Проф д-р Лъчезар Георгиев (вту „Св св. Кирил и Методий”)

Стефан Савов Бобчев е сред първите автори, които непосредствено след Освобождението правят опит да изтъкнат книжовните и издателските приноси на възрожденския писател – в първите две книжки от 1881 г. на пловдивското списание „Наука” излиза негова статия върху живота и книжовната и издателската дейност на Любен Каравелов¹. По-късно С. С. Бобчев включва тази тема и в студия, обобщаваща приносите на българския периодичен печат за неговата 50-годишнина².

Сред първите, които маркират с похватите на художествено-документалната публицистика темата за Любен Каравелов в самостоятелни издания, е писателят-мемоарист Захари Стоянов, при това в годината на Съединението – която за Летописеца е повод за преоценка към цялостната му личност, дейност, творчески и издателски приноси. През 1885 г. в Пловдив, за деня на българското освобождение 3 март, излиза брошурата „Чърти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов”, която всъщност е публикация на негова реч, произнесена по повод на честването на големия наш възрожденски писател по време на вечеринка, посветена на личността му³. През същата година в София излиза и втора брошура на З. Стоянов в защита на писателя „Любен Каравелов и неговите клеветници”⁴. За издателската и творческата дейност на писателя се споменава накратко и в други съчинения на З. Стоянов, които тук няма да коментираме. Не бива да се пропуска и обстоятелството, че животът и творческата работа на Летописеца на националноосвободителното ни движение е свързан с печатница на съпругата на Л. Каравелов – Наталия, където З. Стоянов печата едни от най-важните си съчинения като втория том от „Записки по българските въстания” (1887) и „Христо Ботйов” (1888), редактира и осемтомните съчинения на самия Л. Каравелов, излезли в същата печатница между 1886–1888 г.

През 1895 г. в печатницата на Янко С. Ковачев в София излиза биографията „Васил Левски Дяконът” от Стоян Заимов, написана по повод на откриване на паметника на Апостола в София и издадена от софийския книжар и издател Христо Олчев. Покрай сведенията за революционната дейност на Левски и контактите му с Л. Каравелов и БРЦК в Букурещ, в книгата Стоян Заимов дава информация за отпуснати средства в размер на 6000 лева с цел да се закупи печатница, която тайно да се пренесе в Ловеч и на нея да се печатат ”прокламации, бунтовнически брошури и „хвъркати листове”⁵. В бележка Ст. Заимов допълва: „Печатницата била купена (1871), но по нямание възможност тайно да се пренесе в Ловеч, членовете на привременното правителство в България решили да се присъедини временно към печатницата на Л. Каравелов.”⁶ Изглежда, тук става дума за купуване на малка печатарска преса и съответния буквен инвентар към нея. За същата малка печатница говори д-р Параскев Ив. Стоянов в книгата си „Градът Ловеч като център на Българския централен революционен комитет, столица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор С. Кирков”, като посочва, че тази малка печатница се намира у ловчанина Никола Цветков, с когото Левски е арестуван в Къкрина, и че е обещана да се предаде „за Ловчанския музей” заедно с други вещи на Апостола⁷. Пак там П. Стоянов пише, че в писмо от 25 януари 1869 г. Любен Каравелов поздравява в писмо до В. Левски в Ловеч за неговата дейност и му иска помощ за в. „Свобода”, а от своя страна Апостола му праща 50 лири от абонати на изданието⁸. Пак в същата книга Параскев Стоянов отбелязва, че след основаването на „тайния български, революционен комитет” с участието на В. Левски и Л. Каравелов е прегледан, окончателно редактиран и отпечатан в Каравеловата печатница комитетският устав⁹. Във „Васил Левски Дяконът” Ст. Заимов също рисува с едри щрихи картината на отпечатването му: „Олимпий Панов нареждал (набирал на компасът), Каравелов корегирал, Левски въртял колелото, Албрехт (немец-машинист) управлявал машината и в една зимна нощ уставът бил отпечатан… Делегатите взели по няколко екземпляра от устава и си пожелали „добър път и добро виждание” (1869 год. 29 декември).”¹⁰ Историкът Александър Бурмов обаче отнася началото на БРЦК към първите дни на април 1870 г.¹¹ Според Николай Генчев обаче „БРЦК в Букурещ се създава през 1869 г. и неговия в. „Свобода”¹²

По-късно, в кн. 2, 1898 г. на биографическото си илюстровано списание „Поборник-опълченец” (също излизащо в Русе), Филип Симидов започва да публикува от брой в брой в рубриката Илюстровани биографий на борците за свободата на днешна България голяма биографична статия за Любен Каравелов, която с известни прекъсвания приключва чак в кн. 5, година втора, 1901 г. (за финал на пространната биография авторът е отбелязал „ Ф. С. Декемвр. 1900 г.)¹³.

На редица места в статията си Ф. Симидов преплита с характерния си художествено-публицистичен стил сведения за участието на Любен Каравелов в националноосвободителното движение и неговата издателска дейност, данни за прекъсване и възобновяване работата на печатницата му в Букурещ. Ето само един фрагмент, предаден с едри щрихи от Симидов: „Перото пак заплюще под ръката на Любена, бялото книже са шареше с черно слово, словата са нижеха на редове и пълнеха листове, които са вдигаха от ръцете на работниците и са нареждаха. Работата пак тръгна, печатницата пак захвана да са движи и вестника пак почна да излиза, но не вече в. „Свобода”, а „Независимост”, друг вестник, нов вестник, който са роди от в. „Свобода”, която Свобода беше удушена, убита, отнета, узурпирана за Българите, , онази страшна и опасна „Свобода”…, която разпинаше българските чорбаджий, плашеше и тровеше турските чиновници, защото стреляше светлина в тъмните кюшета…

Любен вдигна „Независимостта” след „Свободата”, първата беше последователка на втората, защото и тая като първата зазвуча и загърмя в същия глас и със същите удари по всичките посоки към народните изедници – кръвопийци…”¹⁴.

В пространната си биографична статия Ф. Симидов дава сведения относно Каравеловата печатница в Букурещ и подхваща темата за сръбското участие в нейното закупуване, като оневинява издателя на революционния вестник „Свобода” с лични аргументи. Каравелов се обвинява, че „сърбите му купили тайно печатницата, за да може да улови в ръка българското народно дело и да го парализира” и че „той бил уж предал тайно на сръбското правителство комитетската корреспонденция, портретите и др. срещу една завидна сума, а сръбското правителство било дало тази корреспонденция на турското с политически цели, която са изтърси от човала пред очите на смаяния и окован В. Левский в заседателната зала на софийския конак пред извънредната турска комисия. За купуванието на печатницата му ней ставами отзив на казванието на хора приближени при него” че тя, печатницата, е била купена с парите, които му е дала жена му Наталия йоще като са биле в Сърбия, че на тази печатница са са прибавени отпосле някои неща и букви от Б. Ц. Революционен комитет, който кроил да пренесе тайно купената му малка печатница и букви в Ловеч за бунтовна цел, но като не можал да стори това, дал я на Л. Каравелов да работи и с нея комитетския вестник в Букурещ. Л. Каравелов не е можал да има в ръцете си големи комитетски суми, за да може да брои от тях една завидна сума за една такава печатница, каквато беше неговата.”¹⁵ В най-ново време въпросът за съдбата на архивата на БРЦК е разгледан от Крумка Шарова в нейна студия, публикувана в два поредни тома през 1993–1994 г. в „Известия на Държавните архиви”¹⁶

В споменатата биографична статия в „Поборник-опълченец” Ф. Симидов разчупва наратива с лични авторски свидетелства на очевидец: „В 1872 г. пишущия тези редове са случих при Л. Каравелов в Букурещ, когато той яростно викаше, че му липсват писма от масата и, че тряба да ги е взел някой… Това беше в пролетта празничен ден… В същия ден са узна, че словослагателя, що бил при Каравелов, някой си Стоян, заминал за Гюргево със сутрешния трен… Веднага са съобщи на Руссенския бунтовен комитет, че Стоян Пенев задигнал някои тайни писма от печатницата на Л. Каравелов и избягал с тях в Руссе.”¹⁷ Според Ф. Симидов, революционният комитет в Русе известява БРЦК и В. Левски издава заповед за убийството на словослагателя Стоян Пенев, преди това словослагател на областния правителствен в. „Дунав” в печатницата на Дунавската област, който е бил изпратен нарочно като таен агент на османската полиция, за да се внедри в Каравеловата печатница и открадне част от революционните комитетски документи¹⁸.

По-нататък Ф. Симидов дава сведения и за започналото да излиза през 1875 г. в Букурещ списание „Знание”: „Л. Каравелов като са оттегли от бунтовното дело, почна да излиза в. „Знание”, който беше не бунтовен, а чисто литературен вестник, който са допущаше от турците да влиза в България. От минуването на руските войски в България в 1877/78 г., той мина в отечеството си, и ходи в родния си град за последен път…”¹⁹

По-нататък Ф. Симидов припомня за своя лична среща с Л. Каравелов през Освободителната война – в София писателят присъства при освобождаването на затворниците, но с горчивина разказва и за смъртта му и за съдбата на неговата печатница: „Той умря в гр. Руссе, като остави печатницата си на жена си Ната, която я продаде, взе парите и отиде с едного да ги яде в Белград”²⁰. Разбира се, тук Симидов не е съвсем прецизен – историята на печатницата на Наталия Каравелова след 1878 г. е доста интересна и описана първо от Стилиян Кутинчев, а сетне и от по-съвременни изследователи, сред които русенските изследователи Симеон Папуров в изследването му „100 години русенска печатница 1865 – 1965”²¹; Веселина Антонова в статия за втория том от поредицата „Българско Възраждане. Идеи, личности, събития”²² и в пресата²³; Нели Георгиева в няколко нейни публикации²⁴; Иво Жейнов в книгата му „Печатарството в Русе” (2004)²⁵. Редица нови документи от Русенския държавен архив бяха публикувани в издадения от Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий” през 1999 г. в поредицата „Проглас” сборник „Захари Стоянов. Редактор и издател”, които хвърлят светлина върху неизяснени моменти от съвместните издателски и книгоразпространителски дейност на Наталия Каравелова, съдружника ѝ Аксентий Аксентиевич и Захари Стоянов²⁶.

За чест на русенската културна общественост, през 2008 г. бе осъществено фототипно съвместно издание на Териториалния държавен архив – Русе и Регионална библиотека „Любен Каравелов” на „Поборник-опълченец”, съставено от Веселина Антонова и реализирано от великотърновското издателство „Абагар”²⁷. Така и тази биография на Любен Каравелов, а и още десетки биографии на заслужили дейци на националноосвободителното ни движение, днес могат да бъдат достъпни за по-широк кръг читатели, както и за удобно ползване с научноизследователска цел.

Следвайки хронологията на по-важните историографски извори, съдържащи книговедски сведения за издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов, не може да отминем и първия том на солидния документален сборник „Архив на Възражданието” под редакцията на Димитър Т. Страшимиров²⁸.

През 1910 г. на сръбски език излиза и студията на възпитаника на Белградския университет Тодор Маркович „Любен Каравелов у српской книжевности”²⁹. Публикацията, наред с литературните анализи върху публицистиката и белетристиката на Л. Каравелов през сръбския период от дейността му като писател и журналист, дава и книговедска информация за негови издания, за комуникация със сръбски издания и издатели.

Интересно е, че дори и в идеологически ориентираните издания на левия печат и книгоиздаване у нас името на Любен Каравелов, наред с книжовната и издателската му дейност, се свързва и с идеята за Балкански съюз. Така например през 1915 г. един от тогавашните социалистически лидери Христо Кабакчиев публикува реферата си, държан на 25 януари с.г. пред „софийските организирани работници”, който е озаглавен: „Българските революционери Раковски, Каравелов, Левски и Ботйов за балканската федерация”³⁰. Книгата е включена в издателската поредица Научна библиотека. По ирония на съдбата, броени месеци след речта на Кабакчиев Царство България ще влезе в огъня на Първата световна война и ще поведе ожесточени сражения с балканските си съседи.

Темата за придобиването на Каравеловата печатница в Букурещ е присъствала и в публикации на нашата литературна периодика – през 1904 г. писателят и издателят Константин Величков в своето списание „Летописи” публикува „Един разговор с г-жа Наталия Каравелова”, в който тя посочва, че печатарската техника е закупена от Държавната печатница в Белград за 12 000 лева, при отстъпка от 1000 дуката, като се създава впечатление за намеса от страна на сръбското правителство на Йован Ристич, което ходатайства пред управителя на белградската печатница да направи отстъпка в цената³¹. Част от стойността на техниката за печатницата на Л. Каравелов в Букурещ е внесена от братята на Наталия – Григор и Атанас Петричеви, а останалата сума била оставена да се изплаща разсрочено, но падежите са просрочвани, отлагани и част от вноските не са платени до край³².

Безспорно, стойностни книговедски проучвания извън рамките на мемоарния и белетристичен наратив, при това с научен характер, у нас започват да се правят едва през 20-те години на ХХ век. Периодът от Освобождението до края на Първата световна война е достатъчен, за да изкристализират онези изследователски идеи, трасиращи формирането на български учени, които с достатъчна обективност и при наличието на събрана книговедска информация, да подходят с изследователска безпристрастност и да напишат своите трудове, да ги публикуват и те да послужат за фундаментални жалони на книговедски изследвания. Има двама такива български изследователи за чест на българската наука – това са Стилиян Кутинчев и Никола Начов. Интересно е, че техните научни трудове се появяват почти по едно и също време и се оказват в една благородна конкуренция в опита им да представят издателските процеси до Освобождението с нужната дълбочина и обективност. Разбира се, днес учените биха могли да добавят още от проучванията им, но представеното е една солидна основа за бъдещи книговедски проучвания. Изследванията на Стилиян Кутинчев и Никола Начов в голяма степен засягат и приносите на Любен Каравелов в общата му съвкупност на творец, редактор, издател и мениджър-собственик на печатница, при това с дълголетна история.

Стилиян Кутинчев (1872–1934), възпитаник на европейски университети (Брюксел; Лиеж) и с мениджърския опит на директор на Държавната печатница в София през 1919–1920 г., има уникалния шанс да напише една от първите значими книговедски изследвания с монографичен характер „Печатарството в България до Освобождението. Принос към културната история на България”, излязло през 1920 г. Книгата на Кутинчев (определена от него в предговора като студия) е разработена с необходимата фактология и дълбочина за времето си. И днес тя си остава един от добрите и надеждни извори за издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов, при това стъпила върху позициите на аргументираната полемичност със сръбския историк и тогавашен регент на Сърбия Йован Ристич³³. Опирайки се на публикации, включително и в самия в. „Свобода”, но и върху мемоарни и документални източници, Кутинчев доказва, че Каравеловата печатница в Букурещ „е служила само за делото на българското революционно освободително движение и винаги е била едно тежко бреме на своя господар, въпреки това, че тя е отговаряла на всички условия да се развие в едно крупно търговско промишлено предприятие”³⁴. В подкрепа на доводите си изтъква добрата уреденост на печатницата със скоропечатна преса Keiser, нов шрифтов асортимент – български, латински, гръцки, румънски и турски букви, при това разпределени в повече от 20 каси с наборен материал; с добре подготвени най-малко 3-4 словослагатели, които във върхови моменти достигат 7-8 човека; с технически управител (фактор) – опитният Киро Тулешков (след Освобождението директор на Държавната печатница в София), който е и отговорник на продължилия да излиза от бр.23, 1873 г. под името „Независимост” революционен вестник „Свобода” (в промененото издание Тулешков се вписва под името К. Петрович). Изреждат се и имена на утвърдили се след Освобождението полиграфисти, минали през своеобразната школа на Каравеловата печатница – Никола Астарджиев, Стефан Блъсков, Георги Петров, Янко Петров, Никола Георгиев, Тодор Чолаков и дори Христо Ботев³⁵.

Тъй като погасява дълга си, а от друга страна не носи реални приходи, Каравеловата печатница трудно се издържа. „За да изкарат по някоя пара само за хляб, работниците ходели по търговските кантори да ги канят да напечатат някои търговски бланки, сметки, пликове и пр. – пише Ст. Кутинчев и привежда обявление от бр. 46, 29 август 1872 г. на в. „Свобода”: „Нашата печатница са завзема да печата книги и вестници на български, ромънски, немски, гръцки и турски; завзема са също да печати всякакви билети, полици, афиши и пр. Букви нови. Цена не голяма”³⁶. От една страна, в обявлението се демонстрират технологичните възможности, но и готовност да се печатат всякакви акцидентни материали. Тук не бива да забравяме, че в Букурещ фунционират немалко добре уредени печатници – на Йосиф Копайнига, на Йосиф Романов и Сие; на С. Расидеску, Печатница на Светата митрополия, на Ал. Андрич (тук отначало се печатат в. „Свобода” и революционни документи на Вътрешната революционна организация, но по-късно печатницата на Андрич, според Ст. Кутинчев, пропада заради конкуренцията с Каравеловата печатница)³⁷.

Никола Начов публикува през 1921 г. в авторитетния Сборник на БАН пространната си студия „Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877”³⁸, в която очертава с фактология дейността и издателските приноси на Любен Каравелов, особено за Букурещкия период от работата на печатницата му.

Година по-късно излиза и публикацията на Стилиян Чилингиров в „Известия на Народния етнографски музей в София”, в която се изразява мнението, че Каравеловата печатница е пренесена в периода между 28 ноември – падането на Плевен, и 19 декември 1877 г.³⁹ Чилингиров заключава, че печатницата е започналада функционира към края на последния месец на 1877 г.⁴⁰

През 1925 г. Димитър Страшимиров публикува брошурата „Любен Каравелов”, очертавайки живота, публицистичната и издателската дейност на писателя⁴¹. Много ценна кореспонденция между Апостола и Л. Каравелов изнася Д. Страшимиров четири години по-късно в първия и за съжаление единствен том на замислената като значима поредица „Васил Левски. Живот, дела, извори”, която е трябвало да се издаде от името на Народния комитет „Васил Левски”⁴².

Задълбочена и стойностна е монографията на Боян Пенев „Любен Каравелов. Живот. Личност. Творения”, публикувана през 1936 г. от Министерството на народното просвещение⁴³. Тук изчерпателно се проследява творческият път на възрожденския писател, неговите прояви на издател, печатар, публицист и писател в различни периоди от живота му – в Русия, Сърбия, Румъния.

Не може да отминем и една пространна публикация с автобиографичен характер от Панайот Василев Типографов „Из историята на нашето печатарство”, обнародвана в Общински вестник „Велико Търново” (в няколко поредни броя от август – септември 1938 г.), където се дават сведения за дейността на печатниците на Любен Каравелов и на Киро Тулешков в старата столица през първите години след Освобождението⁴⁴.

През 1940 г. издателство „Нов свят” публикува книгата на Стефан Каракостов „Васил Левски в спомените на съвременниците си”, която поради големия интерес е допълнена и преиздадена в двойно по-голям тираж – от 4000 екземпляра, през 1943 г. в издателството на Иван Коюмджиев. В книгата са публикувани и спомените на управителя на Каравеловата печатница в Букурещ Киро Тулешков, където покрай разказите за срещите му с Васил Левски и работата с Любен Каравелов се дават сведения за дейността на печатницата и за разпространението на в. „Свобода”⁴⁵. Печатницата е и място за срещи с революционни дейци, сред които е и Апостола. Тулешков припомня за срещата си с В. Левски и Марин поп Луканов от Ловеч, която става в края на март 1872 г. „…Помня че беше петък и то затова помня деня, защото винаги вестник „Свобода” се отпечатваше в този ден. Когато аз сгъвах вестника в печатницата, а Олимпий Панов в двора на същата печатница на една маса поставяше адресите на ония спомоществуватели, на които те бяха напечатали Ната, Каравеловица лепеше напечатаните адреси, се на същата маса. „Свобода” се печаташе в 1000 екземпляра. В това време, беше към шест часа, после обед, влязоха двама непознати. Единият от тях беше русяв, със сини очи, а другият черноок и по-нисък от русявия. И двамата отидоха при масата, и онзи, русявият, попита за Любен Каравелова…”⁴⁶ По-нататък в спомена се разказва за пристигането на делегатите на „събранието, което ще преглежда и приема устава” на организацията и допълва, че „събранието ставаше в дома на Каравелова, там дето му беше печатницата”⁴⁷. Спомените на К. Тулешков са публикувани за пръв път, извлечени от личния му архив, който се съхранява в софийската Народна библиотека (тогава заведен под №101, тетрадка трета „Български таен централен революционен комитет в Букурещ)⁴⁸. Eдва в по-ново време, през 1996 г. Елена Налбантова публикува сборника със спомени на Киро Тулешков „Моето чиракуване в живота” и с встъпителна студия от съставителката на изданието⁴⁹.

Книговедски извори за издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов между 1944–1989 г.

През 1947 г. столичната печатница „Одеон” изработва книгата „Васил Левски” от Иван Унджиев, издадена от Дирекцията на изкуствата по идея на Народния комитет „Васил Левски”. Изданието е в солиден обем – 1147 страници⁵⁰. На редица места Ив. Унджиев проследява сложните взаимоотношения на Апостола с Л. Каравелов, изяснява техните възгледи и идейни позиции, като често се споменава Каравеловата публицистична дейност, острите му публикации по злободневните политически въпроси в органа на БРЦК в. „Свобода”. „За Левски Каравелов бе не само голям писател и даровит публицист, не само редактор на единствения революционен български орган по това време, но и напредничав и краен радикал – изтъква Ив. Унджиев. – И, естествено, той предпочете него пред всички останали, въпреки значителното различие на техните политически възгледи.”⁵¹. На редица места в солидното си изследване, включително и в бележките към книгата си, Ив. Унджиев се позовава и върху спомените на очевидци, какъвто например е Киро Тулешков – така в бележките към 14. глава се цитират сведения от Тулешковата ръкописна биография за Христо Ботев /по препис на Мих. Димитров/: „Левски когато дойде [за общото събрание на БРЦК в Букурещ през 1872 г. – Л. Г., С.Г.]… носеше със себе си 200 турски лири. С тия пари се купиха букви 154 оки, с които, според както той ми казваше, че тия ще останат обществени, защото са купени с общи народни пари… Левски ни каза, продължава К. Тулешков, „че когато пристигне в България, ще изпрати още 200 т.л. за да купят турски букви, за да работим турски пашпорти и тескерета и различни прокламации”.⁵² Както се вижда от документа, Каравеловата печатница и самият неин фактор Киро Тулешков са били включени в редица нелегални дейности с цел да бъде подпомогната работата на Вътрешната революционна организация. Налагало се е обаче да се действа в строга конспиративност. Ив. Унджиев сочи, че при публикуването през 1870 г. в Букурещ на втората програма на БРЦК, написана от Л. Каравелов и озаглавена „Български глас”, от съображения за сигурност за място на издаването е посочена Женева⁵³.

През 1957 г. излиза солидната монография „Любен Каравелов. Биография” от Михаил Димитров⁵⁴, която е сполучлив опит за разширяване и още по-пълно изясняване портрета на възрожденския писател и публицист, като заедно с литературоведските анализи се дават и редица факти за издателската и печатарската дейност на Л. Каравелов в различни периоди от интензивния му живот. М. Димитров обръща внимание на факта, че след като вижда въздействието на своя в. „Свобода”, Любен Каравелов още през 1869 г. заедно с Д. Ценович и К. Лазаров прави опит да разкрие българска печатница под името „Братски труд” под формата на акционерно сдружение, като за целта са разпратени акции, но впоследствие поканените се отказват, в което авторът вижда негативната агитация на „старите”⁵⁵. Тогава Каравелов прибягва до помощта на Нанчо Попович от Гюргево, предоставил му безвъзмездно 100 жълтици, и разчита на съдействие от някои сърби, като при пребиваването си в Сърбия през 1871 успява да уреди въпроса⁵⁶. По-нататък М. Димитров изяснява важния дискусионен проблем за начина и средствата, с които е получил печатницата си: „Със собствени средства Каравелов купил от управата на Държавната печатница в Белград печатарски пособия, но за букви не му достигнали пари. Такива той получил на кредит срещу устната гаранция на Радивой Милойкович, бивш министър на вътрешните работи и председател на Министерския съвет, който обещал на управата на печатницата, че въпросната сума ще изплати вместо Каравелов. От писмото на управителя на печатницата С. Райчевич от 24 ноември 1875 г., с което препращат подписан от Каравелов запис на министъра на просветата и църковните дела, се вижда, че Каравелов не е успял да внесе сумата.”⁵⁷. Привежда се съобщение на редакцията на в. „Свобода” в бр. 17 от 4 октомври 1871 г., че вестникът наново излиза, вече в собствена печатница⁵⁸. Разглеждайки издателските приноси на Л. Каравелов, авторът изтъква още една негова инициатива – началото на „Детска библиотека”, което е маркирано и във в. „Свобода” от 11 ноември 1871 г.⁵⁹

Ще допълним, че първата книга от тази поредица е „Разкази за небето и земята” от Александр Иванов (претърпяла до 1874 г. още две издания)⁶⁰, а под печат през юли 1872 г. е поставена и втората книжка с автор Личо Стойчев (Любен Каравелов) „За въздухът и за неговото влияние на животните и растенията”⁶¹. Третата книжка с автор Личо Стойчев (Любен Каравелов) „За топлината и за светлината или що е живот”⁶². За да се развива по-мащабна издателска дейност, група букурещки българи организират дружество за разпространение на знания и полезни книги, като първото заседание е проведено на 5 март 1872 г.⁶³ М. Димитров допуска, че това дружество в опит да разгърне издателската си дейност, публикува драмата на Л. Каравелов „Хаджи Димитър Ясенов”, повестта „Неда” и „Пътуването на Панайот Хитов по Стара планина…”⁶⁴ Акцентира се и върху обстоятелството, че в опит да се разшири търговската дейност на дружеството, в Букурещ е организирана „словоливница” (букволеярна), като е изградена акционерна компания за изливане на букви, а зад нея е стояло или споменатото дружество, или самата печатница на Л. Каравелов⁶⁵.

През 1964 г. излиза солидната монография на Михаил Арнаудов „Любен Каравелов – живот, дело, епоха”⁶⁶, преиздадена през 1972 г. В изданието, наред с литературоведския подход на изследване, се съдържат и редица факти, сведения, обстоятелства и малко познати моменти от житейския и творческия път на Л. Каравелов, неговата публицистична и издателска дейност.

През 1966 г. издателството на БАН издаде сборника „Документи за българската и сръбската история из маджарските държавни архив 1868– 1878”, подготвен от Петър Миятев, в поредицата на Института за балканистика Серия – Извори , с встъпителна студия от съставителя и с паралелно публикуване на чуждия оригинал и негов превод на български⁶⁷. Голяма част от кореспонденцията включва кореспонденция до Любен Каравелов или се отнася предимно за неговата дейност през сръбския период от живота му, включва и архивни документи (ноти, доклади, изложения, телеграми, протоколи и писма) от маджарската полицейска и съдебна архива за времето, когато писателят е обвинен в мнимо участие в убийството на сръбския княз Михаил Обренович през 1868 г. Заедно с това обаче в сборника се срещат сведения за подготвяни за издаване авторски книги от Л. Каравелов, както и извлечение от българско писмо с подател бъдещия виенски печатар-издател Янко С. Ковачев, който моли Каравелов „да честити телеграфически чрез руския императорски консул в Белград Шишкин” за новоснованата „Славянска беседа”⁶⁸.

В издадената през 1964 г. документална книга “Из архива на Любен Каравелов” могат да се открият интересни сведения, които маркират аспекти от редакционната и издателската подготовка на писателя върху неговите авторски книги⁶⁹.

През 1965 г., по случай 100-годишнината на русенската печатница и печатарското дело в Русе е отпечатано изследването на Симеон Папуров, в което се проследяват накратко в хронологичен план опитите на Любен Каравелов да открие печатница, както и дейността му като издател и собственик на печатница в Букурещ и Търново⁷⁰. С. Папуров приема, че след Освобождението Л. Каравелов мести печатницата си в Русе, където се сдружава с Нестор К. Жейнов и я монтира в хан близо до Байраклъ джамия, но друга част от нея отнася в Търново, където е настанена в джамия на площад Баждарлък – тук работят като словослагатели арменецът Манук и влахчето Петрика, докато пък в Русенското му сдружение – Янко Петров и едно чираче⁷¹. Според автора, Търновската печатница на Л. Каравелов е открита към края на юли 1878 г.⁷², което обаче е неточно и се опровергава от други изследователи, които ще посочим по-надолу в изложението.

Монографията на сръбския учен Джордже Игнятович „Любен Каравелов и сръбското общество” (Ниш, 1969) върху основата на сръбски архивни източници изследва житейския път, творческата работа и комуникацията на българския писател, публициста и издател в контекста на културно-историческата панорама на Сърбия през 60-те – началото на 70-те години на ХIХ век. Година по-късно излиза и монографията на Крумка Шарова „Любен Каравелов и българското освободително движение 1860–1867”, в която са включени документални извори, също от сръбски архиви⁷³.

През 1980 г. в Москва е публикувана монографията на „Любен Каравелов” от Л. В. Воробьов, преведена през 1985 г. и на български. Макар че акцентът е върху идейните възгледи и творческия път на възрожденския ни писател и публицист в Русия, Сърбия и Румъния, в изследването се съдържа и информация за Каравелови книги, редактирани и издавани от него периодични издания, проследява се революционната, издателската и журналистическа дейност от букурещкия му период.

В издадената през 1982 г. от издателството на ОФ монография на румънския учен Константин Велики “Румъния и българското революционно движение за национално освобождение” се проследява конфликтът между Л. Каравелов и собственика на печатница А. Андрич, при който за известен период излиза в. „Свобода”, привеждат се и малко познати факти за закупуването и доставката на Каравеловата печатница в Букурещ⁷⁴. Изяснява се ситуацията в революционната организация след смъртта на В. Левски; за спирането на „Свобода” и „Libertatea” в края на ноември 1872 г. от правителството на Ласкър Катарджиу и спасяването на комитетската архива и на самия Каравелов от екстрадиция в Турция; съобщава се за преместване на печатницата в букурещкия хан Фидуки на улица „Мошилор”; за свикано общо събрание на БРЦК през август 1874 г. в печатницата на Каравелов в Букурещ на ул. “Каля Мошилор”, за избор на нов Централен комитет⁷⁵.

Някои от българските изследователи в последното десетилетия социализма се опитват да търсят по-дълбок смисъл в издателското и печатарското дело. Така например Дочо Леков в изследването си „Литература, общество, култура” (1982) открива непосредствена зависимост между творец – общественик – книгоиздател и печатарски деец, като дава пример с П.Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев, чиято собствена печатница „осигурява най-бърз и непосредствен контакт между граждански ангажирания творец и читателя, по-активно въздействие върху масовото съзнание и свобода в творческия процес⁷⁶. Продължавайки разсъжденията си, Д. Леков изтъква важността от наличието на собствена печатница при Л. Каравелов в процеса на редактирането на в. „Свобода”, а също и при написване и отпечатване на авторските му творби⁷⁷. Каравеловата печатницата, както и тези на хаджи Димитър Паничков в Браила, на Христо Ботев в Букурещ, се превръщат в убежище за хъшовете, но и място за снабдяване с пресни новини от България; тук собственикът-редактор получава помощ от гостите си при отпечатването на вестника, но и възможност да проследява реакциите на първите читатели на изданието. С други думи, типографията изпълнява освен популяризаторски задачи, „има и други, допълнителни функции, свързани с формирането на творческата личност, с обсега и характера на достигащата до нея информация, с вкуса на масовия читател”⁷⁸. В типографиите на Каравелов, Ботев, Паничков в Румъния излиза революционна и свободолюбиво-либерална литература, тук видни представители на българската интелигенция получават първите си уроци по печатарство⁷⁹. Д. Леков има основание в твърдението си – например в случая с Каравеловата печатница в Букурещ Киро Тулешков, придобил опит като неин управител, става фактор на печатницата при Болградската гимназия, редактира вестници, продължава и пътя си като виден издател-печатар в Търново, за да достигне до високата длъжност директор на Държавната печатница в София.

Своите възгледи Дочо Леков продължава и в изследването си от 1988 г. „Писател – творба – възприемател през Българското възраждане”⁸⁰. Изтъква се, че творческата история на някои от революционните произведения на Л. Каравелов и Хр. Ботев започва тъкмо от печатниците им – „от разказани им случки или събития, от чутото за приключения, обири и злощастия. Хъшовете, които идват в печатницата на Каравелов, въртят колелото на печатарската преса, помагат при отпечатването на поредния брой на „Свобода” или „Независимост” и след неговата поява са първите му читатели и най-компетентните му съдници”⁸¹. Кръщаването на Каравеловата печатница „Свобода” и на Ботевата „Знаме” с имената на вестниците им пък се идентифицира с „хоризонта на очакване”, задвижвайки „всички компоненти на системата – от читателя към изданието и редактора”, за да я затвори с печатницата, която при възрожденския възприемател се превръща в събирателен образ на журналиста и публициста, на изданието, на печатаря⁸². По-нататък Д. Леков говори за промяната на библиографския паспорт на някои издания на своята печатница, давайки неверни сведения, че са изработвани в други европейски печатници, какъвто е случаят с революционната брошура „Български глас” – тя излиза в печатница „Свобода” в Букурещ, но в изданието се посочава друго място на отпечатването - Женева⁸³. Както видяхме обаче, тази специфика е забелязана и от Иван Унджиев в библиографията му за Васил Левски, където се отделя място и за фиктивното издаване на споменатата брошура в Женева⁸⁴.

Представяйки по-важните книговедски публикации от разглеждания период, ще отбележим и появата в 1984 г. на цялостното изследване за издателската и печатарската дейност на старата столица „И се раждаше книгата…” от Марин Ковачев, в което е отделен подраздел за печатницата на Любен Каравелов във Велико Търново през 1877–1878 г.⁸⁵ Новите сведения, които надграждат публикации до момента, са в няколко посоки. Изтъква се назначаването за „директор” на печатницата на търновеца Панайот Типографов, който прави подбор на кадрите: обучава 3 момчета и 2 момичета за словослагатели; привлича едно момиче за подавачка на машина и отделно един машинист⁸⁶. Печатницата функционира според собствен правилник. Тук излизат: вестник „Българский лев” на Светослав Миларов (март–април 1879), Л. Каравеловото сп. „Знание” (от 15 май 1878 г., в четири книжки през с.г.), по 12 книги през 1878 и 1879 г., между които антологията „Нова песнопойка” със стихове от Л. Каравелов, Хр. Ботев и Ст. Стамболов; „Гусла с песни” от Никола Живков, „Следствия от Кримейската война” от Радко Радославов; „Руско-турската война” от С. С. Бобчев, Каравеловите авторски повести „Ще ли им се върне”, „Що е грях” и „Нено”, както и преводното издание „Венчаване на ешафода” от Ал. Дюма. Изтъква се фактът за сключен договор на Л. Каравелов, според който са отпечатани Дневниците на Великото народно събрание и Търновската конституция⁸⁷. Посочва се, че в Каравеловата печатница се изработват и част от книгите на търновския издател Никола Тодоров⁸⁸. Уточняват се и някои важни факти, свързани с пребиваването на Л. Каравелов в старата столица – писателят-издател живее със съпругата си Наталия в хотела на прочутата търновчанка Бяла Бона, а печатницата му се помещава на площад Баждарлък (Велчова завера). В монографията се прави и опит за уточняване на времето, когато е пренесена печатницата от Букурещ в старата столица⁸⁹. Тук М. Ковачев приема становището на Стилиян Чилингиров за пренасянето между края на ноември до 19 декември 1877 г., подкрепено и от публикация във в. “Българин”⁹⁰ за предстоящо преместване на печатницата, както и писмо на Спас Вацов до писателя Ив. Вазов с дата 26 януари 1878 г. за намерението на намиращия се в Търново Л. Каравелов да започне издаването на в. „Свободна България”⁹¹.

Тезата на М. Ковачев за времето, в което става преместването на Каравеловата печатница, в по-ново време се коригира от Иван Радев в негови издания, които ще разгледаме по-надолу.

През 1984 г. столичното издателство на Отечествения фронт издава книгата на Иван Радев „Столица на оцелелите”, в която намира място темата за откриването и дейността на типографията на Л. Каравелов. Още тук авторът, позовавайки се на издадена с разрешение от 12 май 1878 г. на Търновския губернатор Н. Щербинский брошура (на руски език) „Слово, сказанно при откритии первой болгарской типографии в г. Тернове” от свещеника на 62 военновременна болница Михаил Кандибой на 19 април 1878 г., установява кога официално е започнала работа Каравеловата печатница в старата столица. Самото слово на свещ. Кандибой тук е в български превод. Цитира се също и кратък откъс от дневника на търновския печатар Панайот Типографов за неговото участие в дейността на печатницата⁹².