Пространството на любовта поредният поклонник
Птица за познание на душата
Изтегляне 1.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- За контактьорите
- Всички в гората ли да отидат
- За центровете “Анастасия”
Птица за познание на душата На следващия ден, пристигайки на полянакта, както и преди ние с Анастасия наблюдавахме увлечената игра на нашия малък син. На края на поляната лежеше вълчицата и също зорко наблюдаваше. Забелязах, че от време на време, малкият си лапа пръста и го смуче, както правят всички младенци по някаква причина. Знаех, че родителите по различни начини трябва да отвлекат вниманието на детето от тази процедура. Ръчичките му с пеленки да вържат, или в устата му да пъхнат биберон. Това и казах на Анастасия, а тя в отговор: -Не се безпокой, в това има голяма полза. Нашият син облизва от пръстчетата си цветен прашец. -Прашец? Какъв? -Цветен прашец и от тревата. До тревичките той се докосва с ръце, до цветчетата. Буболечки понякога му пълзят по ръчичките, а на техните пипалца също има прашец. Гледай мръщи се. И си извади пръста от устата. Значи от някаква тревичка не му е харесал прашецът. Сега си е навел главичката и се опитва да лапне цветенце и да го пробва на вкус. И нека го лапне. Нека опита вселената на вкус. -Вселената и малкото цветче! Каква е връзката? Или ти просто си говориш? Условно? -На света вселенска връзка има всичко живо. -Но как? Къде, в какво може да се види тази връзка? Какъв прибор е способен да фиксира? -Прибор не е нужен.Нужна е душа. Тогава да разбереш, да видиш ти ще можеш това, което видимо е всеки ден и многократно. -Какво, например, може да се види с душа и после да се разбере? -Виж слънцето. Далече е от нас. Вселенска е планета, ала щом изгрее, и с лъч цветче докосне, то с радост се разтваря. Така далеко ни струват един от друг,- великото светило и малкото цветче, а свързани са помежду си. Един без друг не могат. Неочаквано Анастасия замълча и загледа нагоре. Аз също погледнах. Видях. Над поляната ниско кръжеше голям орел. В зоопарка съм виждал подобен. Все по-ниско и по-ниско се спускаше той, кръжейки, и внезапно с ноктите си докосна земята на около два метра от малчугана, пробяга по инерция след полета, разтърси се и застана гордо сред поляната. Вълчицата цялата се наостри. Козината й настръхна, но не започна да напада орела, гордо разхождащ се по поляната. Малкият изпадна във възбуда. Седна по дупе и започна да протяга ръчички към страшната птица. Бавно пристъпвайки на ноктищата си , плътно се приближи до него орелът. И главата с кривият клюн надвисна над главичката на малчугана. А той, опасността не чувствайки съвсем, орела пипаше по перата, по ноктите, удряше го с ръка по гърдите, и беззъбата му устичка се усмихваше. Огромният клюн докосна главичката веднъж, втори път, сякаш търсеше нещо в нея. После орелът изведнъж отиде встрани от малкия и разпери криле, размаха ги, леко се издигна над земята и пак застина. Малкият се протягаше към него и викаше “е”,”еее”, и изведнъж орелът…Орелът отиде зад гърба на малчугана, засили се и литна, кръг ниско над поляната описа, надолу спусна се и в полет хвана за раменете малкия. Но ноктите не се впиваха в телцето, той беше обхванал раменете, пропускайки под мишниците му острите им краища и започна, размахвайки крила да кръжи над поляната. Малкият риташе с влачещите се по тревата крачета, понякога повдигащи се леко над земята, кокореше очички, блестящи с огънчета на възбуда. И изведнъж…Те излетяха. Над тревата на метър се вдигнаха, когато се сляха, когато оттласъка от земята на крачетата на малкия съвпадна с орловия размах на крилете. Орелът, набирайки височина на кръгове, носеше малчугана, но малкият не плачеше, те летяха заедно в синевата. Орелът вече го издигна на нивото на върховете на високите кедри и продължаваше да се стреми към висината. Онемял от изненада, без сили да говоря, аз хванах Анастасия за ръката. А тя, без да се откъсва гледаше нагоре и тихо шепнеше: -Още си силен. Юнак! И макар че си стар, но си още силен. Могъщи са крилата ти. Лети! Лети по -високо! И орелът, носещ в ноктите си малкото телце на детето, описваше кръгове, издигапе все по-нагоре в небесната синева. -Защо е нужна тази екзекуция над детето? Защо да се подлага на такава опасност? - извиках аз на Анастасия, щом се оправих от вцепенението. -Не се безпокой моля те, Владимир. Полетът на орела не е по-опасен от самолета, на който си летял ти. -Ами ако той изпусне детето отвисоко? -Никога няма да си го помисли даже. И ти се отпусни, не произвеждай страх, нито съмнение в мислите си. Значение голямо за осъзнаването на нашия син носи полетът на орела. Орелът издигнал детенцето над нашата зема. -Какво значение може да има, освен суеверие. Ето тук не е нужно човек да се намесва във великите творения. Тук съм съгласен. Не е бил предвиден такъв полет. Вие сами, твоят дядо е научил птицата на това. От суеверие някакво, най-вече. А за какво? Безмислен е този риск. -Когато аз бях малка, с този орел също се издигах нависоко. Малко можех тогава да разбера, но беше много, много интересно. Полянката изглеждаше малка отвисоко. И необятна, огромна видях Земята.Така ярко беше всичко, и необичайното се запомни задълго, завинаги. Когато поотраснах, бях вече на около три годинки, прадядо веднъж ми зададе такъв въпрос: -Кажи, отговори Анастасия, на всички ли зверчета им харесва когато твоята ръка ги милва? -Да, на всички. Те и опашчиците махат, защото им харесва много ласката. И на тревичките и на цветенцата и на дръвчетата - на всики им харесва, но не всички имат опашчици, за да ги помахат, и да покажат, колко е хубаво, когато ръце ги милват. -Така, значи всичко желае да усети твоята прегръдка, ласка? -Да, всичко живичко, растящо, и малкото и голямото. -И земята голяма също ли иска ласка? Ти видя ли земята, нейната големина? Ярката картина с орела бях запомнила от младенчеството си. Величието на земята познавах не от разкази. И затова отговорих на прадядо без да се забавя: -Земята е голяма, не се вижда краят й. Но ако всички искат ласки, то значи и земята ги желае. Но кой ли ще може цялата земя да прегърне? Тя е така голяма, че даже, дядо, и твоите ръце няма да стигнат, за да прегърнеш цялата земя… Прадядо разпери ръце, погледна ги и потвърди, съгласявайки се с мен: -Да, ръцете няма да стигнат и моите, за да прегърна цялата земя. Но ти каза, че както всичко и земята желае ласка? -Да, тя желае. От човека всички искат ласка. -Ето, ти Анастасия трябва да прегърнеш цялата земя. Помисли как да я прегърнеш. Прадядо си отиде. Как да прегърна цялата земя аз започнах да мисля често. И не можех да измисля. А знаех, че прадядо няма да говори с мен, и въпрос няма да чуя от него, докато не успея да реша задачата, и аз се стараех. Но мина повече от месец. Не се решаваше задачата. И ето че веднъж аз ласкаво погледнах отдалеч вълчицата. Тя стоеше на другия край на поляната. Вълчицата завъртя опашка под погледа ми. После започнах да забелязвам, че се радват всички зверчета, когато ги погледнеш с радост и ласка. И разстоянието до тях, и тяхната големина са без значение.Тях радостта ги посещава и при поглед, дори при мисълта за тях. Разбрах,че хубаво им става, както по-рано от ръката, когато с ръка ги галиш. Тогава и разбрах… ”Аз” има с ръчички и краченца, но има и “Аз” много по-голямо, отколкото с ръчички да се покаже може. И това голямо и невидимо, съм също аз. Така значи е устроен всеки човек и аз. И това голямо мое ще успее да прегърне цялата земя. Когато прадядо дойде, казах му, от радост цялата горяща: -Гледай дядо, виж, зверчетата се радват не само когато с ръчичка ги прегръщам, но и когато ги гледам отдалеч. Невидимото, но мое нещо ги прегръща, то и цялата земя може да прегърне. Аз земята ще прегърна с невидимата себе си! Анастасия аз съм. Има мъничка аз, а има и голяма. А как да назова себе си, другата, още не зная. Но аз ще помисля, как правилно да назова, ще назова и всичко ще ти отговоря деденце. Тогава с мен ще поговориш ли? Прадядо заговори с мен веднага; -Наричай втората, внучке, себе си - душа. Своя душа. И я пази, и действай с нея необятната. -Кажи Владимир, на колко години беше когато си могъл да осъзнаеш своята, да почувстваш душата си? -Не помня точно, - отговорих на Анастасия и помислих, познал ли съм аз душата си въобще и как другите я опознават и на колко години? И в каква степен? Може би, просто говорим ние за душата, не чувствайки себе си с душа, без да мислим за своето второ”Аз”, невидимото. А и колко ли е важно да се чувства всичко това, за какво? Движещата се нагоре точка започна бързо да се увеличава. Орелът описвайки кръгове, се спускаше над поляната. Когато закръжи по-ниско от короните на дърветата, аз видях почервенялото личице на малкия, блестящите очички. Разперените настрани ръчички се движеха и с пръстчетата в такт с размаха на крилете на необикновената птица. Когато малките крачета докоснаха земята и започнаха да се влачат по тревата, ноктите на орела се разтвориха. Малкият падна, преобърна се на тревата и бързо застана на четири крака, седна, завъртя главичка, скорошния си приятел търсеше. Орелът поклащайки се тръгна встрани от малчугана, но настрани се повали. На около десет метра от детето, някак несръчно на тревата лежеше орелът, настрани едното си крило заметнал. Дишаше тежко, а главата с клюна към тревата се склони. Малчуганът го видя, заусмихва се и запълзя към него. Орелът се опита да стане срещу малкия, но отново се повали. Злобно озъбена вълчицата с два скока се оказа между орела и момченцето. С вълнение Анастасия прошепна: -Как са съвършени твоите закони, ти на човека всичко изначално си отдал, Създателю. Твоите закони следва вълчицата, но ми е жал, много ми е жал за орела. -Какво става? Защо вълчицата е агресивна, злобна?- попитах аз Анастасия. -Орелът до Владимир, сега вълчицата няма да допусне, за болен го смята, щом се поваля настрана.Може и да го нападне за да го прогони от поляната. Не бива нападение да вижда Владимир, няма да разбере засега. Ах, какво?…Какво да направя?..- И тогава орелът изведнъж се отръска, застана твърдо на крака, гордо се вдигна главата му, два пъти щракна страшния му клюн. С уверена походка, гордият орел вървеше към малчугана. Вълчицата сякаш се успокои, но не отиде далеч. Готова във всеки момент за скок, тя неотклонно следеше ставащото. Малкият пипаше огромната птица отначало по клюна, после започна да дърпа перата на крилото, тупаше крилото и нещо искаше или молеше, повтаряйки все “е…е.”,”а…аа…” Клюнът докосваше теменцето на детето и рамото с острите ноктести лапи. После орелът, навел глава към земята, откъсна с клюна си някакво малко цветенце и го сложи в незатварящата се като на птиче уста на малчугана, продължаваща да произнася звуци. Той го нахрани, както свое птиченце. После орелът малко се отдалечи. Засилване…Размах на крила…Излитане! Той се издигаше все по-високо и високо , после изведнъж пикираше към поляната, достигайки до около метър и половина от земята, изравняваше полета си и - отново нагоре. Малкият му махаше с ръце, протягаше се към него, викаше го, смееше се с беззъбата си уста. Анастасия, неотклонно следеше орела и с вълнение шепнеше: -Не бива така. Ти всичко направи добре. И си здрав, аз знам, ти не си болен. Аз вярвам, вярвам, ти си здрав! Ти си просто стар мъничко. Почини си!… Орелът още веднъж направи сложния си пирует, и то така, че закачи с ноктите си тревата, но не застана на крака, не се отблъсна от земята, а с крилата си могъщи се размаха, успя да се издигне във въздуха, откъсвайки стиска трева с ноктите си. Той направи кръг, посипа отгоре малчугана с тревички и се заиздига нагоре и нагоре в небето. Анастасия неотстъпно го следеше, даже когато се превърна в точка, все го гледаше. И аз също, не знам защо все гледах, как точката се отдалечаваше от поляната. Отначало просто нагоре, после рязко встрани, по-далеч от поляната. Изведнъж точката политна към земята, и скоро стана явно, как ту едното, ту другото крило се разтваря от вятъра, а не от усилията на птицата. И не махаше, и не планираше със воите криле орелът, а просто падаше. Крилата се биеха с вятъра, от вятъра сами се разтваряха. Възкликна Анастасия; -Ти умря в небето, на върха. И там остана. Ти направи всичко, което можа за човека. Благодаря…На теб за висината благодаря, стар мой учителю. Орелът все падаше, а над него други два млади орела кръжаха. -Птиченцата ти. Укрепнали се вече. Ти и за тяхното бъдеще направи всичко, - шепнеше Анастасия на падналия някъде зад поляната стар орел. Сякаш и мъртъв той можеше да я чуе. Двата млади орела кръжаха вече ниско над поляната. Аз знаех, те са неговите птиченца, и на тях малкият махаше… -Но защо така. Защо е тази безмислена жертва? Защо така правят? И всичко за човека? Защо така се стараят, Анастасия? Защо се жертват така? -За светлината, която се излъчва от човека. За благодатта, която може да им даде човек, и за надеждата за своите деца. Сега ще видят птиченцата му,и ще усетят живителната светлина на любовта. Виж, нашият син на орлетата се усмихва, и те летят към него. Може би, разбрал е старият орел, че в тази светлина, излъчваща се от човека благодатно, и негова частичка има. -За Светлината от всички хора така да жертват себе си те са готови? -За всички хора, които са способни да излъчват Благодатна светлина!!! За контактьорите Минават ден след ден, а аз така и никакво занимание не си намирам. Анастасия бяга нанякъде, все се грижи за някакви свои работи. Синът макар и малък съвсем, но и той прекрасно с помощта на дивите си бавачки, с всичко се справя. Странна работа се получава: сякаш човечеството е изпонаизмислило всичко само за това, да се намира на работа. А тук, ходи си из гората и само мисли. И аз ходя и мисля. До езерото отново стигнах, седнах на любимото си място до езерото, под кедъра. Погледха чувалчето с писмата на читателите и си помислих:”Не трябва да забравя, Анастасия да отговори на всички въпроси”. Щом дойде и тя, аз веднага заговорих: -Виждаш ли писмата от читателите?Всички съм ги сортирал по въпроси. Въпроси за възпитанието на децата, разни предложения, за религиите, за предназначението на Русия, за войните, стихове и пожелания, писма от контактьори. Виждаш ли? -Да, виждам. И, като за начало, попитах Анастасия за контактьорите: -Има хора, които говорят, ето и в писмата си пишат, че общуват с извънземни цивилизации, с някакви личности от миналото, чуват разни гласове, някои хора записват това което чуват, казват, че записват някаква информация предадена им от висшия разум на вселената. У нас се издават книги в големи тиражи за контактите. Например, Блаватская, жена писателка има такава, е написала няколко дебели книги, и Рьорихи, известни на много хора, също са написали книги, и са рисували картини, четат ги в много страни, картините им показват. Други хора се плашат, страхуват се, когато чуват гласове. Виж, има писмо от момиче от град Клинца, на нея глас й говори, че той е учител мъдър и тя трябва да го слуша, а момичето се плаши и моли да й помогнеш. Действително ли те общуват с някого и как става това? -Но какво е според теб Владимир извънземна цивилизация, Владимир? -Ами, населението, на някава друга планета, звезда или нещо невидимо живеещо редом. Ако те общуват с личности, които са живяли по-рано, значи тези личности в някакво отношение живеят в невидим свят. -Всеки човек, Владимир е така устроен че му е достъпна цялата вселена, и видимата и невидимата също. Всеки човек да общува може с каквото или с когото поиска. Общуването става примерно така, както е чрез вашия радиоприемник. Много станции излъчват всевъзможна информация, но избира от всичко това какво да слуша, притежателят на радиото. Човекът е едновременно и радио и притежател на радио. И от неговата осъзнатост, чувства и чистота зависи, каква станция, какъв източник ще получи свое звучене в него. Обикновено, такава информация идва при конкретен човек, който е способен да я осмисли, да я разбере, да я използва. И всичко трябва да става спокойно, без натрапчиви акценти за величие. Когато някому говорят за собственото величие, се опитват да влияят на неговото самолюбие: аз съм така велик, но съм избрал само теб от всички, ти ще ми бъдеш ученик, и също ще се възвеличаеш над всички. Като правило така говорят непълноценните, бездушни създания. На тях не им дадено да се въплъщават, тогава те се стремят да изместят човешката душа и да завладеят чужда плът. Въздействат те на разума, самолюбието и страха пред неизвестното у човека. -Но как да се избавят от тях, много читатели питат? -Ами това е просто, те са страхливи, примитивни са. Трябва да се предупредят:”Върви си, а ако не си отидеш, ще те изгоря с мисълта си”. Те прекрасно знаят: мисълта на човека е по-силна от тях много пъти. Още, листче от чистотел да се подъвче, а преди това листчето да се сложи на дланта и да му се каже мислено:”Избави ме листче от всякакви нечистотии”. -А ако множество хора сами поискат да поговорят с един и същ източник? Как да бъде? Виж, в писмата пишат, че говорят с теб, така ли е? И ако е така, то как успяваш ти на всички да говориш? Та те са много, и всички твърдят, че непосредствено с теб разговарят, и ти им отговаряш. -Свои възпроизвежда мисли всеки. И мислите на всеки живеят, не изчезват в нищото. От мен и теб помисленото също е в пространството, както и моята мечта в пространството е. Моите мисли, може да ги чуе всеки, щом поиска, едновременно да чуят могат много, въпросът е в това, какво приемникът допуска да се изкриви. -Какво значи “да се изкриви”? От какво зависи? -От чистотата на приемника. Представи си, Владимир, по радио обикновено ти чуваш реч. Но вместо слова отделни, се намесва шум, а някои думи непознати са за теб, понятия, зад тях стоящи, не са ти съвсем ясни, в този случай ти какво ще правиш? -Ще се опитам да отгатна, какви да сложа наместо непонятните слова. -Разбира се. Но вмъкнатата дума е спосбна мисълта звучаща да принизи, да измени, в обратен смисъл да насочи. Само собствената чистота способна е без изкривяване да чуе, и ако недостатъчна е тя- твоят настрой и твойта чистота- тогава източника не вини. В материалния живот, във вашия свят, има източници звучащи от всички страни, да претендират те за истината се стремят, да завладеяят волята ти и умът ти, да настроят животът ти на себе си в угода, но да ги слушаш или не, ти си свободен. Свободен си сам да решиш, на никого не бива да се сърдиш. -Да допуснем че е така, но ако прозвучи въпрос, а мисъл няма във вселената за отговор? На теб например да ти зададат въпрос, а няма твои мисли по въпроса в пространството, да отговорят на задалия въпроса, тогава какво ще стане? -Въпрос, на който няма отговор Вселената, за миг във всичко ще ускори движението. Като ярък пламък, като звън, ще стигне той до всички ъгълчета, в движение ще бъде всичко и ще стане съединение на противоположностите, отговор ще се роди и ще се чуе. -И значи ти веднага непосредствено ще чуеш тоз въпрос, ще видиш и задалият го? -Както всички и аз веднага ще го чуя. Но за съжаление, хилядолетия въпроси все едни и същи задават хората, те отговор си имат, но ги чуват малко. -И как все пак да се оправя? Кога е носещ истината източникът, или по-вярно, кога без пречки тя се възприема? Та нали, в ушите няма пукот, когато слушаме отвън, а и ти казваш, че отговорът се поражда сякаш във вид на мисъл, произведена от нас. Но как да разберем, за благо ли звучи гласът или пък не? Та всички, които чуват гласове, смятат, че слушат само разум висш. -Когато в теб звучи не просто слово, когато, внезапно пламва чувство, емоция в душата, и радостни сълзи текат, и топлина усещаш, и аромат и звуци се зараждат в теб, когато порив и потребност да твориш и жажда за очистване у теб се появи, бъди уверен, че ясно чувстваш мислите на света. Когато хладна идва информацията, дали е указание или пък заповед, и даже да говори тя за благо, и да изглежда мъдра, и мъдрейша даже. Когато се представя за върховен източника и дори могъщ , ти знай: зад благото се крие не добро, а те приучва да я следваш в собствена угода, същност, на която не е дарено във съвършенство да се въплъти. Всички в гората ли да отидат? Анастасия, ето още един проблем. Някои читатели искат да живеят, както ти живееш в тайгата. Едни се стремят да попаднат при теб и молят да им кажа пътя, други искат да организират селища в тайгата. И как да се направи това, изпращат предложения в Московския център. Аз четох, че в света вече има такива селища, където хората от градовете, оставят своите домове и се заселват на общини сред природата. В Индия такива селища има. В Америка, у нас в Русия също, в Красноярския край, например. И хората те питат, как най-добре да осъществят своите замисли. -Защо да се отива на друго място да се живее? -Е как защо? Отиват си хората от мръсните градове, където въздухът е лош, шумно е, суета. Преселват в чисти, екологически чисти места, за да станат и самите те по-чисти. -А там където мръсно е станало, кой ще чисти? Другите? -Не знам, кой. Но нима е лошо, когато у човека се е появило желание да живее на чисто място в природата. -Желанието е добро, въпросът е в друго. Когато някой, който мърси край себе си, отиде на чисто място, той мръсотията и там привнася. Където си мърсил ти първо изчисти, с това и ще измиеш греховете си. -Значи с чистенето трябва да започне всичко. И как ще стане всичко според теб? -Осъзнатост на всичко е началото, на мисълта стремежът, пътечка си намира като ручей. Така и става днес в Русия, ти погледни внимателно, Владимир. Не напразно, не просто тъй и не случайно, заводите с кадящите комини стоят без работа, за армията все по-малко средства има, но главно - като герои не почитат вече тез, които,като вандали мога да ги нарека, земята замърсяват. Ненужно е в гората да се ходи. Новодошлият, горското пространство нащрек ще възприеме, дълго време ще изучава намеренията му, и навиците, начина му на живот. Отишлият в гората не е по-важен, а напротив, от тези градинари, които на земя пустинна, необработвана, градини садят със собствените си ръце. Тях ги познава и обича всяка тревичка на техния участък, и се старае да им отдаде вселенска топлина. И истински са чувствата у тез, които, райски оазиси сами творят, сред суета и мрак мъртвешки, въплъщават благостта в душите си. -Какво тогава ще се случи с градовете? Кой ще ги поддържа в нормално състояние? Там всичко ще започне да се руши,да гние, и да се разлага? -Недопустимо рязък преход от едно към друго е болезнен, затова движението трябва да е плавно, това и става днес. То е прекрасно, а в бъдеще ще бъде още по-прекрасно. -Анастасия ти пак със своя репертоар.Както преди все градинарите са ти кумири. Но те почти не разговарят за духовното, като обединенията, и разни общини духовни. -За какво са думите, воистине са святи техните дела. -Още писма. Един е пратил цели пет. Твърди че чува глас, и му говори, че го зовеш в тайгата, и се стреми към теб. Заплашва ме в писмата, идва при Солнцева в Москва. Казва, че крием те от всички и изисква, да му организираме пътуване до тебе. Ти на един такъв, какво ще отговориш? Знаеш ли, мисля че са влюбени в теб. Смятат, че дела благи с теб трябва да вършат. -Ще отговоря на всички, които искренни са: благодаря за любовта. Но никого в тайгата не съм викала. Какво ще правите тук вие? Какво ще привнесете? Ако са благи намеренията ви, нека се въплътят където си живеете. И любовта да освети живеещите с вас. За центровете “Анастасия” В градовете на Русия, а вече и в чужбина, хората започнаха да организират центрове, които наричат с твоето име. Чуй, ще прочета само едно писмо, а такива много изпращат на дъщеря ми Полина. Тя сама отговаря на някои, други ми препраща, но аз не мога да отговоря на всички, а и не знам как да се отнеса към някои от тях. Има хора, които смятат тези центрове за секти. Чуй, ето едно писмо от център, ти какво ще кажеш? Прочетох на Анастасия изцяло едно писмо, което Полина ми беше препратила.Ето го: Здравейте Полина! Пише Ви съратник на нашия Училищен Екологичен Център за Творчество “Анастасия”, Карасев Валерий Анатолиевич. Нашият център е съвсем млад , той се образува на 4 декември 1997г. и сега е в процес на организиране. А способства за неговото раждане книгата на Вашия баща, за което сме му много благодарни. Анастасия, като светъл лъч в тъмното царство сега обединява съзидателните сили, деца и възрастни, незагубили способност за творчетво, за отстояване на своята чест и достойнство, стремящи се към светли идеали, вярващи, че щастието на Рсуия, на родния край е в нашите ръце и в нашите помисли. Ние разбираме, какви тъмни сили са се стоварили върху нея и с каквото можем се стараем да й помогнем. В нашия Център се трудят учители, ученици и техните родители. Сега запознаваме с Анастасия и нейните мисли децата и техните родители чрез изказвания, в учебни часове, като използваме и разпространяваме книгата на Вашия баща, статии от списания. Стараем се да подбираме и научна литература обясняваща способностите на Анастасия. Ние разбираме цялата трудност на работата за пробуждане на осъзнатостта на човека, инертността на човешкотомислене, затова провеждаме своите дейности спокойно и уверено. И вече сме направили някои интересни открития. Част от хората възприемат Анастасия като красива приказка, друга част от първото прочитане се включват в нашата работа, най-малката част започва да разпространява слухове, че Анастасия е поредната секта. Тяхното мнение предизвиква у нас усмивки от духовната бедност на тези хора. Както се казва: Прости им Боже, защото не знаят какво вършат. Най-главното, ние се радваме на това, че Анастасия ни събра заедно в този селски край със замиращо селскостопанско производтсво, в разорен совхоз с неговите забравили нужда хора и младежки ръководители, в същото място, където се е родил М.И.Калинин и процъфтявал совхозът - милионер “Верхнетроицкий”. Тук, в центъра “Анастасия” на селското училище “М.И.Калинин” се роди нашата програма “Дъга”. Нейното предназначение е: “Разработка и практическа реализация на творчески насоки по развитието на Родния край, трудово и нравствено възпитание на подрастващото поколение, създаването на база за производтсво на екологически чисти селскостопански продукти” Целта на програма Дъга”: Създаване на “Младежко Културно и Производствено-Екологическо Обединение”Русия” В него ще влязат: Славянския културен център “Лада”, Производствено Екологическия комплекс “Род” Ето каква програма ни помогна да създадем Анастасия. Нека невярващите вярват в своето неверие, а ние ще осъществяваме нашата програма, колкото и нереална да се струва тя на някого. Нашата цел е да дадем на младежите на практика да почувстват своята творческа сила. Едно от направленията на програмата “Дъга”- е краеведчеството, изучаването на древната история на Родния край, живота и културата на нашите предци - славяните. Редом с Верхняя Троица някога е бил построен град “Мечка”, за него практически нищо не е известно, той е изтрит от лицето на Земята. По бреговете на река Мечка има славянски могили. Имат ли те такова значение, като долмените в Геленджик, къде е станала битката на града “Мечка” с ординците? Нужна ни е тази информация, ние не искаме да бъдем непомнещи. Това, което можем ще вземем под своя охрана и ще възстановим, макар и на части. Такава ни е молбата, Полина, към Анастасия. През пролетта ще започнем да създаваме разсадник за кедри, той ще стане реалност благодарение на земляка ни, лесничея Георги Шапошников, който ни остави удивителен подарък. По сюжети от книгата “Анастасия” нашият детски театър, оглавен от сибирячката Татяна Заонегина ще постави спектакъл, децата се запалиха по тази идея. Ние много искаме, с нас да се свържат и други центрове и обединения, на които Анастасия помогна да се родят. Нека по цяла Русия да се протегнат между центровете нейните божествени линии на Светлината. Взаимното общуване, дори и писмено, ще умножи силите и по-бързо ще помогне да се намери отговор. Нашият адрес е:171622 Тверская обл.,Калининский р-он,п-ок Верхняя Троица, школа М.И.Калинина, ЩЕЦТ”Анастасия” А следващото - от нашето училище - на всички, за които Анастасия съществува: Каталог: books -> new new -> Тантриското преобразяване new -> Красимира Стоянова new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд new -> Съдържание увод първа част new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се new -> - Изтегляне 1.42 Mb. Сподели с приятели:
|