ПО­ЛИ­ТИ­ЧЕС­КА­ТА ХРИС­ТИ­ЯН­С­КА ПАР­ТИЯ

Ти­пи­чен при­мер за ре­ли­ги­оз­на по­ли­ти­чес­ка ор­га­ни­за­ция е хрис­ти­ян­с­ка­та ка­то­ли­чес­ка пар­тия. За ня­кол­ко хи­ля­ди го­ди­ни та­зи пар­тия при­до­би­ва поч­ти всич­ки пар­тий­ни ат­ри­бу­ти – ли­де­ри, мъ­че­ни­ци, имо­ти, спон­со­ри, елек­то­рат, сред­ни и вис­ши ду­хов­ни учи­ли­ща. В нея има ця­ла ар­мия от доб­ре пла­те­ни ръ­ко­во­ди­те­ли – кар­ди­на­ли, ар­хи­е­пис­ко­пи, епис­ко­пи, ено­рийс­ки све­ще­ни­ци, дя­ко­ни, пос­луш­ни­ци, мо­на­си и ка­пу­ци­ни (мо­на­си с ка­чул­ки).

Фор­ми­ра­на е ор­га­ни­за­ция с же­ляз­на дис­цип­ли­на. Вър­ху прин­ци­пи­те на де­мок­ра­тич­ния цен­т­ра­ли­зъм е из­г­ра­де­на йе­рар­хич­на пи­ра­ми­дал­на ор­га­ни­за­ци­он­на уп­рав­лен­с­ка струк­ту­ра. Ду­хов­ни­ци­те от вис­шия клир се из­би­рат с тайно гла­су­ва­не, но с по­жиз­нен ман­дат. В Рим цър­к­ва­та е съз­да­ла своя дър­жа­ва. Ка­то­ли­чес­ка­та по­ли­ти­чес­ка пар­тия при­те­жа­ва свои зна­ме­на, об­лек­ла, ус­тав, хим­ни и сим­во­ли­ка. Раз­по­ла­га и с ог­ро­мен сгра­ден фонд, чи­я­то осо­бе­на ар­хи­тек­ту­ра и ве­ли­чес­т­ве­ност про­дъл­жа­ва да прив­ли­ча и рес­пек­ти­ра мно­го хо­ра.

Как­то ка­то­ли­чес­ки­те, та­ка и дру­ги­те цър­к­ви са цен­ни ис­то­ри­чес­ки па­мет­ни­ци, в ко­и­то се па­зят ста­ри ри­сун­ки на про­чу­ти зог­ра­фи, ико­ни и кул­то­ви пред­ме­ти. В цър­к­ви­те тър­сят уте­ха на ду­ши­те си пре­дим­но же­ни с крех­ка пси­хи­ка главно при за­гу­ба на бли­зък чо­век, жи­тейс­ки нес­го­ди и нес­по­лу­ки. Ре­ди­ца град­с­ки и ра­йон­ни цър­к­ви са сре­ди­ща за сре­щи на мла­ди хо­ра и за изя­ви на ху­дож­ни­ци, му­зи­кан­ти и пев­ци. През 60-те го­ди­ни на ХХ в., ко­га­то ра­бо­тех в Ок­ръж­ния ко­ми­тет на Ко­му­нис­ти­чес­кия мла­деж­ки съ­юз – гр. Плов­див, чес­то по­се­ща­вах съ­бот­ни­те ли­тур­гии на цен­т­рал­на­та ка­то­ли­чес­ка цър­к­ва, за да слу­шам из­пъл­ня­ва­на­та от хор и съп­ро­вод на ор­ган въл­ну­ва­ща пе­сен на Шу­берт “Аве Ма­рия”.

Ос­но­ва­тел и пър­ви ли­дер на хрис­ти­ян­с­ка­та по­ли­ти­чес­ка пар­тия е бил Исус Хрис­тос. Та­зи пар­тия се е със­то­я­ла от два­на­де­сет апос­то­ли, се­дем­де­сет про­фе­си­о­нал­ни ор­га­ни­за­то­ри (по два­ма във все­ки град и на­се­ле­но мяс­то)²¹⁵, сим­па­ти­зан­ти и ята­ци. Ней­но­то ръ­ко­вод­с­т­во е било свръх­цен­т­ра­ли­зи­ра­но и ед­но­лич­но. То­ва се обяс­ня­ва с то­га­ваш­но­то рав­ни­ще на по­ли­ти­чес­ко, ико­но­ми­чес­ко и кул­тур­но раз­ви­тие на Юдея (в рам­ки­те на Рим­с­ка­та им­пе­рия), а съ­що и с не­ос­по­ри­мия ав­то­ри­тет на Исус Хрис­тос, кой­то при­те­жа­вал доб­ра фи­ло­соф­с­ка и ре­ли­ги­оз­на под­го­тов­ка и ора­тор­-с­ки ка­чес­т­ва. Лич­но под­б­ра­ни­те от не­го уче­ни­ци и апос­то­ли го смя­та­ли за Гос­под. Той ги смай­вал глав­но с хип­но­зи и фо­ку­си (Исус за­вел Пе­тър, Яков и Иоан на ед­на ви­со­ка пла­ни­на, къ­де­то се пре­об­ра­зил – “ли­це­то Му свет­на ка­то слън­це­то; а дре­хи­те Му ста­на­ха бе­ли ка­то свет­ли­на­та”)²¹⁶, а съ­що и с те­ле­па­тич­ни и зна­хар­ски спо­соб­нос­ти. Един от на­чи­ни­те за по­ко­ря­ва­не на чув­с­т­ва­та на обик­но­ве­ни­те хо­ра и ув­ли­ча­не­то им в об­щес­т­ве­ния жи­вот би­ло раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не­то на слу­хо­ве и мъл­ви, че Исус Хрис­тос и дру­ги “бо­го­по­ма­за­ни” хрис­ти­ян­с­ки ли­де­ри мо­жели да пра­вят чу­де­са. “Свидетелствало” се, че той при­те­жа­вал “бо­жи дух” и чу­дот­вор­на си­ла и мо­жел са­мо с “по­ла­га­не на ръ­це” вър­ху бол­ния да го из­це­ли от теж­ка бо­лест (бяс, сле­по­та, глу­хо­та, кръ­во­те­че­ние, про­ка­за, па­ра­лич)²¹⁷.

Из­г­леж­да Исус Хрис­тос пос­та­вял ди­аг­но­зи на бол­ни и по ири­са на очи­те. В про­по­вед пред апос­то­ли­те и на­съб­рал се на­род той ка­зал: “Све­ти­ло на тя­ло­то ти е тво­е­то око; ко­га­то око­то ти е зд­ра­во, то и ця­ло­то ти тя­ло е ос­вет­ле­но; а ко­га­то е бол­на­во, и тя­ло­то ти е в мрак”²¹⁸.

В све­ти­те пи­са­ния се сви­де­тел­с­т­ва, че на ед­на сват­ба май­ка­та на Исус Хрис­тос му съ­об­щи­ла, че сват­ба­ри­те са из­пи­ли ви­но­то. По на­реж­да­не на Исус се на­пъл­ни­ли шест ка­мен­ни дел­ви с во­да, ко­я­то той “пре-връ­ща” във ви­но²¹⁹.

Църковните първоотци преписват на Исус Христос и друго чудотворство. Това се случило след извършеното (по нареждане на марионетния на Рим еврейски цар Ирод) обезглавяване на Иоан Кръстител. Когато Исус Христос научил от свои ученици за тази трагедия, незабавно се качил на една ладия и отишъл на “уединено място”, където се били стекли много хора от близките селища. На това място той цял ден поучавал и напътствал събралите се. Накрая нахранил до насита пет хиляди души с две риби и пет хляба²²⁰. При това останали хлебни къшеи, с които напълнили дванадесет коша (вероятно на всяко израилско племе по един кош).

В ожесточаващата се борба на новопоявилото се християнство срещу омразните богаташки религиозни партии на фарисеи и садукеи (свещенослужители в Ерусалимския храм) Исус Христос прилагал трика за възкресяване на умрели хора. Фарисеите изповядвали вярата във възкресението, а садукеите твърдели, че няма нито възкресение, нито ангели и духове. В очите на Исус Христос обаче лидерите и на едните, и на другите били лукави, лицемерни и коварни.

Централните ръководства на фарисеите и садукеите в Ерусалим заплашвали Исус Христос, че щял да бъде убит с камъни. При все това той отишъл в село близо до Ерусалим, за да “съживи” своя приятел и ятак Лазар и по такъв начин (по думите му) “да се прослави”²²¹. 

Посрещнат бил от Марта и Мария, сестри на Лазар, и много юдеи. В техния дом Исус Христос пребивавал и при предишни пътувания из Юдея. Двете сестри се грижели за него (Мария сядала при нозете на Господа и слушала словото Му)²²². След това шествието се от-правило за пещерата, където бил положен “мъртвецът” и “просълзеният” Исус Христос извикал със силен глас: “Лазаре, излез вън!²²³”. “Умрелият” излязъл от пе-щерата пред погледите на смаяната тълпа (по-късно в подобна пещера бил положен и “възкръсналият” Исус Христос). Някои от “свидетелите” на това чудо веднага заминали за Ерусалим и разнесли вестта за станалото. В отговор бил свикал съвет на главните свещеници и фарисеите, които се опасявали този случай да не предизвика безредици и евентуална намеса на римляните и решили да убият Исус Христос, тъй като било “по-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ”^224.

Шест дни преди еврейския празник Пасха Исус Христос отишъл на вечеря в дома на “възкръсналия” Лазар. Прислужвали му Марта и Мария. Мария помазала нозете на Исус с миро от чист и скъпоценен нард (вещество, извличано от корените на тревисто растение) и ги изтрила с косата си.

Междувременно в Ерусалим главните свещеници се наговорили да убият и “възкресения” Лазар, “Защото поради него мнозина от юдеите отиваха към страната на Исуса и вярваха в Него”²²⁵.

В по-ново време “чудесата” на Исус Христос и негови последователи могат да се видят на представления на магове и фокусници. През ХХ в. коронният номер на българския факир в илюзионисткото изкуство мистър Сенко беше “отрязване” на собствената му глава.

Се­га по­ве­че учуд­ва по­ве­де­ни­е­то на пре­тен­ци­оз­ни “ин­те­лек­ту­ал­ци”, ко­и­то ре­дов­но се кла­нят и мо­лят пред ико­ни на ка­но­ни­зи­ра­ни цър­ков­ни све­тии, вклю­чи­тел­но и на влас­то­лю­би­ви и жес­то­ки на­сил­ни­ци и убий­ци. Как­то ве­че по­со­чих, та­ки­ва са би­ли рим­с­ки­ят им­пе­ра­тор Кон­стан­тин, Апостол Пе­тър и Апостол Па­вел.

Впро­чем, бли­зо две хи­ля­ди го­ди­ни про­дъл­жа­ват без­­смис­ле­ни­те и без­по­лез­ни спо­ро­ве за бо­жес­т­ве­ност­та на Исус Хрис­тос. През пър­ви­те три ве­ка след не­го­во­то кръс­то­во разпятие (око­ло 34–35 г. от н.е.) це­ле­на­со­че­но му е бил из­г­раж­дан бо­жес­т­вен об­раз. Хрис­ти­ян­с­ки апос­то­ли и бо­гос­ло­ви “за­ри­бя­ва­ли” без­бож­ни­ци и езич­ни­ци, ка­то раз­каз­ва­ли ле­ген­ди за Исус Хрис­тос и му при­пис­ва­ли свръх­чо­веш­ки де­ла. Пос­те­пен­но от обик­но­вен об­щес­т­вен де­ец, учи­тел, про­по­вед­ник и ин­тер­п­ре­та­тор на про­ро­чес­ки пи­са­ния на Исай, Мо­и­сей, Да­ни­ил и дру­ги про­ро­ци Исус Хрис­тос бил про­въз­г­ла­сен за свръ­хан­гел, а впос­лед­с­т­вие (след 325 г. от н.е.) бил оп­ре­де­лен ка­то „съ­същ­нос­тен, т.е. тъж­дес­т­вен на Бо­га.

Как­то ве­че е из­вес­т­но, през 325 г. от н.е. в Ни­кея (бли­зо до Кон­с­тан­ти­но­пол) се със­то­ял пър­вият съ­бор на христи­ян­с­ки­те епис­ко­пи от Рим­с­ка­та им­пе­рия за из­ра­бот­ва­не на един­на по­зи­ция по ста­тук­во­то на Исус Хрис­тос. То­ва спо­ред ор­га­ни­за­то­ра на съ­бо­ра – рим­ския им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин, бил твър­де нез­на­чи­те­лен въп­рос, “дре­бо­лии”, за ко­и­то цър­ков­ни­те пас­ти­ри не би­ва­ло да се ка­рат, особено след ка­то той вклю­чил хрис­ти­ян­с­ко­то дви­же­ние в дър­жав­на­та власт, из­вел хрис­ти­ян­с­т­во­то от три­ве­ков­на не­ле­гал­ност и го обя­вил за дър­жав­на ре­ли­гия.

Въпреки то­ва хрис­ти­ян­с­ки­те от­ци от Рим­с­ка­та им­пе­рия се раз­де­ли­ли на две пар­тий­ни фрак­ции. Ед­на­-та – на гръц­ки­те епис­ко­пи, ко­и­то твър­де­ли, че Исус Хрис­тос бил пос­ред­ник меж­ду хо­ра­та и Бо­га и бил “пър­вос­ве­ще­ник”. Дру­га­та – на “пра­во­вер­ни­те” (ор­то­док­сал­ни­те), обеди­не­ни око­ло еги­пет­с­ки­те епис­ко­пи Алек­сан­дър и Ата­на­сий, ко­и­то обя­ви­ли Исус и “ба­ща му” (Гос­под-Бог) за ед­но ця­ло. Тях­но­то мне­ние над­де­ля­ло и на съ­бо­ра се фор­му­ли­рало об­що ве­ро­у­че­ние на хрис­ти­я­ни­те. На­ложило се схва­ща­не­то, че Исус Хрис­тос бил ро­ден от Бо­га Син, т.е. той бил “от същ­ност­та на Оте­ца” (Та­ка Исус Хрис­тос бил обя­вен за Бог).

При­е­то­то ре­ше­ние, оп­ре­де­ля­що Си­на (Исус Хрис­тос) за “ед­но­съ­щен” на “От­ца”, пре­диз­ви­ка­ло про­тес­ти­те на над две хи­ля­ди хрис­ти­ян­с­ки све­ще­ни­ци, но “вис­ши­те ду­хов­ни­ци не об­ръщат го­ля­мо вни­ма­ние на обик­но­ве­ни­те све­ще­ни­ци, ко­и­то в по­ве­че­то слу­чаи са бед­ни”²²⁶.

След Ни­кейс­кия съ­бор в хрис­ти­ян­с­т­во­то не стих­на­ли ожес­то­че­ни­те вът­реш­но­пар­тий­ни бор­би. Дог­матич­ни­те раз­ли­чия от­нос­но бо­жес­т­ве­ност­та на Исус Христос би­ли айс­бер­гът на под­мол­на­та вой­на за ов­ла­дя­ва­не на цър­ков­на­та власт меж­ду ог­ла­вя­ва­но­то от алек­сан­д­рийс­кия епис­коп Ата­на­сий вис­ше (за­мож­но) ду­хо­вен­с­т­во и пар­ти­я­та на обик­но­ве­ни­те (бед­ни­те) све­ще­ни­ци, ръ­ко­во­де­ни от епис­ко­па на Ни­ко­де­мия – Ев­се­вий и све­ще­ник Арий (от не­го­во­то име ид­ва тер­ми­на “ари­ан­с­т­во”, т.е. не­приз­на­ва­не на бо­жес­т­ве­на­та същ­ност на Исус Хрис­тос).

През 381 г. се със­то­ял вто­ри все­лен­с­ки съ­бор в гр. Конс­тан­ти­но­пол. На не­го бил об­съ­ден “го­ле­мият проб­лем за Светия Дух”. След дъл­ги спо­ро­ве на над шес­тсто­тин епис­ко­пи се ре­ши­ло, че “Све­ти­ят дух е жи­вот­во­рен гос­по­дар, про­из­ти­чащ от От­ца, и че той е оби­чан и прос­ла­вян ре­дом с От­ца и Си­на”. По-късно, към ІХ в., “все­лен­­ска­та” ка­то­ли­чес­ка цър­к­ва пос­та­но­ви­ла, че “Све­ти­ят дух” не “про­из­ти­ча” са­мо от От­ца, но и от Си­на. С въ­веж­да­не­то на та­зи без­с­мис­ле­на дог­ма се сти­гнало до окон­ча­те­лен раз­рив меж­ду ка­то­ли­чес­ка­та и из­точ­ноп­ра­вос­лав­на­та цър­к­ва, ко­я­то и се­га зас­тъп­ва гле­ди­ще­то, че “Све­ти­ят дух” про­из­ти­ча са­мо от От­ца.

С
15. Религиозна политика

лед ка­то ус­пе­ли да на­ло­жат дог­ма­та за бо­жес­т­ве­на­та същ­ност на Исус Хрис­тос бо­га­ти­те хрис­ти­ян­с­ки ду­хов­ни­ци при­е­ли ре­ше­ние, че и май­ка му Ма­рия е Бо­жия Май­ка. То­ва ста­нало на със­то­я­лия се през 431 г. Тре­ти все­лен­с­ки цър­ко­вен съ­бор.

Исус Хрис­тос и не­го­ви­те апос­то­ли се ори­ен­ти­рали към прос­то­лю­ди­е­то при на­би­ра­не на при­вър­же­ни­ци и сим­па­ти­зан­ти за пар­ти­я­та. Ле­ку­вали бол­ни (ве­ро­ят­но ня­кои бо­лес­ти са би­ли след­с­т­вие и на кръ­вос­ме­ше­ния), по­ма­гали на бед­ни и не­щас­т­ни.

Впро­чем, в пар­ти­я­та на Исус Хрис­тос на­ме­рила уте­ха и из­с­т­ра­да­ла­та ев­рей­ка Ма­рия Маг­да­ли­на. Та­зи кра­са­ви­ца пре­жи­вя­ла ре­ди­ца жи­тейс­ки нес­по­лу­ки и ра­зо­ча­ро­ва­ния: без­де­тен брак със за­е­мащ дър­жав­на служ­ба свой съ­на­род­ник, кой­то се раз­вел с нея, об­ви­ня­вай­ки я в без­­пло­дие; лю­бов­на връз­ка с рим­с­кия во­е­на­чал­ник в Из­ра­ел – Сил­ва­но, от ко­го­то не­о­чак­ва­но заб­ре­ме­ня­ла; гру­по­во из­на­сил­ва­не от взвод рим­с­ки вой­ни­ци (из­п­ра­те­ни от Сил­ва­но), пос­лед­ва­но от спон­та­нен аборт и не­въз­мож­ност по­ве­че да раж­да; уни­зи­тел­но удов­лет­во­ря­ва­не на же­ла­ни­я­та на ви­со­ко­пос­та­ве­ни рим­с­ки гос­ти в дво­ре­ца на ма­ри­о­нет­ния из­ра­ел­ски цар Ирод (по чи­я­то за­по­вед бил обез­г­ла­вен Иоан Кръс­ти­те­л); опит за са­мо­у­да­вя­не в мо­ре­то, къ­де­то Исус Хрис­тос за­ед­но с ри­ба­ри я спа­сил и из­гонил от нея “се­дем бя­са”²²⁷.

След те­зи мъ­ки и стра­да­ния Ма­рия Маг­да­ли­на се при­съ­е­ди­ни­ла към но­во­по­я­ви­ло­то се хрис­ти­ян­с­ко дви­же­ние и не­го­вия ли­дер, на­дя­вай­ки се да на­ме­ри щас­тие в оси­гу­ря­ва­ния от Чо­веш­кия Син зад­г­ро­бен и „ве­чен жи­вот“ и бла­го­вес­тя­ва­но­то Бо­жие цар­с­т­во.

Об­щес­т­ве­но­то “об­нов­ле­ние”, ко­е­то очак­вал Исус Христос, мо­же­ло да ста­не чрез вни­ма­те­лен и строг под­бор на пар­тий­ни­те кад­ри. Те тряб­ва­ло да ра­бо­тят кон­с­пи­ра­тив­но и да пре­въз­хож­дат лов­ки­те и об­ра­зо­ва­ни по­ли­ти­чес­ки опо­нен­ти от бо­га­ти­те еру­са­лим­с­ки лих­вар­с­ки и тър­гов­с­ки със­ло­вия, ка­то фа­ри­сеи, книж­ни­ци и са­ду­кеи.

Нес­лу­чай­но в мно­го от про­по­ве­ди­те на Исус Хрис­тос се съ­дър­жали на­път­с­т­вия и по­у­че­ния, пред­наз­на­че­ни пре­дим­но за неговите уче­ни­ци. В ед­на от тях той им каз­вал: “Аз ще ви дам тъй мъд­ро да го­во­ри­те, що­то всич­ки­те ви про­тив­ни­ци ще бъ­дат без­сил­ни да ви про­ти­вос­то­ят или про­ти­во­ре­чат”²²⁸. (Кур­си­вът е мой.)

При пар­тий­но­то стро­и­тел­с­т­во Исус Хрис­тос бил “пресмет­лив”²²⁹ и пред­ва­ри­тел­но пла­ни­рал из­г­раж­да­не­то на те­ри­то­ри­ал­ни­те пар­тий­ни струк­ту­ри. Пре­ди всичко той нап­ра­вил под­бор на два­на­де­сет­те си апос­то­ли (уче­ни­ци), ко­и­то под­гот­вил и упъл­но­мо­щил да про­по­вяд­ват и да бла­го­вес­тя­ват за бъ­де­що­то съз­да­ва­не на Бо­жие цар­с­т­во със столица Еру­са­лим.

Пър­ви апос­то­ли ста­на­ли мла­ди ри­ба­ри (съд­руж­ни­ци­те Пе­тър, Яков и Иоан), ко­и­то уло­ви­ли мно­го ри­ба, хвърляй­ки мре­жи­те в по­со­че­ни­те от Исус Хрис­тос мес­та на езе­ро­то. Най-нап­ред той пред­ло­жил апос­тол­с­ка длъж­ност на “греш­ни­ка” Пе­тър (бъ­де­щият клю­чар на Бо­жи­е­то цар­с­т­во) с ду­ми­те: “Не бой се; от­се­га чо­ве­ци ще ло­виш” ²³⁰. (Кур­си­вът е мой.)

В от­дел­ни­те гра­до­ве и се­ли­ща на Юдея апос­то­ли­те за­ед­но с оп­ре­де­ле­ни­те от Исус Хрис­тос про­фе­си­о­нал­ни ор­га­ни­за­то­ри прив­ли­ча­ли хрис­ти­ян­с­ки бра­тя, ко­и­то из­по­вяд­ва­ли вя­ра­та в Бо­га и в не­го­вия Чо­веш­ки Син (Исус Хрис­тос). Опи­ра­ли се на ята­ци, в чи­и­то до­мо­ве от­ся­дал и прес­пи­вал пар­тий­ни­ят ли­дер по вре­ме на оби­кол­ки­те му из стра­на­та.

При под­бо­ра на пар­тий­ните кад­ри Исус Хрис­тос изис­к­вал все­ки от близ­ко­то му об­к­ръ­же­ние да се под­чи­ня­ва без­п­ре­кос­лов­но на не­го­ви­те за­по­ве­ди и да се от­да­де из­ця­ло на ре­а­ли­за­ци­я­та на иде­я­та за съз­да­ва­не на Бо­жието цар­с­т­во. “Ако дой­де ня­кой при Ме­не – каз­вал той – и не нам­ра­зи ба­ща си и май­ка­ си, же­на си, ча­да­та си, бра­тя­та си и сес­т­ри­те си, а още и соб­с­т­ве­ния си жи­вот, не мо­же да бъ­де Мой уче­ник”²³¹. Не мо­жел да бъ­де не­гов уче­ник и он­зи, кой­то ежед­нев­но “не но­си своя кръст” и не го след­ва²³².

След ка­то наб­рал нуж­ни­те му два­на­де­сет апос­то­ли, Исус Хрис­тос се за­ел с тях­но­то обу­че­ние. Ка­то дик­та­тор той ги при­нуж­да­вал да се раз­г­ра­ни­ча­ват от съ­щес­т­ву­ва­щи­те по то­ва вре­ме мно­жес­т­во ре­ли­ги­оз­ни сек­ти (пар­тии), ка­то каз­вал: “Кой­то не е с Ме­не, той е про­тив Ме­не; (кур­си­вът е мой) и кой­то не съ­би­ра за­ед­но с Ме­не, той раз­пи­ля­ва”²³³.

Пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки апос­то­ли за­поч­на­ли да про­по­вяд­ват не­яс­на­та и мъг­ля­ва за са­ми­те тях иде­о­ло­гия сред езич­ни­ци и неп­рос­ве­те­ни ев­реи. То­ва на­ла­га­ло да из­бяг­ват кон­ф­лик­ти с рим­с­ки­те влас­ти и пред­с­та­ви­те­ли на офи­ци­ал­но приз­на­ти­те ре­ли­ги­оз­ни сек­ти на фа­ри­се­и­те и са­ду­ке­и­те. Ве­ро­ят­но по­ра­ди то­ва Исус Хрис­тос се об­ръ­щал към сво­и­те апос­то­ли с ду­ми­те: “Оби­чай­те неп­ри­я­те­ли­те си и мо­ле­те се за тия, ко­и­то ви го­нят”²³⁴.

На мно­го­чис­лен ми­тинг “пов­диг­нал очи” към тях и ре­къл: “Оби­чай­те неп­ри­я­те­ли­те си, пра­ве­те доб­ро на тия, ко­и­то ви мра­зят; бла­гос­ла­вяй­те тия, ко­и­то ви къл­нат, мо­ле­те се за тия, ко­и­то ви пра­вят па­кост”²³⁵.

Съ­щев­ре­мен­но Исус Хрис­тос изис­к­вал от все­ки апос­тол да из­бяг­ва пуб­лич­ни скан­да­ли. Със сво­я­та ор­га­ни­за­тор­с­ка и про­по­вед­ни­чес­ка ра­бо­та те не трябвало да пре­диз­вик­ват на­ме­са на рим­с­ки­те влас­ти. По­у­ча­вал с ду­ми­те: “Не се про­ти­ве­те на злия чо­век; но ако те плес­не ня­кой по дяс­на­та бу­за, обър­ни му и дру­га­та. На то­го­ва, кой­то би по­ис­кал да се съ­ди с те­бе и да ти взе­ме ри­за­та, ос­та­ви му и гор­на­та си дре­ха”²³⁶.

С ли­чен при­мер и съ­ве­ти Исус Хрис­тос под­гот­вял сво­и­те апос­то­ли да бъ­дат сми­ре­ни и да не очак­ват приз­на­ние за из­вър­ш­ва­на­та от тях об­щес­т­ве­на, ле­чи­тел­с­ка и ми­ло­сър­д­на дей­ност в Юдея. Сво­ят гор­чив опит изразил с жи­тейс­ка­та мак­си­ма: “Ни­кой про­рок не е при­ет в ро­ди­на­та си” ²³⁷ (Кур­си­вът е мой.)

При обу­че­ни­е­то на два­на­де­сет­те свои апос­то­ли Исус Хрис­тос изис­к­вал те да бъ­дат из­ця­ло от­да­де­ни в служ­ба на по­ли­ти­ко-ре­ли­ги­оз­но­то дви­же­ние и пре­въз­ход­ни аги­та­то­ри. Каз­вал им, че все­ки, кой­то из­пъл­нявал не­го­ви­те за­по­ве­ди “и на­у­чи та­ка чо­ве­ци­те, той ще се на­ре­че ве­лик в не­бес­но­то цар­с­т­во”²³⁸. Пос­ле до­ба­вял: “За­що­то каз­вам ви, че ако ва­ша­та прав­да не над­ми­не прав­да­та на книж­ни­ци­те и фа­ри­се­и­те, ни­как ня­ма да вле­зе­те в не­бес­но­то цар­с­т­во”²³⁹.

Пре­ди вся­ко от­пъ­ту­ва­не за сво­и­те ра­йо­ни апос­то­ли­те по­лу­ча­ва­ли от Исус Хрис­тос на­път­с­т­вия и ин­с­т­рук­ции. Ка­то от­чи­тал вът­реш­на­та по­ли­ти­чес­ка об­с­та­нов­ка, хит­рост­та, ли­це­ме­ри­е­то и ко­вар­с­т­во­то на бо­га­ти­те фа­ри­сеи и са­ду­кеи, той им каз­вал: “Ето, Аз ви из­п­ра­щам ка­то ов­це пос­ред въл­ци; бъ­де­те, про­чее ра­зум­ни ка­то зми­и­те, и нез­лоб­ли­ви ка­то гъ­лъ­би­те”²⁴⁰. (Кур­си­вът е мой.). Са­ми­ят Исус Хрис­тос кон­так­ту­вал с фа­ри­сеи, бир­ни­ци, блуд­ни­ци и дру­ги “греш­ни­ци”, ядял и пи­ел с тях и се опит­вал да ги пре­въз­пи­та­ва, об­ла­го­ро­дя­ва и под­гот­вя (чрез вя­ра в Бо­га) за Бо­жи­е­то цар­с­т­во. Той дър­жал не­го­ви­те апос­то­ли да не се раз­д­во­я­ват и да слу­жат са­мо не­му. Из­тък­вал, че не мо­же ед­нов­ре­мен­но да се слу­гу­ва на два­ма гос­по­да­ри, “за­що­то или ще нам­ра­зи еди­ния и другия ще обик­не, или ще се при­вър­же към еди­ния, а дру­гия ще пре­зи­ра”. Пос­ле до­ба­вял: “Не мо­же­те да слу­жи­те на Бо­га и на Ма­мо­на”²⁴¹, т.е. на хрис­ти­ян­с­кия бог и на бо­га на бо­гат­с­т­во­то.

Ус­по­ред­но с из­г­раж­да­не­то на пар­ти­я­та Исус Хрис­тос по­ла­гал гри­жи и за ук­реп­ва­не на вът­реш­но­пар­тий­но­то един­с­т­во. С прит­чи убеж­да­вал сво­и­те апос­то­ли, че ко­га­то да­де­но цар­с­т­во или дом се “раз­де­ли про­тив се­бе си”²⁴², не мо­же да “ус­тои” и “за­пус­тя­ва”²⁴³. На­път­с­т­вал ги с ду­ми­те: “И как­то же­ла­е­те да пра­вят чо­ве­ци­те на вас, та­ка и вие пра­ве­те на тях”²⁴⁴. “И за­що гле­даш съ­чи­ца­та в око­то на бра­та си, а не за­бе­ляз­ваш гре­да­та в тво­е­то око?” ²⁴⁵ (Кур­си­вът е мой.)

Пре­ди да бъде пре­да­ден (от уче­ни­ка си Юда Ис­ка­ри­от­с­ки) на глав­ни­те юдейс­ки све­ще­ни­ци, Исус Хрис­тос сви­кал сво­и­те апос­то­ли на тай­на ве­че­ря, из­мил им кра­ката (без те­зи на Юда) и им на­пом­нил, че “слу­га­та не е по-го­рен от гос­по­да­ря си”. Пос­ле се обър­нал към при­със­т­ва­щи­те апос­то­ли с ду­ми­те: “Но­ва за­по­вед ви да­вам; да се лю­би­те друг дру­ги­го”²⁴⁶.

В бе­се­ди с уче­ни­ци­те си Исус Хрис­тос от­де­лял спе­ци­ал­но вни­ма­ние на мо­лит­ва­та. Уве­ря­вал ги, че всич­ко мо­же­ло да се пос­тиг­не с вяра в Бога, пост и мо­лит­ви към От­ца, Бо­га.

Той пре­по­ръч­вал все­ки да се мо­ли на­са­ме и в зат­во­ре­на стая и в ни­ка­къв слу­чай да не след­ва при­ме­ра на “ли­це­ме­ри­те”, ко­и­то на­роч­но се мо­ле­ли “сто­я­щи по си­на­го­ги­те и по ъг­ли­те на ули­ци­те, за да ги виж­дат чове­ци­те”²⁴⁷.

Спо­ред Исус Хрис­тос Отец зна­ел от как­во се нуж­дае все­ки чо­век, пре­ди то да бъ­де по­ис­ка­но. Той все пак дал ука­за­ния на апос­то­ли­те си да се мо­лят та­ка:

да се све­ти Тво­е­то име;

да дой­де Тво­е­то цар­с­т­во;

да бъ­де Тво­я­та во­ля,

как­то на не­бе­то, та­ка и на зе­мя­та;

дай ни днес ежед­нев­ния хляб;

и прос­ти ни дъл­го­ве­те,

как­то и ние прос­тих­ме

на на­ши­те длъж­ни­ци;

и не ни въ­веж­дай в из­ку­ше­ние,

но из­ба­ви ни от лу­ка­вия,

(за­що­то цар­с­т­во­то е Твое,

и си­ла­та и сла­ва­та,

до ве­ко­ве­те. Амин)”²⁴⁸.

Ед­на сут­рин ог­лад­не­ли­ят Исус Хрис­тос (Бог) по­тър­сил пло­до­ве от рас­тя­ща край пъ­тя за Еру­са­лим смо­ки­ня (“смо­ков­ни­ца”). Тъй ка­то по нея има­ло са­мо лис­та, той се ядо­сал и я про­къл­нал по­ве­че да не мо­же да раж­да пло­до­ве. Дър­во­то из­съх­на­ло “нача­са”²⁴⁹, а хип­но­ти­зи­ра­ни­те му уче­ни­ци се по­чу­ди­ли и полю­бо­пит­с­т­ва­ли да уз­на­ят тай­на­та на то­ва “чу­до”. В от­го­вор Исус Хрис­тос им обяс­нил, че ако вяр­ват на бо­га, мо­гат да­же да пре­мах­нат и от­с­т­рещ­ния хълм, ка­то ре­кат: “Диг­ни се и хвър­ли се в мо­ре­то...”²⁵⁰

Нак­рая зак­лю­чил: “И всич­ко, как­во­то и да по­ис­ка­те в мо­лит­ва­та, ка­то вяр­ва­те, ще по­лу­чи­те”²⁵¹. При вся­ко ус­пеш­но ле­че­ние на бол­ни Исус Хрис­тос ги ка­рал да раз­гла­ся­ват, че оз­д­ра­вя­ва­не­то им се дъл­жало един­с­т­ве­но на вя­ра­та в не­го и в Бо­га. Та­ка ед­на же­на, ко­я­то два­на­де­сет години стра­да­ла от кръ­во­те­че­ние и по­хар­чи­ла це­лия си имот за ле­че­ние при ле­ка­ри, се доп­ря­ла до дре­ха­та на Исус Хрис­тос и “нача­са” “пре­сек­на­ло” кръ­во­те­че­ни­е­то й. Ка­то раз­б­рал то­ва, той ка­зал: “Дъ­щерьо, тво­я­та вя­ра те из­це­ли; иди си с мир...”²⁵²

В еван­ге­ли­я­та се сви­де­тел­с­т­ва, че за пе­че­ле­не на при­вър­же­ни­ци и пов­ди­га­не на бор­чес­кия дух хрис­ти­ян­с­ки­те апос­то­ли при­ла­га­ли клакьор­с­т­во­то. Ко­га­то Исус Хрис­тос пре­це­нил, че ве­че е нас­тъ­пил мо­мен­тът за раз­бун­ту­ва­не на еру­са­лим­с­ко­то на­се­ле­ние, це­ре­мо­ни­ал­но вля­зъл в Еру­са­лим, въз­сед­нал на мла­до ма­га­ре. На Ели­он­с­кия хълм го пос­ре­щнали уче­ни­ци­те му, де­ца и дру­ги клакьо­ри с въз­г­ла­си: “Осан­на!”²⁵³ и “Бла­гос­ло­вен Ца­рят, Кой­то иде в Гос­под­но­то име; мир на не­бе­то и сла­ва във ви­си­ни­те!”²⁵⁴.

Фа­ри­се­и­те (ре­ли­ги­оз­на пар­тия на град­с­ки­те бо­га­та­ши) с въз­му­ще­ние нас­то­я­вали Исус Хрис­тос да “смъм­ри“ сво­и­те клакьо­ри. Той ви­со­ко­мер­но им от­в­ърнал, че ако те “млък­нат, то ка­мъ­ни­те ще из­ви­кат”²⁵⁵.

В бор­ба­та сре­щу ре­ли­ги­оз­на­та пар­тия на Исус Хрис­тос се из­пол­з­вали клакьо­ри на уп­рав­ля­ва­що­то юдейс­ко ду­хо­вен­с­т­во. При раз­пи­та на Исус Хрис­тос от рим­с­кия уп­ра­ви­тел Пи­лат, те и глав­ни­те све­ще­ни­ци непрекъс­на­то скан­ди­ра­ли: “Мах­ни Го! Раз­п­ни Го!”²⁵⁶. Та­ка се въз­дейс­т­ва­ло на Пи­лат, кой­то ма­кар да обя­вя­вал Исус Хрис­тос за не­ви­нен, го осъ­дил на смърт чрез раз­пъ­ва­не на кръст. Вър­ху кръс­та на­пи­сал: “Исус На­за­ря­нин, юдейс­ки­ят цар” и ос­во­бо­дил раз­бой­ни­ка Ва­ра­ва.

Ка­то про­че­ли над­пи­са на теж­кия кръст, кой­то Исус Хрис­тос сам но­сил до лоб­но­то си мяс­то край Еру­са­лим, глав­ни­те све­ще­ни­ци по­мо­ли­ли Пи­лат да до­ба­ви ду­ма­та “Са­моз­ва­ни­ят” (пред юдейс­ки цар). Пи­лат от­ка­зал да про­ме­ни на­пи­са­ния текст.

Ко­га­то Исус Хрис­тос бил за­ве­ден на лоб­но­то мяс­то и раз­пъ­нат на кръст меж­ду два­ма осъ­де­ни “зло­дей­ци”, лум­пе­ни от тъл­па­та кре­щели: “Спа­си Се­бе Си; ако си Бо­жий Син, слез от кръс­та”²⁵⁷. Исус ка­зал: “От­че, прос­ти им, за­що­то не зна­ят що пра­вят”²⁵⁸.

В
16. Религиозна политика

ка­но­ни­чес­ки­те еван­ге­лия се да­ват про­ти­во­ре­чи­ви све­де­ния за “въз­к­ръс­ва­не­то” на Исус Хрис­тос. Пред­­ста­вят се раз­лич­ни вер­сии за то­ва фан­тас­тич­но тайн­с­т­во. Иде­я­та за “въз­к­ръс­ва­не­то” от мър­т­ви­те ста­ва ин­с­т­ру­мент за пе­че­ле­не на при­вър­же­ни­ци и за зав­ла­дя­ва­не на по­ли­ти­чес­ка и цър­ков­на власт. Нес­лу­чай­но на дру­гия ден след раз­пя­ти­е­то на Исус Хрис­тос не­го­ви­те по­ли­ти­чес­ки опо­нен­ти, глав­ни­те све­ще­ни­ци и фа­ри­сеи се съб­ра­ли при рим­с­кия уп­ра­ви­тел Пи­лат и му ка­за­ли: “Гос­по­да­рю, спом­них­ме си, че Оня из­мам­ник при­жи­ве ре­че: “След три дни ще въз­к­ръс­на. За­по­вя­дай­те гро­бът да се па­зи зд­ра­во до тре­тия ден, за да не би уче­ни­ци­те Му да дой­дат и да Го от­­крад­нат, и ка­жат на на­ро­да: Въз­к­ръс­на от мър­т­ви­те. Та­ка пос­лед­на­та из­ма­ма ще бъ­де по-ло­ша от пър­ва­та”²⁵⁹.

Сви­де­тел­с­т­ва­не­то на Ма­рия Маг­да­ли­на и на Ису­со­ви­те уче­ни­ци (дру­ги ня­ма) за “въз­к­ръс­ва­не­то” на Исус Христос от мър­т­ви­те доп­ри­несло твър­де мно­го за за­паз­ва­не и ук­реп­ва­не на хрис­ти­ян­с­ка­та пар­тия и за за­сил­ва­не на ней­но­то вли­я­ние сред на­се­ле­ни­е­то. Един­с­т­ве­но вър­ху те­зи сви­де­тел­с­т­ва до­се­га се кре­пи хрис­ти­ян­с­ка­та вя­ра на мно­го до­вер­чи­ви хо­ра по зе­мя­та.

Впро­чем, ве­че са из­вес­т­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, по­ра­ди ко­и­то Исус Хрис­тос най-мно­го при­със­т­вал във въ­об­ра­же­ни­е­то на Ма­рия Маг­да­ли­на. Та­зи не­щас­т­на же­на още при­зо­ри на тре­тия ден след кръс­то­во­то раз­пя­тие на Исус отиш­ла до пе­ще­ра­та, къ­де­то би­ло по­ло­же­но не­го­во­то тя­ло и пър­ва го “ви­дя­ла” въз­к­ръс­нал. Най-нап­ред Ма­рия ви­дя­ла, че го ня­мало в пе­ще­ра­та, из­ти­ча­ла до не­го­ви­те уче­ни­ци Пе­тър и Иоан и им ка­за­ла: “Диг­на­ли Гос­по­да от гро­ба и не зна­ем где са Го по­ло­жи­ли”²⁶⁰. Два­ма­та при­ти­ча­ли до гроб­ни­ца­та и ка­то се уве­ри­ли, че Исус Хрис­тос мис­те­ри­оз­но е из­чез­нал, се вър­на­ли “пак у тях си” (още не би­ли раз­б­ра­ли “пи­са­ни­е­то, че Той тряб­ва­ше да въз­к­ръс­не от мър­т­ви­те”)²⁶¹.

Впро­чем, то­зи раз­каз се раз­ми­на­ва със сви­де­тел­с­т­ва­та, спо­ред ко­и­то Исус Хрис­тос мно­гок­рат­но за­ръч­вал и за­по­вяд­вал на уче­ни­ци­те си да не раз­г­ла­ся­ват пи­са­но­то, че “Чо­веш­ки­ят Син тряб­ва мно­го да пос­т­ра­да, и да бъ­де от­­хвър­лен от ста­рей­ши­ни­те, глав­ни­те све­ще­ни­ци и книж­ни­ци­те, да бъ­де убит, и на тре­тия ден да бъ­де въз­к­ре­сен”²⁶²

То­ва си­гур­но би­ло доб­ре из­вес­т­но на Пе­тър и Иоан, но те ос­но­ва­тел­но се стра­ху­ва­ли за жи­во­та си и в то­зи мо­мент гле­да­ли да бъ­дат да­леч от рим­с­ки­те и юдейс­ки­те влас­ти. Ве­ро­ят­но по та­зи при­чи­на Ма­рия Маг­да­ли­на би­ла ос­та­ве­на са­ма, сто­я­ла до гро­ба от­вън и пла­че­ла. Пос­ле над­ник­на­ла в не­го и ви­дя­ла “два ан­ге­ла там, где­то бе ле­жа­ло Ису­со­во­то тя­ло, един от­към гла­ва­та и един от­към но­зе­те” ²⁶³. Ан­ге­ли­те я по­пи­та­ли за­що пла­че, а тя от­го­во­ри­ла:“За­що­то диг­на­ли Гос­по­да мой и не знам где са Го по­ложи­ли”²⁶⁴.

Ка­то се обър­на­ла на­зад оба­че, ви­дя­ла “Ису­са че стои”, но не го поз­на­ла. Сто­ри­ло й се, че бил “гра­ди­на­рят”. (Труд­но е да се по­вяр­ва, че Ма­рия Маг­да­лина не мог­ла да поз­нае мъ­жа, с ко­го­то дъл­го вре­ме има­ла близ­ки от­но­ше­ния.). Пос­ле Исус из­ви­кал: “Ма­ри­йо! – и тя пак се обър­на­ла, каз­вай­ки му на ев­рейс­ки “Ра­ву­ни!”, ко­е­то зна­чи “Учи­те­лю!”. То­га­ва Исус ка­зал: “Не се до­пи­рай до ме­не; за­що­то още не съм се въз­не­съл при От­ца; но иди при бра­тя­та Ми и ка­жи им”²⁶⁵.

Све­де­ни­я­та за вре­ме­то, през ко­е­то Исус Хрис­тос бил раз­пъ­нат на кръста, а съ­що и за не­го­во­то сва­ля­не и по­греб­ва­не не пот­вър­ж­да­ват твър­де­ни­я­та, че той “въз­к­ръс­нал” на тре­тия ден след смърт­та си. Ня­кои от тях да­ват ос­но­ва­ние да се пред­по­ла­га, че при сва­ля­не­то му от кръста и пос­та­вя­не­то на не­го­во­то тя­ло в пе­ще­ра­та е бил жив. Та­ки­ва са: до­ка­то Исус Хрис­тос бил раз­пъ­нат на кръс­та, ста­на­ло зе­мет­ре­се­ние и три­ча­со­во за­тъм­не­ние, при ко­е­то стра­жа­та и при­със­т­ва­ли­те на зре­ли­ще­то се уп­ла­ши­ли²⁶⁶; вой­ни­ци­те ос­та­ви­ли пи­щя­ли­те му зд­ра­ви, а „пре­би­ли“ те­зи на сто­я­щи­те до не­го раз­бой­ни­ци²⁶⁷; с раз­решение на Пи­лат при­ве­чер (“раз­пе­ти пе­тък”) поч­те­ният съ­вет­ник и та­ен уче­ник на Исус Хрис­тос, “ожи­да­щият Бо­жи­е­то цар­с­т­во”²⁶⁸ Иосиф от Ари­ма­тея, приб­рал Ису­со­во­то тя­ло и го пог­ре­бал.

Дру­ги сви­де­тел­с­т­ва на­веж­дат на ми­съл­та, че до­ка­то бил раз­пъ­нат на кръст, Исус Хрис­тос “из­дъх­нал”²⁶⁹ и “предал дух”²⁷⁰. След то­ва как­то сам пред­виж­дал, мно­зи­на се прет­во­ря­ва­ли на не­го и са иг­ра­ли ро­ля­та му²⁷¹.

В еван­ге­ли­я­та се каз­ва: “Исус пър­во се яви на Ма­рия Маг­да­ли­на, от ко­я­то бе из­го­нил се­дем бя­са”²⁷². Пос­ле се “явил” (са­мо, че “в друг об­раз”²⁷³) на дру­ги два­ма от жа­ле­щи­те и пла­че­щи­те хо­ра, на ко­и­то тя из­вес­ти­ла, че го била “ви­дя­ла“ въз­к­ръс­нал. Нак­рая той се “явя­вал” и на уче­ни­ци­те си (вклю­чи­тел­но и на То­ма), по­каз­вай­ки им ра­ни­те на ръ­це­те от гвоз­де­и­те, с ко­и­то бил при­ко­ван на кръс­та, а съ­що и реб­ра­та си, про­бо­де­ни с вой­ниш­ко ко­пие²⁷⁴. (Из­г­леж­да сви­де­тел­с­т­ва­щи­те са заб­ра­ви­ли ра­зяс­не­ни­я­та на Исус Хрис­тос, че “във въз­к­ре­се­ни­е­то” хо­ра­та са безплътни, ефирни и нетленни “ка­то Бо­жии ан­ге­ли на не­бе­то” ²⁷⁵).

Въз­мож­но е Исус Хрис­тос доб­ро­вол­но да се е съг­ла­сил да ум­ре, за да спа­си от раз­пад сво­я­та но­во­съз­да­де­на пар­тия и най-ве­че да уве­ко­ве­чи уче­ни­е­то си за “ве­чен жи­вот” и “Бо­жие цар­с­т­во”. Пред­по­ла­га се, че той е зна­ел за тра­гич­на­та съд­ба на жи­ве­лия пет ве­ка пре­ди не­го древ­ног­ръц­ки фи­ло­соф Сок­рат, кой­то ед­ва след ка­то из­пил ча­ша­та с бу­чи­ниш и се от­ро­вил, на­ка­рал ати­ня­ните да се раз­ка­ят за про­я­ви­те на нес­п­ра­вед­ли­вост спря­мо не­го и да въз­п­ри­е­мат мо­рал­на­та му фи­ло­со­фия.

Сил­ни­ят “в де­ло и сло­во” Исус Хрис­тос пре­ду­га­дил, че не­го­во­то по­ко­ле­ние юдеи не би му по­вяр­вало и не би го под­к­ре­пило в бор­ба­та сре­щу юдейс­ка­та те­о-кра­ция и рим­с­ки­те оку­па­то­ри. Ве­ро­ят­но уз­нал и за със­то­я­ла­та се два дни пре­ди Пас­ха сбир­ка в до­ма на пър­вос­ве­ще­ни­ка Ка­иа­фа, къ­де­то глав­ни­те све­ще­ни­ци и на­род­ни­те ста­рей­шини се на­го­во­ри­ли “да уло­вят Исус с хит­рост и да го умър­т­вят”²⁷⁶.

То­ва де­я­ние оба­че не бивало да се из­вър­ши на са­мия празник “за да не ста­не въл­не­ние меж­ду на­ро­да”²⁷⁷. При то­ва поч­ти бе­зиз­ход­но по­ло­же­ние Исус Хрис­тос си­гур­но тряб­ва­ло да из­би­ра: да се скрие в Га­ли­лея и та­ка да об­ре­че на раз­пад сфор­ми­ра­но­то с мно­го труд и уси­лия хрис­ти­ян­с­ко об­щес­т­ве­но дви­же­ние или да се са­мо­по­жер­т­ва, за да го за­па­зи и му оси­гу­ри трай­но при­със­т­вие в об­щес­т­во­то.

Оказ­ва се оба­че, че не­го­ви­те мо­лит­ви към бо­га били обик­но­вен по­ли­ти­чес­ки блъф. Ни­кой не ги чу­вал, до­ри и ко­га­то би­ли от­п­ра­вя­ни от са­мия Исус Хрис­тос. Ни­ка­къв ефект не да­ло и не­го­во­то блъ­фи­ра­не пред дош­ли­те (ден пре­ди Пас­­ха) в гра­ди­на­та (край Еру­са­лим) да го аресту­ват вой­ни­ци и слу­ги на глав­ния юдейс­ки све­ще­ник. То­га­ва Пе­тър из­ка­рал нож, от­ся­къл дяс­но­то ухо на един от слу­ги­те, но Исус Хрис­тос го на­ка­рал да при­бе­ре хлад­но­то оръ­жие, “за­що­то всич­ки, ко­и­то се за­ла­вят за нож, от нож ще за­ги­нат” и до­ба­вил: “Или мис­лиш, че не мо­га да се по­мо­ля на От­ца си, и Той би Ми из­п­ра­тил още се­га по­ве­че от два­на­де­сет ле­ги­о­на ан­ге­ли?”²⁷⁸.

Из­г­леж­да че Исус Хрис­тос се е ос­во­бодил от рели-гиозния фанатизъм и об­х­ва­на­ла­та го мо­но­ма­ния и са­мо­у­ве­ре­ност и е раз­б­рал, че е зе­мен чо­век ка­то всич­ки ос­та­на­ли, ед­ва ко­га­то бил раз­пъ­нат на кръста и пос­та­вен ре­дом с два­ма осъ­де­ни “раз­бой­ни­ци” и “зло­дей­ци”. Ча­со­ве на­ред край не­го ми­на­вали и кре­щели книж­ни­ци, фа­ри­сеи и лум­пе­ни, ко­и­то го ху­лели и ру­га­ели и му се по­диг­ра­вали, че уж бил Гос­под, а не мо­жел да сле­зе от кръс­та и да се спаси.

В ка­но­ни­чес­ки­те еван­ге­лия се сви­де­тел­с­т­ва, че по то­ва вре­ме нас­тъ­пи­ло три­ча­со­во за­тъм­не­ние (ко­е­то оба­че не било от­бе­ля­за­но в док­ла­ди­те на рим­с­ки­те влас­ти).

“И на деветия час Исус извика със силен глас: Елои, Елои, Лама Савахтани?”, което значи: “Боже Мой, Боже Мой, за­що си Ме ос­та­вил?”²⁷⁹

При вни­ма­те­лен про­чит на ка­но­ни­чес­ки­те кни­ги се раз­би­ра, че Исус Хрис­тос е бил смел по­ли­тик и ре­во­лю­ци­о­нер. Ся­каш тен­ден­ци­оз­но пред пуб­ли­ка­та се ци­ти­рат пре­дим­но оне­зи тех­ни тек­с­то­ве, ко­и­то му очер­та­ват об­ра­за на благ, доб­ро­ду­шен, са­мо­по­жер­т­ву­ва­те­лен и сми­рен бо­го­чо­век. Исус Хрис­тос е при­ла­гал твър­да по­ли­ти­ка спря­мо сво­и­те ре­ли­ги­оз­ни опо­нен­ти. Из­пит­вал е сил­на ом­ра­за към Еру­са­лим­с­ки­те глав­ни све­ще­ни­ци, за­кон­ни­ци (книж­ни­ци) фа­ри­сеи и са­ду­кеи. Въз­му­ща­вал се е от тях­но­то дву­ли­чие, ехид­ност, ли­це­ме­рие и лу­кав­с­т­во и ги е пре­дуп­реж­да­вал, че ако не се “по­ка­ят” за гре­хо­ве­те си, ще за­ги­нат. В реч пред апос­то­ли­те си и съб­рал се на­род за­я­вил: “Гор­ко вам, кни­ж­ни­ци и фа­ри­сеи, ли­це­ме­ри! За­що­то чис­ти­те вън­ш­ност­та на ча­ша­та и блю­до­то, а от­вът­ре те са пъл­ни с гра­беж и на­сил­с­т­во” ²⁸⁰.

По-ра­но на съб­ра­ние Исус Хрис­тос от­к­ри­то при­зо­вал да се обя­ви бой­кот на вис­ши­те юдейс­ки ду­хов­ни­ци в Еруса­лим. Той ка­зал: “Ос­та­ве­те ги; те са сле­пи во­да­чи; а сле­пец сле­пе­ца ако во­ди, и два­ма­та ще пад­нат в яма­та” ²⁸¹.

По­ли­ти­чес­ки­ят лик на Исус Хрис­тос се раз­к­ри­ва най-ве­че след прит­ча­та, ко­я­то раз­каз­ва пред бо­га­тия на­чал­ник на бир­ни­ци­те и дру­ги слу­ша­те­ли в Ери­хон. Според тази притча някакъв благородник отишъл в далечна страна, за да по­лу­чи цар­с­ка власт и тит­ла­та цар. Пре­ди да на­пус­не своя дом, бла­го­род­ни­кът дал на слу­ги­те си па­ри, с ко­и­то да тър­гу­ват по вре­ме на не­го­во­то от­със­т­вие. След ка­то се вър­нал в цар­с­т­во­то си, по­ис­кал да по­лу­чи об­рат­но от­пус­на­ти­те суми заедно с печалбите. Оказало се, че един от слугите държал дадената му мнаса (пара) в кърпа и дори не се се­тил да я де­по­зи­ра „в бан­ка“ и да спе­че­ли от лих­ви. Ка­то уз­нал то­ва, но­ви­ят цар се раз­г­не­вил и на­ре­дил па­ра­та да се да­де на слу­га­та, кой­то от ед­на мна­са спе­че­лил де­сет и до­ба­вил: “Каз­вам ви, че на все­ки, кой­то има, ще се да­де; а от то­зи, кой­то ня­ма, от не­го ще се от­не­ме и то­ва ко­е­то има” ²⁸². (Кур­си­вът е мой.)

След то­ва Исус Хрис­тос зак­лю­ча­ва: “А ония мои неп­ри­я­те­ли, ко­и­то не ис­ка­ха да ца­ру­вам над тях, до­ве­де­те ги ту­ка и по­сече­те ги пред ме­не” ²⁸³. (Кур­си­вът е мой.)

Оче­вид­но прит­ча­та е алю­зия, че та­къв под­ход ще се при­ла­га и при фор­ми­ра­не­то на Ису­со­во­то Бо­жие цар­с­т­во.

Впро­чем, не­от­дав­на по­ка­зах този па­саж от Но­вия За­вет на на­ми­ра­щи се у нас ми­си­о­не­ри на аме­ри­кан­ска­та мор­мон­с­ка цър­к­ва. По­мо­лих ги да ми ка­жат сво­е­то тъл­ку­ва­ние. Те се сму­ти­ха и учу­ди­ха, че тек­с­тът е ос­та­вен и в из­да­де­на­та на ан­­глийс­ки език Биб­лия. Все пак приз­на­ха, че с не­го се раз­к­ри­ва не­ли­цеп­ри­ят­на стра­на от ли­ка на Гос­по­да – Исус Хрис­тос.

Та­ка че съв­сем ос­но­ва­тел­но ге­ни­ал­ни­ят бъл­гар­с­ки по­ет Хрис­то Бо­тев не е по­чи­тал “въз­не­се­ния” на “не­бе­то” бог,

“ко­му­то се кла­нят

ка­лу­ге­ри и по­по­ве

и ко­му­то све­щи па­лят

пра­вос­лав­ни­те ско­то­ве” ²⁸⁴.

Понастоящем в све­та се во­ди по­ли­ти­ка на прис­по­со­бя­ва­не на ре­ли­ги­оз­ни­те об­щ­нос­ти и пар­тии към фор­ми­ра­що­то се мно­го­по­ляр­но гло­бал­но об­щес­т­во. То­ва на­ла­га и у нас да бъ­де раз­ра­бо­те­на цър­ков­на и дър­жав­на по­ли­ти­ка, спо­соб­с­т­ва­ща за за­паз­ва­не на са­мос­то­я­тел­ност­та и не­за­ви­си­мост­та на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва.