Промени на европейската политическа сцена през средата на ХVІІІ в. Възход на Прусия /1715-1788/. Война за австрийското наследство. Седемгодишната война и обрат в системата от съюзи



Дата10.09.2017
Размер357.83 Kb.
Промени на европейската политическа сцена през средата на ХVІІІ в. Възход на Прусия /1715-1788/. Война за австрийското наследство. Седемгодишната война и обрат в системата от съюзи. Американската война за независимост на фона на съперничеството между Великобритания и Франция. Създаване на САЩ и тяхното международно признаване. Подялба на Полша.

1.Промени на европейската политическа сцена през средата на ХVІІІ в.
През 18 век може да се каже,че завършва периодът на трупане на печалби и времената на външната печалба от външната и колониална търговия започва да отминава.Появява се ново съсловие от новозабогатели аристократи,което довежда до някои несъответствия и изоставане в развитието на икономиката,търговията и дори получаване на вреди заради някои консервативни привилегии на първите съсловия.Именно там се насочва вниманието и реформаторската инициатива на европейските монарси-в отмяна на остарели съсловни привилегии, ограничаване на някои дейности на църквата,промени в структурите на държавната власт, реформи в съдебната област,създаване на държавна, модерна светска система на образование, известни облекчения на икономическото положение на третото съсловие, накрая появата на елементи на веротърпимост и др.Реформите на “просветена-та” руска императрица Екатерина II, а отчасти и тези на Фридрих Велики наистина укреп-ват в по-модерен дух елементите на държавната структура, но запазват много от привилегиите на аристокрацията.Много по-сериозен и дълбок характер имат промените на Мария Терезия и особено на Йозеф II във владенията на Хабсбургите. Йозеф II се впуска в широки, многообхватни реформи, които се натъкват на силна съпротива на привилегированите съсловия и на местни интереси.

В средата на 18 век Австрия навлиза в период на криза. Причината е изостаналостта на икономиката и системата на държавните институции в сравнение с по-добре развитите западноевропейски държави.Мария Терезия, подпомогната от група съветници, част от които споделят някои просветителски идеи, започват серия от реформи в различни области на държавното управление, икономиката и др.

През по-голямата част от XVIII в. Австрия,Прусия,Русия и Франция си съперничили за господство на Европейския континeнт,особено след войната за австрийското наследство,която завършила през 1748г. Нито една от европейските страни обаче не била достатъчно могъща,за да постигне целите си сама. Ето защо Австрия,Франция,Швеция,Русия и Испания се обединили срещу Прусия,Великобритания с Хановер и Портогалия. Австрийците искали да задържат Силезия,а Англия и Франция вече водели война за своите индийски и канадски колонии.

През Декември същата година Русия се присъединила към австро-френския съюз,а през лятото на 1757г. Швеция която се стремила да разшири владенията си в Померания,влязла във войната на страната на Австрия. Почти цяла Европа се разделила на два лагера. В подкрепа на Австрия се обявили повечето германски княжества. Независимо от първоначалните успехи на пруските войски срещу Франция,Австрия и Русия победите на руснаците при Кунерсдорф и завземането на Берлин изправили Прусия пред катастрофа.В резултат на Седемгодишната война Великобритания спечелила борбата с Франция за колониално господство,а Прусия утвърдила хегемонията в Германия. Седемгодишната война в Европа се развива с променлив успех и независимо от някои науспехи на английския съюзник пруския крал ФридрихII,тя демонстрира военните му умения и предвещава бъдещето издигане на прусаците като първостепен фактор в Централна Европа. Велокобритания отново успява да балансира в свой интерес противопоставянето между континенталните сили,за да си осигори надмощие в други райони на света,въпреки ограничените й демографски ресурси.Във войната били въвлечени много държави,всяка от които имала своите цели. Прусия и Великобритания спечелили най-много. Прусия си запазила Силезия,Великобритания получила повече власт над моретата и над Канада и Индия,но войната взела много жертви и причинила големи материалани щети.



Външната политика на Франция по време на управлението на Луи XV изглежда объркана.Войната за австрийското наследство противопоставя французи и прусаци на британци, холандци и австрийци.Последния етап от войната е маеркиран от няколко френски победи: Фонтеноа (1745), Рокурт (1746) и Лауфелд (1747). Битката при Фонтеноа е спечелена от маршал дьо Сакс и е една от най-големите победи на французите над британците. Като вследствие от тези победи Франция окупирва австрийските Нидерланди (Белгия), които по това време са най-богатата област в Европа. По този начин Луи XV изпълнява старата френска мечта за северна граница при поречието на Рейн. Кралят достига зенита на своята популярност. Договорът от Екс Ла Шапел (1748) обаче за учудване на всички възстановява всички австрийски владения. Луи XV не е войнствен крал като прадядп си Луи XIV и изглежда доволен от състоянието на кралството си, оформено като шестоъгълник. Той предпочита да го развие, вместо да го разширява. Кралят обаче сключва мира като монарх, а не като търговец. Последствията от договора обаче са катастрофални за реномето на Луи във Франция. Навремето хората прощават на Луи XIV за неговите метреси, високите данъци и другите своеволия, заради успешните войни. Затова договорът в Екс Ла Шапел е посрещнат в страната с недоверие към краля и горчивина. Историците смятат, че през 1748 г. за пръв път се заражда националнизма във Франция, нещо което Луи XV не разбира. Постепенно след тази година популярността на краля започва да запада и никога не се възстановява. През 1756 г. Луи започва да работи за нов дипломатически съюз. Наближава нов военен конфликт. Британци и французи враждуват в Северна Америка без да е обявена официално война. През 1755 г. британците пленяват 300 фреенски кораба в нарушение на международното право. На 16 януари 1756 г. Великобритания и Прусия подписват договор за неутралитет. В Париж и Версай Партията на философите не крие своето разочарование от предателството на пруския крал Фридрих II, на който философите гледат като на приятел. Пруският владетел е мотивиран да разшири територията на страната си без да подбира средствата за това. Той изоставя френския си съюзник още по време на Войната за австрийското наследство, подписвайки отделен мирен договор с Австрия през декември 1745 г., което ядосва французите.Маркиза дьо Помпадур ненавижда Фридрих II, който се изказва пренебрежително за нея, наричайки един от пуделите си "Помпадур". Същевременно френските министри осъзнават, че Австрийската империя не е онази заплаха за страната им, каквато е била някогашната Хабсбургска държава от 16 и 17 в. Новата опасност е набиращата сила Прусия. Философите и маркизата надделяват над краля, да извърши една съшинска "дипломатическа революция" в Европа, През април 1756 г. Франция и Австрия склчват политически и военен съюз във Версай. Договорът подписан на 1 април 1756 г. е обратно на полтиката водена от Анри XIV, Ришельо, Мазарини и Луи XIV и така се слага край на един повече от 200 годишен конфликт между французите и Хабсбургската династия. В края на август 1756 г. Фридрих II звладява Саксония без да обявява война, като се възползва от неподготвените за военни действия саксонци и австрийци. Тези действия на пруския крал шокирват Европа и особенно Франция. Съпругата на дофина е дъщеря на електора на Саксония и претърпява аборт при новината за окупирването на Саксония. Луи XV няма друг избор освен да започне война. Междувременно на 18 май 1756 г. Великобритания обявява война на Франция. В страната недоволството нараства най-вече заради политическата некомпетентност на краля и огромните разгоди на кралския двор.

Луи XVI управлява като крал на Франция и Навара от 1774 до 1791, после като крал на Франция от 1791 до 1792.Когато Луи XVI успява да се възкачи на трона през 1774 година, правителството е затънало в дългове. Радикалните финансови реформи на Турго и Малерб очуждават аристократите и са блокирани от членовете на парламента, които настояват, че Кралят няма законното право да налага нови данъци. Турго е освободен от длъжност през 1776, а Малерб абдикира през 1776, за да бъде заменен от Жак Некер. Той подкрепя Американската Революция. През 1789, Луи назначава избори на Генаралите от съсловията за първи път от 1614, за да му бъдат одобрени валутните реформи. Изборите са били едно от събитията, които превръщат общото икономическо и политическо неспокойствие в страната във Френска революция, която започнала през Юни 1789. Скоро след свикването му, третото съсловие се обявява за Народно Събрание; опитите на Луи да вземе контрол дават резултат в Клетвата На Тенис Корта (serment du jeu de paume, 20 юни), договорът на Народното Съставно Събрание на 9 юли и в събарянето на Бастилията на 14 юли.Екзекуцията му е знак за края на абсолютната монархия във Франция.

За Полша средата на 18 век е изпълнена с неколкократна загуба на територии,които биват поделени между Австрия,Русия и Прусия.

В източна Европа възхождаща сила става Русия. Пробудена от Петър I за европейско влияние,развила се като голяма военна сила при него и неговите наследници, Русия започва своята експанзия в Европа и Азия и ще се превърне в най-голямата европейска империя. Но въпреки териториалните завоевания, Русия си остава напълно феодална страна и дори кокетирането на Екатерина II с идеите на Просвещението не са последвани от дълбоки реформи.

Втората половина на 18 век ражда и последната позната на европейската цивилизация държавна форма - републиката. Парадокс е, че тя се ражда първо не на европейския континент, а в американските колонии на Англия. Раждането на американската република през 1776 г., конституционното й регламентиране през 1787-1791 г. и развитието й през 19 век утвърждават принципите на пълната представителност на властта, идваща от народа и делегирана чрез различни избирателни механизми на законодателната, изпълнителна и съдебна власт.
2.Война за австрийското наследство
Социално-политическите промени в отделните страни и измененият баланс на силите водят до конфликти, свързани както с традиционните европейски съперничества , така и с нови династически противоречия. Тези процеси са ускорени след смъртта на крал Карл VI Хабсбург през октомври 1740 г. И възкачването на престола на неговата дъщеря Мария Терезия (1740-1780г.). Няколко месеца по-късно, на 16 декември 1640г. Пруският крал Фридрих II (1740-1786г.) навлиза с войски в бигатат провинция Силезия, владяна от династията на Хабсбургите, и поставя началото на Войната за австрийското наследство (1740-1748г.). Основните причини за нея се коренят както в агресивните планове на Прусия и нейното съперничество с Австрия в Централна Европа, така и в австро-френските и англо-френските противоречия, поради което скоро войната приема общоевропейски характер.

Младата императрица трябва да се защити от враговете, оспорващи нейната власт върху Свещената Римска империя на Хабсбургите- краля на Испания Филип V, владетеля на Саксония Фридрих Август II и владетеля на Бавария Карл Алберт. Всички те на основата на своя произход, брачни връзки или съюзни взаимоотношения претендират за чати от владенията на австрийските Хабсбурги. Но навлизането в Силезия предизвиква военни действия, прераснали в Първата силезийска война (1740-1742г.), последвана от втората силезийска война (1744-1745г.). По време на тези войни Австрия е изправена пред съюзническите действия на Прусия и Франция, а Мария Терезия успява да получи помощ само от Унгария. През 1742 г. Австрия сключва т.нар. Вроцлавски сепаративен мир, чрез който тя се отказва от Силезия и се съюзява със Савоя, Саксония и Великобритания. Тази коалиция спечелва важна военна победа над Франция през 1743 г. при Детинген. Образува се нов пруско-френски съюз, който успява благодарение на прусктата военна сила да извоюва победа във Втората силезийска война. С Дрезденския мир от 1745 г. Австрия потвърждава отказа си от Силезия. Междувременно британско-австрийските военни действия среюу Испания и Франция продължават още две години.

С Аахенският мирен договор, подписан на 18 октомври 1748 г., се слага край на Войната за австрийското наследство. Страни по договора са Великобритания и Холандия, от една страна, и Франция, от друга. Впоследствие към него се присъединяват Австрия, Испания и Сардиния. С този договор се дава международноправно признание на Прагматическата санкция на КарлVI от 1713 г., според която при липса на наследници от мъжки пол престола на Хабсбургите наследява най-голямата му дъщеря Мария Терезия. Съгласно териториалните клаузи на договора Прусия запазва повечето от своите владения и получава Силезия, което още повече засилва позициите и на континента. Испания и Сардиния вземат територии в Италия за сметка на бивши австрийски владения там. Франция е принудена да върне окупираните от нея холандски територии, някои по-малки провинции в Америка, а така също и Мадрас. Успех за британската дипломация е решението за разрушаване на военните укрепления около Дюнкерк, а така също и продължаването с четири години на правото на английските компании за внос на роби в испанските колонии в Америка.

Аахенският мирен договор не разрешава възникналите противоречия между големите европейски династии. С изключение на Прусия, никоя държава не удовлетворява претенциите си. Инициаторите на договореностите- Велокобритания и Франция, възприемат териториалните му клузи като временно уреждане на конфликтите. Трайният резултат от териториално-политическа гледна точка е легитимирането на две основни германски формирования в Европа- Прусия и Австрия. И докато първата държава е все още уязвима, но определено по-силна, отколкото преди 1740 г., то втората е сериозно отслабена и с намалена територия, но продължава да съществува като европейска Велика сила. Мария Терезия не е в състояние да си възвърне Силезия, но прави всичко възможно да получи в бъдеще териториални компенсации. Великобритания и Франция предпочитат запазването на статуквото в Европа, тъй като тяхната външнополитическа ориентация е изключително в извъневропейска посока-към колониална експанзия. Европейските владетели се възползват от временния мир, за да запчнат вътрешни реформи, които да им позволят по-успешно представяне на бойното поле в следваща война. Същевременно дипломатите правят ходове, които да им подсигурят успеха на техните държави в бъдещ конфликт.


3.Седемгодишната война
С избухването на Седемгодишната война (1756-1763 г.) европейските междудържавни отношения навлизат в нов етап, свързан с разместването на съотношението на силите между държавите на Стария континент. За разлика от повечето войни, водени през предходното столетие, тази война ангажира в по-голяма степен основните Велики сили с военни действия както в Европа, така и на други континенти. Предпоставка за очерталата се „дипломатическа революция” в средата на ХVIII в. е сключването на 1 май 1756 г. На френско-австрийско отбранителен съюз. По този начин двете враждуващи от столетия династии - на Бурбоните във Франция и на Хабсбургите в Австрия, решават да действат съвместно в името на засилващата се във военно-политически план Прусия. Инициатор на създаването на съюза е австрийският канцлер граф Кауниц, който смята, че съхраняването на равновесието на силите в Европа изисква унищожаването на Прусия. От своя страна Франция разглежда пруския експанзионизъм като по-сериозна заплаха от евентуални претенции на Австрия, която не разполага с достатъчно военни ресурси, за да ги осъшестви. В същото време тя не може да се възползва от евентуални съвместни действия с Полша или дори с Османската империя, които да послужат като противовес на претенциите на Прусия към Централна Европа.

Другата Велика сила в Европа - Великобритания, продължава да гледа на Франция като на основен враг и в Лондон започват да търсят съюзници. През септември 1755 г. Великобритания предоставя финансова помощ на Русия срещу обещанието значителни руски съединения да бъдат разположени на руско-пруската граница като контрамярка срещу евентуална военна офанзива на Прусия, насочен срещу Хановер - родовото владение на управляващата британска династия. При така създалата се ситуация пруският владетел Фридрих ІІ е принуден да предприеме ответни дипломатически контрадействия и подписва в началото на 1756 г. Договора от Уестминстър (известен и като Договора от Уайтхол). С него всяка от страните обещава да не навлиза на територията на съюзника и поема задължението за взаимни военни действия в случай на агресия срещу германските княжества от която и да е друга държава.

Сближаването между Прусия и Великобритания е неочаквано за политическите кръгове в Париж и тласка Франция към по-тесни съюзнически отношения с бившия й противник Австрия, които са оформени в отбранителния Версайски договор от май 1756 г. С него австрийския канцлер Кауниц реализирана пректика идеята си за „крах на всички съюзи”, поддържащи Вестфалското статукво. Оформящите се нови европейски коалиции принуждават и Русия да предприеме ответни стъплки. Обявената от императрица Елисавета и нейните съветници в Санкт Петербург военна мобилизация става предпоставка за започване на военни действия. Към създалата се антипруска коалиция се присъединяват и Саксония, Швеция и Германската империя (без Хановер, Хесен-Касел, Брауншвайг). Узнал за подготвяното нападение срещу Прусия Фридрих II действа изпреварващо и навлиза с военни части в Саксония. В историята на дипломацията и военната стратегия неговият пример става нарицателен като „изпреварващ първи удар” или „превантивна война”. С известна неохота Франция подписва с Австрия втория Версайски договор на 1 май 1757 г., който за разлика от първия има нападателен характер.

Военните действия по време на Седемгодишната война се водят основно на два фронта - сухопътен и морски. Великобритания, която взема надмощие в борбата за колониално надмощие, отпуска финансова помощ на Прусия и другите си съюзници, за да ангажират Франция със сухопътни действия в Европа, докато самата тя е въвлечена в морски битки с френския флот и преки изненадващи нападения по френското крайбрежие. Още преди да започнат военните действия на европейския континент, британсите военни части започват антифренски действия в Северна Америка. Под ръководството на Уилям Пит-старши английските части се опитват да отхвърлят френското присъствие в Канада. В Индия Робърт Клайв съумява да възстанови британското присъствие в района на Калкута и да ликвидира съпротивата на местното население в Бенгал. Така през 1757 г. се слага началото на британското господство в Индия и са провалени френските планове за експанзия там. В Западна Африка английските части първоначално постигат успехи в Сенегал и Дакар, но не успяват да се утвърдят в архипелага на Западните Индии. Все пак са завладени о. Гваделупа(1759 г.), о.Мартиника(1762 г.) и др., а по-късно, след влизане на Испания във войната - Куба и Филипините. На европейския континент Прусия се бори с променлив успех. Първоначално Фридрих II печели важни сражения, подпомоганат от финансовата помощ на Великобритсния, но твърде скоро се изправя пред контраатаки от различни посоки. От север основните противници са Русия и Швеция, а от юг - австрийски части, които достигат чак до Берлин.

От края на 1760г. войната навлиза в своята финална фаза, съпътствана от серия династически и министерски смени в повечето от воюващите страни. През октомври 1760 г., две седмици след като авсро-руски части окупират Берлин, английският крал Джордж II умира и е наследен от внука си Джордж III (1760-1820 г.). Новият крал и неговите съветници не са склонни да воюват и година по-късно Пит подава оставка, след като не получава съгласие за продължение на войната. Междувременно Испания също има нов крал - Карлос III, който се обявява за сближение с Франция. Новото британско правителство обявява война на Испания в началото на 1762 г., като същевременно намалява субсидиите за Прусия. Обрат във военните действия настъпва след смърта на руската императрица Елисавета през 1762 г. и възкачването на престола на племенника й Петър III (1761-1762 г.). Новият руски император, който е почитател на Фридрих Велики, изтегля руските войски от коалицията и сключва мир с Прусия. Швеция , влязла във войната през 1757 г., без обаче да окаже сериозен ефект върху хода на военните действия, също сключва мир с Прусия. От своя страна Великобритания е доволна от военните си успехи в Атлантическия океан и в другите континенти и няма сериозна причина да продължи военните действия.

Седемгодишната война приключва с подписването на два мирни договора през 1763 г., които уреждат отношенията между воюващите страни и потвърждават Вестфалските, Утрехтските и други международни договорености. Според клаузите на подписания на 10 февруари 1763 г. Парижки мирен договор между Великобритания, от една страна, и Франция и Испания, от друга, Великобритания получава от Франция следните териториални придобивки: в Северна Америка - цяла Канада, о. Кейп Бретон и всички земи на изток от р. Мисисипи (Източна Луизиана) с изключение на Нови Орлеан; в Западните Индии - о. Доминика, о. Сент Винсент, о. Гренада и о. Тобаго; в Африка - почти цял Сенегал; в Индия - почти всички френски владения без пет града. Англия си възвръща контрола над о . Менорка, завладян от Франция през 1756 г. Испания предотстъпва на Великобритания Флорида, но получава като компенсация Западна Луизиана от Франция. Същевременно Франция се задължава да изтегли войските си от всички германски територии. Според клаузите на Договора от Хубертосбург от 15 февруари 1763 г. между Прусия, от една страна, и Австрия и Саксония, от друга, Австрия се отказва от всякакви претенции над владените от пруския крал територии - т. е. окончателно се затвърждава властта на Прусия над Силезия. Договорът не предвижда териториални промени, но в таен анекс към него Прусия обещава поддръжка за сина на Мария Терезия ерцхерцог Йосиф за избора му като импертор на Свещената Римска империя.

Значението на постигнатите Договорености се състои най-вече в това, че слагат край на продължили близо четвърт век военни действия. Те утвърждават ново европейско равновесие на силите, при което Прусия се издига като новата - пета Велика сила в Европа, а същевременно нараства влиянието в европейската дипломация и на Руската империя. Зараждащото се австрийско-пруско съперничество за надмощие над немскоезичната общност в Централна и Западна Европа предопределя тенденциите в развитието на тази общност през следващото столетие. Независимо от променливия успех на водените от Фридрих II Велики военни действия, той успява да събуди съчувствието на германската общност и по този начин да положи основите на германския национализъм. Плановете на австрийския канцлер Кауниц се оказват недалновидни, тъй като възходът или залезът на Прусия и влиянието й в Централна Европа са свързани със съответното влияние на Русия в полските и прибалтийските земи. Като следствие британската колониална мощ е насочена срешу престижа на Франция, но самите френски управници разбират, че международният ред трябва да бъде реформиран в съответствие със следвоенното статукво.

Политическите последици от Седемгодишната война са свързани с установяването на доминиращото положение на Британската империя в Северна Америка и Индия, а от друга страна - с утвърждаването на Прусия като основен фактор в Централна Европа. Същевременно именно в средата на XVIII в. европейската дипломация все повече изпитва влиянието на Просвещението и на просветените абсолютистки владетели като Екатерина Велика в Русия, Фридрих II Велики в Прусия, Йосиф II в Австрия. Пряк продукт на тази историческа епоха е и създаването на Съединените щати през 1776 г. и избухването на Френската революция през 1789 г.


4.Американската борба за независимост
Дълбоките корени на Американската революция могат да се открият още в началото на ХVІІІ в. Най-важно последствие от процеса на колонизоцията на Америка е интензивното развитиие на местното селско стопанство. В основен селскостопански район на бъдещите Съединени американски щати се превръща Юга, с неговите огромни плантации, които са безусловна собственост на английски аристократи или спекуланти, получили поземлената си собственост пряко от краля. Именно образуването и запазването на едрото феодално земевладение в американските колонии на Великобритания става главен социален проблем, доколкото създадената икономическа система лишава от земя много свободни американски граждани. Феодалното земевладение е важна пречка за стопанския напредък на страната поради ограничеността на възможностите за интензивно възпроизводство при феодалната система на собственост.

Спорът за земята и противоречията в обществените взаимоотношения върху нея не са единствената сфера на зараждащия се конфликт. Важна икономическа предпоставка за него е и развитието на местната колониална промишленост и опитите на Англия да спре по законодателен път тази растяща тенденция. Мотивите на английските закони, насочени срещу американската промишленост са, че създаването на манифактури и други индустриални образувания в колониите уврежда интересите на английските фабриканти и търговци и намалява зависимостта на Северна Америка от Англия. Още от средата на ХVІІ в. английското правителство възприема строга политика на краен меркантилизъм по отношение на промишлеността и търговията в колониите. Чрез нея английската буржоазия се стреми да създаде опримални вътрешни и външни условия за извършващия се в нейната страна индустриален преврат.

Първите масови демонстрации на недоволство са предизвикани от Акта за гербовия налог, който е най-тежкия от всички наложени дотогава данъчни задължения. Започва и бойкот на английския внос.

От 1768г. британското правителство настанява допълнителен брой войска от метрополията. В Бостън и Филаделфия - огнища на анти колониалното движение - са въведени допълнителни контингенти армия. Заедно с това водачите на “Синове на свободата” сформират доброволчески отряди.

През 1770г. антиколониалното движение на американското население преминава в нова фаза. Неин основен белег е изживяването на компромисните настроения сред част от колебаещите се в американската буржоазия и силно намаляване на влиянието на съглашателските сили вътре в пронивциалните правителства. Разкваритуваните в Бостън и Филаделфия английски войски стават причина за непрекъснати малки и големи инциденти между местната опълченска милиция и английските патрули.

По линията на перманентни конфликти идва прочутото “бостънско пиене на чай”. По онова време английската Остиндийска компания е в критично финансово състояние и отчаяно търси пласмент на застояла продукция чай. При пристигането на корабите в Чарлстън целия товар е конфискуван и запечатан в склад. Във Филаделфия и Ню Йорк не е позволено разтоварването на стоката и корабите принудително са върнати обратно. В Бостън съществуващият там Комитет за контрол на антианглийския бойкот и организацията “Синове на свободата” провежда предварителна агитация в целия град. През нощта след пристигането на корабите( 17 декември 1773г.), група дейци от”Синове на свободата” проникват в корабите и изхвърлят цялото количество чай в океана. В резултат на това през март 1774г. британското правителство издава 5 репресивни акта ( първия предвижда закриването на бостанското пристанище, втория лишава Масачузетс от правото да има свое конституционно изборно представителство, според третия заподозрените в антиправителствена дейност може без предварителни обяснения да бъдат подведени под съдебна отговорност от специално създадените съдебни органи на английската администрация, четвъртия продължава силата на Квартирния акт за статута на британските войски, а петия присъединява лежащите на северозапад от Алегейнските планини земи към отделната провинция Квебек и въвежда допълнителни религиозни и граждански свободи за населението на бивша Френска Канада, с което тя е противопоставена на другите колонии).

В обстановката на краен предел на революционната агитация от страна на “Синове на свободата” във Филаделфия на 5 септември 1774г. е свикан т. нар. І континентален конгрес. В заключителната му част английската политика е окачествена като “неконституционна, настраведлива и запрашителна за свободното развитие на американстите колонии”

През февруари 1775г. в Масачузетс е създадена комисия за изработване правилата на конституционната армия. С обсъждането на този въпрос се занимава свиканият конгрес на представители от Масачузетс на мястото на разпуснатата колониална асамблея. Той преминава в остри дебати между представителите на умереното крило и защитниците на по-радикални действия.

Докато заседава конгресът в Масачузетс, доброволчески отряди започват военна подготовка - организират складове за оръжия и провеждат военни обучения. Вдъхновители и ръководители са С. Адамс и Джон Хенкок. Генерал Хейдж издава заповед на британските подразделения да разоръжат дислоцираните около Бостън доброволчески отряди и да арестуват водачите им.

Британското командване се старае да запази в тайна военните приготовления, но представители на комитета за безопасност стриктно следят придвижването на английските войски. На 18 април британски войски с численост 700 - 800 войника се събират в Бостън, за да се отправят към Конкорд, но складовете за оръжия вече били разтурени от комитета за безопасност. Припасите в Конкорд били разпределени по близките селища.

Британските войски се отправят за Конкорд под прикритието на нощта. Много от командирите разбират за целите на операцията едва преди тръгване. В момента, когато английските отряди напускат Бостън, дежурен наблюдател на комитета за безопасност подава сигнал и куриерите на патриотите потеглят, за да съобщят за нападението. Когато те пристигат в Лексингтън, разположен на пътя към Конкорд, бият тревога и вдигат на крак местната милиция. Става въоръжен сблъсък, както и в Конкорд, където американците също съумяват да обърнат в бягство английските войски.

Резултат от събитията в Ленксингтън и Конкорд е мобилизация на нови отряди с численост над 1100 човека. Неголеми групи се крият навсякъде из домовете, дворовете, по улиците. Те обстрелват англичаните по целия обратен път от Конкорд. В това сражение американците използват тактиката на разпръснатия строй, заимствана от индианците.

Събитията от Лексингтън и Конкорд са въоръжено въстание против британското господство, начало на американската война за независимост.

Още преди законодателните мерки, конституиращи създаването на американски въоръжени сили, се сформира революционна армия, чиито войници с гордост се назовават “момчета на свободата”. Бостън, откъдето тръгват британските войски за разправа с американските патриотични сили, е обкръжен и обсаден от новосъздадените партизански отряди на Нова Англия.

В Ню Йорк организацията “Синове на свободата” ръководи завземането на арсенала, а след това организира милиционерски корпус, завзема в свои ръце митницата, складове с различни снаряжения и припаси, конфискува товарите на английските съдове, доставящи снаряжения за британския гарнизон в Бостън. Завзетите оръжия позволяват да се организират на много места доброволчески отряди, които започват партизанска война срещу Англия. През май 1775г. те дори се отправят към Канада, но тази акция се оказва несполучлива.

Три седмици след събитията в Лексингтън и Конкорд, във Филаделфия е открит ІІ Континентален конгрес, чийто делегати апелират за незабавни действия. На 14 юни 1775г. този конгрес приема постановление за създаване на регулярна армия и осигуряване средства за съществуването й. Той прави и решителна крачка за пълно скъсване с метрополията. Важен въпрос в работата му е изборът на главнокомандващ. Назначаването на Джордж Вашингтон за главнокомандващ се оказва най-подходящо във всяко отношение. Той се отличава в Седемгодишната война като находчив военачалник. Всички го познават като противник на английската колониална политика. Това, че той е богат плантатор от Вирджиния, принадлежи към състоятелните аристократични кръгове и изповядва умерени възгледи, допада на консервативната част от Конгреса.

Предлагането на Вашингтон, а след това и избирането му за главнокомандващ, е важна политическа стъпка, осигуряваща привличането на плантаторите от Юга на страната на революцията. От друга страна това е изгодно за ръководителите на освободителното движение от Севера и поставя под контрол консервативно настроените политически дейци и вече съществуващите революционни отряди, разположени предимно на територията на Масачузетс.

На 15 юни Конгресът издава постановление за създаването на въоръжените сили и избира Вашингтон за главнокомандващ, а два дни по-късно още неорганизираните части встъпват в сражение с британските войски. След събитията в Лексингтън и Конкорд английските отряди се разполагат на стратегически изгодната позиция Банкърз Хил - над Бостън, а след това по неизвестни причини я напускат. Тогава американците заемат тази височина и за една нощ там построяват укрепления. Британските войски под командването на генерал Хейдж на три пъти атакуват американците, за да завземат отново височината. Сражението помага на много колебаещи се членове на Конгреса да преминат на страната на революцията, а други - обратно, ги праща в лагера на противниците й.

Идеята за независимост в Америка става все по-популярна и това се осъзнава от все повече делегати на Конгреса. Но под влиянието на консервативно настроените деятели, страхуващи се, че падането на властта на Англия ще доведе до анархия в колониите, е предприет последен опит за примирение.

След Лексингтън, Конкорд и Банкърз Хил колониите фактически се оказват в състояние на война с Англия. Окончателното скъсване с метрополията става почти неизбежно и ръководителите на освободителното движение пристъпват към обсъждане на въпроса за статута на колониите. Логиката на събитията ги довежда и до проблема за независимостта. Те не са в състояние да се противопоставят на натиска на радикално настроените делегати, настояващи за активни действия.

През пролетта на 1776г. Конгресът пристъпва към осъществяване на мероприятия, чиято крайна цел е провъзгласяването на независимостта. На 10 май е одобрена резолюция, предложена от Дж. Адамс и препоръчваща всички колонии да организират собствени органи на властта, независими от британската корона. На 15 май тази резолюция е допълнена с преамбюл, гласящ, че всяка власт, произлизаща от метрополията, трябва да бъде напълно ликвидирана и новото правителство трябва да се опира само на властта на народа от колониите. Приемането на тази резолюция и преамбюла към нея е важна стъпка към провъзгласяването на независимостта .

На 1 юли 1776г. Континенталният конгрес пристъпва към обсъждане на въпроса за провъзгласяване на независимостта. Макар за подготовката на Декларацията за независимостта да е създадена комисия, тя всъщност е написана само от Джеферсън. Тя е първият в историята официален държавен документ, който провъзгласява принципа на народния суверенитет като основа на държавното устройство. Декларацията признава на народа правото му на въстание. В съответствие с философските възгледи на Джеферсън Декларацията провъзгласява идеите на буржоазната демокрация: равенство на хората, тяхното естествено право на живот и свобода. Подготвеният от Джеферсън и приет от членовете на комисията проект на Декларацията за независимост е приет на 4 юли 1776г. Този ден става национален празник на американския народ.

Публикуването на Декларацията за независимост намира жив отклик не само в американските колонии, но и далеч зад техните граници. Тя вдъхновява борците срещу абсолютизма и феодалните порядки, зове към въстания и това е най-важното й значение.

Декларацията за независимост е призната за един от най-важните документи в американската история, но наред с това трябва да се отбележи, че тя оставя в сила позорната институция на робството.

Положенията на Декларацията за независимост не се отнасят за коренните жители на Америка и за жените.

Наред с дейността на ІІ континенталния конгрес важен етап за установяването на новата държавна власт е избирането на местни органи на властта (събрания и конвенти) на мястото на разпуснатите колониални администрации. Тяхната дейност е до известна степен под контрола на Комитетите за връзка и безопасност. С изработването на местните конституции, събранията стават по-самостоятелни в дейността си.

В съответствие с приетите нови конституции всеки щат разработва собствена система за управление. Променят се и хората в управлението. Губернаторите на щатите вече не се назначават от краля, а се избират чрез пряко гласуване и за определен срок от време измежду местните хора, имащи голямо състояние. На разположение на избраните губернатори са изпълнителни съвети, съставени от избрани известни личности.

В 10 от колониите законодателните събрания са съставени от две палати. Сенатът (горната камара) е избиран от представители на висшите слоеве на обществото.

Изработена е и общоамериканска конституция “Състав на конфедерацията и вечния съюз”, провъзгласяваща единството на щатите в борбата за утвърждаване на независимостта и отхвърлянето на монархическия строй. По същество тя е буржоазно-демократическа конституция. Предложена е от Б. Франклин през юли 1775г., но е отхвърлена под влияние на консервативните депутати. Приета е едва на 1 март 1781 г.

Съгласно “Състав на конфедерацията и вечния съюз” върховен орган е конгресът. Той се състои от 1 палата, депутатите в която се избират всяка година. Според тази конституция президент като представител на изпълнителната власт няма. Щатите запазват пълен суверенитет по много въпроси. Решенията на Конгреса имат за тях консултативен характер. По много причини “Състав на конфедерацията” е “слаба” конституция. Една от основните й слабости е, че не дава на централната власт ефективни лостове за управление на страната.

В условията на военно време жизнено необходима е мобилизацията на материалните и човешки ресурси за успешна борба с вражеската армия. За централната власт - Конгресът, на когото се пада решаването на тази задача, тя се оказва прекалено сложна. Показателни за състоянието и характера на държавната власт в САЩ от времето на войната за независимост са средствата и методите, които използва Конгресът в икономическата и финансовата политика.

Новата държава изпитва остър недостиг на средства и за да ги получи, Конгресът започва масово пускане на книжни пари. Въведена е нова парична единица - американски долар. Първото решение за пускане на книжни пари е взето през юни 1775г., почти една година преди провъзгласяване на независимостта

Опитвайки се да облекчи финансовите трудности, Конгресът се обръща и към друг източник - задграничните заеми. Но и това не помага. Опасността от икономически крах нараства. Ето защо, освен паричните плащания за данъци от страна на щатите пред централното правителство, вече всеки щат се задължава да доставя в натура продоволствия и снаряжения, а също така и изплащането на заплатите в армейските части, дислоцирани на тяхна територия. При изпълнение на тези условия голяма част от дължимите пари се приспада.

Слабостта на централната власт пречи и за ефективно организиране на отпор на врага, мобилизация на масите за борба с Англия. Един от основните недостатъци на “Състав на конфедерацията” е липсата на съществени изменения в положението на индианците и негрите, от което се възползват противниците на американската независимост - англичаните убеждават повечето индиански племена и голяма част от чернокожите да минат на тяхна страна. Едва на по-късен етап Конгресът е принуден да попълни числеността на американската армия с негри и преразглежда отношението си към участието на негри в континенталната армия

Войната за независимост е не само война срещу Англия, но и гражданска война срещу вътрешните врагове, които в някаква степен са свързани с британската корона и олицетворяват контрареволюцията. Наричат ги тори или лоялисти. Те саботират решенията на революционната власт, развиват терористична дейност срещу привържениците на независимостта.

В отговор на саботажите и враждебните действия на лоялистите патриотите започват безпощадна борба с привържениците на Англия и всички, които са заподозрени в симпатии към метрополията. Още през 1776г. Конгресът приема решение за разоръжаване на лоялистите, за лишаването им от някои граждански и обществени права - лишаване от право на глас, забрана за заемане на държавни длъжности (съветници, адвокати, свещеници, лекари, учители и т.н.).Главни сили в преследването на лоялистите по места са комитетите за безопасност. Те, заедно с новосъздадените органи на властта, практически изпълняват ролята на диктатура. Те предшестват създаването на новите правителства на щатите и в много от тях остават да функционират и след създаването на правителство. Като органи на новата власт на народа комитетите за безопасност изиграват изключително важна роля в борбата с контрареволюционните сили.

Колкото и важна да е ролята на комитетите за безопасност, решаващо значение за изхода на войната за независимост имат действията на въоръжените сили на младата американска армия под командването на Джордж Вашингтон. Той стига до заключение, че е необходимо да се създаде единна континентална армия, а не във всеки щат отделна, и се обръща към Конгреса за вземане на съответни решения по въпроса.

Победата на Американската революция до голяма степен е предопределена от включването през 1778 г. на Франция на страната на колониите. Новият френски крал, Луи XVI, наследил престола през 1774 г., е силно окуражен от първоначалните успехи на армията на Вашингтон и разглежда бунта на британските колонии като отлична възможност за френската имперска експанзия за сметка на омаломощаването на Британската империя. Френската армия, която е извлякла поука от Седемгодишната война и е в процес на реформиране, подпомага сериозно американските действия. Това се потвърждава при Йорктаун, когато американската армия, съставена наполовина от французи, и американският флот, който е оборудван и екипиран почти изключително от Франция, постигат категорична победа. На страната на САЩ воюват също Испания и Нидерландия.

На 20 януари 1783г. след сложни дипломатически преговори между САЩ и всички европейски държави, Англия, Франция и Испания подписват предварително съглашение, а на 4 март Англия обявява прекратяване на военните действия. В Америка текстът на съглашението е получен на 13 март, а на 11 април Конгресът също провъзгласява края на войната. След внасянето на незначителни поправки в предварителното съглашение на 3 септември 1783г. в Париж е подписан текстът на окончателния договор. Той е ратифициран от Конгреса на 14 януари 1784г. и след размяна на ратификационните документи на 12 май 1784г. встъпва в сила. Мирният договор с Англия юридически потвърждава американската независимост.

Победата във войната срещу Англия е триумф за младата американска република, извоювала независимостта си в продължителна и упорита борба. След войната пред Съединените щати застават редица сериозни проблеми по нормализирането на вътрешния живот: преодоляване на икономическите трудности, приемане на мерки за укрепване на държавното устройство и др. От решаването им зависи съдбата на извоюваната независимост. Необходимо е изработване на справедлива конституция. През пролетта на 1787г. във Филаделфия се свиква конституционен конвент с президент Дж. Вашингтон. Създаването на конституция има за цел да установи в страната законност и порядък. Тя, по замисъла на създателите си, трябва да установи нов порядък, гарантиращ власт на националната американска буржоазия и плантаторите, възглавили борбата на колониите против Англия. Главна цел на учредяваната политическа система е запазването на частната собственост и поставянето на бариери пред революционното движение. Членовете на конституционния конвент виждат основното зло в демокрацията и се стремят да спрат политическата активност на масите. По същество това е крачка назад в сравнение с приетата по време на войната “Състав на конфедерацията”.

Конвентът във Филаделфия е открит в края на май 1787г. и продължава да работи в продължение на 18 седмици. Той изработва съвършено нов документ, който би трябвало да влезе в сила след подписване от 9 щата, т.е. 2/3 от САЩ.

Една от основните особености на изработената от конвента конституция е така наречения принцип за “разделение на властите”. Цялата система висши политически органи се дели на три звена: изпълнителна власт начело с президент; законодателна - Конгрес и съдебна - Върховен съд. Тези звена са взаимно свързани и се установява централизацията на властта.

Главата на изпълнителната власт - президентът се избира за 4 години и разполага с толкова големи пълномощия, че започва да се говори за “имперско президентство”. Той утвърждава решенията на Конгреса или ги отменя, ако Конгресът не ги прегласува с 2/3 мнозинство. Той е и върховен главнокомандващ, има право да помилва, да сключва договори с чужди страни, да назначава членовете на кабинета, висшите дипломатически представители, а също така и членовете на Върховния съд. Той е длъжен ежегодно да представя пред Конгреса отчет за състоянието на делата в страната.

Законодателните функции принадлежат на Конгреса, който има две камари: горна - Сенат и долна - камара на представителите. Конгресът на САЩ има право да регулира търговията и данъчните облагания, да въвежда митнически тарифи и да пуска пари. Само Конгресът има право да обявява война и да започва военна мобилизация.

Горната камара представлява интересите на крупните собственици. За нейните членове - сенаторите е установен 6-годишен изборен мандат, докато за членовете на камарата на представителите той е 2 години.

Членовете на Върховния съд се избират пожизнено. Той има право да отмени всеки закон, решение на Конгреса или договор, признавайки ги за неконституционни.

Създадената с новата Конституция политическа система е насочена към максимално засилване на централизацията чрез предоставяне на широки пълномощия на главата на изпълнителната власт - президента, горната камара на законодателния орган - Сената и на Върховния съд. Това е бариерата срещу демокрацията.

Конвентът обсъжда и избирателните права на населението. Отказвайки се от въвеждане на каквито и да е ограничения, той обаче и не възприема всеобщото избирателно право. Имуществените и други ограничения, залегнали отпреди в конституциите на някои щати, остават в сила.

След продължителни разисквания по представителството на отделните щати в Конгреса делегатите достигат до решение всеки щат да има по 2 сенатора. Камарата на представителите се избира по принципа на пропорционалност с броя на жителите като се отчита и 3/5 от робското население, макар то да няма избирателни права.

По въпросите на робството и търговията с роби се стига до бурни дебати. Но и Конституцията, както и Декларацията за независимост, практически оставя тази институция.

Към началото на есента Конституцията е окончателно редактирана и на 17 септември е представена на делегатите на конвента за подписване. На следващия ден тя е публикувана.

Обнародваната Конституция предизвиква остри спорове между привържениците - федералисти и противниците - антифедералисти.

За да влезе в сила, Конституцията трябва да бъде ратифицирана от 9 от 13-те щата - членове на Съюза. Тази мисия се възлага на щатските конвенти, чиито делегати се избират от местните събрания.

В хода на политическата борба около Конституцията важно място заема въпросът за правата на човека. През 1789г. Конгресът е принуден да приеме 10 поправки към Конституцията, които влизат в сила от ноември 1791г. Те включват: свобода на словото, печата и събранията; право да се притежава и носи оръжие; забрана за разквартируване на войници в частни домове в мирно време; неприкосновеност на личността и имуществото и др.

Конституцията на САЩ е най-прогресивната за онова време. Тя установява буржоазно-републиканска форма на управление, свободна от феодално-монархически порядки, въвежда централизирана федерална система.

Американската революция започва през 1775г., когато в колониите избухва въоръжено въстание и завършва през 1783г. с подписването на мирния договор с Англия, потвърждаващ успешното завършване на войната за независимост. Пролог на революцията е освободителното движение от 1763 - 1775г., което е органически свързано с последвалите преобразования.

Толкова неразривно свързано с нея е и следреволюционния период 1783 - 1789г., съпроводен от задълбочаване на борбата между слоевете на населението. В резултат на приемането на федералната Конституция от 1787г. и нейното подписване през 1789г. господстващите слоеве съумяват да затвърдят своето положение и да стабилизират обстановката.

Едно от най-важните постижения на американската революция е ликвидирането на феодалните институции, колкото и слаби и неразвити да са те. Именно те са основна пречка за развитието на капиталистическите отношения. Американската революция е и антиколониална. Тя вдига на борба нисшите слоеве, нямащи собственост, бедните фермери, дребните занаятчии.

Провъзгласяването на демократични свободи е важен резултат на революцията. Един от най-важните проблеми на революцията е въпросът за земята. Демократизацията и в тази област има ограничен характер, протича под знака на укрепване на едрата собственост върху земята против интересите на дребните собственици. Приема се и аграрен закон. Земята се превръща в предмет на свободна покупко-продажба, става открита за свободно прилагане на капитала.

Революцията не изпълнява едно от най-важните социално-икономически преобразувания - премахването на робството във всички щати. Това довежда до гражданска война през 1861 - 65 г., която премахва изцяло робовладелската система. До тогава тя съществува като политически компромис между буржоазията на Севера и плантаторите на Юга.


5.Разделянето на Полша

В средата на 18в. полско-литовската държава е с ограничен суверинитет и практически е зависима от Руската империя. Руските императори оказват огромно влияние върху избора на полските крале. Особенно ярко това проличава при избора на последния полски крал Станислав Понятовски, който е доскорошен фаворит на руската владетелка Екатерина II. Още през първата половина на XVIIв. крал Владислав IV налага правилото liberum veto. Тази парламентарна процедура е основана на идеята за равенство между депутатите в Сейма. За да се вземе каквото и да е решение е било нужно то да бъде одобрено единодушно. Процеса на вземане на решения се затруднява неимоверно. Liberum veto представлявало възможност за други държави да влиаят върху решенията на Сейма, подкупвайки депутатите.


Реч Посполита спазва неутралитета по време на Седемгодишната война (1756-1763), но проявява симпатии към коалицията между Франция, Австрия и Русия и пропуска през територията ри руската армия на път за Прусия. Фридрих II взема ответни мерки и по негова заповед се изработват огромно количество фалшиви полски пари, които сериозно подронват стабилността на полската икономика. През 1767г. чрез проруски настроената аристокрация и посланика на Русия във Варшава княз Николай Репнин Екатерина II инициира промени в Конституцията, които отменят всички реформи на Станислав Понятовски от 1764г. Сейма работи изцяло под контрола на Репнин. По заповед на руския посланик недоволните на тази политика поляци са арестувани и заточени в Сибир. В новата конституция са закрепени много порочни практики, вкл. и liberum veto. Реч Посполита е принудена да разчита на Русия, за да се защити от усилващия се натиск от страна на Прусия, която иска да анексира северозападна Полша, за да съедини по този начин своите западни и източни земи.
Репнин защитава правата на православните и протестантите и така предизвиква сериозно негодувание сред католическите слоеве. Като реакция на това вмешателство е войната на Барската конфедерация с Русия (1768-1772).
Реч Посполита все още е жизнеспособна държава и не може да бъде ликвидирана лесно. Отслабената позиция на Австрия, доскорошен полски съюзник, дава възможност на Русия да провежда своята полска политика чрез дипломатическа игра, привличайки на своя страна и Хабсбургската империя. Съседите на Полша, а именно Русия, Австрия и Прусия подписват секrетно споразумение за запазване на полския статус. Този съюз става известен като "Съюза на трите чеrни орли" ( на гербовете на тези три държави е изобразен черен орел, а на полския е белия орел). Войната на барската конфедерация с Русия (1768-1772) приключва с разгром за поляците.
Първата подялба
На 19 февруари 1772г. във Виена е подписан договора за подялбата на Полша. Преди това на 6 февруари 1772г. в Санкт Петербург е сключено съглашение между Русия и Прусия. В началото на август руски, пруски и автрийски войски едновременно навлизат в Полша и заемат съответно областите, които се полагат на всяка държава, съгласно договора за подялбата. На 5 август 1772г. е огласен манифест за окупацията, което поражда страх у гражданите, а изморената от войната Барска конфедерация все още оказва слаба съпротива на Русия. Всяка крепост, която била в ръцете на Конфедерацията, се защитавала максимално дълго. Отбраната на Тинц например продължава до края на март 1773г. На 28 април 1773г. руските войски, водени от генерал Александър Суворов, превземат Краков, защитаващия гарнизон е пленен и заточен в Сибир. Франция и Великобритания, на които поляците възлагат надежди, се въздържат от действия и изразяват позиция чак след реализацията на подялбата на Полша. Така приключва слабо организираната съпротива на външната агресия спрямо Полша. Около 100 хиляди души загиват, а страната е разорена, но това е първата проява на възроденото полско национално самосъзнание.
Съглашението за подялба на Полша е ратифицирано на 22 септември 1772г. Фридрих II, вдъхновен от политическия си успех, се занимава лично с благосъстоянието на новите си полски поданици. Назначени са множество полски католически свещенници, а самия пруски кронпринц е задължен да научи полския език. Автрийския канцлер граф Венцел фон Кауниц ( австрийците завладяват богати на солни находища райони) и Екатерина II Руска също останали краjno доволни от придобивките си.
В съответствие с тези документи Русия завладява частта от Ливония, която досега е била полска, Беларус, Витебския район, Полоцк и Мстиславъл или общо 92 000 кв.км. територия и 1,3 милиона души население. Прусия получава Варм, Кралска Прусия, която после става нова провинция под названието Западна Прусия по течението на река Нец, териториите лежащи над Нотец и Гоплем, княжество Померания без Данциг (Гданск), окръга и воеводство Поморско, Мариенбург, Кулм без град Торн и няколко района във Велика Полша, общо 36 000 кв.км. територия и 580 000 души население. Към Австрия са присъединени Затор, Освиенциум, част от Малка Полша, включваща южните части на Краковското и Сандомерското воеводства, част от Белското воеводство и цяла Галиция без Краков, общо 83 000 кв.км. и 2,6 милиона души население.
Окупирали своите територии, трите държави трябвало да ратифицират договора с полския крал и Сейма. Станислав Понятовски се обръща за помощ към западните държави. След като никой не помага на поляците, обединените войски на завоевателите влизат във Варшава. Там те със силата на оръжието заставят Сейма да приеме подялбата на полски територии. Сенаторите, които са против ратификацията, са арестувани от руски агенти и заточени в Сибир. Местните събрания отказват да избират представители в Сейма. С много усилия е събран малко повече от половината състав на Сейма, начело с неговия Маршал Адам Понятовски-военоначалник от Малтийския орден. За да не допусне той провал на ратификацията, преобразува ординарния Сейм в конфедеративен, където действа принципа на мнозинството. Пренебрегвайки съпротивата, завоевателите постигат целите си. Новият Сейм избира комитет от тридесет члена, който да разгледа въпроса за ратификация на подялбата. На 18 септември 1773г. Комитетът официално подписва съглашение за предоставяне на окупирените земи на Русия, Прусия и Австрия. Впрочем Сейма продължава да работи до 1775г. и предприема сериозни държавни реформи. Създава Комисия за национално образование, съкращава армията до 30 000 войници и я реорганизира. Проведени са и финансови реформи.
Завладявайки северо-западна Полша, Прусия взема под контрол 80 % от външната търговия на страната. С действията си там Прусия осигурява бързия и окончателен крах на Реч Посполита.
Втора подялба

Към 1790г. Първата полска република е доведена до такова безпомощно състояние, че и се налага да сключи неестествен и пагубен съюз с Прусия, която е неин отявлен враг. Условията на Договора от 1790г. са такива, че следващите две подялби на Полша се явяват неизбежни. Конституцията от 1791г. предоставя избирателни права на буржоазията, установява принципа за разделението на властите и елиминира Репнин. Полша отново получава правото на вътрешни реформи без да се нуждае за тях от санкцията на Русия. Това възмущава Екатерина II и тя инициира втората подялба.


Приемането на майската Конституция повлича със себе си агресия от страна на съседите на Полша, които се опасяват от евентуално възраждане на Реч Посполита. Във войната за защита на Конституцията проруски настроените панове, Търговската конфедерация (ползващата се с поддръжката на Австрия, която не се намесва пряко в конфликта) воюват против полските патриотични сили, поддържащи новата Конституция. Предадени от пруските си съюзници полските националисти са победени. При новата подялба Прусия и Руската империя присъединяват толкова нови земи, че само една трета от населението на Кралство Полша от 1772г. остава в границите на полската държава. Кралят на Полша отстъпва на желанията на Екатерина Велика и през юли 1792г. се присъединява към Търговската конфедерация. Представителите на патриотичните партии са прогонени от страната. На 23 януари 1793г. Прусия и Русия подписват Конвенция за втората подялба на Полша, която е утвърдена от основания от търговците Гроднемски сейм (1793).
Третата подялба

Поражението на въстанието на Тадеуш Косцюшко (1794 г.) служи за окончателното унищожение на полската държава. След решение на спорните въпроси, трите държави, участващи в подялбата, установяват на 24 октомври 1795 г. границите си в останалите полски земи. В резултат на третата подялба Руската империя получава остатъка от литовските, украинските и беларуските земи на изток от Буга и линията Немиров-Гродно, обща площ 120 000 кв.км. и 1,2 милиона население. Прусия завладява Подляш, Мазовия с Варшава, Западна Литва и Малка Полша, обща площ 55 000 кв.км. и 1 милион население. За Австрия остава Краков и часта от Малка Полша между Пилиц, Висла и Буга, част от Подляш и Мазовия, обща площ 47 000 кв.км. и 1,2 милиона население.


Крал Станислав Понятовски в Гродно на 25 ноември 1795г. абдикира. Трите империи сключват през 1797г. „Петербугската конвенция”, която съдържа разпоредби за дълговете на Полша и полската корона. Постигнато е споразумение, нито един от монарсите на трите държави да не изплолзва сред титлите си названието „Полско кралство”.

Руската част включва 120 000 кв.км. и 1,2 милиона население с Вилнюс, пруската 55 000 кв.км. площ и 1 милиона население с Варшава. Австрия придобива 47 000 кв.км. територия и 1,2 милиона население с Люблин и Краков.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница