­сен­с­т­во, яс­но­вид­с­т­во, пра­ве­не на ма­гии и хо­рос­ко­пи, пред­с­каз­ва­не на бъ­де­ще­то. Та­ка се съз­да­ва кас­тата на но­во­бо­га­та­шите от ма­фи­от­с­ки тип, чий­то охо­лен жи­вот се съ­път­с­т­ва с по­куп­ки на лук­соз­ни ав­то­мо­би­ли и сто­ки за би­та, опош­ля­ва­не и про­фа­ни­зи­ра­не на му­зи­кал­ни и дру­ги жан­ро­ве на из­кус­т­во­то, раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на ха­зар­та и прос­ти­ту­ци­я­та.

Меж­дув­ре­мен­но тру­до­ви­те хо­ра се об­ри­чат на ми­зе­рия и ни­ще­та. Те и тех­ни­те се­мейс­т­ва драс­тич­но обед­ня­ват. За­губ­ват оси­гу­ря­ва­ни­те им при дър­жав­ния со­ци­а­ли­зъм со­ци­ал­ни при­до­бив­ки: га­ран­ти­ра­на ра­бо­та и по­чив­ка; без­п­лат­но об­ра­зо­ва­ние и зд­ра­ве­о­паз­ва­не; ико­но­ми­чес­ка въз­мож­ност на все­ки да пъ­ту­ва и пре­би­ва­ва в пла­нин­с­ки и мор­с­ки ку­рор­ти; дър­жав­но снаб­дя­ва­не с ев­ти­на елек­т­ро- и топ­ло­е­нер­гия.

Вслед­с­т­вие на всич­ко то­ва мно­го хо­ра (пре­дим­но без­ра­бот­ни и пен­си­о­не­ри) прес­та­ват да вяр­ват във въз­мож­ност­та да бъ­де ре­а­ли­зи­ра­на иде­я­та за из­г­раж­да­не на со­ли­дар­но и спра­вед­ли­во об­щес­т­во. Ня­кои от тях из­па­дат в със­то­я­ние на стрес и се раз­бо­ля­ват от не­из­ле­чи­ми бо­лес­ти, а дру­ги са­ми си сла­гат край на жи­во­та.

Та­зи об­щес­т­ве­на сре­да е из­к­лю­чи­тел­но бла­гоп­ри­ят­на за по­дем на ре­ли­ги­оз­ни­те дви­же­ния и сек­ти. Приб­ли­зи­тел­но та­ка­ва е би­ла и об­щес­т­ве­на­та об­с­та­нов­ка в на­ча­ло­то на но­ва­та ера, ко­га­то по юдейс­ки­те зе­ми въз­ник­ва хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­ги­оз­на сек­та, а ней­на­та цър­к­ва и ре­ли­гия се ле­га­ли­зи­ра и ста­ва част от дър­жав­на­та власт на раз­ла­га­ща­та се Рим­с­ка им­пе­рия.

Се­га пред­с­та­ви­те­ли­те на меж­ду­на­род­на­та фи­нан­со­ва и по­ли­ти­чес­ка оли­гар­хия уме­ло из­пол­з­ват ре­ли­ги­я­та (вя­ра­та във въ­об­ра­жа­ем Бог – на гръц­ки “Те­ос”) за ук­реп­ва­не на сво­я­та дър­жав­на и гло­бал­на власт. За­ед­но с цър­ков­ни­те арис­ток­ра­ти се стре­мят да дър­жат тру­де­щи­те се и ко­ло­ни­ал­ни­те на­ро­ди в об­с­ку­ран­ти­зъм, не­ве­жес­т­во, да ек­с­п­ло­а­ти­рат тях­на­та ра­бот­на си­ла и съ­щес­т­ву­ва­щи­те на зе­мя­та при­род­ни, ма­те­ри­ал­ни и фи­нан­со­ви ре­сур­си.

Вис­ши­те цър­ков­ни слу­жи­те­ли ви­на­ги са би­ли и про­дъл­жа­ват да бъ­дат част от влас­т­ва­ща­та ари-с­ток­ра­ция и оли­гар­хия. Нес­лу­чай­но цър­к­ва­та по­лу­ча­ва об­щес­т­ве­ни при­ви­ле­гии, имо­ти, зе­ми, зла­то и среб­ро. Ней­ни спон­со­ри са и ма­фи­о­ти, из­вър­ши­ли теж­ки прес­тъп­ле­ния. Мно­го от тях се на­дя­ват, че ще им бъ­дат “оп­рос­те­ни гре­хо­ве­те”, ка­то за­де­лят част от сво­и­те нат­ру­па­ни бо­гат­с­т­ва за стро­и­тел­с­т­во и ре­монт на цър­ков­ни сгра­ди и па­рак­ли­си.

Ре­ли­ги­я­та е ин­с­т­ру­мент за под­чи­ня­ва­не и по­ко­ря­ва­не на не­у­ки и не­ве­жи хо­ра. Обик­но­ве­но то­ва ста­ва, ка­то им се вну­ша­ва, че вя­ра­та в “не­ви­ди­мия Бог” и най-ве­че все­от­дай­ност­та и щед­рост­та към цър­к­ва­та ще­ ги из­ба­вят от “гре­хо­ве­те” и ще им оси­гу­рят без­с­мър­тие и бла­жен зад­г­ро­бен жи­вот. Ако оба­че са ате­ис­ти, т.е. про­тив Те­ос (Бог), про­я­вя­ват не­ве­рие и без­бо­жие и не пла­щат сво­я­та дан на цър­к­ва­та, ще­ бъ­дат ана­те­мо­са­ни (от­лъ­че­ни) от нея и на­ка­за­ни със смърт. След та­зи при­съ­да “вез­де­съ­щи­ят” и “все­мо­гъ­щ” Бог ще ги из­п­ра­ти в пъ­къ­ла, къ­де­то ще ги очак­ва­т “веч­ни” стра­да­ния и скър­би.

Оче­вид­но об­щес­т­ве­но­то гос­под­с­т­во на цър­к­ва­та се ус­та­но­вя­ва и под­дър­жа с лъ­жи и вся­ва­не на страх. То се кре­пи на възползването от нес­по­лу­ки­те и не­щас­ти­я­та на бед­ни, без­за­щит­ни и бол­ни хо­ра, а съ­що и ка­то се на­саж­да мра­ко­бе­сие и не­ве­жес­т­во.

Впро­чем, спо­ред из­б­ра­ния (чрез све­тов­на ан­ке­та на Бри­тан­с­ка­та ра­ди­оп­ре­да­ва­тел­на кор­по­ра­ция – Би Би Си) за мис­ли­тел на ми­на­ло­то хи­ля­до­ле­тие Карл Маркс “не­ве­жес­т­во­то е де­мо­нич­на си­ла”, пре­диз­вик­ва­ща мно­го чо­веш­ки тра­ге­дии1. В ранната си публикация “Към критика на Хе­ге­ло­вата­ фи­ло­со­фия на пра­во­то” той ха­рак­те­ри­зи­ра вя­ра­та в бо­га с кри­ла­та­та фра­за: “Ре­ли­ги­я­та е опи­ум за на­ро­да”2. (Кур­си­вът е мой.)

Въп­ре­ки то­ва дър­жа­ва­та би тряб­ва­ло да зак­ри­ля Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва и ней­ни­те слу­жи­те­ли, без да се на­мес­ва в тех­ния вът­реш­но­цър­ко­вен жи­вот. Дър­жа­ва­та след­ва да се гри­жи и за опаз­ва­не на цър­ков­но­то иму­щес­т­во, вклю­чи­тел­но и цър­ков­ни­те па­мет­ни­ци, да на­сър­ча­ва спаз­ва­не­то на на­род­ни­те оби­чаи и тра­ди­ции. Ве­ли­ки­ят рус­ки по­ет Алек­сан­дър Сер­ге­е­вич Пуш­кин ня­ко­га е каз­вал “тра­ди­ци­и­те са ду­ша­та на дър­жа­ви­те”.



Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва е иг­ра­ла прог­ре­сив­на ро­ля в об­щес­т­во­то. През ней­но­то мно­го­ве­ков­но съ­щес­т­ву­ва­не поч­ти ня­ма та­ки­ва жес­то­ки и ма­щаб­ни го­не­ния и ин­к­ви­зи­ции на уче­ни и “ере­ти­ци”, а съ­що и кръ­воп­ро­ли­тия, как­ви­то из­пъл­ват ис­то­ри­чес­кия път на ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва.

Още с пок­ръс­т­ва­не­то (865 г.) на бъл­га­ри­те и на­ла­га­не­то на хрис­ти­ян­с­т­во­то за дър­жав­на ре­ли­гия цър­к­ва­та е спо­мог­на­ла за окон­ча­тел­но­то офор­мя­не на бъл­гар­с­ка­та на­род­ност. Пре­ми­на­ло се от раз­лич­ни (пра­бъл­гар­с­ки, сла­вян­с­ки и т.н.) ре­ли­ги­оз­ни вяр­ва­ния към об­ща ре­лигия, ко­я­то обе­ди­ни­ла то­га­ваш­ни­те пле­ме­на по бъл­гар­с­ки­те зе­ми.

На­ла­га­не­то на хрис­ти­ян­с­т­во­то за дър­жав­на ре­ли­гия у нас от­к­ри­ло го­ле­ми въз­мож­нос­ти за съз­да­ва­не на сред­но­ве­ков­на бъл­гар­с­ка кул­ту­ра. То да­ло си­лен тла­сък на по-на­та­тъш­но­то кул­тур­но раз­ви­тие на бъл­гар­-ския на­род.

Го­ле­ми са зас­лу­ги­те на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва и за раз­п­рос­т­ра­не­нието на съз­да­де­на­та (през 855 г.) от со­лун­с­ки­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий сла­вян­ска аз­бу­ка и пис­ме­ност. С ней­на по­мощ дош­ли­те през 886 г. в Бъл­га­рия техни уче­ни­ци (Кли­мент, На­ум и Ан­ге­ла­рий) са на­у­чи­ли на чет­мо и пис­мо хи­ля­ди мла­ди хо­ра, ко­и­то по-къс­но ста­на­ли учи­те­ли и све­ще­ни­ци.

Впро­чем, прев­рат­нос­ти­те в раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва при­да­ват на на­ша­та цър­к­ва по-зе­мен и на­ро­ден ха­рак­тер. През Сред­но­ве­ко­ви­е­то, ко­га­то ка­то­ли­чес­ки­те вис­ши ду­хов­ни­ци дър­жа­ли свет­с­ка­та власт на по­ве­че­то за­пад­но­ев­ро­пейс­ки дър­жа­ви и во­дe­ли ка­сап­ни­чес­ки вой­ни, цър­к­ва­та ни се е бо­ри­ла за оце­ля­ва­не в пре­де­ли­те на тур­с­ка­та им­пе­рия, къ­де­то офи­ци­ал­на ре­ли­гия е ис­ля­мът.

Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва доп­ри­на­ся твър­де мно­го и за ос­во­бож­де­ни­е­то на Бъл­га­рия от тур­с­ко вла­ди­чес­т­во. Ней­ни слу­жи­те­ли прос­ве­ща­ват по­ро­бе­ния на­род, из­ди­гат на­ци­о­нал­но­то му са­мо­съз­на­ние и лич­но учас­т­ват в хай­душ­ки и въс­та­ни­чес­ки че­ти и въс­та­ния сре­щу пет­ве­ков­ния по­ро­би­тел.

Из­г­ра­де­ният от из­точ­ноп­ра­вос­лав­ни­те “пър­во­от­ци” при­ро­до­съ­об­ра­зен, бо­го­чо­веш­ки об­раз на Исус Хрис­тос допринася през ве­ко­ве­те в Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва да пре­об­ла­да­ват “доб­ри­те де­ла” за раз­ли­ка от войн­с­т­ве­ния бог на юде­и­те и от пос­то­ян­но “деб­не­щия” и прес­лед­ва­щ ди­си­ден­ти и дос­той­ни лич­нос­ти Гос­под на ка­то­ли­ци­те.

Н
2. Религиозна политика

а­ши­ят на­род ви­на­ги тряб­ва да от­да­ва по­чит на бъл­гар­с­ки цър­ков­ни во­ди­те­ли ка­то пат­ри­арх Ев­ти­мий – ръ­ко­во­ди­тел на от­б­ра­на­та на об­са­де­ния през 1393 г. от тур­с­ка­та ар­мия гр. Тър­но­во; Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки – на­пи­сал (през 1762 г.) “Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­кая”; Соф­ро­ний Вра­чан­с­ки – вла­ди­ка и кни­жов­ник, кой­то в на­ча­ло­то на де­вет­на­де­се­ти век се обя­вя­ва за смя­на на цър­ков­ни­те ки­лий­ни учи­ли­ща със свет­с­ки; Не­о­фит Боз­ве­ли и Ила­ри­он Ма­ка­ри­о­пол­с­ки, ко­и­то през ХІХ в. ор­га­ни­зи­рат бор­ба­та за на­ци­о­нал­на чер­к­ва; пат­ри­арх Ки­рил – ав­тор на цен­ни кни­ги и с ли­чен при­нос за спа­ся­ва­не (през 40-те го­ди­ни на ХХ в.) на бъл­гар­с­ки­ ев­реи от на­цис­т­ки­те ла­ге­ри на смърт­та, а по-къс­но (1953 г.) за из­ди­га­нето на ран­га на бъл­гар­ска­та цър­к­ва от ек­зар­хия на пат­ри­ар­шия.

Пре­да­ност към цър­ков­но­то де­ло про­я­вя­ваха и ре­ди­ца съв­ре­мен­ни во­да­чи на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва като пат­ри­арх Мак­сим, плов­див­с­кия мит­ро­по­лит Ар­се­ний и игу­ме­на на Бач­ков­с­кия ма­нас­тир На­ум.

По­нас­то­я­щем все още има зна­чи­те­лен брой бъл­га­ри, в то­ва чис­ло ко­му­нис­ти­чес­ки и со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тий­ни фун­к­ци­о­не­ри, ко­и­то по­се­ща­ват цър­к­ви и при­със­т­ват на ли­тур­гии и служ­би. Ре­дов­ните по­се­ти­те­ли оба­че са пре­дим­но въз­рас­т­ни же­ни и хора, ко­и­то стра­дат от бо­лес­ти и спо­ле­тя­ло ги го­ля­мо не­щас­тие.

Цър­к­ва­та из­пъл­ня­ва и пог­ре­бал­ни фун­к­ции. Све­ще­ни­ци че­тат ре­ли­ги­оз­ни тек­с­то­ве и за­ед­но с цър­ков­ни хо­ро­ве пе­ят псал­ми, с ко­и­то уте­ша­ват скър­бя­щи­те близ­ки и род­ни­ни на по­кой­ни­ците. Та­ка че цър­ков­на­та об­щ­ност е нуж­на на об­щес­т­во­то. Ней­ни­те бо­гос­ло­ви и слу­жи­те­ли не трябва да бъ­дат по­ве­че, от­кол­ко­то то мо­же ико­но­ми­чес­ки и мо­рал­но да из­дър­жа.

Те­зи и ре­ди­ца дру­ги цър­ков­ни въп­ро­си би тряб­ва­ло да се ре­ша­ват чрез при­ла­га­не на дал­но­вид­на бъл­гар­с­ка ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка. Ней­ни­те ос­нов­ни прин­ци­пи, за­да­чи и ме­ха­низ­ми след­ва ре­гу­ляр­но да се съг­ла­су­ват с дър­жав­на­та по­ли­ти­ка спря­мо цър­к­ва­та и ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти.

По­доб­но на свет­с­ка­та и ре­ли­ги­оз­на­та по­ли­ти­ка се при­ла­га за спе­чел­ва­не на власт и гос­под­с­т­ва­що по­ло­же­ние в об­щес­т­во­то, но чрез вну­ше­ния за вя­ра в съ­щес­т­ву­ва­не­то на все­лен­с­ки влас­те­лин, на­ре­чен Бог, ре­ли­ги­оз­ни обе­ща­ния (за нас­ле­дя­ва­не на ве­чен жи­вот, съз­да­ва­не на Бо­жие цар­с­т­во, къ­де­то доб­ро­то по­беж­да­ва зло­то и т.н.) и ме­ха­низ­ми (про­по­ве­ди, ос­ве­ща­ва­ния, ор­га­ни­зи­ра­не на съ­бо­ри и праз­ни­ци, на бла­гот­во­ри­тел­ни ак­ции).

След 1990 г. у нас пред­с­та­ви­те­ли­те на но­вос­фор­ми­ра­ла­та се арис­ток­ра­ция и бур­жо­а­зия во­дят по­ли­ти­ка на ов­ла­дя­ва­не на вис­ша­та цър­ков­на власт. Опитват се с не­чес­т­ни по­ли­ти­чес­ки и юри­ди­чес­ки сред­с­т­ва и пох­ва­ти да от­с­т­ра­нят за­кон­но из­б­ра­ния пат­ри­арх Мак­сим и чле­но­ве на Све­тия си­нод (уп­ра­ви­тел­но­то тя­ло на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва).

Те пре­диз­вик­ват и из­вър­ш­ват (1992 г.) схиз­ма (раз­кол) в цър­к­ва­та, ка­то съз­да­ват и съ­деб­но ре­гис­т­ри­рат ал­тер­на­ти­вен си­нод и про­въз­г­ла­ся­ват нов пат­ри­арх. По­ве­че­то чле­но­ве на “но­вия” си­нод са ко­мич­ни фи­гу­ри. В съ­юз с гру­па опар­ти­за­не­ни „биз­нес­ме­ни“ ус­пя­ват да оку­пи­рат и без­на­ка­за­но да зав­зе­мат Со­фийс­ка­та све­що­лив­ни­ца и да тру­пат па­ри. Са­мо­нас­та­ня­ват се в мно­го цър­ков­ни сгра­ди и сто­пан­с­т­ва в раз­лич­ни кра­и­ща на стра­на­та.

В ле­ги­тим­ния си­нод на на­ша­та цър­к­ва се на­ла­га по­ли­ти­ка на при­съ­е­ди­ня­ва­не на вис­ше­то ду­хо­вен­ст­во към арис­ток­ра­тич­на­та рен­ти­ер­с­ка кла­са. След 1990 г. вис­ши­ят клир (вмес­то да се за­ни­ма­ва с цър­ков­ни­ ра­бо­ти) во­ди кам­па­ния за рес­ти­ту­ция и връ­ща­не на от­дав­на на­ци­о­на­ли­зи­ра­ни цър­ков­ни имо­ти (зе­ми, го­ри, сгра­ди) с цел отдаването им за сто­па­нис­ва­не под на­ем. Та­ка цър­к­ва­та от­но­во се прев­ръ­ща в сред­но­ве­ков­на фе­о­дал­на и рен­ти­ер­с­ка ор­га­ни­за­ция.

Ис­то­ри­чес­ки­ят опит учи, че та­ка­ва по­ли­ти­ка ра­но или къс­но не­ми­ну­е­мо ще до­ве­де до на­род­но не­го­ду­ва­ние и бунт сре­щу цър­ков­ни­те арен­да­то­ри и са­ма­та цър­к­ва. При ней­но­то осъ­щес­т­вя­ва­не вис­ше­то ду­хо­вен­с­т­во вли­за в съ­юз с най-мра­ко­бес­ни­те и ти­ра­нич­ни си­ли, на­со­че­ни про­тив на­рода.

Та­ка през 1923 г. Све­тият си­нод на на­ша­та цър­к­ва се включ­ва в под­го­тов­ка­та и из­вър­ш­ва­не­то на мо­нар­хофа­шис­т­кия прев­рат сре­щу зе­ме­дел­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во на на­род­ния во­дач и го­лям бъл­гар­с­ки дър­жав­ник Алек­сан­дър Стам­бо­лийс­ки. То­га­ва Све­тият си­нод ста­ва кос­вен съ­у­час­т­ник в зло­дейс­ко­то убийс­т­во на то­зи наш са­мо­ро­ден та­лант и свят чо­век.

В ос­но­ва­та на та­зи цър­ков­на про­ти­во­на­род­на по­ли­ти­ка са би­ли иму­щес­т­ве­ни от­но­ше­ния. Цър­к­ва­та била за­сег­на­та от из­вър­ш­ва­на­та по то­ва вре­ме по­зем­ле­на ре­фор­ма, на­со­че­на към от­не­ма­не на зем­ле­ни пло­щи от чиф­лик­чии, при­те­жа­ва­щи над 200–300 дка зе­ме­дел­с­ка зе­мя. По си­ла­та на при­е­тия за­кон за тру­до­ва­та по­зем­ле­на соб­с­т­ве­ност Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва тряб­ва­ло да пре­дос­та­ви око­ло 8 хил. дка за озем­ля­ва­не на без-и­мот­ни и ма­ло­и­мот­ни се­ля­ни. В на­ру­ше­ние на прин­ци­пи­те на тру­до­ва­та по­зем­ле­на ре­фор­ма на ре­ди­ца ма­нас­ти­ри по из­к­лю­че­ние са оставени мно­го по­ве­че зе­ми, от­кол­ко­то биха могли сами да сто­па­нис­ват: на Рил­с­кия ма­нас­тир – 800 дка; на Че­ре­пиш­кия ма­нас­тир – 290 дка; на Ара­пов­с­кия – 360 дка; на Бат­кун­с­кия – 204 дка; на Ло­пу­шан­с­кия – 225 дка; на Кре­ми­ков­с­кия – 297 дка; на Ка­лу­ге­ров­с­кия – 178 дка; на Гло­жен­с­кия – 123 дка; на Со­пот­с­кия – 100 дка и т.н.3

Другият “грях” на правителството на Александър Стамболийски е, че то е прокарало закон, който e задължавал цър­к­ва­та вре­мен­но да от­с­тъ­пи зда­ни­е­то на Ду­хов­на­та се­ми­на­рия за нуж­ди­те на но­во­съз­да­де­ния Аг­ро­но­ми­чес­ки фа­кул­тет при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет.

То­зи об­щес­т­ве­но ­по­ле­зен пра­ви­тел­с­т­вен акт дал по­вод на цър­ков­ни­те арис­ток­ра­ти да из­ле­ят зло­ба­та си вър­ху сел­с­кия вожд Алек­сан­дър Стам­бо­лийс­ки. Те тръг­на­ли на по­ход сре­щу не­го и пред­п­ри­е­ли от­вет­ни мер­ки: за­ве­ли съ­деб­но де­ло (бур­жо­аз­ни­ят съд се ста­раел да от­съж­да в пол­за на бо­га­ти­те) сре­щу “друж­баш­ко­то” пра­ви­тел­с­т­во; по­ве­ли ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­на кам­па­ния в пе­ча­та; сви­ка­ли ре­ли­ги­оз­ни съб­ра­ния и от ам­во­ни­те си­пе­ли прок­ля­тия и зак­ли­на­ния сре­щу Алек­сан­дър Стам­бо­лийс­ки; в на­ве­че­ри­е­то на прев­ра­та чле­но­ве на Све­тия си­нод под­гот­ви­ли и про­ве­ли ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­ни тра­ур­ни дни и про­це­сии с хо­руг­ви (зна­ме­на) и зак­ли­на­ния; вис­ши ду­хов­ни­ци и бо­гос­лов­с­ки про­фе­со­ри ока­за­ли от­к­ри­та под­к­ре­па на цар Бо­рис III и де­ве­то­юн­с­ки­те (1923 г.) прев­ра­та­джии, ко­и­то пос­та­ви­ли на­ча­ло­то и пре­диз­вик­ва­ли се­рия кър­ва­ви атен­та­ти и въс­та­ния в на­ше­то об­щес­т­во.

Впро­чем, те­зи по­зор­ни и тра­гич­ни ре­зул­та­ти на во­де­на­та през 20-те го­ди­ни на ХХ в. иму­щес­т­ве­на по­ли­ти­ка мо­гат да пос­лу­жат ка­то урок за съв­ре­мен­ни­те вис­ши цър­ков­ни слу­жи­те­ли. Те би тряб­ва­ло да прес­та­нат да се за­ни­ма­ват с рес­ти­ту­ции, а да ра­бо­тят за оп­ти­ми­зи­ра­нето на цър­ков­на­та по­зем­ле­на и гор­с­ка соб­ст­ве­ност до раз­мер, кой­то е дос­та­тъ­чен за во­де­не на на­ту­рал­но сто­пан­с­т­во, ако ис­кат да бъ­де за­па­зен на­род­ният ха­рак­тер на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва.

В цър­ков­но вла­де­ние трябва да се ос­та­вят са­мо тол­ко­ва де­ка­ри зе­ми и го­ри, кол­ко­то би мог­ла да стопа­нис­ва цър­ков­на­та об­щ­ност. Арен­ду­ва­ни­те зем­ле­ни и гор­с­ки пло­щи трябва да се “раз­да­дат на си­ро­ма­си”.

Оче­вид­но от­но­ше­ни­я­та на соб­с­т­ве­ност оп­ре­де­лят ос­нов­ни­те прин­ци­пи, на­со­ки и спо­со­би на вся­ка по­ли­ти­ка (ре­ли­ги­оз­на и свет­с­ка). За­то­ва ли­це­ме­рят и лу­ка­вят оне­зи, ко­и­то твър­дят, че цър­к­ва­та не се за­ни­ма­ва с по­ли­ти­ка.

В съв­ре­мен­ния гло­ба­ли­зи­ращ се свят въз­ник­ва пър­вос­те­пен­на­та за­да­ча: да се за­па­зи на­ци­о­нал­на­та иден­тич­ност на бъл­га­ри­те и не­за­ви­си­мост­та на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва. То­ва ед­ва ли ще ста­не чрез съ­би­ра­не на да­ре­ния и па­ри за стро­и­тел­с­т­во на цър­к­ви и джа­мии и че­те­не на до­по­топ­ни­ ев­рейс­ки биб­лейс­ки раз­ка­зи и прит­чи.

Та­зи по­ли­ти­ка (на­ла­га­на на­пос­ле­дък) е вред­на и до­ри ги­бел­на за бъл­гар­с­кия на­род, ма­кар че с нея се оси­гу­ря­ва вре­мен­на ра­бо­та и пре­пи­та­ние на ар­хи­тек­ти, ху­дож­ни­ци, зи­да­ри, жур­на­лис­ти и ос­но­ва­те­ли на цър­ков­ни фон­да­ции и съ­щев­ре­мен­но се пов­ди­га ду­хът и са­мо­чув­с­т­ви­е­то на по-неп­рос­ве­те­ни чле­но­ве на на­ше­то об­щес­т­во.

В епо­ха­та на ви­со­ки­те тех­но­ло­гии и по­ко­ря­ва­нето на Кос­мо­са е не­оп­рав­да­но да се ха­би на­ци­о­нал­на­та енер­гия пре­дим­но за рес­ти­ту­ция на цър­ков­ни имо­ти и строеж на чер­к­ви и джа­мии. То­ва е при­ми­ти­ви­зъм и лъ­же­пат­ри­о­ти­зъм, с кой­то се за­ба­вя на­ше­то ду­хов­но и сто­пан­с­ко раз­ви­тие.

Се­га е не­об­хо­ди­мо бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во да аку­му­ли­ра и за­де­ля по­ве­че фи­нан­со­ви и чо­веш­ки ре­сур­си за раз­ви­тието на свет­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние и род­на­та на­у­ка и тех­ни­ка. То след­ва да със­ре­до­то­чи уси­ли­я­та си за пов­се­мес­т­но при­ла­га­не на ви­со­ки­ тех­но­ло­гии, за съз­да­ва­не на мо­дер­ни и ефек­тив­ни зе­ме­дел­с­ки сто­пан­с­т­ва, про­миш­ле­ни и об­с­луж­ва­щи пред­п­ри­я­тия.

След 1990 г., ко­га­то у нас се рес­тав­ри­ра ка­пи­та­лиз­мът, мно­го бъл­гар­с­ки бо­гос­ло­ви и вис­ши ду­хов­ни­ци се пос­та­вят над об­щес­т­во­то. Те без­це­ре­мон­но на­ру­ша­ват и дейс­т­ва­ща­та Кон­с­ти­ту­ция на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия. Та­ка в на­ру­ше­ние на ней­ния чл. 13, ал. 2, кой­то гла­си, че “Ре­ли­ги­оз­ни­те ин­с­ти­ту­ции са от­де­ле­ни от дър­жа­ва­та” в редица държавни университети (Со­фийс­кия, Великотърновския, Шуменския) са съз­да­дени бо­гос­лов­с­ки фа­кул­тети. Еже­год­но те­зи фа­кул­тети бъл­ват бо­гос­ло­ви, част от ко­и­то се уреж­дат на ра­бо­та в дър­жав­ни уч­реж­де­ния и ме­дии (ра­дио и те­ле­ви­зия). Дру­ги се свър­з­ват с де­пу­та­ти и об­щес­т­ве­ни­ци и уп­раж­ня­ват на­тиск вър­ху об­щес­т­во­то да им бъ­де оси­гу­ре­на пре­по­да­ва­тел­с­ка ра­бо­та по ве­ро­у­че­ние в дър­жав­ни­те учи­ли­ща и ар­ми­я­та.


При евен­ту­ал­но удов­лет­во­ря­ва­не на те­зи гру­по­ви ин­те­ре­си на­ши­те де­ца, мла­де­жи и де­вой­ки ще про­пи­ля­ват сво­я­та мла­дост, ка­то за­у­ча­ват на­и­зуст ни­ко­му не­нуж­ни ре­ли­ги­оз­ни тек­с­то­ве и мо­лит­ви и пре­кар­ват част от цен­но­то си вре­ме в мрач­ни и хлад­ни цър­ков­ни сгра­ди. Те си­гур­но ще за­тъ­пя­ват, вмес­то да спор­ту­ват, да изу­ча­ват ези­ци и да тру­пат на­уч­ни и тех­ни­чес­ки зна­ния и уме­ния.

Оче­вид­но та­ка­ва про­ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка е ги­бел­на за бъл­гар­с­ка­та на­ция, осо­бе­но ко­га­то е про­дик­ту­ва­на от ко­рис­т­ни це­ли. Ней­на­та за­щи­та пре­диз­вик­ва на­род­но не­го­ду­ва­ние и нас­т­ро­е­ния сре­щу Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва. От то­ва се въз­пол­з­ват ка­то­ли­чес­ки, мор­мон­с­ки и дру­ги ре­ли­ги­оз­ни об­щ­нос­ти и сек­ти, ко­и­то се стре­мят да я обез­ли­чат и по­гъл­нат.

С яс­но съз­на­ние, че на­ру­ша­ват на­ша­та Кон­с­ти­ту­ция, и с чув­с­т­во на без­на­ка­за­ност цър­ков­ни уп­ра­ви­те­ли, дър­жав­ни­ци и съ­деб­ни ма­гис­т­ра­ти во­дят по­ли­ти­ка на срас­т­ва­не на цър­к­ва­та с дър­жа­ва­та. Мал­ко по-мал­ко цър­ков­ни слу­жи­те­ли нав­ли­зат в дър­жав­ни­те ор­га­ни и ин­с­ти­ту­ции и сре­щу зап­ла­ща­не вър­шат ре­ли­ги­оз­ни об­ре­ди и ри­ту­а­ли.

По този начин с мотив за про­по­вяд­ва­не на прос­ло­ву­тия “хрис­ти­ян­с­ки мо­рал” на без­п­ри­зор­ни де­ца и на ли­ца с при­съ­ди в зат­во­ри се из­г­раж­дат па­рак­ли­си и се назна­ча­ват по­по­ве. По стар цар­с­ки оби­чай по­по­ве се пос­та­вят и ка­то по­лит­ко­ми­са­ри в ар­ми­я­та, а дър­жав­ни и об­щин­с­ки слу­жи­те­ли ор­га­ни­зи­рат (с дър­жав­ни па­ри) во­дос­ве­ти и дру­ги ме­роп­ри­я­тия.

Всич­ко то­ва е из­раз на ед­на от­жи­вя­ла вре­ме­то си рет­рог­рад­на по­ли­ти­ка, чи­е­то сис­тем­но при­ла­га­не за­дър­жа и до­ри връ­ща на­зад по­ли­ти­чес­ко­то и ико­но­ми­чес­ко­то раз­ви­тие на бъл­гар­с­ка­та на­ция и дър­жа­ва. По­нас­то­я­щем по сте­пен на ико­но­ми­чес­ко раз­ви­тие Бъл­га­рия е на ед­но от пос­лед­ни­те мес­та в Ев­ро­па (до 1989 г. дър­жа­ва­та ни бе­ше в чел­ни­те ре­ди­ци на ев­ро­пейс­ки­те стра­ни).

В на­ру­ше­ние на Кон­с­ти­ту­ци­я­та на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия в Бъл­гар­с­ко­то на­ци­о­нал­но ра­дио и Бъл­гар­с­ка­та на­ци­о­нал­на те­ле­ви­зия се вър­ши ре­ли­ги­оз­на про­па­ган­да. Ня­кои ре­ли­ги­оз­ни жур­на­лис­ти прев­ръ­щат дър­жав­ни­те ме­дии в три­бу­на, от ко­я­то нат­рап­ват сво­я­та ре­ли­гия на мла­деж­та. В пре­да­ва­ни­я­та си са­мо ми­мо­хо­дом за­поз­на­ват вяр­ва­щи­те бъл­га­ри с из­точ­ноп­ра­вос­лав­ни­те праз­ни­ци, ри­ту­а­ли и тра­ди­ции. От­де­лят по­ве­че вре­ме за аги­та­ция и при­зи­ви към слу­ша­те­ли­те и зри­те­ли­те, с цел да ста­нат ре­ли­ги­оз­ни и ре­дов­но да по­се­ща­ват цър­ков­ни­те ли­тур­гии и служ­би. Пред­с­та­вят се за доб­ри и хри­си­ми хрис­ти­я­ни, а не про­пус­кат пре­да­ва­не, без да ху­лят и кле­ве­тят ко­му­нис­ти­те, ко­и­то бли­зо по­ло­вин век (1944–1989 г.) са уп­рав­ля­ва­ли бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва. Това поведение напомня за големия нем­с­ки фи­ло­соф Хе­гел, който е писал: “Мо­рал­но ли­це­ме­рие е да ис­ка­ме да бъ­дем по-доб­ри от дру­ги, ко­и­то пос­ле на­ри­ча­ме свои вра­го­ве”4.

Се­га у нас мно­зи­на се уреж­дат на свет­с­ки и цър­ков­ни служ­би и си из­кар­ват прех­ра­на­та, ка­то се опит­ват да пред­с­та­вят ко­му­нис­ти­те и всич­ки ате­ис­ти за вра­го­ве и ед­ва ли не за лик­ви­да­то­ри на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на църква. Това се прави не толкова от лю-бов към самата църква, а главно за удовлетворяване на материални интереси и защото се иска в обществото да няма хора, кои­то да раз­к­ри­ват и ра­зоб­ли­ча­ват лъ­жи­те, ли­це­ме­ри­е­то и лу­кав­с­т­во­то на жад­ни­те за власт и бо­гат­с­т­во цър­ков­ни ли­де­ри и гла­ша­таи. По­не­же ня­мат ар­гу­мен­ти в пол­за на оп­ро­вер­га­на­та от жи­во­та ре­ли­гия (из­г­леж­да и по­ра­ди ос­къд­ни­те им те­о­ре­ти­чес­ки поз­на­ния), род­ни­те цър­ков­ни апо­ло­ге­ти при­зо­ва­ват мла­ди­те хо­ра да след­ват при­ме­ра и да под­ра­жа­ват на ня­кои зна­ме­ни­ти ре­ли­ги­оз­ни уче­ни. На­бож­ност­та на те­зи уче­ни би­ла дос­та­тъч­но до­ка­за­тел­с­т­во за това, че Бог съ­щес­т­ву­ва.

Най-често се по­соч­ва за при­мер из­вес­т­ният френ­с­ки ма­те­ма­тик и ав­то­р на кла­си­чес­ката ма­те­ма­ти­чес­ка те­о­ре­ма Блез Пас­кал (1623–1662 г.). След ка­тас­т­ро­фа (1654 г.) с ка­ляс­ка, той за­поч­нал да вяр­ва в Бо­г и да­же на­пи­сал съ­чи­не­ние, озаглавено “Мис­ли”5, в ко­е­то за­щи­та­ва христи­ян­с­ка­та ре­ли­гия. Изразено е мне­нието, че хо­ра­та са “ни­щож­ни, гре­хов­ни, от­къс­на­ти от Бо­га, но спасе­ни от Исус Хрис­тос”6. Авторът е во­дил схо­лас­тич­ни спо­ро­ве за “Све­то­то пи­са­ние” и “Бо­жи­и­те де­ла” и фак­ти­чес­ки е одоб­рил нес­п­ра­вед­ли­вия прин­цип, спо­ред кой­то “мило­сър­д­ни­ят Бог е по­же­лал да зас­ле­пи ед­ни и да прос­вет­ли дру­ги”7.

През вре­ме­то, ко­га­то е жи­вял Блез Пас­кал, ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва е има­ла ог­ром­на власт във френ­с­ка­та дър­жа­ва. Ко­ре­ни­те на го­ля­ма­та му на­бож­ност би мог­ло да се тър­сят в не­го­вия ли­чен жи­вот. Мно­го го­ди­ни той е живял ка­то от­шел­ник в ма­нас­тир. Как­то сам приз­на­вал, от 18-го­диш­на­та си въз­раст не пом­нел ни­то един ден, през кой­то да е бил здрав (умира на 39 години измъчван от болести в стомаха и главата).

Ед­на от чес­то ти­ра­жи­ра­ни­те лъ­жи е, че ко­му­нис­ти­чес­ки­те дър­жав­ни­ци са во­ди­ли по­ли­ти­ка на те­рор над хрис­ти­ян­с­ки­те све­ще­нос­лу­жи­те­ли и хрис­ти­я­ни и са нала­га­ли офи­ци­ал­на заб­ра­на на вяр­ва­щи­те да по­се­ща­ват цър­ков­ни служ­би.

И
3. Религиозна политика

с­ти­на­та е, че през 1953 г. на­ши­те ко­му­нис­ти­чес­ки уп­рав­ни­ци уме­ло са из­пол­з­ва­ли след­во­ен­но­то съ­от­но­ше­ние на меж­ду­на­род­ни­те си­ли и са спо­мог­на­ли за въз­с­та­но­вя­ва­нето на Бъл­гар­с­ка­та пат­ри­ар­шия. Как­то е из­вес­т­но, пат­ри­ар­ши­я­та на на­ша­та цър­к­ва е би­ла пре­мах­на­та със зав­ла­дя­ва­не­то (1393 г.) на бъл­гар­с­ки­те зе­ми от тур­ци­те и пле­ня­ва­не­то на пат­ри­арх Ев­ти­мий. Ед­ва след пет ве­ка, ко­га­то рус­ки войс­ки и бъл­гар­с­ки опъл­чен­ци са ос­во­бодили (1878 г.) Бъл­га­рия от тур­с­ко иго, Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва е би­ла приз­на­та за ек­зар­хия.

То­зи ста­тут на на­ша­та цър­к­ва не е бил про­ме­нен при бли­зо шес­т­де­сет­го­диш­но­то ца­ру­ва­не на Фер­ди­нанд Ко­бург­гот­с­ки и на си­на му Бо­рис III. С во­де­на­та от тях оп­ро­пас­ти­тел­на по­ли­ти­ка не е би­ло пос­тиг­на­то из­ди­га­не на ран­га на ръ­ко­вод­с­т­во­то на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва от ек­зар­хия на пат­ри­ар­шия. Ве­ро­ят­но ос­нов­на при­чи­на за то­ва е било об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че при ца­ру­ва­не­то на Ко­бур­ги­те у нас дър­жа­ва­та е за­гу­би­ла ня­кол­ко вой­ни, го­ле­ми те­ри­то­рии, не­за­ви­си­мост.

Ате­ис­тич­но­то ко­му­нис­ти­чес­ко пра­ви­тел­с­т­во с под-к­репа­та на съ­вет­с­ки­те ръ­ко­во­ди­те­ли в Мос­к­ва е ус­пя­ло да из­диг­не ста­ту­та на ръ­ко­вод­с­т­во­то на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва от ек­зар­хия на пат­ри­ар­шия. То­га­ва (1953 г.) в на­ша­та стра­на ко­му­нис­ти­те са има­ли сил­на дър­жав­на власт и ако са из­пит­ва­ли вра­жес­ко от­но­ше­ние към цър­к­ва­та, са мог­ли с един за­мах на­пъл­но да я лик­ви­ди­рат.

Впро­чем, из­вес­т­но е, че по вре­ме на Ве­ли­ка­та бур­жо­аз­на ре­во­лю­ция (1789 г.) във Фран­ция са изгорили мно­жес­т­во цър­ков­ни сгра­ди и са наложили заб­ра­на на ре­ли­ги­и­те, ко­и­то са били опо­ра на мо­нар­хи­я­та и фе­о­дал­на­та арис­ток­ра­ция. През пе­ри­о­да 1793–1798 г. във френ­с­ко­то об­щес­т­во ре­ли­ги­оз­ни­ят жи­вот е зам­рял и поч­ти са лип­с­вали изя­ви на хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­ги­оз­на об­щ­ност.

През сво­е­то бли­зо пет­де­сет­го­диш­но влас­т­ва­не ко­му­нис­ти­те се за­ни­ма­ва­ха глав­но с та­ка на­ре­че­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко стро­и­тел­с­т­во – из­г­раж­да­не на но­ви гра­до­ве; хи­ми­чес­ки, ма­ши­нос­т­ро­и­тел­ни, ме­та­лур­гич­ни, хра­ни­телно-вку­со­ви и дру­ги за­во­ди; ту­рис­ти­чес­ки ком­п­лек­си; ед­ри ко­о­пе­ра­тив­ни зе­ме­дел­с­ки сто­пан­с­т­ва. Вни­ма­ни­е­то им бе­ше ан­га­жи­ра­но в ре­ша­ва­не­то и на со­ци­ал­ни проб­ле­ми (оси­гу­ря­ва­не на пъл­на за­е­тост, без­п­лат­но зд­ра­ве­о­паз­ва­не и об­ра­зо­ва­ние) на населението ни.

Ко­му­нис­ти­чес­ки­те влас­т­ни­ци съв­сем пра­вил­но гле­да­ха на бъл­гар­с­ки­те ма­нас­ти­ри и цър­к­ви ка­то на ана-хро­нич­ни, ос­та­на­ли от ми­на­ло­то ин­с­ти­ту­ции и ор­га­ни­за­ции, чи­я­то ос­нов­на за­да­ча е да се гри­жат за съх­ра­ня­ва­нето на прик­ре­пе­но­то към тях ог­ром­но ду­хов­но и кул­тур­но нас­лед­с­т­во на на­ро­да. Съ­щев­ре­мен­но на цър­ков­ни­те слу­жи­те­ли се ос­та­вя­ше за­дъл­же­ни­е­то да ор­га­ни­зи­рат ри­ту­ал­ни пог­ре­бе­ния и въз­по­ме­на­ния на ум­ре­ли­те хрис­ти­я­ни и мю­сюл­ма­ни.

По вре­ме на ко­му­нис­ти­чес­ко­то уп­рав­ле­ние дър­жа­ва­та бе­ше срав­ни­тел­но бо­га­та и с дър­жав­ни па­ри се из­вър­ши ог­ром­на рес­тав­ра­тор­с­ка ра­бо­та в ма­нас­ти­ри, цър­к­ви и дру­ги цър­ков­ни обек­ти. До­ри се за­де­ля­ха бю­джет­ни па­рич­ни ре­сур­си за зап­ла­ти на дейс­т­ва­щи­те све­ще­ни­ци.

Не­вяр­но е и твър­де­ни­е­то, че при ко­му­нис­ти­чес­кия ре­жим е има­ло “заб­ра­на” на бъл­гар­с­ки­те граж­да­ни да по­се­ща­ват цър­к­ви. Та­зи из­мис­ли­ца се пов­та­ря и раз­г­ла­ся­ва, без да се по­соч­ва ни­то един слу­чай на по­ли­ти­чес­ки прес­лед­ван чо­век (вклю­чи­тел­но и член на ко­му­нис­ти­чес­кия мла­деж­ки съ­юз), за­де­то е дръз­нал да на­ру­ши “заб­ра­на­та” да се “чер­ку­ва”.

Ге­не­рал­ният по­ли­ти­чес­ки курс на ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия е да се оси­гу­ря­ва сво­бо­да на ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та. То­ва кон­с­та­ти­ра и ав­то­ри­тет­ни­ят бъл­гар­с­ки учен акад. Ил­чо Ди­мит­ров, кой­то пи­ше, че при уп­рав­ле­ни­е­то на ко­му­нис­ти­те “От­но­ше­ни­е­то към ре­ли­ги­я­та се дъл­же­ше на пре­зас­т­ра­хо­ва­не, а не на из­рич­ни ука­за­ния или ре­ал­ни опас­нос­ти”8.

През го­ди­ни­те (1961–1973 г.), ко­га­то бях ща­тен ръ­ко­во­ди­тел в ко­му­нис­ти­чес­кия мла­деж­ки съ­юз, ус­та­но­вих неп­ри­ну­де­ни при­я­тел­с­ки от­но­ше­ния с на­ши вла­ди­ци, игу­ме­ни и по­по­ве. Ня­кои от тях ми по­да­ри­ха из­да­де­ния през 1941 г. у нас Нов За­вет и дру­ги ре­ли­ги­оз­ни кни­ги. Ви­на­ги съм гле­дал на те­зи лич­нос­ти ка­то на об­щес­т­ве­ни де­я­те­ли, ко­и­то про­веж­дат оп­ре­де­ле­на ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка. По оно­ва вре­ме в Бач­ков­с­кия ма­нас­тир еже­год­но съ­би­рах (със съг­ла­си­е­то на ав­то­ри­тет­ния игу­мен На­ум) на ед­но­сед­мич­ни се­ми­на­ри ком­со­мол­с­ки сек­ре­та­ри и ак­ти­вис­ти от гр. Асе­нов­г­рад и окол­ни­те се­ла.

Когато бях секретар на Общинския комитет на Ком-сомола в с. Катуница, Пловдивско (края на 1962 г.), вървейки пеш с покойния вече мой приятел отец Христо (завършил духовна семинария, тогава поп в моето село Караджово и баща на три деца), спонтанно го запитах дали исрено вярва в религиозните фантасмагории. Отговорът му беше кратък: “Коричката (в смисъл хлябът) да излиза”.

Съв­ре­мен­ни­те цър­ков­ни про­па­ган­дис­ти, ра­бо­те­щи в дър­жав­ни ме­дии, се опит­ват да оп­рав­да­ят во­де­на­та през пе­ри­о­да 1920–1945 г. про­фа­шис­т­ка по­ли­ти­ка на рим­с­ко­то ка­то­ли­чес­ко ду­хо­вен­с­т­во. Те се стара-ят да оне­ви­нят то­га­ваш­ни­те ка­то­ли­чес­ки ар­хи­е­пис­ко­пи и па­пи за съ­ю­за и вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то им с фа­шис­т­ки­те пар­тии и ли­де­ри, ко­и­то за­поч­ват Вто­ра­та све­тов­на вой­на и ста­ват при­чи­на за смърт­та на око­ло 50 млн. чо­веш­ки съ­щес­т­ва.

Те­зи цър­ков­ни аги­та­то­ри го­во­рят та­ка, ся­каш по оно­ва вре­ме ка­то­ли­ци­те са сът­руд­ни­чи­ли на фа­шис­ти­те и то­та­ли­тар­ни­те фа­шис­т­ки дър­жа­ви, ръ­ко­во­де­ни от иде­я­та за “ос­во­бож­да­ва­не” на сла­вян­с­ки­те на­ро­ди от “ко­му­нис­ти­чес­кия дик­та­тор­с­ки ре­жим” в бив­шия Съ­вет­с­ки съ­юз.

Пре­мъл­ча­ва се фак­тът, че фа­шиз­мът се ос­но­ва­ва на ра­со­ва­та те­о­рия и прак­ти­ка на уни­що­жа­ва­не на “нис­ши­те” ра­си (сла­вя­ни, ев­реи, ци­га­ни). Ос­нов­ни­ят ло­зунг на ко­му­низ­ма е бил: “Про­ле­та­рии от всич­ки стра­ни съ­е­ди­ня­вай­те се!”.

Из­вес­т­но е, че след ка­то ов­ла­дял дър­жав­на­та власт в Ита­лия, фа­шис­т­ки­ят во­дач Бе­ни­то Му­со­ли­ни (Ду­чето) се пред­с­та­вял за бла­го­чес­тив ре­ли­ги­о­зен чо­век и до­бър ка­то­лик. През 1929 г. той кръс­тил сво­и­те де­ца, а пос­ле склю­чил цър­ко­вен брак със съп­ру­га­та си Ра­ке­ле9.

По-къс­но (1929 г.) Бе­ни­то Му­со­ли­ни и ка­то­ли­чес­ки­ят па­па Пий ХI под­пи­са­ли спо­ра­зу­ме­ние, съг­лас­но с ко­е­то дър­жа­ва­та се за­дъл­жила да из­п­ла­ти на рим­с­ка­та цър­к­ва ком­пен­са­ции в раз­мер на че­ти­ри ми­ли­ар­да ли­ри за из­вър­ше­ни през 1870 г. кон­фис­ка­ции на цър­ков­ни имо­ти. Ка­то­ли­чес­ко­то ду­хо­вен­с­т­во по­лу­чи­ло пра­во да има ре­ша­ва­ща ду­ма по проб­ле­ми­те на бра­ка и се­мейс­т­во­то.

В за­мя­на Рим­с­ка­та ка­то­ли­чес­ка цър­к­ва се ан­га­жи­ра­ла да слу­жи на фа­шис­т­ка­та дър­жа­ва и да под­к­ре­пя прак­ти­чес­ко­то при­ло­же­ние на ней­на­та на­ци­о­на­лис­ти­чес­ка и во­йно­лю­би­ва им­пе­ри­а­лис­ти­чес­ка по­ли­ти­ка. Нес­лу­чай­но па­па­та про­въз­г­ла­сил во­да­ча на ита­ли­ан­с­ки­те фа­шис­ти Бе­ни­то Му­со­ли­ни за чо­век “из­п­ра­тен от Бо­га”10 и му дал бла­гос­ло­ви­я­та си да ос­во­бо­ди Ита­лия от ере­си­те на ли­бе­ра­лиз­ма.

Цър­ков­ни­те аги­та­то­ри се опит­ват да при­да­дат сим­во­ли­чен ха­рак­тер и на одоб­ря­ва­на­та от висши цър­ков­ни ду­хов­ни­ци за­во­е­ва­тел­на по­ли­ти­ка на фю­ре­ра на гер­ман­с­ки­те на­цис­ти Адолф Хит­лер. Твър­дят, че то­га­ва цър­ковни­те пастири нямали друг избор.

Впрочем, някои се опитват по подобен начин да оневинят и българския цар Борис III, който преди и по време на Вто­ра­та све­тов­на вой­на (1941–1945 г.) е во­дил про­на­цис­т­ка по­ли­ти­ка, до­ве­ла Бъл­га­рия до пъл­на раз­ру­ха. Благодарение на съ­вет­с­ки­те ръ­ко­во­ди­те­ли след войната са запазени бъл­гар­с­ки­те дър­жав­ни гра­ни­ци.

Въз­мож­но е въз­пи­та­ни­ят ка­то ка­то­лик Адолф Хит­лер да не е бил ис­к­ре­но вяр­ващ хрис­ти­я­нин. Той спо­де­лял, че “вяр­ва в Бо­га” и ко­га­то про­из­на­сял пуб­лич­ни ре­чи, не­ряд­ко при­кан­вал сво­и­те слу­ша­те­ли “да се мо­лят за бо­жи­я­та бла­гос­ло­вия вър­ху гер­ман­с­ка­та на­род­нос­т­на ка­у­за”11.

Впро­чем, жи­во­тът на Хит­лер раз­к­ри­ва не­го­ва­та по­ли­ти­чес­ка ма­ни­а­кал­ност. Той твър­дял, че не­го­ва­та ре­ли­гия е обе­ди­ня­ва­не­то на Гер­ма­ния12, по­ко­ря­ва­не­то на на­ро­ди­те и об­ра­зу­ва­не­то на ръ­ко­во­ден от гер­ман­с­ка­та ра­са све­то­вен райх.

С ук­реп­ва­не­то на та­зи вя­ра у Адолф Хит­лер се за­сил­ва­ла ом­ра­за­та и през­ре­ни­е­то му към ев­ре­и­те, по­не­же за­щи­та­ва­ли со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки идеи (на­ци­о­на­ли­за­ция на зе­ми, бан­ки и фаб­ри­ки, ко­лек­ти­ви­за­ция и ин­тер­на­ци­о­на­ли­за­ция на сто­пан­с­кия жи­вот на на­ро­ди­те). При ре­а­ли­за­ци­я­та на та­ки­ва мер­ки спо­ред не­го щя­л да се на­ру­ши “арис­ток­ра­тич­ният прин­цип в при­ро­да­та”, къ­де­то било “вечно” пре­дим­с­т­во­то “на си­ла­та и мощ­та” (спо­ред предс­та­ви­те на Хит­лер и на гер­ман­ска­та ра­са).

В то­зи сми­съл Адолф Хит­лер си въ­об­ра­зя­вал и вяр­вал, че бил приз­ван да па­зи при­род­ни­те за­ко­ни и да дейс­т­ва “в ду­ха на все­мо­гъ­щия тво­рец”. В кни­га­та си “Мо­я­та борба” той пи­сал: “Ка­то се бо­ря про­тив ев­ре­и­те, аз бра­ня божието дело”13. (Курсивът е мой.)

Още ка­то мла­деж във Ви­е­на Адолф Хит­лер че­тял вес­тни­ци и бро­шу­ри, къ­де­то ев­реи из­ла­га­ли ня­кои пос­та­нов­ки от “ев­рейс­ко­то уче­ние на мар­к­сиз­ма”. По всич­ко ли­чи, че той не е чел в ори­ги­нал съ­чи­не­ни­я­та на чис­ток­ръв­ния ев­ре­ин Карл Маркс.

Ед­ва ли са­мо че­те­не­то на ев­рейс­ки мар­к­си­чес­ки кни­ги е по­ро­ди­ло бяс­на­та не­на­вист на Адолф Хит­лер към ев­ре­и­те. Мо­же да се пред­по­ла­га, че ос­нов­ни­те му мо­ти­ви – да из­п­ра­ща ев­ре­и­те в га­зо­ви ка­ме­ри и ма­со­во да ги из­т­реб­ва, са ико­но­ми­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки. Нес­лу­-чай­но Адолф Хит­лер чес­то каз­вал, че “ев­ре­и­те от­не­мат на гер­ман­ци­те хля­ба”. Пос­ле до­ба­вял: “Ев­реи кон­т­ро­ли­рат бер­лин­с­кия пе­чат, те­а­тъ­ра, из­кус­т­во­то. Има прем­но­го ев­реи ад­во­ка­ти, ле­ка­ри, про­фе­со­ри”14.

Ос­вен то­ва Адолф Хит­лер гле­дал на ев­рейс­кия ин­тер­на­ци­о­на­ли­зъм и кос­мо­по­ли­ти­зъм ка­то на се­ри­оз­но пре­пят­с­т­вие по пъ­тя към из­г­раж­да­не на све­то­вен гер­ман­с­ки райх. Той смя­тал, че та­зи цел щяла да се по-стиг­не и пос­ред­с­т­вом уни­що­же­ни­е­то на всич­ки ев­реи. Адолф Хит­лер, об­зет от та­зи зло­коб­на ми­съл, уве­ря­вал съ­бе­сед­ни­ци­те си, че гер­ман­с­кият (а не ев­рейс­кият) на­род е “из­б­ран от Бога”15. Спо­ред не­го не било въз-можно “в ед­но и съ­що вре­ме” да има “два бо­го­из­б­ра­ни на­ро­да”.

Фа­шис­т­ки­ят во­дач Адолф Хит­лер бил об­ла­дан от вя­ра­та, че съд­ба­та бдяла над не­го и го пок­ро­ви­тел­с­т­вала. По­доб­но на хрис­ти­ян­с­кия пас­тир Исус Хрис­тос и той бил убе­ден, че бил ме­сия, кой­то ще до­жи­веел да за­вър­ши (към 1954 г.) ве­ли­ко­то си зем­но де­ло – зав­зе­ма­нето на власт­та в це­лия свят. Не­го­во­то влас­т­ва­не щя­ло да се из­пол­з­ва и за въвеждане (през 1950 г.) на ново Евангелие. То щяло да пос­та­ви на­ча­ло­то на “адол­ф­с­ка­та ера, ко­я­то щя­ла да пре­къс­не ера­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то и да трае хи­ля­до­ле­тия”16.

Как­то е из­вес­т­но, го­ля­ма­та вя­ра на Адолф Хит­лер в бо­га и окул­тиз­ма с ни­що не му по­мог­на­ла да спе­че­ли за­поч­на­та­та от не­го Вто­ра све­тов­на вой­на (об­щес­т­ве­но­то раз­ви­тие про­ти­ча по свои вът­реш­ни за­ко­ни). През про­лет­та на 1945 г., ко­га­то бил на 56 го­ди­ни, той из­пит­вал бо­лез­нен страх от нав­ли­за­щи­те в Бер­лин съ­вет­с­ки войс­ки и очак­ва­що­то го въз­мез­дие и сложил край на живота си, пъ­лен със зло­де­я­ния.

Се­га мо­же са­мо да се га­дае до­кол­ко Му­со­ли­ни и Хит­лер, а съ­що и тех­ният ве­рен съ­юз­ник – бъл­гар­с­ки­ят цар Бо­рис III, са би­ли ре­ли­ги­оз­ни. Ка­то по­ли­ти­ци и дър­жав­ни­ци те де­мон­с­т­ра­тив­но флир­ту­ва­ли с цър­к­ви­те за пос­ти­га­не на по­ли­ти­чес­ки и сто­пан­с­ки це­ли. То­ва на­ми­ра пот­вър­ж­де­ние и в пи­са­ни­я­та на ня­ко­гаш­ния българ­с­ки цар Фер­ди­нанд, кой­то ма­кар и про­пъ­ден от Бъл­га­рия, по­ма­гал за ук­реп­ва­нето на тро­на на своя син цар Бо­рис III, вклю­чи­тел­но и ка­то му да­вал съ­ве­ти. За цар­с­ко­то от­но­ше­ние към цър­к­ва­та той пи­сал: “Зная, че ти (Бо­рис – бе­леж­ка­та е моя) не си ре­ли­ги­о­зен ка­то мен, но за тъл­па­та ние тряб­ва да се прес­т­ру­ва­ме, че сме най-фа­на­тици хрис­ти­я­ни”17.

На­пос­ле­дък у нас уси­ле­но се про­па­ган­ди­рат та­ка на­ре­че­ни­те хрис­ти­ян­с­ки цен­нос­ти и мо­рал. Пред­ста­ви­те­ли на но­ва­та арис­ток­ра­ция и бур­жо­а­зия от ма­фи­от­с­ки тип по всич­ки ме­дии пра­вят вну­ше­ния, че са­мо с ре­ли­ги­оз­на вя­ра, на­деж­да и лю­бов об­щес­т­во­то ни ще се из­ба­ви от та­ки­ва зли­ни, ка­то убийс­т­ва, на­си­лия, краж­би и жес­то­ка ек­с­п­ло­а­та­ция на ми­ли­о­ни­те на­ем­ни ра­бот­ни­ци.

Пред­с­та­ви­те­ли­те на арис­ток­ра­ци­я­та и бур­жо­а­зи­я­та пра­вят ес­наф­с­ко-сан­ти­мен­тал­ни по­у­че­ния за “вза­им­на лю­бов” и друж­ба и при­зо­ва­ват все­ки бъл­гар­с­ки граж­да­нин да бъ­де по­ко­рен и пос­лу­шен и тър­пе­ли­во да вла­чи роб­с­кия си хо­мот. Ис­то­ри­чес­ки факт е, че те за­поч­на­ха да про­по­вяд­ват то­зи хрис­ти­ян­с­ки мо­рал, ед­ва ко­га­то из­ця­ло узур­пи­ра­ха дър­жав­на­та власт и се сдо­би­ха със соб­с­т­ве­ни бан­ки, пред­п­ри­я­тия, пе­чат­ни из­да­ния, те­ле­ви­зии и ра­диа. След 1990 г. при т.на­р. “неж­на ре­во­лю­ция” и “смя­на на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та сис­те­ма” съ­щи­те бя­ха главни из­вър­ши­те­ли на улич­ни­те из­с­тъп­ле­ния и пог­ро­ми на пар­ла­мен­та.

По та­къв на­чин от­но­во бляс­ват фал­шът, лу­кав­с­т­во­то и ли­це­ме­ри­е­то на хрис­ти­ян­с­кия мо­рал. Пот­вър­ж­да­ва се ма­те­ри­а­лис­ти­чес­кият те­зис, че от­но­ше­ни­я­та меж­ду хо­ра­та се оп­ре­де­лят от ма­те­ри­ал­ни ин­те­ре­си. Ху­ман­ни от­но­ше­ния не мо­гат да се фор­ми­рат чрез ве­ро­у­че­ние и сър­це­раз­ди­ра­тел­ни бла­го­по­же­ла­ния и при­зи­ви за об­що­чо­веш­ка обич. Нуж­но е да се ра­бо­ти за из­г­раж­да­нето на прог­ре­си­вен и спра­вед­лив об­щес­т­вен строй.

С


4. Религиозна политика

ъщевременно трябва да се опровергават несъсто-ятелните твърдения, че децата, които научат наизуст формулираните преди новата ера от еврейския вожд Мойсей “божи заповеди” (не убивай, не прелюбо-действай и т.н.), ще станат морални и добри. Морални-те добродетели (мъдрост, честност, скромност, сдър-жаност, справедливост) се придобиват и проявяват под влияние на семейните и обществените отношения (робовладелски, феодални, капиталистически, колониални, социалистически).

Като представител на господстващата робовладелска и теократична класа Мойсей е съчинил “божиите заповеди”, чрез които да бъдат държани в подчинение и покорство многобройните роби, слуги и “свободни” дребни собственици. В Библията18 пише, че той (авторът на заповедта: “Не убивай!”) е убил египтянин и го е скрил “в пясъка”.

При съв­ре­мен­на­та не­о­ли­бе­рал­на гло­ба­ли­за­ция на сто­пан­с­кия жи­вот на на­ро­ди­те Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва е из­п­ра­ве­на пред но­ви пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва. Все по-пъл­но про­яв­ле­ние на­ми­ра за­ко­нът за не­рав­но­мер­но­то раз­ви­тие на ка­пи­та­лис­ти­чес­ки­те яд­ре­ни дър­жа­ви и се за­дъл­бо­ча­ват про­ти­во­ре­чи­я­та меж­ду тях­на­та арис­ток­ра­ция и оли­гар­хия.

В изос­т­ря­ща­та се бор­ба за удов­лет­во­ря­ва­не на ге­о­по­ли­ти­чес­ки и им­пер­с­ки ин­те­ре­си все по­ве­че се във­ли­чат и ре­ли­ги­оз­ни­ об­щ­нос­ти и сек­ти. Са­мо в хрис­ти­ян­с­т­во­то ве­че се офор­мят ня­кол­ко све­тов­ни цен­т­ро­ве за ре­ли­ги­оз­но вли­я­ние и власт.

Аме­ри­кан­с­ка­та фи­нан­со­ва и по­ли­ти­чес­ка оли­гар­хия ук­реп­ва сво­е­то гло­бал­но гос­под­с­т­во и чрез из­п­ра­ща­ни­те по стра­ни и кон­ти­нен­ти ми­си­о­не­ри на т.на­р. “Цър­к­ва на Исус Хрис­тос на све­ти­и­те от пос­лед­ни­те дни” (мор­мо­ни). Ве­ру­ю­то на мор­мо­ни­те е, че све­тов­но­то, “бо­жи­е­то”, “не­бес­но­то” цар­ст­во ще бъ­де ръ­ко­во­де­но от Си­он (Но­вият Ерусалим), кой­то щял да бъ­де пост­ро­ен на аме­ри­кан­с­кия кон­ти­нент.

Ка­то­ли­чес­ка­та дър­жа­ва Ва­ти­ка­на съ­що раз­г­ръ­ща го­-ля­ма по­ли­ти­чес­ка и дип­ло­ма­ти­чес­ка дей­ност, на­со­че­на към раз­ши­ря­ва­не на сво­я­та гло­бал­на власт. Пос­ред­с­т­вом пред­с­та­ви­те­ли на ми­ли­о­ни­те ка­то­ли­ци от Ита­лия, Пол­ша и Гер­ма­ния в Ев­ро­пейс­кия съ­юз се уп­раж­ня­ва на­тиск ка­то­ли­циз­мът да бъ­де обя­вен за офи­ци­ал­на ре­ли­гия. Този натиск се проявява и в началото на ХХІ в., когато е изготвяна отхвърлената (на референдуми във Франция и Холандия) Кон­с­ти­ту­ци­я­ на Ев­ро­съ­ю­за. Тогава упорито е настоявано в ней­ния пре­ам­бюл да се впи­ше: “Цен­нос­ти­те на Ев­ро­пейс­кия съ­юз включ­ват цен­нос­ти­те на те­зи, ко­и­то вяр­ват, че Бог е из­точ­ник на ис­ти­на­та, спра­вед­ли­вост­та и доб­ро­то; съ­що на оне­зи, ко­и­то за­чи­тат те­зи все­мир­ни цен­нос­ти не­за­ви­си­мо от тех­ния из­точ­ник”19.

Рим­с­ки­ят па­па Йоан Па­вел II спе­ци­ал­но се е сре­щал с Пред­се­да­те­ля на Кон­вен­та (под­гот­вящ про­ек­то­кон­с­ти­ту­ци­я­та на ЕС) Ва­ле­ри Жис­кар Д’Ес­тен, за да го убе­ди, че в този ос­но­вен за­кон тряб­ва да бъ­дат на­зо­ва­ни “Бог и Хрис­тос”.

Мал­ко е ве­ро­ят­но ка­то­ли­чес­ка­та ре­ли­гия да за­е­ме цен­т­рал­но мяс­то в ев­ро­пейс­ка­та ин­тег­ра­ци­он­на по­ли­ти­ка (по­ве­че­то фран­цу­зи и ис­пан­ци ед­ва ли би­ха при­е­ли цър­к­ва­та от­но­во да ги ма­ни­пу­ли­ра и мал­т­ре­ти­ра). До­пус­не ли се то­ва, род­ни­те “ев­ро­ин­тег­ра­то­ри” си­гур­но ще по­ис­кат пре­мах­ва­не на пра­вос­лав­ния ха­рак­тер на бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва, а съ­що и на ней­на­та ав­то­ке­фа­лия (не­за­ви­си­мост).

При та­ка стек­ли­те се об­с­то­я­тел­с­т­ва у нас въз­ник­ва за­да­ча­та да се раз­ра­бо­ти и при­ло­жи в прак­ти­ка­та на­- учно о­бос­но­ва­на дър­жав­на по­ли­ти­ка спрямо Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва и ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти и ко­рен­но да се про­ме­ни и след­ва­на­та на­пос­ле­дък в стра­на­та ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка.

В нас­то­я­щия труд се обос­но­ва­ва те­за­та, че ре­ли­ги­я­та е сво­е­об­раз­на по­ли­ти­ка, пос­ред­с­т­вом ко­я­то се при­до­би­ва власт и бо­гат­с­т­во и се за­е­ма гос­под­с­т­ва­що по­ло­же­ние в об­щес­т­во­то. Тук се оп­ро­вер­га­ват уве­ре­ни­я­та на вис­ши ду­хов­ни­ци, че цър­к­ва­та и ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти не се за­ни­ма­ват с по­ли­ти­ка.

Цел­та на то­зи труд е да се до­ка­же, че хо­ра­та тряб­ва да си със­та­вят ми­рог­лед, по­чи­ващ на зд­ра­вия ра­зум и ре­ал­на­та дейс­т­ви­тел­ност, от­ри­чащ вя­ра­та във въ­об­ра­жа­ем, не­бе­сен (не­из­вес­т­но на коя пла­не­та) Бог. Са­мо та­ка би мог­ло да се съз­да­дат по­ли­ти­чес­ки пред­пос­тав­ки за форми­ра­не на спра­вед­ли­во, со­ли­дар­но и бо-гато об­щес­т­во, в ко­е­то да се за­чи­тат и ин­те­ре­си­те на цър­к­ва­та и ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти.

С то­зи труд се пра­ви и опит за сби­то, но въз­мож­но най-пъл­но пред­с­та­вя­не на твър­де обе­мис­та­та (над 1000 стра­ни­ци) ка­но­ни­чес­ка кни­га, на­ре­че­на Биб­лия. За­ми­съ­лът е все­ки, кой­то го про­че­те, да си спес­ти мно­го си­ли и вре­ме за са­мос­то­я­тел­но изу­ча­ва­не на опи­са­ни­те в биб­лейс­ки­те съ­чи­не­ния без­по­лез­ни и вред­ни за зд­ра­ве­то ев­рейс­ки ис­то­рии и фан­тас­тич­ни “сви­де­тел­с­т­ва”.

Нас­то­я­ща­та кни­га е пред­наз­на­че­на за тру­до­ви­те хо­ра и пре­дим­но за младежта. Съ­дър­жа­щи­те се в нея ори­ги­нал­ни по­ли­ти­чес­ки ана­ли­зи на раз­ви­ти­е­то на хрис­ти­ян­с­ко­то об­щес­т­ве­но дви­же­ние мо­гат да пос­лу­жат и на по­ли­ти­ци, по­ли­то­ло­зи, те­о­ло­зи и цър­ков­ни слу­жи­те­ли.

  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница