Проф. Ричард Епщайн
Изтегляне 123.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Аналогията на съдружието
- Теория за обществения договор
- Различни модели на данъчно облагане
- Достойнствата на плоския данък
- Недостатъците на прогресивния данък
- “Продаване” на плоския данък
- Движение “Български Великден” ( www.bgvelikden.org
|
В защита на плоския данък Проф. Ричард ЕпщайнИнститут за пазарна икономика, 2005 New Zealand Business Roundtable, 2004Лекцията “В защита на плоския данък” е представена от професор Епщайн на 5 август 2004 година пред аудитория от New Zealand Business Roundtable в сградата на Ernst & Young в Оукланд. Лекцията е преведена от Георги Ангелов (Институт за пазарна икономика) с любезното разрешение на New Zealand Business Roundtable.
Richard A EpsteinNEW ZEALAND BUSINESS ROUNDTABLE DECEMBER 2004 First published in 2004 by New Zealand Business Roundtable, PO Box 10–147, The Terrace, Wellington, New Zealand http://www.nzbr.org.nz
© Text: as acknowledged © 2004 edition: New Zealand Business Roundtable Production by EDit: Total Publishing Service Ltd, Wellington Printed and bound by Astra Print Ltd, Wellington
Първоначално възнамерявах да имам неикономически подход към тази тема и да разгледам как концепцията за справедливост води до подкрепа за плосък или пропорционален данък. Отклоних се от този път и вместо това ще започна анализа с обяснение на това как плоският данък произтича от конституционните норми. Неикономическите въпроси, обаче, никога не изчезват изцяло от погледа, тъй като изглежда, че има латентна връзка между понятието за икономическа ефективност и определени базови инстинкти, които са в основата на неуловимата представа за “справедливост”. Тук има обаче един парадокс, тъй като при работата със справедливостта нашите инстинкти често ни осигуряват един извънредно благонадежден механизъм за управление на човешките дела, именно защото те зависят от преценки, които са се доказали като надеждни с времето. Когато хората опитват да преосмислят своите инстинкти случай по случай, те са склонни да наблягат на тънкостите и да игнорират фундаментите и по този начин стигат до решения, които са погрешни. Няма съмнение, че при работа с лични взаимоотношения между хора първите впечатления наистина имат значение. По-трудно е да се покаже, че такива впечатления работят също толкова добре и за обществени въпроси от голям мащаб като данъчното облагане. Но е също така погрешно те да се пренебрегват изцяло. Като работно приближение, тези, които вземат решения, често ще се справят по-добре ако следват твърди, интуитивни правила, освен ако няма много силна причина да се поеме различен курс. Често, много аргументи за справедливостта са интуитивни преценки, които са украсени в някаква по-величествена морална форма. При работа с тези въпроси преди смятах, че този възглед по въпроса, основан на здравия разум, трябва да доминира и в двете страни на политическия спектър. Това заключение, обаче, не е в съгласие с доминиращия днес академичен стил и си заслужава да се отдели един момент, за да споделя защо не съм съгласен с модерната тенденция. Моето схващане по отношение на данъците е да се разглежда останалия свят такъв какъвто е и след това да се реши как да се съберат приходите, които се изискват за подкрепа на функциите, които едно правителство изпълнява или трябва да изпълнява. Няма стремеж да се обвърже оптималният данък с всички останали институции на правителството. Но това схващане се натъкна на критиката, най-вече от страна на Лиам Мърфи и Томас Найджъл в тяхната книга, която носи провокативното заглавие “Митът за собствеността: данъци и свобода” (The Myth of Ownership: Taxes and Justice. Oxford University Press, USA, 2002), че нито една данъчна система не трябва да действа на база на допускането, че всички индивиди “притежават своя доход преди данъци”. Техният възглед е, че този доход преди данъци е сам по себе си функция на другите правила и институции в обществото и следователно не осигурява независима нормативна база, върху която да се установи една данъчна система. Вместо това според тях е нужно да имаме пълно разбиране за всички обществени институции, които са необходими, за да образуват едно справедливо общество. Въпреки че на пръв поглед изглежда изтънчен, смятам че този подход ни води в обратна посока. Не че тези съпътстващи институции са създадени безукорно. Точно обратното, прекарал съм голяма част от академичната си кариера в критикуване на много от тях, въпреки че основанията за критиката ми се различават от това, което Мърфи и Найджъл биха критикували. Но това е всъщност най-важното. Ние трябва да вземем нашите решения за данъчното облагане днес, дори ако трябва да чакаме до следващото хилядолетие, за да поправим институциите на гражданското общество. Дали хората имат някакво дълбоко право върху техния “доход преди данъци” няма отношение към въпроса. Той (или тяхното предданъчно потребление) е единствената приложима основа, върху която една сносна система на данъчно облагане може да се основава. Няма начин, по който една система на данъчно облагане може да се опита да поправи неравновесията, породени от други грешки на социалната политика, без да загуби собственото си значение. Най-доброто, което можем да направим, е да се отнасяме към въпросите на данъчното облагане в относителна изолираност от останалата част от света, от останалите въпроси и след това да се опитаме да поправим грешките в други области когато и ако те се случат. Няма да е възможно да решим, например, че трябва да имаме по-високи данъчни ставки за печалбите на фирмите, които работят под закрилата на защитни мита или за работници, които се ползват от незаслужена защита на работното си място от държавата. Интуитивното схващане е правилното: игнорирай тези усложнения и се заеми с данъчното облагане. Как тогава тези различни импулси влияят при избиране на разумен режим на данъчно облагане?
Двете страни, интуитивно разбира се, осъзнават, че всеки може да маневрира, за да получи по-голям дял от печалбата, извлечена от сделката. Но, преди те да поемат по този път, те трябва да се запитат дали желаят да се пазарят за печалбата. Повечето хора осъзнават, че колкото повече се пазарят, толкова по-малка печалба ще им остане за разделяне. Появява се мощна фокусна точка: двамата партньори могат да пресекат това блато чрез следване на правило, което разпределя печалбите от тяхното съвместно начинание според съотношението на техния принос към него, което е доминиращото правило по подразбиране за съдружията от римско време до наши дни. От това схващане как да се организира съдружие в една доброволна среда произлиза интуицията в полза на пропорционалността, която може да бъде разширена от съдружие с двама членове към такова с много повече. Когато се генерализира на политическата арена, тази интуиция има значение на аргумент на справедливостта в полза на плосък данък. Въпросът е дали тази интуиция може да бъде разклатена от един по-пълен анализ. В частност, ще разгледам два алтернативни данъчни режима преди да обясня защо, в крайна сметка, плоският данък се очертава като по-добър от неговите конкуренти – политически непопулярният данък на глава от населението и много по-приемливият прогресивен данък. Анализът как данъците трябва да се събират трябва от своя страна да се подсили с анализ как те трябва да се харчат. Тук е възможно да се направят две много различни допускания за това какво правителството прави с данъчните приходи, които събира – едно, което се концентрира върху доставянето на публични блага, а другото, което допуска преразпределение на доход и богатство. По-простият от двата е класическият либерален модел. Използвайки този модел ние започваме с приемливо последователни дефиниции на индивидуална свобода и частна собственост и допускаме, че правителството ще осигури доставката на основни публични блага, за да съхрани свободата и собствеността. Този модел изисква две последващи силни допускания. Едното е, че публичните блага са съвършено хомогенни, в смисъл, че всеки индивид цени едно и също публично благо по един и същи начин. Ние бихме намерили това допускане за погрешно, ако разгледаме множество публични проекти, но то полага една подходяща рамка за първоначалния анализ. Второто допускане е, че всяка форма на преразпределителен трансфер от А към Б не е публично благо, така че такива трансфери не се разглеждат като същинска функция на държавата. В тази точка реализмът не е част от модела, знаейки колко разпространена е практиката политическите институции да вземат собственост от А и да я дават на Б. Някои хора дори дефинират преразпределението (често поради неправилни причини) като това, заради което съществува политиката. Ако този процес може да се постигне чрез директно отнемане, той със сигурност може да се постигне и в рамките на режим на различно данъчно облагане: хората внасят сума, определена от една формула и получават нещо, установено от друга. Правилото на пропорционалността, използвано за съдружията, е нарушено. Когато едната страна систематично губи, другата страна систематично печели. За наши цели, обаче, ние не желаем споразумението за сдружаване за доставка на публични блага да се бърка с преразпределителни аргументи. Простотата на този първи модел не може да оцелее, защото се занимаваме с модерна страна, където много кръстосани потоци оказват силни влияния, едновременно и противоречиво. Рано или късно ние ще трябва да смекчим второто допускане и да допуснем, че някои форми на преразпределение ще бъдат допуснати. Въпросите тогава са следните: какъв е най-добрият метод за разбиране на това преразпределение? Дали някои форми на преразпределение са по-защитими от други? Дали аргументите в полза на плоския данък са достатъчно силни, така че, дори когато функциите на правителството са разширени, той остава оптималният начин за публично финансиране на тези разнообразни програми?
Думата “обществен”, поставена преди “договор” означава, че имаме работа с различна форма на договаряне, а не с различна група договори. При определяне на данъците има огромни спънки пред постигането на доброволни споразумения, които гарантират, че всеки допринася и получава пропорционална печалба. Един “обществен договор” показва необходимостта от държавна принуда и посочва целта, на която той трябва да служи. Теорията за обществения договор е базирана на допускането, че държавата ще използва сила само при транзакции, които правят принуждаваните страни по-богати отколкото са били преди. Следователно, ние се надяваме, че данъците могат да водят до цялостно обществено подобрение чрез това, че дават възможност да се доставят публични блага, които доброволните споразумения не могат да произведат при транзакционните пречки, с които се сблъскват. Този инстинкт може да се формализира. Ако са установени права на собственост, в които индивидите имат лично богатство, следният въпрос трябва да се зададе за всеки индивид и след това за всички индивиди кумулативно: ако един данък е изваден от вашето богатство и след това ви се връща обратно нещо под формата на публично благо или услуга, вие в по-добра позиция ли сте след това? Ако W е първоначалното богатство, T са данъци и B са обществените ползи, реалният въпрос за всички хора е дали W е по-голямо или по-малко от W – T + B. При традиционната теория за обществения договор основната полезност, предоставяна чрез действия на държавата, е общественият ред. Допускането, че ползите, които се получават, са по-големи от платените данъци, се базира на общото схващане, че взаимното отказване от насилие, осигурено чрез въвеждане на публична власт, води до ползи, които са толкова огромни, че има малка нужда да се тревожим за тяхното разпределение между индивидите. Ако вярваме, че обществените ползи са много големи, тогава няма да се тревожим с въпроса дали да предлагаме благото чрез използване на принудителната власт да се налагат данъци. Дори ако има различие между индивидуалните темпераменти и вкусове, слабо е вероятно много хора да предпочитат да живеят без никакъв обществен ред. Това е първото условие. То ни дава аргумент в полза на подобрения по Парето – такива, които правят някои хора по-богати без да правят някой друг по-беден – чрез държавна принуда. Дотук добре – но достатъчно добре ли е? Мисля, че не. В резултат, всичко, което научихме от това условие, е, че системата не трябва да се използва по начин, който прави хората, облагани с данък, по-бедни, отколкото са. То не ни отговаря на въпроса как да разделим ползите, постигнати чрез облагане. Посочих, че облагането може да води до огромна полза, която би намаляла, ако индивидите се насърчават, или им е позволено, да се конкурират относно нейното разделяне. Ако имаше 1000 единици полза и едно общество от 100 човека, някой би се замислил как да получи 15 или 20 единици полза вместо само 10. Всеки друг ще иска същото нещо. Ако се позволи конкуренция за разделяне на ползите, изгодите, получени чрез сътрудничество, ще бъдат систематично намалени. Някой може, обаче, да каже, че изгодите, получени чрез обществения договор, може да не са идеално пропорционални, както те са при разпределението на дивидент. Но е вероятно те да са в голяма степен пропорционални. Следователно става неблагоразумно да се опитаме да изчисляваме тези изгоди точно човек по човек в напразната надежда, че можем да организираме трансферни плащания между индивидите, които да изравнят техните изгоди от дейността на държавата. Отвъд възможностите на човешките институции е да се направят тези точни сметки. Усилието да се идеализират равните изгоди ще служи като покана за прахосване на ползата чрез политическа конкуренция. В допълнение на изпълнение на теста на Парето, ние искаме да отидем една стъпка по-нататък. Нашата колективна цел е да получим най-големите възможни подобрения чрез най-стабилната форма на политическа организация. Голямо предимство на плоския данък или на пропорционалния дял като правило, използвано при съдружията, е че ползата ще бъде разпределена пропорционално на приноса по доста добър начин, който осуетява политическата конкуренция за нея. Пропорционалността е отличителен и евтин метод за разпределение. Базовата интуитивна норма за справедливост работи добре при предотвратяване на прахосването на ползите.
Хомогенни индивидиПърво, нека допуснем, че имаме система, в която еднакви и независими индивиди са обект на данъчно облагане. Но нека също така допуснем по добрия стар начин на неокласическата икономика, че всеки индивид има идентични вкусове, предпочитания, богатство и чувства. Каква система на облагане искаме в този случай? Отговорът е: честно, пет пари не давам! Три възможни методи на облагане могат да се използват. Единият е данък на човек от населението – фиксирано отнемане от индивидите на сума, която не се променя според размера на получавания доход. Данъците на човек от населението предизвикват огромна враждебност от обществото. След момент ще обясня защо тази враждебност е добре обоснована. Вторият избор е прогресивна данъчна структура, където ставката на облагане се увеличава когато облагаемият доход нараства. Пределните долари се предмет на по-високи данъчни ставки отколкото предходните. Третата опция е плосък данък, при който ставката на облагане е константа независимо от размера на получения доход. (За целите на анализа ще изключа възможността от регресивен данък, който би имал някои от характеристиките на данъка на човек от населението.) Ако се допусне съвършена хомогенност, тогава този избор няма да има значение. Данъкът на човек от населението вече не страда от проблеми, защото той ще налага идентична тежест върху всеки. Естествено, възможно е да се наложи данък на човек от населението, който е по-висок от дохода на всеки в обществото. Този оригинален правен режим би произвел разкошни публични блага за хора с празни стомаси и без собствен дом. Политическото неравновесие би било толкова голямо, че той би бил незабавно отхвърлен в един глас от всички граждани. Никой не иска да бъде по-беден само защото това е начин да се направят и съгражданите по-бедни. Съмнявам се, че дори най-екстремистките социалисти в Нова Зеландия биха предпочели данък, надминаващ 100% от дохода на всеки индивид. Колко трябва да се намали ставката, ако се запази данъкът на човек от населението? Отговорът в основата си зависи от начина, по който е организирано предлагането на публични блага. По принцип повечето индивиди желаят пределният долар, похарчен за публични блага да носи точно същата възвръщаемост колкото пределния долар, похарчен за частни блага. Точно затова, в общи линии, хората колективно избират да плащат по-високи размери на данъка когато стават по-богати. Никой не желае да живее в огромен замък на улица, пълна с боклуци и дупки. Целта е, следователно, да се намалява данъкът на човек от населението докато се постигне оптимално ниво. Тъй като, по допускане, всички индивиди са едни и същи, оптималното ниво ще е еднакво за всички. И то ще ни остави със значителен размер на разполагаем доход. Нека сега оставим данъка на човек от населението за момент и да се обърнем към прогресивния данък. Той има смисъл като идея единствено ако съществува неравенство в доходите. Ако всички хора са идентични, стръмнината на данъчната скала би била ирелевантна. Анализът работи по същия начин както при данъка на човек от населението: хората ще се съгласят да се облагат до точката, в която стойността, извлечена от харченето на пределния долар в публичния сектор, е равна на стойността на пределния долар частни разходи. Всеки пропорционален данък ще доведе до същия резултат. Той може да се определи така, че да генерира същата сума долари от данъци и ще бъде разпределен сред индивидите по един и същ начин.
Хетерогенни индивидиИма причина за разглеждане на тази ситуация и то толкова дълбоко, колкото аз направих. Хората не са идентични. В момента, в който различията в доходите се включат в комбинацията, изборът на данъчен режим има значение. Нека подредим нашите 100 индивида от едно до 100 според нарастването на дохода им и да разгледаме как всеки данък се справя при наличие на големи различия в доходите. Данъкът на човек от населението се сблъсква със сериозни проблеми много бързо. При условие, че има и един човек, който изкарва толкова малко, че данъкът на човек от населението да е по-висок от неговия или нейния доход, ние не можем да твърдим, че облагането на този индивид изпълнява общото условия на Парето. Този човек ще бъде доведен до глад чрез принуждаването му да потребява публични блага, които са по-ниско оценявани в сравнение с нуждите на празния му стомах. Правителството ще реши, че не може да причини такива страдания на този индивид и ще трябва да намали данъка му изцяло или отчасти. Обаче, тъй като данъчната ставка е била определена така, че да осигурява доставката на оптимално ниво публични блага, става необходимо да се увеличат данъците на другите индивиди, за да се компенсира дефицитът. При наличие на различия в доходите, данъкът на човек от населението не успява да отрази точно индивидуалните желания за публични и частни блага. Тези, които са на дъното, ще пищят – и с пълно основание. Еднакви плащания за всеки може да са подходящи за членство в кънтри клуб, който доброволно отделя хората според богатството им, но няма да има никаква политическа воля да се толерира система на облагане, която е от същия вид. В тази точка данъкът на човек от населението може да бъде изхвърлен от съревнованието. Въпросът става: плоският или прогресивният данък е по-добър? Аргументите стават по-трудни. Бидейки отслабили нашите допускания по отношение на еднаквите доходи е ясно, че трябва да направим същото по отношение на ползите, които индивидите получават от публичните блага. Ако хората вече не са хомогенни, те няма да имат еднаква оценка за което и да е благо. Полезно е да се добави и друго усложнение, които ще започне да показва някои основни проблеми с прогресивния данък. Индивидуалното богатство е по-обширно от размера на индивидуалната собственост и парите в банката. За богатството може да се мисли като за хедонични удоволствия и финансови активи. Под хедонични удоволствия имам предвид неща, които са рутинни (и жизненоважни) като добро здраве, щастливи отношения, възможността да се смееш и да се наслаждаваш на живота. Когато доходът на някого е облаган и това лице получава полицейска защита, например, правителството не само защитава неговата собственост, но също така неговата свобода и хедонични ресурси, които попадат извън конвенционалната данъчна основа. Съществуват големи различия във финансовото богатство. Но, като оставим настрана хората, които са сериозно болни, дисперсията на хедоничното богатство в обществото като цяло е много по-малка. В допълнение, вариациите, които остават, не следват различията във финансовото богатство. Различните измерители отразяват различни елементи на живота на един индивид. Един плосък данък засяга финансовото богатство, но приходите, които генерира, се използват за защита както на финансовите, така и на хедоничните ресурси. Следователно ще се получи преразпределение към хората, които са относително бедни във финансово отношение. Да си представим, например, че хедоничното богатство на едно общество варира в отношение 1:5, а финансовото богатство в отношение 1:10. Правителството облага облага според отношението 1:10, а връща полза на индивидите според отношението 1:5. Има по-голяма норма на възвръщаемост от правителствените разходи за индивидите с по-малко финансово богатство. Ще дам един пример – човек, който има 1 милион долара паричен доход би могъл да има хедонично богатство от 750 хиляди долара. Човек, който има 100 хиляди долара паричен доход може да има хедонично богатство от 250 хиляди долара. Един плосък данък от 10% носи приход от 100 хиляди долара от първия човек и 10 хиляди долара от втория човек. Обаче, ползите, които той генерира, защитават 1.75 милиона за първия човек, една ефективна норма на облагане от 5.7%, докато защитава 350 хиляди долара за втория, една ефективна норма на облагане от 2.86%, което е очевидно по-малко. Тези несъответствия ще нарастват за хора с много по-нисък финансов доход. Би било грешка, следователно, да се вярва, че един плосък данък няма компонент на преразпределение. Това би било вярно само ако публичните ресурси защитават само финансовите активи. Но това не е вярно, ако човек вярва, че функцията на правителството е да защитава собствеността и свободата. Свободата има съществени непарични елементи. Отново трябва да добавим друго измерение: политическият фактор. Всяка система на облагане и доставяне на публични блага изисква държава, която да изпълнява административния процес. Държавата не може да е идеална машина, която позволява на индивидите да акумулират доход и която разпределя публичните блага безупречно. Винаги ще съществуват много противоречия и предпочитания, която трябва да се имат предвид. Ще оставя настрана сериозния проблем с разпределението на публичните блага; ще отбележа само, че при съществуващата своенравност на политическия процес не може да се приеме, че ползите от публичните блага са равномерно разпределени между всички индивиди, които са обект на облагане. Всеки в Оукланд може да бъде обложен за поправка на пътища в един от кварталите и в резултат ще бъде създадено публично благо от режим, който комбинира неутрално облагане с огромно географско преразпределение. Обаче, ще допусна, че такива проблеми могат да бъдат решени, за да се фокусирам върху облагането. Моята задача е да изследвам причините, които могат да се изтъкнат, за да се предпочете плосък данък пред прогресивен данък.
Наклонът на облагането е по този начин премахнат от политическия процес. Правителството е оставено в удобната позиция, че то може, ако е необходимо, да похарчи 100 процента от националния доход за дейността на публичния сектор чрез плосък данък. Плоският данък не е, както някои предполагат, ограничение върху процента от брутния вътрешен продукт, който може да отива в държавната хазна, въпреки че това е желателно по други причини. Такъв данък не уморява от глад правителството. И най-важно, той не изисква някакво преосмисляне на структурата на ставките когато процентът от дохода, който отива в държавната хазна расте или намалява. Фиксираната форма намалява политическите търкания чрез елиминиране на едно измерение, в което може да се случи пазарлък. Всичко е кратко и прекрасно. Недостатъците на прогресивния данъкТази особеност е важна, защото някои хора неправилно допускат, че прогресивният данък има същите характеристики като плоския данък. Разбира се, в рамките на каноничните дефиниции, един прогресивен данък може да има пределна ставка от 30% за първия долар и пределна ставка от 30.1% за последния долар. Алтернативно, един данък също се счита за прогресивен ако започва от нула и нараства до 100 процента. Щом веднъж някой реши да подкрепи прогресивен данък, трябва да се заеме с теоремата за уникалността: коя конкретна система от прогресивни данъчни ставки подкрепя от милиардите данъчни таблици, които могат да бъдат измислени, всяка от които изпълнява ограничението на дефиницията? При отговаряне на този въпрос защитникът на прогресивния данък ще посочи неоспорваното предположение за намаляващата пределна полезност на богатството. Придвижи се достатъчно нагоре по подоходната стълбица и N-тият долар ще генерира по-малко полезност за своя собственик отколкото първият долар. Но това предположение прикрива същата трудност, свързвана с идеалната структура на прогресивния данък, която по принцип зависи от темпа, по който пределната полезност намалява. Колкото по-бърз е темпът на намаление на полезността, толкова по-атрактивен е прогресивният данък, защото той означава, че всеки допълнителен долар, отнет от богатите има по-ниска стойност, отколкото би било при различна ситуация. Но отново, как решаваме каква е ставката, дали за отделния индивид или за цялото плащащо данъци население? Тук първата особеност е, че пределната полезност на допълнителната единица пари, която може да се използва за безбройни конфигурации от цели, намалява много по-бързо отколкото пределната полезност на десетата къща, хилядния компакт диск или петото благотворително начинание. Всъщност, добре разгласяваните протакания в очакване на по-благоприятни условия от добре платени атлети и звезди от шоубизнеса подсказват, че темпът на намаление е вероятно по-нисък, отколкото много егалитаристи предполагат, дори и само заради изкусителната перспектива, че допълнителното богатство води до повече възможности – например, гражданска лидерска позиция, изящни изкуства – които са в голяма степен ограничени за индивидите с по-малко богатство. Когато ние комбинираме това с факта, че непаричният доход е висок и не е перфектно свързан с богатството, въпросът колко бързо е намалението на пределната полезност на богатството не получава окончателен отговор. От тези наблюдения следват важни последствия. Ако нашият адвокат не може да излезе с принципен, интелектуален отговор относно определянето на темпа на намаляваща пределна полезност на богатството, тогава той или тя не може да направи същото и с пределните увеличения на ставката на прогресивния данък, следователно задачата ефективно става чисто политически въпрос. Той е политически, защото нито един принцип няма да ни насочи към желаното заключение, при замъглената основа, на която тече разговорът. Без принципен аргумент, установяването на данъчните ставки трябва да бъде консенсусна дейност, в която е трудно да се избегне силно разделяне на мненията и сблъсък на желанията. Никога няма да има нещо, което да е близо до единодушно съгласие. Без такова съгласие легитимността е трудно да се придобие на първо място и да се запази с времето. Процесът на определяне на оптималното ниво на прогресивност ще създаде несигурност и ще разпилее политически капитал, който може да бъде по-добре похарчен за продуктивна дейност в държавния или частния сектор. За съжаление, при прогресивния данък тези политически сблъсъци са вградени. Не е случайно, че САЩ са свидетел на безкрайни политически дебати движейки се от Рейгъновата скала, чиято най-висока ставка е под 30 процента, към скалата на Буш I, която достига до около 35 процента, към скалата на Клинтън, която се източва до 40 процента и към скалата на Буш II, която обратно достига до около 35 процента. Единствената добра новина е, че нито един политик днес няма да подкрепи подоходни данъци над 40%, което означава, че интелектуалният климат по темата се е променил в добра посока от пред-Рейгъновите години, когато бяха въведени ставки от 70% (или дори 91%) само за да бъдат смекчени от безпринципни данъчни заслони, които вършат работа на някои хора във високите ставки, но носят малка полза за останалите. В някакъв смисъл това е голямо постижение, защото реториката на прогресивния данък винаги се опитва да направи данъка по-стръмен чрез еднопосочен механизъм. Така, една отличителна и повтаряща се черта на дебата е твърдението, че когато данъците нарастват всяко увеличаване на прогресивността е увеличаване на справедливостта. Също така, когато намаления на данъците са на хоризонта, предложението никога не е да се отиде обратно към старата структура на ставките. То е да се намалява повече при по-ниските доходи, така че днес 50-те процента от населението с най-ниски доходи внасят около 4 процента от данъците, плащани от обществото като цяло, като много от тях са в нулевата ставка. Но защо изглаждането на структурата на ставките да е обект на обвинението, че това е подарък за богатите? Тази реторична маневра внушава на хората да се тревожат повече за завистта, отколкото за производителността. Произтичащият дебат не произвежда нищо особено полезно. Нека допуснем, обаче, че можем да избегнем тези реторични жестове и да възприемем подход, който цели да постигне оптималното ниво на прогресивност, тръгвайки от нивото, на което сме в момента и е неутрален към политическите боричкания относно увеличаването или намаляването на стръмнината на кривата. Какво следва? Тук съществува дълбока дилема. Ако правителството възприеме ниска степен на прогресивност – да кажем “почти плосък данък”, който се увеличава от 20 до 25 процента – въпросът е защо въобще си прави труда? Правителството няма да спечели достатъчно допълнителни приходи, за да си заслужава, но в същото време трябва да понесе разходите от допълнителната административна сложност. Едно лице с ниски доходи ще получи малко по-голям дял от малко по-малка “баница”, тъй като прогресивният данък намалява размера на икономиката. Умножете двете променливи и резултатът е нулев: това лице няма да е по-богато отколкото преди. Хората с по-високи доходи, обаче, ще получат по-малък дял от по-малка “баница”: те без съмнение са по-бедни от преди. Това е ситуация, в която никой не печели. “Аз мога да те направя много по-беден като се надявам, че аз самия няма да стана по-беден” не звучи като идеалния предизборен лозунг. По-простият подход, при който всички печелят би имал по-голям ефект, дори за хора, които никога не са чували за принципа на подобренията по Парето. Следователно, изглежда, че трябва да изберем много по-стръмен наклон, за да направим така, че прогресивността да си заслужава. Но тази алтернатива незабавно се натъква на проблема, че решенията на хората къде да установят своя дом и бизнес не са независими от данъчната система. Светът е динамичен, не статичен. Изправяйки се срещу много стръмна прогресивна ставка, богатите и предприемчивите ще си отидат. Правото на излизане може да е много мощно средство за обуздаване на облагането. САЩ могат да илюстрират това положение. Има малко прогресивност в щатските подоходни данъци, защото хората, които живеят в Калифорния могат лесно да се преместят в Невада, където има по-ниска данъчна структура. Всяко щатско правителство би предпочело да има 10 процента от нещо вместо 25 процента от нищо. Данъчната конкуренция заставя щатските правителства да проявяват сдържаност. Това е особено релевантно за малки страни като Нова Зеландия, които трябва да се тревожат за данъчни убежища в Британия, Швейцария или на други места. Прилагането на много стръмна прогресивна система би създало значителна заплаха от масово изселване на успешни хора, които правят по-добър живота на всички останали. По-малко драстична версия на този риск засяга много по-голяма група от хора, въпреки че в по-малка степен. Това е рискът от намалено производство. Ако данъците са високи, най-производителните индивиди в обществото ще намалят вложените усилия. Общата база ще намалее и, както професор Мартин Фелдщайн винаги ни напомня, ние губим всички данъци върху икономическия доход, който не е създаден. За да се поддържа дадено ниво на публични блага, правителството трябва да увеличи данъците, намалявайки още повече общото производство. Това е порочен кръг, който може да се спре чрез обръщане на политиката, което е трудно да се организира, както посочих по-рано, при политическата разгорещеност, която се генерира от тази тема. Много преди тези въпроси да бъдат формализирани, Адам Смит защитава режим на “леко” облагане, което третира индивидите като че ли те са в съдружие, при което всеки трябва да допринася пропорционално на своя дял, т.е. плосък данък. Думата “леко” не е особено техническа, но ние знаем, че тя не означава 98% максимална данъчна ставка, каквато Британия имаше в един момент през 70-те години на 20-ти век. Нито един пропорционален данък не може да бъде устойчив на това ниво. Има и други рискове. Една прогресивна данъчна система ще провокира частни и политически реакции. В САЩ има силна връзка между високи пределни данъчни ставки и разпространението на безсмислени данъчни заслони, като ускорена амортизация, преференции за изчерпване на петрола или необлагаемост на лихвите. Политическите представители имат тенденция да действат в полза на хората с високи доходи, които биха били силно ударени от високите прогресивни данъчни ставки. Вместо да променят общата данъчна ставка, което би провокирало политическа и популистка опозиция, политиците скърпват неясни клаузи, за да позволят на богатите да спестят милиони. Малко хора разбират вратичките в закона освен тези, които имат полза от тях. Високите прогресивни данъчни ставки, заедно с дупките в данъчната база, създават истинска несправедливост, защото хора с едно и също ниво на доходи плащат различни ставки в зависимост от техните умения, техния начин на инвестиране или политическо влияние. Едно предимство на плоския данък, прилаган към широка база от доходи, е, че същата сума ще бъде събирана от правителството независимо от самоличността на данъкоплатеца. При прогресивната данъчна система кой плаща и кога плаща става много важно. Това води до неефективни икономически сделки, проектирани за получаване на частни печалби без обществена полза. Семейни съдружия, схеми за отложено заплащане и сложни тръстови споразумения стават популярни начини за “разделяне” на дохода, за да се използва предимството на ниските данъчни ставки върху първите долари. Някои от тях се случват “естествено”, докато други се правят с изричната цел за минимизиране на данъчните задължения. Необходими са правила, които да позволят на правителството да намали избягването на данъци. Клаузи, които се занимават със семейни съдружия и тръстове, осредняване на дохода между периоди на високи и ниски доходи и други споразумения объркват данъчния закон и въвеждат еквивалента на надпреварване във въоръжаването, тъй като интелигентни адвокати намират нови вратички в закона, които реформаторски законодатели след това усърдно запушват. Това не е малък проблем. Вероятно някъде около една четвърт и една трета от сложността на всеки данъчен закон е резултат от нуждата да се решават проблеми, създадени от прогресивната скала. Тези клаузи са трудни за администриране и разбиране. Те намаляват нивото на прозрачност и увеличават популярния цинизъм относно системата. В тази точка важният въпрос се променя. Ние повече не можем да питаме: какъв е правилният начин да определим данъците при допускането, че изборът на данъчен режим не променя общото ниво на ефективност? Сега той е: каква загуба на ресурси сме готови да понесем, за да се осъществи несигурният идеал на прогресивния данък? Човек не може да не стигне до заключението, че трябва да предпочетем “прости правила за един сложен свят”.
Част от отговора е в негативна форма: данъчната система не трябва да е единственият механизъм за преразпределение. Ако преразпределението стане основна цел на данъчната система, тогава логичното следствие би било, че значителна част от обществото няма да плаща никакви данъци, за да издържа дейностите на държавата. Политически, това е изключително нестабилна ситуация – хората ще могат да гласуват за допълнителни разходи без да носят никакъв дял от бремето. Цялата динамика на обществения дебат ще се смени към по-лошо. За да се избегне това рисково състояние на нещата, аз бих постъпил както следва. Първо, правителството трябва да подреди доставката на публични блага, после да организира и регулира ефективно частните пазари. Едва когато тези две задачи са изпълнени, то трябва да обмисли колко човека се нуждаят от значителна помощ или защита. Ако първите две задачи са свършени добре, броят на хората в нужда ще намалее с времето в една растяща икономика. Ако групата е много малка, правителството може да обмисли дали частни начини за подкрепа – например благотворителни дарения или взаимоспомагателни дружества – ще решат проблема. Един прогресивен данъчен режим няма да свърши цялата работа, защото най-многото, което той може да постигне е да намали данъчното задължение на някого до нула. При прогресивна система никой не може да получи ниво на доходи, по-високо отколкото изкарва преди данъци. В случаи на сериозна необходимост ще има нужда от директен трансфер. Следователно, една система на плоски данъци може да бъде съчетана с една експлицитна система на трансфер, базирана на критерии, които установяват кой може да добие право на социална помощ и каква форма на помощ той трябва да получава. Вместо преразпределение, случващо се само чрез данъчната система, такива трансфери са по-ефективни, мощни и изчерпателни начини за преразпределение. Ето една илюстрация. По време на социалните реформи на Клинтън в средата на 90-те години на 20-ти век имаше предупреждения, че много хора са зависими от системата и намаляването на помощите ще доведе до огромна дезорганизация и хаос. Тази гибелна прогноза никога не се реализира. Урокът е очевиден. Ако правителството каже на една група от хора, че те са безпомощни и винаги ще се нуждаят от помощ, в интерес на членовете на тази група е да останат зависими от останалите. Но ако на същата група се каже, че правилата за получаване на публична помощ ще бъдат малко по-тежки, много ще променят своето държание и ще станат по-самостоятелни. Предизвикателството е да се стимулират хората да търсят възможни пазарни алтернативи за придобиване на доход вместо да разчитат на неограничени програми за социални помощи. Хората, които са бедни, не са лишени от тези стимули. Също така трябва да се запомни, че плоският данък сам по себе си води до значително преразпределение, когато се използва за финансиране на тези социални програми. Типично, тези с по-високи доходи плащат повече в абсолютно изражение, докато те често използват по-малко държавни услуги – например, те могат да използват частни средства за защита на своята собственост. И, както видяхме, преразпределителният аспект на плоския данък е дори по-голям ако се вземе предвид и непаричният доход. Правя заключението, че плоският данък, комбинират със система на трансфер, позволява значително по обем преразпределение докато прогресивният данък създава по-малко богатство, което да се преразпределя на първо място. Когато общият въпрос за производството на богатство и трансферът на богатство се комбинират, плоският данък се очертава като много мощна, трайна и просто институция. За тази позиция аз не съм сам, защото не е случайно, че всеки силен защитник на ограниченото правителство клони към плосък данък. Това е истина за Джон Лок, Адам Смит и Фридрих Хайек. Никой не би се опитвал да включи себе си в тази лига, но аз ще гласувам с гигантите и ще оставя тези, които не са съгласни да намерят друг герой – може би Карл Маркс. Като цяло, най-добрият начин да се продаде плоският данък е да се обясни ясно, че той повишава благосъстоянието на всички, едновременно. Да пропъдим завистта и битката е наполовина спечелена. Ричард Епщайн (Richard Epstein) Ричард Епщайн е Джеймс Паркър Хол почетен професор по право в Университета Чикаго, където той преподава от 1972 година. Той е също така Питър и Кирстин Бедфорд старши сътрудник в института Хувър от 2000 година. Преди това е преподавал право в Университета на Южна Калифорния от 1968 до 1972 година. Той е член на Американската академия за изкуства и науки от 1985 година и старши сътрудник на Центъра за клинична медицинска етика в Медицинското училище на Университета Чикаго. Бил е редактор на Journal of Legal Studies от 1981 до 1991 година и редактор на Journal of Law and Economics от 1991 до 2001 година. Сред книгите, които е написал, са Skepticism and Freedom: A Modern Case for Classical Liberalism (University of Chicago, 2003), Cases and Materials on Torts (Aspen Law and Business, 7th edition 2000), Torts (Aspen Law and Business, 1999), Principles for a Free Society: Reconciling Individual Liberty with the Common Good (Perseus Books, 1998), Mortal Peril: Our Inalienable Right to Health Care (Addison Wesley, 1997), Simple Rules for a Complex World (Harvard, 1995), Bargaining with the State (Princeton, 1993), Forbidden Grounds: The Case Against Employment Discrimination Laws (Harvard, 1992), Takings: Private Property and the Power of Eminent Domain (Harvard, 1985) and Modern Products Liability Law (Greenwood Press, 1980). Професор Епщайн е публикувал множество статии в широк диапазон от правни и интердисциплинарни теми. Водил е курсове по гражданско право, комуникации, конституционно право, договори, корпорации, патенти, лично, имуществено и корпоративно облагане, римско право, криминално право, здравно право и политика, правна история, трудово право, собственост, развитие на недвижими имоти и финанси, юриспруденция, градоустройствено планиране, компенсиране на работници и нарушени права.
Редактор: Георги Ангелов (george@ime.bg), 943 33 52; www.ime.bg/flat Каталог: flat -> files files -> Плосък данък. Месечен бюлетин за ниски данъци Октомври 2004, брой 3 Плосък данък files -> Съдържание: Аргументи против данъчната хармонизация – от нас за правителството files -> Плосък данък. Месечен бюлетин за ниски данъци Септември 2004, брой 2 Плосък данък files -> Плосък данък. Месечен бюлетин за ниски данъци Януари-Февруари 2005, брой 6-7 Плосък данък files -> Плосък данък. Месечен бюлетин за ниски данъци Септември 2005, брой 10 Плосък данък files -> Изпълнението на бюджета до май 2006 г. Морални аргументи в полза на данъчните убежища files -> Плосък данък. Месечен бюлетин за ниски данъци Декември 2004, брой 5 Плосък данък Изтегляне 123.5 Kb. Сподели с приятели:
|