Програма за картографиране на сънищата. Струва ми се, че тя ще позволи на много руски момчета и момичета да забравят алкохола и наркотиците. Ще им посочи достоен път към света на сънищата



страница1/8
Дата05.12.2017
Размер2.69 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8
Хакери на сънища

Андрей Реутов
От нашите книги ще узнаете за групата ХС и каква е съдбата на нейния лидер - Сергей Изриги. Той беше невероятен човек, който отвори пътя към нова реалност. Посвещаваме тази поредица на паметта му. С благодарност към нашия брат, приятел и водач!

Хакерите на сънища

Писмо на Сергей Изриги

Целта на хакерите е да създадат руска традиция в тълкуването на съновиденията, да оформят в нея методи, подходящи за днешното поколение, което предпочита конкретиката, а не скучната философия на интерпретаторите (настоявам на този термин) на Кастанеда.

Колко и докога могат да се дърдорят безсмислици?

Искам да видя реални открития, толкова силни, както при Кастанеда, а ми предлагат умозрително бърборене.

Да си представим, че сме на стадиона и гледаме мач между „Спартак" и „Локомотив". Но до нас се чува някакъв тъпанар и започва да ни развива теория за плетенето на вратарски мрежи или как да се връзват,,на ключ" обувките на футболистите.

Какво да сторим?

Лично аз бих пратил въпросния тип на майната му. Същото ми се иска да направя и с всички „нагуали", които се развъдиха след смъртта на КК1.

Какво им остава на практиците?

С какво да се заемат онези, които си нямат учители?

Именно тези два въпроса породиха движението на хакерите. Целта ни е да влезем в света на ДХ2 и КК по свой начин, без да слушкаме добрите чичковци, които назидателно размахват показалци и ни затрупват с книжките си. Махнахме с ръка и просто зачеркнахме авторитетите.

И тръгнахме по свой собствен път. Този метод даде резултати.

Сега хакерите осъществяват голям проект за създаването на програмен продукт. Това е увлекателна програма за картографиране на сънищата. Струва ми се, че тя ще позволи на много руски момчета и момичета да забравят алкохола и наркотиците. Ще им посочи достоен път към света на сънищата.

Доскоро хората се прехласваха по „врачуването насън" и изоставяха практиката. Обаче картографията на сънищата направи практиката интересна и достъпна. Именно тя е ключът към първата затворена врата. Това е нашият „подслушвателен бръмбар", който позволява на всеки да влезе в неизследвана територия - програмата на човешкото съзнание.

Засега стартирахме проект за възстановяване на древни ръкописи, чиито информационни страници са останали в полетата на Земята; както и за създаване на теория на сингуларните закони в събитийните вериги от делника на битието. Смятам, че този проект ще даде на хората огромна власт върху събитията от собствения им живот. Това ще представлява своеобразно вълшебство.

Има хакери, които изследват териториите, откриващи се пред нас. Те опознават уникални сили във Вселената и се опитват да ги разберат. Една група разработва нов метод за сталкинг3. Разбери, ние си нямаме свой ДХ, който да ни подкарва с остен. Трябва да заменим всяка подобна принуда - а вместо нея да се появи интерес. Именно с това се занимават сега хакерите.

Питаш ме накъде ще се отправим после? Кой да ни каже?

Пред нас е безкраен простор - до хоризонта и отвъд. Ще тръгнем, където ни видят очите. Но нали тази безкрайност е и твоя? И за другите наши приятели. Чакат ни смайващи открития. Трябва само да се осъзнае, че всички авторитети са като топузи, вързани за краката ни.

А всеки от нас е стрела. Изборът е ясен: да живеем в колчана или да полетим напред. Хакерите избраха второто.

Много ни се иска да ставаме все повече. И вие да бъдете с нас.

Сергей Изриги
От главния редактор па руското издание

По принцип задачата беше ясна: да се напише предговор към нова поредица от книги, която вече година подготвяхме за издаване. Според каноните на жанра трябваше да е нещо от рода на: „ представяме на вашето внимание... уверени сме, че ще събудят интереса ви... всеки ще намери нещо за себе си... " Но всичко това беше задраскано както от темата на поредицата, така и от хората - реално действащи лица, които стоят зад нея.

Уважаеми читатели, молим ви за извинение, но предговор няма да има!

Можете или веднага да се захванете със самата книга, или да станете свидетели на форумната е-mail кореспонденция на отговорната редакторка с неколцина хакери на сънища. Тя се опитва да ги убеди, че обясненията са необходими, а те ги намират за излишни.

Впрочем за какво са ни предговори? Съветвам ви да махнете с ръка и въобще да не ги четете.4

Пролог

По тясната планинска пътека вървеше човек. Не бързаше - и това бе странно, защото наоколо постепенно падаше здрач. В тези места и денем беше опасно, а да се промъкваш нощем...

От ниското тъмно небе долитаха едри дъждовни капки.

Резките пориви на вятъра заплашваха да изблъскат самотния пътник в пропастта. Но той крачеше с упорито приведена глава, а капките, които шибаха лицето му, го караха само да се усмихва презрително. Беше млад, но чертите на лицето и суровият му поглед подсказваха скрита сила.

По едно време се олюля на ръба на пропастта и замря. Отпред и нависоко се чу застрашителен звук. На два-три метра от него с грохот прелетяха през пътеката падащи камъни - и няколко по-дребни от тях закачиха крака му. Пътникът само се усмихна.

- Това ли е всичко, което можеш? - попита той неизвестно кого.

Сетне заобиколи купчината, затрупала пътеката, и спокойно продължи да върви.

Притъмняваше бързо. Редките капки постепенно се превръщаха в истински порой. Дрехите му прогизнаха, но той сякаш не забелязваше. Лицето му изразяваше все същата упорита решителност.

Пътникът достигна билото вече в пълен мрак и въобще не беше ясно как вижда в гъстата мъгла. Горе се намираше голяма равна площадка, открита за всички ветрове. Отляво тя се сриваше в бездънната пропаст, вдясно стърчаха назъбени скални ръбове.

Той спря, извърна се с лице към бесния вятър, вдигна ръце нагоре и гръмко се разсмя.

- Ето ме! - изкрещя непознатият пътник.

Вихрите мигом подхванаха думите му и ги отнесоха нанякъде.

- Нали виждаш? Тук няма никого! Само ти и аз! Хайде, да видим на какво си способен! Зная, че ме чуваш!

Една мълния с трясък разцепи въздуха. Човекът отлетя и се удари в скалите. Няколко секунди лежа неподвижно, после се размърда. Бавно се надигна, изтри лицето си с длан и дъждовните капки се смесиха с кръв - върху бузата му се появи дълбока рана.

Той отново се изправи и погледна нагоре.

- Това ли е всичко? - попита. Гласът му звучеше насмешливо. - Очаквах повече от тебе. Е, покажи на какво си способен! Хайде, де!

Почти тутакси се появиха нови блясъци на мълнии, които се сляха в дива оргия от пламъци. Човекът стоеше с разперени ръце. Той гледаше с яростен присмех нагоре, а наоколо му танцуваха и като синкави змии се извиваха огнени езици. Изглеждаше, че гибелта ще го връхлети всеки миг, но кой знае защо, смъртоносните удари все го заобикаляха.

Това продължи повече от минута. Сетне в лицето го удари последният порив на вятъра. И всичко утихна.

Той продължаваше да стои неподвижно с разперени ръце, сякаш все още чуваше грохота на стихията. След малко се раздвижи и отпусна ръцете си. Познатият присмех отново изкриви устата му.

- Защо не ме уби? Нали си всемогъщ? Хайде, убий ме! Изгори ме, стрий ме на прах! Покажи силата си! Пак тресна оглушителна мълния и удари камък до краката му. Той само се усмихна.

- Не смееш, нали? Така е, защото и двамата знаем истината. Ти и аз. Ти си всемогъщ, аз - нищожен. Ти си безсмъртен - а моят живот е като миг. Можеш да ме убиеш. Но дори ти не си способен да ме пречупиш и подчиниш. Ето защо ме мразиш. Отне ми всичко, което имах. Унищожи всички, които обичах. Осакати тялото ми, но духът ми остана свободен. Сега ти остава само да ме убиеш и така да признаеш поражението си. Е, какво е чувството да си победен? Кажи, всемогъщи! - пътникът тихо се засмя. - Не ти се беше случвало да губиш срещу човек, нали?

От пропастта излетя вихър, шибна го в лицето и веднага тресна грохотът на поредната мълния. Зад него рухна огромно парче скала, което почти го докосна.

Той спокойно се обърна и погледна камъка. Сетне пак отметна глава.

- Не е убедително - усмихна се. - Какъв е смисълът да трошиш камънаци, щом не можеш да ме убиеш? - И демонстративно плю в краката си.

Никой не отговори. Все така валеше дъжд, вятърът продължаваше да свири наоколо. Но все пак нещо се беше променило.

- Мълчиш ли? - попита пътникът. - Правилно постъпваш. А щом не можеш да направиш нищо повече, просто се махни от живота ми. Защото не си ми господар! Нали ме разбра?

После стисна юмруци и ги вдигна нагоре: - Не си!!!

Първа глава

Тайнственият непознат

Есента в Сибир винаги настъпва рано. Максим беше живял на юг три години и вече отвикна от толкова ранни студове, затова сега от време на време настръхваше от пронизващия вятър и съжаляваше, че не се е облякъл по-топло. Още преди три дни си беше купил плетена шапка, но му се досвидя да харчи пари за по-дебело яке - нали в неделя щеше да си е вкъщи.

Гаровият часовник показваше шест сутринта. По московско време, местното беше с три часа напред - значи всъщност бе точно девет. Още снощи настрои ръчния си часовник на московско време, така е по-удобно по време на път. Значи до влака имаше повече от четири часа.

В друга ситуация навярно не би дошъл толкова рано на гарата. Но приятелят му Андрей, на когото гостуваше последната седмица, нямаше възможност да го изпрати, защото трябваше да е на работното си място. Максим не се обиди, случва се. Преди час се бяха разделили с братска прегръдка. Андрей тръгна на работа с надеждата, че шефът няма да подуши миризмата на алкохол - снощи бяха заседнали здравата. А Максим се отправи към гарата, като се присвиваше в любимото си, но тъничко джинсово яке.

Пристигна бързо. Провери разписанието, убеди се, че влакът му не се е запилял безследно нанякъде, и излезе на улицата. Сега стоеше и се чудеше как да убие излишното време. Общо взето, можеше да отиде дори на кино, макар че сутрин прожектираха обикновено детски филми...

Максим не отиде на кино. Известно време просто се разхождаше по тротоара, сетне вниманието му беше привлечено от табела на интернет кафе. Това също беше добър вариант. Вече десетина дни не беше надзъртал в интернет. Не би било зле да види какво ново-вехто има там...

Ето защо в студеното октомврийско утро Максим отвори вратата именно на това заведение; на всичко отгоре се оказа и първият клиент - работният ден току-що започваше. Той побъбри с миловидното момиче зад бара, плати един час престой и седна пред посочения му компютър.

Измина около половин час. През това време успя да прегледа всичко, което го интересуваше, и сега просто скиташе из интернет, като се опитваше с помощта на търсачките да намери нещо, което да привлече вниманието му. Вече бяха влезли още клиенти, но така или иначе, имаше малко посетители.

Максим отваряше поредния сайт, когато почувства, че някой слага ръка върху рамото му. Той се обърна.

Беше мъж на около тридесет години. Отначало Максим се впечатли от белега, който пресичаше дясната му буза, а чак после - от пронизващите му сиви очи. В облика на този човек се чувстваше напрежение.

- Извинявай! - каза непознатият, докато безцеремонно го изтласкваше от мястото му зад компютъра. - Спешно ми се налага да вляза в мрежата. Вземи... - Той пъхна в ръката му банкнота от сто рубли и окончателно го избута от стола.

- Ама нали има толкова свободни места... - учуди се Максим, зашеметен от безочливото му поведение. Максим стоеше до него, объркано стискаше в длан парите и не знаеше как да постъпи. Погледът му от само себе си беше привлечен към монитора. Мъжът отвори някакъв сайт. Въведе парола - обаче бе невъзможно да се проследят бързите движения на пръстите му и тя остана неизвестна за Максим.

Оказа се, че е форум. Непознатият отвори една от темите в новия прозорец и припряно нахвърли кратичък текст.

Сетне бързо погледна над преградката между редиците компютри към входната врата. Максим проследи погледа му.

Група мъже, не по-малко от петима, влизаха или поточно нахлуваха в салона. Бяха облечени различно, но в действията им се чувстваше добър синхрон. Един остана до входната врата, друг отиде при момичето. Другите трима решително се насочиха към непознатия.

- За вълка говорим, той в кошарата... - измърмори мъжът до компютъра, бързо кликна с мишката бутона „изпрати", отвори нова страница от форума и натисна „блокирай никнейма", който се намираше в най-долната част на екрана.

Изправи се, хвана Максим за якето и рязко го настани на стола - това се случи за броени мигове. Максим се слиса от огромната сила на непознатия и странната плавност на движенията му. Този човек напомняше внезапно оживяла стихия.

Все още не осъзнаваше какво се случва. Но един от мъжете, които бързаха насам, извади пистолет и той разбра, че нещата загрубяват. Озърна се - непознатият бързо отстъпваше към стената, а лицето му излъчваше странна унесеност, сякаш в мислите си въобще не беше тук.

Преследвачът вече натискаше спусъка.

Максим чу изплашен глас - и тогава стана нещо, от което по гърба му плъпнаха мравки.

Въздухът около непознатия се раздвижи.

Той направи крачка напред. И изчезна. Това не можеше да е вярно.

Но не беше и сън - в стената, до която току-що стоеше, със звън се забиха две дълги черни игли, които влачеха след себе си тънки проводници.

Едва сега Максим разбра, че преследвачите са въоръжени не с пистолети, а с някакъв вид електрошокови парализатори.

- Избяга... - долетя раздразненият глас на един от преследвачите.

Максим сякаш насън се извърна към компютъра. Обаче само подир секунда отново го измъкнаха от стола. И ако първия път това беше извършено настойчиво, но без грубост, сега просто го уловиха за яката и го хвърлиха на пода. Един преследвач, явно главният, хвана мишката с огромната си лапа и отвори прозореца със съобщението на непознатия - то вече се беше появило в страницата на форума.

Прочете текста и злобно удари с юмрук по бюрото:

- Проклятие! Предупредил ги е...

Сетне мрачно погледна Максим, който покорно лежеше на пода, обърна се и решително тръгна към изхода. Другите го последваха. Вратата хлопна. И стана много тихо.

- Видяхте ли това? - раздаде се изплашен, тъничък гласец. - Той изчезна...

Беше момиче на около седемнадесет години. Именно нейният вик Максим бе чул преди малко.

- Кой изчезна? - попита някой.

- Онзи мъж. Отиде към стената, а после... изчезна.

- Не зная - отвърна друг. - Нищо не забелязах. Търсеха ли някого? Момичето настойчиво се обърна към Максим:

- Нали видя? Той седеше на твоето място.

Тя вече беше на ръба на истерията. Максим се надигна от пода, изтупа панталона си, погледна я и кимна утвърдително:

- Видях. Той отиде към стената, а после тихичко се изниза през вратата. Те не го забелязаха.

Не знаеше какво го накара да излъже. Май му дожаля за момичето - след такава история колко му е да се чалнеш...

- Няма начин! - възрази тя. - Аз видях: той изчезна! Явно освен него тя беше единствената, забелязала какво всъщност се случи.

-Той излезе през вратата - настойчиво повтори Максим, седна на стола си и впери поглед в монитора, като даде да се разбере, че разговорът е приключил.

Момичето нищо не каза, само се обърна и бързо излезе, но кой знае защо, тресна ядосано вратата след себе си.

Честно казано, Максим се чувстваше не по-добре от нея. Все пак човек не вижда чудеса през ден. А чудото отпреди малко беше някак свързано със страницата в интернет, която продължаваше да е отворена пред него. Сега той можеше спокойно да прочете съобщението, изпратено от непознатия.

То се оказа кратко.

Само един ред:

„Ловът започна, хайката тръгна. Изчезваме!!!" Отдолу имаше подпис: „Слай".

Когато Максим докосна мишката, ръката му подскачаше. Но любопитството му се разгаряше все повече и той нямаше търпение да прегледа другите съобщения във форума. На тази страница те бяха само две, включително написаното от непознатия.

Максим прочете първото. И нищо не разбра:

,Для, правилно си схванал нещата. Но имай предвид, че действията ти трябва да са канализирани в потока на силата. Ако излезеш от него, веригата ще се скъса. Затова внимателно проследявай поредността на събитията и фиксирай онези, които са ти необходими. Така ще удържиш веригата в границите на потока."

Текущата страница беше осма. Може би в предишните имаше някакво обяснение?

Уви, Максим не успя да ги прегледа - появи се предложение да въведе парола. Той чак сега си спомни, че непознатият успя да блокира никнейма, което сега спираше достъпа.

Максим не знаеше паролата. През цялото останало време се опитваше да проникне в тайните на непознатия и неговите приятели, но всичките му хитрини се оказаха напразни. Беше новак в компютърните умения, а очевидно сегашната ситуация изискваше доста опит. Единственото, което му оставаше, бе да си запише адреса на форума. Надяваше се, че вкъщи може би ще се ориентира.

Времето му приключваше. Преди да излезе, изтри от показалеца препратката към заинтересувалия го форум, за да не попада пред чужди очи.

На улицата все така духаше. Максим нахлупи шапката, за да закрива ушите му, прехвърли през рамо ремъка на чантата и тръгна към гарата. Не преставаше да мисли за тайнствената случка, която се разигра пред очите му. Ключът към нея явно беше в адреса на интернет форума, който лежеше в джоба му.

Пътят към къщи му отне почти три денонощия и Максим имаше време да обмисли всичко. Очевидно беше, че се е сблъскал с нещо свръхестествено. Опитите му да намери разумно обяснение за изчезването на непознатия бяха неубедителни. Да, можеше да успокои онова момиче с думите, че странният човек просто е излязъл, а изчезването му е зрителна измама. Но нямаше как да излъже сам себе си - защото то се случи пред очите му. И колкото повече се отдалечаваше от мястото на случката, толкова повече се разпалваше любопитството му.

Квартирата му го посрещна с тишина и покой. Вече повече от три години наемаше едностаен апартамент в тих микрорайон на Ростов. В този красив южен град Максим се прехвърли веднага след като завърши университета. Засега обаче не успяваше да приложи знанията, получени в храма на науката. Вече три години дипломата му събираше прах в шкафа, а за биологическото му образование напомняха единствено цветята на прозореца. Преди да замине, Максим не се поскъпи на вода с надеждата, че в полуудавено състояние благополучно ще оцелеят по време на отсъствието му.

Така и беше станало.

Сега отново ги поля и чак след това въздъхна облекчено. Хубаво си е вкъщи...

Беше заменил нереализираната кариера на научен сътрудник с професията на телевизионен техник; слава Богу, че навремето се беше погрижил да завърши съответния курс. Поработи почти година в един от градските сервизи; сетне премина на свободна практика, защото не обичаше да го командват. Отначало не вървеше кой знае колко, но след време потръгна.

Поръчките бяха достатъчно. Максим публикуваше редовно обяви в популярен седмичник. Общо взето, подсигуряваше живота си - и само когато погледнеше цветята, в душата му пропълзяваше тъга...

Тайнственото изчезване на непознатия го заинтригува сериозно. Винаги се беше интересувал от всякакви дърдорения за тайнствени светове и макар че не беше кой знае колко вярващ, определено не се отнасяше със скептицизъм към тези неща. Не се различаваше от повечето хора, които обичат да погъделичкат нервите си със загадъчни истории.

И ето че за пръв път беше видял чудо. Истинско.

Изчезването стана пред очите му, нямаше преразкази. Той се изкъпа, вечеря набързо и седна пред компютъра. Чакаше го жестоко разочарование. При опита да влезе в записания адрес се появи съобщение „Еггог 404". Това означаваше, че посоченият интернет ресурс просто не съществува.

Максим прекара пред компютъра цяла вечер, като се опитваше по най-различни начини да отвори заветния сайт. Променяше буквите, цифрите и почти убеди сам себе си, че е сбъркал при записването на адреса. Уви, никакви хитрости не помагаха.

Към полунощ той призна поражението си. Вярно, оставаше слаба надежда, че след известно време форумът ще се отвори пак. Но разбираше, че това е пълна илюзия. Всичко беше ясно: непознатият бе предупредил своите колеги за опасността и те бяха замели следите си.

Легна си в потиснато настроение. Тайната го бе съблазнила и изчезнала, оставяйки в душата му само празнота и униние.

Сутринта отиде в редакцията на вестника и даде обява за следващата седмица, после се отби в едно от магазинчетата, които търгуваха с части за вносни телевизори. Накупи, каквото му трябваше, върна се в квартирата и седна пред компютъра. Не вярваше, че злополучният сайт ще се отвори - така и се оказа.

Но все пак днес се появи още една слаба надежда - помисли си, че трябва да пише на Андрей и да му разкаже за случилото си. Може би той ще успее да открие човека с белега на бузата. Как щеше да стане това? Максим не знаеше. Но Андрей винаги проявяваше сериозни аналитични способности и може би щеше да измисли нещо.

Имаше предостатъчно време, затова писа писмото повече от час, като на няколко пъти го изтриваше и преправяше. Накрая остана доволен от резултата и го пусна по електронната поща.

Заниза се унило ежедневие. Максим с нетърпение чакаше отговора на Андрей, който все не идваше. Измина повече от седмица, преди на имейла му да пристигне очакваното писмо.

Предложението да търси човек с белег на бузата въобще не беше ентусиазирало Андрей. И макар приятелят му тактично да не изразяваше съмнение в правдивостта на разказаната история, Максим чувстваше, че той не му вярва. Много добре го разбираше - на негово място сигурно щеше да се държи по същия начин. Кой днес вярва в чудеса?

Времето минаваше. Дните се събираха в седмици, те пък - в месеци. Новата 2002 година Максим посрещна с нови приятели, но не почувства особена радост. Усещането, че е пропуснал шанса си да се докосне до тайната, се появяваше отново и отново...

Пролетта се оказа ранна, още в средата на март беше съвсем топло. Както и преди, той ремонтираше телевизори, но все по-често през главата му минаваше мисълта да изостави това занимание. Не му беше на сърце - а как да работиш нещо, което не харесваш?

Беше съботно утро и той пътуваше с тролейбуса към поредния клиент. Куфарчето с поялника, осцилоскопа и всички други дреболии лежеше върху коленете му. Поредна спирка, на следващата трябваше да слезе. Той лениво обходи с поглед влезлите - и трепна, сякаш получи токов удар.

На няколко крачки от него стоеше човекът с белега. Същият!

Все едно виждаше извънземен. Стои, хванал е дръжката и спокойно си зяпа през прозореца. На около тридесет години, може и повече, с къса руса коса и пронизващ поглед на бездънните сиви очи. Облечен в черно кожено яке и сини дънки, върху лявата китка проблясва златен часовник.

Максим седеше, забил поглед в куфарчето си, не знаеше как да постъпи. Неговата спирка. Той продължаваше да седи.

В съзнанието му се въртеше мисълта, че трябва да направи нещо, защото съдбата едва ли ще му подари друг подобен шанс.

Вероятно именно тази мисъл го накара да въздъхне дълбоко и да стане от седалката. Направи няколко крачки напред, застана до непознатия и почувства как сърцето му ще изхвръкне.

Точно тогава човекът с белега извърна глава и го погледна - явно усети интереса към себе си. Беше късно за отстъпление.

- Здравейте! - каза Максим. - Миналата година се срещнахме с вас в Томск. Помните ли, в интернет кафето? Дадохте ми сто рубли...

В очите на непознатия се появи странна смесица от учудване и любопитство. Няколко секунди той разглеждаше Максим, после едва забележимо се усмихна:

- Здравейте! Щом звездите светват вечер, значи това е необходимо някому. Нали?

- Да - съгласи се Максим, макар да не разбра какво общо имат звездите. - Закъде пътуваш? - попита събеседникът му.

-Ами така, возя се... - отвърна той. Не искаше да признае, че е подминал спирката си. - Още по-добре. Аз трябва да сляза. Ще се разходим ли?

- С удоволствие - съгласи се Максим и почувства как го изпълва необясним прилив на енергия. Странният човек го покани да се разходят; можеше ли да си мечтае за това само допреди няколко минути?

Тролейбусът спря на Ворошиловски проспект. Пръв слезе човекът с белега и пое, без да бърза, по тротоара към площада. Той го настигна и тръгна редом с него. Непознатият наруши мълчанието:

- Как се казваш?

- Максим.

- Аз съм Борис. Навярно искаш да ме питаш нещо?

- Да - кимна Максим. - Тогава, предишния път, вие изчезнахте. До ден-днешен не зная дали това се случи в действителност, или беше някакъв трик от рода на хипнозата.

- Наистина ли искаш да знаеш? - попита Борис.

- Искам. Тогава си записах адреса на форума, където изпратихте съобщението. Но не успях да го отворя, той изчезна. Все пак не съм луд. И когато пред очите ми изчезва човек, ми се иска да разбера как става това.

- От знание до знание има разлика - въздъхна Борис. - Тогава забеляза ли, че ме преследваха?

- Забелязах. Един даже стреля по вас с електрошокер.

- В такъв случай разбираш, че знанието може да е опасно. Сигурен ли си, че ти е необходимо това? - Борис леко вдигна вежди.

Максим сви рамене:

- В живота има ред опасности. Може да катастрофираш или да се отровиш с гъби. Но хората не престават да пътуват или да ядат гъби.

Борис кимна към близката пейка, където гукаше влюбена двойка:

- Да поседнем...

Максим си помисли, че е по-добре да потърсят свободна пейка, но двойката изведнъж стана и бавно си тръгна. Седнаха. Борис погледна замислено Максим.

- Трудно е да наречем нашата среща „случайност" бавно каза той. - И ми се струва, че разбирам защо стана така. Има пътища, които ние избираме. Други пътища обаче избират нас. Засега нека спрем дотук.

Помълча, явно мислеше за нещо свое. Сетне попита:

- Имаш ли телефон?

Максим бръкна в джоба си и мълчаливо му подаде визитка.

- „Максим Воронцов, ремонт на телевизори. Бързо, качествено, евтино..." - прочете Борис и се усмихна. - Добра професия.

Пъхна визитката в джоба си и добави:

- Да направим така: ще ти звънна след седмица, а дотогава потърси в интернет материали по тази тема...

Извади бележник и писалка, нахвърли нещо и му подаде листчето:

- Заповядай. Мисля, че това ще ти изясни някои неща. А сега трябва да вървя...

Тупна го по рамото, стана и спокойно тръгна към подлеза.

Максим го изпрати с поглед, после се взря в листчето. Върху него с дребен, равен почерк пишеше: „Хакери на сънища".

Хакери - това ясно.

Но защо на сънища? Прекалено необичайно беше.

Няколко минути той въртя смутено листчето в ръце, като мислеше дали събеседникът му не се е пошегувал, или пък просто това е било начин да се отърве от него? Но веднага отхвърли тази мисъл. Борис не можеше да измами, видът му изобщо не беше такъв.

Максим вдигна глава към подлеза и се опита да види откъде ще излезе. Огледа внимателно всички изходи, но така и не го забеляза. Очевидно го беше изгубил, докато разглеждаше листчето.

Едва сега си спомни, че трябва да бърза при клиента си - бяха се договорили за десет, а не обичаше да закъснява. Скри листчето в джоба и провери добре ли е стегнал ципа, взе куфарчето и забърза към спирката.

Днес имаше две поръчки, затова се освободи чак към един следобед. Душата му ликуваше. Това беше невероятно, удивително стечение на обстоятелствата - тук, в Ростов, да срещне човека, когото толкова искаше да открие.

Затова не е чудно, че сякаш се носеше на криле към квартирата. Но все пак не се втурна веднага към компютъра, а предпочете да се наслади на очакването по време на една лека закуска.

Ето че настана и сладкият час на истината. Максим седеше зад компютъра. Отвори любимата си търсачка, набра „Хакери на сънища" и зачака резултата. Опасяваше се да не получи съобщение за липсата на търсените материали. И дори когато се появи дълъг списък от линкове, все още се съмняваше в успеха си - колко му беше да налети на обикновени хакерски сайтове?

Така и се оказа. Препратките от този сорт изобилстваха. Но сред тях Максим с примряло сърце видя заглавието „Хакери на сънища".

Борис не беше излъгал. Оставаше само да сърфира по сайтовете - и той го направи.

Седя пред екрана до късна нощ, като записваше в компютъра необходимите му материали и ги разглеждаше, без да бърза. Най-важното откритие беше, че хакерите на сънища действително съществуваха; пък и не беше той човекът, който да се съмнява. Нали днес беше разговарял с един от тях - а Максим вече не се съмняваше, че Борис е от групата им. При това, колкото повече се запознаваше с материалите от интернет, толкова повече осъзнаваше, че е извадил рядък късмет.

Тази вечер пред него се очерта следната картина.

Групата „Хакери на сънища" е била основана в началото на 90-те години на миналия век. Засега разбра само в най-общи черти с какво точно се занимаваха и защо се бяха нарекли така. Доколкото съдеше, хакерите на сънища бяха съвременни магьосници - и фактът, че Борис се беше изплъзнал от преследвачите си по толкова загадъчен начин, го потвърждаваше най-добре. Преди Максим не вярваше кой знае колко в магията, но изглежда, беше сгрешил.

Колкото до названието на групата, то съответстваше на насоката на нейната работа и на използваните методи. Хакерите на сънища изучаваха съновиденията, като смятаха, че са нещо много по-значително, отколкото обикновено се смята. Нещо повече, според тях сънищата бяха своеобразна защитена програма, към която може да се прилагат различни хакерски техники - оттук и наименованието на групата.

Максим изключи компютъра късно след полунощ. Главата му бучеше от изобилната информация, очите му се затваряха. Но беше щастлив. Пред него се беше разкрил удивително вълшебен свят, за какъвто доскоро не можеше и да мечтае. Сега просто не разбираше как го е подминавал до ден-днешен и защо не го е почувствал по-рано. Нали именно заради тайните и загадките, които винаги го бяха привличали, някога бе постъпил в университета. Вярно, че научният свят не го прие - днес науката беше в упадък.

И ето че пред него беше примерът на хора, които самостоятелно бяха постигнали огромни успехи в изучаването на тайните на мирозданието. Такива тайни, от които ти спираше дъхът.

Сутринта Максим най-напред се разходи из книжарниците търсеше нещо от Карлос Кастанеда. В материалите на хакерите на сънища постоянно срещаше това име - значи трябваше да го прочете. Предполагаше, че Кастанеда е написал няколко книги, но когато видя на рафта дългата редица от дебели томове, му се зави свят - нима трябваше да се рови във всичко това?

Ала нямаше път за отстъпление. Купи всички книги и тръгна към квартирата си, като се радваше, че днес няма никакви поръчки. Обикновено това му разваляше настроението, но не и сега.

Вкъщи той тупна върху масата купчината, намери първия том, настани се на дивана и потъна в четене.

Това, което пишеше Кастанеда, го порази. Магията беше тук, до него - и за да я докоснеш, бе достатъчно да протегнеш ръка. Всичко онова, което преди беше чел и слушал за нейния свят, сега му изглеждаше голяма глупост.

Максим прочете първия том за шест часа. После седна зад компютъра и до полунощ търси материали за хакерите на сънища. После веднага си легна - за един ден информацията беше повече от достатъчна.

Така започна да посвещава цялото си свободно време на Кастанеда и хакерите на сънища. На петия ден след срещата му с Борис телефонът иззвъня.

- Слушам... - каза той в слушалката в очакване, че това ще е потенциален клиент. Трепна, когато чу гласа на Борис.

- Здравей, Максим! - каза той. - Какво правиш?

- Чета Кастанеда.

- Браво! - похвали го Борис и Максим почувства шеговитост в гласа му. - Искаш ли да се видим?

- Кога?


- Ако си свободен, може и днес. Например в пет и половина на същата пейка. Какво ще кажеш?

- Става - съгласи се Максим.

- Тогава до скоро.

Борис остави слушалката. Максим се вслушваше още няколко секунди в сигнала. Погледна часовника - четири и половина. След час трябваше да е на „Ворошиловски проспект".

Беше свикнал да не закъснява, затова винаги подраняваше за срещите си. Така беше и сега - когато слезе от тролейбуса и се приближи към пейката, беше пет часът. Оставаше му просто да се разхожда из площада. Щом наближи уговореният час, започна по-внимателно да се вглежда в минувачите, но Борис се появи неочаквано, сякаш изплува от нищото.

- Привет! - Те се ръкуваха. - Е, ще се поразходим ли?

- Да се поразходим - съгласи се Максим. Двамата бавно тръгнаха по пътеката.

- Намери ли нещо в интернет?

Максим кимна:

- Намерих. Вие наистина ли сте хакер на сънища?

- Аз наистина съм хакер на сънища - кимна Борис. - Но нека си говорим на ти, ако не възразяваш... Нашите ме познават като „Слай", можеш да ме наричаш и така.

- Но в интернет няма нищо за теб? - Това беше не толкова въпрос, колкото констатация. Максим беше изучил добре материалите за хакерите на сънища, затова вече познаваше по име едва ли не всички тях, както и последователите им. - Не срещнах такъв никнейм.

- Името ми не е известно в мрежата, защото рядко се появявам там. А когато го правя, е под друг никнейм. Не обичам излишната популярност - Борис се усмихна. - Мнозина хакери предпочитат въобще да не се демонстрират. Така е по-безопасно.

Максим кимна:

- Разбирам. А хората, които те преследваха - да не са от ФСБ5? Четох, че имате проблеми с тях.

- Не, те бяха от противоположна служба. Виж, Максим, знанието привлича най-различни хора. Едни от тях са изследователи на непознатото - ние ги уважаваме, споделяме информация, приемаме ги сред нас. Но има и други, на които познанията на хакерите са нужни за съвсем други цели. Знанието е подобно на оръжие и мнозина са готови да платят добри пари, за да го получат. А когато разберат, че то не се продава, пускат в ход съвсем други методи: от дискредитиране на хакерите до залавянето им.

- Това го разбирам. Но ако става дума за знанието, все още доста неща не са ми ясни. Материалите, които намерих в интернет, са откъслечни и непълни. В главата ми всичко се е разбъркало - дори не мога да разбера как се отнасяте към Кастанеда. „За" него ли сте, или „против"?

Борис вдигна рамене:

- Досещам се накъде духа вятърът - каза той. - Това са отзвуци от интернетните войни... Виж, ако ние... да го кажем така, не уважаваме някои последователи на Кастанеда, това не означава, че сме против самия него. Кастанеда даде на хората знание - ново, необикновено. В това е неговата огромна заслуга. Готов съм да му се поклоня... - Борис шеговито свали невидима шапка. - Не сме съгласни обаче с онези, които отхвърлят всичко извън теориите на Кастанеда. Светът е голям, за всички има място под слънцето. Защо ли някои хора не обичат онези, които мислят различно от тях? - Той се вгледа в събеседника си, очаквайки отговора му.

Максим се смути:

- Не зная. Може би смятат, че са прави.

- Не - поклати глава Борис. - Просто се страхуват. Боят се, че някой ще ги изпревари, че ще ги избута в периферията на живота. И когато някой воюва с хакерите, по-скоро го вълнува не истинността на познанието, а личното му благополучие. Защо са разпънали Иисус? Понеже е проповядвал нещо различно от общоприетото? Не. А защото е посмял да води хората след себе си. Биха му простили всичко друго, но не и това. Както в днешния промишлен свят се води война за пазари, така и в света на човешките души непрестанно се борят за паството. Всеки примъква чергата към себе си.

- И хакерите ли не правят изключение от това правило? - подхвърли Максим.

Борис се усмихна:

- На хакерите нищо не им трябва. Те са си самодостатъчни. Правилно си забелязал, че в мрежата е трудно да се открият подробни описания на нашите методики, пък и въобще свестен разказ с какво всъщност се занимаваме. Защо е така? Защото не сме си поставяли за цел да се пропагандираме. Общуването вътре в нашия кръг ни стига. Дори и това, че за нас въобще стана известно, е досадна случайност. Затова сега не се опитваме да „разгръщаме" своите знания, а просто оставяме малка вратичка към тях за онези, на които те действително са интересни.

- Но защо не направите свой сайт, където разбираемо да се описва всичко? Вече пет дни опитвам да се ориентирам във вашите материали, но почти нищо не успях да разбера.

По устните на Борис се плъзна усмивка:

- Пет дни е сериозен срок. А относно сайта: лично аз нямам желание да се занимавам с него, пък и сред другите хакери не познавам такъв, който ще поиска да си губи времето. Достатъчно е, че от време на време правим семинари, като предоставяме за открит достъп някои наши разработки. Повече от нас не може да се очаква. Колкото до кашата в твоята глава, готов съм да ти помогна, за да въведеш някакъв ред. - Очите му проблеснаха насмешливо. - Така че, ако имаш желание, можеш да ми задаваш въпроси.

- Добре, да започнем от самото начало. Въпрос първи: кои са хакерите на сънища и с какво се занимават?

- Хакерите на сънища са изследователи на непознатото - отговори Борис. - Опитваме да разберем архитектурата на мирозданието и да вникнем в неговите закони. Но за разлика от учените използваме магическо описание на света. Ученият оперира само с онова, което може да пипне, измери и обрисува, да забоде с карфица, да класифицира. За разлика от него магът внася в привичното описание на света нещо, което не може да се опише и опознае, пък и не може да се говори разумно за него. Кастанеда нарича това непознаваемо „нагуал" - място, където обитава силата. Именно благодарение на нагуала обикновеният свят за мага се превръща в свят магически. А там е възможно всичко - като се започне от дреболии, например управлението на климата, и се завърши с по-сериозни неща като безсмъртието. Единственото съществуващо ограничение са пределите на твоята фантазия.

- А може ли да ми посочиш някои теми, върху които работят хакерите? - заинтересува се Максим.

- Те са много. Например една от групите разработва начини за прогнозирате и управление на събитията. Вече нещичко са постигнали, методиките им работят чудесно. Ето, погледни онази пейка... - Борис спря и кимна вляво от тях. - Искаш ли върху нея да кацне птичка? До десет секунди? Започвай да броиш! Хайде, не се стеснявай! Той се усмихваше. На Максим му се стори, че има някаква уловка.

- Сериозно ли? - попита неуверено той.

- Абсолютно. Впрочем може да не броиш повече... - Борис отново посочи пейката.

Максим погледна към нея - и трепна.

Пред очите му от клоните на близкото дърво върху облегалката й кацна врабче. Поскача малко насам-натам, остана неподвижно за миг, сетне изпърха и отлетя.

Борис с любопитство погледна Максим:

- Как ти се стори?

- Интересно е - съгласи се той и двамата бавно продължиха напред. - Но може и да е просто съвпадение?

- Може. Но не е. Искаш ли още някакъв пример?

- Ако е възможно...

- Добре. До една минута при теб ще дойде човек и ще те попита колко е часът. Достатъчно убедително ли ще бъде?

- Може би... - Максим се замисли, като се опитваше да прецени вероятността за такова събитие. Да, нищо свръхестествено нямаше. Но пък за цялото време, откакто разговаряха, никой още не беше попитал колко е часът.

- Ето го, вече идва. Онова момче. - Борис посочи с леко кимане момчето, което ги приближаваше.

Според Максим възможността именно това момче да ги попита за часа беше нищожна. Дори се усмихна: какво ли щеше да каже Борис, когато то ги отмине?

Но то не ги отмина! Спря на няколко метра от тях, погледна часовника си и тихичко изруга - явно беше спрял.

- Извинете, бихте ли ми казали колко е часът? - обърна се момчето към Максим.

Борис стоеше безучастно, сякаш това въобще не го засягаше.

Максим мълчаливо показа циферблата - гърлото му беше пресъхнало и не можеше да издаде звук.

- Благодаря - момчето кимна и ги отмина, като в движение навиваше часовника си.

Борис хвърли поглед към Максим:

- Нещо да кажеш?

- Впечатлява - призна той. - Но как е възможно?

- Просто зная как е устроен този свят и какви закони го управляват. Това означава, че мога да манипулирам реалността. Именно това е знанието на хакерите на сънища.

Максим помълча няколко секунди, за да събере мислите си:

- Каза, че с това се занимава една от групите? Значи те са много?

- Зависи. Има няколко основни групи, в тях са онези, които започнаха движението на хакерите, така да се каже, бащите основатели - Борис се подсмихна. - Аз съм представител на една от тях. С всяка такава група са свързани няколко други, в които влизат хакери от второто поколение. Има и такива, които засега само се интересуват от нашата дейност, ориентират се в публикуваните ни разработки. Всички те са свързани с нас. В някои страни и градове има групи, които работят въз основа на същите идеи, но самостоятелно, без да сме свързани. Така че, общо погледнато, не сме кой знае колко много.

- Имам още един въпрос: за света на сънищата. Защо сте избрали именно него за своите изследвания? Дава ли той нещо в практичен план?

- Разбира се - отвърна Борис. Те бяха стигнали до края на алеята, обърнаха се и тръгнаха обратно. - Съновният свят позволява да се намерят ключовете към много от тайните на мирозданието. Обикновено хората гледат на сънищата като на нещо несъществено, в най-добрия случай се опитват да ги тълкуват. Влез в която и да е книжарница и ще видиш, че е пълно с всякакви съновници. Хакерите подхождат другояче.

- Как?


- Да поседнем - Борис се отправи към близката пейка.

Максим се приготви да слуша и съжали, че няма диктофон, но се утеши с мисълта, че паметта му никога не го подвеждаше.

- В началото - продължи Борис - се опитахме да установим какви закони действат в съновния свят. Това беше трудна, но увлекателна дейност. Оказа се, че в съня на човек винаги съществува забрана за осъзнаване. Можеш ли да ми кажеш какво си сънувал снощи?

- Уж бях на лекции, после търсих в магазина резервни части за телевизори, после някой ме гонеше, но нищо повече не помня...

- Но знаеше ли, че спиш?

- Не - поклати глава той. - Сега разбрах какво намекваш: Кастанеда пише, че в съня си можеш да се осъзнаеш. Тоест да знаеш, че спиш.

- Точно така - съгласи се Борис. - Обикновено човек насън бива прехвърлян от сюжет на сюжет. В този смисъл прилича на сляпа марионетка. Кой обаче я управлява? Какво те ръководи насън и те заставя да правиш нещо?

Максим сви рамене:

- Не зная. Никога не съм мислил за това.

- Там е проблемът - кимна Борис. - Сънищата за нас са толкова обичайно нещо, че дори не се замисляме защо в тях нещо се случва именно така, а не иначе. Сънят си е сън, какво толкова да му мислим? А хакерите се замислиха и резултатът беше твърде интересен: всеки наш сън съответства на определена програма. Променя се сънят, променя се и програмата. Представи си как някой от време на време сменя дисковете в плейъра - в съответствие със записа на поредния диск ти се предлага един или друг сюжет на съновидение. И ти, понеже си послушна сляпа марионетка, дисциплинирано „озвучаваш" този запис. Тоест, вършиш нещо, с някого се биеш, бягаш или гониш. Десетки сюжети, а в тях ти си главното действащо лице. При това нямаш възможност да промениш записа, той е достъпен само за четене – „Read only”, казано на компютърен език. Но щом нашите сънища се определят от някаква защитена програма, то веднага се появява въпросът: а не може ли тя да бъде пробита, „хакната"?

- Оттук и названието на групата: „Хакери на сънища" - досети се Максим.

- Да - съгласи се Борис. - Какво съветва Кастанеда да правим, за да се осъзнаем насън?

- Да търсим ръцете си - уверено заяви Максим.

- Да ги видим насън. Правилно. Но какво представлява това действие, защо ни е то? Има ли смисъл?

Помага да разбереш, че спиш. Засега това разбрах. Борис продължи:

- Смисълът е в това, да вмъкнеш в програмата на съновидението своя малка програмка. „Вирус", който бавно, но неотклонно ще върши разрушителната си работа. В края на краищата съновната програма ще аварира - и ти ще осъзнаеш, че спиш. Фактически ще се събудиш насън, съзнанието ти ще се освободи от контрола на съновната програма. Сънят ще се превърне в съновидение. Как мислиш, какво ще се случи после?

- Ще направя нещо в съновидението си. Нещо по своя воля.

- Да, но за кратко. Много скоро - след минути, или дори секунди, съновната програма ще забележи аварията. Ще се опита да възстанови статуквото, тоест: или ще загубиш съзнание и ще се потопиш в обикновен сън, или просто ще бъдеш изхвърлен от съновидението и ще се събудиш. Но все пак ще получиш трохичка опит. С времето, ако не правиш грешки, тези трохички ще стават все повече. Накрая ще стане нещо чудно: на съновната програма ще й омръзне да се занимава с теб и просто ще прехвърли статуса ти на по-високо ниво. Тоест ще узакони съществуващото положение. Също като в живота. Колкото повече е нагушил някой крадец, толкова повече шансове има да стане депутат, губернатор, че и президент. Изборите окончателно ще укрепят новия му статус.

- Това вече е ясно - Максим се усмихна. - Макар че засега разговорите за съновиденията си остават за мен гола теория. Но вече започнах да търся ръцете си насън.

- Това с ръцете е добре, но мога да ти предложа по-ефикасен начин. Чете ли нещо за картографията на сънищата?

- Четох, но засега не съм се задълбочавал - призна Максим. - Наблягам върху Кастанеда.

- Това е добре. Но в практически смисъл се заеми с картографията на сънищата. Ако, разбира се, наистина те привличат тези теми.

- Привличат ме - отговори Максим. - И още как...

- Просто трябва да си дадеш сметка, че животът ти може кардинално да се промени. Нещо повече - може да загинеш и аз съм длъжен да те предупредя за това. Рискуваш вече само заради факта, че седиш заедно с мен на тази пейка. Това не е игра. Трябва да разбереш, че нещата наистина са сериозни.

- Разбирам - каза Максим. - Съжалявам само, че не узнах по-рано за хакерите на сънища.

Борис кимна.

- Естествено, приятно ми е да чуя това - каза той. - И все пак бъди предпазлив. Никой от твоите приятели и познати не бива да знае с какво се занимаваш. И разбира се, не разказвай за мен. Това е залог не толкова за моята, колкото за твоята безопасност. Просто ми повярвай!

- Вярвам ти.

- Тогава имам още една молба: както вече си разбрал, в интернет има множество най-различни форуми за съновидения и в някои от тях се обсъждат техники на хакерите на сънища. Моля те засега да не участваш в тези дискусии. Чети, но не се регистрирай в тях и не изпращай никакви съобщения.

- Опасно ли е?

- По-точно казано - може да бъде опасно. Затова бъди предпазлив.

- Добре, разбрах - Максим се замисли дали да зададе на Борис въпроса, който го интересуваше. Все пак се реши: - Искам да те попитам: тогава как избяга от интернет кафето? Що за методика беше това?

- Може да бъде наречена „телепортация" - преместване в друго място на този свят. Макар хакерите да предпочитат израза „портал". Ако умееш да отвориш портал, при опасност винаги можеш да изчезнеш, като преминеш на безопасно място.

- Трудно ли е да се овладее подобно умение?

- Трудно е - кимна Борис. - Но е възможно. А сега трябва да вървя, чака ме работа. Ще ти позвъня.

- До скоро. Желая ти успех.

Този път Борис тръгна не към подлеза, а нагоре по „Большая садовая". Максим го изпрати с поглед, докато изчезна в навалицата.

Срещата остави у него твърде противоречиви чувства. Струваше му се, че Борис все се колебае и го преценява. Може би и затова не му даде телефона си. Значи все още не му се доверяваше? Нормално - как да вярваш на някого, когото не познаваш?

Доверието трябва да се заслужи.

  1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница