Прощално” вапцаров



Дата11.02.2018
Размер15.58 Kb.
#57879
ПРОЩАЛНО” - ВАПЦАРОВ

(анализ)


На 19.1.1933 г. Вапцаров пише на Бойка: „Животът сам ще постави пред нас хиляди проблеми, които всеки за себе си ще разреши по своему. И после нашите индивидуалности ще се сблъскат, за да ги обобщят. В тази борба на обобщаване, в та­зи трансформация на единия и на дру­гия е за мен най-висшият процес на любовта.” В „Писмо” е въплътено мълчаливото очакване жерт­вата му да бъде осъзната, оценена, опростена, иде­алът му - утвърден, продължен пътят му. „Песен за жената” е посветено на семейната драма. С тънък психологизъм и съчувствие авторът проследява терзанията и болката в душата на любещата съпруга, мъчителното люшкане между обич и омраза, трез­вост и безумие, вяра и безверие, надежда и отчаяние. „Прощално” асоциира с „Песен за жената”. То напомня и писмата, които Вапцаров пише на сво­ята възлюбена и които са класика в българското любовно епистоларно наследство. Ето още един па­саж: „мое внезапно щастие, моя песен, прозвънила, отлетяла далече зад полите на Витоша и оставила ехото на един неумиращ спомен да се носи в сърцето ми на плавни и топли вълни... Ча­сът е три през нощта... Ти навярно спиш и в съня си се усмихваш, както винаги - далечно и ху­баво... Спи... в тиха притома, душата ми те целува.” (12.Х. 1932 г., Кочериново)



Състоянието на сън Вапцаров използва в стихот­ворението „Прощално”. То му дава възможност да излее дискретно чувствата си. Удивително е, че преминал през тежки изпитания, изпил горчивината на несъвместимостта между личното и общественото щастие, той съхранява любовното чувство все така свежо, дълбоко и светло, спокойно и мъдро, както в първия ден. До най-голяма висота е издигнато от­ношението му към човека в това стихотворение. Не обвинение, което би белязало с морално отрица­ние любимото същество, се чете в определението „неискан гостенин”. А философско разбиране, по­емане на вината за пропуснатите интимни мигове, за разстроената душевна солидарност, усещане за наболяла съвест. И всичко това е сподавено, недоизказано, щадящо като обичта му. То именно нала­га шепотния молитвен тон, примирието със самот­ността в преживяването. Оттук и разстоянието меж­ду субекта и предмета на неговото вълнение. На пре­ден план е изведен обектът. Той остава в зримия живот. Носителят на емоцията се губи от погледа, превръща се в сянка от небитието, в горестен спо­мен.




Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница