Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г

206. Когато в рамките на полицейска операция се използва смъртоносна сила, задачата на Съда е да провери „дали операцията е била планирана и контролирана от властите по начин, който да доведе използването на смъртоносна сила и човешките загуби до минимум, както и дали са били взети всички възможни предпазни мерки при избора на средства и методи “.

208-228. В настоящия случай Съдът установява, че полицаите са използвали гумени палки, приклад и други подръчни предмети, за да избият ножа от ръката на г-н Шчиборшч и да се защитят на входната врата, а по-късно и при щурмуването на кухнята, когато той отново ги нападал с ножове в двете си ръце и ранил някои от тях. Според полицаите той няколко пъти се спъвал в мебелите, с които се бил барикадирал, и падал в кухнята. Постоянно се движел и се удрял в счупените стъкла на балконската врата. Не е установено категорично, но и не е изключено полицаите да са го ритали. Съдът отбелязва, че експертите не са били единодушни по отношение на причината за смъртта – черепно-мозъчната травма или прорезната рана на врата, които констатирали. Той приема, че и двете са животозастраващи и леталният изход се дължи на комбинацията им. Вещите лица са били в съгласие, че черепно-мозъчната травма е причинена от удари с тъпи твърди предмети, но не са могли да ги идентифицират. За прорезната рана са се съгласили, че е причинена от фиксирано парче стъкло. Не е била изключена възможността и двете да са резултат от падането на г-н Шчиборч на балкона, а преди това и на пода на кухнята, осеян с предмети и стъкла. В заключение Съдът намира, че от представените доказателства не може да направи извод за пряка причинно-следствена връзка между използваната от полицаите сила и смъртта на г-н Шчиборч.

229-236. Що се отнася до планирането и контрола на операцията Съдът отбелязва, че работата с психично болни изисква специално обучение. При особено тежки заболявания, какъвто е настоящият случай, е напълно възможно липсата на такова обучение да обезсмисли опитите за провеждане на преговори. Именно такова е разбирането, залегнало в приложимия национален закон, който предвижда в случаите на принудително отвеждане в болница медицинските служители да бъдат подпомагани от полицията, но не допуска полицаите да действат самостоятелно, нито да прибягват към специални средства като гумени палки, сълзотворен газ и белезници, освен ако болният не използва оръжие. Вярно е, че в случая синът на жалбоподателите е използвал нож и дори е ранил четирима полицаи, но Съдът счита, че вина за това имат самите те. Заради състоянието си болният е бил убеден, че в дома му са влезли крадци, а заради липсата на специално обучение за работа в такава ситуация, полицаите не са успели да го убедят, че не са такива. При това положение те е трябвало да преустановят действията си и да изчакат идването на психиатър, вместо да продължат операцията, сякаш насреща си имат обикновен въоръжен правонарушител.

237. Правителството не е дало обяснение защо психиатър е бил извикан едва след няколко неуспешни опита на полицаите да стигнат до сина на жалбоподателите. Не става ясно какво е налагало предприемането на спешни мерки и намесата на специални части, чиито функции не включват подобни задачи, след като синът на жалбоподателите се е барикадирал в кухнята и не е представлявал непосредствена опасност за себе си или за другиго.

238-239. Според Съда действията на полицаите са били очевидно прекалени и демонстрират неспособността им да преценят ситуацията и да възприемат адекватно поведение. Нещо повече, няма данни, че щурмуването на кухнята е било предварително обсъдено и планирано. Нищо не показва да е било съобразено предстоящото пристигане на повиканата в хода на операцията спешна психиатрична помощ, да са били разгледани възможностите за използване на подход, свързан с по-малко насилие, или да е била направена предварителна оценка на необходимата сила. Това не е бил първият отказ на сина на жалбоподателите да бъде настанен в психиатрична болница. Всеки път се е налагала намеса на полицията. Следователно не става дума за неочаквана ситуация и полицията е трябвало да предвиди и да се подготви за неговата съпротива.

240-241. Накратко, дори да се приеме, че смъртоносните наранявания на сина на жалбоподателите са резултат от неговите действия, според Съда това е следствие от неконтролирания и необмислен начин на провеждане на полицейската операция. Предприетите от полицаите мерки не са били достатъчно внимателни, както се предполага, че действат правоохранителните органи в едно демократично общество. Операцията не е била организирана така, че да бъдат максимално избегнати възможните рискове за живота на сина на жалбоподателите. Следователно е налице нарушение на материалния аспект на чл. 2.

По твърдението за нарушение на чл. 2 във връзка с липсата на ефективно разследване

246-250. Съдът обобщава изведените в практиката му принципи, като напомня, че чл. 2 съдържа позитивното процедурно задължение за разследване на причините за всяка смърт, предизвикана в резултат на употребена от властите сила.

251-257. На първо място Съдът отбелязва, че разследването по случая е било образувано своевременно и са били предприети адекватни следствени действия – медицински експертизи, разпити на свидетели и др. И макар то да е продължило повече от три години и да е било няколкократно спирано и възобновявано, няма дълги периоди на бездействие.

258-259. В това производство обаче не е бил разгледан въпросът за планирането и провеждането на операцията и по-конкретно защо в нарушение на националния закон полицаите са действали по своя инициатива и без съдействието на квалифициран психиатър. Също както полицейските служители, и разследващите органи явно са приели, че правилната реакция в ситуацията е била като срещу типичен въоръжен правонарушител, а не като срещу психично болен човек. Освен това не е била направена оценка на начина, по който е било взето решението за щурмуване на жилището. Поради това, въпреки множеството предприети следствени действия, разследването не е било цялостно, както изисква чл. 2.

260. Следователно е налице нарушение на процедурния аспект на чл. 2.

По твърденията за нарушения на чл. 3 от Конвенцията

261-264. Съдът намира, че първото оплакване – че преди смъртта си синът на жалбоподателите е бил подложен на нечовешко отнасяне, се обхваща от оплакването по чл. 2 и следователно, макар да е допустимо, не е необходимо да бъде разглеждано отделно.

265-271. По второто оплакване – за причинените на самите жалбоподатели страдания, Съдът посочва, че е намирал нарушение на правата по чл. 3 на близките на изчезнали лица. В настоящия случай обаче става въпрос за смърт на сина на жалбоподателите и макар безспорно тя да им е причинила дълбоки страдания, няма основание за констатация на самостоятелно нарушение на чл. 3.

По твърдението за нарушение на чл. 13 от Конвенцията

276-279. Съдът намира, че по отношение на оплакванията си по чл. 2 жалбоподателите не са имали ефективно правно средство за защита. По редица дела срещу Русия Съдът вече е констатирал, че при прекратено в досъдебната фаза наказателно производство срещу служители на държавата всички други средства за защита, включително иск за обезщетение, имат минимални шансове за успех и следователно не могат да бъдат считани за ефективни средства за обезвреда на жалбоподателите.

• 
  ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
  

На основание чл. 3 и чл. 8 от Конвенцията жалбоподателката се оплаква от продължаващото вече повече от 14 години неефективно наказателно производство, а на основание чл. 6, § 1 – от продължителността на разглеждането на гражданския й иск за обезщетение.

• 
  ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
  

През 1973 г. жалбоподателката, тогава 9-годишна, учела в национално училище . Националните училища били създадени в Ирландия в началото на 19-ти век като форма на основно училище, финансирано от държавата, но управлявано от религиозни институции. Чрез попечители, те били доверителна собственост на утвърден от държавата патрон (в случая католическият епископ на Корк и Рос). Държавата установявала най-общи правила, учебната програма, изискванията към квалификацията и обучението на учителите, но патронът назначавал управителя на училището (задължително свещеник). Управителят подбирал и назначавал и уволнявал учителите, като при уволнение се изисквало одобрението на ресорния министър, който имал и правомощие да отнеме разрешението на училището или на конкретни учители при неспазване на относимата уредба. Патронът назначавал, когато е възможно и съгласно „принципа за партньорство”, управителен съвет, чийто състав се съгласувал между министъра и образователните партньори.

Жалбоподателката твърди, че през 1973 г. системно е търпяла сексуални посегателства от директора на училището – L.H. През месец септември 1973 г. родители на друга ученичка се оплакали на управителя на училището от подобно поведение на L.H. към дъщеря им. Скоро след това L.H. напуснал училището, а по-късно започнал работа в друго национално училище, където преподавал до пенсионирането си през 1995 г. Никой не се обърнал към полицията или друг държавен орган. Жалбоподателката също не споделила с никого и потиснала спомените си за преживяното.

През 1995 г., по сигнал на друга бивша ученичка на L.H., срещу него било образувано наказателно производство по обвинение в 386 сексуални посегателства. Жалбоподателката била разпитана като свидетел и едва тогава, след консултация с психолог, осъзнала връзката между психическите си проблеми и насилието, упражнявано върху нея. L.H. бил осъден по 21 отделни обвинения. Жалбоподателката сезирала Съда за обезщетяване на вреди от престъпления („CICT“), който й присъдил общо 54 000 евро, от които 27 000 евро обезщетение за неимуществени вреди.

През 1998 г. жалбоподателката предявила искове за обезщетение срещу различни държавни институции, като твърдяла, че ответниците носят отговорност за действията на L.H., че е била проявена небрежност и че следва да се ангажира отговорността им за нарушаване на конституцията. Искът бил съединен и с иск срещу L.H. През 1999 г. L.H. бил осъден да заплати на жалбоподателката обезщетение в размер на 305 104 евро.

С окончателно решение от 2008 г. исковете й срещу останалите ответници били отхвърлени с мотива, че управителят е служител на Църквата, а не на държавата.

На основание чл. 3 от Конвенцията жабоподателката се оплаква, че държавата не й е осигурила защита срещу сексуалните посегателства, извършвани от учител докато е била на училище, и че в тази връзка не е разполагала с ефективно правно средство за защита (чл. 13).