Пространството на любовта поредният поклонник

Пари за глупости

Намекът беше ясен и аз посегнах да извадя парите, а Вася, окуражен от похвалата, продължаваше: -Трябва всичко - всичко за космонавтите да слушам. И за нашите космонавти и за американските. Когато порасна и аз ще стана космонавт.

-Какво, какво каза? - изведнъж се наежи Егорич.

-Щом порасна ще стана космонавт.

-Ей за такава, глупост неусвестна , ти Васятка, пари от мен няма да получиш.

-Не е чак глупост - да си космонавт. Космонавтите всички ги обичат. Те са герои, по телевизора ги показват. Те, на огромни космически кораби, около Земята все летят. С разни учени направо от космоса разговарят.

-И ползата каква е от дрънкането им? Те там си летят, а в Об рибата по-малко става.

-Космонавтите, разказват на всички хора за времето. Те предварително знаят какво ще бъде утре времето по цялата Земя, - продължаваше да защитава науката Васятка.

-Е и? Чудо невиждано! Че ти иди при баба Марфа, попитай я, баба Марфа, и тя ще ти каже и за утре, и за вдругиден, и за след една година, всичко за времето ще ти каже. И пари няма да вземе, а твоите космонавти? Петкините пари пропиляват. На баща ти парите.

-На космонавтите държавата им дава много пари.

-А тя държавата, да му се не види, откъде ги взема? От Петка, от баща ти, взема държавата парите. Аз ловях риба, Петка в града я продаваше, бизнесмен, на него, интелигентния му се прииска да стане, а държавата му казва: “Плащай данъци, че имаме много разходи.” И в Думата дрънкат и дрънкат, по зле и от жени край курник. Изпонаизмислиха какво ли не, изпонаизобретиха, умниците…удобства всякакви имат, в чистичките си тоалетни ходят интелигентните, а в реката все по-мръсна става водата. Няма да получиш, ти Васятка, пари, докато не си избиеш тези щуротии от главата. И няма вече никъде да пътувам, за глупости пари няма да печеля.

Сигурно, на пияна глава, Егорич така се разпали, че едва не се отказа от пътуването. После, от донесената от Сашка бутилка, отпи направо от стъклото, запуши, малко се успокои, и ние се качихме в катера. Така и не даде на Васятка пари, че и мърмореше нещо под носа си за глупостта през целия път.

Старият мотор на катера силно трещеше. Беше трудно да се разговаря. В мълчание се добрахме до ловната хижичка с едно малко прозорче. На нощното небе започнаха да се появяват първите звезди. Егорич, допил в катера започната бутилка водка, промърмори към своя Сашка:

-От-т-ивам да спя. Вие тука до огъня, или на пода се устройвайте. Щом разсъмне, закарай го до нашето място.

Егорич вече се навеждаше да влезе през малката врата на хижата, но пак се обърна и повтори строго:

-До нашето! Разбра ли, Сашка?

-Разбрах, - спокойно му отвърна Сашка.

Докато седяхме край огъня и ядяхме изпечената на въглените риба, аз зададох на Сашка въпрос за фразата на Егорич, която ме постави нащрек:

-Александър, можеш ли да ми кажеш, що за “ваше място” е това, където Егорич те караше да ме откараш?

-Нашето място се намира на противоположния бряг на селото, от което може да се достигне до полянката на Анастасия, - спокойно отговори Александър.

-Ама че работа! Вземате толкова много пари, а откарвате, значи, не там където трябва?

-Да, така правим. Това е всичко,което можем да направим за Анастасия, за да изкупим вината си пред нея.

-Каква вина? И защо ми признаваш? Как сега ще превозваш до “вашето място”?

-Ще откарам катера където поискаш. Що се отнася до парите, своя дял ще ти върна.

-И защо за мен такива привилегии?

-Познах те. Веднага те познах, Владимир Мегре. Четох книжката ти и видях снимката ти на корицата. Ще те закарам където кажеш. Само че съм длъжен да ти кажа… Ти приеми спокойно казаното. Разсъди. Не бива да ходиш в тайгата. Няма да стигнеш…Отиде си Анастасия. Мисля, че дълбоко в тайгата отиде. Или някъде другаде, незнайно къде. Сега не можеш стигна. Ще загинеш. Или ловци ще те застрелят. Ловците не търпят чужди в своите гори. С чуждите те се оправят от разстояние, за да не се подлагат на излишна опасност.

Външно Александър говореше почти спокойно и само пръчката, с която разбъркваше огъня, трепна неловко и тревожно излетяха, като фойерверк, искри в нощта.

-Тук се е случило нещо? Какво? Ти ме позна, тъй че казвай, какво се е случило? Защо си е отишла Анастасия?

-И на мен самия ми се иска да разкажа,- със сподавен глас отговори Александър,- на някого да разкажа, който ще може да разбере. Не знам с какво да започна, за да е по-разбираемо, за да разбера и аз сам… -Просто го кажи както е.

-Просто? Правилно, всичко е съвсем просто. Само че тази простота е потресаваща. Ти слушай спокойно, и ако можеш, не ме прекъсвай.

-Аз не те прекъсвам. Карай по същество. Не протакай.

Неканени гости

    Александър започна да говори по сибирски спокойно, и все пак се чувстваше вътрешното вълнение в душата на прошарения млад сибиряк.

   -Когато четох твоята книжка “Анастасия” бях аспирант в Московския университет. Увличах се от психология и философия. Изучавах религиите на Изтока. С увлечение ги изучавах. И изведнъж Анастасия… Не зад девет земи в десета, а близо до моя дом, в Сибир, там където съм се родил. И такава сила, логика и смисъл почувствах в думите й, и най-важното, нещо родно почувствах, значимо, и пред това усещане помръкнаха задморските учения. Захвърлих аз всичко и се втурнах към къщи, като от тъмнина към светлина се втурнах. Да видя Анастасия поисках. Да поговоря с нея. В къщи се върнах и започнах с Егорич да пътувам на катера, към мястото, описано от теб в книгата. Изчислихме го ние с Егорич. От време на време и други започнаха да се опитват да се срещат с Анастасия. Разпитваха за това място. Но ние никого не карахме там. И на местните жители им стигна ума да съобразят и да не поощряват поклонниците. Но веднъж ние, или по-точно аз сам, без Егорич, откарах на това място цяла група.

-Защо го направи?

-Тогава ми се стори, че постъпвам правилно, за благо. Те бяха шест човека. Двама видни учени и, по всичко личеше, с големи възможности. Или тези, които стояха зад тях и ги бяха изпратили, са имали големи възможности. Останалите четирима бяха охрана. Въоръжени бяха охранителите с пистолети. Но и друго оръжие имаха в арсенала си. И радиостанции имаха. Поканиха ме като водач. Съгласих се. Не за пари. Първо дълго говорих с тях. Те не скриваха, че целта на експедицията им е да се срещнат с Анастасия. Техният ръководител, побелял, благ на вид човек, Борис Мойсеевич разбираше, че Анастасия сама, може да направи за науката повече от много научни институти. Те имаха намерение да я отведат от тайгата, да й създадат условия за живот в резерват. Да й осигурят охрана. Борис Мойсеевич казваше:

-Ако не го направим ние - друг ще го направи. А и всичко може да се случи. Анастасия е необичайно явление, ние сме длъжни да го опазим и да го изучим.

Помощникът на Борис Мойсевич, Станислав, интелигентен млад човек, въобще пък, макар и задочно, беше влюбен в Анастасия. Аз се съгласих с техните доводи.Те наеха малък кораб от кооператорите. С кола доставиха на кораба варели с авиационно гориво. Когато пристигнахме на мястото, на височината на брега, те опънаха палатки и извикаха по радиостанцията въртолет. Вертолетът беше оборудван с апаратура за аерофотоснимки, с видеокамера, и още някакво необичайно оборудване имаше в него. Вертолетът всеки ден летеше ниско над тайгата и квадрат по квадрат правеше снимки. Двамата учени всеки ден разглеждаха заснетия материал. Понякога и сами излитаха с вертолета към заинтересувалото ги място. Те търсеха поляната на Анастасия, на която се планираше да се приземят с вертолета. Представях си с какъв грохот ще се приземява на поляната на Анастасия вертолетът, плашейки всичко живо. Спомних си за малкото дете на Анастасия и помислих, че това може да изплаши и него. Започнах да предлагам на учените след определяне на местонахождението на поляната да не се приземява там вертолета, а да се направи карта и да се отиде пеша до поляната. Но Станислав поясни, че на Борис Мойсеевич ще му бъде трудно да извърви такъв дълъг път в тайгата. Станислав също споделяше моите опасения, за нарушаването на покоя на обитателите на тайгата, но ме уверяваше, че Борис Мойсеевич ще успее да успокои и Анастасия и малкия. На четвъртия ден се случи всичко.

-Какво се случи?

-Когато вертолетът отлетя за поредните видео и фото снимки, а ние се занимавахме с нещо, един от охранителите видял, приближаваща се към нашия лагер откъм тайгата, самотна женска фигурка. Той съобщи за това на Борис Мойсеевич. Скоро целият лагер гледаше приближаващата се жена. Тя беше с лека блузка, дълга пола, на главата й кърпа, завързана така, че скриваше и челото и врата. Ние стояхме в група. Отпред Борис Мойсеевич и Станислав. Жената се приближи до нас. На лицето й нямаше нито страх, нито смущение. Очите…Необикновените очи с доброта и ласка гледаха хората. И ставаше топло от този поглед. Изглеждаше, че тя гледа не всички наведнъж, а всеки поотделно. Някакво неясно вълнение обхвана всички ни. Никой не й предложи даже да седне. Тя първа заговори. Спокойно и с необикновено добър глас произнесе:

-Добър да ви денят, хора.

А ние стоим и мълчим. Борис Мойсеевич първи заговори с нея.

-Здравейте, - отговори за всички Борис Мойсеевич.- Представете се, моля ви, коя сте вие?

-Да, разбира се, ние търсехме вас. Благодаря ви, че дойдохте сама. Толкова проблеми отпаднаха, - заговори Борис Мойсеевич. И той не й предложи да седне, макар до палатката да имаше маса и сгъваеми столове, не я повика настрани от нас. Навярно, от неочакваното появяване, също се беше объркал. Той започна веднага да говори за целта на идването ни:

-Да, много добре…Вие сама дойдохте при нас, а ние собствено, за вас сме дошли. Вие не се безпокойте, сега ще извикаме обратно вертолета.

Борис Мойсеевич разпореди на старшия от охраната да се свърже по радиостанцията с командира на вертолета и да го върне в лагера. Неговото разпореждане незабавно беше прието за изпълнение. После той се обърна към Анастасия и вече по-спокойно и уверено заговори с нея;

-Приближи се, Станислав, какво ти е? Представи се.

Станислав се приближи, застана срещу Анастасия и леко смутен заговори:

-Направо ме сватоса Борис Мойсеевич. За вас това може да е неочаквано, но аз наистина съм готов да ви направя предложение, готов съм да осиновя сина ви, да ви помогна при разрешаването на много проблеми, моля ви да разполагате с мен като с приятел, - Станислав елегантно склони глава пред Анастасия, взе ръката й и я целуна. Той беше елегантен и красив. И ако Анастасия беше с други дрехи… Станислав беше малко по-висок от нея, и те наистина биха изглеждали красива и достойна двойка.

Ласкаво отговори на Станислав Анастасия:

-Благодаря ви за доброто отношение към мен… Благодаря ви за безпокойството ви за мен, - и добави: - Ако наистина се чувствате достатъчно силен за да насочвате любовта си, да направите живота на друг човек по-щастлив и пълен, тогава спомнете си, може би сред заобикалящите ви хора, сред познатите жени, има неудовлетворена от живота, от нещо нещастна жена. Обърнете й внимание, обикнете я, направете я щастлива. -Но аз искам да обичам вас Анастасия.

-Аз съм щастлива с друг. Не изразходвайте за мен своите усилия. Има жени, за които сте по-нужен.
    Борис Мойсеевич реши да помогне на замълчалия Станислав:

-Този ли е другият, с когото на Вас ,Анастасия , Ви се случи да се срещнете? Вие, разбира се, имате предвид Владимир, но той далеч не е най-добрият екземпляр от нашето общество.

В някакъв момент аз изведнъж започнах да разбирам, - продължаваше Александър, - Борис Мойсеевич, Станислав, и цялата група с тях имаше точно поставена цел - да вземат Анастасия по всякакъв начин и да я използват за някакви собствени интереси, да я използват пряко волята й. И без значение, чия е била идеята, тяхна собствена или заповед от някого, стоящ по-високо, но те ще се стараят да изпълнят замисленото. И никакви, даже най-значимите доводи, няма да ги спрат. Може би и Анастасия разбираше това? Несъмнено, тя не можеше да не знае, да не чувства техните намерения. И въпреки това тя до края се отнасяше към стоящите пред нея, като към добри и близки хора. Тя искрено и откровено говореше с нас за най-съкровеното, и това нейно отношение, искреността, сдържаше или по-точно оттласкваше насилието. Тя така достойно парираше опитите на Борис Мойсеевич и Станислав да охладят отношението й към тебе, че направи безсмислени разсъжденията им на тази тема. Казват, че влюбената жена вижда в този, в когото е влюбена само хубавото, каквото и да прави той, който и да е всъщност. Но нейните аргументи бяха от друг род. Когато премина първото вълнение след появата й, аз можах тихичко да включа диктофона. После често прослушвах този запис и анализирах казаното от нея. Помня всичко… И това “всичко” преобръща съзнанието.

-Какво преобръща съзнанието? - беше ми интересно да знам, как Анастасия се изказва за мен. И Александър продължи:

-След въпроса на Борис Мойсеевич:”Защо обикнахте именно него?” - Анастасия отговори отначало просто:

-Такъв въпрос е безсмислено да ми задавате, тъй като влюбеният не може да обясни, защо обича този, когото обича. За всяка влюбена жена най-добър и важен в света е само един, само нейният избранник. И моят любим е за мене - най-добрият.

-И все пак, Вие, Анастасия, не можете да отричате абсурдността на Вашия избор. Нека и да е случайно случила се, но все пак е абсурдност. Вашата воля, способностите на аналитичния Ви ум би трябвало да охладят първоначалния порив, да Ви обяснят цялата несъстоятелност на този човек спрямо другите. Поразмислете над това.

-Размишленията говорят за точно обратното. В дадения случай за тях е безполезно да се губи време. Те само увеличават загадъчната необходимост на случилото се. Трябва да се приеме всичко каквото е. -Да се приеме абсурда? Парадокса?

-Само на пръв поглед всичко изглежда така. Вие сте изминали дълъг път от Москва. Трудно сте се добрали до това място на брега. Задавате въпроси за моята любов. Но не подозирате, че парадоксът е именно в това, че по-голяма яснота относно тази любов внасят събитията станали в Москва. И за Вас би било по-добре да помислите над тях там. Не е нужно де се отива толкова далече.

-Що за събития са станали в Москва?

-Те са външно прости. Но само външно. Владимир, както Вие казвате, обикновен и с нищо незабележителен човек, захвърли всичко и замина в Москва от Сибир, след срещата си с мен. Той пристигна в Москва за да удържи дадената пред мен дума - да организира общество на предприемачите с по-чисти помисли. Той вече нямаше пари, но действаше. В Москва, на адрес Токмаков переулок, четиринадесет има двуетажна сграда. Там по-рано са работили хората, оглавяващи първото обединение на предприемачите. Оглавяващите това обединение лидери го бяха напуснали. Обединението умираше. Владимир влезе в тази сграда, и в нейните пустеещи, големи и малки кабинети започна оживление. Там той пишеше различни писма, обръщаше се към предприемачите. Той работеше от ранна утрин до късна вечер в своя кабинет и оставаше там да спи. При него идваха, намериха се хора, които започнаха да му помагат, повярваха и в него, и в това, което той правеше. Тук, в гората, аз го помолих за това. Разказвах му колко е важно. Изградих и му изложих план за действие. Целта можеше да се достигне, като се изпълни плана в последователността, построена от мечтата. Отначало трябваше да се напише книгата. С нейна помощ да се обясни много и да се разпространи информацията, тя трябваше да намери и обедини предприемачите с чисти помисли. Да му даде средства за осъществяване на този план. Но Владимир правеше всичко така, както сам го разбираше и смяташе за правилно. Той почти не си спомняше за мен. Той беше разбрал значимостта на замисленото и живееше с него. Той вървеше по свой път, нарушавайки последователността. По този начин да се достигне целта беше невъзможно. Но той не знаеше това и действаше с неимоверно упорство и изобретателност. Започнаха да му помагат и други хора, повярвали в идеята. Бавно пробиваха първите кълнчета на новото обединение на предприемачите. Това беше невероятно, но той успя мъничко. Те се събраха заедно. И това бяха предприемачи с по-чисти помисли. Списъкът с адресите им съществува - можете да се убедите.

-Всичко в света е относително. И той, “Кристал”, може би не е по-лош отколкото другите. Освен това става дума за помислите, способни всичко да променят. Материята на днешния ден- е плод на помислите на вчерашния.

-Мога да се съглася с такова изказване. Обаче вашият Владимир не успя да организира обединение на предприемачите с чисти помисли. Уверявам Ви Анастасия, заложили сте не на когото трябва.

-Нарушавайки предначертаността на събитията, до целта той не би могъл да стигне. Той нямаше елементарни възможности и средства да разпространи информация извън пределите на Москва.Сложиха се неблагоприятни обстоятелства, той беше лишен от кабинетите, средствата за връзка и място за нощуване. Той излезе от тази сграда с малка група хора-московчани, които му помагаха. Излезе без средства за съществуване. Без да е в състояние да плати работата на своите помощници, без да има жилище и даже зимни дрехи. Оставил семейството си и оставен от семейството си. И знаете ли, какво говореше той на малката група московчани докато вървеше към метрото по замръзналата улица? Той обсъждаше как всичко да започне отначало. Той и в това състояние градеше план, опитвайки се предприеме нещо Той е предприемач. Те, московчани, вървяха след него, слушаха го и му вярваха. Те го обичаха.

-За какво? Позволете да Ви попитам?

-Ами Вие тях питайте, тези московчани - “За какво?”, “Какво са намерили в него?”, Идете в сградата на Токмаков переулок и попитайте охраната на сградата, защо те сменяйки се един друг на дежурствата, донасяха в бурканчета и разни пакети, храна и всеки път се стараеха да го нахранят за вечеря. Стараеха се да го правят така, че да не го обидят като с подаяние. Те, тези мъже- пазачи, не са му подчинени, но варяха в домовете си супа, борш и ги носеха, за да хапне той нещо домашно приготвено. Те го обичаха. Защо? И още, поговорете когато отидете в тази сграда, със секретарката, бивша актриса, изиграла главната роля на извънземна девойка във филма “През тръни към звездите”. Много добре я е изиграла. В много добър филм, призоваващ да се пази и обича Земята. Попитайте я, защо тя, след като работеше в друга фирма, намираща се в тази сграда, се стараеше незабелязано да му помага и му помагаше? Тя не беше негова секретарка, но му помагаше. Защо се стараеше да донесе на моя любим кафе ли чай по обед? Тя представяше всичко така, сякаш фирмата я снабдява със захар, сладки и чай. Всъщност, тя носеше всичко това от къщи. А богата не беше. Тя го обичаше. Защо? А той, Владимир, въпреки всичко губеше сили и умираше. Физическите сили в него свършваха. Но и в предсмъртно състояние той се опитваше да стигне до целта. Да, той е предприемач. И Духът му е силен.

-Анастасия, Вие говорите с алегории, какво значат думите “когато умираше”? Това в преносен смисъл ли е?

-Това е в пряк смисъл. Няколко дни, когато беше в Москва, неговата плът беше почти мъртва. Обикновено в такова състояние хората лежат без движение. А той ходеше и действаше.

-Възможно е, благодарение на Вас, Анастасия?

-През всички тези четиридесет и два ужасни часа, нито за секунда, нито за миг, аз не преставах да го огрявам със своя лъч. Но това беше недостатъчно. Моят лъч не би могъл да удържи живота в тяло, където слабее Духът. Но Духът на Владимир се бореше. В стремленията си духът, не забелязваше смъртта дошла на земята.Той помогна на лъча. После на помощ и други лъчи се появиха. Съвсем, съвсем слабички и неосъзнати, но ги имаше. Това бяха лъчите на тези, които го заобикаляха в Москва и го обичаха. Почти мъртвата плът започна да се запълва с живот. Пред искрената Любов, ако тя е достатъчна, - смъртта отстъпва. В любовта е безсмъртието на човека, в способността да събужда към себе си любов.

-Добре. Курската гара. Там има фотоавтомат в метрото. Владимир, в един от тези дни се фотографира там, на малка цветна снимка за пропуск. Тази фотография още може да се намери в сградите на адрес:Ленински проспект, четиридесет и две. И у него сигурно има една снимка. Погледнете внимателно. Ще видите всички признаци на мъртвото тяло, даже трупни потъмнявания и петна е зафиксирал автоматът. Но и живот ще видите в очите. Духът на борбата.

-Не само аз съм причастна към спасяването му. Попитайте тримата московски студенти, защо му наеха със свои пари квартира. Защо, когато той накрая разбра и започна да пише книгата, те, бидейки в сесия, заработвайки по нещо където им падне, нощем набираха на своите компютри неговият текст? Защо? Вие можете да зададете този въпрос на много московчани, които бяха до него в трудни мигове. Отговорът е в тях, а не в мен. Защо Москва, нейните хора го пазеха, помагаха му, вярваха в него? Тя самата, Москва, също пишеше книгата. Аз съм възхитена от този град! И го обикнах! Никакви ръмжащи железни машини и безумни катаклизми, устройвани от технократския свят, никога няма да могат да заличат в душите на живеещите в този град хора възприемането на доброто и любовта. Много хора в този град се стремят към доброто, светлото, към Любовта. През ръмжащите механизми и суетата те чувстват великата й сила и благодат.

-Но, Анастасия, това, което Вие говорите, наистина е невероятно и потресаващо. То не могло да стане от само себе си. Това още веднъж доказва невероятните Ви способности, небивалите възможности на лъча, който Вие владеете. Вие явно сте осветявали с него московчаните, контактуващи с Владимир. Няма да отречете че сте им светили? И всички чудеса сте ги правили Вие.

-Любовта твореше чудесата. А с лъча си аз наистина внимателно докосвах всеки, който общуваше с него. Само мъничко усилвах добротата, Любовта и стремежа към светлината, които бяха у тях. Само усилих това, което те имаха. И книжката беше издадена от Москва. Първият тираж беше малък и книжката беше тъничка. Но хората я купуваха. Тя се изкупуваше бързо. Владимир не е изкривил случилите се в тайгата събития, той честно е изразил изпитаните от него усещания. За много от читателите аз изглеждах умна и добра, а Владимир - глупав и ограничен. Хората, които в своите домове четяха написаното, без да отчитат, че Владимир беше насаме с мен в глухата сибирска тайга. За него тогава всичко беше прекалено необичайно. И не се знае, кой друг би могъл без снаряжение да отиде толкова далеч в тайгата. И как би се държал, ако видеше всичко, което видя той. Владимир честно е описал събитията. А за мнозина започна да изглежда глупав. Ето и Вие задавате този въпрос: ”Защо именно той?” И защо така го обичам? Когато пишеше книжката, той много от нещата вече осъзнаваше по друг начин. Той всичко осмисля много бързо. Тези, на които им се е случвало да разговарят с него, не може да не са забелязали това. Но той не се е стремил да украсява себе си, предишния.