Програма за картографиране на сънищата. Струва ми се, че тя ще позволи на много руски момчета и момичета да забравят алкохола и наркотиците. Ще им посочи достоен път към света на сънищата



страница2/8
Дата05.12.2017
Размер2.69 Mb.
#36110
ТипПрограма
1   2   3   4   5   6   7   8

Втора глава

Легионът

Преди десет-петнадесет години това беше обикновена вилна зона. Тиха, уютна, с плитка и много красива рекичка, в която децата обожаваха да шляпат и пляскат. Но след време мястото беше харесано от съвсем други хора. Те не се интересуваха от картофи и репички и въобще не горяха от желание да разкопават лехи. Просто тук им хареса.

Вилните парцели се изкупуваха един след друг. Ако някой не искаше да се раздели със своя, отначало вежливо го молеха да премисли - това обикновено беше достатъчно. С упоритите разговаряха другояче - говореше се, че някои от тях така и не били намерени после, блатата наоколо нямаха чет...

По този начин за десетина години в уютния горски рай израсна елитно крайградско селище. Най-престижните вили се разположиха по брега на реката. Собствениците им сякаш се съревноваваха по разкош. За обикновени хора входът беше забранен - пътят към селището беше преграден с бариера, до която винаги дежуреха охранители.

Тази къща външно с нищо не се различаваше от другите - същото налудничаво охолство, същото желание да се покаже кой кой е в този свят.

И все пак сградата не беше съвсем обикновена. Ако човек се вгледаше внимателно, можеше да забележи и двете сигнални полоси, и видеокамерите на подстъпите към нея. Покрай тежката кована ограда се разхождаше двойка бултериери, които мрачно оглеждаха наоколо. Отвътре при входните врати се бяха разположили двама охранители, други двама дежуреха до верандата. Гостоприемство, няма що!

На втория етаж, в уютен кабинет, украсен с картини на световни майстори, разговаряха трима души.

Високият и костелив господин на около четиридесет и пет години, в скъп халат и меки чехли, беше домакинът. Той седеше в любимото си кресло, бавно подръпваше от лулата си и пускаше към тавана струйки дим. Погледът му излъчваше спокойствие, но в него се чувстваше странна тежест, сякаш беше пълен с олово. Замислено слушаше своите гости и понякога задаваше уточняващи въпроси.

Другите двама не изглеждаха така внушително.

Единият, на около четиридесет години, мачкаше в ръце носна кърпа и от време на време изтриваше капки пот от челото си.

Другият, дебеличко човече с подпухнало лице, се опитваше да избегне погледа на домакина - откровено се страхуваше от този мрачен, мълчалив човек.

- Е, добре... - Той извади лулата от устата си. - Да допуснем, че наистина е така и той повече не се появява в интернет. Но нали не е сам, има някакви контакти с другите хакери или с онези, които ги подкрепят. Крамер, вие ме учудвате... доколкото си спомням, наскоро се хвалехте, че имате прекрасни специалисти. Ами в такъв случай работете - трябват ми резултати, а не глупави оправдания! Разбивайте чекмеджета, преглеждайте кореспонденция, подслушвайте телефонните разговори на всички, които по някакъв начин са свързани с хакерите! Няма как Слай да е изчезнал безследно. Все ще се покаже някъде. Помнете, скъпи ми Крамер - няма да ви простя втора грешка! И без друго съсипахте доста неща.

- Но тогава не знаехме, че той може да отваря портали! - понечи да се оправдае събеседникът му. - Нали не е нормално? Кен ни убеждаваше, че Слай не би могъл да го направи, защото били необходими специални условия...

- Вашият Кен е кръгъл идиот - каза стопанинът и пусна облаче дим към тавана. - Просто трябваше само да ми съобщите, че сте открили Слай. Тогава аз щях да обмисля операцията за залавянето му. А какво направихте вие? Прииска ви се да ми се подмажете, решихте сам да го хванете. Глупаво, Крамер! И непростимо. През цялото време забравяте кой е насреща ви. Дали пък не остарявате?

- Трябваше да действаме бързо! - възрази Крамер. - Можехме отново да го изгубим, затова наредих залавяне. В края на краищата такива решения са от моята компетентност.

- Аз решавам какво е от вашата компетентност и какво не е. Защо не ми съобщихте за писмото на Айрис?

- Но в него не пишеше нищо за Слай!

- Крамер, учудвате ме. Започвам да съжалявам, че ви възложих тази задача. Хакерите явно не са лъжица за вашата уста. Ако способностите ви са недостатъчни, за да оцените сам ситуацията правилно, просто намерете кадърен анализатор. Защо узнавам за отпътуването на Елза две седмици след завръщането й?!

Събеседникът му мълчеше с наведени очи.

- Ами ако е била при хакерите? Вие даже не сте благоволили да узнаете къде е пътувала... - В гласа на домакина се мярна раздразнение.

- Елза не е от хакерите - тихо отвърна Крамер. - Не можем да следим всички, които се интересуват от техните методи.

- Защо не можете? Пари ли не ви достигат? Кажете и ще ви дам още!

- Парите стигат. Добре, ще събера още хора. Ще следим всички, до които се докопаме.

- Надявам се - домакинът отново захапа лулата си. - Всичко това започва да ми омръзва.

- Обещавам, че такива грешки повече няма да има - рече Крамер.

- Радвам се да го чуя. След два дни очаквам от вас пълен писмен отчет за ситуацията. И не забравяйте, че поредният сериозен провал ще бъде финалният в кариерата ви. Сега вие, Волдемар Владимирович. - При тези думи мълчащото досега пълничко човече се накокошини. - Доколкото си спомням, предишната седмица ми обещахте подробна информация за перспективните договори на нефтената компания. Така и не получих тази информация.

Човечето нервно закърши ръце:

- Виждате ли, господин Дагс, възникнаха някои технически трудности. Нашият човек там сега е командирован в Иран, а без него нямаме достъп до нея. Но веднага щом се върне...

- Защо не се погрижихте по-рано? След седмица вашата информация няма да струва пукната пара. Или смятате, че плащам за черните ви очи?

- Господин Дагс, всичко ще бъде изпълнено, обещавам. Той ще се върне след два дни, и още в понеделник... не, в неделя вечерта цялата информация ще е на бюрото ви.

- Да се надяваме - уморено въздъхна домакинът, като го гледаше с отвращение. - Крамер, имам въпрос към вас. Преди половин година обещахте да организирате младежки спортен клуб в източния район. Доколкото зная, този клуб и досега го няма. Каква е причината, липса на инструктори?

- Инструкторите са налице, обаче се появи проблем - Крамер изтри челото си с кърпата. - Подходящи помещения има само в Двореца на културата, но там вече всичко е заето.

- Не може ли да се очисти някое?

- Опитахме се - намръщено отговори той. - Обаче там са едни такива яки, от фолклорната група, дето скоро ги даваха по телевизията. Тридесет души. Опитахме да си поговорим с тях, но...

- Отнесохте тупаниците - довърши вместо него Дагс.

- Какво можех да направя? - попита злобно Крамер. - Да ги изпозастрелям?

- Крамер, учудвате ме. Няма ли други методи? Разберете как стои въпросът с наема им, със сметките за парно и другите глупости от този род. Аз ли да ви уча? Притиснете директора, нека той ги изхвърли като мръсни котета. Обещайте му безплатен ремонт, ако трябва, пари му дайте в края на краищата!

- Директорът не става за тия неща - навъсено отвърна Крамер. - Някаква жена, дребна една такава. Тя самата е филоложка, та държи на фолклора, все едно си стиска гащите.

- Все пак се постарайте да измислите нещо - например чрез отдела за култура. Трябва да подготвяме някъде младите си кадри. - Стопанинът се облегна в креслото и пусна облаче дим към тавана. - Господа, свободни сте! И се постарайте следващия път да ми донесете добри новини.
Картографията на сънищата се оказа увлекателно занимание. Доколкото Максим успя да разбере, хакерите на сънища обичаха да използват в работата си различни хитрости - „триксове", както самите те предпочитаха да ги наричат.

В случая бяха постъпили по същия начин. Основна цел беше осъзнаването в съня, но вместо по примера на Кастанеда да търсят насън ръцете си, те предлагаха да се състави карта на съновния свят. Фактически бяха заменили досадното търсене на ръцете с твърде интересно действие. А там, където има интерес и увлечение, обикновено се получава добър резултат.

Първата крачка в картографията на съня беше воденето на дневник, в който редовно се записваха всички сънища. Но главното внимание бе насочено не към сюжета, не към случките, а към местностите, където се разгръщаха събитията. Сюжетът се нахвърляше накратко, мястото обаче се описваше и рисуваше най-старателно. Когато се събираха няколко десетки сънища, можеше да започне съставянето на картата и мозайката от съновни ландшафти да се обедини в единно цяло. Важен беше не толкова крайният резултат, колкото ангажираността с тази работа.

Отначало върху картата имаше много бели петна и повечето от парчетата й въобще не можеха да се напаснат. Но ако се вярваше на теорията, по-късно всички тези петна постепенно щяха да се запълнят и съновната страна да придобие известни очертания. Тук настъпваше твърде важен момент - когато се озове в поредния сън, човек изведнъж си спомня, че вече е бил по-рано на това място. Вниманието му веднага надделява и той „се събужда насън" - тоест придобива осъзнаване, простият сън се превръща в съновидение.

Засега Максим не можеше да определи какво представлява съновидението, но самата идея да бъде изработена карта на съновния свят му хареса. И той с ентусиазъм се залови за тази работа.

Нямаше желание да чака, докато се натрупат нужното количество сънища, затова просто започна да си спомня какво е сънувал напоследък. Странно, но се оказа, че паметта му пази дори множество детски сънища - и той, разбира се, веднага ги записа. С местностите нещата не бяха толкова добре, затова накрая събра около десетина от тях, в чиято точност беше уверен. Не намери подходящ картон, но откри една стара географска карта, чийто гръб очевидно бе най-подходящата територия за картографиране на сънища.

Както и предупреждаваше теорията, засега Максим не успя да свърже парчетата от различните местности. Но не се отчая. Разпредели ги, доколкото можеше, по картата и започна да чака нови.

Сънища имаше, но не кой знае колко. По-точно казано, просто не запомняше повечето от тях. Понякога, будейки се нощем, ги помнеше и в най-дребните им детайли. Но щом сутринта отвореше очи, от тях в най-добрия случай бяха останали жалки откъси.

Наложи се да смени тактиката.

Сега до леглото му винаги имаше масичка с лист и химикалка. Когато се събудеше нощем и помнеше някакъв сън, веднага го записваше - кратко, с по няколко думи. Дори не се налагаше да пали лампата, достатъчна беше светлината на стенния електронен часовник. Сутринта отново нищо не помнеше, но щом погледнеше записките си, в съзнанието му веднага изплуваха някакви образи - тази нишка се оказваше достатъчна, за да си припомни съня. Броят на знаците, които рисуваше върху съновната карта, бързо започна да расте.

От срещата с Борис измина близо седмица, но нямаше никакви вести. Започнаха да го налягат неприятни мисли. Допускаше, че може би не му е харесал и той е решил да прекрати контактите си с него. Всеки ден очакваше да звънне телефонът.

Засега не успяваше да се осъзнае насън и това силно го дразнеше. Когато четеше в интернет съновните форуми, оставаше с впечатлението, че почти половината участници там са съновидци. Та с какво бе по-лош от тях? Защо те успяваха, а той не?

Така изминаха почти две седмици. От Борис нямаше никакви вести. Максим вече започваше да свиква с мисълта, че хакерската му епопея е приключила още в началото.

Тази нощ той си легна доста късно - препрочиташе Кастанеда. Угаси лампата и дълго лежа с мисълта защо не успява да проникне в страната на сънищата. Нали вече знаеше, че всички тези чудеса са реално възможни. С тези мисли заспа.

Видя сън. Вървеше по брега на река, а вляво от стръмния склон стърчаха костите на някакви древни животни. Той се приближи към тях и потърси зъб или нокът - струваше му се, че това ще е интересен сувенир.

Зад гърба му се чу глас:

- Аха, ето къде си бил...

Максим се обърна. Пред него стоеше Борис.

Беше в сини джинси и тъмна риза, в пояса му бе затъкнат малък кинжал. Странно, че ходеше така, всеки милиционер можеше да го спре.

- Какво е това? - Борис с любопитство огледа костите.

- Мисля, че са кости от гущер - отвърна Максим. - Искам да намеря нокът.

- Кости? - учуди се Борис. - Къде виждаш кости?

Максим объркано погледна брега. Вярно - нямаше никакви кости. Единствено полуизгнили дънери - явно след срутване склонът беше затрупал някаква сграда. Той се наведе и вдигна един ръждив гвоздей, видя наблизо парче от счупена подкова.

- Навярно тук някога е имало ковачница - Максим подаде гвоздея на Борис.

- Тук не е имало никаква ковачница - възрази той. - Ще се наложи да ти помогна малко. Дай ръцете си! - И го хвана за китките.

Максим изпита твърде странно чувство. Може би трябваше да направи нещо, но не помнеше какво точно. Озърна се мъчително наоколо, погледна в блестящите очи на Борис. Те сияеха, а целият му облик излъчваше сила. Разбира се, та нали беше хакер на сънища...

Хакер на сънища.

Сънища.


Сън...

Последно усилие - и Максим зашеметено се озърна наоколо.

- Добре дошъл в страната на виденията - Борис пусна ръцете му и се усмихна. - Как се чувстваш?

- Нормално... - Максим продължаваше да се оглежда и възторжено разбра, че наистина спи. В същото време това не беше сън, съзнанието му работеше съвсем нормално.

- Намираш се в съновидение - обясни Борис, сякаш четеше мислите му. - Аз не съм в града, наложи ми се да замина за малко. Ще се върна следващата седмица. Реших да те посетя в съня ти. Но имай предвид, че в момента съновиждаш чрез моята енергия. Трябва да се научиш да го правиш сам.

-Да, разбирам...

- Колкото до костите или тези дъски - Борис побутна с крак една греда, - това е само илюзия. Някога ще се научиш да виждаш истинската същност на нещата, които те обкръжават. О, викат ме... трябва да бързам, чака ме работа!

И го тупна по рамото:

- Ще се видим след седмица. Забавлявай се! - Той се усмихна, обърна се и изчезна.

Пред Максим веднага падна мъгла. Стана му трудно да поддържа концентрацията си. След още няколко секунди всичко започна да се размива.

Отвори очи.

Беше в леглото си. Върху стената все така светеха зелените цифри на електронния часовник - четири часът и тридесет и две минути. Впрочем това не го интересуваше. Лежеше и се усмихваше, защото душата му беше изпълнена с възторг от необикновения сън. Направо съновидение! За такива неща във форумите се говореше примряло, като за висш съновен пилотаж.

Не успя да заспи повече, защото емоциите го бяха завладели изцяло. Сега знаеше какво представляват съновиденията. И реши, че на всяка цена ще стигне до тях самостоятелно.

Поредната среща с Борис пак беше неочаквана. Беше хубав неделен ден и слънцето просто мамеше навън. Отначало Максим отскочи до пазара за части, после надзърна в магазините. Към обяд се озова до градския парк.

Можеше и да го отмине. Но желанието му да се разходи под сенките на дърветата беше тъй силно, че той се колеба само за миг, след което тръгна към централната алея. В неделния ден тук имаше доста хора, затова почти веднага свърна към една по-отдалечена странична алея - обичаше да се разхожда сам. Знаеше, че Борис не е тук, и затова трепна, когато го видя върху пейката пред себе си. Не се усъмни и за секунда, че е той. Борис не беше сам. До него седеше високо и тъмнокосо момиче. Явно той беше казал нещо весело, защото момичето шумно се смееше.

Максим се почувства неловко, очевидно се беше озовал тук в неподходящ момент. Все още имаше време да се обърне и отдалечи, докато не са го забелязали. Така и щеше да направи, но в този момент Борис го видя и махна с ръка. Направи го така спокойно и делнично, сякаш отдавна знаеше за присъствието му. Трябваше да отиде при тях.

- Добър ден - поздрави Максим и любопитно погледна към девойката. - Здравей, Борис. Не очаквах да те видя тук.

Борис стисна ръката му:

- Привет. Запознайте се, това е Айрис. Сядай!

Максим се настани до Борис. Момичето през цялото време го разглеждаше с лека усмивка.

- Значи това е нашият млад талант? - попита тя. - Засега нищо особено. Очаквах повече.

- Несправедлива си - засмя се Борис. - Спомни си каква беше ти пред пет години.

- Аз бях удивително красива и очарователна - отговори девойката, като продължаваше да гледа Максим. Зеленият й поглед беше тъй силен, че буквално го притискаше към земята. - А сега съм още по-красива. Не е ли така?

- Разбира се - побърза да се съгласи Борис и се обърна към Максим. - Не обръщай внимание на шегичките й. Айрис е сталкер и в това си качество може да бъде всякаква. Засега обаче предпочита да е настървена котка.

- Просто мъжете припадат от този образ - обясни Айрис. И аз мога да ги въртя на малкия си пръст.

- Не всички - уточни Борис.

- Така е. Но изключенията само потвърждават правилото. Нали, момче?

Въпросът беше насочен към Максим. Той неволно се намръщи. Каквото и да отговореше, щеше да изглежда глупак. Да каже, че не е момче - глупаво. Да отговори на въпроса - значи безропотно да приеме „момчето", а тази госпожица му е връстница и не бива да й се позволява да се държи така безцеремонно.

- Вестникът пише, че реколтата от банани в Африка тази година е добра - отговори той. - Маймуните няма да умрат от глад.

Борис и девойката се спогледаха и се разсмяха. Борис даже изръкопляска, очите му доволно блеснаха. Айрис се смееше, отметнала глава назад. Максим неволно отбеляза колко е красива шията й.

- Казах ли ти? - рече Борис. - Боговете никога не грешат. И забележи, че той дойде тук в точния час.

- Не е зле - съгласи се Айрис. Тя вече не се смееше, а от упор го разглеждаше и пред бездънните й зелени очи Максим се чувстваше доста неуютно. - Добре, момчета, аз трябва да вървя. Искам да отскоча и до солариума.

Тя грациозно стана от пейката и се протегна. Нямаше как да не се забележи стройната й фигура.

- До утре, Слай! А с тебе ще се видим пак.

Подари на Максим вълшебен поглед, преметна на рамо изящната си кафява чантичка и тръгна към изхода на парка.

Походката й беше върхът на съвършенството. Той я гледаше омагьосан, докато тя се скри от очите му.

- Котките са я научили да ходи така - обади се Борис и върна Максим към реалността. - Надявам се, че не й се сърдиш?

- Тя също ли е хакер на сънища?

- Да, от най-добрите. В моята група е.

- Колко души сте в групата?

- Шестима.

- Организирани сте така, както описва Кастанеда?

- Не съвсем. При Кастанеда на всеки член се отрежда определена роля и всичко зависи от общата енергия на групата. Нашият подход е по-различен. Изхождаме от мисълта, че поначало човек е способен да постигне всичко сам и в това отношение съдбата му не зависи от тази на други хора. Нашите групи са общности от хора, свързани с приятелство и взаимни интереси. При отделни експерименти използваме общата енергетика на групата, но не я издигаме в принцип.

- Ясно... Айрис също ли живее тук, в Ростов?

- Не, тя е от Белгород. С нея сме тук по работа. Внимавай, тя е упорита. Щом хвърли око на нещо, край - ще го има.

- Да хвърли око на нещо, значи да го поиска. Но нима маговете имат желания? - Максим с интерес погледна събеседника си.

- Виж... Кастанеда, разбира се, говори интересни неща, но нито един принцип не бива да се издига в абсолют. Нали да се откажеш от желанията така, както ти разбираш това, означава да се откажеш от този свят, да издигнеш преграда между себе си и него? Но това не е изход от проблемите; и човекът, който се фука с това, че не притежава нищо, само си придава важност. Въпросът не е какво притежаваш и дали въобще притежаваш нещо, а как се отнасяш към това? Мога да кажа, че мнозина хакери, включително и аз, не сме бедни хора. Но се отнасяме към богатството не като към самоцел, а като към средство, позволяващо ни да живеем според желанията си, а не така, както ни диктуват обстоятелствата. При това разглеждаме умението да си подсигурим достоен живот като практическо упражнение в хакерския сталкинг. А колкото до Айрис - в интонацията на Борис се появи весела нотка, - нейното ниво е толкова високо, че сама избира какви желания да има. И е винаги безупречна - помни това, ако някога се опиташ да съдиш постъпките й.

- Аз и не ги съдя - сви рамене Максим.

- Аз и не те обвинявам - подсмихна се Борис. - Говорим си.

- Ясно... Много ли хакери има в Ростов?

- Засега нито един - Борис поклати глава. - Може би ти ще си първият.

- И все пак кои бяха онези хора? Или е тайна?

- Не, не е тайна - Борис се замисли. - Проблемът е, че този свят е значително по-сложен, отколкото ни се струва. Никой от нас не може да го възприема цялостно. Обикновено боравим с неговия доста окастрен модел, който се е оформил в нашето съзнание. Погледни - слънце, дървета, синьо небе. Деца ядат сладолед, птички пеят. Направо идилия. Ала това е само част от цялото. И ако ние с теб в момента не възприемаме нещо, това не означава, че то не съществува. Според теб как ние си съставяме впечатление за едни или други събития?

- Въз основа на това, което виждаме и чуваме - отговори Максим, без да разбира накъде клони Борис. - Четем вестници, гледаме телевизия. Слушаме радио.

- Безспорно е, че е така. Ако някъде се води война, ние узнаваме за нея от телевизията и вестниците. Ако нямаше информация, нямаше как да се досетим какво се случва. Съгласен ли си?

- Да - кимна Максим.

- Добре. Сега помисли колко събития са прелетели безследно покрай вниманието ти само защото за тях никой никога нищо не е споменал. Тези събития реално са се случили и се случват, но ти нищо не знаеш за тях. Както не знаят и повечето хора. При това най-важните тайни остават зад кадър. Може би някъде тук, съвсем наблизо, в тази минута се случва нещо съдбоносно, но ние нищо не знаем за него...

Борис отново замълча и след доста дълга пауза продължи:

- Някъде около деветдесет и шеста година усетихме присъствието на твърде силна организация. Отначало решихме, че е ФСБ, но скоро стана ясно, че тези хора нямат отношение към държавните спецслужби. Точно по това време работехме с така наречените „Хроники на Акаши" - информационните полета на Земята. Взетата от там информация ни помогна да се ориентираме в ситуацията. Когато отделните парчета от мозайката се събраха в цялостна картина, честно казано, се объркахме. Стана ясно, че съществува могъща организация, наречена „Легионът". Всъщност, това е истинско световно правителство - именно Върховните господари на Легиона определят повечето от събитията, които се случват в света. В днешно време всяка държава е повече или по-малко под негово влияние. Докато съществуваше Съветският съюз, територията му беше практически недосегаема. Затова Йерарсите на Легиона - неговите Върховни господари, разработиха и проведоха операция за разрушаването му. Това им се удаде напълно и съветската империя престана да съществува. Сега легионерите се стремят да разрушат Русия и върху територията й да се появят няколко дребни държавици под техен протекторат. През последните десет години те забележимо активизираха дейността си.

- Но защо им е това? - попита Максим, все още скептично настроен към думите на Борис.

- Те много добре разбират, че ако не успеят да покорят Русия сега, може и да нямат друг шанс. Те се страхуват от нас, имам предвид руския народ. Ние не осъзнаваме своята уникалност; просто в хода на историята руският народ не само не е разпилял духовния си потенциал, но и го е увеличил, което народите от Запада не са успели да сторят. Ние живеем със Сърцето - те с Ума. В нашата душа има Бог, в тяхната - Долар. Те са изгубили душата на нацията си, онази своя част, без която човек все повече потъва в бездната на технократичния свят и в дълбините на мрака. Остава им само едно: максимално да грабят от това, с което разполагат, и сетне да опитат заедно със себе си да повлекат и нас в пропастта на мракобесието. Само фактът, че съществува независима и православна Русия, им действа като червено на бик. Ето защо в момента против нея са хвърлени огромни сили. Всичко това се е превърнало в своеобразен кръстоносен поход и срещу нас са се обединили даже бивши непримирими врагове. Целта им е обща: да смачкат Русия, пък после ще се разберат помежду си. Максим каза:

- Склонен съм да повярвам, че Русия не е обичана кой знае колко. Но това, което говориш, звучи прекалено фантастично. Врагове, заговори... А милицията, ФСБ? Те не Противодействат ли на легионерите?

- Нещата не са толкова прости. Проблемът е, че в повечето случаи легионерите действат под прикритие. Примерно отделен чиновник или мафиот може и въобще да не подозира, че служи на Легиона. Мнозина въвлечени, малцина посветени - това е принципът им. Използват твърде ефикасна схема за завземане на управлението: издигат на виден пост свой човек, след което цялата възглавявана от него структура започва да работи за Легиона. Именно това се е случило с много регионални управления на вътрешните работи - ръководят ги легионери. Легионерите превземат съдилищата, прокуратурата, данъчните служби, охранителните фирми. Мнозина кметове и губернатори са техни членове. Единствената структура, която реално може да се противопостави на Легиона, е ФСБ. Но тази й дейност си има своята специфика - с борба срещу Легиона се занимава секретен отдел, затова и обикновените сътрудници на ФСБ нищо не знаят по въпроса.

- Добре, обаче какво отношение има всичко това към вас? Борис не отговори веднага, явно събираше мислите си:

- Това е сложен въпрос. Хакерите изследват на първо място неизвестното. Когато узнахме за Легиона, категорично решихме, че борбата с него не ни засяга. В този свят има твърде интересни неща, за да си губим времето с разни негодници. И щяхме да се занимаваме единствено с тях, ако самият Легион не беше спрял вниманието си върху нас. Те се заинтересуваха от нашите разработки и в ултимативна форма ни предложиха да споделим с тях резултатите от изследванията. Естествено, ние отказахме. Тогава те ни обявиха война. Бяхме поставени пред избор: или да загинем, или да се подчиним. Накрая избрахме третия вариант: активната съпротива.

Разбира се, подходихме по своему към проблемите. В началото анализирахме обстановката и открихме странна картина: оказа се, че някои градове са учудващо приветливи за живеене, а други въздействат твърде негативно върху хората. Хакерите се опитаха да изяснят причините за това и стигнаха до следния извод: животът в един град пряко зависи от това, какви са хората в него. Уж банална истина, но зад нея се крият важни подробности. Оказа се, че всеки град има своя аура, енергия. Щом енергията е добра, тя автоматично модулира с благотворните си вибрации аурата на жителите. В такъв град дори лошият човек постепенно се избавя от недостатъците си - средата просто не му позволява да разваля още характера си. И обратно, ако добър човек се озове в пропит със зло град, това заплашва да огруби душата му. Но най-учудващото откритие беше, че духовната атмосфера даже на някой голям град може да зависи от енергията само на един човек. Започнахме да изучаваме този феномен и в резултат създадохме групата на Пазителите. Пазителят е човек, който има задача да поддържа добра духовна атмосфера в даден град. Изследванията посочиха, че за Пазители най-подходящи са жените поради особеностите на тяхната енергия. Всеки Пазител преминава специална подготовка, след което се премества да живее в град с духовно увредена атмосфера. Заедно с него отиват още двама хакери. Тримата стават ядро на бъдеща група. Там, където се появи Пазител, животът на хората се подобрява. Ако този опит се разпространи навсякъде, на легионерите ще им се наложи да си вървят, защото просто няма да имат подкрепа в обществото. Борис отново замълча. След малко добави:

- За съжаление до този финал е още твърде далеч. Легионът е много силен и не можем да му се противопоставим открито. Затова се налага да спазваме максимална предпазливост.

- Взаимодействате ли си с ФСБ? - попита Максим.

- Какво да ти кажа... ФСБ е доста своеобразна организация. Момчетата там си имат свой подход към живота и специфичен възглед за нещата. Те са хора на държавата и за тях защитата на нейните интереси е по-важна от интересите на конкретния човек. Именно на тази почва неведнъж сме имали конфликти. Не сме против да им помагаме с каквото можем, но не обичаме да ни използват в чужди игри. Свикнали сме да бъдем равноправни партньори, а ФСБ винаги се стреми да контролира. За нас това е неприемливо, затова и до този момент нямаме приятелски отношения с хората й. Може да се каже, че сме между два воденични камъка - ФСБ и Легионът.

- Казваш, че ФСБ се опитва да ви използва. Значи там вярват в магията? Борис се усмихна:

- Момчетата там са убедени прагматици. За тях не съществуват нито вяра, нито неверие. Те оперират само с факти. Фактите говорят, че в магията има рационално зърно. Още по времето на Съветския съюз бяха организирани няколко секретни изследователски института, които се занимаваха с проблемите на парапсихологията. Всички те, разбира се, бяха подчинени на специален отдел във ФСБ. Подобни изследвания се извършваха и в САЩ. В крайна сметка се появи още един фронт на противопоставянето между САЩ и Съветския съюз - магическият. Щатите заделяха огромни средства за тези изследвания. Съюзът харчеше значително по-малко. В резултат загубихме тази война, което на свой ред доведе до разпадането на Съветския съюз. Руските специални служби си направиха изводи и сега се отделя много по-голямо внимание на изследванията в областта на парапсихологията. Руската школа в парапсихологията - по точно, във военната парапсихология, сега отново излиза на челни позиции, което влияе и върху състоянието на страната. За Легиона това е абсолютно неприемливо, ето защо сега против Русия са хвърлени толкова сили.

- Разкажи ми по-подробно за Легиона.

- Естествено, трябва да познаваш врага. Той представлява твърде силна и разклонена структура. Главната й особеност е в това, че цялата върхушка на организацията има пряко отношение към магическия свят. В този смисъл Легионът е магически орден. Разбира се, това не се отнася за редовите му членове, те са обикновени пешки. Начело е Върховният йерарх. На него е подчинен Съвет на йерарсите, съставен от дванадесет души. За всяка страна отговаря Владетел. На следващото, по-ниско ниво са Кураторите, които отговарят за конкретни направления от дейността. Следват Наместниците - те ръководят регионалните подразделения на Легиона. Такива има почти във всеки голям град.

- В Русия също ли има Владетел?

- Да. Всичко тук се ръководи от Дагс, който е назначен за Владетел преди осем години. Отговаря за републиките от бившия Съветски съюз.

- Дагс също ли е никнейм?

- По-скоро - магическо име. В света на магията не е прието да се използват истинските имена.

- Ти каза, че Легионът представлява световно правителство. Но как се отнасят към това европейските страни? Нали там има солидни демократични традиции... Едва ли Франция и Англия ще търпят някой да се меси в работите им.

Борис поклати глава с престорен укор:

- Прекалено вярваш на легенди. Демокрацията съществува само в болните мозъци на хора, които не виждат по-далеч от собствения си нос. Виж какво става в света! Проследи не отделни случки, а общите потоци на събитията - и ще разбереш, че съм прав. Легионерите отдавна са си поделили света, при това не даже на сфери на влияние - те смятат това за отминал етап, а според предназначението, което дават на отделните региони. На Русия е отредена ролята на суровинен придатък, нищо повече. Виж само как през последните десетилетия ни отнемат съюзниците, изтласкват ни от различни райони по света. Само наивен човек може да смята това за случайност. Сега такива мероприятия се набелязват върху цялото Пространство на бившия СССР; това може да бъде поредица от държавни преврати в бившите съюзни републики - легионерите искат да имат там управници, които са им верни.

- САЩ ли ръководят световното правителство?

- Точно обратното - то контролира САЩ. Докато на световното правителство са му изгодни силни Съединени американски щати, те ще бъдат такива. Но е достатъчно да бъде променена конюнктурата - и за САЩ също ще настанат трудни времена. Световното правителство е наднационално и интересите на един или друг народ не означават нищо за него.

- Ама в Русия наистина ли има легионери? - Гласът на Максим потрепна.

- Никнат навсякъде, където не ги сееш. Има, и то доста.

- Не те ли е страх да си тук сега, в този момент?

- Засега не. Винаги зная, когато приближава опасност. Нали никога не пресичаш, ако свети червено. Така и аз - щом видя червена светлина, чакам, докато стане зелено.

Максим се усмихна.

- Какво му е смешното? - учуди се Борис.

- А, нищо... Само си помислих, че ако не бях се отбил днес тук, нямаше да видя Айрис и да узная толкова интересни неща.

- Непременно ще кажа на Айрис, че си я поставил на първо място. Колкото до нашата среща, тя изобщо не е случайна. Нали си чел Кастанеда - спомни си как неговият учител дон Хуан го чака на пазара. И Кастанеда отива там просто защото не може да не отиде. Така е и в нашия случай - аз поисках да се срещна с теб и двамата с Айрис дойдохме тук. Побъбрихме си, а в това време ти се появи.

- Но аз се оказах случайно тук - възрази Максим. - Можех изобщо да не дойда.

- Обаче дойде. Именно това е магията - умение да се манипулира реалността. Спомни си врабчето и онова момче с часовника. В този смисъл ти не си нещо различно от тях. Надявам се, не се обиждаш ...

- Не, но все пак ми е малко страшничко.

- По принцип магията е странно нещо - Борис се надигна от пейката. Максим го последва. - Е, поприказвахме си. Пак ще се видим.

Той смигна на Максим, тупна го по рамото и бавно си тръгна.

Максим гледаше след него, докато се скри. После се озърна - слънцето грееше, в клоните на дърветата врабчета звънко се караха помежду си. Наблизо се чуваше детска глъч. Привична, радостна картина - и на нейния фон колко далечни и илюзорни изглеждаха разговорите за някакви легиони и световни правителства, за наместници и владетели.

Максим бавно тръгна към изхода на парка, потънал в мислите си. Чак когато се озова на „Большая садовая", се сети за още нещо - че всъщност може би именно тишината и спокойствието в този свят са илюзия.

Борис звънна още в понеделник. Максим вече бе свикнал между срещите им да изминава поне седмица, затова гласът в слушалката беше приятна изненада.

- Искаш ли да летиш до Сибир? За около три дни? Разходите са за сметка на фирмата.

- Нямам нищо против - съгласи се Максим. - А къде по-точно ще летим и какво ще правим?

- Ще летите с Дана, тя е от нашите. Разбира се, все още можеш да се откажеш, ако тези игри не ти харесват.

- Борис, вече ти казах, че съм с вас. Да оставим тази тема!

- В такъв случай да се видим след час пак там, в парка? Ще обсъдим подробностите. Максим погледна часовника си. Тази вечер имаше поръчка, но времето щеше да му стигне.

- Ще дойда.

- И си вземи паспорта - посъветва го Борис. - Трябва да купим билетите.

Максим остави слушалката и замислено се почеса - ама че работа... От една страна, предложението леко го стряскаше със своята неочакваност, откъде накъде Сибир? В същото време предизвика у него направо детски възторг - май наистина го бяха приели в групата! Пък и какво значение има защо ще пътуват? Трябва - и толкова.

Докато отиваше към парка, Максим мислеше за предстоящото пътуване и че ще види тази Дана - още една от хакерите на сънища. Интересно, каква ли е?

Борис вече го очакваше на пейката:

- Привет, сядай!

- Здравей! - Максим седна, извади паспорта и му го подаде.

- Не се ли боиш, че ще изчезна с него?

- Не, ще кажа, че са ми го откраднали. И ще опиша отличителните ти белези в милицията.

- Добре, очаквам да ме питаш нещо. Не може да нямаш въпроси.

- Аз винаги имам купища въпроси. Например къде ще летим и какво ще правим там?

- Ще летите до Светломорск.

Максим се замисли. Никога не беше чувал за подобен град в Сибир.

- Не си напрягай мозъчните гънки - засмя се Борис. - Няма такъв град на картата. Заради сигурността преименувахме градовете, където живеят хакери. Много е удобно, понеже дори някой да разбере, че в Светломорск живеят хакери, това нищо няма да му говори. Просто, но ефикасно. А всъщност Светломорск е Новосибирск.

- А защо именно „Светломорск"? Новосибирск не е на море, наблизо има само езеро.

- Така подбираме названията, че никой да не се досети за какво всъщност става дума. Имаме си Южногорск, Сибирск, Кленовск, Перушиново. По названието никога не можеш да се сетиш къде се намира един или друг град.

- Перушиново? - Максим даже се засмя. - Това да не е Москва?

- Не, Перушиново е Одеса. Измисли го Карина, тя е от новите, живее там. А Москва е „Борисовск".

- В твоя чест ли? - полюбопитства Максим.

- Именно. Доста подходящо име, никому нищо не говори. Как да се досетиш, че е Москва?

- Ясно - кимна Максим. - И какво ще правим в този Светломорск?

- Ще идете на автогарата и ще се качите на автобус. За два часа ще бъдете в Кленовск, там е една от трите ни основни резиденции. Дана носи материали от питерската група. Те са много ценни и не можем да ги поверим на интернет или на обикновена поща. Твоята задача е да запомниш маршрута, а и да се запознаеш с някои хора. После неведнъж ще ти се наложи сам да пътуваш по този начин. Ролята на куриер не е най-трудната, но е необходима и отговорна. А когато се отракаш в магията, тогава и работата ти ще се усложни, и отговорността ще е по-голяма.

- А що за град е Кленовск?

- Ще разбереш на място - нали трябва поне малко да ти е интересно. Да се уговорим така: с Дана ще се срещнете в сряда сутрин на летището. Вземи чанта с минимум вещи, защото пътник без багаж изглежда подозрително. С нищо не бива да привличаш вниманието. Точно в шест и половина сутринта трябва да си при входа на летището - нито по-рано, нито по-късно. Дана ще те посрещне.

- Как ще я позная? - попита Максим.

- Тя ще те намери. Като се отчете часовата разлика, в Новосибирск ще бъдете в два следобед. Твоята задача е да запомниш маршрута, за да не се луташ, ако друг път летиш сам. И разбира се, изпълнявай всичко, което нареди Дана. Между другото, тя е Пазител. Просто минава оттук.

- Всеки хакер ли може да стане Пазител? - полюбопитства Максим.

- По-скоро не. Да бъдеш Пазител, означава да развиваш у себе си точно определени способности. Както при музикантите - например цигуларят и пианистът еднакво добре познават нотите и евентуално при добро желание цигуларят може да се научи да свири на пиано, а пианистът на цигулка. Но има ли смисъл? Всеки трябва да се занимава с това, което умее най-добре. По-добре да е отличен пианист, отколкото посредствен цигулар, и обратно. А и нищо не пречи на различните музиканти да свирят в един и същи оркестър. Всъщност ние действаме по този принцип, когато формираме нова група. Всяка включва по един Пазител и неколцина обикновени хакери. Други въпроси?

- Да - кимна Максим. - Ти каза, че легионерите са наши врагове и преследват хакерите. Как постъпвате с тях?

- Понякога враговете ни загиват, но това е само при самоотбрана от наша страна. Никой няма право да посяга на живота или свободата ти - и в рамките на това свое право можеш да се защитаваш с всички достъпни средства. В останалите случаи предпочитаме да се отклоняваме от пряк сблъсък, защото смятаме, че Пътят на знанието е несъвместим с насилието. Но от известно време всички хакери преминават през сериозна бойна подготовка, за да оцеляват в трудни ситуации. На теб също ще ти се наложи да се приобщиш към тази страна на знанието. - Борис въздъхна и демонстративно погледна часовника си: - Мисля, че времето на въпросите свърши.

Двамата станаха от пейката.

- И се облечи по-топло, в Сибир е още хладно. - Борис стисна ръката му, потупа го по рамото и се отдалечи.

В сряда Максим се събуди в четири и половина сутринта. Бързо закуси, взе приготвената още от вчера чанта и точно в пет излезе.

Пристигна на аерогарата по-рано, отколкото смяташе, затова посвети времето до набелязания час на разходки пред входа. Точно в шест часа и двадесет и девет минути тръгна натам, като се опитваше да различи Дана сред навалицата. Дали не е онова момиче в сивата пола и светла блузка? Или другото, с джинсите и модното яке? Аха, сигурно е тя, явно чака някого.

Девойката не чакаше него - погледът й лениво се плъзна наоколо. Той вече бе почти влязъл в сградата, когато някой го повика тихо:

- Максим!

Обърна се и видя жена на около петдесет години. Спретнато облечена, с кафява кожена чантичка, тя го гледаше и се усмихваше леко.

- Здравей, Максим! Аз съм Дана.

- Здравейте - поздрави я той, леко смутен. Очакваше да види симпатично младо момиче, пък то... Почувства се дори малко измамен.

- Документите ти. - Жената протегна паспорта му с вложения в него билет.

- Благодаря - Максим ги взе, но все още се чувстваше сковано.

- Регистрацията започна - усмихна се Дана. - Време е.

Тя с нищо не показваше, че е забелязала неговото смущение. Въпреки това той продължаваше да усеща неловкост, защото навярно беше разбрала причината за изненадата му.

Впрочем след няколко минути се почувства по-свободно. Дана се оказа приятна жена и мекият й глас въздействаше странно успокояващо. Докато чекираха билетите си, те разговаряха за това-онова; и щом седнаха в самолета, Максим вече чувстваше явна симпатия към нея. Вярно, не беше млада, но какво от това? Както справедливо беше забелязал някой от великите хора: младостта е недостатъкът, който се преодолява най-бързо.

Когато кацнаха в Новосибирск, Максим свери часовника си по местно време, така беше по-удобно. През нощта беше спал зле, в самолета също не успя да подремне. За разлика от него Дана изглеждаше свежа, а погледът на кафявите й очи - ведър и жив. Дори понякога в него личеше странна сила, тя обаче веднага се заменяше от мекота и добродушие, с които Максим вече започваше да свиква.

Валеше дъжд. Той съжали, че е забравил чадъра си. Дана поръча такси и не след дълго то ги остави пред автогарата. Тъкмо навреме. След няколко минути червеният икарус бавно изпълзя от паркинга.


Каталог: PICTURE -> FILE
PICTURE -> Наредба №39 от 26 август 2010 Г. За утвърждаване на медицински стандарт по профилактика и контрол на вътреболничните инфекции
PICTURE -> Конкурс за 2014 година 25 000 balkan documentary center
PICTURE -> Наредба №1 от 9 февруари 2015 Г. За изискванията към дейностите по събиране и третиране на отпадъците на територията на лечебните и здравните заведения
PICTURE -> Сесар Милан или Сийзър Милан – както предпочитате – e име, познато на мнозина от седемте сезона на риалити шоуто на National Geographic „Говорещият с кучета”
PICTURE -> Japanese Style Decorating with Asian Colors, Furnishings & Designs
PICTURE -> Как изглежда канадското ескимоско куче
FILE -> С господарите на кармата
FILE -> 200–те топ принципа на успеха


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница