Проф д-р Лъчезар Георгиев (вту „Св св. Кирил и Методий”)
Книговедски изследвания след 1989 г. със сведения за издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов
Изтегляне 457.62 Kb.
|
Книговедски изследвания след 1989 г. със сведения за издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов През 1996 г. великотърновското издателство „Слово” публикува книгата на Иван Радев „Каравеловото творчество”, в която авторът в цяла глава прави преглед на събитията и хипотезите за евентуално преместване на Каравеловата печатница от Букурещ в Търново. Ив. Радев изразява позиция, че типографията на Л. Каравелов в Търново официално започва работа на 19 април 1878 г.93 Основание на твърдението намира в запазения във Държавен архив – В. Търново екземпляр от изданието „Слово, сказанно при откритии первой болгарской типографии в г. Тернове” Самата реч започва така: „Слово, сказанно Свещенником Военно-временнаго 62 госпитале по случаю открытия Типография в г. Тернове 19 апреля 1878 года”. Брошурата, на руски език, е в обем от пет страници и е отпечатана в старата столица на 12 май 1878 г. с разрешението на губернатора Н. Щербинский94. По-нататък в изследването се цитират фрагменти от речта на свещеник Михаил Кандибой за значението на новооткритата печатница и се възхваляват добрите дела на възпитаника на Московския университет Любен Стефанович [Каравелов] и редактор на сп. „Знание” полза на българското общество, като се изразява надеждата, че под негова редакция ще излязат произведения на автори и те ще бъдат отпечатани в типографията, която да разсажда в българския народ грамотност, образование на нравите, чест и честност95. Към Л. Каравелов се отправя пожелание за успех в добрите дела чувство на признателност и молитствено благословение96. Всъщност в „Каравеловото творчество” е доразвита и разширена тезата от авторската му книга „Столица на оцелелите” (1984). И в издадената през 2000 г. „История на Велико Търново ХVIII – XIX век” Иван Радев също поддържа становището за тържествено откриване и освещаване с водосвет на Каравеловата печатница на 19 април 1878 г.; привежда сведения за интензивната издателската дейност на Л. Каравелов, за подготвяното от него сп. „Знание”, за редактирани и отпечатани в тази печатница книги97. Редно е се отбележи и мястото на престижната „Енциклопедия на българската възрожденска литература” (1996) под редакцията на Иван Радев, който пише и няколкото статии, засягащи творческия път и редакционно-издателската дейност на Любен Каравелов, както изследвания за него от други наши учени98. Един голям раздел в монографията на Георги Боршуков „История на българската журналистика 1844–1877; 1878–1985 ” интерпретира темата за Любен Каравелов като публицист и журналист, редактор и фактически издател на вестниците „Свобода” и „Независимост” и на сп. „Знание”. Макар книгата да претърпява две издания (първото е от 1967 г.), през 2003 г. е издадено солидно трето издание с твърда подвързия, с голям послеслов от Филип Панайотов, показалци, впечатляващ илюстративен материал – в който е отделено място и за Каравеловите издания, но основното си остава отлично написаният раздел „Любен Каравелов – публицист и журналист на „радикалните изцеления”99. Тук Г. Боршуков отделя място и за сведения относно „Либертатя” (Libertatea) – румънското издание-притурка на в. „Свобода”, излизало през 1871 г.100 Приведени са примери от спецификата на редакционно-издателската дейност на Л. Каравелов101. Интерес за изследователите на издателската, публицистичната и печатарската дейност на Любен Каравелов представляват и чуждестранните документи, издадени от Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец” (1992) под редакцията на Крумка Шарова и Дойно Дойнов „Българско националнореволюционно движение”, обхващащи периода от 1868 до 1874 г. в два тома. В първия том например се съдържа кореспонденция на руски дипломати във връзка с пътуването на Любен Каравелов от Букурещ до Одеса (9 юли 1869 г.) с намерение да набира средства за българска печатница, като привлече на своя страна представители на Одеското българско настоятелство102. На 11/23 август 1869 г. Л. Каравелов се среща със своя състудент от Московския университет, българина на руска служба подполковник /по-късно – генерал/ Иван Кишелски. „Засега Кишелски узнал за целта на идването на Каравелов в Одеса само това, че същият иска да пласира тука 200 акции за откриването на печатница в Букурещ – се посочва в секретното донесение на началника на жандармерийското управление в Одеса. – Каравелов се издържа от статиите си, поместени в „Московские ведомости”, в „Голос” и други списания.”103 Кишелски предположил, че Л. Каравелов е донесъл със себе си „враждебни на нашето правителство прокламации или пък е дошел в Одеса с политическа цел”104. Изглежда Л. Каравелов не е споделил за намерението си да издава в. „Свобода” и за работата по Българското книжовно дружество, нито пък че е имал контакти с руски революционери като С. Г. Нечаев и И.Г. Пражов. В писмо от новоросийския и бесарабски губернатор (П. Е. Коцебу) до Пьотр Николаевич Стремоухов в Министерството на външните работи – Санкт Петербург, се известява: „Тия дни получих от Одеса сведение, че от 7 миналия ноември започнало издаването на нов български вестник ”Свобода” под редакцията на българина Любен Каравелов. Както обявила редакцията, целта на този вестник е да защити българските интереси и посочи на българите пътя, който той трябва да следва за нравственото си развитие и политическа независимост…”105. От други документи обаче се вижда, че по-нататък „Свобода” е забранен от руската цензура да се разпространява в Русия заради приложено възвание в революционен дух, напечатано на руски език и отправено към селяните и войската, което било „сходно по стил, шрифт и хартия с прокламациите на Бакунин и Нечаев, първият от които според наличните сведения се намира във връзка с Каравелов и дори му е обещал парична подкрепа.”106. Не винаги сведенията в документите обаче са обективни – такъв например е докладът на дипломатическия представител на Русия в Букурещ Х. Х. Офенберг до П. Н. Стремоухов в С. Петербург се посочва вярно, че издаването на в. „Свобода” се е прекратило в края на април 1871 г. [„Свобода” временно спира между 17 април до към средата на окт. 1871 г. – Л.Г.; С. Г.], а „неговият бивш редактор Каравелов замина за Белград. По мнението на тукашните българи „Свобода”, имайки твърде ограничен брой абонати, се е издържал с парични помощи от Сърбия, прекратяването на които са накарали Каравелов да се откаже от издаването му и да иска лична среща с г-н Блазнавац. Тук нищо не е известно за продължаване на изданието по нова програма и под ръководството на Ценович и предполагат, че такъв род предположение не може да се осъществи поради недостиг на средства и умствената недоразвитост на Ценович, занимаващ се с дребни търговски дела.”107. Всъщност Д. Ценович отказва да подпомага издаването на вестника, а под натиска на новосъставеното консервативното румънско правителство и печатарят Александър Андрич спира да печата „Свобода”. Това принуждава Л. Каравелов да замине за Белград, за да получи подкрепата на либерали, близки до Омладината, но сръбското правителство има отрицателно отношение към редактора и линията на „Свобода”. В крайна сметка Л. Каравелов ще осъществи идеята си за доставка на самостоятелна печатница от Сърбия в Букурещ. В донесението на Офенберг прозира влиянието на „старите”, които губят водещата си роля в революционната движение и не пестят средства да омаловажават и дискредитират Л. Каравелов и ръководения от него БРЦК – в доклада си например Офенберг, очевидно под тяхно въздействие, твърди, че „редакторите на „Свобода” никога не са имали зад себе си партия сред букурещкото общество. Това, което те самите наричаха „Млада България”, беше кръжок от безделници, на брой 6-12 души… Липсата на съчувствие сред съотечествениците, а също така и потребностите на живота отдавна накараха мнозинството привърженици на Каравелов да прекратят връзките си с него и да се заемат с по-практични дела.”108. Съвременните изследвания върху БРЦК, а редица мемоарно-документални свидетелства на съвременници сочат съпричастността на българската емиграция към дейността на „младите” в революционното движение. Колкото до тиража и абонатите на в. „Свобода”, то те са превишавали органа на „старите” в. „Отечество”109. След пристигането на печатарската техника в Букурещ, от ноември 1871 г. „Свобода” започва да излиза с ударната сила на своя редактор. На 6 ноември 1871 г. Х. Х. Офенберг пише от Букурещ на П. Н. Стремоухов в С. Петербург, че „известният на Ваше превъзходителство публицист Л. Каравелов се завърна неотдавна в Букурещ, за да възобнови прекратеното издаване на своя вестник „Свобода” и допълва: „За учудване на своите съотечественици Каравелов сега притежава достатъчни парични средства и дори замисля да обзаведе тук печатница.”110 Редица документи във втория том на „Българско националнореволюционно движение” също съдържат сведения за Любен Каравелов и неговите революционни издания в Букурещ. Не винаги руската дипломация се ориентира правилно и дори на места превратно тълкува действията на редактора на в. „Свобода”. След залавянето на Васил Левски, на 12/24 януари 1873 г. А. Н. Мошнин от Русе изпраща секретно донесение на Н. П. Игнатиев в Цариград във връзка с процеса по обира на „орханийската поща” и залавянето на „знаменитият дякон Василий Левски, агент на Каравелов”, като прави и удивителни и необективни твърдения: „Между другото една от главните грешки на Каравелов е: събирайки пари за „Свобода”, той издава разписки от името на Революционния български комитет, имащи за герб лев. Наистина само това е достатъчно да компрометира българската младеж, малка част от която се увлича от революционните идеи, но затова пък много и може би не без основание смятат, че Каравелов прави това нарочно, за да обърне вниманието на турците върху себе си и по този начин действува в полза на потисниците на България. ”111 По-нататък Мошнин свидетелства, че сам познавал много млади българи, които, след като „дали известна сума на Каравелов и получили подобни разписки, са ги изгорили от страх да не бъдат компрометирани и прекратили всякакви връзки с този агент…”112. дипломата са допълнени с твърдението, че „Каравелов винаги е проповядвал в „Свобода” за съюз със Сърбия, затова турското правителство, като обвинява него и партията му в политически интриги в България, с това обвинява сега и Сърбия. В това естествено може да се види австрийската политика, чиито действия и интриги сега са съсредоточени върху Сърбия и България.”113 Публикациите във в. „Свобода” сочат обаче, че Л. Каравелов търси обединение в националноосвободителните движения на южнославянските народи. На редица места в изданието се изразяват симпатии спрямо освободителните борби в Италия, в Босна и Херцеговина, в Далмация и Черна гора. Евентуална война на Сърбия с Османската империя би могла да е в подкрепа на общата кауза на южните славяни114. Правотата на Каравелов се потвърждава с участието на българските доброволчески чети по време на Сръбско-турската война от лятото на 1876 г. Друг е въпросът за действителните националистически намерения на сръбската страна. Във встъпителната си студия към втория том на „Българско националнореволюционно движение” Крумка Шарова изтъква наличието на редица документи от европейски дипломати в изданието, които отвеждат към историята с въдворяването на турски шпионин в Каравеловата печатница в Букурещ, основателното недоверие на Каравелов към новоназначения словослагател Стоян Пенев и подозрението в предателство, както и „загадъчното” убийство на Пенев при завръщането му в Русе115. Някои дипломатически сведения обаче допускат и друга версия – младият и красив Стоян Пенев е преследван от Ахмед бей, директор на русенското Исляхане, където младите българи са подложени „на содомския порок на Ахмед бей”116. След убийството на Стоян Пенев и самоубийството на Ангел Кънчев в Русе, в условия на изострена обстановка в областния град, за която се появяват публикации в Каравеловия вестник, А. Н. Мошнин от Русе пише на Н. П. Игнатиев за зачестили грабежи и убийства в Русе и допълва: „Слабото румънско правителство, наплашено от Портата, отново призовало Каравелов във връзка с последните статии, поместени в „Свобода” относно тукашните убийства, и му заявило, че ако още веднъж се появи статия за Русчук, то неговата печатница ще бъде закрита!”117 През 2007 г. бе публикувана книгата на Лъчезар Георгиев „Седем етюда по българско книгоиздаване”, в която почти цял раздел е посветен на издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов във Велико Търново непосредствено след Освобождението118. С подобен характер е и от същия автор е и разделът „Книгоиздателската дейност в навечерието и по време на Учредителното събрание в Търново” в книгата му „Книгоиздаване и печатни комуникации” (2013)119. През 2008 г. великотърновското Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий” издава книгата на Иван Стоянов „Любен Каравелов. Нови щрихи към живота и дейността му”, където представя свои идеи, както и най-новите изследвания на историци по темата за Любен Каравелов. Сред тях Ив. Стоянов отделя подобаващо място за проучване от сръбския историк Дж. Игнятович, в което се акцентира върху среща на българския публицист и революционер в Белградската държавна печатница120. През 2009 г. излиза и публикацията на Иван Стоянов „Любен Каравелов – модерният политик на ХIХ век”121 Важни наблюдения и изводи Ив. Стоянов прави и в студията си „Нови щрихи към животоописанието на Любен Каравелов”122 – върху основата на документален материал е разгледана истинската причина за публицистичната дейност на писателя и публициста като балкански кореспондент на руски издания, като заключението е за поети от Л. Каравелов ангажименти спрямо Азиатския департамент на Министерството на външните работи или към Военното министерство още от 1862 г.123 ***
Казаното до тук обобщава в най-едри щрихи книговедските извори за издателската и печатарската дейност на Любен Каравелов в периода 1868–1878 г. По този въпрос може да се добавят и още изследвания на автори като Ив. Г. Клинчаров, Цв. Минков, Н. Кондарев, Н. Генчев, А. Гергова, Цв. Унджиева, Ил. Конев, Замфир Арборе, В. Христу и др., да се извадят на бял свят документални източници от руски, сръбски, румънски и български архиви, което обаче е творческа задача за по-пространно изследване. Направеният тук кратък критико-библиографски преглед отвежда към няколко извода:
Многообразието от книговедски извори сочи интензивната дейност на Любен Каравелов като журналист, издател, и мениджър на полиграфическо предприятие, служещо на националноосвободителните борби и в полза на културното развитие на българите, при една трудна обстановка на революционен кипеж, недоимък и лишения, но и на светли стремежи, на високи духовни цели – тях Любен Каравелов постига с огнено слово, воля, неукротим стремеж към борба за свобода и знание. 1БЕЛЕЖКИ И ЛИТЕРАТУРА Бобчев, Стефан Савов. Л. Каравелов. Неговий живот и книжовна деятелност. // Н а у к а, I, №1, 1881, с. 18 – 32; 1881, №2, с. 1115–124. По това време С. С. Бобчев участва в създаването на Нау,чно-книжовно дружество и е редактор на неговия орган списание Наука. Виж в: // Б ъ л г а р с к а възрожденска интелигенция. С., П. Берон, 1988, с. 74. 2 Бобчев, Стефан Савов. Преглед на българский [периодичен] печат(1844–1894 г.). – Пловдив: печ. Единство, 1894. – 116 с., II с. Отпечатък от: Юбилеен сборник за 50-годишнината на българската журналистика и чествувнието паметта на основателя ѝ Константин Фотинов. С., печ. Вълков, 1894. 21, IV, 116, II, 99 с. 3 Стоянов, Захари. Чърти от живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов. ‹Реч, казана на 3-ти март по случай на вечеринката на списателят в Пловдив›. Пловдив, книж. Лъв, печ. Напредък, 1885. 34 с. 4 Стоянов, Захари. Любен Каравелов и неговите клеветници. С., печ. К. Т. Кушлев, 1885. 37 с. 5 Заимов, Стоян. Васил Левски Дяконът. (Кратка биография, написана по повод откривание на паметникът). С., Христо Олчев, книгопеч. и литогр. на Янко С. Ковачев, 1895, с. 111. 6 Заимов, Ст. Цит. съч., с. 111. 7 Стоянов, Параскев. Иванов. Градът Ловеч като център на Българския централен революционен комитет, столица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор С. Кирков. Съвсем нови данни и документи за Васил Левски. С изповедта на поп Кръстя относително предаванието на Васил Левски. Ловеч, К-т за въздигане паметник на ловчанските въстанници в полза на паметника, 1901, с. 18. 8 Стоянов, П. Ив. Цит. съч., с 18. 9 Стоянов, П. Ив. Цит. съч., с 18 и следв. 10 Заимов, Ст. Цит. съч., с. 111. 11 Бурмов, Ал. В. Левски в началната история на Българския централенп революционен комитет. // Р о д и н а, I, 1938, №1, с. 153–154. 12 Генчев, Н. Васил Левски. С., ВИ, 1987, с. 52. 13 Симидов, Филип. Либен Каравелов (род. в 1830 г., а умрял на 21 ян. 1879 год. в Руссе)[В следв. книжки: Любен Каравелов]. // П о б о р н и к–опълченец, 1898, №2, с. 2–4; 1898, №3, с. 6–8; 1898, №4-5-6, с. 8–9; 1898,№7-8-9, с. 10–12; 1901, №5 , с. 9–12. 14 Симидов, Филип. Любен Каравелов. // П о б о р н и к–опълченец, 1901, №5, с. 11. 15 Симидов, Филип. Любен Каравелов. // П о б о р н и к–опълченец, 1898, №7-8-9, с. 10. 16 Шарова, Крумка. Любен Каравелов и съдбата на архива на БРЦК. Слухове и факти. Ч. 1. // И з в е с т и я на Държавните архиви. Т. 66. С., 1993; Ч. 2. // И з в е с т и я на Държ. архиви. Т. 67. С., 1994. 17 Симидов, Филип. Любен Каравелов. // П о б о р н и к–опълченец, 1898, №7-8-9, с. 10. 18 Симидов, Филип. Цит. съч., №7-8-9, с. 10. 19 Симидов, Филип. Цит. съч., 1901, №5, с. 11. 20 Симидов, Филип. Цит. съч., 1901, №5, с. 11. 21 Папуров, Симеон. 100 години русенска печатница 1865 – 1965. – Русе: Държ. индустр. книговезница и печатница Дунав, 1965. – 71 с. 22 Антонова, Веселина. Печатницата на Любен Каравелов в Русе. // Б ъ л г а р с к о възраждане. Идеи, личности, събития. Т. 2. С. , 1999. 23 Антонова, Веселина. Нестор Жейнов, съдружник на Каравелов в печатницата му // У т р о (Русе), №23, 28 ян. 1995. 24 Георгиева, Нели. Възрожденската книжнина в Русе. – Русе: Държ. архив, 1991. – 120 с.; Георгиева, Нели. Печатници в Русе от Освобождението до края на XIX век. // А л м а н а х за историята на Русе. Русе, 2002, с. 261–272. 25 Жейнов, Иво. Печатарството в Русе. (140 години печатница Дунав-Прес. Съхранили духа на времето) Русе, Дунав-Прес АД, 2004, с. 50–58. 26 Захари Стоянов. Редактор и издател. (Документи, писма, телеграми). – В. Търново: Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 1999. – 175 с. 27 Списание Поборник-опълченец 1898–1901 г. Фототипно издание. Състав. В. Антонова. – Русе: Териториален държ. архив, РБ Л. Каравелов, Абагар АД, 2008. – 318 с. 28 Архив на Възражданието. Под ред. на Д. Т. Страшимиров. Т. 1. Документи по политическото възраждане. – София: М-во на нар. просвещение, Държ. печ., 1908. – XXI, 497 с. 29 Маркович, Тодор. Любен Каравелов у српской книжевности. // С р п с к и книжевни гласник, 1910, №5–8. 30 Кабакчиев, Христо Стефанов. Българските революционери Раковски, Каравелов, Левски и Ботйов за балканската федерация. Реферат, държан на 25 ян. 1915 г. пред софийските организирани работници. С., Парт. социалист. книж. и печ., 1915. 59 с. – Науч. библ. №16 [Книгата е с приложение: Драгиша Лапчевич. За Балканския съюз!] 31 Величков, Константин. Един разговор с госпожа Наталия Каравелова. // Л е т о п и с и, V, 1904, № 2, с. 29–32. По този въпрос виж още: Величков, Константин. По случай смъртта на Наталия. // Д е н, № 555–558, 14–17 юли 1905. 32 Величков, К. Цит. съч. По този въпрос виж също и: Кутинчев, Стилиян. Печатарството в България до Освобождението (Принос към културната история на България). С., Държ. печатница, 1920, с. 136–137. 33 Кутинчев, Ст. Цит. съч., с. 136. Тук Ст. Кутинчев полемизира със становищата на Йован Ристич в книгите му: Ристич, Й. Спольашньи одношаиjи Србиjе новиjeга времена.III кн. 1868–1872. Београд, штамп. код „Просвете” С. Хоровица, 1901, с. 290– 291; Ристич, Й. Дипломатска историjа Србиje. Кнл I. Београд, штамп. код „Просвете” С. Хоровица, 1896, с. 167. В двете си авторски книги Йован Ристич твърди, че сръбското правителство е давало помощи и средства за издаването на вестниците му и за печатницата му в Букурещ; намеква се за зависимост на Каравелов от сръбските власти. Ст. Кутинчев опровергава с конкретни факти и български публикации тези твърдения в цитираното си изследване, с. 137–139. 34 Кутинчев, Стилиян. Печатарството в България до Освобождението (Принос към културната история на България). С., Държ. печатница, 1920, с. 139. 35 Кутинчев, Ст. Цит. съч., с. 139. 36 Кутинчев, Ст. Цит. съч., с. 130; С в о б о д а, №. 46, 29 август 1872. 37 Кутинчев, Ст. Цит. съч., с. 184–185. 38 Начов, Никола. Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877. // С б о р н и к на БАН, ХV, 1921, с. 1–132. 39 Чилингиров, Стилиян. Кога е пренесена Любен Каравеловата печатница от Букурещ в Търново. // И з в е с т и я на Народния етнографски музей в София, 1922, №3–4, с. 144–151. Изтъква се, че заявлението до Търновския губернатор за разкриване на „Типография Любен Каравелов” в Търново се отнася към посочения период /19. 12. 1877 г./; резолюцията на губернатора на Търново Н. Щербинский с разрешение за разкриването на „Типография Л. Каравелова” и негово известие до полицеймастера на Търново за разрешено пускане в работа на същата печатница. 40 Чилингиров, Ст. Цит. съч., с. 147. 41 Страшимиров, Димитър. Любен Каравелов. – София: печ. Гутенберг, 1925. – 32 с. 42 Страшимиров, Димитър. Васил Левски. Живот, дела, извори. Т. I. Извори. – София: Нар. к-т Васил Левски (печ. С. М. Стайков), 1929. – XXXIII, 729, 15, III с. 5 л. факс. 1 л. портр. 3050 тир. 43 Пенев, Боян. Любен Каравелов. Живот. Личност. Творения. Под ред. на Борис Йоцов. – София: М-во на нар. просвещение, Държ. печ., 1936. – 321 с. 1000 тир. 44 Типографов, Панайот Василев. Из историята на нашето печатарство. Дневникът на… (1854–1936). // О б щ и н с к и вестник Велико Търново, XV, )17–18, 19–20, 21–22, 20 август – 25 септември 1938, с. 136–137; 153–155; 165–167. 45 Каракостов, Стефан Любомиров. Васил Левски в спомените на съвременниците си. – София: Нов свят, печ. Рахвира, 1940. – 272 с. 2. доп. изд. София: Ив. Коюмджиев,1943. – 380 с. 46 Каракостов, Ст. Васил Левски в спомените на съвременниците си. С., 1943, с. 70. 47 Каракостов, Ст. Цит. съч., с. 75. 48 Каракостов, Ст. Цит. съч., с. 70. 49 Налбантова, Елена. К. Тулешков и раждането на неговите мемоари. // М о е т о чиракуване в живота. В. Търново, Абагар, 1996. 50 Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. – София: Дирекция на изкуствата при М-во на информацията и изкуствата; Народен комитет В. Левски, 1947 [На титула погрешно отбелязано: 1945]. – 1147 с. 51 Унджиев, Ив. Цит. съч., с. 297. Цитирано по второто стереотипно издание: Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., БАН, 1993. 52 Унджиев, Ив. Цит. съч., с. 967. Цитирано по 2. стереотипно издание: Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., БАН, 1993. 53 Унджиев, Ив. Цит. съч., с. 316. Цитирано по 2. стереотипно издание: Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., БАН, 1993. 54 Димитров, Михаил. Любен Каравелов. Биография. – София, 1959. – 400 с. 55 Димитров, М. Цит. съч., с. 406. По този въпрос виж още: С в о б о д а, I, №44, 30 септ. 1870. 56 Димитров, М. Цит. съч., с.241; Н е з а в и с и м о с т, III, №31, 21 апр. 1873. 57 Димитров, М. Цит. съч., с.241. 58 Димитров, М. Цит. съч., с. 241; С в о б о д а, №17, 4 окт. 1871. 59 Димитров, М. Цит. съч., с. 243; С в о б о д а, №22, 11 ноем. 1871. 60 Иванов, Александр. Разкази за небето и земята. (Превод от руски.) Книга 1. Букурещ, 1871 (в печатницата „Свобода”, 1872). 75, 4 с. – Детска библиотека №1 [2. изд. – вер. 1873; 3. изд. – Букурещ, в печатницата на Д. Иванеска,1874. 76. 1 с.]. 61 Стойчев, Личо [Любен Каравелов]. За въздухът и за неговото влияние на животните и растенията. Издание второ. Букурещ, в печатницата „Свобода”, 1872. – 52, 4 с. – Детска библиотека №2 62 Стойчев, Личо [Любен Каравелов]. За топлината и за светлината или що е живот. Издание второ. Букурещ, в печатницата на Д. Иванеска,1874. 80 с. – Детска библиотека №3 63 Димитров, М. Цит. съч., с. 243; С в о б о д а, № 39, 11 март 1872. 64 Димитров, М. Цит. съч., с. 244. 65 Димитров, М. Цит. съч., с. 244; С в о б о д а, №44, 15 апр. 1872. 66 Арнаудов, М. Любен Каравелов – живот, дело, епоха. С., 1964. 874 с. 67 Документи за българската история из маджарските държавни архиви 1868 – 1878. / Издирил и подготвил за печат Петър Миятев. – София: БАН, 1966. – 186 с. – 2 факсим. 68 Цит. съч. Документи за българската история из маджарските държавни архиви 1868 – 1878, с. 78. През 1861 г. обаче Шишкин е руски генерален консул в Одрин. Янко Стефанов Ковачев пък открива през 1873 г. в съдружие с Христо Г. Данов и с брат си Никола българска печатница, която след Освобождението е пренесена в България. 69 Из архива на Любен Каравелов. С., 1964, с. 114–116; с. 26–27 [относно редакционни промени в последните белетристични творби на Л. Каравелов в „Разкази из българския живот”, в творбите „Нено” „Ще ли им се върне”]. Виж също: Каравелов, Любен. Разкази из българския живот. Търново, Георги К. Момчов, 1878. 60 с. 70 Папуров, Симеон. 100 години русенска печатница 1865 – 1965. – Русе: Държ. индустр. книговезница и печатница Дунав, 1965. – 71 с. 71 Папуров, С. Цит. съч., с. 17. 72 Папуров, С. Цит. съч., с. 17. 73 Шарова, Кр. Любен Каравелов и българското освободително движение 1860–1867. С. 1970. 74 Велики, К. Румъния и българското революционно движение за национално освобождение (1850–1878). С., ОФ, 1982, с.155–156. 75 Велики, К. Цит. съч., с. 164–167. 76 Леков, Дочо. Печатарско, издателско и книжарско дело. // Л и т е р а т у р а. Общество. Култура (Литературно-социологически и литературно-исторически проблеми на Българското възраждане). С., Нар. просвета, 1982, с. 174. 77 Леков, Д. Цит. съч., с. 174. 78 Леков, Д. Цит. съч., с. 174. 79 Леков, Д. Цит. съч., с. 175. 80 Леков, Дочо. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане. – София: ДИ Народна просвета, 1988. – 336 с. 81 Леков, Д. Цит. съч. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане, с. 81. 82 Леков, Д. Цит. съч. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане, с. 84. 83 Леков, Д. Цит. съч. Писател – творба – възприемател през Българското възраждане, с. 84. 84 Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., БАН, 1993, с. 316. 85 Ковачев, М. Печатари-издатели. Печатницата на Любен Каравелов. // Ковачев, Марин. И се раждаше книгата… (Издателска, печатарска и книжарска дейност във Велико Търново от Освобождението до края на XIX век.). С., ОФ, 1984, с. 43–48. 86 Ковачев, М. Цит. съч., с. 46. 87 Ковачев, М. Цит. съч., с. 47. 88 Ковачев, М. Цит. съч., с. 79. 89 Ковачев, М. Цит. съч., с. 44–45. 90 Б ъ л г а р и н, I, №8, 2 ном. 1877; Ковачев, М. Цит. съч., с. 45. 91 Ковачев, М. Пак там, с. 44–45.. 92 Радев, Ив. Столица на оцелелите. С., ОФ, 1984, с. 94–96. 93 Радев, Иван. Възобновената дейност на печатница „Знание”. // Радев, Ив. Каравеловото творчество. В. Търново, Слово, 1996, 211–215. 94 Радев, Ив. Възобновената дейност на печатница „Знание”. // Радев, Ив. Каравеловото творчество. В. Търново, Слово, 1996, 213. 95 Радев, Ив. Възобновената дейност на печатница „Знание”. // Радев, Ив. Каравеловото творчество. В. Търново, Слово, 1996, 214. Интерпретацията върху речата на М. Кандибой и преводът на руския тест са наши: Л.Г. и С. Г. В цитираната брошурата името на Каравелов е отбелязано „Любен Стефанович”, докато в енциклопедичните и биографичните издания името на писателя е Любен Стойчев Каравелов. 96 Радев, Ив. Цит. съч., с. 215. 97 Радев, Иван. История на Велико Търново ХVIII – XIX век. В. Търново, Слово, с. 688–689. 98 Радев, Ив. и др. Енциклопедия на българската възрожденска литература. В. Търново, Абагар, 1996, с. 363–374; с. 426–429. 99 Боршуков, Георги. Любен Каравелов – публицист и журналист на „радикалните изцеления. // Боршуков, Георги. История на българската журналистика 1844–1877; 1878 – 1885, с. 221–261. 100 Боршуков, Г. Цит. съч., с. 242–243. 101 Боршуков, Г. Цит. съч., с. 255–256. 102 Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 1. 1868–1871. Състав. Л. Генова, М. Николова, Е. Петрова, А. Райкова, А. Римпова, Р. Стефанова, М. Тодоракова, Кр. Шарова. С., ВИК Св. Г. Победоносец, 1992, с. 285. 103 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 1. 1868–1871, с. 298. 104 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 1. 1868–1871, с. 298. 105 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 1. 1868–1871, с. 329. 106 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 1. 1868–1871, с. 380. 107 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 1. 1868–1871, с. 485. Миливое Блазнавац е правителствен пълномощник за комуникация с южните славяни под чужда опека. 108 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 1. 1868–1871, с. 485. 109 Цит. съч. Т. 1, с. 486. (в бележките към документа). 110 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 1. 1868–1871, с. 508–509. 111 Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 2. 1872–1874. Състав. Л. Генова, М. Николова, Е. Петрова, А. Райкова, А. Римпова, Р. Стефанова, М. Тодоракова, Кр. Шарова. С., ВИК Св. Г. Победоносец, 1992, с. 330–331. 112 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 2. 1872–1874, с.330 – 331. 113 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 2. 1872–1874, с.330. 114 Боршуков, Г. Цит. съч., с. 235–237; с. 241. 115 Шарова, Кр. Българското революционно движение 1872 – 1874 г. през погледа на европейската дипломация. // . Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 2. 1872–1874, с. 12–14. По този въпрос Кр. Шарова визира кореспонденция на германския консул в Русе М. Калиш, френския консул Ш. Шампоазо, руския консул А. Н. Мошнин, австроунгарския консул О. Монтлонг. 116 Цит. съч. Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 2. 1872–1874, с. 94 (4/16 март 1872: А. Н. Мошнин до Н. П. Игнатиев в Цариград). 117 Цит. съч Българско националнореволюционно движение 1868–1874. Чуждестранни документи. Т. 2. 1872–1874, с. 123. Съставителите на сборника допълват бележка за оказван натиск върху Л. Каравелов, обиски и заплахи спрямо него от страна на румънското правителство, което се потвърждава и от спомените на Д. Ценович. 118 Георгиев, Лъчезар. Вестници, книгоиздаване и печатници у нас в първите следосвобожденски години. // С е д е м е т ю д а по българско книгоиздаване. В. Търново, Астарта, 2007, с. 25–34. 119 Георгиев, Лъчезар. Книгоиздателската дейност в навечерието и по време на Учредителното събрание в Търново. // Георгиев, Лъчезар. Книгоиздаване и печатни комуникации. Изследвания за книгата и медиите. В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2013, с. 252–262. 120 Стоянов, Иван. Любен Каравелов. Нови щрихи към живота и дейността му. В. Търново, Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2008, с. 77. Тук Ив. Стоянов цитира важен епизод, взет от от дневника на Каравеловия съвременник Милан Дж. Миличич, който Дж. Игнятович привежда в книгата си „Любен Каравелов и сръбското общество” (Ниш, 1969, с. 257): „Милан Дж. Миличевич споменава в дневника си за една среща на 16 декември 1872 година, същата сутрин, когато българският революционер пристигнал в Белград, пак в Държавната печатница. Българският писател го попитал как да съчетае действията на българите по черковния въпрос. Пак в дневника си Миличевич пише, че на 14 януари 1873 година го посетил Каравелов и шурея му Настас Петрович и водили продължителен разговор. Председателят на БРЦК му се оплакал, че не може да склони сръбските големци да се ангажират по-активноза освобождението на сръбския и българския народ от турско иго. Каравелов бил на мнение, че въстанието, ако би било общо и съвместно, би могло да завърши сполучливо.” 121 Стоянов, Иван. Любен Каравелов – модерният български политик на ХIХ век. // Б ъ л г а р с к и дипломатически преглед, 2009, №3–4, с. 163. 122 Стоянов, Иван. Нови щрихи към животоописанието на Любен Каравелов. // И с т о р и я, 2006, №3, с. 1–25. 123 По този въпрос виж още и в: Иван Стоянов. Биоблиография. В. Търново, Унив. изд. Св. Кирил и Методий, 2009, с. 71. LITERARY SOURCES FOR PUBLISHING AND PRINTIG ACTIVITY OF LUBEN KARAVELOV (1868-1878) Prof. PhD Lachezar Georgiev Georgiev&Assist. Prof. Stella Georgieva, PhD This study summarizes and classifies the most important literary and documentary sources relating to the editorial , publishing and printing a publicist and writer Luben Karavelov and relating to the period between 1868-1878, the examples used in chronological order. Bring assessments of prominent Bulgarian, Russian, Serbian and Romanian scientists who examined the activity of Luben Karavelov as an artist, publicist, publisher and owner of the printing press. Discussed: documentary sources; research with historical and literary character; wholly or partially oriented literary studies; springs from scientific collections of documents of historical specificity; biographies published in books and periodicals. • The first authors who write for publishing and printing Luben Karavelov (S. S. Bobchev, Stoyan Zaimov, Zahari Stoyanov, Paraskev Stoyanov, Philip Simidov, Konstantin Velichkov) rely on immediate evaluation by contemporaries and eyewitnesses . • Important information about L. Karavelov as a publicist, editor and publisher, owner of a printing are contained in the documentary collections of archival material from the Renaissance, compiled by D. T. Strashimirov, Peter Miyatev, Krumka Sharova and etc. • The value of research publishing and printing Luben Karavelov start publications Stiliyan Kutinchev, Nicolas Nachov, Stiliyan Chilingirov, Boyan Penev Dimitar T. Strashimirov, continuing after World War II with the larger biographical studies by Ivan Undzhiev (in his biography for Vasil Levski ) in solid monographs on Karavelov life path, publishing and his creative offerings presented by serious standing in the scientific problems researchers Mikhail Dimitrov, Mikhail Arnaoudov, George Ignjatovich, Constantine the Great, Ivan Radev, L. Vorobjov, etc. • An important finding and testing with historical local lore character literary topics from authors like Simeon Papurov, Marin Kovachev, Ivan Radev, clarifying the first steps and the overall activity of printing – publishing "Knowledge" of L. Karavelov in the old capital. • The retrospective nature of the writing of Kiro Tuleshkov and Panaiot Tipografov, from the perspective of direct participants in the printing and publishing processes related to printing Karavelov "Freedom" in Bucharest and "Knowledge" in Turnovo, import professional peculiar specifics of print communication from the 60s – 70 years of the nineteenth century and are a valuable historiographical source for publishing and printing work in Bulgaria in Bulgarian revival and immediately after the liberation. • The objective and thorough evaluations in the books of George Borshukov, Docho Lekov, Djordje Ignjatovic, Krumka Sharova, Ivan Stoyanov, L. Georgiev complement this critical and bibliographical review. Keywords: printer, publisher, writer, journalist, editor, documentary sources, historical research, critical and bibliographical review. Каталог: 1356 -> pub pub -> Книга д-р Стела Георгиева pub -> Книга и четене в португало- и испаноезичните страни pub -> Аспекти, проблеми и тенденции при фентъзи изданията за деца в Северна Америка и Австралия д-р Стела Георгиева 1356 -> Доктор на науките 1356 -> Бизнес план На тема „Модернизиране на земеделските стопанства” 1356 -> Курсова работа по фондови борси 1356 -> Чрез председателя на народното събрание до г-жа десислава терзиева Изтегляне 457.62 Kb. Сподели с приятели:
|