Проф д. ик н. Ангел димов религиозна политика издателска къща “Христо Ботев”

Въп­ре­ки оче­вид­на­та из­ма­ма все още мно­го (пре­дим­но не­у­ки и бол­ни) хо­ра вяр­ват в те­зи из­пъл­не­ни с ко­рист и хит­рост лъ­жи. Ня­кои от тях са об­х­ва­на­ти до та­ка­ва сте­пен от ре­ли­ги­о­зен фа­на­ти­зъм, че с вя­ра във “веч­ния жи­вот” доб­ро­вол­но тър­сят смърт­та, вклю­чи­тел­но и чрез самоубйствени атентати.

В Но­вия За­вет жер­т­воп­ри­но­ше­ни­я­та (ко­и­то са ос­но­вен ре­ли­ги­о­зен акт) би­ли про­ме­не­ни съобразно с прес­лед­ва­ни­те от хрис­ти­я­ни­те по­ли­ти­чес­ки це­ли. След ка­то Исус Хрис­тос със соб­ст­ве­на­та си кръв вед­нъж за­ви­на­ги е из­ку­пил гре­хо­ве­те на всич­ки хо­ра, от­пад­на­ло еже­год­но­то при­на­ся­не на жер­т­ви от пър­вос­ве­ще­ни­ка в “прес­ве­то­то мяс­то” на ол­та­ра. Би­ло да­де­но пра­во на хо­ра­та да очис­т­ват съ­вест­та си, ка­то под­на­сят да­ро­ве и жер­т­ви на бо­га нап­ра­во в пър­ва­та част (“све­то­то мяс­то”) на хра­ма, къ­де­то са све­тил­ни­кът, тра­пе­за­та и при­със­т­ве­ни­те хля­бо­ве.

Та­зи об­ред­на цър­ков­на про­мя­на се обос­но­ва­ва с пред­с­та­ва­та, че има зад­г­ро­бен жи­вот, и че “въз­к­ръс­на­лият” и “въз­не­сен на не­бе­то” Исус Хрис­тос ще се вър­не (на бял кон) на зе­мя­та и един по един ще съ­ди ум­ре­ли­те чо­ве­ци. Вяр­ва­щи­те, т.е. без­г­реш­ни­те, чи­и­то гре­хо­ве той “от­мах­нал” с кръв­та си, ще из­п­ра­ти в рая (Бо­жи­е­то цар­с­т­во), а ате­ис­ти­те (греш­ни­те), ко­и­то ве­че ня­ма да мо­гат с чуж­ди жер­т­ви да се от­ку­пят от Бо­га, ще от­пъ­ту­ват за ада и веч­но ще се мъ­чат и стра­дат.

Ви­на­ги, ко­га­то ед­на лъ­жа се пред­с­та­вя за ис­ти­на, се при­бяг­ва до праз­нос­ло­вие и ек­лек­ти­ка. С увър­та­ния се пра­вят опи­ти да бъ­дат пре­о­до­ле­ни въз­ник­ва­щи­те противо­ре­чия.

В слу­чая “цър­ков­ни­те пър­во­от­ци” не са мог­ли да обяс­нят за­що би­ло нуж­но Исус Хрис­тос да при­на­ся тя­ло­то и кръв­та си на своя “не­бе­сен Отец” (то­зи Отец трябвало да е мно­го зъл, щом пиел кръв от си­на си), ко­га­то мо­жел да про­дъл­жи и при­жи­ве да оп­ро­ща­ва гре­хо­ве­те на греш­ни­те хо­ра. То­зи ре­ли­ги­о­зен ри­ту­ал той чес­то из­пъл­ня­вал при оби­кол­ки­те си из Юдея.

Сви­де­тел­с­т­ва се, че Исус Хрис­тос прос­тил “мно­го гре­хо­ве” на мла­да же­на (Ма­рия, сес­т­ра на при­вид­но ум­ре­лия и “въз­к­ре­сен” Ла­зар от Ви­та­ния – бли­зо до Еру­са­лим), за­що­то мно­го го “обик­на­ла”, със съл­зи “об­ля­ла” но­зе­те му и с ко­са­та си ги из­т­ри­ла¹²⁶.

То­ва ста­на­ло в къ­ща­та на фа­ри­сей и пре­диз­ви­ка­ло смут у при­със­т­ва­ли­те, ко­и­то си ка­за­ли по­меж­ду си: “Кой е Тоя, Кой­то и гре­хо­ве про­ща­ва?”¹²⁷.

П
11. Религиозна политика

о-къс­но пър­вос­ве­ще­ни­ци­те и книж­ни­ци­те в Еру­са­лим об­ви­ни­ли Исус Хрис­тос, че се пра­вил на Бог и из­зем­вал ед­на от ос­нов­ни­те бо­жии фун­к­ции – оп­ро­ща­ва­не­то на гре­хо­ве (през Сред­но­ве­ко­ви­е­то гре­хо­ве­те се опро­ща­ва­ли и чрез ин­дул­ген­ция – пап­с­ко пис­мо, в ко­е­то вяр­ва­щи­ят се ос­ве­до­мя­вал, че гре­хо­ве­те му са оп­рос­те­ни сре­щу пре­дос­та­ве­на на цър­к­ва­та па­рич­на су­ма). То­ва би­ло се­ри­оз­но про­ви­не­ние, за ко­е­то се на-сто­я­ва­ло пред рим­­ския уп­ра­ви­тел в Юдея Пи­лат Понтийски да се раз­по­ре­ди Исус Хрис­тос да бъ­де раз­пъ­нат на кръст.

Още от вре­ме­то на Исус Хрис­тос се твър­ди, че всич­ки хо­ра би­ли греш­ни. За­то­ва по­ве­че­то от тях би­ли бед­ни, не­щас­т­ни и онеп­рав­да­ни. За при­мер се по­соч­ва­ла за­ло­ве­на пре­лю­бо­дей­ка, ко­я­то по Мо­и­се­е­ви­те за­ко­ни тряб­ва­ло да бъ­де уби­та с ка­мъни. Исус Хрис­тос не сме­ел от­­кри­то да я за­щи­ти пред книж­ниците и фа­ри­се­и­те, а са­мо ка­зал: “Кой­то от вас е без­г­ре­шен, не­ка пръв хвър­ли ка­мък на нея”¹²⁸.

След тези думи всички тихомълком се разотишли. Останала прелюбодейката и Исус Христос я посъветвал да не “съг­ре­ша­ва ве­че”.

Цър­ков­ни­те апо­ло­ге­ти про­по­вяд­ват, че щом всич­ки са греш­ни, зна­чи все­ки има ви­на за пок­ва­ра­та на об­щес­т­во­то. Та­зи ви­на се със­то­я­ла в лип­са­та на вя­ра в Бо­га, кой­то бла­гос­ла­вял и въз­наг­раж­да­вал са­мо пре­да­ни­те не­му. Сле­до­ва­тел­но са­мо чрез по­ка­я­ние пред Бо­га и не­по­ко­ле­би­ма вя­ра в не­го хо­ра­та ще­ли да бъ­дат бър­зо из­це­ля­ва­ни и да жи­ве­ят в мир и бла­го­ден­с­т­вие. Ня­ма­ло да бъ­дат ог­раб­ва­ни от ма­фи­о­ти, лих­ва­ри и тър­гов­ци, ко­и­то Исус Хрис­тос е би­ел “с меч от вър­ви”, за­що­то тър­гу­ва­ли в хра­ма и го нап­ра­ви­ли “раз­бой­ни­чес­ки вер­теп”¹²⁹.

В из­пъл­не­ние на про­ро­чес­ки­те пред­с­ка­за­ния Исус Хрис­тос тряб­ва­ло да пре­ми­не през мно­го пе­ри­пе­тии, до­ка­то ста­не цар на на­ро­ди­те. Мо­же би най-труд­но би­ло да “ум­ре” и след три дни да “въз­к­ръс­не”. Той бил го­тов да се под­ло­жи и на те­зи фи­зи­чес­ки мъ­ки в име­то на бъ­де­що­то Из­ра­и­ле­во и све­тов­но цар­с­т­во. Ре­шил да про­лее от кръв­та си за очис­т­ва­не на бра­тя­та хрис­ти­я­ни от тех­ни­те гре­хо­ве (про­ща­ват се гре­хо­ве­те са­мо на из­по­вяд­ва­щи­те хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра, за­що­то по бо­жи за­кон “ако ня­кой по­ху­ли Светия Дух, ня­ма да му се прос­ти”)¹³⁰. Ве­ро­ят­но Исус Хрис­тос си е въ­об­ра­зя­вал (или па­ра­ди­рал), че са­мо та­ка щял да из­дейс­т­ва от бо­га “нуж­но­то” на ев­ре­и­те “веч­но из­куп­ле­ние”¹³¹.

Още от за­раж­да­не­то на хрис­ти­ян­с­ко­то дви­же­ние се внуша­вала не­по­ко­ле­би­ма вя­ра в Исус Хрис­тос. Та­ка­ва вяра трябва­ло да има все­ки по­да­ник към бъ­де­щия си цар. Тъй ка­то в ос­но­ва­та си ре­ли­ги­оз­на­та вя­ра се кре­пяла на стра­ха от Бо­га, от­но­во се отправяли зап­ла­хи. Сви­де­тел­с­т­вало се, че “Кой­то вяр­ва в Си­на, има ве­чен жи­вот; а кой­то не слу­ша Си­на, ня­ма да ви­ди жи­вот, но Бо­жи­ят гняв ос­та­ва вър­ху не­го”¹³².

Пос­ле­до­ва­те­ли­те на Исус Хрис­тос за­ло­жи­ли ка­то ос­но­вен прин­цип дейс­т­ви­е­то чрез вя­ра. По­яс­ня­ва­ли, че “вя­ра­та, ако ня­ма де­ла, са­ма по се­бе си е мър­т­ва”¹³⁴.

Вя­ра­та в бле­ну­ва­ни, но от­къс­на­ти от ре­ал­на­та дейс­т­ви­тел­ност не­ща (ка­то нап­ри­мер “ве­чен жи­вот”) се под­дър­жала най-ве­че чрез въз­дейс­т­вие вър­ху неж­ни­те чо­веш­ки чув­с­т­ва на обич и лю­бов. Ръ­ко­во­де­ни от то­зи те­зис в цър­к­ви­те не жа­ле­ли си­ли и фи­нан­со­ви ре­сур­си (съ­би­ра­ни от на­ро­да) за из­г­раж­да­не на кра­сив, све­тъл и прив­ле­ка­те­лен об­раз, “ими­дж” на Исус Хрис­тос. Той про­по­вяд­вал фа­на­тич­но­то и стра­хо­ви­то ре­ли­ги­оз­но пра­ви­ло, че любов­та към бо­га тряб­вало да бъ­де по-сил­на от смърт­та и все­ки грях. С то­ва дик­та­тор­с­ко и ти­ра­нич­но пос­ла­ние се “раз­вър­з­вали ръ­це­те” на набожните хрис­ти­я­ни­ и им се раз­ре­ша­вало да на­ру­ша­ват до­ри Мо­и­се­е­ва­та за­по­вед “Не убивай!” в име­то на пред­с­та­вя­щия се за бог Исус Хрис­тос.

Нес­лу­чай­но на въп­ро­са коя била пър­ва­та от всич­ки за­по­ве­ди, Исус Хрис­тос от­го­ва­рял “Първата е: Слушай, Израилю; Господ, нашият Бог, е един Господ; и “да въз­лю­биш Гос­по­да, твоя Бог с ця­ло­то си сър­це, с ця­ла­та си ду­ша, с всич­кия си ум и с всич­ка­та си си­ла”¹³⁵.

Пос­ле до­ба­вял: “А ето вто­ра­та (по­доб­на на нея) за­по­вед: “Да въз­лю­биш ближ­ния си ка­то се­бе си”¹³⁶ (в слу­чая се има пред­вид са­мо ближ­ния хрис­ти­ян­с­ки брат).

В из­пъл­не­ние на те­зи за­по­ве­ди мо­на­си­те се об­ри­чат пред “Бо­га” на це­ло­мъд­рие. Та­ка­ва про­ти­во­ес­тес­т­ве­на лю­бов е па­губ­на за нор­мал­ни­те хо­ра. То­ва било до­ка­за­но още през ХVIII в. и от вид­ни фи­ло­со­фи и ин­те­лек­ту­ал­ци, опи­са­ли из­в­ра­те­ни­те по­ряд­ки в ка­то­ли­чес­ки ма­нас­ти­ри. То­га­ва ед­на мо­на­хи­ня раз­к­ри­ла как ста­нала жер­т­ва на лес­бийс­ки­те по­хож­де­ния на ма­нас­тир­с­ка­та игу­мен­ка и на­луд­ни­ча­во­то по­ве­де­ние на сво­и­те по­сес­т­ри­ми и се пи­тала: “Как­ва нуж­да има не­бес­ни­ят же­них от тол­ко­ва лу­ди де­ви и чо­веш­ки­ят род – от тол­ко­ва жер­т­ви”¹³⁷.

Об­що взе­то, в Но­вия За­вет се съ­дър­жат пос­ла­ния пре­дим­но за “наб­ли­жа­ва­що­то Бо­жие цар­с­т­во”. Бла­го­вес­ти­е­то за не­го за­е­мало цен­т­рал­но мяс­то и в про­по­ве­ди­те на Исус Хрис­тос, кой­то ня­кол­ко го­ди­ни оби­ка­лял юдейс­ки гра­до­ве и се­ла и се сре­щал с хи­ля­ди мес­т­ни жи­те­ли, глав­но “си­ро­ма­си”, ро­би, бол­ни и не­щас­т­ни хо­ра.

5. ПОЛИТИЧЕСКОТО “БЛАГОВЕСТИЕ”
В све­ти­те пи­са­ния чес­то се сре­ща ду­ма­та “бла­го­вес­тие”. Упот­ре­бя­ва се, ко­га­то Гос­под-Бог, не­го­ви­ят Син Исус Хрис­тос или Ан­гел съ­об­ща­ват на прос­то­лю­ди­е­то важ­на но­ви­на.

Най-нап­ред в Гос­под­ния храм, къ­де­то кa­дял с кан­дил­ни­ца­та ста­ри­ят све­ще­ник За­ха­рий, се “явил” ан­гел Гаври­ил и му ка­зал, че не­го­ва­та въз­рас­т­на и “неп­лод­на” же­на Елиса­ве­та щяла да ро­ди син, ко­го­то тряб­вало да на­ре­че Иоан. Заха­ри­е­ви­ят син щял да се “из­пъл­ни със Светия Дух още от за­ча­ти­е­то си”, ня­ма­ло да пие “ви­но и спир­т­ни на­пит­ки” и щял да “обър­не мно­зи­на от из­ра­ил­тя­ни­те към Гос­по­да, тех­ния Бог”¹³⁸.

Впро­чем, ста­ва ду­ма за бъ­де­щия Иоан Кръс­ти­тел, кой­то ста­нал про­рок и кръ­ща­вал юдеи с во­да от р. Йор­-дан. Той из­ре­къл ду­ми­те: “Кой­то има две ри­зи, не­ка да­де на то­зи, кой­то ня­ма; и кой­то има хра­на, не­ка пра­ви съ­щото”¹³⁹.

За порасналия и помъдрял мла­деж Исус Хрис­тос про­ро­кът Иоан Кръс­ти­тел каз­вал: “Аз ви кръ­ща­вам с во­да, но иде Оня, Кой­то е по-си­лен от ме­не, Ко­му­то не съм дос­то­ен да раз­вър­жа ре­мъ­ка на обу­ща­та Му; Той ще ви кръс­ти със Светия Дух и с огън”¹⁴⁰.

Ан­гел Гав­ри­ил бил из­п­ра­тен от Гос­по­да и в га­ли­лейс­кия град На­за­рет, за да извести де­ви­ца­та Ма­рия, че е при­до­би­ла Бо­жие бла­го­во­ле­ние да ро­ди син, на­ре­чен Исус, кой­то „ще бъ­де ве­лик и ще се на­ре­че Син на Все­виш­ния, който щял да “Му даде престола на баща Му Давида” и “цар­с­т­во­то Му не ще има край”¹⁴¹. Ней-ното заче­ва­не щя­ло да ста­не от Все­виш­ния, чи­я­то си­ла щя­ла да я осе­ни и да ро­ди Бо­жий Син, “За­що­то – до­ба­вил ан­ге­лът – за Бо­га ня­ма не­въз­мож­но не­що”¹⁴².

“Ан­ге­лът” съ­об­щил съ­що на Де­ва Ма­рия, че ней­на­та “срод­ни­ца” Ели­са­ве­та била бре­мен­на в шес­тия ме­сец. След ка­то чу­ла та­зи бла­га вест Ма­рия отиш­ла “бър­зо към хъл­мис­та­та стра­на в един Юдов град”, къ­де­то жи­ве­е­ли ней­ни­те род­ни­ни – се­мейс­т­вото на свещеника За­ха­ри­й и бъ­де­ща­та ро­дил­ка Ели­са­ве­та. В тех­ния дом тя пре­кар­ала три ме­се­ца. Може да се предполага, че пре­ди или по вре­ме на пре­би­ва­ва­не­то си в то­зи дом Де­ва Ма­рия би­ла из­на­си­ле­на от рим­с­ки вой­ник на име Пан­тер, заб­ре­ме­ня­ла и ро­ди­ла (във Вит­ле­ем) Исус Хрис­тос.

Вну­ше­ни­я­та на “цър­ков­ни­те пър­во­от­ци”, че Исус Хрис­тос бил за­че­нат от Све­тия Дух на Все­виш­ния, са плод на тях­на­та фан­та­зия. С тях се це­ли да се при­да­де на Исус Хрис­тос бо­жес­т­ве­ност и свръх­чо­веч­ност (ко­я­то не мо­же да се по­лу­чи от земна майка и баща), а съ­що и да се из­г­ра­ди чист, не­по­ро­чен и чу­дотво­рен об­раз на май­ка му Ма­рия.

Впрочем, Исус Христос е имал братя (Юда, Юст, Яков и Симон) и сестри (Асия и Лидия), с които е израснал и основал еврейското християнско движение. Вече две хиляди години този факт се отрича и прикрива от християнските църковни служители с твърдението, че братята и сестрите на Исус Христос били от първия брак на годеника и мъжа на “Дева” Мария – Йосиф (потомък на еврейския цар Давид).

В Първоевангелието на Исусовия брат Яков се сви-детелства, че бащата на “Дева” Мария (Света Богоро-дица) Иоаким е бил “твърде богат” и чистокръвен евреин, потомък на патриарси и на Давидовия род¹⁴³. Майка й Анна години наред нямала деца и се молила на Господа за рожба. Забременяла (с “Дева” Мария) след като си облякла “сватбени дрехи” и отишла в една градина, където общувала с “Ангел Господен”. Макар и единствена богаташка дъщеря, “Дева” Мария била “сгодена” за дърводелеца Йосиф. Тя заченала “своя първороден син” Исус¹⁴⁴ преди още бракът да бъде консумиран.

От­нос­но пред­б­рач­ни­те от­но­ше­ния меж­ду Ма­рия и Иосиф в от­дел­ни­те еван­ге­лия се пред­с­та­вят раз­лич­ни вер­сии. В Еван­ге­ли­е­то на Ма­тей пра­те­ният от Гос­по­да ан­гел се “явил” на Иосиф, кой­то се ка­нел “тай­но” да на­пус­не Ма­рия, за да не бъ­дела уби­та с ка­мъ­ни, ко­га­то се раз­чуело, че е “неп­раз­д­на” пре­ди да са се “съ­е­ди­ни­ли”¹⁴⁵.

Ан­ге­лът ус­по­ко­ил Иосиф, ка­то му пре­дал бо­жи­и­те ука­за­ния да взе­ме “же­на си Ма­рия, за­що­то за­че­на­то­то в нея било от Светия Дух”¹⁴⁶.

Съчинената от християнските “първоотци” легенда, че Мария е заченала Исус Христос от някакъв мистичен “Свети Дух” сигурно е заимствана от създадената векове преди новата ера древногръцка поема на Омир “Илиада”. Според древногръцките митове главната героиня на това гениално произведение – хубавата Елена (заради нея се е водила деветгодишна война между Спарта и Троя), била излюпена от красиво яйце, което богът на гръмотевиците Зевс пуснал в скута на спартанската царица Леда.

Как­то ве­че ста­на из­вес­т­но в “Еван­ге­ли­е­то от Лу­ка”, Ан­гел Гав­ри­ил “бла­го­вес­тил” на Ма­рия очак­ва­що­то я съ­би­тие. Хвър­ля се из­вес­т­на свет­ли­на вър­ху ней­но­то мес­то­пре­би­ва­ва­не преди да се роди Исус.

В същото евангелие¹⁴⁷ е разказано как по време на екскурзия от гр. Назарет до Ерусалим Мария и Йосиф изгубили дванадесетгодишния Исус. След тридневно лутане го намерили в храма, където изплашената “Дева” Мария му се скарала с думите: “Ето баща ти (курсивът е мой) и аз твърде много се измъчихме да те търсим”.

След око­ло два­де­сет го­ди­ни, по вре­ме на ед­на от про­по­ве­ди­те на Исус Хрис­тос в си­на­го­га, от­вън ча­ка­ли “май­ка му и бра­тя­та Му”, ко­и­то ис­ка­ли да го­во­рят с не­го. Ко­га­то му съ­об­щи­ли за то­ва, той ви­со­ко­пар­но по­пи­тал: “Коя е май­ка Ми? И кои са бра­тя­та Ми?”. Пос­ле про­тег­нал ръ­ка към уче­ни­ци­те си и ре­къл: “Ето май­ка Ми и бра­тя­та Ми!” ¹⁴⁸.

Дру­ги сви­де­тел­с­т­­ват, че Исус Хрис­тос ка­зал: “Май­ка Моя и бра­тя Мои са тия, ко­и­то слу­шат Бо­жи­е­то сло­во и го из­пъл­ня­ват”¹⁴⁹. Впос­лед­с­т­вие оба­че, ко­га­то Исус Хрис­тос бил до­ве­ден на лоб­но­то мяс­то (Гол­го­та), при не­го­вия кръст сто­яли май­ка му Ма­рия и ней­на­та сес­т­ра, а съ­що и мно­гос­т­ра­дал­на­та Ма­рия Маг­да­ли­на. Редом с тях бил и обичаният от Исус ученик Иоан. Като ги съзрял Исус казал на майка си, че в бъдеще неин син ще бъде Иоан. Изрекъл е думите: “Же­но, ето син ти!”¹⁵⁰. После казал на Иоан: “Ето майка ти! И от онзи час ученикът Иоан я прибрал “у дома си”. (Има предание, че Исусовата майка “Дева” Мария и ученикът му Иоан са прекарали последните години от живота си в Ефес – днешна Турция).

В

прочем, особените отношения между Исус и Иоан са изобразени и в картината “Тайната Вечеря” на италианския художник Леонардо да Винчи. Вечерята на Исус с учениците му се е състояла в невечерието на юдейския празник Пасха. По време на вечерята стоящият от дясната страна на Исус любим ученик Иоан е облегнал главата си на “Исусовото лоно” ¹⁵¹, т.е. на неговата гръд. После Исус с учениците си излязъл в една градина, където бил заловен от предалия го Юда Искариотски, слуги на юдейските първосвещеници, фарисеи и римски войници.

С представянето на основоположника на еврейската християнска секта Исус Христос за Бог се цели той да бъде възприеман и почитан като властелин от цялото човечество, а властта на тази секта да се разпростира над всички народи на Земята.

Митът за божествената същност на Исус Христос и за неговото възкръсване от мъртвите бил разпространяван още след кръстовото му разпятие. Главни разпространители на този мит били Исусовата възлюбена Мария Магдалина и Апостолите Павел и Петър.

Във връз­ка с из­вър­ш­ва­що­то се в Рим­с­ка­та им­пе­рия преб­ро­я­ва­не на на­се­ле­ни­е­то Иосиф и бре­мен­ната му же­на Ма­рия за­ми­нали за род­ния си град Вит­ле­ем. След прис­ти­га­не­то им Ма­рия родила в един обор (“за­що­то ня­ма­ше мяс­то в гос­тил­ни­ца­та”¹⁵²) и те по­ло-жили бе­бе­то Исус в яс­ли (дър­ве­ни хра­нил­ки за жи­вот­ни). По то­зи по­вод отново прис­ти­гнал ан­гел в по­ле­то на гр. Вит­ле­ем, къ­де­то жи­ве­е­ли ов­ча­ри и но­щем пазе­ли ста­до­то си. Той зас­та­нал пред тях и им ре­къл: “Не бой­те се, за­що­то ето, бла­го­вес­тя­вам ви го­ля­ма ра­дост, ко­я­то ще бъ­де за всич­ки­те лю­де. Днес ви се ро­ди в Давидовия град Спасител, който е Хрис­тос Гос­под”¹⁵³.

Съгласно с юдейските канони осем дни след като бил роден, Исус Христос бил обрязан (Лука, гл. 2, т. 21). Той израснал под грижите на баща му Йосиф, който (до смъртта си) имал двадесетгодишно семейно съжителство с “Дева Мария”.

Сега под бла­гоз­вуч­но­то заг­ла­вие “Бла­го­вес­тие” вся­ка не­де­ля се во­ди (в на­ру­ше­ние на Кон­с­ти­ту­ци­я­та на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия) ре­ли­ги­оз­но пре­да­ва­не на дър­жав­но­то ра­дио “Хрис­то Бо­тев”. В то­ва пре­да­ва­не вя­ра­та в бог се на­ла­га с лъ­жи и вну­ша­ва­не на не­на­вист към ате­ис­ти­те.

Нав­ся­къ­де оба­че се из­бяг­ва да се го­во­ри и пи­ше за “бла­го­вес­ти­е­то на Бо­жи­е­то цар­с­т­во” ¹⁵⁴. Ка­то че ли то­ва би­ла глав­на­та по­ли­ти­чес­ка цел на Исус Хрис­тос. С нея била свър­за­на ця­ла­та му об­щес­т­ве­на и ре­ли­ги­оз­на дей­ност. Още ка­то на­чи­на­ещ про­по­вед­ник Исус Хрис­тос оти­шъл в Си­на­го­га­та на гр. На­за­рет (къ­де­то бил от­г­ле­дан), взел кни­га­та на про­рок Иса­ия и про­чел под­б­ран от не­го текст, кой­то гла­сял: “Ду­хът на Гос­по­да е на ме­не, за­що­то ме е по­ма­зал да бла­го­вес­тя­вам на си­ро­ма­си­те”¹⁵⁵.

Как­то се сви­де­тел­с­т­ва, той нав­ся­къ­де им бла­го­вес­тя­вал иде­я­та за съз­да­ва­не на Бо­жие цар­с­т­во. В ед­но от ка­но­ни­чес­ки­те еван­ге­лия пи­ше: “И ско­ро след то­ва Исус хо­де­ше по гра­до­ве и се­ла да про­по­вяд­ва и да бла­го­вес­тя­ва Бо­жи­е­то цар­с­т­во; (кур­си­вът е мой) и с Не­го бя­ха два­на­де­сет­те уче­ни­ка”¹⁵⁶.

Ка­то пар­ти­ен ли­дер Исус Хрис­тос свик­вал два­на­де­сет­те си апос­то­ли и ги из­п­ра­щал в ра­йо­ни­те им “да про­по­вяд­ват Бо­жи­е­то цар­с­т­во и да из­це­ля­ват бол­ни­те”¹⁵⁷. Ин­-с­т­рук­ти­рал ги да се сре­щат пре­дим­но със “си­ро­ма­си”, ро­-би, бол­ни и не­щас­т­ни хо­ра и да им про­по­вяд­ват, казвайки: “Не­бес­но­то цар­с­т­во наб­ли­жи” ¹⁵⁸. (Кур­си­вът е мой.)

В ед­на от про­по­ве­ди­те си Исус Хрис­тос се обър­нал към слу­ша­те­ли­те с ду­ми­те: “Дой­де­те при ме­не всич­ки, ко­и­то се тру­ди­те и сте об­ре­ме­не­ни, и Аз ще ви ус­по­коя”¹⁵⁹. След то­ва про­дъл­жил: “Взе­ме­те мо­е­то иго вър­ху си, и на­у­че­те се от Ме­не; за­що­то съм кро­тък и сми­рен на сър­це; и ще на­ме­ри­те по­кой на ду­ши­те си”¹⁶⁰.

Мо­же да се пред­по­ла­га, че Исус Хрис­тос въз­на­ме­ря­вал да съз­да­де “Бо­жие цар­с­т­во” чрез об­що­на­род­но въс­та­ние. Ве­ро­ят­но то тряб­ва­ло да из­бух­не по вре­ме на Пас­ха­та (праз­ни­ка по слу­чай ос­во­бож­де­ни­е­то на ев­ре­и­те от еги­пет­с­ко роб­с­т­во) в Еру­са­лим и да до­ве­де до от­с­т­ра­ня­ва­не на влас­т­ва­щи­те вис­ши ду­хов­ни­ци и пле­мен­ни ста­рей­ши­ни.

В пуб­лич­ни ре­чи Исус Хрис­тос се обя­вя­вал сре­щу уп­рав­ля­ва­щи­те пър­вос­ве­ще­ни­ци, книж­ни­ци и фа­ри­сеи. Об­ви­ня­вал ги, че “го­во­рят, а не вър­шат”¹⁶¹. Съ­вет­вал да не се пос­тъп­ва ка­то тях и до­ба­вял: “За­що­то свър­з­ват теж­ки и не­по­сил­ни бре­ме­та и ги на­ла­гат вър­ху пле­щи­те на хо­ра­та, а са­ми­те те не ис­кат ни­то с пръс­та си да ги пом­ръд­нат”¹⁶².

Об­ръ­щал се към юде­и­те с ду­ми­те: “Има ня­кои от тук сто­я­щи­те, ко­и­то ни­как ня­ма да вку­сят смърт док­ле не ви­дят Бо­жи­е­то цар­с­т­во, дош­ло в си­ла” (Кур­си­вът е мой)¹⁶³. Про­по­вяд­вал вя­ра в Чо­веш­кия Син (т.е. в се­бе си) и в не­бес­ния Гос­под и я из­пол­з­вал ка­то по­ли­тическо средс­т­во за си­ло­во ов­ла­дя­ва­не на вис­ша­та ду­хов­на и свет­с­ка власт.

Бил убе­ден, че при съ­щес­т­ву­ва­ща­та сис­те­ма (рим­с­ко вла­ди­чес­т­во, дик­та­ту­ра на юдейс­ки­те пър­вос­ве­ще­ни­ци) цър­ков­на­та и свет­с­ка­та власт труд­но мо­гат да бъ­де ов­ла­де­ни по ми­рен път. То­ва се раз­би­ра и от не­го­ви­те по­у­че­ния, в ко­и­то е ка­зал: “А от дни­те на Иоана Кръс­ти­те­ля до­се­га не­бес­но­то цар­с­т­во на си­ла се взе­ма, и ко­и­то се на­си­лят, го граб­ват”¹⁶⁴. (Кур­си­вът е мой.)

В ед­на от про­по­ве­ди­те пред сво­и­те уче­ни­ци Исус Хрис­тос за­я­вил: “Не мис­лете, че дой­дох да до­не­са мир на зе­мята; не мир дой­дох да до­не­са, а меч.” ¹⁶⁵. (Кур­си­вът е мой.). Из­г­леж­да си е да­вал смет­ка за пос­лед­с­т­ви­я­та от та­ка­ва ре­во­лю­ци­он­на ак­ция и до­ба­вил: “За­що­то дой­дох да нас­т­роя чо­век про­тив ба­ща му, дъ­ще­ря про­тив май­ка й, и снаха про­тив све­кър­ва й”¹⁶⁶.

Пре­це­ня­вал, че по­ли­ти­чес­ка­та об­с­та­нов­ка за все­на­ро­ден бунт наз­ря­вала, а още ня­мало дос­та­тъч­но кад­ри, ко­и­то да го под­гот­вят. Пред сво­и­те уче­ни­ци из­ра­зя­вал тре­во­га­та си, че “Жът­ва­та е изо­бил­на, а ра­бот­ни­ци мал­ко; за­то­ва, мо­ле­те се на Гос­по­да­ря на жет­ва­та да из­п­ра­ти ра­бот­ни­ци на жет­ва­та Си”¹⁶⁷.

В на­ча­ло­то на сво­я­та об­щес­т­ве­на и ре­ли­ги­оз­на дей­ност Исус Хрис­тос по­се­ща­вал се­ли­ща­та на сво­я­та об­ласт – Га­ли­лея. Из­бяг­вал “да хо­ди по Юдея”¹⁶⁸, по­не­же юде­и­те ис­ка­ли да го уби­ят. На нас­той­чи­ви­те по­ка­ни да по­ка­же сво­и­те „де­ла“ и в Еру­са­лим той от­го­варял: “Мо­е­то вре­ме още не е дош­ло”¹⁶⁹. (Кур­си­вът е мой.)

В сре­щи и про­по­ве­ди Исус Хрис­тос под­дър­жал об­щес­т­ве­но­то нап­ре­же­ние. Ка­рал хо­ра­та да се гот­вят за ре­ши­тел­ни дейс­т­вия с ду­ми­те: “Бъ­де­те, про­чее, и вие го­то­ви, за­що­то в час, ко­га­то го не мис­ли­те, Чо­веш­ки­ят Син ще дой­де”¹⁷⁰.

При под­го­тов­ка­та на на­ро­да за въс­та­ние Исус Хрис­тос при­ла­гал и кон­с­пи­ра­тив­ни ме­то­ди. Пред два­на­де­сет­те си уче­ни­ци той ка­зал: “На вас е да­де­но да поз­на­е­те тай­на­та на Бо­жи­е­то цар­с­т­во: а на ония, вън­ш­ни­те, всич­ко би­ва в прит­чи”¹⁷¹.

Нап­ри­мер с прит­ча Исус Хрис­тос при­зо­ва­вал еру­са­лим­с­ки­те глав­ни све­ще­ни­ци и книж­ни­ци да не пре­чат при осъ­щес­т­вя­ва­не­то на за­поч­на­то­то от не­го де­ло, тъй ка­то то­ва щяло да им стру­ва жи­во­та. Ци­ти­рал им пи­са­но­то, че “Ка­мъ­кът, кой­то от­х­вър­ли­ха зи­да­ри­те, Той ста­на гла­ва на ъгъ­ла” и до­ба­вил: “Все­ки, кой­то пад­не вър­ху то­зи ка­мък, ще се сма­же, а вър­ху ко­го­то пад­не, ще го пръс­не”¹⁷².

Под фор­ма­та на прит­чи Исус Хрис­тос го­во­рил в си­на­го­ги и на от­к­ри­то и раз­к­ри­вал виж­да­ни­я­та си за “Бо­жи­е­то цар­с­т­во” и дру­ги иде­о­ло­ге­ми. Чес­то оба­че бил при­нуж­да­ван от офи­ци­ал­ни­те влас­ти да се крие на “уе­ди­не­но мяс­то”¹⁷³.

Ко­га­то по на­реж­да­не на еру­са­лим­с­ки­те глав­ни юдейс-ки све­ще­ни­ци бил за­ло­вен и пре­да­ден на съд, ед­но от ос­нов­ни­те об­ви­не­ния, ко­и­то му от­п­ра­вили, било, че с по­у­че­ни­я­та си по Га­ли­лея и ця­ла Юдея “въл­ну­ва лю­де­те”¹⁷⁴. То­ва об­ви­не­ние се при­е­ло от рим­с­кия уп­ра­ви­тел Пи­лат, кой­то го из­п­ра­тил да бъ­де съ­ден в род­на­та му Га­ли­лея, ко­я­то се уп­рав­ля­ва­ла от ев­рейс­кия цар Ирод.

По вся­ка ве­ро­ят­ност на­луд­ни­ча­ва­та идея за съз­да­ва­не на Бо­жие цар­с­т­во се пос­ре­ща­ла скеп­тич­но и с не­до­ве­рие в се­ла­та, къ­де­то жи­ву­щи­те от­каз­ва­ли да при­е­мат Исус Хрис­тос. По то­зи по­вод, вър­вей­ки за­ед­но с уче­ни­ци­те си Яков и Иоан по меж­ду­сел­с­ки пъ­ти­ща, той се оп­лак­вал с ду­ми­те: “Ли­си­ци­те си имат ле­го­ви­ща, и не­бес­ни­те пти­ци гнез­да; а Чо­веш­ки­ят Син ня­ма где гла­ва да под­с­ло­ни”¹⁷⁵.

То­га­ва ги срещ­нал един чо­век, кой­то изя­вил же­ла­ние да тръг­не за­ед­но с тях, но по­мо­лил пър­во да оти­де и да пог­ре­бе ба­ща си. В от­го­вор Исус Хрис­тос ре­къл: “Ос­та­ви мър­т­ви­те да пог­реб­ват сво­и­те мър­т­ви, а ти иди и раз­г­ла­ся­вай Бо­жи­е­то цар­с­т­во”¹⁷⁶. (Кур­си­вът е мой.)

Впро­чем, с все­ки из­ми­нат ден Исус Хрис­тос кон­ста­ти­рал, че не­го­во­то по­ко­ле­ние било об­х­ва­на­то от со­ци­ал­на апа­тия. В пуб­лич­ни ре­чи каз­вал: “А на как­во при­ли­ча то­ва по­ко­ле­ние? То при­ли­ча на де­ца, сед­на­ли на па­за­ри­те, ко­и­то казват на другарите си: Сви­рих­ме ви, и не иг­рах­те; ри­дах­ме, и не жа­лех­те”¹⁷⁷.

Ка­то се сблъс­кал с рав­но­ду­ши­е­то и до­ри неп­ри­я­зън­та на юде­и­те към не­го и пред­шес­т­ве­ни­ка му Иоан Кръс­ти­тел, ен­ту­си­ас­тът Исус Хрис­тос бил об­зет от от­ча­я­ние и ка­зал: “Дой­де Иоан, кой­то ни­то яде­ше, ни­то пи­е­ше; и каз­ват: Бяс има. Дой­де Чо­веш­ки­ят Син, Кой­то яде и пие; и каз­ват: Ето чо­век ла­ком и ви­но­пи­ец, при­я­тел на бир­ни­ци­те и на греш­ни­ци­те! (Кур­си­вът е мой.) Но пак мъд­рост­та се оп­рав­да­ва от де­ла­та си”¹⁷⁸.

Спо­ред Исус Хрис­тос Бо­жи­е­то цар­с­т­во щяло да пос­та­ви но­во на­ча­ло в чо­веш­ки­те от­но­ше­ния. В не­го ед­ва ли не всич­ки хо­ра щели да бъ­дат “пра­вед­ни”, “бла­го­чес­ти­ви” и “сми­ре­ни” пред Бо­га и Ца­ря (Исус Хрис­тос).

Ко­га­то го­во­рил про­тив среб­ро­лю­би­е­то и го при­чис­лил към оно­ва, ко­е­то се на­ри­чало “мер­зост пред Бо­га”¹⁷⁹, фа­ри­се­и­те (ко­и­то би­ли го­ле­ми среб­ро­люб­ци) му се прис­ми­ва­ли. Ка­то за­бе­ля­зал то­ва, Исус Хрис­тос ка­зал: “За­ко­нът и про­ро­ци­те бя­ха до Иоана; от­то­га­ва Бо­жи­е­то цар­с­т­во се бла­го­вет­с­т­ву­ва, и все­ки наси­ла вли­за в не­го”¹⁸⁰.

Вед­нъж Исус Хрис­тос при­ел де­ца (“пи­о­не­ри“), ко­и­то ис­ка­ли от не­го да ги до­кос­не, и ка­зал, че „на та­ки­ва е Бо­жи­е­то цар­с­т­во“. Пос­ле до­ба­вил: “Кой­то не при­е­ме Бо­жи­е­то цар­с­т­во ка­то де­тен­це, той ни­как ня­ма да вле­зе в не­го”¹⁸¹.

На един го­лям ми­тинг дош­ли хи­ля­ди хо­ра от Юдея и Еру­са­лим да ви­дели и чуели Исус Хрис­тос. След то­ва мно­го от тях се до­пи­ра­ли до не­го с на­деж­да да ги из­це­ли от бо­лес­ти, а той пов­диг­нал очи към уче­ни­ци­те си и ка­зал: “Бла­же­ни вие си­ро­ма­си: за­що­то е ва­ше Бо­жи­е­то цар­с­т­во”¹⁸².

Та­ка че глав­но­то бла­го­вес­тие на Исус Хрис­тос било ид­ва­що­то Бо­жие цар­с­т­во. То щя­ло да бъ­де с цен­тър све­тия град Еру­са­лим, сля­зъл от не­бе­то, за да ста­не „не­вес­та на Аг­не­то“ (на Исус Хрис­тос). В про­по­ве­ди­те си Той бла­го­вес­тя­вал, че наб­ли­жа­ва вре­ме­то, ко­га­то то­ва цар­с­т­во ще се по­я­ви и вяр­ва­щи­те, пра­вед­ни­те ще за­жи­ве­ят щас­т­лив и “ве­чен жи­вот”.

Исус Хрис­тос, от­да­ден на та­зи уто­пич­на идея, от­к­ри­то от­п­ра­вял на­пад­ки сре­щу уп­рав­ля­ва­щи­те книж­ни­ци и фа­ри­сеи и ги уп­рек­вал, че зат­ва­ряли Бо­жи­е­то цар­с­т­во за чо­ве­ци­те. Той каз­вал, че са­ми те не вли­зали в то­ва цар­с­т­во, но и не ос­та­вяли вли­за­щи­те да вля­зат в не­го¹⁸³.

Заплаш­вал хората с предстоящи го­ле­ми (по-страш­ни от по­топа) при­род­ни и об­щес­т­ве­ни ка­так­лиз­ми, и твърдял, че кой­то ос­та­нел жив, щял да бъ­де „спа­сен“ (не­яс­но от как­во). Нак­рая ка­зал: “И то­ва бла­го­вес­тие на цар­с­т­во­то ще бъ­де про­по­вяд­ва­но по ця­ла­та Все­ле­на за сви­де­тел­с­т­во на всич­ки­те на­ро­ди; и то­га­ва ще дой­де свър­ше­кът”¹⁸⁴.

Исус Хрис­тос уве­ря­вал сво­и­те слу­ша­те­ли, че “то­ва по­ко­ле­ние ня­ма да пре­ми­не, док­ле не се сбъд­не всич­ко то­ва”¹⁸⁵ (по по­до­бен на­чин в на­ча­ло­то на два­де­сет­те го­ди­ни на ХХ в. вож­дът на рус­кия про­ле­та­ри­ат и съ­вет­ска­та дър­жа­ва Вла­ди­мир Илич Ле­нин каз­вал на ко­му­нис­ти­чес­ки мла­деж­ки дей­ци, че те ще до­жи­ве­ят и ви­дят ко­му­низ­ма).

Е
13. Религиозна политика

д­но от глав­ни­те об­ви­не­ния на вис­ши­те юдейс­ки ду­хов­ни­ци сре­щу Исус Хрис­тос било, че се е са­мо­о­бя­вил за юдейс­ки цар и ис­кал да съз­да­ва царство, ос­но­ва­но на бо­жи­я­та вя­ра. За­то­ва при раз­пи­та му в пре­то­ри­я­та рим­с­ки­ят уп­ра­ви­тел Пи­лат го пи­тал да­ли се смя­тал за цар. Исус се оп­рав­да­вал с ук­лон­чи­ви от­го­во­ри. Той ка­зал: “Мо­е­то цар­с­т­во не е от тоя свят, ако бе­ше цар­с­т­во­то Ми от тоя свят, слу­жи­те­ли­те Ми щя­ха да се бо­рят да не бъ­да пре­да­ден на юде­и­те. А се­га цар­с­т­во­то Ми не е от­тук”¹⁸⁶.

То­зи не­я­сен от­го­вор под­тик­нал Пи­лат от­но­во да за­да­де въп­ро­са: “То­га­ва, Ти, цар ли си?”¹⁸⁷. Исус от­го­во­рил: “Ти пра­во каз­ваш, за­що­то Аз съм цар. Аз за­то­ва се ро­дих, и за­то­ва дой­дох на све­та, да сви­де­тел­с­т­вам за ис­ти­на­та. Все­ки, кой­то е от ис­ти­на­та, слу­ша Моя глас”¹⁸⁸.

Пи­лат му ка­зал: “Що е ис­ти­на?”¹⁸⁹ (в сми­съл, че е трудно да бъде ус­та­но­вена вся­ка кон­к­рет­на ис­ти­на). След ка­то “въз­к­ръс­нал” от мър­т­ви­те, Исус Хрис­тос се “явя­вал” на все­ки че­ти­ри­де­сет дни пред апос­то­ли­те си и пак им го­во­рел за “Бо­жи­е­то цар­с­т­во”¹⁹⁰. Вед­нъж те го по­пи­та­ли: “Гос­по­ди, се­га ли ще въз­вър­неш на Из­ра­и­ля цар­с­т­во­то?”¹⁹¹. (Кур­си­вът е мой.) Той им от­го­во­рил: “Не е за вас да зна­е­те го­ди­ни или вре­ме­на, ко­и­то Отец е по­ло­жил на соб­с­т­ве­на­та си власт. Но ще при­е­ме­те си­ла, ко­га­то дой­де вър­ху вас Све­ти­ят Дух, и ще бъ­де­те сви­де­те­ли за Ме­не, как­то в Еру­са­лим, тъй и в ця­ла Юдея и Са­ма­рия и до края на зе­мя­та”¹⁹².

По вре­ме на пос­лед­на­та тай­на ве­че­ря Исус Хрис­тос “бла­гос­ло­вил” хляб, раз­чу­пил го и раз­дал пар­че­та от не­го на сво­и­те апос­то­ли. Пос­ле на­лял в ча­ша ви­но и им дал да пи­ят, каз­вай­ки: “То­ва е мо­я­та кръв на (но­вия) за­вет, ко­я­то се про­ли­ва за мно­зи­на”¹⁹³.

След то­ва за­я­вил: “Ис­ти­на ви каз­вам, че ве­че ня­ма да пия от пло­да на ло­за­та до оня ден, ко­га­то ще го пия нов в Бо­жи­е­то цар­с­т­во”¹⁹⁴.

Ре­ди­ца сви­де­тел­с­т­ва по­каз­ват, че Исус Хрис­тос ро­бу­вал на уто­пи­я­та за съз­да­ва­не на из­чис­те­но от не­вяр­ва­щи в Бо­га (греш­ни­ци) Бо­жие цар­с­т­во, в ко­е­то би­ха жи­вели са­мо бо­жии свет­ци. Си­гур­но то­ва имал пред­вид, каз­вай­ки: “Меж­ду ро­де­ни­те от же­на ня­ма по-го­лям от Иоана (Кръс­ти­те­ля); оба­че по-мал­ки­ят в Бо­жи­е­то цар­с­тво­ е по-го­лям от не­го”¹⁹⁵.

Пред­с­та­ва за бъ­де­щото Бо­жие цар­с­т­во мо­же да се по­лу­чи от пи­са­но­то през 67–68 г. от н.е. “От­к­ро­ве­ние на Иоана” (“Апо­ка­лип­сис”). В то­ва про­из­ве­де­ние се раз­кри­ва по­ли­ти­чес­кият ха­рак­тер на хрис­ти­ян­с­ка­та сек­та по вре­ме на Юдейс­ко­то въс­та­ние (66–70 г. от н.е.). То е из­пъл­не­но с войн­с­т­ве­ност и ом­ра­за към не-при­я­те­ли­те (римс­ки­те оку­па­то­ри и бо­га­то­то вис­ше ев­рейс­ко ду­хо­вен­с­т­во) и ся­каш тряб­ва­ло да спо­соб­с­т­ва за оку­ра­жа­ва­не на сра­жа­ва­щи­те се в Еру­са­лим око­ло един ми­ли­он на­род­ни въстаници.

Съ­чи­не­ни­е­то “Апо­ка­лип­сис” би­ло ка­но­ни­зи­ра­но ня­кол­ко ве­ка след не­го­во­то на­пис­ва­не. Ня­кои от цър­ков­ни­те ав­то­ри­те­ти не го приз­на­ва­ли, по­не­же се съм­ня­ва­ли в припис­ва­но­то на Иоан Бо­гос­лов (уче­ник на Исус Хрис­тос) ав­тор­с­т­во и из­ра­зя­ва­ли мне­ние, че то­ва е без­с­мис­ле­на твор­ба, съ­дър­жа­ща “из­миш­льо­ти­ни”¹⁹⁶.

След ка­то хрис­ти­ян­с­ка­та цър­к­ва офи­ци­ал­но е при­е­ла и ка­но­ни­зи­ра­ла “Апо­ка­лип­сиса”, след­ва, че тя спо­де­ля и съ­дър­жа­щи­те се в не­го “ви­де­ния” и “от­к­ро­ве­ния” за Бо­жи­е­то цар­с­т­во с цен­тър Еру­са­лим.

Съг­лас­но с опи­са­ни­я­та дъл­жи­на­та и ши­ри­на­та на све­тия град щя­ла да бъ­де по 12 хил. ста­дия или об­ща­та му площ щя­ла да въз­ли­за на око­ло 5 млн. кв. км¹⁹⁷. През Бо­жия град Еру­са­лим щя­ла да ми­на­ва ре­ка “с во­да на жи­во­та, бис­т­ра ка­то крис­тал”, а край ней­ни­те бре­го­ве щяло да рас­те “дър­во на жи­во­та”¹⁹⁸, ко­е­то все­ки ме­сец щя­ло да да­ва пло­до­ве. Тук щял да бъ­де пре-сто­лът на Бо­га и на Аг­не­то (Исус Хрис­тос), ко­и­то щели да “ца­ру­ват до веч­ни ве­ко­ве”¹⁹⁹.

По­да­ни­ци­те на Бо­жи­е­то цар­с­т­во ще­ли да бъ­дат са­мо вяр­ва­щи в Хрис­та и не­го­вия Отец жи­ви хо­ра, а съ­що и въз­к­ръс­на­ли мър­тъв­ци, ко­и­то са жи­ве­ли пре­ди хи­ля­да го­ди­ни (все­ки ум­рял вяр­ващ мо­жел да се на­дя­ва на въз­к­ръс­ва­не след хи­ля­да го­ди­ни). В от­го­вор на пи­та­не чия би тряб­ва­ло да бъ­де в от­въд­ния свят въз­кръс­на­ла же­на, ко­я­то на зе­мя­та е би­ла съп­ру­га на се­дем ум­ре­ли бра­тя, Исус Хрис­тос от­го­во­рил: “Когато възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, но са като ангели на небесата” ²⁰². (Кур­си­вът е мой.)

Цар на Бо­жи­е­то цар­с­т­во щял да бъ­де Исус Хрис­тос, кой­то за­то­ва ум­рял и “ожи­вял” – “да гос­под­с­т­ва и над мър­т­ви­те и над жи­ви­те”²⁰³.

Той бил зас­та­нал “от­дяс­но на Бо­га, ка­то се е въз­не­съл на не­бе­то”, и му се по­ко­ри­ли “ан­ге­ли, влас­ти и си­ли” ²⁰⁴.

Под фор­ма­та на “от­к­ро­ве­ние” Иоан Бо­гос­лов об­ри­су­вал страш­на­та кар­ти­на на “при­шес­т­ви­е­то” на Бо­жия Син (Исус Хрис­тос) в Еру­са­лим, за да на­ло­жи Бо­жи­е­то цар­с­т­во. Той ви­дял “не­бе­то от­во­ре­но” и “бял кон”, яз­ден от на­ри­ча­ния “Ве­рен и Ис­ти­нен” Исус Хрис­тос, кой­то „съ­ди и во­ю­ва пра­вед­но“. По­дир не­го след­ва­ли “не­бес­ни­те войс­ки”, об­ле­че­ни в бе­ли дре­хи и въз­сед­на­ли “бе­ли ко­не”. “Из ус­та­та” на ко­ро­но­ва­ния и бо­жес­т­вен цар Исус Христос из­ли­зал “ос­тър меч, за да по­ра­зи с не­го на­ро­ди­те” и след то­ва щял да ги “уп­рав­ля­ва с же­ляз­на то­я­га”²⁰⁵. Как­то всич­ки ца­ре и на не­го ще­ли да слу­жат “слу­ги”²⁰⁶.

Из­г­леж­да и Гос­под-Бог не зна­ел как да нап­ра­ви со­ци­ал­но спра­вед­ли­во цар­с­т­во. Вед­нъж нас­то­я­вал да се да­ват па­ри и бо­гат­с­т­ва са­мо на то­зи, “кой­то има” (за да ги ум­но­жа­ва), а друг път каз­вал: “По-лес­но е ка­ми­ла да ми­не през иг­ле­ни уши, от­кол­ко­то бо­гат да вле­зе в Бо­жи­е­то цар­с­т­во”²⁰⁷.

Как­то ве­че е из­вес­т­но, по вре­ме на всемирния по­топ били пра­ве­ни не­ус­пеш­ни опи­ти чрез “из­т­реб­ва­не” на злите хо­ра да бъ­де съз­да­ден со­ци­ал­но спра­вед­лив ро­бов­ла­дел­с­ки об­щес­т­вен строй, със­та­вен са­мо от бла­го­чес­ти­ви, пра­вед­ни и сми­ре­ни ин­ди­ви­ди. То­зи строй от­но­во раж­дал и въз­п­ро­из­веж­дал ро­бов­ла­дел­ци и ро­би, бо­га­ти и си­ро­ма­си, зли и доб­ри, раз­в­рат­ни и це­ло­мъд­ре­ни.

По всич­ко ли­чи, че Исус Хрис­тос си пред­с­та­вял Бо­жи­е­то цар­с­т­во с цар (самия той), об­лас­т­ни уп­ра­ви­те­ли (апос­то­ли­те му), вис­ши ду­хов­ни­ци (ня­кои от дейс­т­ва­щи­те по то­ва вре­ме нис­ши и бед­ни све­ще­но-слу­жи­те­ли), гос­по­да­ри, слу­ги, ро­би, ма­кар че под не­го­во ръ­ко­вод­с­т­во пре­дим­но “на си­ро­ма­си­те се про­по­вяд­ва бла­го­вес­ти­е­то”²⁰⁸.

Ро­ден и из­рас­нал в ро­бов­ла­дел­с­ки об­щес­т­вен строй, Исус Хрис­тос при­е­мал за не­що съв­сем ес­тес­т­ве­но гос­по­дар да биел своя “зъл”²⁰⁹ слу­га. До­ри из­ра­зя­вал ста­но­вище, че “ка­то го бие теж­ко, ще оп­ре­де­ли не­го­ва­та участ с лицеме­ри­те; там ще бъ­де плач и скър­ца­не със зъ­би”²¹⁰.

Ка­но­ни­чес­ко­то съ­чи­не­ние “От­к­ро­ве­ние на Иоана” (“Апо­ка­лип­сис”) е илюс­т­ра­ция на ре­ли­ги­оз­ния фа­на­ти­зъм, кой­то по оно­ва вре­ме взе­мал връх в по­ли­ти­ка­та и тлас­кал към ги­бел из­с­т­ра­да­лия ев­рейс­ки на­род. То в об­щи ли­нии от­ра­зя­ва и пред­с­та­ви­те на Исус Хрис­тос за смя­ната на юдейс­ка­та те­ок­ра­ция с хрис­ти­ян­с­ко уп­рав­ле­ние на Еру­са­лим пос­ред­с­т­вом все­на­род­но въс­та­ние.

Впро­чем, въс­та­ни­е­то на юде­и­те през 66–70 г. от н.е. е пре­съз­да­де­но по пре­въз­хо­ден на­чин в кни­га­та на го­ле­мия гръц­ки учен Кос­тас Вар­на­лис, озаг­ла­ве­на “Дик­та­то­ри­те” (Изд. “Хрис­то Да­нов”, Плов­див, 1968 г.). В та­зи кни­га се до­каз­ва, че въс­та­на­ли­те ро­до­лю­би­ви ев­реи про­я­вя­ва­ли ле­ген­дар­на храб­рост и с през­ре­ние пос­ре­ща­ли смърт­та за сво­бо­да­та на Еру­са­лим. На тях им е бил бли­зък спо­ме­нът за тра­гич­на­та съд­ба на тех­ния ду­хо­вен и об­щес­т­вен “пас­тир” Исус Хрис­тос (не­го­во­то семейс­т­во и пър­ви­те хрис­ти­я­ни ус­пели да на­пус­нат об­са­де­ния от рим­ля­ни­те Еру­са­лим). Въс­та­ни­ци от­мъс­ти­ли на ви­нов­ни­те за не­го­во­то раз­пъ­ва­не на кръста, вклю­чи­тел­но и ка­то уби­ли си­на на глав­ния му об­ви­ни­тел – Ан­на.

През 70-ата го­ди­на от н.е. рим­с­ка­та войс­ка със съ­дейс­т­вие­то на пре­да­те­ли, на ев­рейс­кия цар, на вис­ше­то ду­хо­вен­с­т­во и на град­с­ки­те бо­га­та­ши ус­пя­ла да по­ту­ши Юдейс­ко­то въс­та­ние. Све­ще­ни­ят град Еру­са­лим бил раз­ру­шен и опо­жа­рен. По­руган и из­го­рен бил и Бо­жи­ят храм. Ка­то ов­це би­ли из­к­ла­ни 500 хил. ев­реи, а 100 хил. би­ли пле­не­ни и про­да­де­ни в роб­с­т­во.

След раз­г­ро­ма на въс­та­ни­е­то по­ве­че от по­ло­вин век (70–122 г. от н.е.) най-го­ле­ми­ят кул­ту­рен цен­тър на Азия – Еру­са­лим, “пред­с­тав­ля­вал без­б­реж­но гро­би­ще”. Ед­ва след 122 г. от н.е. на не­го­во мяс­то бил пос­тро­ен но­вият град Елия Ка­пи­то­ли­на.

Оказ­ва се, че Гос­под-Бог и “въз­не­се­ният” на не­бе­то Исус Хрис­тос са чис­то и прос­то ед­на фик­ция. Ни­кой от те­зи гос­по­да­ри ве­че не се “явил” при нах­лу­ва­не­то на рим­с­ки­те вой­ни­ци в Еру­са­лим и в Бо­жия храм, къ­де­то под­ло­же­ни­те на ма­со­во кла­не без­за­щит­ни ев­реи, же­ни и де­ца ко­ле­ноп­рек­лон­но от­п­ра­вя­ли към Гос­по­да зов за по­мощ и мо­лит­ви.

Впрочем, при разясняване на Исусовото “възкръс-ване от мъртвите”, на “неговото възнасяне в небесата” и на идеята му за създаване на “Божие царство” голяма ак-тивност е проявявал Апостол Павел. Този евреин (описван от неговите съвременници като нисък, дебел и с плешива глава мъж) е успял за няколко години да посети редица римски градове (Пловдив, Солун, Атина) и провинции в пределите на днешна България, Кипър, Гърция, Македония, Турция и Италия. В повечето от посетените градове и селища е имало построени синагоги (юдейски молитвени храмове), където Павел се е срещал с местни евреи и е проповядвал “учението” на Исус. Посочените синагоги (партийни клубове) са станали средища за водене на дискусии между отреклия се от юдейската религия Павел и останалите верни на юдаизма евреи. Често въпросните спорове приключвали с малтретиране и прогонване (с камъни) на Апостол Павел от съответния град.

Въпреки това той е допринесъл за увеличаването на броя на членовете на еврейската християнска църква, привличайки в нея много езичници, които са му повярвали, че когато умрат (и станат на кокали), Исус Христос ще слезе от небето и ще ги съживи. Той е формирал организационни структури на еврейската християнска секта в повечето градове и провинции на Римската империя.

Впрочем, след кръстовото разпятие на Исус християнското движение е било оглавено от неговия брат Яков, който близо три десетилетия е бил първият епископ на Ерусалимската църква. По сведения на живелия по онова време историк Йосиф Флавий Исусовият брат Яков е бил убит с камъни от юдеи.

Вероятно отстраняването на Яков от първоепископ-ския сан е станало в навечерието на избухналото през 64-тата година от н.е. юдейско народно въстание срещу рим-ското владичество. По време на продължилата няколкогодишна обсада на Ерусалим Яков е бил в пустиня, където е написал своето Първоевангелие. В него се съобщава, че “метежът е повдигнат в Ерусалим от някой си Ирод”.

След като са завладeли централното ръководство на еврейската християнска църква апостолите Петър и Павел са изолирали от политическото и църковното управление членовете на Исусовото семейство. Както е известно, “Дева” Мария е прекарала последните години от живота си в селище на днешна Турция. Новите партийни лидери са напуснали Юдея и от столицата на Римската империя Рим нелегално са направлявали църковните дела (до убийството им през 67 г. от н.е. по нареждане на император Нерон). При тяхното властване е започнало изграждането на божествения образ на Исус Христос. По-късно са написани и четирите канонизирани евангелия (от Марко, Лука, Матей и Иоан).

Изглежда тази политика на мистификация и на обожествяване на Исус Христос не е получавала подкрепа от членовете на Исусовото семейство. За това почти нищо не е написано и в Първоевангелието от евреина Яков (брат на Исус)²¹¹.

Друго идейно различие между Яков и изместилите го от лидерския пост апостоли Петър и Павел имало по идентификацията на новосформираната християнска партия. Като партиен лидер Яков бил за запазването на нейния еврейски характер, а апостолите Петър и Павел се стремели да я превърнат от юдейска християнска секта в партия – авангард на цялото човечество.

Доказателство за това са и канонизираните евангелия от Матей, Марк и Лука – ревностни последователи на апостолите Петър и Павел. Съгласно с тези евангелия Исус Христос бил казал на учениците си, че те трябвало да проповядват “благовестието на Божието царство на всичките народи”²¹².

Вероятно това е било добавено към появилото се по-рано “Евангелие от Иоан” (любим ученик на Исус и при-ближен на неговия брат Яков). В това евангелие не се свидетелства, че Исус Христос е пледирал за интернационализирането на еврейското християнско движение.

Позицията на Яков за обхвата на еврейската християнска партия и за границите на “Божието царство” е изразена и в разгледаното съчинение “Апокалипсис”, чийто автор е Иоан. Според него в “Божието царство” щели да бъдат включени само земите на съседните на гр. Ерусалим страни (Палестина, Сирия и Ирак).

В на­ше вре­ме от­но­во се пос­та­вя на дне­вен ред за­да­ча­та да бъ­де об­ра­зу­ва­но све­тов­но “Бо­жие цар­с­т­во” (а за­що не и “Бо­жия ре­пуб­ли­ка”) от пос­ле­до­ва­те­ли на аме­ри­кан­с­ката ре­ли­ги­оз­на сек­та “Мор­мо­ни”. Та­зи сек­та е ос­но­ва­на око­ло 1830 г. в Ню Йорк от Джо­зеф Смит (ве­ро­ят­но аме­ри­кан­с­ки ев­ре­ин) и се на­ри­ча “Цър­к­ва­та на Исус Хрис­тос, на све­ти­и­те от пос­лед­ни­те дни”.

А

ме­ри­кан­с­ка­та ев­рейс­ка сек­та “Мор­мо­ни” има фи­ли­а­ли в мно­го дър­жа­ви. След 1990 г. и у нас мор­мо­ни ку­пу­ват и обо­руд­ват го­ля­ма сгра­да в гр. Со­фия (ул. “Ма­рин Дри­нов”). Мно­жес­т­во мла­ди мор­мон­че­та – “ми­си­о­не­ри”, ша­рят из стра­на­та и “ло­вят човеци”, ко­и­то по тех­ни дан­ни ве­че наб­ро­я­ва­т ня­кол­ко хи­ля­ди бъл­га­ри. Меж­дув­ре­мен­но “биз­нес­ме­ни” от то­зи ор­ден са из­зе­ли зна­чи­тел­на част от на­ша­та вън­ш­на тър­го­вия с ла­ван­ду­ло­во и ро­зо­во мас­ло и дру­ги сто­ки, чий­то из­нос при дър­жав­ния со­ци­а­ли­зъм пъл­не­ше на­ци­о­нал­ния бю­джет с ва­лу­та.

Мор­мо­ни­те се смя­тат за по­том­ци на Иосиф, син на Яков, кой­то на 120-го­диш­на въз­раст се пре­и­ме­ну­вал на Из­ра­ил. Как­то се раз­каз­ва в Биб­ли­я­та, Иосиф пре­кар­ал съз­на­тел­ния си жи­вот в Еги­пет и бла­го­да­ре­ние на га­да­тел­с­ки­те и тър­гов­с­ките си уме­ния се из­ди­гнал до пър­ви ми­нис­тър и най-до­ве­ре­н чо­век на еги­пет­ския фа­ра­он²¹³.

По­том­ци­те на Иосиф в Аме­ри­ка и ре­ли­ги­оз­на­та им сек­та се ръ­ко­во­дят от “От­к­ро­ве­ни­я­та на Иоана” и си поставят за цел да нап­ра­вят своя Бог гос­по­дар на на­ро­ди­те и све­та. В тех­ния “Сим­вол на вя­ра­та” (т. 10) е за­пи­са­но, че “Си­он (Но­ви­ят Еру­са­лим) ще бъ­де пос­тро­ен на Аме­ри­кан­с­кия кон­ти­нент, че Хрис­тос ще ца­ру­ва лич­но на зе­мя­та, и че зе­мя­та ще бъ­де об­но­ве­на и ще по­лу­чи райс­ка­та си сла­ва”²¹⁴.

Се­га “мор­мо­ни­те” “бла­го­вес­тя­ват” не­със­то­я­ло­то се Исусо­во “при­шес­т­вие” и заб­луж­да­ват на­ро­ди­те, че от “всевиш­ния” е да­де­но на Аме­ри­ка да бъ­де цен­тър на Все­ле­на­та и да ста­не “Нов Еру­са­лим”, от­къ­де­то ев­ре­и­те ще­ли да уп­раж­ня­ват гло­бал­на­та си власт.

Впро­чем, пред­с­та­ви­те­ли­те на прог­ре­сив­ни­те ев­рейс­ки об­щ­нос­ти би тряб­ва­ло ре­ши­тел­но да се раз­г­ра­ни­чат от мор­мон­с­ка­та по­ли­ти­ка за ус­та­но­вя­ва­не на све­тов­но гос­под­с­т­во на ев­ре­и­те. Та­ка за по­ре­ден път ще се до­ка­же, че тру­до­во­то ев­рейс­ко на­се­ле­ние, ко­е­то има го­ле­ми зас­лу­ги за чо­веш­кия нап­ре­дък не по-мал­ко от дру­ги­те на­ро­ди, осъж­да и зак­лей­мя­ва про­я­ви­те на неоционизъм и ви­со­ко­ме­рие на ев­рейс­ки цър­ков­ни ли­де­ри и бо­га­та­ши.