Четири от тези базисни функции

По-късно Толкът Парсънс добавя още две функции: 7) Целеполагане (поставяне на цели) и 6) Капацитет за обучаване. Вижда се от Таблица 3б, че те не изчерпват всички функции на системата от гледна точка на нейните пасивни и активни функции и нейните отношения с външната среда, елементите й, самата нея и смисъла на съществуването й.

Това наложи към тези четири плюс две функции, да бъдат добавени от нас още две: 2) Абсорбция и 4) Отхвърляне, защото те са от същото ниво на значимост както другите шест и без тях описанието на сложните, самоорганизиращи се системи не би било пълно.

Ако останалите трите подхода (модела) - „Културен/символен”, „Рисково общество” и „Governmentality”, отразяват, съответно, културната, социалната и политическата природа на риска⁴⁷, то последният - добавеният от нас „Адаптивен/абсорбтивен”, четвърти подход (модел) отразява когнитивната (т.е. свързаната със знанието) природа на риска.

При първия, Културен/символен” подход, и при втория, „Рисково общество” подход, рисковете са производна съответно на културата и на структурата на обществото - като тук важи максимата: Каквото е обществото, такива са рисковете. Докато, при третия, „Governmentality” подход и при добавения, четвъртия, „Адаптивен/абсорбтивен” подход, съответно управлението на обществото и функционирането на обществото са производни на рисковете – като тук е в сила максимата: Каквито са рисковете, такова е обществото.

Що се отнася вече конкретно до четвъртия подход, „Адаптивен/абсорбтивен”, то при него обществото и индивидите до някаква степен и в някакъв смисъл се самообучават във високодинамичната, рискова среда. Те непрекъснато решават какво от себе си трябва да променят, какво у себе си да съхранят, за да запазят жизнеността си и да не позволяват на рисковете да разрушат формата и съдържанието на самото общество и способността на индивидите да оцеляват и се развиват в това подложено на постоянни стресове общество.

В силно променливата среда е изключително трудно да се определи какво всъщност е обществото днес, какво е портфолиото от ценности, с които се идентифицира индивидът (той дори вече не е ин-дивид, неделим, а мулти-дивид, многоделим). Индивидът (мулти-дивидът) сърфира между социалните полета в социалното пространство, между роли и идентичности, трупа знания за средата в широкия смисъл на това понятие – едновременно и пространствена, и времева. Така благодарение на постоянно произвеждащите се рискове може да се каже, че обществото се храни със знания, за да произвежда жизнени стратегии.

Всъщност, в изследванията на редица автори има елементи, свързани с този подход (модел). Вероятно най-близо до него е достигнал Никлас Луман, който при изучаването на риска прилага системната парадигма⁴⁸, теорията на системите⁴⁹, системологията⁵⁰.

Системният подход естествено разглежда риска като системен фактор, в смисъл, че дори да въздейства на определен елемент от системата или на дадена нейна подсистема, рискът въздейства на системата като цяло; а отношението към риска системният подход разглежда като системен процес, т.е. макар с управлението на риска да е ангажиран елемент от системата или нейна подсистема, с това управление е ангажирана мъдщонст системата като цяло. За всяка система рискът е „фундаментална категория, една от основните характеристики на социалната действителност. Принудителността на избора от множество алтернативи означава неопределеност на бъдещето. За Никлас Луман няма поведение, свободно от риск“⁵¹. В общуването с риска системата постоянно трябва: (1) да прави избори в множеството допустими решения, което е функция на способността на системата към адаптация и най-често се изразява в минимизиране на вложените ресурси; и (2) да съизмерва своята сложност (комплексност) с промените в средата, т.е. да се съобразява с нейните характеристики и развития, което е функция на способността на системата към абсорбция и най-често се изразява в редуциране⁵² на нейната сложност. Ето защо обикновено се приема, че риск има тогава, когато системата трябва да вземе решение, което води до преразход на ресурси и до нарастване на нейната сложност.

Може да се твърди, че именно в рамките на четвъртия подход (модел), Пол Словик слиза на индивидуално ниво на възприемане, оценяване и реагиране спрямо рисковете. Както пише Гейб Митън, „Словик и колегите му разработват психометрични⁵³ методи за тестване и анализ, за да определят кои рискове се възприемат като вредни от обществото. Психометричните подходи са насочени към установяване как се схваща същността на различните рискове и какви са ефектите от това върху оценките за вредата. На базата на психологическото изследване се очертават съответно евристиките и предразсъдъците, че това обикновено въздейства върху индивидуалните възприятия за риска“⁵⁴. Гейб Митън характеризира тази парадигма като психометрична, фокусирана върху индивидуалното познание (cognition) за риска и разгръщаща се в домейна на социалната психология⁵⁵.

Пол Словик е скептичен по отношение на тезата, че рискът съществува обективно. т.е. независимо от нашите исторически, идентичностни и интелектуални нагласи. По думите на Даниъл Канеман „човешките същества са измислили представата за риска, за да им по­могне да разберат и да се справят с опасностите и несигурностите на живота. Макар че тези опасности са реални, не съществува такова нещо като „реален риск" или „обекти­вен риск". [Словик] иска да покаже, че оценката на риска зависи от избора на мярка – при очевидната възможност изборът да се ръководи от предпочитанието към един или друг резултат, „следователно дефинирането на риска е упражнение на власт“. Всеки въпрос за политиката включва допускания за човешката природа и по-специално за изборите, които хората могат да направят, и за последиците от техните избори за тях и за обществото.“⁵⁶.

▪ Това относително накратко е главното за четирите самостоятелни подхода (модела) в изучаването на риска (като събирателно на огромното разнообразие от рискове) или на рисковете (като отделните конкретизации на риска) в съвременното Рисково общество.

Разбира се, всеки от тези подходи (модели) в определена степен е краен, изследващ главно една страна от разнообразните аспекти, свързани с влиянието на обществото върху рисковете или съответно на рисковете върху обществото: в тяхната основа са културно-антропологическите или структурно-социологическите специфики на обществото или управленско-организационните и системно-функционалните способности на обществото.

В условията на настъпващото Рисково (а също така и Глобализирано, Постмодерно и Мрежово) общество, международната и националната сигурност са изправени лице в лице с множество традиционни, а още повече – нетрадиционни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи (по-долу ще употребяваме за краткост „рискове“, за да не изреждаме непрекъснато „предизвикателства, рискове, опасности, заплахи“, макар че, както е добре известно⁵⁷, това са различни понятия, всяко от тях е свързано с различни типове стратегии и политики за противодействие, с различни модели и подходи за справяне с него или поне за минимизиране на последиците от материализирането на застрашаващия заряд, който обозначеното с въпросното понятие негативно въздействие (явление) съдържа в себе си).

Когато се говори за нетрадиционни рискове, означава, че става дума или за рискове, които са съществували преди, но сега се проявяват по нов, коренно различен начин, или за нови, несъществували преди рискове. Тяхната времева амплитуда и пространствен обхват се засилват, ескалират и деструктивният им потенциал, и сериозността на последиците им. Списъкът е обезпокоителен и респектиращ: тероризъм, разпадащи се държави и бежански вълни, хибридни войни, организирана престъпност и финансова криза, бедствия, аварии и катастрофи, пандемии, екологични промени и кибер(не)сигурност и мн. др., а за България можем да добавим и демографската криза, преминаваща вече в демографска катастрофа.

Всички тези нетрадиционни рискове, заедно с традиционните, поставят на изпитание, при това много сериозно, както света, Европа, нашия регион - Балканите и Черноморието, така и - а за нас то е главно – България. Всеки един от четирите самостоятелни подхода (модела) ни дава определен ключ за поставянето на застрашаващите фактори под ако не пълен, то поне частичен контрол, за предотвратяването на деструктивното им въздействие или най-малкото - за минимизиране на щетите от това въздействие. И понеже, както бе вече казано, всеки от подходите (моделите) в някаква степен е краен, то за изучаването и противодействието на рисковете, пред които е изправено нашето общество, би било най-ефективно, да се използва хибриден подход (модел), интегриращ съществени елементи от всичките четири подхода (модела). Разработването на подобен хибриден подход (модел) е несъмнено трудна и в същото време полезна задача – както от теоретическа, така и от практическа гледна точка. Като първа стъпка в тази насока, да видим „къде е България“ в отделните модели (подходи), какво е най-важното от тях, което може да се извлече за нея.

• Най-напред нека се спрем на първия, „Културен/символен” подход. Този подход е част от субективното направление, т.е. Каквото е обществото, такива са рисковете.

При този модел обществото произвежда своите рискове и производството на рискове е резултат от функционирането на обществото; рисковете са субективно породени и са вътрешно присъщи на обществото; при това управлението на рисковете трябва да отчита спецификите на обществото и най-вече неговите културно-антропологически специфики.

Ако се върнем към четирите типа култури и съответно социални организации, според модела „решетка–група“ („grid-group“ model, Илюстрация 1), то за нашето общество може да се каже, че то има Йерархична култура и съответно Социална организация „С“.

За подобен клас общества с отношения тип йерархия са характерни висока степен на колективистичност и властовост; вертикално бюрократично управлявани и хоризонтално сплотени индивиди; силни структурираност и сплотеност (силни структурна принуда и групова обвързаност). За тях е присъщо уважение към и подчинение на властта, спазване на груповите норми, прекомерен стрес от рисковете и преувеличен страх от процесите и явленията, заплашващи съществуващия социален ред. Възприемането на риска се намира под сериозно въздействие от страна на традицията и на институциите, на които се разчита да решават възникващите проблеми; правилността на решенията се определя от властовия пост на вземащия ги. В управлението на риска се следват строги правила и инструкции.

В съгласие с този модел в българското общество трябва да се извърши огромен обем работа, така че запазвайки ключовите съставляващи на нашата идентичност и култура, ние да модернизираме своето мислене, да преодолеем онези стереотипи, нагласи и комплекси, които ни превръщат в пасивни съзерцатели на действителността, карат ни да прехвърляме цялата отговорност за това – как живеем, как се развиваме, как изграждаме едно стабилно и сигурно общество – на държавата, на властта. Ние очакваме някой да дойде и да реши проблемите ни, да ни „оправи“, да свърши всичко вместо нас - дори това, което зависи от самите нас. Това, че каквото е обществото, такива са рисковете, означава всъщност, че Каквито сме ние, така (ще) живеем. Необходимо ни е повече съзнание за нашата лична и общностна, в т.ч. обществена отговорност за нас самите, за нашето общество и държава. Няма я златната клетка на сигурността, а извън клетката винаги има несигурност, винаги има рискове и в немалка степен от нас самите зависи колко голяма ще бъде несигурността, дали рисковете ще бъдат вярно идентифицирани, анализирани, оценявани и управлявани.

С други думи, основните ни рискове ако не изцяло, то в една голяма част са функция на това, което сме, на живота, който живеем, на нежеланието ни да се променяме, въпреки променящите се обстоятелства. Имаме някои национални особености, които са помагали да оцеляваме през вековете в тежки условия, но днес те вече са контрапродуктивни. Става дума както за нагласи от типа: Аз ли ще оправя света? Да би мирно седяло, не би чудо видяло! Преклонена главица сабя не я сече! Да правят каквото щат!, така и за по-дълбоки и психологически (защо не и психически) обременени комплекси, дефицити - песимизмът, неумението да мислим стратегически; трудното сплотяване като народ около общи идеи, каузи, цели, задачи; отчуждеността ни от Държавата, възприемането й като нещо „отгоре“, действащо най-вече с принуди, с наказания и оставяща на заден план обикновения човек.

• Да вземем сега втория подход, „Рисково общество”, който е част от субективното направление. И за него важи максимата: Каквото е обществото, такива са рисковете.

При този модел също така обществото произвежда своите рискове и производството на рискове е резултат от дейността на обществото; рисковете са субективно породени и са вътрешно присъщи на обществото; тук също управлението на рисковете трябва да отчита спецификите на обществото - това са вече структурно-социологическите му специфики.

Какви изводи и поуки може да си извлече нашето общество от аналитичните усилия в рамките на дадения модел? Ако при първия модел се наблягаше на необходимостта ние да модернизираме, да осъвременим онези елементи от ценностите, нагласите и стереотипите си, които ни закотвят в миналия век и ни правят неадекватни в новата среда за сигурност, то тук иде реч за модернизиране, за осъвременяване на структурирането на обществото и отношенията между отделните обществени групи, общности и прослойки. Държавата все е повече отворена система, през нея минават различни потоци и трансфери и отдавна тя не е обсадена крепост. Новите индустриални, информационни и комуникационни технологии бързо намират път до нас, ние ги възприемаме и превръщаме в част от нашето ежедневие – индивидуално и обществено, но структурата на обществото и характерът на социалните взаимодействия се променят много по-бавно, ако се променят въобще. Ако по-рано имаше повече силовост и репресивност от страна на държавата и това потискаше прояви на лошо отношение, например, към личната отговорност или към околната среда, то сега, когато държавата губи своята респектираща и дисциплинираща сила, а задръжките отслабват и угризенията на съвестта намаляват („Така правят всички!“), противоречията между бързо навлизащите нови технологии и бавно променящите се структури и взаимодействия в обществото нанасят допълнителни щети на държавата, сигурността, природата и морала, генерират все по-трудно управляеми рискове или снижават ефективността в управлението на външните и вътрешните рискове – както организъм с отслабена имунна система много по-трудно се справя с болести, които организъм със силна имунна система „кара на крак“.

Всичко си има цена, която обществото и индивидите плащат, при това в много по-големи размери от елитите. Не би могло и да бъде другояче, щом елитите непрекъснато приравняват своята, на елитите сигурност със сигурността на държавата (и структурите от системата за сигурност все по-често не разбират кого защитават – сигурността на елитите или сигурността на обществото), но също и щом технологичното обновление се пресреща със структурното закостеняване и консервиране (изостаналост на формите), с аморфните и заседнали в миналия век обществени взаимоотношения (изостаналост на съдържанията). Ние трябва да си дадем много ясна сметка, че това, че каквото е обществото, такива са рисковете, означава следното: Каквито са отношенията помежду ни, така ще живеем.

След като сме потопени в толкова динамична, сложна, изпълнена със застрашаващи фактори и деструктивни влияния среда, ние трябва да приведем обществото си, неговите взаимодействия, институционалната му архитектура и системите за реагиране при рискове в съответствие с тази среда. Илюзия е, че това, което сме и това, което имаме, понеже по-рано ни е помагало да управляваме проблемите и несгодите си, да живеем и се развиваме, ще ни помага да живеем и се развиваме сега. Образно казано, ние сме във вода, но ако по-рано тази вода бе сладководна (река), сега тя е соленоводна (море). На пръв поглед е пак вода, но съвсем различна. Ние трябва да имаме нещо, което да дестилира водата или да се научим, да придобием способности да оцеляваме в соленоводна вода, но нещата изобщо не опират само до вида вода, до свойствата на водата. Защото плуванията в река и в море само се наричат с една дума „плуване“, а иначе това са коренно различни начини както за плуване, така и за подготовка, за ресурсно обезпечаване, а стратегиране, за преодоляване на изпитанията. Да не говорим, че мащабите и перспективите са други, че макар в морето да има Девети вълни, то отваря нови хоризонти, открива нови гледки, предизвиква нови емоции. Няма как да си живеем по-старому, да взаимодействаме както преди, да ползваме старите лодки и спасителни пояси, но да плуваме не както тогава в реката, а вече в морето.

Такова с езика на метафората е описанието за днешното време на нашето общество. Морето носи нови рискове, но ако не се справяме с тях, то не е толкова заради рисковете, а най-вече заради самите нас. Защото не сме на нивото на тези рискове. Тръгнали сме срещу тях с древни корабчета и допотопни салове. Точно затова в рамките на този модел е в сила, че каквото е обществото, такива са рисковете, т.е. Каквото ни е обществото, пред такива рискове ще се изправяме. Толкова вярно е казаното по-горе, че обществото (ни) произвежда своите рискове и тяхното производство е продукт от неговата дейност; както и че рисковете са субективно породени и са вътрешно присъщи на обществото (ни)!

• Преминаваме към третия, „Governmentality” подход, принадлежащ на обективното направление. За него е в сила максимата: Каквото са рисковете, такова е обществото.

При този модел проявяващите се рискове въздействат на обществото и неговото функциониране е резултат от проявяващите се рискове; рисковете са обективно породени и външно съществуващи за обществото; като управлението на рисковете трябва да отчита способностите на обществото и най-вече управленско-организационните му способности.

Да припомним неологизма Governmentality на големия философ Мишел Фуко. Както пояснихме, в него има две съставки – първата е от управлявам, управление, правителство; а втората - от манталитет, менталност. Той може да се преведе различно – управляемост⁵⁸, управленство⁵⁹, държавно управление⁶⁰, правителственост⁶¹, но в тези преводи нещо липсва, то липсва и в не буквалните, а пояснителни преводи управленска рационалност и правителствена рационалност. В Governmentality са еднакво важни и капацитетът за управление, и манталитетът при управление. При нашия Преход някои политици имаха качества за управление, властова „захапка”, воля да вземат и изпълняват решенията си, но ментално и манталитетно, ценностно и нравствено бяха далеч от държавници, поставящи на първо място интересите на обществото и гражданите, интересуващи се от последиците от взетите от решения, мислещи за хората, чиито съдби зависят от тези решения. Имаше и обратните примери - на политици, които мислеха стратегически, даваха си сметка какво трябва да се прави и как трябва да се направи, така че обществото да се развива и да се отстояват принципи, които укрепват кохезията и засилват солидарността, но им липсваха качества - управленският хъс и властовата енергия – за да вземат нужните решения и да ги претворят в реални дела по най-ефективния за националните интереси и сигурност начин.

Двете съставки на Governmentality означават нещата да се правят по правилния начин (управлявам, управление, правителство) и да се правят правилните неща (манталитет, менталност), с други думи да се правят правилните неща по правилния начин. В България през Прехода правихме правилни неща, но по неправилен начин – напр. приватизацията; или правихме по правилен начин неправилни неща - напр. изборите (всичко се решаваше с гласуване, по формално демократична процедура, но съдържанието й бе изкористявано по много начини). В това се състоят и провалите на Прехода – ние не успявахме да правим правилните неща по правилния начин, липсваше ни това, което се нарича Governmentality.

Когато обаче говорим за този трети подход (модел) при изучаването на рисковете, то неологизмът Governmentality, както вече бе пояснено, отразява стратегиите и политиките, пътищата и начините, по които и чрез които държавата и нейните институции управляват както обществото, изправило се пред лицето на рисковете, така и самите рискове. Оттук произтичат изводите и поуките, които несъмнено трябва да си направи нашето общество.

България се намира в сериозна политическа и икономическа, финансова и социална криза. А кризата действа като пропастта: при приближаването до пропастта скоростта на приближаване нараства, т.е. като че ли пропастта хипнотизира, притегля, става неустоима.

Затова трябва да осъзнаем, че рисковете, на които България се натъква са обективно съществуващи, реални, естествени и са като природни явления. С други думи, не можем да им се сърдим и проклинаме, в голяма степен не можем и да им повлияем, а трябва да се стремим да правим така, че щетите от тях да бъдат минимизирани, а ползите от тях, тогава и когато ги има, да бъдат максимизирани. Това би могло да се постигне, ако се постараем:

› От една страна, да заздравим и преустроим институциите за национална сигурност и ги приведем в състояние да контролират и дори да управляват рисковете (така че те да се реализират възможно по-рядко и деструктивните последствия от тях, ако се реализират, да са възможно по-малки); да изградим системи за ранно сигнализиране; да създаваме по-голям капацитет (материален и финансов, информационен и кадрови) за превенция; да инвестираме по-сериозно в първите реагиращи - first responders. И понеже сме в Третата вълна на Сигурността - Вълната на риска, когато Сигурността се разбира вече не като безопасност и като security, а като риск, трябва да мислим сигурността през призмата на риска, в т.ч. Системата и Стратегията за национална сигурност е нужно все повече да се разбират като Система и като Стратегия за управление на рисковете за националната сигурност. Това значи институционалната инфраструктура; нормативното, материалното, финансовото, информационното, кадровото обезпечаване на Държавата в сигурността да се обърнат с лице към риска, да усвояват управленски технологии и развиват сетива, ключови за Рисковото общество. Така те ще преминават от реагиране (ре-активно поведение), т.е. спрямо това, което се е случило вчера и от превенция (активно поведение), т.е. спрямо това, което се случва днес, към ранно сигнализиране (про-активно поведение), т.е. спрямо това, което ще се случи утре, дори към прогнозиране (предвиждащо поведение - визии, цели и технологии за предвиждане), т.е. спрямо това, което може да се случи вдругиден.

Провеждането на такава сериозна реформа (не само ре-форма, а и ре-съдържание) на Системата за национална сигурност и трансформирането й в Система за управление на рисковете за национална сигурност, ще изпълни с много повече смисъл и способности първата съставка на неологизма Governmentality и по този начин ще можем в много по-голяма степен да правим нещата по правилния начин в настъпващото Рисково общество.

› От друга страна, да променим и повишим своите критерии, по които избираме и оценяваме политиците си. За разлика от предното, по-статично и линейно (т.е. величината на въздействията е съизмерима с величината на последствията от тях) „Сигурностно“ общество, в Рисковото общество, с високата му динамика и засилващата се нелинейност (малки въздействия могат да имат големи последствия и големи въздействия могат да имат малки последствия), е далеч по-рисковано (тавтологията не е случайна), водещи при избора на политици да бъдат харизмата, личните и групови пристрастия, емоционалната обвързаност или желанието да се отхвърлят онези, които поради някакви предубеждения не ни се нравят. Сега се нуждаем от нови критерии за избор на политици – критерии, даващи шанс на хора съвременно мислещи, владеещи адекватни на рисковете, пред които сме изправени, управленски технологии - лидери визионери, знаещи и можещи, отлично образовани, просветени, едновременно българи и граждани на света и разбира се - онлайн.

По-рано имаше строго отделяне на политиците от експертите (професионалистите и специалистите). Политиците бяха на стратегическото ниво (какво трябва да се прави), а експертите съответно: професионалистите на оперативното ниво (как трябва да се прави) и специалистите на тактическото ниво (кой трябва да го прави). На оперативното ниво професионалистите основно управляваха процеси, чрез които се изпълняваха стратегиите, определени от политиците. На това ниво логично редица професионалистите започваха да се самовъзприемат и да се държат като политици, те се изкушаваха да разглеждат тези си позиции като етап в преминаването им от експерти в политици. На тактическото ниво специалистите плуваха в свои води, то бе тяхното царство, те познаваха в дълбочина всеки процес, но това свиваше хоризонта им на мислене, ограничаваше възможностите им да разбират и влияят на другите процеси; те се развиваха не просто като специалисти, а като тесни специалисти: големите умения и сръчности имат свои преимущества и свои плюсове, но от гледна точка на социалната реализация и свои недостатъци и свои минуси.

Днес е много трудно да се поддържа старото отделяне на политиците от експертите, при което политиците казват какво трябва да се прави, а експертите - как то трябва да се прави и кой трябва да го прави. Политиците продължават да са на стратегическото ниво, специалистите на тактическото ниво. Но какво се случва с оперативното ниво? Случва се това, че то от изключително силно експертно, изискващо висок професионализъм, започва да се превръща все повече и в политическо. Политиците трябва да придобиват експертност, практически равноценна на познанията и мисленето, присъщи доскоро на професионалистите от оперативното ниво. Не са ли способни да усвоят такива познания и да изградят у себе си такова мислене, политиците стават некомпетентни като политици, като стратегически мениджъри на държавата и обществото, превръщат се в производители на рискове със своите политически решения, но и самите те стават рискове – с методите и способите, чрез които осъществяват функциите си на политици, чрез които управляват. А пък специалистите не могат повече, ако наистина са специалисти, да са затворени в тесния си хоризонт, присъщ на тактическото ниво. Те са призвани по отношение на конкретния процес, с който са ангажирани, да имат не само погледа и мисленето във и отвътре, но и да придобиват погледа и мисленето над и отвън, иначе и на теория, и на практика не могат да се нарекат специалисти, а полу- и псевдо-специалисти. Заедно с това те не само също се превръщат в производители на рискове със своите решения като специалисти, но и самите те стават рискове - с подходите и средствата, чрез които извършват своите дейности на специалисти, чрез които реализират изпълнителските си задачи. И така, на оперативното ниво се срещат два процеса: и политиците, и специалистите придобиват компетентности за това ниво, т.е. постепенно започват да се приближават капацитетът и знанията на политиците („отгоре“), които все повече се нуждаят от експертността на професионалисти; и капацитетът и знанията на специалистите („отдолу“), които все повече надскачат тесния профил, надграждат себе си и се превръщат в професионалисти.

Но ние тук в много по-малка степен се интересуваме от качествата и способностите, които в днешното Рисково общество трябва да притежават експертите, макар че това е въпрос от изключителна важност и той е свързан с редица фундаментални проблеми - като този за снижаващото се качество на средното и висшето образование; или за постоянните чистки и дисциплинарни репресии, на които са подложени експертите-професионалисти; или за феномена „калинки“, даващ метастази из всички нива на държавната и общинските администрации и т.н. Непрофесионализмът в различните администрации се е превърнал в сериозен риск за националната сигурност и той може в скоро време да стане неуправляем.

И все пак когато се намираме в рамките на „Governmentality” подхода, за нас е много по-ключов въпросът за необходимостта в наши дни политиците да придобиват сериозни експертни познания и критично експертно мислене, които да им помагат не само както досега да действат на най-високото, на стратегическото ниво, но да имат разбиранията и способностите за идентификация, анализ и оценка на рисковете, свързани с действията, по-рано присъщи на оперативното ниво. Това е качествено нова менталност, за нея се изисква качествено нов манталитет и нашето общество трябва да започне да мисли за политиците си, да ги преценява и избира, да формира отношението си към тях и през тази нова, изключително важна, доскоро твърде нетипична, дори изглеждаща абсурдна призма. То повече не може да поверява управлението на държавата на популисти-дилетанти, на свръхамбициозни абстрактни политикани, на демагози, които с лекота вземат решения, за последствията от които няма да отговарят, на харизматични майстори на манипулациите.

Развитието на подобно качествено ново отношение на обществото към политиците, на които то поверява управлението на държавата, а значи и своята съдба, прилагането на съвременни критерии към властовата им пригодност ще изпълни с много повече смисъл и способности втората съставка на неологизма Governmentality и по този начин ще можем в много по-голяма степен да правим правилните неща в настъпващото Рисково общество.

Обобщавайки, като изпълним едновременно с много повече смисъл и способности и двете съставки на неологизма Governmentality, ние тогава ще можем наистина в много по-голяма степен да правим правилните неща по правилния начин, да управляваме доста по-ефективно рисковете, които ни носи Рисковото общество. Само така бихме могли и да се възползваме съдържателно от идеите и препоръките на този модел и да осъзнаем, че той е прав като твърди, че каквито са рисковете, такова е обществото. Българското общество.

• Остана четвъртият, добавеният от нас „Адаптивен/абсорбтивен“, подход, част от обективното направление. За него имаме: Каквито са рисковете, такова е обществото.

При този модел аналогично проявяващите се рискове въздействат на обществото и неговото функциониране е резултат от проявяващите се рискове; рисковете са обективно породени и външно съществуващи за обществото; управлението на рисковете трябва да отчита способностите на обществото и главно системно-функционалните му способности.

Има четири нива на избор на стратегии⁶² в критични ситуации, които системата (в т.ч. държавата и обществото) може да следва, за да постави под контрол застрашаващите фактори, способни да я доведат до дестабилизация, до изтощаване на нейните материални, финансови, информационни и човешки ресурси, до нарастване на несигурността й. Ще се спра на тях, без да навлизам в детайлите: Първото ниво е „правене на нещо”; Второто ниво е „наличието на стратегия е по-добре от липсата на стратегия”; Третото ниво е „най-добрата стратегия е по-добра от другите стратегии”; и Четвъртото ниво е „разширяване на контекста”. Последното ниво предписва тогава, когато и най-добрата от самостоятелно разработените и прилагани стратегии не дава желания резултат (нерядко обстоятелствата и условностите са по-силни от нас), системата да потърси, да приложи или да се присъедини към нечия успешна стратегия – а точно това означава абсорбцията.

И докато адаптацията в определена степен е пасивна, приспособяваща се, наложена и не оставяща много избори и алтернативи, защото поставя изисквания, които трябва да се приемат, за да не се огънем и предадем пред лицето на новите рискове, то абсорбцията, както по-рано изяснихме това, е много повече активно и дори проактивно поведение, тя е действие, трескаво анализиране на възможни опции и избори, акции и изходи. Ние не сме сами сред този свят, на този континент и в този регион, така че не е нужно да се откриват Америка и топлата вода – има редица правилни модели на поведение, ефективни подходи и добри практики, с които другите държави, чрез техните нормативни уредби и властови институции, чрез техните общества и граждани съумяват да дадат ефективни отговори на деструктивните процеси, да изработят устойчиви решения на негативните проблеми. Така че ние трябва да имаме очи, които да виждат и уши, които да чуват и да се оглеждаме и да се ослушваме за подобни работещи правилни модели на поведение, ефективни подходи и добри практики и ги внедряваме у нас. Не да ги прилагаме едно към едно, а като отчитаме нашите традиции и култура, знанията и уменията, с които разполагаме. Абсорбцията не е сляпо копиране, а активен процес, рефлективно (мислещо) отношение, творческо усилие, енергична воля за усвояване на това, което работи надеждно и произвежда сигурност в по-развитите и по-демократичните общества, за да можем да се справяме успешно в новата несигурност и в същото време да се развиваме и се демократизираме както тези общества. И така ще се спасим от заблудата, че цената за повече сигурност е по-малко демокрация.

Синтезът на адаптацията и абсорбцията в този „Адаптивен/абсорбтивен” подход е повече от техния механичен сбор. Тук не става дума за два паралелни процеса, при които от една страна се мъчим да се адаптираме към средата за (не)сигурност, а от друга страна се стараем да усвоим работещи похвати и процедури от по-успешни общества. Ако беше така, не би ставало дума за отделен, самостоятелен подход. Всяка система (в т.ч. и всяко общество), за да бъде система, постоянно трябва да осъществява, наред с другите шест и тези две базисни функции - адаптация и абсорбция. Адаптивно/абсорбтивният подход означава едновременен, синергиен процес на адаптация и абсорбция, с наличие на т.нар. обратна връзка: адаптацията влияе на (оптимизира) абсорбцията и абсорбцията влияе на (оптимизира) адаптацията. Затова имаме 1 + 1 = 3 - синергетичен ефект от тяхното взаимно влияние (оптимизиране). Ако този модел се превърне в работещ инструмент за трансформации и поведение на страната ни в Рисковото общество, то тогава наистина би могло да осъзнаем защо при него казват, че каквито са рисковете, такова е обществото.

В заключение, Рискологията постепенно се интегрира в Науката за сигурността, в науката-майка. Това е естествен и логичен процес. Ако перифразираме мисълта на Жорж Клемансо, че „Войната е твърде важно нещо, за да бъде оставено на генералите”, бихме казали, че „Рискът е твърде сложно нещо, за да бъде оставено на риск-мениджърите”.

Управлението на рисковете не е само технология и изчисления, то има претенции за наука и в него има елементи на наука, но всъщност то е под-наука, само дял от Науката за сигурността, то е частното и конкретното спрямо нея, а тя е общото и абстрактното.

Управлението на рисковете е една дисциплина в, едно направление от Науката за сигурността. Както Съпротивлението на материалите е под-наука, дял, дисциплина в, направление от Механиката, то е частното и конкретното спрямо нея, а тя е общото и абстрактното. И това изобщо не омаловажава нито Съпротивлението на материалите, нито Управлението на рисковете като дейности, заслужаващи приоритетно внимание.

Отново ще изтъкнем тезата за необходимостта на базата на четирите самостоятелни подхода (модела) при изучаването и противодействието на рисковете, пред които днес е изправено нашето общество, да се разгърне хибриден подход (модел), интегриращ важни елементи от всичките четири подхода (модела). Хибридността на съвременната среда за (не)сигурност се изразява в съчетаване на: (1) остатъчни специфики от „Сигурностното” общество и Вълната на сигурността и навлизащи специфики от Рисковото общество и Вълната на риска; (2) линейни и нелинейни ефекти във въздействията и последствията от тях; (3) затвореност и отвореност на държавите като институционални архитектури и на обществата като социални системи; (4) дохибридни и хибридни войни, конфликти, кризи и извънредни ситуации; (5) традиционни и нетрадиционни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи. Това, налага разработването на подобен хибриден подход (модел) за България и нейната сигурност. Именно тезата за хибридния модел е главното съдържание на този анализ и необходимостта от неговото разработване е неговото основно послание.