„ПРОЩАЛНО” - ВАПЦАРОВ
(анализ)
На 19.1.1933 г. Вапцаров пише на Бойка: „Животът сам ще постави пред нас хиляди проблеми, които всеки за себе си ще разреши по своему. И после нашите индивидуалности ще се сблъскат, за да ги обобщят. В тази борба на обобщаване, в тази трансформация на единия и на другия е за мен най-висшият процес на любовта.” В „Писмо” е въплътено мълчаливото очакване жертвата му да бъде осъзната, оценена, опростена, идеалът му - утвърден, продължен пътят му. „Песен за жената” е посветено на семейната драма. С тънък психологизъм и съчувствие авторът проследява терзанията и болката в душата на любещата съпруга, мъчителното люшкане между обич и омраза, трезвост и безумие, вяра и безверие, надежда и отчаяние. „Прощално” асоциира с „Песен за жената”. То напомня и писмата, които Вапцаров пише на своята възлюбена и които са класика в българското любовно епистоларно наследство. Ето още един пасаж: „мое внезапно щастие, моя песен, прозвънила, отлетяла далече зад полите на Витоша и оставила ехото на един неумиращ спомен да се носи в сърцето ми на плавни и топли вълни... Часът е три през нощта... Ти навярно спиш и в съня си се усмихваш, както винаги - далечно и хубаво... Спи... в тиха притома, душата ми те целува.” (12.Х. 1932 г., Кочериново)
Състоянието на сън Вапцаров използва в стихотворението „Прощално”. То му дава възможност да излее дискретно чувствата си. Удивително е, че преминал през тежки изпитания, изпил горчивината на несъвместимостта между личното и общественото щастие, той съхранява любовното чувство все така свежо, дълбоко и светло, спокойно и мъдро, както в първия ден. До най-голяма висота е издигнато отношението му към човека в това стихотворение. Не обвинение, което би белязало с морално отрицание любимото същество, се чете в определението „неискан гостенин”. А философско разбиране, поемане на вината за пропуснатите интимни мигове, за разстроената душевна солидарност, усещане за наболяла съвест. И всичко това е сподавено, недоизказано, щадящо като обичта му. То именно налага шепотния молитвен тон, примирието със самотността в преживяването. Оттук и разстоянието между субекта и предмета на неговото вълнение. На преден план е изведен обектът. Той остава в зримия живот. Носителят на емоцията се губи от погледа, превръща се в сянка от небитието, в горестен спомен.
Сподели с приятели: |