Пространството на любовта поредният поклонник
Изтегляне 1.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Ново утро, като нов живот
- Каква е мисията на бащата
Здравей дом Едва късно вечерта пристигнахме на поляната на Анастасия. Както и преди, на нея нищо нямаше. Никакви постройки. Даже колиба нямаше. Но се получаваше усещане, сякаш си си дошъл в родния дом. Даже настроението ми се повиши, и покой настъпи в мен. Прииска ми да заспя. Може би заради това, че с Александър цяла нощ говорихме. “Хайде де, - помислих, - абсолютно нищо няма, а усещам, като че в къщи съм си дошъл. Явно, усещането за дом не в това, каква ти е по големина къщата, или даже замъка, а в нещо друго”. Анастасия веднага ме поведе към езерцето и предложи да се изкъпем. Не ми се искаше изобщо да се къпя, но помислих, че е по-добре засега да я слушам за всичко, за да видя сина си. След къпането, когато излязох на брега, по-студено отколкото във водата ми стана. Анастасия с длани изтриваше водата от мен, с някаква трева ме разтри и тялото ми сякаш се сгорещи. После ми подаде своята рокличка и през смях ми каза: -Облечи я, моля те Владимир, това ще ти бъде пижамата. А дрехите ще намокря и ще изпера. Мирисът им е силен. Аз облякох роклята на Анастасия, защото разбрах: трябва да се премахне миризмата. -Това защо е, да не се изплаши синът ли? -И за него,- отговори Анастасия. -Но само с роклята ще ми е студено да спя. -Не се безпокой всичко вече съм направила. Ти ще се наспиш, няма да ти е студено. Под главата си сложи пакета с писмата, той ще ти замени възглавницата. Всичко съм измислила, ще се наспиш и няма да замръзнеш. -Пак с мечката ли да се топля? Няма да спя с мечката, по-добре сам да се оправя някак. -Така съм ти постлала, че няма да е студено или горещо. Ние се доближихме до онази землянка, където по-рано бях спал. Анастасия отстрани надвисналите над входа клонки.Усетих приятен аромат на сухи треви, влязох в землянката, зарових се в тревите, с приятна отмала сънят обви всичко наоколо. -Можеш да се покриеш с блузата, но и без нея няма да ти е студено. Ако поискаш аз също ще легна до теб после. Ще те стопля,- през съня чух аз думите на Анастасия и й отговорих. -Не трябва. Ти по-добре при сина ни иди, стопли го… -Не се безпокой Владимир. Нашият син с много неща вече самостоятелно се справя. -Как може самостоятелно, той е мъничък…- Повече нищо не можех да говоря, потъвайки в сън на дълбоко, спокойно блаженство. Ново утро, като нов живот Събудих се сутринта. А настроението ми - толкова необичайно добро, че лежа и си мисля: няма да се движа, за да не си отиде такова добро настроение. И що за нощ беше тази, за да се усещам сутринта, сякаш тялото ми се е къпало в любов. На дневна светлина ми стана ясно, защо нито горещо нито студено не ми беше през нощта. Лежах, потънал в суха трева и цветя, които излъчваха приятен аромат и топлина. Читателите питат често, как Анастасия през зимата при лютите сибирски студове не замръзва, а толкова просто е всичко: В купа сено ако се заровиш, никакъв студ не е страшен Наистина тя се сгрява по още някакъв начин, ходи полугола дори при пет градуса и не мръзне, и даже се къпе при такава температура и не трепери когато излиза от водата. Още си мислех докато лежах в блажество в сухата трева: ”Ето, настава устро или нов ден идва, а впечатлението е такова, сякаш настъпва началото на нов живот. Ако можеше така да бъде всяка сутрин, тогава за един живот, като че ли хиляди векове преживяваш и всеки век е прекрасен както това утро. Но как да се направи така, че всеки нов ден да бъде прекрасен като това утро? ”Започнах да се надигам, едва след като чух веселият глас на Анастасия: -“Който рано става, господ нему дава” Излязох от нощната прекрасна спалня. Тя стоеше горе, точно до входа. Златистите й коси бяха заплетени на плитка, а отдолу косата с тревички беше завързана, като с панделка. Новата прическа също й отиваше. -Да вървим към езерото, да се измиеш и облечеш,- продължи Анастасия, премятайки плитката отпред като кокетка. “Жените са си жени”, - помислих аз , а на глас казах: -Много ти е красива плитката Анастасия. -Красива. Наистина ли? Много, много красива? - засмя се тя, завъртайки се. Ние побягнахме към езерото. На брега, на клоните и по храстите висяха ризата, панталоните, потника, всичко което снощи бях оставил Пипнах ги, оказаха се сухи. -Как са успели да изсъхнат така бързо. -Помогнах им, - отговори Анастасия. - Облякох ги и потичах малко с твоите дрехи, така изсъхнаха бързичко. Сега ще се изкъпеш и ще се облечеш. -А ти ще се къпеш ли? -Аз вече направих всичко необходимо за срещата с деня. Анастасия преди да вляза във водата натри тялото ми с някаква кашица от трева. И когато се гмурнах, наоколо водата закипя, малко ме щипеше по тялото, но когато излязох от водата, беше здраво. Сякаш всички пори на тялото изнтензивно задишаха сами и всяка сама поемаше въздух. Да се диша изобщо стана по-леко, свободно. Анастасия, весела и игрива, започна отново както вечерта да ме изтрива с ръце. Когато изтриваше гърба ми, изведнъж почувствах как нещо горещо ме плисна. Веднъж, втори път, и аз рязко се обърнах, а тя с две ръце притискайки гръдта си ме изпръска с гореща струйка кърма право в лицето, после и по гърдите. И после със смях ме разтри бързо-бързо. -Защо правиш това?- попитах аз, както се оправих от изненадата. -Защото! Защото! - смее се Анастасия, после ми подаде панталоните и ризата. Те също миришеха не така както преди, веднага го забелязах като ги обличах. И казах твърдо на Анастасия: -Край, направих всичко, както искаше. Сега хайде да ми покажеш сина. -Добре. Да вървим. Само че Владимир, моля те не се опитвай да се доближаваш до него веднага. Понаблюдавай го, опитай се да го разбереш. -Добре, ще го понаблюдавам. И ще разбера. Синът Отидохме до вече познатата ми полянка. До храстите в края на полянката Анастасия ми каза: -Тук ще поседим тихичко, ще погледаме, той сега ще започне да се събужда, и ти ще го видиш. До дървото в края на поляната лежеше на една страна мечка, но никакво дете не виждах. Вълнението все повече ме завладяваше и сърцето ми започна силно да бие. -Къде е той?- все повече вълнувайки се, попитах Анастасия. -Гледай по-внимателно,- отговори ми тя.- Ето главичката и крачетата му стърчат под лапата на мечката. Той спи на нея, между лапите й, там е меко и топло, над него тя държи лапата си, не го притиска, само леко го прикрива с лапа. И аз видях. Той лежеше върху мечката. В пуха, под едва повдигнатата предна лапа. Мечката лежеше настрана, без да мърда, и само главата си въртеше от една на друга страна, взирайки се. Мъничките крачка се размърдаха в дълбоката козина на мечката, и веднага тя вдигна леко лапата си. Малкият се събуждаше. Когато мръднеше ръчичка, мечката вдигаше лапа, когато отпускаше ръчичката си, тя отново го покриваше. Само лапата и главата си движеше, а туловището й не помръдваше. -Та тя какво, така ли лежи без да мърда, не й ли е неудобно, през цялото време в една поза? -Тя може дълго да лежи така, без да мърда. И съвсем не й е трудно. Примира от възторг, когато той допълзи в своето креватче.И изобщо сега тя стана една такава важна. Отговорна. Даже приятеля си не допусна до себе си, когато стана време да си имат свое потомство. Това не е много хубаво. Но като поотрасне малко нашият син, тя ще пусне при себе си своя приятел. Слушах Анастасия и без да откъсвам очи гледах как отново се задвижиха малките крачета под огромната лапа на мечката. После лапата се вдигна нагоре. Малкият движеше ръчики, вдигна главичка и изведнъж замря. -Защо престана да се движи, пак ли ще заспива?- попитах Анастасия. -Погледни по-внимателно, той се изпишка. Пак не успя мечката навреме да го пусне на тревата, или пък не поиска, глези го тя, - малкото фонтанче се изливаше върху козината на мечката. Тя, както и малкият, лежеше замряла, даже престана да движи главата си и лапата, докато не спря това фонтанче. После мечката стана, преобръщайки се на другата страна, и малкият се изтърколи на тревата. -Добре. Ето виждаш ли, тя съобразява, че той сега ще продължи със своята голяма работа, нашият малък човек, - весело съобщи Анастасия. Мъничкото човешко телце лежеше на земята и се напъваше. А над него стоеше огромната мечка и, изглеждаше, че помага с ръмженето си, сякаш самата тя се напъваше с него. Малкият се обърна по коремче, раздвижи ръчички и запълзя на четири крака по тревата. Дупето му беше малко изцапано и мечката пристъпи към него и го лизна, както бавачка, изчисти изцапаното. Езикът й бутна малкия и той падна на коремчето си, но веднага стана и запълзя по-нататък, а тя, мечката, отново след него и отново го лизна, макар че вече всичко си беше чисто. -Как мислиш Владимир, би ли могла тя да смъкне памперса, а после да му сложи нов?- тихо попта Анастасия. -Добре де, - също шепнешком отговорих аз, - и така всичко е ясно. Малкият се обърна на гръб и когато досадната мечка отново го лизна между крачетата, той се изхитри и малката ръчичка се вкопчи в козината на мечешката муцуна. Подчинявайки се на явно незначителното усилие на ръчичката, мечешката глава легна на земята в краката на малкия, той я хвана за муцуната с една ръка, а с другата се протегна и започна да се катери нагоре по главата. -Къде отива той? -Към очите на мечката. Блестят й очите, на него му е интересно, и винаги иска да ги пипне. Малкият лежеше по коремче на мечешката муцуна и разглеждаше очите й, после се опита с пръстчета да ги пипне, но мечката веднага премигна. Пръстчето се натъкна на клепача. Още малко почакал и не видял повече блестящото око, малкият започна да се спуска по муцуната, попълзя малко по тревата и замря, нещо разглеждайки по нея. Мечката стана и два пъти изрева. -Така тя вика вълчицата. Трябва и самата тя да се почисти, да хапне.Сега ще видиш как приятелски ще разговарят една с друга, - изкоментира Анастасия. След известно време в края на поляната се появи вълчицата, но мечката посрещна нейното появяване не с приветствен, а със страшен рев. И вълчицата се държеше съвсем не дружелюбно. Тя огледа цялата поляна. С пружинираща походка се разходи малко по нея, залегна, направи силен скок, пак залегна, сякаш се готвеше да нападне. -Къде им е дружелюбието? - попитах аз. - Защо я извика мечката, а сега така страшно реве по нея? И вълчицата също заплашително се държи? -Те така си говорят помежду си. Мечката с рева си спира вълчицата, за да види всичко ли е наред с нея. Дали не е болна от нещо, не е ли опасно да я допуска до човешкото дете. Достатъчно ли е силна за да го пази. Вълчицата показа че всичко с нея е наред. На дело показа, не с думи. Ти видя как тя походи, и скочи достатъчно високо. Действително мечката след като понаблюдава вълчицата спокойно закрета и напусна поляната. Вълчицата легна на тревата недалеч от малкия. Той известно време разглеждаше, пипаше по тревата, после като забеляза вълчицата запълзя към нея. Когато допълзя, започна да пипа муцуната й, с пръстчета галеше зъбите в отворената вълча паст, потупваше с ръка езика. Вълчицата го лизна по лицето, после малкият Владимир припълзя към корема й, попипа гърдите й, облиза ръката си и се намръщи. -Идва му времето за ядене, - отново заговори Анастасия. - Но още не толкова изгладнял, че да яде млякото на вълчицата. Аз сега ще се отдалеча за малко, а ти постой на края на полянката, ако те види и се заинтересува от теб сам ще припълзи до тебе. Само не го вземай. Той е вече човек, и макар да изглежда мъничък, безмислени шегички няма да приеме. При това, ще се извърши насилие, ако без негово съгласие го вземат на ръце. Няма да те разбере, ако го хванеш против волята му. Дори да е от добри подбуди, но против волята му. Ще оставиш за себе си неприятно впечатление. -Добре няма да го хващам. Така ще поседя. А вълчицата няма ли да ме погне? -Сега ти миришеш така, че няма да те пипне. Анастасия два пъти плесна по бедрото си, вълчицата стана, погледна към нея, към детето, отново заиграло се с някаква буболечка, и притича към Анастасия, която застана плътно до мен и извика вълчицата да се приближи и с жест й показа да легне. -Може би да я погаля, че да се сприятелим окончателно, - предложих аз. -Няма да й хареса покровителствената фамилиарност от твоя страна. Тя всичко разбра и няма да те закача, но и показно превъзходство няма да търпи, - отговори Анастасия. Изпрати въчицата пак на поляната и хукна по някакви свои дела, като обеща да се върне скоро. Аз излязох иззад храстите, откъдето ние с Анастасия крадешком наблюдавахме ставащото на поляната. Излязох и седнах на тревата на десетина метра от малкия Владимир. Така и седях на тревата около петнадесет минути. А той към мен - нула внимание. Помислих, че ако продължавам да седя така тихо, той никога няма да ми обърне внимание. Цъкнах с език два пъти. Малкият обърна глава и ме видя. Синът ми! Моят син с интерес, без да се откъсва ме гледаше, и аз с вълнение го гледах, даже тялото ми започна да се загрява от вълнение. Искаше ми се да притичам, да вдигна на ръце малкото телце, да го стисна, да го притисна към гърдите си. Но молбата на Анастасия, а главно присъствието на вълчицата ме сдържаха. И тогава моят мъничък син запълзя бавно към мен. Гледа ме и пълзи. А в гърдите ми сърцето така заби, че започна да се чува. За какво така бие, ще изплаши малкия, както се е разхлопало. А той пълзеше и пълзеше и отново нещо в тревата го заинтересува, и започна да протяга ръце към някаква буболечка. После я заразглежда на ръката си. Три метра. Само три метра не достигнаха да допълзи до мен моят малък син. Заради някаква буболечка. И що за свят има в тази трева, що за живот, който така го интересува. Ама че правила и порядки горски има тук. Пред детето е родния му баща, а него буболечката повече го интересува. Не трябва да бъде така. Трябва детето да разбира - бащата е по-важен от буболечката. Внезапно малкият отново вдигна глава към мен и се заусмихва с беззъбата си устичка и бързо, по-чевръсто от обикновено запълзя. Вече се приготвих да го хвана, но той пропълзя покрай мен, без да ми обърне внимание. Огледах се и видях: отзад, малко встрани от мен стоеше усмихващата се Анастасия. Тя приседна и сложи ръка на тревата с дланта надолу. Усмихващият се малчуган пълзеше към гърдите й. Анастасия не го хвана, а само леко му помогна да долази, само малко му помогна да достигне до гръдта й. Момченцето вече лежеше на ръцете й, пляскаше с ръчички по оголената майчина гръд и се усмихваше на Анастасия. После той докосна и погали зърното на гръдта й , залепи устни към него и започна да суче. Анастасия само веднъж погледна към мен, и то сложи пръст на устните си, показвайки ми да мълча. И аз седях в мъчание през цялото време, докато тя го хранеше. Изглеждаше сякаш Анастасия през това време ме е забравила напълно. И за целия обкръжаващ свят не мислеше. Тя през цялото време гледаше само сина ни. И още изглеждаше, че те някак общуват един с друг, защото момченцето сучеше-сучеше, откъсваше се за малко и гледаше лицето на Анастасия. Понякога гледаше с усмивка, понякога - сериозно. После затихна и известно време спа на ръцете й. Когато се събуди отново се заусмихва и Анастасия го сложи да седне на ръцете си, поддържайки го за гърба. Лицата им бяха едно до друго, и малкият докосваше с ръце лицето на Анастасия, притисна се с бузка към нея, и тогава отново ме видя. И отново замря за малко, разглеждайки ме с интерес. Изведнъж той протегна ръчичка , поддаде с телцето си към мен и произнесе “е”. Аз неволно протегнах ръце към него и Анастасия тутакси ми го подаде. Аз държах в ръце мъничкото телце на моят роден, толкова желан син! Забравих всичко на света. И много силно поисках да направя нещо за него. Малчуганът пипаше лицето ми, докосваше го с устни, и отдръпвайки се мръщеше, явно го бодеше небръснатото ми лице. А после, сам не знам как се получи, нетърпимо ми се прииска да целуна малката топла бузка. И аз се реших да го целуна! Но вместо целувка, не знам защо, два пъти бързо близнах бузката му, както правеше вълчицата. Малчуганът се отдръпна от мен и удивено замига с очички. Звънкият разливист смях на Анастасия запълни поляната. Малкият тутакси протегна към нея ръце и също се засмя, задърпа се в ръцете ми, и аз разбрах, той моли да го пусна, моят син си отиваше от мен. Подчинявайки се на волята му, и на установените тук правила за общуване, аз внимателно го пуснах на тревата. Той веднага тръгна да пълзи към Анастасия и тя смеейки се скочи и като ме заобиколи от другата страна, седна съвсем близо до мен. Малкият веднага зави и усмихвайки се допълзя до нас, качи се в ръцете на Анастасия и с ръчички отново докосна лицето ми. Така за първи път аз общувах със сина си. Каква е мисията на бащата? Когато заспа моят син, моят малък Владимир, Анастасия хукна по някакви свои работи, а аз се разхождах из гората сам и мислех, без да забелязвам нищо наоколо. Едновременното чувство на радост и досада не ме напускаше. Седнах под кедъра на брега на езерото и реших: Така ще стоя без да мърдам, докато не измисля, какво като родител мога да допринеса за своето дете. Трябва да измисля нещо такова, за да почувства той, че главен е бащата. Когато дойде Анастасия, отначало не ми се говореше с нея. Именно нейният смях отвлече сина ми от мен. Анастасия тихо седеше до мен, обхванала коленете си с ръце, замислено гледаше спокойната вода на езерото. Тя първа заговори: -Не ми се обиждай, моля те. Така смешно изглеждаше отстрани вашето общуване. Не се удържах. -Въпросът не е в моята обида. -А в какво? -Много читатели в писмата си за възпитанието на децата питат, молят те за системата на възпитание всичко да разкажеш и да я опиша в следващата книга. А какво да описвам тук? Няма никаква система, всичко е наопаки. У вас тука е антиситема някаква. Какво например в такава ситуация бащите трябва да правят, може да попита читател. -Ти точно го определи- антиситема, нея и опиши. -На кого ще е интересно това? Хората искат смислени книжки, където е казано, какво трябва да се прави с детето когато е на един, после на два месеца и така нататък. По часове се разпределя. Режим на хранене се предлага в книжките. Система за възпитание се предписва в зависимост от възрастта. А тук - пълно снизхождение към прищявките на детето. Всезадоволеност някаква. -Кажи ми Владимир, какъв би искал да видиш нашия син когато порастне? -Как какъв? Разбира се щастлив, нормален, преуспяващ в живота човек. -А много ли щастливи хора има сред твоите познати? -Щастливи? Е, съвсем щастливи, може да са малко. Всеки си има нещо не наред. Ту парите не стигат, ту в семейството неприятности или болести някакви се вкопчват. Но аз бих искал моят син да избегне всякакви неприятности. -Помисли как би могъл да ги избегне, ако ти предварително го вкараш в системата, по която възпитават всички? Помисли, може би съществува някаква закономерност в това,че всички родители искат да видят своите деца щастливи, а те израстват и стават като всички. Не много щастливи. -Закономерност? Каква е тя? Ако знаеш, кажи я. -Хайде заедно да помислим каква е. -Да, над това хората отдавна мислят. За това изобретяват различни системи за възпитание, разписание по часове, за да намерят най-оптималната система. -Ти погледни наоколо по-внимателно, Владимир. Растат дървета, треви, цветя. Как може да се предпише предварително по дни, часове, кога да се поливат. Няма да поливаш цветята, когато водата от небесата ги полива, само защото някой мъдро е предписал ден и час за поливане. -Е, това е прекалено. Това е глупост някаква, а не пример за възпитание на децата. Такова не може да се случи в живота. -Но става нявсякъде и с всички в живота. Каквато и да е системата. Тя си е само система. Винаги е насочена към това, сърцето и душата да отстрани от още малкия човек и да го подчини на системата. За да израстне той такъв, като всички, удобен за системата. И така векове продължава, за да не се допусне в човешката душа прозрението. Да не се допусне да се разкрие човекът в цялата си красота, с душа дадена му от Бога. На него! На Вселената цяла властителя! -Почакай, не се навивай, спокойно говори, с нормален език. Какво е нужно за да стане така. Е, да растат децата, както ти казваш с душа свободна. Властители на вселената, щастливи. Както Бог е искал? -Не бива да им се пречи, и в мислите да се виждат такива, каквито Бог ги е искал. Стремленията на всички светли сили във вселената са насочени към това, да се предаде на всяко новородено, всичко най-добро от мирозданието. И дългът на родителите е, на догмите измислени с премъдростите, да не закриват светлината съзидателна. Векове се водят споровете на земята, коя система е най- мъдра. Но ти сам помисли, Владимир. Спорът е възможен там, където истината е закрита. В безплодни спорове може безкрай да се обсъжда, какво в стаята има, зад затворена врата. Но ако вратата се отвори, ще стане на всички ясно и да се спори няма защо да има, тъй като всеки ще може истината да открие. -Но кой все пак вратата ще отвори? -Тя е отворена. Очите на душата трябва само, широко да се отворят, за да видят и да осъзнаят. -Какво да осъзнаят? А по нататък, ако изложа всичко казано от Анастасия за възпитанието на децата, то ще се получи навярно, пълна противоположност на това, което става днес у нас. Аз вече казвах, че целият техен древен род, и самата Анастасия се отнасят към новороденото като към божество или непорочен ангел. При тях се смята за недопустимо да прекъснат мисловния процес на детето. Дядото и прадядото са можели дълго време да наблюдават, как малката Анастасия, увлечено разглеждайки буболечка или цветче, мисли за нещо. Те се стараели да не я отвличат със своето присъствие. Да общуват започват, когато детето само им обърне внимание и поиска да общува. Анастасия твърдеше, че в този момент когато аз наблюдавах как малкият Владимир разглежда нещо в тревата, той е опознавал не само буболечката, но и цялото мироздание. По нейните думи, буболечката е по-съвършен механизъм, от всеки един ръкотворен и, още повече от примитивния конструктор. Детето имащо възможност да общува с тези съвършени живи същества, само става по-съвършено, отколкото при общуването с мъртвите, неживи примитивни предмети. Освен това, както тя твърди, всяка тревичка и буболечка са взаимносвързани със своето мироздание и помагат впоследствие и ние да осъзнаем същността вселенска и себе си в нея, своето предназначение. Изкуствено създадени предмети такава връзка нямат и неправилно подреждат приоритетите на ценностите в мозъка на детето. На забележката, че условията, в които се е възпитавала тя и сега нашият син, силно се различават от тези, в които се налага да се възпитават децата на нашия цивилизован свят, тя отговори следното: -Още в майчината утроба, и още повече, когато се появява на света външно изглеждащият безпомощен малък човек, ликуват силите на светлината във вселената. Ликуват в трепетна надежда, че новодошлият, непорочен човек, подобен Богу, ще стане властелин добър и светлината на любовта ще усили на земята. Всичко за него е предвидил Създателят. Вселената чрез всяка буболечка, тревичка и звяра външно лют, добра бавачка е готова да му бъде. На външно мъничкия още човек- на Създателя великото творение. В порив на светло вдъхновение е сътворен човекът. И все за него е бил създаден раят земен. Никой няма власт,и нищо не е властно, над висшето творение на Създателя. Поривът му на любов и светло вдъхновение е във всеки миг, за появилият се на света, заключен.От всички същества на необятната вселена, само едно е способно на съдбата му да повлияе, стоейки между Бога, рая и щастливата звезда. -Нима има на света по-силно същество от Бог? -По-силно от Божественото вдъхновение не съществува нищо. Но има по сила сходно нему същество, способно да застава между Бога- нежен възпитател и ангелоподобния младенец. -И кой е той, как се нарича? -Това същество - е пак човек - родител. -Какво?..Че може ли така да се получи, родители нещастие да пожелят за своето дете? - Щастие желаят всички. Но забравили са, към него пътя. Затова и вършат насилието с благи намерения… - Да докажеш можеш ли твърденията си? -Ти за системи разни, за възпитание говориш. Помисли. Различни са. А истината е една. Само това дори говори, че по неверен път ще поведат мнозина. -Как да отличиш, коя е истинна система, а коя не е? -С душа открита на живота се опитай да погледнеш. Мисълта си очисти от суета безплодна и тогава, ще видиш на Създателя вселената, света и себе си. -Къде са очите на душата, а не обикновенните очи? Кой може във това да се оправи? Ти по-добре за всичко по-конкретно говори. И с обороти речеви по-прости. Ти твърдеше, че твойта реч на моята подобна е, а иначе говориш. И мен на свойта реч настройваш. Чувствам аз, че иначе говориш. -Да, едва, едва. И ти ще можеш да запомниш основното. И мойта реч със твойта ще се смеси. Не се вълнувай и не се стеснявай от съчетанията на словата си, речта ти, разбираема ще бъде за много хора. За души мнозина тя ще открие туй, което се крие в тях самите. И нека в нея претвори се вселенската поезия. -Защо е всичко туй? Не искам, моят език да го променя някой. -Но се обиди, когато един от журналистите, езикът твой нарече спънат. Аз мога, съвместно с тези, които ще четат, така да сторя, че той от спънат, да стане от езиците звучащи, най-добрият. -Е, хубаво, да стане после тъй, а засега е по-добре да бъде прост езика. И тъй проблемът си е сложен. Непонятен. Как става? И защо? Как именно родителите затварят за детето си, към щастието пътя? И дали е тъй? Като начало трябва да се убедя в това. -Добре. Щом искаш да се убедиш, спомни си детството си. -Но това е трудно. Не всеки може, младечеството си да си припомни. -А защо? Не е ли затова, че паметта, щадейки чувствата, безплодното и празното отсича, за безизходността внушението се опитва да изчисти, и да изтрие спомена, как в майчина утроба още си преживявал, усещайки чрез майка си ругателствата на света. И по-нататък да си спомниш ще ти помогна. -Е, помогни. Какво нататък е било и от паметта си е отишло? -А по-нататък не искаш да си спомниш, ти - властелина на вселената, как безпомощен в креватче си лежал. Здраво повит, направо вързан, и вместо теб с усмивка са решавали, кога да хапваш и кога да спиш. Да обмислиш всичко, да осъзнаеш, искал си. Но често, като на шега, към тавана те подхвърляли. “Но за какво?” - и да помислиш не успявал си. Едва отраснал,около себе си видял си много вещи, безмълвни и бездушни, а да ги докосваш не е трябвало. Могъл си да докосваш само тази, която са ти дали. И ти, смирил се, си опитвал да осъзнаеш, къде е съвършенството в представената ти играчка- дреболийка. Не си открил в абсурда примитивен това, което го е нямало, и не е могло да има. Но ти си търсил още, без да се предаваш, с ръка си пипал,и си вкусвал даже, но напразно. Така не си намерил обяснение. Тогава трепнал си за първи път, роденият да бъдеш властелин вселенски. Решил си, че не можеш да решаваш. Предаден бил си от родителите си и сам си се предал. -Ти за събития от моя жизнен път говориш. Да не би, да съм се отличавал от другите деца? -За теб конкретно аз говоря. И за теб, който в мига ме слуша днес. -Та значи има много властелини на вселената, щом всеки е такъв роден, но как така? Как властелин, ако мнозина същото владеят? Или вселени има много? -Вселената за всички е една. Единна. Неделима. Но пространство в нея си има всеки свое. И цялото зависи от това. От всеки. -И къде e то, пространството ми? -Загубено е. Но ти ще гo намериш. -Кога да го загубя съм успял? -Като си се предал. -Предал съм се? Аз като всичките деца съм бил. -Ти, като всичките деца, на ближния за благостта и към родителите с вяра, все по-често желанията свои си подтискал, и си приемал туй, че си нищожен още, нищо не знаещ малчо. Но усещанията, родени в теб през детството ти, се стараят до края с теб в живота да вървят, и се стремят след туй в потомци твои да се въплътят. В училище си ходил както всички. Там ти разказваха, че човекът просто маймуна бил е. Че бил е примитивен. Че в Бога глупаво е вярвал. За туй, че има вожд само един, и който всичко знае. Народът го избрал. От всички най-достоен и най-умен. И ти в самозабрава си четял стихотворения за вожда. В самозабрава си го славил. -Не само аз съм чел и съм прославял, когото заповядваха, пък и тогава вярвах сам. -Да, четоха мнозина. В съревнование един със друг, кой най-добре ще може да прослави. И ти да бъдеш първи се стремеше. -Така за всички беше. -Да, системата изискваше, у всеки същите стремления да има. С това насилван беше всеки. Тя се стремеше да сломи, за да запази себе си. Но изведнъж, част от живота преживял, ти узна, че има множество системи и различни. После разбра, че може да не е бил никога човекът маймуна просто. И че вождът мъдрейши е бил тиран глупейши. И че животът ти неправилно е проживян от поколението ти. Сега в система друга трябва да живееш. Ставаш и ти родител. И без да мислиш, дъщеря си, в система нова като за благо, даваш. Вече не мислиш като преди. Не удряш в недоумение с дрънкулките. Насилието си признал и сам го вършиш над детето свое. Текат хилядолетия, една след друга идват и си отиват системи разни, и всяка с цел една: да убие тебе, и да превърне властителя и мъдрия творец в бездушен роб. Във всяко време чрез родителите е действала системата. И чрез тези, които сами себе си, учители най-мъдри се наричат. Учения нови щом се създадат, с това и новата система се поражда. А само малко ако се загледаш, да видиш ясно можеш - все старото стремление я движи: да раздели от Бога теб. Между вас да застане, да те застави за нея да живееш и работиш, и теб и Бог. В това на всякоя система е същината. И ти, Владимир молиш, поредна да създам. Не мога да изпълня молбата ти, огледай се край мен. Да осъзнаеш се опитай сам с душата. -Кажи Анастасия, а синът ни? Нима в тайгата дремеща като живее, сред зверове, не е познал насилието още? -Не знае той ни страх, нито насилие. У него, все повече увереност приижда, че всичко на човек е подчинено и отговаря пак човек за всичко. -А нима не е насилие, дори и малко, когато след съня, облиза мечката изцапаното дупе? Когато тя го лизна, той по коремче падна. Пак запълзя, а тя за втори път го лизна. Той падна пак. Видях го ясно. Не му хареса подмиване такова. Затова и хвана муцуната на мечката, за да го разбере. И тутакси престана да го лиже мечката. -Малко по-късно той ще разбере значението на тази процедура, но и сега я възприема като игра, и сам иска да си играе с мечката, да бяга тя след него. -Ти казваш, че човекът е най-умен във вселената, а синът ни го възпитават зверове. Не е това съвсем нормално. По телевизията гледах, човек показваха на възраст вече. Попаднал сред вълци съвсем малък и когато порастнал и хората го хванали, той дълго не можел да говори по човешки и ми се струва, че изостанал беше умствено. -За синът ни всички зверове наоколо, не възпитатели са, а добри бавачки, сръчни и искренно влюбени в него. И, без съмнение, на мига са готови да отдадат живота си за своя малък човек. -И дълго ли дресира ги така? Помагаха ли дядо ти и прадядо ти? -Защо да ги дресирам? Всичко открай време направил е Създателят. -Но как е могъл да предвиди как да научи всяко зверче какво да прави и в кой момент? Там, на поляната, когато гледах сина ни, той обърна внимание на катеричка, тя му хареса и той протегна ръчичка към нея, заусмихва се, “е’ протяжно каза. И катеричката стремглаво хукна към него, именно тази катеричка, която му беше харесала. Той с нея игра после, хващаше я за лапичката, и опашката й галеше. Как е могъл Създателят да предвиди ситуация такава и да научи катеричката? -Създателят е мъдър. Той е направил всичко просто и гениално. -Как? -От човека, лишен от агресия, корист, страх и много други, привнесени по-късно тъмни чувства, се излъчва светлината на любовта. Тя не е видима, но е по-силна на слънцето от светлината. Живителна е нейната енергия. Създателят направил е така, че само човекът да притежава тази велика способност. Само човекът, само той способен е да стопли всичко живо. Затова и всичко живо е привлечено към него. На катеричка Владимир обърнал е внимание, малкият ни син, взорът си само на една е спрял, концентрирал е вниманието си, и е тръгнала към нея неговата топлина. Тя е почувствала благодатта на топлината и се е хвърлила към източника, и й е било добре да си играе с него. Всеки звяр по този начин, могъл би да извика Владимир. Благодарение на Създателя, у всички новородени има такива способности. Когато се намират в пространството на любовта, и нищо още прекрасното начало не е унищожило. От майчина утроба на любовта пространството се възприема, после само може да се разширява то. Дадено е само на човека да разваля или усъвършенства, пространството на любовта. Ето дядо тренирал е орел, ти чу това, с това той внесе нещо ново в пространството на любовта. Така от древността стремили се да правят прародителите ми, бащите. Утре, денят ще бъде необикновен, и ти ще видиш случващото се. За бъдещето важен ден ще бъде. Каталог: books -> new new -> Тантриското преобразяване new -> Красимира Стоянова new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд new -> Съдържание увод първа част new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се new -> - Изтегляне 1.42 Mb. Сподели с приятели:
|