Проф д. ик н. Ангел димов религиозна политика издателска къща “Христо Ботев”

Те­о­ло­зи­те твър­дят още, че Бог “вме­ня­ва за прав­да”²⁰ и оп­ро­ща­ва гре­хо­ве­те на все­ки чо­век, кой­то вяр­но слу­жи на зем­ни­те вла­де­те­ли и све­ще­нос­лу­жи­те­ли. Съ­щев­ре­менно той изис­к­ва от влас­т­ва­щи­те на зе­мя­та да на­каз­ват, вклю­чи­тел­но и със смърт, без­бож­ни­ци­те, ате­ис­ти­те (не­вяр­ва­щи­те в Те­ос).

През из­ми­на­ли­те хи­ля­до­ле­тия гос­по­да­ри на от­дел­ни на­ро­ди и гру­пи хо­ра си съз­да­ват свои ре­ли­гии и бо­го­ве. В ре­зул­тат на то­ва “ре­ли­ги­и­те са тол­ко­ва раз­лич­ни, кол­ко­то раз­лич­ни са хо­ра­та”²¹. Жи­тейс­ки­ят опит по­каз­ва, че до­ри един и съ­щи Бог из­г­леж­да раз­лич­но в пред­с­та­ви­те и въ­об­ра­же­ни­е­то на да­де­ни ин­ди­ви­ди и на­ро­ди. То­ва се обяс­ня­ва с об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че чо­веш­кият ха­рак­тер и ду­хов­ният кръ­го­зор на все­ки чо­век се фор­ми­ра под въз­дейс­т­ви­е­то на при­род­ни (зе­мя, поч­ве­но пло­до­ро­дие, кли­мат и т.н.) и об­щес­т­ве­ни (уред­ба на об­щес­т­во­то) ус­ло­вия и фак­то­ри.

В ос­нов­ни­те ка­но­ни­чес­ки ре­ли­ги­оз­ни кни­ги лип­с­ват убе­ди­тел­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за съ­щес­т­ву­ва­не­то на Бог.

До­ри в на­пи­са­ния от древ­ния тра­ки­ец Ор­фей химн се приз­на­ва, че “смър­т­ни­те ни­ко­га не са го виж­да­ли”. Невъзмож­но е от ни­що да се съз­да­де не­що въп­ре­ки про­дъл­жа­ва­щи­те ве­че две хи­ля­ди го­ди­ни на­пъ­ни на хи­ля­ди пла­те­ни хрис­ти­ян­с­ки бо­гос­ло­ви и дру­ги бо­жии слу­жи­те­ли. Об­що взе­то, те во­дят дис­ку­сии глав­но по ня­кол­ко въп­ро­са: да­ли Бог е тя­ло или дух; Бог ли е Исус Хрис­тос; са­мо от Бог или и от Бо­жия Син (Исус Хрис­тос) про­из­ли­за Све­тият дух (на­ри­чан от фи­ло­со­фи­те “чо­веш­ки ра­зум”).

Във фи­ло­со­фи­я­та от­дав­на е до­ка­за­но, че Бог е про­дукт на фан­та­зи­я­та и въ­об­ра­же­ни­е­то на чо­ве­ка. Как­то пи­ше Фрид­рих Ен­гелс “Бог – то­ва е чо­ве­кът”²², кой­то тряб­ва да поз­нае са­мия се­бе си и сам да ус­т­рой­ва своя ли­чен и об­щес­т­вен жи­вот.

Плод на чо­веш­ко­то въ­об­ра­же­ние са и т. на­р. ан­ге­ли, ду­хо­ве, са­мо­ди­ви, вам­пи­ри, та­ла­съ­ми и дру­ги “ви­де­ния”. По­доб­но на Бог то­ва са приз­ра­ци, фан­то­ми в гла­ви­те на хо­ра, а не се­тив­ни и съ­щес­т­ву­ва­щи из­вън чо­веш­ко­то съз­на­ние съ­щес­т­ва. Пред­с­та­ва­та за все­ки приз­рак е ин­ди­ви­ду­ал­на, тъй ка­то се съз­да­ва от от­де­лен чо­веш­ки мо­зък най-чес­то при ха­лю­ци­на­ция (виж­да­не и чу­ва­не на не­съ­щес­т­ву­ва­щи не­ща в буд­но със­то­я­ние).

Та­ка че бо­го­ве­те и тех­ни­те ан­ту­ра­жи от ан­ге­ли, ар­хан­ге­ли (пър­ви ан­ге­ли) и хе­ру­ви­ми (ви­со­ко­пос­та­ве­ни ан­ге­ли от не­бес­ния хор) са тво­ре­ние на фан­та­зи­и­те на чо­ве­ка. За тях­но­то съ­щес­т­ву­ва­не сви­де­тел­с­т­ват пре­дим­но ли­ца, ко­и­то са за­ин­те­ре­со­ва­ни да има кол­ко­то мо­же по­ве­че упо­е­ни от бо­жи­я­та вя­ра бо­го­мол­ци, го­ле­ми до­хо­ди и да­ре­ния при цър­ков­ни служ­би и жер­т­во-при­но­ше­ния. Сви­де­тел­с­т­ва за тайн­с­т­ве­ни ви­де­ния да­ват и ин­ди­ви­ди с ла­бил­на пси­хи­ка или нер­в­ни раз­с­т­ройс­т­ва. До­се­га оба­че сви­де­тел­с­т­ва­та за “явя­ва­не” на Бог не по­чи­ват на на­уч­ни из­с­лед­ва­ния и ек­с­пе­ри­мен­ти. Та­ки­ва сви­де­тел­с­т­ва не могат хи­ля­до­ле­тия на­ред да на­ме­рят прак­ти­чес­ко пот­вър­ж­де­ние. Тях­на­та дос­то­вер­ност се до­каз­ва с раз­ка­зи на ли­ца, ко­и­то в по­ве­че­то слу­чаи прес­лед­ват по­ли­ти­чес­ки или ко­рис­т­ни це­ли. Обик­но­ве­но те се пред­с­та­вят за бо­го­из­б­ра­ни­, по­лу­чи­ли чу­до­дей­на­та способ­ност да “чу­ват гла­со­ве” по ефи­ра и да “виж­дат” “явя­ва­щи” им се чо­ве­ко­по­доб­ни бо­го­ве, ду­хо­ве и не­бес­ни зна­ме­ния.

От­дел­ни­те на­ро­ди и ре­ли­ги­оз­ни об­щ­нос­ти си съз­да­ват бо­го­ве по свой об­раз и по­до­бие. Тях­на­та фан­та­зия чер­пи сю­же­ти пре­дим­но от за­о­би­ка­ля­ща­та ги дейс­т­ви­тел­ност. Обик­но­ве­но Бог се пред­с­та­вя ка­то чо­ве­ко­по­доб­но те­лес­но или ду­хов­но сен­чес­то съ­щес­т­во, оп­ри­ли­ча­ва се и на вър­хо­вен дух, по чи­я­то во­ля всич­ко на зе­мя­та рас­те и се раз­ви­ва. Езич­ни­ци­те са има­ли мно­го бо­го­ве, вклю­чи­тел­но и ня­кои от смър­т­ни­те. Бо­жес­т­вен оре­ол е из­г­раж­дан и вър­ху об­ра­зи­те на им­пе­ра­то­ри, пар­тий­ни и дър­жав­ни ли­де­ри.

Вся­ка ре­ли­гия се от­ли­ча­ва по пред­с­та­ва­та за съ­щес­т­ву­ва­не на Бог, вре­ме­то и мяс­то­то на ней­но­то фор­ми­ра­не, а съ­що и по об­ре­да, ре­да за оказ­ва­не на бо­жес­т­ве­ни по­чес­ти и жер­т­воп­ри­но­ше­ния. Обик­но­ве­но се пра­ви след­но­то гру­пи­ра­не на ос­нов­ни­те ре­ли­гии:

– ези­чес­ка (“при­род­на”²³) – ос­но­ва­на на вя­ра в съ­щес­т­ву­ва­нето на мно­го свръ­хес­тес­т­ве­ни съ­щес­т­ва (бо­го­ве), ко­и­то влас­т­ват над чо­ве­ка и при­ро­да­та (слън­це, зе­мя, мо­ре и т.н.);

– юдейс­ка – въз­ник­ва още при Адам и Ева (Жи­вот) на ос­но­ва­та на вя­ра­та в ев­рейс­кия бог Ие­хо­ва (Ие­ова);

– будистка – създадена през VІ в. пр.н.е. в Индия от индийския монах скитник Бу­да (обя­вя­ва се за ос­во­бож­даване на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм от ве­ри­ги­те на би­ти­е­то, вклю­чи­тел­но и чрез фи­зи­чес­ки уп­раж­не­ния – йо­га, а съ­щевременно и за сил­на власт);

– хрис­ти­ян­с­ка – основана през І в. от н.е. в Па­лес­ти­на и Из­ра­ел от младия ев­ре­и­н Исус Хрис­тос (по-къс­но обя­вен за “съ­същ­нос­тен” на Бо­га);

– мо­ха­ме­дан­с­ка – съз­да­де­на през Vl в. от н.е. в Ме­ка (Са­у­дит­с­ка Ара­бия) от араб­с­кия про­рок Мо­ха­мед на ос­но­ва­та на вя­ра­та в един-един­с­т­вен бог – Ал­лах.

По сво­е­то об­щес­т­ве­но пред­наз­на­че­ние ре­ли­ги­и­те мо­гат да бъ­дат раз­де­ле­ни на две ос­нов­ни гру­пи: при­род­ни и по­ли­ти­чес­ки. Към при­род­ни­те се от­на­ся глав­но ези­чес­ка­та ре­ли­гия. Та­зи ре­ли­гия се ос­но­ва­ва на вя­ра­та в ед­нов­ре­мен­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на мно­го бо­го­ве, свър­за­ни по­ве­че с при­род­ни пред­ме­ти и яв­ле­ния (например древ­но­е­ги­пет­с­кият бог на во­да­та – Нун, древ­ног­ръц­ки­те бо­го­ве: на слън­це­то – Апо­лон и на гръ­мо­те­ви­ци­те – Зевс).

Обек­тив­на ос­но­ва за въз­ник­ва­нето на ези­чес­ка­та ре­ли­гия е го­ля­ма­та за­ви­си­мост на чо­ве­ка от при­ро­да­та – осо­бе­но в ран­ни­те епо­хи на чо­веш­ко­то раз­ви­тие и пър­ви­те ня­кол­ко сто­ле­тия на но­ва­та ера, ко­га­то хо­ра­та все още не раз­по­ла­гали с тех­ни­чес­ки сред­с­т­ва за опоз­на­ва­не на Кос­мо­са.

Ве­ро­ят­но тер­ми­нът “езич­ник” е пус­нат в об­раще­ние още пре­ди но­ва­та ера от на­ро­и­ли­те се по­ли­ти­чес­ки ре­ли­ги­оз­ни сек­ти. Упот­ре­бя­ва го и Исус Хрис­тос, кой­то учейки на крас­но­ре­чие и про­па­ган­да два­на­де­сет­те си лич­но под­б­ра­ни пар­тий­ни фун­к­ци­о­не­ри, каз­ва: “А ко­га­то се мо­ли­те, не го­во­ре­те из­лиш­ни ду­ми как­то езич­ни­ци­те, за­що­то те мис­лят, че ще бъ­дат пос­лу­ша­ни заради многото си говорене”²⁴. (Курсивът е мой.)

В древния свят езичеството е господстваща религия, която се използва като средство за поддържане на властта на ро­до­ви, пле­мен­ни и дър­жав­ни вла­де­те­ли, а съ­що и на бо­га­та­та арис­ток­ра­ция. Как­то вся­ка ре­ли­гия, та­ка и та­зи се на­ла­га и раз­п­рос­т­ра­ня­ва от фор­ми­ра­лата се кас­та на жре­ците (ези­чес­ки све­ще­нос­лу­жи­те­ли), ко­и­то уп­раж­ня­ват сво­я­та ду­хов­на и об­щес­т­ве­на власт чрез: ора­кул­с­т­ва­не (про­ро­чес­т­во); да­ва­не на съ­ве­ти; га­да­е­не на съ­ни­ща; оп­ре­де­ля­не на ре­ли­ги­оз­ни сим­во­ли, ри­ту­а­ли и об­реди; жер­т­воп­ри­но­ше­ния (“все­из­га­ря­не” на го­ве­да, ов­це и ко­зи, а съ­що и на мла­ди мом­че­та и мо­ми­че­та), ко­и­то се пра­вят на чо­ве­ко­по­доб­ния Бог.

Жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то на съ­от­вет­ния бог е ре­ли­ги­о­зен акт, кой­то се за­паз­ва и при по-къс­ни­те ре­ли­гии – юдейс­т­во, мо­ха­ме­дан­с­т­во (бу­диз­мът от­ри­ча жер­т­во-при­но­ше­ни­е­то на жи­вот­ни). Ве­ро­ят­но то­зи ри­ту­ал е из­мис­лен от жре­ци с обяс­не­ни­я­та, че ка­то се на­си­ти с кръв и ме­со Бог ще ста­не по-ми­лос­тив и по-бла­го­раз­по­ло­жен към жер­т­воп­ри­но­си­те­ли­те. Та­ка ще мо­же да се ук­ро­ти не­го­вият ярос­тен гняв и да се раз­чи­та на вър­хов­на­та му зак­ри­ла и пок­ро­ви­тел­с­т­во. Ка­но­ни­те оба­че за­дъл­жа­ват жер­т­воп­ри­но­си­те­ли­те да за­де­лят най-вкус­ни­те час­ти на зак­ла­ни­те жи­вот­ни и да ги пре­дос­та­вят за яде­не на све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те и тех­ни­те се­мейс­т­ва.

В
5. Религиозна политика

про­чем, съв­сем пог­реш­но и тен­ден­ци­оз­но към ре­ли­ги­и­те се при­чис­ля­ва и пан­те­из­мът. В то­ва фи­ло­соф­с­ко уче­ние Бог се отъж­дес­т­вя­ва с при­ро­да­та. Точ­но по­ра­ди то­ва пан­те­из­мът е най-бли­зо до ате­из­ма и сво­бод­ния чо­веш­ки ми­рог­лед. През но­ем­в­ри 1920 г., т.е. към края на своя живот, патриархът на българска-та литература Иван Вазов споделил, че неговият дух придобивал твърдост сред старопланински борове, въздух и скали и възкликнал: “Но да не ху­ля бо­га…”²⁵.

На оп­ре­де­ле­но стъ­па­ло на раз­ви­тие на об­щес­т­во­то мно­го­бож­но­то ези­чес­т­во пос­те­пен­но се из­мес­т­ва от ос­но­ва­ни на вя­ра в един-един­с­т­вен Бог по­ли­ти­чес­ки ре­ли­гии. С по­я­ва­та си те­зи ре­ли­гии и ре­ли­ги­оз­ни об­щ­нос­ти во­дят са­мо­по­жер­т­ву­ва­тел­ни бор­би и ка­но­ни­зи­рат мно­го мъ­че­ни­ци за за­е­ма­не на во­де­що мяс­то в об­щес­т­ве­на­та над­с­т­рой­ка и дър­жа­ва­та (ар­мия, съд, кул­ту­ра).

Към гру­па­та на по­ли­ти­чес­ки­те ре­ли­гии се от­на­сят пре­дим­но юдейс­т­во­то, хрис­ти­ян­с­т­во­то и мо­ха­ме­дан­с­т­во­то. В та­зи гру­па мо­же да бъ­де вклю­чен и бу­диз­мът, об­служ­ващ свет­с­ка­та власт (Бу­да е дру­жал с ин­дийс­ки ца­ре). Нес­лу­чай­но бу­диз­мът про­по­вяд­ва, че “вла­де­те­лят върти ко­ле­ло­то на пра­вед­но­то мо­гъ­щес­т­во”²⁶ .

Всъщ­ност вся­ка ре­ли­гия (вя­рата в бог) е еле­мент на по­лити­ка­та, ин­с­т­ру­мент за сдо­би­ва­не с об­щес­т­ве­на и цър­ков­на власт, имо­ти и при­ви­ле­гии. Пла­ши­ло­то на бо­га се раз­мах­ва за за­мъг­ля­ва­не на съз­на­ни­е­то на тру­де­щи­те се и уве­ко­ве­ча­ва­не на гос­под­с­т­во­то на бо­га­ти­те и ду­хо­вен­с­т­во­то в об­щес­т­во­то.

На­ис­ти­на в ми­на­ло­то поч­ти вся­ко ре­ли­ги­оз­но дви­же­ние се по­раж­да­ло от бед­ните на­род­ни ма­си. На­ро­ден ха­рак­тер се при­да­вал и на ре­ли­ги­оз­ни­те пог­ре­бал­ни и дру­ги церемонии, кръщаване на деца, състезания за намиране и из­важ­да­не на хвър­лен кръст в ре­ки и езе­ра, про­я­ви на бла­гот­во­ри­тел­ност, оказ­ва­не на ме­ди­цин­с­ка по­мощ.

То­ва е са­мо вън­ш­на фа­са­да, ка­муф­лаж на цър­к­ва­та, чи­и­то вис­ши слу­жи­те­ли са об­ле­че­ни с ог­ром­на цър­ков­на и свет­с­ка власт и са част от при­те­жа­ва­ща­та бо­гат­с­т­ва и при­ви­ле­гии арис­ток­ра­ция и оли­гар­хия. Цър­к­ва­та е зат­во­ре­на и разс­ло­е­на на бо­га­ти и бед­ни ду­хов­ни­ци и мо­на­си ре­ли­ги­оз­на об­щ­ност, ко­я­то за­е­ма гос­под­с­т­ва­що по­ло­же­ние в об­щес­т­во­то.

През хи­ля­до­ле­ти­я­та по­ли­ти­чес­ки­те ре­ли­гии се за­паз­ват ка­то влас­то­ви ин­с­т­ру­мен­ти глав­но по­ра­ди го­ля­ма­та за­ви­си­мост на чо­ве­ка от об­щес­т­во­то. Та­зи за­ви­си­мост се про­я­вя­ва на вся­ка крач­ка по жиз­не­ния път на от­дел­ния ин­ди­вид. Ре­ли­ги­оз­ни­те ли­де­ри се въз­пол­з­ват от нея, ка­то въз­дейс­т­ват вър­ху чо­веш­ки­те чув­с­т­ва и страс­ти.

При­ла­гат се из­пи­та­ни от ве­ко­ве по­ли­ти­чес­ки ме­ха­низ­ми и на­чи­ни на дейс­т­вие. Измислят се фан­тас­тич­ни све­то­ве (“ад”, “ог­не­но езе­ро”, “рай”, “Бо­жие цар­с­т­во”).

Пре­ди всич­ко се вся­ва страх и ужас у “не­вер­ни­ци­те”, ка­то им се вну­ша­ва, че ако не прек­ра­тят сво­е­то не­по­кор­с­т­во, не се по­ка­ят и не по­ис­кат оп­ро­ще­ние на гре­хо­ве­те си, ко­га­то ум­рат, все­виш­ни­ят ще ги из­п­ра­ти в ада – пъ­кълът, на­се­лен с дя­во­ли (лу­ка­ви ро­га­ти съ­щес­т­ва), и ще ги хвърли в ог­не­но езе­ро, “ко­е­то го­ри с огън и жу­пел”²⁷. Все­ки по­пад­нал в ада щял да из­пит­ва веч­ни мъ­ки и да бъ­де в перманентно състояние на “плач и скърцане със зъби”²⁸.

Ду­хов­ни­те от­ци не са заб­ра­ви­ли да си из­г­ра­дят соб­с­т­вен илю­зо­рен дом. Пред­с­та­вят си, че ко­га­то ум­рат, тех­ни­те пос­ле­до­ва­те­ли и всич­ки “пра­вед­ни”, т.е. бо­жи слу­ги, щели да бъ­дат нас­та­не­ни в рая – бо­жи­е­то цар­с­т­во, къ­де­то ня­ма скръб, стра­да­ния и смърт.

В про­дъл­же­ние на хи­ля­ди го­ди­ни цър­к­ва­та би­ла сре­ди­ще на чо­веш­ка­та на­у­ка и из­кус­т­во, а ду­хо­вен­с­т­вото пред­с­тав­ля­ва­ло най-об­ра­зо­ва­на­та прос­лой­ка на об­щес­т­во­то. Дос­тъп до цър­ков­ни­те ин­с­ти­ту­ции има­ли и по-бед­ни и та­лан­т­ли­ви де­ца от на­род­ни­те ни­зи­ни. Мно­го от тях из­би­ра­ли ре­ли­ги­оз­но­то поп­ри­ще не тол­ко­ва от вя­ра в бо­га, кол­ко­то за да мо­гат да уп­раж­ня­ват прив­ли­ча­щия ги твор­чес­ки труд. В цър­к­ви и ма­нас­ти­ри те раз­по­ла­гали с ма­те­ри­ал­на ба­за, бо­гат кни­жен фонд и изо­би­лие от сво­бод­но вре­ме за че­те­не и твор­чес­т­во.

Из­вес­т­на пред­с­та­ва за то­ва мо­же да се по­лу­чи от кла­си­чес­кия ро­ман на го­ле­мия френ­с­ки пи­са­тел Стен­дал – “Чер­ве­но и чер­но”, къ­де­то се опис­ва и жи­во­тът в ед­на про­вин­ци­ал­на се­ми­на­рия. През ХlХ в. в нея учи­ли над трис­та се­ми­на­рис­ти, от ко­и­то две тре­ти би­ли не­до­дя­ла­ни се­лян­че­та, пред­по­че­ли “да из­кар­ват за­лъ­ка си, ка­то за­зуб­рят ня­коя и дру­га ла­тин­с­ка ду­ма, от­кол­ко­то ка­то ко­па­ят зе­мя­та”²⁹.

В семинарията царяла отровна атмосфера. Семина-ристите се стремели на всяка цена да се докопат до свещенически сан чрез участия в партийни групи и общества (“Исусово сърце” и др.), доносничество и клеветничество (сякаш вероучението ги прави завист-ливи и злобни).

Преди и сега в църкви и манастири има слу­жи­те­ли с въз­хи­ти­тел­на еру­ди­ция. Тех­ни пуб­ли­ка­ции и учас­тия в дис­ку­сии по­каз­ват, че от­лич­но поз­на­ват неп­ре­ход­ни­те твор­би на та­ки­ва без­бож­ни­ци и езич­ни­ци ка­то Арис­то­тел и Ци­це­рон, Маркс, Ен­гелс и Ле­нин.

Още с въз­ник­ва­не­то на ре­ли­ги­и­те, осо­бе­но на хрис­ти­ян­с­т­во­то, в цър­к­ва­та за­поч­нало да се фор­ми­ра са­мос­то­я­тел­но цър­ков­но сто­пан­с­т­во. Обик­но­ве­но то се със­тояло от мно­жес­т­во про­из­вод­с­т­ва и дей­нос­ти: сел­с­ко и гор­с­ко сто­пан­с­т­во; хле­боп­ро­из­вод­с­т­во; ви­нар­с­т­во, ши­ваш­ка ин­дус­т­рия; стро­и­тел­с­т­во на цър­ков­ни и дру­ги сгра­ди; ар­хи­тек­ту­ра, зог­раф­с­т­во и скул­п­ту­ра; про­из­вод­с­т­во на све­щи и кул­то­ви пред­ме­ти; ту­ри­зъм, бан­ко­во де­ло.

Се­га в цър­ков­но­то сто­пан­с­т­во (свет­с­ки­те по­ли­ти­чес­ки пар­тии ня­мат пра­во да из­вър­ш­ват сто­пан­с­ка дей­ност) се тру­дят и пре­пи­та­ват ми­ли­о­ни тру­де­щи си, вклю­чи­тел­но ху­дож­ни­ци, ком­по­зи­то­ри, рес­тав­ра­то­ри и скул­п­тори. По­ве­че­то от тях са ате­ис­ти, но са ак­тив­ни аги­та­то­ри за вя­ра в бо­га и най-ве­че за съ­би­ра­не на па­ри и из­г­раж­да­не на цър­к­ви, па­рак­ли­си, джа­мии.

Еже­год­но в дни­те око­ло и по вре­ме на ре­ли­ги­оз­ни­те праз­ни­ци (глав­но Ко­ле­да, Ве­лик­ден, Бай­рам) про­из­во­ди­те­ли и тър­гов­ци ак­ти­ви­зи­рат и раз­ши­ря­ват своя биз­нес и ре­а­ли­зи­рат зна­чи­тел­ни пе­чал­би от про­даж­би­те на сто­ки (хра­ни, на­пит­ки, ико­ни, су­ве­ни­ри). В цър­к­ви­те и ма­нас­ти­ри­те съ­що пос­тъп­ват па­рич­ни су­ми, живот­ни и пред­ме­ти от цър­ков­ни служ­би, да­ре­ния, кур­ба­ни (жер­т­ва на аг­не, овен, те­ле във връз­ка с да­ден обет).

Спо­ред цър­ков­ни­те слу­жи­те­ли об­щес­т­ве­на­та власт и го­ле­ми­те при­ви­ле­гии, ко­и­то имат ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти, са де­ло на “бо­жи­я­та про­ми­съл”, на про­ви­де­ни­е­то. Ня­как­во тайн­с­т­ве­но “бо­жес­т­во” се гри­же­ло за све­та и хо­ра­та и нап­рав­ля­ва­ло тех­ни­те съд­би. Та­къв фа­та­ли­зъм из­по­вяд­ват и ня­кои бед­ни ду­хом “по­ли­ти­ци”, “по­е­ти” и про­ся­ци. В ос­къд­ния им ези­ков реч­ник пре­об­ла­да­ват ку­хи фра­зи от рода на: “Бла­го­да­ря на Бо­га”; “Бог да ви па­зи”; “Гос­под зд­ра­ве да ви да­ва”.

През ве­ко­ве­те се сме­нят мно­го цър­ков­ни во­да­чи, ко­и­то след­ват оп­ре­де­ле­на ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­ка. Стре­-мят се да раз­ши­рят вли­я­ни­е­то на цър­к­ва­та сред на­се­ле­ни­е­то и да уве­ли­чат ней­ни­те влас­то­ви и иму­щес­т­ве­ни при­до­бив­ки. Ре­ли­ги­оз­на­та по­ли­ти­ка (по­доб­но на свет­с­ка­та) се със­тои от прин­ци­пи, ме­ха­низ­ми и на­чи­ни на дейс­т­вие за пос­ти­га­не на на­бе­ля­за­ни це­ли, пре­дим­но ка­то се втъл­пя­ва на ши­ро­ки­те на­род­ни ма­си, че та­зи по­ли­ти­ка се осъ­щес­т­вя­ва по во­ля­та на все­виш­ния, на Гос­по­д-Бога.

Це­ли­те на ре­ли­ги­оз­на­та по­ли­ти­ка поч­ти не се раз­ли­ча­ват от те­зи, ко­и­то прес­лед­ват свет­с­ки­те по­ли­ти­чес­ки пар­тии. Ос­нов­ни­те от тях са: за­во­ю­ва­не на влас­то­ви по­зи­ции в об­щес­т­во­то и дър­жа­ва­та; по­е­ма­не на дър­жав­но уп­рав­ле­ние (пря­ко или кос­ве­но чрез под­чи­ня­ва­не на свет­ската власт на цър­к­ва­та); при­до­би­ва­не на об­щес­т­ве­ни при­ви­ле­гии и бо­гат­с­т­ва.

2. ПО­ЛИ­ТИ­ЧЕС­КИ ЦЕ­ЛИ НА
РЕ­ЛИ­ГИ­ОЗ­НИ­ТЕ ОБ­Щ­НОС­ТИ

По­ли­ти­ка­та е уп­рав­лен­с­ко сред­с­т­во за пос­ти­га­не на оп­ре­де­ле­ни це­ли в об­щес­т­во­то. Не­ин обект са об­щес­т­ве­ни­те от­но­ше­ния в на­ци­о­на­лен и меж­ду­на­ро­ден ма­щаб. В по­ли­ти­чес­кия жи­вот всич­ко е насочено пре­дим­но око­ло бор­ба­та за власт. Пос­ред­с­т­вом спе­чел­ва­не, удър­жа­не и уп­раж­ня­ва­не на дър­жав­на­та власт мо­гат да се ре­ша­ват зна­чи­ми об­щес­т­ве­ни и лич­ни проб­ле­ми.

По­ли­ти­чес­ки­те ре­ли­гии (юдейс­т­во, хрис­ти­ян­с­т­во, мо­ха­ме­дан­с­т­во) са съз­да­де­ни за пос­ти­га­не на поч­ти ед­на и съ­ща по­ли­ти­чес­ка цел – при­до­би­ва­не на свет­с­ка и цър­ков­на власт. При прес­лед­ва­не на та­зи цел ве­ко­ве на­ред юдейс­ка­та и хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­гии слу­жили ка­то спо­я­ва­що сред­с­т­во за обе­ди­ня­ва­не на два­на­де­сет­те раз­п­ръс­на­ти и враж­ду­ва­щи по­меж­ду си из­ра­и­ле­ви пле­ме­на.

Иде­о­ло­ги­чес­ко оръ­жие за по­ли­ти­чес­ко обе­ди­ня­ва­не на мно­жес­т­во араб­с­ки пле­ме­на и за­во­ю­ва­не на власт е и мо­ха­ме­дан­с­ка­та (ис­лям­с­ка­та) ре­ли­гия.

Ос­но­ва­тел на та­зи ре­ли­гия е ро­де­ни­ят през 571 г. от но­ва­та ера в гр. Ме­ка (Са­у­дит­с­ка Ара­бия) про­рок Мо­ха­мед. Ка­то мла­деж бъ­де­щи­ят про­рок по­ма­гал на чи­чо си в тър­го­ви­я­та и чес­то пъ­ту­вал из на­се­ле­ни­те с ев­реи и па­лес­тин­ци зе­ми. По то­ва вре­ме в Рим­с­ка­та им­пе­рия хрис­ти­ян­с­т­во­то е би­ло офи­ци­ал­на ре­ли­гия. Хрис­ти­я­ни пре­раз­каз­ва­ли Биб­ли­я­та на нег­ра­мот­ния про­рок Мо­ха­мед, кой­то имал ли­дер­с­ки усет и бър­зо схва­нал ней­ния по­ли­ти­чес­ки дух. Ко­га­то ста­нал на око­ло 40 го­ди­ни, той за­им­с­т­вал ос­нов­ни биб­лей­ски по­ло­же­ния (за зад­г­роб­ния жи­вот, въз­к­ре­ся­ва­не­то от мър­т­ви­те и др.) и ги при­годил към иде­я­та за спло­тя­ва­не на араб­ски­те на­ро­ди. Съ­щев­ре­мен­но от­х­вър­лял ма­ни­пу­ла­тив­ни­те биб­лейс­ки пи­са­ния, че по уме­ния и мощ ев­рейс­ки­ят бог Йе­хо­ва е без­по­до­бен и не­над­ми­нат в све­та. За­я­вя­вал, че ара­би­те имали свой Бог и то­ва бил Ал­лах. Об­ща­та вя­ра в не­го ги накарала да пре­въз­мог­ват вът­реш­ни­те кон­ф­лик­ти и спо­соб­с­т­вала за тях­но­то обе­ди­ня­ва­не и спло-­тя­ва­не под ед­но зна­ме.

Про­ро­кът Мо­ха­мед при­ло­жил сво­я­та ре­ли­гия в прак­ти­ка­та. През 622 г. за­ед­но с най-вер­ни­те си съ­миш­ле­ни­ци за­ми­нал за гр. Ме­ди­на, съб­рал во­йни, на­пад­нал род­ния си град Ме­ка и го зав­ла­дял. До­ смъртта си (632 г.) влас­т­вал с по­мощ­та на ис­лям­с­ка­та (мю­сюл­ман­с­ка­та) ре­ли­гия, ко­я­то впос­лед­с­т­вие с вой­ни и на­си­лия би­ла на­ло­же­на и на дру­ги на­ро­ди.

С по­мощ­та на юдейс­ка­та ре­ли­гия ста­рей­ши­ни­те на ев­рей­ски­те пле­ме­на из­ве­ли (око­ло ХI–Х в. пр.н.е.) сво­и­те съ­на­род­ни­ци от Еги­пет, къ­де­то пре­ка­ра­ли над че­ти­рис­то­тин го­ди­ни под роб­с­т­во. Во­де­ли ги в бит­ки с ту­зем­ни пле­ме­на за зав­ла­дя­ва­не на зе­ми­те им и за съз­да­ва­не на са­мос­то­я­тел­но “из­ра­ил­с­ко цар­с­т­во”.

В пи­са­ни­я­та на “цър­ков­ни­те пър­во­от­ци” се сви­де­тел­с­т­ва, че на ми­тинг Исус Хрис­тос е ка­зал: “Еру­са­ли­ме! Еру­са­ли­ме! Ти, кой­то из­би­ваш про­ро­ци­те, и с ка­мъ­ни уби­ваш пра­те­ни­те до те­бе, кол­ко пъ­ти съм ис­кал да съ­бе­ра тво­и­те ча­да, как­то ко­кош­ка при­би­ра пил­ци­те си под кри­ла­та си, но не ис­ка­те!”³⁰. (Вероятно много приписвани на младия Исус Христос думи и дела са измислени от заинтересовани църковни лица.)

Пре­ди то­ва на въп­ро­са на апос­тол Пе­тър как­во щели да по­лу­чат след по­бе­да­та оне­зи, ко­и­то ос­та­вяли сво­и­те ри­бар­с­ки и дру­ги за­на­я­ти и тръг­вали да раз­прос­т­ра­ня­ват христи­ян­с­т­во­то, Исус Хрис­тос дал обе­ща­ние, че ко­га­то той “сед­не на слав­ния Си прес­тол, вие, ко­и­то Ме пос­лед­вах­те, то­же ще сед­не­те на два­на­де­-сет прес­то­ла да съ­ди­те дванадесетте израилеви пле-мена”³¹.

Един от пър­ви­те и най-дей­ни­ иде­о­ло­зи и ли­де­ри на хрис­ти­ян­с­т­во­то апос­тол Па­вел по­у­ча­вал: “Все­ки чо­век да се по­ко­ря­ва на влас­ти­те, ко­и­то са над не­го, за­що­то ня­ма власт, ко­я­то да не е от Бо­га, и кол­ко­то влас­ти има, те са от­ре­де­ни от Бо­га”³².

Впро­чем, апос­тол Па­вел бил ре­не­гат, кой­то пре­ми­нал от юдейс­ка­та в хрис­ти­ян­с­ка­та пар­тия. Към то­ва го под­тик­на­ло ня­как­во не­го­во прос­вет­ле­ние и “гла­сът” на ве­че раз­пъ­на­тия на кръст Исус Хрис­тос, кой­то уж му “ка­зал” да прес­та­не да прес­лед­ва хрис­ти­я­ни­те, тъй ка­то ще му бъ­де мъч­но да ри­та “сре­щу ос­тен”³³. Твър­де ве­ро­ят­но било, апос­тол Па­вел да е тър­сил по-го­ля­ма лич­на из­го­да в раз­рас­т­ва­що­то се по то­ва вре­ме хрис­ти­ян­с­ко дви­же­ние. Сво­ев­ре­мен­но може би е раз­б­рал, че ка­то член на юдейс­ка­та пар­тия ня­мало да мо­же (как­то и пре­тър­пе­лия фи­ас­ко Исус Хрис­тос) да из­мес­ти от вър­хов­ния юдейс­ки прес­тол еру­са­лим­ски­те глав­ни све­ще­ни­ци.

Как­то сам приз­на­вал, ко­га­то бил в юдейс­ка­та пар­тия, апос­тол Па­вел бил ка­то “из­верг” и го­ни­тел на “Бо­жи­я­та цър­к­ва”³⁴ и хрис­ти­ян­с­ки­те ду­хов­ни во­да­чи. Лич­но “зат­ва­рял в тъм­ни­ца” мно­го от хрис­ти­ян­с­ки­те све­тии и гла­су­вал за тях­но­то уби­ва­не³⁵.

Н
6. Религиозна политика

апример той заедно с други юдейски партийни активисти е участвал при убиването с камъни на обявения за първи християнски мъченик Стефан.

По-късно е изпратен да убива християни в Сирия, но пътувайки с кон за тази римска провинция е решил да стане член на новообразуваната перспективна ев-рейска християнска секта, тъй като по всяка вероят-ност е разбрал, че трудно ще направи кариера като функционер на юдейската фарисейска религиозна по-литическа партия на богатите и изпълнени с лице-мерие градски слоеве на Ерусалим (в литературата има и твърдения, че Павел намразил фарисеите заради отказа на фарисея Гамалил да му даде дъщеря си за съпруга).

С ог­лед да ста­нел цар на ев­ре­и­те и дру­ги­те на­ро­ди (по то­ва вре­ме на­се­ле­ни­е­то на зе­мя­та е око­ло 200 млн. ду­ши) Исус Хрис­тос да­вал не­над­ми­на­ти по­пу­лис­т­ки обе­ща­ния. Стре­мял се на вся­ка це­на да ос­но­ве вли­я­тел-на­ ре­ли­ги­оз­на ор­га­ни­за­ция, да спе­че­ли до­ве­ри­е­то на юде-и­те и осо­бе­но на прос­то­лю­ди­е­то и да съз­да­де цар­с­т­во, състоящо се само от “праведни” и покорни нему люде.

Ве­ро­ят­но бил за­поз­нат с ди­а­лек­ти­ка­та и тра­гич­на­та съд­ба на жи­велия пет ве­ка пре­ди не­го древ­ног­ръц­ки фи­ло­соф Сок­рат, кой­то до­каз­вал, че все­ки по­ли­ти­чес­ки ли­дер тряб­ва­ло да е на­яс­но, ка­то по­лу­чел дър­жав­на­та власт, най-нап­ред “как­во бла­го­де­я­ние” би из­вър­шил “за оте­чество­то си”³⁶_.

Спо­ред всеп­риз­на­тия за ба­ща на мо­рал­на­та фи­ло­со­фия Сок­рат чо­веш­ко­то уме­ние да се уп­рав­ля­ва на­род и дър­жа­ва било “най-вис­ша­та доб­ро­де­тел и най-го­ля­мо­то из­кус­т­во”³⁷.

За да прив­ле­че вни­ма­ни­е­то на хо­ра­та към се­бе си и да спе­че­ли по­ве­че­то от тях на своя стра­на Исус Хрис­тос им обе­ща­вал нас­ле­дя­ва­не на “ве­чен жи­вот”. Та­ка той, от ед­на стра­на, спе­ку­ли­рал с изпи­т­ва­ния от все­ки ин­ди­вид страх от не­из­беж­на­та смърт, а от дру­га – със сък­ро­ве­на­та му меч­та да има дъ­лъг жи­вот и да ста­не без­с­мър­тен.

В си­на­го­га на гр. Ка­пер­на­ум Исус Хрис­тос по­у­ча­вал с ду­ми­те: “Ис­ти­на, ис­ти­на ви каз­вам, кой­то вяр­ва (в Ме­не) има ве­чен жи­вот”³⁸. Пос­ле до­ба­вял: “Аз съм хля­бът на жи­во­та!”³⁹, за­то­ва “Кой­то се хра­ни с плът­та Ми и пие кръв­та Ми има ве­чен жи­вот и Аз ще го въз­кре­ся в пос­лед­ния ден”⁴⁰.

В то­зи сми­съл след мно­год­нев­но пред­ве­лик­ден­с­ко посте­не (хра­не­не с хра­ни, несъдържащи животински продукти) хрис­ти­я­ни­те те­лес­но и ду­хов­но се пре­чис­т­ват и по­се­ща­ват цър­к­ва, къ­де­то при­е­мат при­час­тие, ком­ка (за­лък пшени­чен хляб с ви­но), на­по­до­бя­ва­ща на част от тялото и кръв­та на Исус Хрис­тос.

При фор­ми­ра­не­то на хрис­ти­ян­с­ко­то дви­же­ние Исус Хрис­тос об­сип­вал с обе­ща­ния и сво­и­те съратници. Той се об­ръ­щал към тях с ду­ми­те: “Ис­ти­на, ис­ти­на ви каз­вам, ако ня­кои опа­зи Мо­е­то уче­ние, ня­ма да ви­ди смърт до ве­ка”⁴¹.

Ка­то се са­мо­о­бя­вя­вал за един­с­т­вен зе­мен “Бо­жи” и “Чо­веш­ки Син”, Исус Хрис­тос обе­ща­вал да оси­гу­ри “ве­чен жи­вот” са­мо на сво­и­те съратници и пос­ле­до­ва­те­ли. Из­рич­но за­я­вя­вал, че “все­ки, кой­то е ос­та­вил къ­щи, или бра­тя, или сес­т­ри, или ба­ща, или май­ка (или же­на), или ча­да, или ни­ви, за­ра­ди Мо­е­то име, ще по­лу­чи сток­рат­но и ще нас­ле­ди ве­чен жи­вот”⁴².

Сре­щу те­зи бла­ги обе­ща­ния Исус Хрис­тос ис­кал вя­ра в не­го и в „Бо­га“ и пре­да­ност към ре­ли­ги­оз­но-по­ли­ти­чес­ко­то дви­же­ние.

Ве­ро­ят­но ка­то срав­ня­вал теж­кия хо­мот, кой­то вла­че­ли ро­би­те, бед­ни­те и бол­ни­те, той казал: “Мо­е­то иго е бла­го, и мо­е­то бре­ме е ле­ко”⁴³.

Дру­го би­ло от­но­ше­ни­е­то на Исус Хрис­тос към оне­зи, ко­и­то не вяр­вали, че той бил Бо­жи Син, до­шъл от друг свят. Към та­ки­ва, вклю­чи­тел­но и поз­на­ва­щи­те не­го­ви­те ро­ди­те­ли, Исус Хрис­тос се об­ръ­щал за­ка­ни­тел­но с ду­ми­те: “Ако не по­вяр­ва­те, че съм то­ва, ко­е­то каз­вам, в гре­хо­ве­те си ще ум­ре­те”⁴⁴.

Та­ка­ва участ очак­ва­ла и оне­зи, ко­и­то от­каз­ва­ли да му да­дат под­с­лон и хра­на. В ед­на от про­по­ве­ди­те си за мяс­то­то и ро­ля­та на не­го­ви­те ята­ци Исус Хрис­тос за-клю­ча­ва, че хо­ра­та, ко­и­то го пре­неб­рег­ва­ли и му об­ръ­ща­ли гръб “ще оти­дат във веч­но на­ка­за­ние, а пра­вед­ни­те във ве­чен жи­вот”⁴⁵.

Дру­го фан­тас­тич­но, но при­мам­ли­во обе­ща­ние на Исус Хрис­тос било не­го­во­то уве­ре­ние, че бор­ци­те за хрис­ти­ян­с­ко гос­под­с­т­во в об­щес­т­во­то ще­ли да бъ­дат въз­наг­ра­де­ни с бла­жен зад­г­ро­бен жи­вот. Пред мно­го­хи­ля­ден ми­тинг той обя­вил за “бла­же­ни” пред­с­та­ви­те­ли­те на своя елек­то­рат, тъй ка­то след смърт­та им ще­ли да бъ­дат из­п­рате­ни в рая и щели да се из­ба­вят от зем­ни­те мъ­ки и стра­да­ния. Към бла­же­ни­те на оня свят Исус Хрис­тос от­на­сял пре­дим­но вяр­ва­щи­те си­ро­ма­си, бол­ните, гла­ду­ва­щите и дру­гите свои при­вър­же­ни­ци. Той оба­че “про­ро­ку­вал”, че са­мо го­рест, мъ­ки и плач очак­вали ум­ре­ли­те не­вер­ни­ци и убий­ци­те на про­ро­ци и све­тии⁴⁶.

В бор­ба­та сре­щу вис­ше­то юдейс­ко ду­хо­вен­с­т­во Исус Хрис­тос да­вал още по­пу­лис­т­ки обе­ща­ния. Той обя­вя­вал, че ко­га­то ста­не цар, щял да съ­жи­вя­ва мър­т­ви хо­ра: “По­не­же, как­то Отец въз­к­ре­ся­ва мър­т­ви­те и ги съ­жи­вя­ва, та­ка и Си­нът съ­жи­вя­ва тия, ко­и­то ис­ка”⁴⁷.

В ре­чи пред на­ро­да и сво­и­те уче­ни­ци Исус Хрис­тос за­я­вя­вал, че при бъ­де­що­то си ца­ру­ва­не щял да на­ка­же ви­нов­ни­те (ли­це­ме­ри, на­сил­ни­ци, по­ли­ти­чес­ки опо­нен­ти) за теж­кия и мъ­чи­те­лен зе­мен жи­вот. Към си­но­ве­те и внуците на ония, които избили предшест-ващи го пророци, се обръщал с думите: “Змии! Рожби ехидни! Как ще из­бег­не­те от осъж­да­не­то в пъ­къ­ла?”⁴⁸. (Кур­си­вът е мой.)

По­на­ча­ло цър­ков­ни­те пас­ти­ри се стре­мят към вър­хов­на власт, вклю­чи­тел­но и дър­жав­на. То­ва на­ми­ра сил­но про­яв­ле­ние и сред хрис­ти­ян­с­ка­та кас­та. Още Исус Хрис­тос да­вал тон, за­я­вя­вай­ки, че все­ки тряб­ва да пла­ща да­нъ­ци на “Ке­са­ря и на Бо­га”, т.е. на дър­жа­ва­та и цър­к­ва­та. След не­го­во­то кръс­то­во раз­пя­тие (бли­зо три ве­ка) чле­но­ве­те на хрис­ти­ян­с­ка­та сек­та ра­бо­те­ли не­ле­гал­но (вър­ше­ли ре­ли­ги­оз­ни ри­ту­а­ли и об­ре­ди в къ­щи и из­би на край­ни град­с­ки квар­та­ли). По оно­ва вре­ме хрис­ти­я­ни­те се от­ли­ча­ва­ли от мно­жес­т­во­то съ­щес­т­ву­ва­щи ре­ли­ги­оз­ни сек­ти по ма­со­во­то из­пол­з­ва­не на ри­ту­а­ла кръс­те­не. Пос­ред­с­т­вом кръс­те­не­то с ръ­ка се ус­по­ко­я­ва­ли и де­мон­с­т­ри­ра­ли “спо­соб­ност” да про­гон­ват “об­ла­да­ва­щи” те­ла­та им “дя­во­ли”. (Се­га ня­кои по­пу­ляр­ни фут­бо­лис­ти се кръс­тят на из­лъч­ва­ни по те­ле­ви­зи­я­та ма­чо­ве за къс­мет и рек­ла­ма на цър­к­ва­та.)

Хрис­ти­ян­с­т­во­то се разпространи­ло най-бързо в Гър­ция и Мала Азия. То се ос­но­ва­ло от Исус Хрис­тос на те­ри­то­ри­я­та на Юдея, но би­ло от­х­вър­ле­но от гос­под­с­т­ва­що­то по то­ва вре­ме в Еру­са­лим юдейс­ко ду­хо­вен­с­т­во. След кръс­то­во­то раз­пя­тие на Исус Хрис­тос апос­то­ли­те му не мог­ли да на­ло­жат на ев­ре­и­те хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­гия. Те оба­че ус­пели да прив­лекат на своя стра­на сто­ти­ци ми­си­о­не­ри, ко­и­то се пос­ве­ти­ли на ми­си­я­та да раз­п­рос­т­ра­ня­ват та­зи ре­ли­гия в Гър­ция, Еги­пет и дру­ги рим­с­ки про­вин­ции. Ед­ва към края на пър­ви век от но­ва­та ера хрис­ти­ян­с­ко­то дви­же­ние се офор­ми­ло ка­то са­мос­то­я­тел­на об­щ­ност. То­га­ва се из­вър­ши­ло и пъл­но­то раз­де­ля­не меж­ду юде­и­те и хрис­ти­я­ни­те. Рим­с­ки­те им­пе­ра­то­ри и се­на­то­ри поч­ти не се на­мес­ва­ли в раз­до­ри­те и про­по­вед­ни­чес­ка­та дей­ност на малката християнска партия. Почти не обръща­ли вни­ма­ние на бор­би­те на ней­ни­те апос­то­ли и ми­си­о­не­ри сре­щу юдеи и езич­ни­ци. Пос­те­пен­но в хрис­ти­ян­с­ко­то дви­же­ние за­поч­нал да се во­ди са­мос­то­я­те­лен ор­га­ни­за­ци­о­нен жи­вот. Въз­ник­ва­ли и от­дел­ни брат­с­т­ва, об­щес­т­ва от ко­му­нис­ти­чес­ки тип. Па­рич­ни и ма­те­ри­ал­ни ре­сур­си за из­д­ръж­ка на цър­ков­ни де­я­те­ли и дру­ги нуж­ди се оси­гу­ря­ва­ли от спон­со­ри. Та­ки­ва са били глав­но вяр­ва­щи, ко­и­то съ­би­ра­ли и пра­ви­ли да­ре­ния на цър­к­ви­те, ши­е­ли и про­да­ва­ли об­лек­ла на “бра­тя­та“ хрис­ти­я­ни.

На­би­ра­не­то на па­рич­ни ре­сур­си ста­ва­ло пре­дим­но от юде­и­те, на ко­и­то се втъл­пя­ва­ло, че ма­кар и да са “мал­ко ста­до” за­ра­ди пре­ка­ле­на­та им на­бож­ност, “не­бес­ни­ят Отец” ги е бла­гос­ло­вил да им да­де “Бо­жи­е­то цар­с­т­во” и “ве­чен жи­вот”. Твър­дя­ло се, че кой­то ис­кал да вле­зе в “Бо­жи­е­то цар­с­т­во” и да нас­ле­ди “ве­чен жи­вот”, тряб­вало да про­да­де имо­та си и най-нап­ред да да­де ми­лос­ти­ня на цър­к­ва­та, за­що­то бо­гат­с­т­во­то на та­къв чо­век щя­ло да бъ­де в зад­г­роб­ния жи­вот, а от опит се знаело, че “где­то е сък­ро­ви­ще­то ви, там ще бъ­де и сър­це­то ви”⁴⁹.

Впро­чем, и след кръс­то­во­то раз­пя­тие на Исус Хрис­тос в ка­си­те на хрис­ти­ян­с­ко­то дви­же­ние пос­тъп­ва­ли ог­ромни па­рич­ни су­ми. В Еру­са­лим и окол­нос­ти­те мно­го хо­ра про­да­ва­ли ни­ви, къ­щи и дру­ги иму­щес­т­ва и пре­да­ва­ли по­лу­че­ни­те па­ри на Ису­со­ви­те уче­ни­ци Пе­тър и Иоан⁵⁰.

То­ва се пра­ве­ло глав­но по­ра­ди стра­ха, че “вся­ка ду­ша, ко­я­то не би пос­лу­ша­ла Исус Хрис­тос, щяла да бъ­де „из­т­ребе­на из лю­де­те”⁵¹. Ос­вен то­ва все по­ве­че хо­ра за­поч­на­ли да вяр­ват на це­ле­на­со­че­но раз­п­рос­тра­ня­ва­на­та мъл­ва за възк­ръс­ва­не­то на Исус Хрис­тос и тай­но хранели на­деж­да, че с вя­ра и пост било въз­мож­но един ден и те да бъ­дели съ­жи­ве­ни от мър­т-­ви­те.

­ Па­ри съ­би­рал и наз­на­че­ният от Исус Хрис­тос за “клю­чар” на “не­бес­но­то цар­с­т­во” апос­тол Пе­тър. За­ед­но с “по-мла­ди мъ­же” (ка­то днешни­те бо­ди­гар­до­ве) той “убежда­вал” и ре­ке­ти­рал “нег­ра­мот­ни и не­у­че­ни чо­ве­ци” да си про­да­ват имо­ти­те и по­къщ­ни­на­та, а по­лу­че­ни­те пари да му пре­да­ват на ръ­ка (се­га то­ва се на­ри­ча ко­руп­ция).

В Све­ти­те пи­са­ния⁵² с из­вес­т­ни за­о­би­кал­ки и ся­каш из­ви­ни­тел­но се раз­каз­ва за то­ва как апос­тол Пе­тър при­чи­нил смърт­та на крот­кия и доб­ро­ду­шен “хрис­ти­ян­с­ки да­ри­тел” Ана­ния и на же­на му Сап­фи­ра. Два­ма­та про­да­ли своя ни­ва и пре­да­ли на апос­тол Пе­тър по-го­ля­ма­та част от по­лу­че­на­та па­рич­на су­ма. От нея за­па­зи­ли мал­ко па­ри и за соб­с­т­ве­ни нуж­ди. Ка­то раз­б­рал то­ва, апос­тол Пе­тър убил Ана­ния и на­ре­дил на мла­ди­те си ох­ра­ни­те­ли да го “об­ви­ят”, из­не­сат и пог­ре­бат. Три ча­са по-къс­но при апос­тол Пе­тър вляз­ла и Ана­ни­е­ва­та же­на Сап­фи­ра “без да знае за ста­на­ло­то”. Апос­то­лът хлад­нок­ръв­но я раз­пи­тал и ко­га­то из­т­ръг­нал приз­на­ние за точ­на­та су­ма, за ко­я­то би­ла про­да­де­на ни­ва­та, ре­къл: “За­що сте се на­го­во­ри­ли да из­ку­си­те Ду­ха Гос­по­ден? Ето, при вра­та­та са но­зе­те на ония, ко­и­то пог­ре­ба­ха мъ­жа ти: и те­бе ще из­не­сат. И тя вед­на­га пад­на пред но­зе­те му и из­дъх­на. Ка­то вля­зо­ха мла­де­жи­те, на­ме­ри­ха я мър­т­ва, из­не­со­ха я и я пог­ре­ба­ха до мъ­жа й.

И го­лям страх (кур­си­вът е мой) об­зе ця­ла­та цър­к­ва и всич­ки, ко­и­то чу­ха то­ва”.

Меж­дув­ре­мен­но (II–III в.) в ня­кои рим­с­ки про­вин­ции (Еги­пет, Си­рия, Ви­ти­ния, Азия) влас­ти­те из­те­за­ва­ли и умър­т­вя­ва­ли ре­ди­ца пре­да­ни на хри-с­ти­ян­с­ко­то де­ло све­ще­нос­лу­жи­те­ли и мо­на­си. То­ва се пра­ве­ло пре­ди всич­ко за за­паз­ва­не на об­щес­т­ве­ния ред, кой­то чес­то бил на­ру­ша­ван при про­веж­да­нето на хрис­ти­ян­с­ки съб­ра­ния, ми­тин­ги и съ­бо­ри. Рим­с­ки­те уп­ра­ви­те­ли (про­кон­су­ли, пре­то­ри) при­бяг­ва­ли до репре­сии на хрис­ти­ян­с­ки­те во­да­чи с пре­зум­п­-ци­я­та, че ка­то ги от­с­т­ра­нели, на­би­ра­що­то ско­рост хрис­ти­ян­с­ко дви­же­ние щяло да се раз­пад­не. В то­зи сми­съл са не­вер­ни и пред­на­ме­ре­ни раз­каз­ва­ни­те на­пос­ле­дък по бъл­гар­с­ки­те ме­дии при­каз­ки, че хрис­ти­ян­с­ки­те све­тии били уби­ва­ни са­мо за­ра­ди твър­до­то им от­с­то­я­ва­не на “пра­ва­та вя­ра”.

Пуб­ли­ку­ва­ни ар­хив­ни про­то­ко­ли от раз­пи­ти на та­ки­ва еги­пет­с­ки све­тии по­каз­ват, че един­с­т­ве­но­то, ко­е­то се изис­к­ва­ло от тях, било да бъ­дат ло­ял­ни на рим­ски­те вла­де­те­ли. Пре­по­ръч­ва­ло им се да изос­та­вят “оная тол­ко­ва про­тив­на на при­ро­да­та и на зд­ра­вия ра­зум ре­ли­гия”⁵³.

Как­то е из­вес­т­но, то­ва на­род­но ре­ли­ги­оз­но дви­же­ние е било използвано за укрепване на имперската власт от рим­с­кия­ им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин Ве­ли­ки (306–337 г.). Той го под­чи­нил на се­бе си, ка­то про­въз­гла­сил хрис­ти­ян­с­т­во­то за дър­жав­на ре­ли­гия в пре­де­ли­те на Рим­с­ка­та им­пе­рия.

Впро­чем, Кон­с­тан­тин не би тряб­ва­ло да се на­ри­ча “Ве­лики”, тъй ка­то пре­ди да ста­не им­пе­ра­тор убил своя ба­ща, уду­шил же­на си в ба­ня­та, зак­лал си­на си, убил съ­що своя тъст, шу­рей и пле­мен­ник⁵⁴.

Мо­же да е бил ве­лик ка­то дал­но­ви­ден по­ли­тик и дър­жав­ник, но то­ва при­ла­га­тел­но при­ля­га на лич­нос­ти, ко­и­то вър­шат доб­ри де­ла и слу­жат доблестно на своя на­род.

П
7. Религиозна политика

рез 306 г. от н.е. в Йорк (Ан­г­лия) Кон­стан­тин спе­че­лил до­ве­ри­е­то на ня­кол­ко хи­ля­ди вой­ни­ци от раз­лич­ни на­род­нос­ти, ус­пял да по­бе­ди рим­ските и дру­ги съ­пер­ни­ци и заел ова­кан­те­ния (по­ра­ди смърт) им­пе­ра­тор­с­ки престол. По не­го­ва ини­ци­а­ти­ва през 325 г. от н.е. в гр. Ни­кея (бли­зо до Кон­с­тан­ти­но­пол) бил сви­кан пър­вият съ­бор на хрис­ти­ян­с­ки­те епис­ко­пи от им­пе­ри­я­та. Им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин го ор­га­ни­зи­рал, ръко­во­ден от по­ли­ти­чес­ки и лич­ни мо­ти­ви: да прив­ле­че на своя стра­на пос­то­ян­но на­рас­т­ва­щите на брой хрис­ти­я­ни, ко­и­то очак­ва­ли хрис­ти­ян­с­ка­та об­щ­ност да се до­бе­ре до дър­жав­на­та власт и да ги спа­си от не­по­но­си­ма­та ми­зе­рия; да нап­ра­ви под­в­лас­т­ни мно­гоб­рой­ни­те ду­хов­ни ли­ца и тях­на­та раз­рас­т­ва­ща се ор­га­ни­за­ция; да над­де­лее над сво­и­те по­ли­ти­чес­ки опо­нен­ти; да из­пол­з­ва ре­ли­ги­я­та и дру­ги­те по­ли­ти­чес­ки сред­с­т­ва за ут­вър­ж­да­ва­не­то си ка­то са­мо­дър­жец на рим­с­кия свят; да по­лу­чи из­куп­ле­ние на сво­и­те прес­тъп­ле­ния. Го­ди­ни на­ред им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин уп­раж­ня­вал кон­т­рол над хрис­ти­ян­с­ко­то ду­хо­вен­с­т­во, но се пок­ръс­тил ед­ва на смър­т­ния си одър, очак­вай­ки със “све­те­на во­да” да бъ­дат “очис­те­ни” не­го­ви­те мно­гоб­рой­ни гре­хо­ве.

В миналото мно­го хо­ра си въ­об­ра­зя­ва­ли, че с во­да мо­же­ло да се мие не са­мо тя­лото, но и ду­шата и съ­вестта, и то чрез потапя­не (кръ­ща­ва­не). По­я­ви­ла се и фа­на­тич­но на­бож­на секта, чи­и­то чле­но­ве кръ­ща­ва­ли де­ца на ос­мия ден от тях­но­то раж­да­не и след по­та­пя­не­то им във во­да вед­на­га ги уби­ва­ли. Вяр­ва­ли, че очис­те­ни­те им не­вин­ни ду­ши имат по-го­лям шанс да по­пад­нат в рая и да по­лу­чат “ве­чен жи­вот”⁵⁵.

Оче­вид­но им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин при­вид­но се об­върз­вал с хрис­ти­ян­с­ки­те во­да­чи, за да ги дър­жи вър­за­ни и по­кор­ни. Та­ко­ва прит­вор­с­т­во про­я­вя­ват и съв­ре­мен­ни по­ли­ти­ци, ко­и­то се пра­вят на ре­ли­ги­оз­ни, за да пе­че­лят из­би­ра­тел­ни гла­со­ве на бо­го­мол­ци.

След убийс­т­ва­та на чле­но­ве от фа­ми­ли­я­та им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин би тряб­ва­ло да бъ­де от­лъ­чен и про­къл­нат от цър­к­ва­та. Вмес­то то­ва хрис­ти­ян­с­ки­те от­ци оп­рос­ти­ли не­го­ви­те гре­хо­ве и до­ри го про­въз­г­ла­си­ли за све­тец. Изразили му вечна признателност, задето им пре-доставил дър­жав­на власт, при­ви­ле­гии, имоти и па­ри.

Проявили са се като властолюбиви, сребролюбиви и безнравствени натури.

След офи­ци­ал­но­то включ­ва­не на хрис­ти­ян­с­ко­то дви­же­ние в дър­жав­на­та власт то пе­ри­о­дич­но се раз­ди­рало от дъл­бо­ки вът­реш­ни про­ти­во­ре­чия глав­но между бо­га­ти вис­ши ду­хов­ни­ци и бед­ни нис­ши све­ще­нослу­жи­те­ли. През хи­ля­до­ле­ти­я­та се по­я­ви­ли мно­жес­т­во хрис­ти­ян­с­ки цър­ков­ни об­щ­нос­ти – ка­то­ли­ци­зъм (рим­ска ка­то­ли­чес­ка цър­к­ва, про­тес­тан­т­с­т­во, йе­зу­ит­с­т­во и т.н.) и из­точ­но пра­вос­ла­вие. След про­дъл­жи­тел­ни бор­би за надмо­щие и ус­та­но­вя­ва­не на вър­хов­на цър­ков­на власт през ІХ в. ла­тин­с­ки­те ка­то­ли­чес­ки и гръц­ки­те вис­ши пра­вос­лав­ни кли­ро­ве скъ­са­ли вза­им­ни­те си от­но­ше­ния. По същото време ла­тин­с­ки­те ду­хов­ни­ци про­въз­г­ла­си­ли дог­ма­та, че Све­ти­ят Дух про­из­ти­ча не са­мо от Отца (как­то твър­дят из­точ­ноп­ра­вос­лав­ни­те ду­хов­ни во­да­чи), но и от не­го­вия Син (Исус Хрис­тос).

По-къс­но (Х–ХV в.) гръц­ка­та и аф­ри­кан­с­ка­та хри-с­ти­ян­с­ки цър­к­ви пад­на­ли под араб­с­ко роб­с­т­во. След ус­та­но­вя­ва­не на тур­с­ко гос­под­с­т­во в ре­ди­ца хрис­ти­ян­с­ки стра­ни се на­ло­жи­ла ис­лям­с­ката ре­ли­гия.

От­как­то съ­щес­т­ву­вала Рим­с­ка­та цър­к­ва поч­ти ви­на­ги има­ло вът­реш­ни раз­п­ри, чес­то сти­га­щи до кър­ва­ви сблъ­съ­ци. В бор­би­те за узур­пи­ра­не на рим­с­кия пап­с­ки прес­тол се съз­да­вали мно­жес­т­во де­си­ден­т­с­ки ре­ли­ги­оз­ни ор­га­ни­за­ции и се из­вър­ш­вали кър­ва­ви схиз­ми (цър­ков­ни раз­ко­ли).

След от­де­ля­не­то на ка­то­ли­циз­ма от из­точ­но­то пра­вос­ла­вие па­пи­те ус­пе­ли постепенно да ус­та­но­вят пъл­но гос­под­с­т­во в Рим и не­го­ви­те окол­нос­ти. В Гер­ма­ния всич­ки епис­ко­пи и аба­ти (игу­ме­ни на ка­то­ли­чес­ки ма­нас­ти­ри) ста­на­ли прин­цо­ве и ов­ла­де­ли свет­с­ка­та власт.

През ХVІ в. в За­пад­на Ев­ро­па по­лу­чи­ли раз­ви­тие ка­пи­та­лис­ти­чес­ки­те об­щес­т­ве­ни от­но­ше­ния и се по­я­ви­ла про­тес­тан­т­с­ка­та католическа секта, чийто основател бил младият немски адвокат и публицист Мартин Лутер (1483–1546 г.). Тази секта протестирала главно срещу лихварството и папските индулгенции. Нейният основа-тел се отказал от любимата си адвокатска професия и станал църковен служител след преживяна уплаха от страховита буря. Протестанството завладяло половината от вярващите на латинската (католическата) църква в Гер­ма­ния, Да­ния, Шве­ция, Ан­г­лия, Шот­лан­дия, Ир­лан­дия и по-го­ля­ма­та част от тях в Швей­ца­рия и Хо­лан­дия.

Меж­дув­ре­мен­но ла­тин­с­ка­та цър­к­ва се въз­пол­з­ва­ла от ис­пан­с­ки­те за­во­е­ва­ния в Аме­ри­ка и се раз­п­рос­т­ра­ни­ла на то­зи кон­ти­нент. Пап­с­ка­та власт обхвана­ла Япо­ния, Ки­тай, Ин­дия и дру­ги ази­ат­с­ки стра­ни.

Пос­те­пен­но ка­то­ли­чес­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во се на­ло­жи­ло ка­то пър­ва по­ли­ти­чес­ка си­ла в об­щес­т­во­то, а през Сред­но­ве­ко­ви­е­то се из­диг­на­ло над свет­с­ка­та власт. Им­пе­ра­то­ри ста­вали жал­ки на­мес­т­ни­ци и за­лож­ни­ци на рим­с­ко­то ду­хо­вен­с­т­во. Въз­ник­на­ла хрис­ти­ян­с­ка­та дър­жа­ва и се ус­та­но­вил хрис­ти­ян­с­ки све­то­вен ред. Впос­лед­с­т­вие (ХVI–ХVII в.) хрис­ти­ян­с­ки­те дър­жа­ви се раз­пад­на­ли и в тях се фор­ми­рал обществен строй, ос­но­ван на ин­ди­ви­ду­ал­ни и гру­по­ви ин­те­ре­си.

При свет­с­ко­то влас­т­ва­не на ръ­ко­во­де­на­та от Рим ка­то­ли­чес­ка цър­к­ва вмес­то стрик­т­но да се спаз­ват т.нар. “Бо­жи за­по­ве­ди”, ма­со­во се из­би­ва­ли хо­ра. То­га­ва се ор­га­ни­зи­ра­ли опус­то­ши­тел­ни­те кръс­то­нос­ни по­хо­ди на цър­ков­ни­те “ри­ца­ри”, а влас­т­ва­щи­те па­пи и кар­ди­на­ли про­я­ви­ли прик­ри­ва­ни­те си ка­чес­т­ва: влас­то­лю­бие, ал­ч­ност, за­вист, жес­то­кост, из­в­ра­те­ност.

За ук­реп­ва­нето на не­ог­ра­ни­че­на­та власт на па­па­та и ду­хо­вен­с­т­во­то била съз­дадена (око­ло 1200 г.) ин­к­ви­зи­цията (съ­деб­но-по­ли­цейс­ка ор­га­ни­за­ция на ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва). Тя на­ло­жи­ла стро­га цен­зу­ра, под­ло­жи­ла на го­не­ния и осъ­ди­ла на смърт сто­ти­ци хи­ля­ди “ере­ти­ци” (ина­ко­мис­ле­щи) и кон­фис­ку­ва­ла тех­ни­те зе­ми и имо­ти. Ней­ните па­ла­чи из­го­ри­ли на кла­ди нрав­с­т­ве­но и ду­хов­но въз­ви­се­ни лич­нос­ти, вклю­чи­тел­но и националния герой на чешкия народ (проповедник, философ и идеолог на чешката Реформация) Ян Хус (1369–1415 г.)⁵⁶. Били съдени и учени като пол­с­кия ас­т­ро­ном Ни­ко­лай Ко­пер­ник (1473–1543 г.) и ита­ли­ан­с­кия фи­ло­соф Га­ли­лео Га­ли­лей (1564–1642 г.). Как­то е из­вес­т­но, те­зи уче­ни са до­каз­али, че зе­мя­та има къл­бо­вид­на фор­ма и се вър­ти око­ло слън­це­то. Тех­ни­ят “грях” се със­тоял в от­ри­ча­не­ на ре­ак­ци­он­на­та хрис­ти­ян­с­ка дог­ма, ко­я­то гла­сяла, че Зе­мя­та е плос­ка и че око­ло нея се вър­ти Слън­це­то.

В бор­ба­та за власт ка­то­ли­чес­ки ду­хов­ни­ци пре­неб­рег­ва­ли книж­на­та “Бо­жия за­по­вед”: “Не уби­вай” и из­вър­ш­ва­ли жес­то­ки зло­дейс­т­ва. На 24 ав­густ 1572 г. през нощ­та (сре­щу праз­ни­ка Св. Вар­то­ло­мей) в Па­риж по за­по­вед на кра­ля и уп­рав­ля­ва­що­то ка­то­ли­чес­ко ду­хо­вен­с­т­во били из­к­ла­ни над 30 хил. ху­ге­но­ти (про­тес­тан­ти).

През 1929 г. в Рим била съз­дадена самостоятел­на ка­то­ли­чес­ка дър­жа­ва – Ва­ти­ка­на. Се­га та­зи дър­жа­ва ръ­ко­во­ди бли­зо два ми­ли­о­на цър­ков­ни слу­жи­те­ли (в т.ч. 400 хил. све­ще­ни­ци) и мо­наси от Ев­ро­па и Аме­ри­ка. Под ней­но вли­я­ние са око­ло един ми­ли­ард вяр­ва­щи на на­ша­та пла­не­та. Във Ва­ти­ка­на жи­ве­ят око­ло 1000 ду­ши, от ко­и­то 400 ду­ши имат по­дан­с­т­во. Нейна соб­с­т­ве­ност са око­ло 12 млн. дка зе­ми в Ита­лия и иму­щес­т­во за над 40 млрд. до­ла­ра⁵⁷.

Ва­ти­ка­на по­лу­ча­ва го­ле­ми до­хо­ди чрез да­ре­ния от ка­то­ли­чес­ки стра­ни, от лих­ви по де­по­зи­ти в над 200 бан­ки, от ак­ции, от пок­лон­ни­чес­ки ту­ри­зъм, от из­да­ва­не на су­ве­нир­ни мар­ки, кар­тич­ки и мо­не­ти.

В на­ча­ло­то на тре­то­то хи­ля­до­ле­тие се раз­к­ри­ха пе­до­фил­с­ки­те по­хож­де­ния на сто­ти­ци ка­то­ли­чес­ки све­ще­ни­ци от САЩ. Об­щес­т­во­то раз­б­ра, че ду­хов­на­та вя­ра и власт се из­пол­з­ва и за блуд­с­т­ва, по­хот и раз­в­рат.

3. ПО­ЛИ­ТИ­ЧЕС­КИ АС­ПЕК­ТИ
НА СТА­РИЯ ЗА­ВЕТ
Ве­че две хи­ля­ди го­ди­ни юдеи и хрис­ти­я­ни се учат от ед­на ос­нов­на кни­га, на­ре­че­на Биб­лия. Мо­ха­ме­да­ни­те че­тат и зуб­рят тек­с­то­ве от Ко­ра­на – кни­га, ко­я­то е за­им­с­т­ва­на от Биб­ли­я­та, вклю­чи­тел­но и от апос­тол­ски­те пос­ла­ния.

Биб­ли­я­та се със­тои от Стар и Нов За­вет, а общият й обем е око­ло хи­ля­да стра­ни­ци.

В Ста­рия За­вет са за­ло­же­ни по­ли­ти­чес­ки­те дог­ми и ме­ха­низ­ми на юдейс­т­во­то, а в Но­вия – на хрис­ти­ян­ството.

По­ли­ти­чес­ки­ят жи­вот на ев­рейс­ки­те пле­ме­на през пос­лед­ни­те око­ло две хи­ля­до­ле­тия до но­ва­та ера е опи­сан в Ста­рия За­вет, ка­то се при­да­ва пър­вос­те­пен­на ро­ля на вя­ра­та в ев­рейс­кия Гос­под-Бог, на­ре­чен Йе­хова.

В пър­ва­та част на Ста­рия За­вет, озаг­ла­ве­на “Би­тие”, ев­рейс­ки ду­хов­ни­ци (про­ро­ци, жре­ци) и ро­бов­ла­дел­ци се мъ­чат да оп­рав­да­ят лип­са­та на соб­с­т­ве­на зе­мя за пос­то­ян­но за­сел­ва­не на ев­ре­и­те с гре­хо­па­де­ни­е­то на Адам. С ог­лед на то­ва се съ­чи­ня­ва ле­ген­да­та, че за­ра­ди не­го­во на­ру­ше­ние на Бо­жия заб­ра­на Гос­под-Бог из­пъ­дил ев­ре­и­те от го­ля­ма пло­до­род­на зе­мя и ги об­ре­къл на скит­ни­чес­т­во по чуж­до­зем­ни те­ри­то­рии. Из­тък­ва се мо­гъ­щес­т­во­то на Бог, кой­то са­мо за шест дни съз­дал Все­ле­на­та, а на сед­мия си по­чи­вал. Най-нап­ред съз­дал не­бе­то и зе­мя­та, а пос­ле всич­ко дру­го – свет­ли­на, рас­те­ния, жи­вот­ни, чо­ве­ци. Гос­под-Бог съз­дал чо­ве­ка “от пръст из зе­мята­ и му вдъх­нал в ноз­д­ри­те жиз­не­но ди­ха­ние”⁵⁸. Ко­га­то Адам зас­пал, Бог взел от тя­ло­то му реб­ро и от не­го създа­л же­на­та.
По-на­та­тък с при­съ­що­то на ду­хов­ни­ци­те въ­об­ра­же­ние е опи­сан из­мис­ле­ният от тях при­ка­зен свят на на­ми­ра­щата се в Едем (Ирак) “Едем­с­ка гра­ди­на”, чи­и­то дър­ве­та Гос­под-Бог соб­с­т­ве­но­ръч­но “на­са­дил”. В гра­ди­на­та изтича­ла ре­ка, ко­я­то има­ла че­ти­ри раз­к­ло­не­ния, вклю­чи­тел­но две­те го­ле­ми ре­ки Ти­гър и Еф­рат. В цен­тъ­ра на гра­ди­на­та из­рас­на­ли две дър­ве­та. Ед­но­то дър­во би­ло за опоз­на­ва­не на доб­ро­то и зло­то, а дру­го­то – на жи­во­та. Гос­под-Бог за­сел­ил Адам и Ева в гра­ди­на­та, за да я об­ра­бот­ват. Заб­ра­нил на Адам да яде от пло­до­ве­те на дър­во­то на поз­на­ни­е­то и го пре­дуп­редил, че в де­ня на хап­ва­не­то от тях “неп­ре­мен­но” ще ум­ре. Змия под­тик­на­ла Ева да яде от те­зи пло­до­ве, а тя пък да­ла от тях на Адам, кой­то съ­що ял (въп­ре­ки то­ва Адам жи­вял мно­го дъл­го и по­чи­нал на де­вет­с­то­тин и три­де­сет­ го­диш­на въз­раст).

По то­зи по­вод Гос­под-Бог на­ка­зал човеците: пър­во, от­но­во да се връ­щат в зе­мя­та, т.е. да бъ­дат смър­т­ни и да ста­ват на пръст; вто­ро, да бъ­дат из­пъ­де­ни от райска­та гра­ди­на, къ­де­то би­ха яли плодове от дър­во­то на жи­во­та и би­ха ста­на­ли без­с­мър­т­ни (Гос­под-Бог не ис­ка да има рав­ни на се­бе си).

Хи­ля­до­ле­тия на­ред раз­ни те­о­ло­зи си из­кар­ват пре-х­рана­та с про­по­вяд­ва­не на те­за­та, че по-го­ля­ма­та част от чо­ве­чес­т­во­то, осо­бе­но бед­ни­те хо­ра, стра­да­ли за­ра­ди гре­хо­па­де­ни­е­то на Адам. Вър­ху то­зи дре­вен ев­ре­ин се сто­вар­ила и ця­ла­та ви­на за Бо­жи­е­то прок­ля­тие над ев­ре­и­те – да бъ­дат скит­ни­ци по чуж­ди зе­ми.

С та­зи ре­ли­ги­оз­на ле­ген­да се оп­рав­да­ва­ло роб­с­т­во­то и не­за­вид­но­то по­ло­же­ние на ев­рейс­ки­те пле­ме­на, ко­и­то уж били “бо­го­по­ма­за­ни”, а би­ли пос­та­ве­ни по-до­лу от егип­тя­ните и дру­ги на­ро­ди. Вну­ша­ва­ло се на със­та­ве­ни­те пре­дим­но от слу­ги и ро­би ев­рейс­ки об­щ­нос­ти да се бо­ят от Гос­по­д-Бог и сля­по да се под­чи­ня­ват на сво­и­те про­ро­ци, жре­ци (све­ще­нос­лу­жи­те­ли) и ста­рей­ши­ни. Ев­рейс­ко­то ду­хо­вен­с­т­во, ко­е­то по оно­ва вре­ме пря­ко уп­рав­ля­ва­ло раз­рас­т­ва­щи­те се ро­до­ве и кла­но­ве, се опит­ва­ло да ог­ра­ни­чи ши­ре­ща­та се без­нрав­с­т­ве­ност с ре­ли­ги­оз­на­та трак­тов­ка на вод­ния по­топ.

То на­ло­жи­ло вер­си­я­та, че Гос­под-Бог пре­диз­вик­ва при­род­ни­те яв­ле­ния и мо­же да пра­ви всич­ко, как­во­то си по­же­лае. Сле­до­ва­тел­но, кой­то от ни­щож­ни­те пред не­го чо­ве­ци му слу­жи и се дър­жи сми­ре­но, има шан­со­ве да раз­чи­та на не­го­ва­та зак­ри­ла. Он­зи пък, кой­то не го за­чи­та и та­чи, не­ми­ну­е­мо ще ум­ре от не­ви­ди­ма­та му дъл­га ръ­ка.

Те­зи вну­ше­ния се пра­вят за­во­а­ли­ра­но с при­каз­ния раз­каз за Адам и Ева. По­со­че­но е, че Адам “поз­на­л” Ева и тя родила два­ма си­нове – Ка­ин и Авел. Ка­ин ста­нал зе­ме­де­лец, а Авел – ско­то­въд. Меж­дув­ре­мен­но пред­с­та­вя­ният за “без­п­рис­т­рас­тен” Гос­под-Бог про­я­вя­вал бла­гос­к­лон­ност са­мо към Авел и не гле­дал с доб­ро око на Каин, кой­то не мо­жал да по­не­се Бо­жи­е­то пре­неб­ре­же­ние към не­го и от за­вист и зло­ба убил род­ния си брат. Пос­ле Каин отишъл в съ­сед­на зе­мя, къ­де­то си взел же­на (оче­вид­но той и ба­ща му Адам не са би­ли пър­ви­те хо­ра на на­ша­та пла­не­та), съз­дал го­ля­мо се­мейс­т­во и град. Ко­га­то Адам ста­нал на сто и три­де­сет го­ди­ни, пак “поз­нал” же­на си Ева и тя ро­ди­ла син, на­и­ме­ну­ван Сит (На­мес­т­ник), от чи­е­то по­том­с­т­во се ро­дил прос­ло­ву­тият лю­би­мец на Бо­га – Ной. Ко­га­то Ной бил на сто и пет го­ди­ни, се ро­дил пър­ви­ят му син, а чо­ве­ци­те (ев­реите) за­поч­нали “да про­из­на­сят Гос­под­но­то име”⁵⁹ (то­га­ва Адам бил са­мо на 235 го­ди­ни).

Биб­лейс­ки­те ле­то­пис­ци сочат, че са­мо Ной бил “пра­ве­ден” и “не­по­ро­чен” меж­ду съв­ре­мен­ни­ци­те си на зе­мя­та и че са­мо той имал “Гос­под­но­то бла­го­во­ле­ние”.