Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г



страница4/4
Дата23.01.2017
Размер418.71 Kb.
#13326
ТипПрограма
1   2   3   4

ДЕЛА НА СЕС




Член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, трябва да се тълкува в смисъл, че въоръжен вътрешен конфликт е налице, когато редовните въоръжените сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи. Не е необходимо конфликтът да съставлява „въоръжен конфликт, който няма международен характер” по смисъла на международното хуманитарно право и не е необходима преценка за интензитета на въоръжените сблъсъци, равнището на

организираност на замесените въоръжени сили или продължителността на конфликта, отделна от преценката за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия.
Решение на СЕС по дело C-285/12




Фактите: На 21 февруари 2008 г. г-н  Диаките (Diakité) подал молба за убежище в Белгия, като се позовал на репресията и насилието, на които бил подложен в страната си по произход поради участие в протестните движения срещу властта. Той получил отказ за признаване на статут на бежанец и за субсидиарна закрила. На 15 юли 2010 г., без да се завръща в страната си, той подал нова молба за убежище пред белгийските органи и отново получил отказ с мотив, че в Гвинея не съществува положение на безогледно насилие или на въоръжен конфликт, а това е условие, поставено от Закона за достъпа до територията, пребиваването, установяването и извеждането от територията на чужденци. Държавният съвет1 е отправил преюдициално запитване във връзка с оплакването в подадената пред него касационна жалба, че обжалваното решение неправилно се основава на дефиницията за „въоръжен конфликт”, изведена от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия. Той смята, че по смисъла на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г. това понятие може да се тълкува самостоятелно и да има различно значение.
Решението:
18-19. Трите вида тежки посегателства, определени в чл. 15 от директивата, представляват условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да бъде предоставена субсидиарна закрила, когато съгласно чл. 2, буква д) от директивата има сериозни и потвърдени основания да се смята, че молителят е изложен на реална опасност от посегателства, ако се върне в страната си по произход. Член 15, буква в) от директивата се отнася за сериозна и индивидуална заплаха за живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в ситуация на международен или вътрешен въоръжен конфликт.
20-21. Законодателят на Съюза е употребил понятие, различно от понятията за въоръжен конфликт, на които се основава международното хуманитарно право. Следователно той е пожелал да предостави субсидиарна закрила на засегнатите лица не само при дефинираните в международното хуманитарно право въоръжени конфликти – „международен въоръжен конфликт” и „въоръжен конфликт, който няма международен характер”, но също така и при вътрешни въоръжени конфликти, ако те се характеризират с употребата на безогледно насилие.
23-26. За разлика от чл. 2, буква д) във връзка с чл. 15, буква в) от директивата, международното хуманитарно право не предвижда предоставянето на международна закрила на определени цивилни лица извън зоната на конфликт и териториите на страните в конфликта. Дефинициите на международното хуманитарно право нямат за цел да определят ситуациите, в които такава закрила е необходима и трябва да бъде предоставена от компетентните власти на държавите членки. По-общо погледнато, международното хуманитарно право и режимът на субсидиарна закрила, предвиден в директивата, преследват различни цели и установяват ясно разграничени механизми на закрила. Поради това, за да се държи сметка за приложното поле на всеки от двата режима, не е възможно ползването на субсидиарна закрила съгласно директивата да зависи от констатация, че са спазени условията за прилагане на международното хуманитарно право.
27-32. Тъй като в директивата липсва дефиниция на понятието „вътрешен въоръжен конфликт”, значението и обхватът му следва да се определят според обичайното му значение в говоримия език, като се вземат предвид контекстът и целите на нормативната уредба, в която е използвано. Обичайното значение на „вътрешен въоръжен конфликт” в говоримия език е положение, при което въоръжените сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или при което се сблъскват две или повече въоръжени групи. Законодателят на Съюза е решил да приеме само хипотезата на заплаха за живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. Вътрешният въоръжен конфликт създава тежка и индивидуална заплаха за живота или личността на молителя по смисъла на чл. 15, буква в) от директивата само когато степента на безогледно насилие е толкова висока, че има сериозни и потвърдени основания да се смята, че връщането му обратно би го изправило пред реална опасност да се изложи на такава заплаха, поради самия факт на присъствието му. В колкото по-голяма степен молителят успее да докаже опасността да бъде конкретно засегнат поради фактори, свързани с личното му положение, толкова по-малка е степента на безогледно насилие, която се изисква, за да получи субсидиарна закрила.
35. Следователно отговорът на поставения въпрос е, че с оглед прилагането на чл. 15, буква в) от директивата, съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да съставлява „конфликт, който няма международен характер” по смисъла на международното хуманитарно право, и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на замесените въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия.


Член 2, т. 2, буква в) от Директива 2004/38/ЕО относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държавите членки да налагат на навършил 21 години низходящ на гражданин на Съюза изискване да докаже, че безуспешно е търсил работа и/или се е опитал да си осигури издръжка по друг начин, за да бъде определен като лице „на издръжка“ и следователно член на семейството. Фактът, че член на семейството има добри възможности да си намери работа и възнамерява да работи в приемащата държава членка, не е от значение за тълкуването на предвиденото в тази разпоредба условие той да бъде „на издръжка“.

Решение на СЕС по дело C-423/12



Фактите: Г-жа Райс (Reyes), родена през 1987 г., е филипинска гражданка. Когато била на три години, майка й я поверила на баба й и се преместила в Германия, за да работи и да издържа семейството си. Майката получила германско гражданство. През цялото време изпращала на семейството си пари и го посещавала всяка година. През 2009 г. се преместила в Швеция, за да живее с партньора си – норвежки гражданин, с когото сключила брак през 2011 г. Той изпращал редовно част от своите пенсионни доходи на семейството на съпругата си във Филипините. През 2011 г. г-жа Райс влязла в шенгенското пространство и поискала разрешение за пребиваване в Швеция като член на семейството на майка си и нейния съпруг. Твърдяла, че е на тяхна издръжка. Получила отказ от Шведския миграционен борд и го обжалвала по съдебен ред. Първоинстанционният съд приел, че г-жа Райс не е доказала да е зависима от издръжката на майка си, тъй като е млада и с добро образование и би могла да се издържа сама. В жалбата си пред апелативния съд г-жа Райс поддържа, че не е могла да си намери работа поради хроничната безработица във Филипините и че в противен случай майка й и вторият й баща не биха й изпращали толкова много пари. Апелативният съд поставя два преюдинциални въпроса. Първият е за тълкуването на израза „на издръжка“, използван в чл. 2, т. 2, буква в) от Директива 2004/38, и по-конкретно дали е допустимо да се вземе предвид, че г-жа Райс би била способна да се издържа като работи. Вторият е дали намерението на г-жа Райс да работи в приемащата държава не води до отпадане на основанието за придобиване на право на пребиваване.
Решението:
19-28. Първият въпрос на запитващата юрисдикция е дали е допустимо при подобни обстоятелства държава членка да изисква, за да приеме, че дадено лице е на издръжка и съответно е „член на семейството“ по смисъла на чл. 2, т. 2, буква в) от Директива 2004/38, то да докаже, че безуспешно е търсило работа, искало е помощ от органите в страната си по произход и/или се е опитало да се издържа по друг начин, но това се е оказало невъзможно. За да се приеме, че навършилият 21 години низходящ на гражданин на Съюза е на негова „издръжка“, е необходимо да се докаже наличието на действителна зависимост. За да се констатира такава зависимост, трябва да се определи дали навършилият 21 години е в състояние сам да задоволи основните си нужди, като се вземат предвид неговите материални и социални условия до момента на искането му да получи право на пребиваване. Но причините за зависимостта и даването на издръжка са ирелвантни, тъй като разпоредбите относно свободното движение на работници – каквито са тези на Директива 2004/38, са част от самите основи на Съюза и трябва да се тълкуват разширително (решение от 9.01.2007 г. по делото Jia, C 1/05, § 36). Фактът, че гражданин на Съюза е изпращал редовно суми, необходими за покриване на разходите на низходящия, е индиция за действителна зависимост и при наличието й изискването на допълнителни доказателства, каквито при това е практически трудно да бъдат представени, би могло да ограничи прекомерно възможността за получаване на право на пребиваване. Освен това Съдът вече е постановил, че документ за наличието на зависимост не е условие за издаването на разрешение за пребиваване (цитираното Jia, § 42). Следователно чл. 2, т. 2, буква в) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска при подобни обстоятелства държавите членки да изискват от навършилия 21 години низходящ на гражданин на Съюза да докаже, че безуспешно е търсил работа или социална помощ и/или че се е опитал да си осигури издръжка по друг начин, но това се е оказало невъзможно.
29-33. По втория въпрос се търси разяснение дали при тълкуването на понятието „на издръжка“ в чл. 2, т. 2, буква в) от директивата е от значение фактът, че член на семейството има добри възможности да си намери работа в държавата членка и възнамерява да работи там, което би означавало, че вече не може да се смята за роднина на издръжка. СЕС отбелязва, че положението на зависимост трябва да съществува в страната, от която пристига съответният член на семейството, към момента на подаването на молба за право на пребиваване. Евентуалните перспективи за намиране на работа в приемащата държава членка, които биха позволили на низходящия на гражданин на Съюза да престане да бъде на негова издръжка, след като е придобил право на пребиваване, не са от значение за тълкуването на условието лицето да бъде „на издръжка“. Обратното разрешение на практика би довело до забрана за низходящия да търси работа в приемащата държава и би било в противоречие с чл. 23 от Директива 2004/38. Следователно на втория въпрос трябва да се отговори, че фактът, че член на семейството има добри възможности да си намери работа и възнамерява да го направи, не е от значение за тълкуването на предвиденото в разпоредбата условие той да бъде „на издръжка“.



Фондация „Български адвокати за правата на човека“
Гр. София 1000

Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 3

Тел.: 02/980 39 67

Тел./Факс: 02/980 66 33
e-mail: hrlawyer@blhr.org

www.blhr.org

Редактор на броя адв. Анна Гаврилова-Анчева. За изготвянето допринесоха адв. Диляна Гитева и адв. София Разбойникова.


Е-mail за връзка: hrlawyer@blhr.org

© Всички права запазени

Публикуваният текст не обвързва Европейския съд по правата на човека, Съвета на Европа или Съда на Европейския съюз.



Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Български адвокати заправата на човека“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България.

www.ngogrants.bg

1 Върховната административна юрисдикция

rectangle 37



Сподели с приятели:
1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница