Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността

Има ли по-гениална и трагична личност в наша­та история сред литературните ни колоси?

Живот, светкавичен като куршум, а в него стене цялата Вселена.

Немалко е писано за гения. Нищожен шанс да излезе на бял свят документ, разширяващ предста­вата за поетическия връх и национална светиня.

Легенди за Ботев витаят до днес. Слава Сев-рюкова изважда светлата му личност от тях. От психотронна позиция наложените постановки се променят. Някои от тях безвъзвратно се сриват. Изгряват други.

Пророчицата с разбиране подчертава: "Съзря-ното от мене за Ботев, Левски и Бенковски не е като в читанките."

Какво пък, може би точно това ще ги превърне в още по-трогателно завладяващи.

Пъстрота насища виденията й. И животът е такъв.

Не се бои да разкрие истината. Дори да е неу­добна. И понякога горчива.

За Слава: "Ботев е нежна пламенна поетич­на натура". Без да робува на догмите, констатира: "не е професионално подготвен за отговор­ната роля на войвода но, въпреки това, сърца­то се заема с нея".

"Преди да потеглят с четата, водачите са имали известни разногласия - цитирам жената със свръхсензорни способности, - но поетът с орлов поглед се е наложил. Смело я е повел."

Безпристрастните исторически извори говорят - това действително е така. Старите, с многого­дишен опит хайдушки водачи Панайот Хитов и Филип Тотьо, доказали се в не една битка, в по­следния момент отказват да оглавят трескаво под­готвяната в Румъния чета. На тях им е ясно като бял ден - обречена е в зародиш. Врели и кипели в хайдушките дела, не е в стила им да рискуват на­халост. Няма да сложат глави в торбата в подкрепа на една изгубена кауза. Оплискано в кръв, сринато, опожарено - такова по онова време все повече се очертава Априлското въстание.

Сериозни опасения. Но те са безкрайно далече от експанзивния Ботев. С висок авторитет сред емигрантските среди като поет, журналист и теоре-тик-революционер (но не и като пълководец), той се нагърбва със свръхтежка задача.

Не е любител на прецизните изчисления и тън­ки сметки. Иначе какъв бунтар ще е?

Носи символа на Новата епоха - идеята за Свобода. Колко струва робското живуркане пред Нея? Европа трябва най-сетне да се увери, че българите я заслужават. Но кой с риск за живота си ще го докаже?

За да не се провали вече сформираната въоръ­жена дружина, която по предварителен замисъл трябвало да бъде предвождана от Панайот Хи-тов, а поетът да е неин писар (задача, изцяло по силите му), огненият публицист поема тежката войводска мисия.

Ще я изпълни ли без военен и пълководчески опит?

Ботев е дръзка поетична натура. Хладната пресметливост е на светлинни години от него. Хвърля се в обречената битка, пък "каквото сабя покаже"...

Сабята е оръжие. Нима е създадена, да се пише за нея, дори и поетично?

Жестоко средство за разплата. Трябва да се из­вади от ножницата и... И тогава тънкостите в бора­венето с нея ще решат изхода на боя.

Поетът владее по-мощно оръжие - Словото. Умело си служи с него, за да блесне силата на са­бята, когато "каузата е свята".

Истина, банална и жестока като обречения жи­вот на роба (Ботев отдавна е погребал робството в душата си). Истина, изгаряща като сълзите на ра­тая, запалили хамбара на чорбаджията. Трагично примитивна проза, на космически разстояния от поезията.

Виртуозът на словото с лекота се справя с поети­ческия слог. Ще успее ли и с хладното оръжие?...

Той не пресмята. Стремглаво се хвърля в битка. Не като един от многото. Като водач.

Такава е горчивата, а както се оказва и тра­гична историческа правда. Така я вижда Слава Севрюкова.

Каква смелост е да се включиш в борба с изчис­лена до стотния процент победа? Това би удовлет­ворило милиони люде, не и родения поет, жадуващ духовно водачество. А то се заплаща единствено с цената на саможертвата.

Героите се раждат от абсурда.

* * *

Мемоарите на Никола Обретенов, член на щаба на четата, се приемат за едни от най-автентични­те свидетелства за последните дни преди гибелта на нейния лидер. В документално-историческата му книга "Спомени за българските въстания" се натъкваме на впечатляващи факти. Те убедително подкрепят изложената от психотроничката теза.

Нека си го представим. Той е в стихията си. Рес­пектира с блестяща униформа и красива стройна осанка. Покорява с огнен поглед.

Да се вслушаме в бликналите възторжени слова. Поетът се вълнува. Пламенната му реч за избавле­нието на роба и сладостта на свободата взривява.

Вижда как България гори и стене в стихията на бунта. Поробените братя се сражават и трепетно търсят подкрепа. С радост, с усмивка, с оръжие ги­нат за Родината] Там жени берат цветя и плетат венци, да закичат барутните пушки... Там...

...Лее се, лее вълшебното слово на екзалтира­ния войвода. Тръпчиво, завладяващо, като полета към независимостта. Възпламенява сърца. Окри-ля души.

Поетът умее това повече от всеки друг.

Четниците са очаровани. От оживелите пред тях героични картини. От обреклия се на саможертва магнетичен водач, повел ги към изгряващата Сво­бода.

Просълзени са. И опиянени.

Пролет е. Дърветата упоително избухват в бели и огнени цветове. Природата е в стихията си. От това още по-силно възвира и кипи буйната кръв в жилите на момчетата. Сладостно тръпчив е досе­гът с раззеленената родна земя. Тя, която скоро ще попие неукротимата бунтовническа кръв и майчин­ски завинаги ще приюти младите им тела.

(Груба стратегическа грешка - водачът в ника­къв случай не трябва да се набива на очи, за да не се превърне в лесна мишена за врага. Това би мог­ло да се окаже фатално за четата. Подобен лукс опитните войводи Филип Тотьо и Панайот Хитов за нищо на света не биха си позволили - б. а.)

При Ботев е обратно - одеждите му са блестящи. Излъчват приповдигнатост и някаква странна тър­жественост. Сякаш е поел не на смърт, а на парад.

(В интерес на истината той е бивш актьор от тру­пата на Добри Войников в Букурещ. Униформата му е от реквизита на един от тамошните театри - б. а.)

Не проблясва искрица въстание отвъд Дунава. Врачанската кааза е утихнала повече от всякога. Населението е не само мирно, но и жестоко на­плашено от чудовищните зверства на поробителя. Дистанцирано, хладно. Някъде дори враждебно.

Там, където ги има, мъжете и жените са се из­покрили и заключили по домовете. Повечето за по-голяма сигурност са далеко извън тях.

Трето - задават се не по-малко мъчителни, вече битови проблеми. Новите лъскави чизми на напе­тия войвода бързо се превръщат в бреме за него. Стягат, подбиват краката му.

Нима в напрегнатия продължителен поход той, предвождащият дружината, трябва да куца?

Героично понася несгодата, но се налага члено­вете на четническия щаб, загрижени от началото за него, да го снабдят с кон, а по късно и с цървули, за да превъзмогнат стоварилите се неудобства.

Четвърто - когато на пътя на четата се изпреч-ват група черкези-кавалеристи, експлозивният Бо­тев с извадена шашка, пришпорил коня, полита срещу тях.

(Съпоставяйки го с Апостола, Слава Севрюкова констатира: "За разлика от Левски, той е не­практичен. Като всеки роден поет, във висша степен е идеалист.")

За втори път щабът на четата в лицето на опит­ния й военен ръководител Никола Войновски спеш­но се намесва. С тактически маньовър отблъсква нападателите. Запазва преждевременно да не по­гине войводата с барутен характер. А после благо­разумно охлажда бликналия му ентусиазъм.

Това са факти. Доказват - гениален поет, жур­налист и революционер, Ботев не е подготвен като военни знания и практика. Затова трудно се адаптира към нелекото изкуство на четниче-ската стратегия.

(Сред тях с военна подготовка са братът на Лев­ски - Петър Левски, участвал в легията на Раков­ски, Димитър Икономов с чин капрал от същата легия, Спас Соколов - учил в Белградското воен­но училище, Никола Войновски - служил в руската армия, Йордан Йорданов-Инджето - с три години стаж в румънската войска и участие в четата на Стефан Караджа, Димитър Дишлията - дру­гарувал с Хаджи Димитър и обикалял България с четата на Панайот Хитов, Хаджи Костадин поп Хаджидимитров - учил в Одеското военно училище, Тодор Илиев - служил в румънската жандармерия, Теофан Раданов - командир на до­броволческа чета в Босненско-Херцеговинското въстание, Никола Кючуков - участник в същото въстание и други - б. а.)

Какво ли би коствало това на четата?

Възниква сериозен проблем - има ли войвода­та качества успешно да я води?

Инициативният комитет, подготвил изпращането й в разтърсеното от бунта сърце на Отоманската империя далновидно е предвидил изход. Нелека­та стратегическа задача е възложена на военния й командир Никола Войновски. Като офицер на руска служба, той притежава добра подготовка.

Друг безспорен факт.

Нека отново се върнем към прорицателката с непогрешим психотронен взор.

Неведнъж тя подчертава: "Напетият войво­да е с чувствителна, нежна, ранима духовна настройка на поет, но е лишен от пълковод-чески качества."

След мъчителен поход четниците са въвлечени в унищожителни обезкръвяващи ги огнени схватки. Ожесточените сражения взимат все повече жерт­ви. Дружината редее. Кръвопролитните битки при Милин камък, Вола, Камарата и Околчица сериоз­но я разтърсват и обезсилват.

Все по-често се долавя приглушеният, засил­ващ се тътен на назряващо недоволство. Понася се гневен ропот срещу невъстаналото население на Враца, изпокрилите се окръжни апостоли и без­действието на революционния комитет там. Опас­но е искрата на брожение да не се раздуха и прех­върли срещу водачите на четата и най-вече срещу войводата.

С камшичното си слово той е обещал възторже­но посрещане на шепата храбреци. При героичния поход към Балкана обаче все повече се разбира - каузата им е обречена. Поели са към предизвес­тена смърт.

Дали всички с охота са готови да се превърнат в кървав курбан в името на Свободата?

Как ще реагира на това войводата с душа на поет? Може ли да бъде безразличен?

Такъв навярно би бил всеки друг, не и Ботев. Зареден с драматизъм, дълбоко изживява стовар­ващите се сриващи събития над малцината оцеле­ли бунтовници. Виждайки как един по един загиват четниците, чувствителен, болезнено раним, той, според пророчицата, изпада в неприкрит емоци­онален смут.

Бързо топящата се дружина навлиза все и все по-навътре в Балкана, а вест за въстание няма и няма. Не пристига помощ ни от Враца, ни от окол­ните села, както горещо се е очаквало.

На път е да се реализира най-жестокият кош­мар. Противникът, зверовит бошибозук, настървен и все по-многоброен, подкрепен от редовна войска, затяга смазващ обръч. Жертвите растат.

Без спасителен изход за обречената чета, във върховните мигове на напрежение първоначална­та възторжена екзалтация на войводата отстъпва. Задава се полюсно противоположна - на покруса и черно отчаяние.

Да се учудваме ли? -Сякаш навлизаме в съкро­вената територия на Ботевия лирико-драматичен свят.

Ако си послужим със съвременни понятия, мла­дият войвода доброволно е поел роля на "българ­ски камикадзе", врязал се в болната снага на раз­падащата се Отоманска империя. Но и това едва ли е най-точно определение. Той не е фанатик, а бунтарска душа, обрекла се на Свободата.

Истината - Ботев няма практическа подго­товка да бъде водач на четата, но любовта му към Родината го тласка към саможертва.

Има ли обаче право да обрича на това своите подчинени?

Това ли е вината на войводата - че е аристо­крат на духа?

Нека се опрем отново на спомените на Никола Обретенов за боя при Милин камък. Летописе­цът представя пред нас автентичния вид на мла­дия войвода - посивял за дни от стоварилите се мрачни изживявания, почти неузнаваем:

"Ботьов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите си и ранени другари. Слезе в малката пещеричка, подпря се на стената и за­почна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Геор­ги Митев и Петър Йорданов го насърчаваха, но нищо не помагаше.

Апостолов ме потърси във веригите на мом­четата. Намери ме и пошепна: "Ела, че Ботьов паднал много духом." Извикахме и Войновски. Смъкнахме се в пещерата и отново взехме да увещаваме войводата.

Най-сетне той се съвзе и доби първото си настроение. Излязохме всички горе. Четниците нищо не разбраха.

Ботьов извика: "Дръжте се момчета! Стре­ляйте на месо!"

(Информация за подобна криза в пещерата се прокрадва и в спомените на друг оцелял Ботев че­тник Никола Кючуков - б. а.)

Със задружни усилия на щаба кризата успешно е преодоляна. Възвърнато е "бойкото настрое­ние" на войводата.

Но дали е намерен изход за все по-очертава­щата се, надвисваща със страшна сила черна орис над обречената дружина?

Изправен пред суровата прозаична реалност, лиричният войвода все повече се угрижва. И не прави опити да го прикрие.

Третият, документиран от летописеца вече вър­ховен етап на разтърсваща покруса, е от реакцията на овчаря, доброволно дал шилета, да се нахранят и подкрепят прегладнелите омаломощени четници.

При вида на настъпващата потеря (цитирам от­ново Н. Обретенов - б. а.) "се изправи пред Бо-тьова овчаря, от когото бяха взети агнетата. Подпрян на тоягата си, с един дивашки тон зах­вана да вика: "Хайде, платете ми шилетата, за­щото потерята наближава!"

В тоя сюблимен миг страданието на поета про­личава повече от всякога. Ефектът е опустошите­лен за фините струни на оголената му чувствител­ност.

Трябва ли да се премълчават и подминават с безразличие тези ярки свидетелства, така красно­речиво открояващи болезнените разочарования на войводата? Сривовете в неговото настроение са психологически обясними. Верижна последица от апатията на населението от Козлодуй до все по-оч­ертаващия се погром във Врачанския Балкан.

Такива са фактите, съхранени от свидетелите на разигралите се събития Никола Обретенов, Ди­митър Икономов, Никола Кючуков и други четни­ци. Подобно на Обретенов - съвестен летописец и член на четническия щаб - те също подхождат към тях изключително отговорно.

В потвърждение на изнесеното дотук, ето какво пише Димитър Икономов за сражението при Милин камък: "Нашият войвода Ботев отслабна духом. Като виждаше какви млади и здрави момци падат от куршумите на врага и какви мъки и страдания изпитваха всички, неговата поетическа душа се покърти и той се почувства сломен. Голямо разо­чарование и разкаяние терзаеше душата му."

Ако хроникираните събития на посочените оче­видци изглеждат пристрастни, нека се обърнем и към спомените на Никола Кючуков, отразяващи физическото и психическо състояние на водача на четата след битката при Милин камък, само ден преди смъртта му: "Войводата ни Ботев бе физи­чески отпаднал. Краката му се бяха подбили, тя­лото му изнемощяло. Той не беше привикнал да понася несгодите на хъшлашкия живот. Толкова време без сън, пресилено пътуване, глад, убива­не духом и телом, това, разбира се, не беше лес­но поносимо от кого и да е, тъй че беше вече на конец. Нито ботуши, нито цървули, нито езди, нито пеш да продължава можеше. Страшно се възмущаваше, дето силите му го бяха напуснали и не му се подчиняваха.

Тя забелязва - ропотът в дружината срещу това, че няма и следа от въстание и срещу онези, които са я повели (и подвели), става все по-явен.

Какво ли ще му коства?

Членовете на щаба, според психотронния феномен, след една от поредните покруси, за се­тен път отново и още по-решително се намесват в стремежа, поддържайки духа на войводата, да възвърнат сплотеността на оцелелите от четата.

Ботев е отчаян. И вече не прави каквито и да са опити да потисне и прикрие чувствата си.

Близките му съмишленици изтеглят изпадналия в униние войвода-поет встрани, до уединена ска­ла. Сурово предупреждават:

"Замълчи, войводо!"

"Всичко се срина!.,. Избиха момчетата... Наха­лост... Нахалост..."- Ботев рухва.

Най-близкият по чин до него неочаквано изваж­да револвер. Заплашително го размахва.

В тоя решителен миг на крайно напрежение и безизходица - Слава вижда - не са издържали и неговите нерви.

Свръхафектиран, без опит във военното дело и психология, войводата не съумява да се овладее:

"Аз ли да мълча, аз?!... Избиха момчетата!... Подведоха ни... Враца мълчи... Защо?!..."

Всеки може да изпадне в моментна слабост.

(Драмата се разиграва при едно от ожесточе­ните сражения. В оглушителния, развихрил се на живот и смърт кървав бой, никой извън щаба не забелязва все по-заплашващата да се стовари тра­гедия над обречената дружина.)

...Сражението приключва. На групи, на групи бунтовниците се оттеглят.

Тревожно напрежение витае, съпроводено с чув­ство за мрачна безизходица. Какво да се предпри­еме? Дали оцелелите четници да се насочат към отстоящата недалеко спасителна Сърбия? Или да продължат все и все по-навътре в непристъпните спасителни дебри на стария хайдушки Балкан?

На труден кръстопът са. А всеки кръстопът е едно разпятие.

Това обсъжда войводата със своя щаб зад при­критието на невисока канара. Без да се стигне до единно решение.

Кой е стрелял?

С психотроничните си умения Слава "забавя" и внимателно проследява ракурса в пространство­то на светкавично протеклите събития: "Добре пре-целеният куршум, отпратил извисената душа на поета в други светове, не е турски. На четник е - висок едър мъж..."

* * *

Има ли покушение срещу войводата? Ако да, кои са доказателствата за това?

След неговия край остатъкът от дружината се разпада на части. Поведени са от отделни членове на щаба и редови четници с повече опит: Никола Войновски, Георги Апостолов, Димитър Иконо­мов, Никола Кючуков...

Не издава ли липсващото единно ръковод­ство все по-пролазващите дълбоки вътрешни сътресения и разногласия? А, може би - раз­растващо се тягостно вцепенение? Неодобрение на станалото?

Малцината очевидци на покъртителната сцена едва ли са съзрели успокояващи знаци в зловещата, непредвещаваща нищо добро кървава развръзка.

Как е трябвало да реагират? Имали ли са друг изход?

Дали при не особено вещ във военното дело войвода е било задоволено чувството за водаче­ство на най-близкото му обкръжение, част, от което е имало все пак някакъв боен опит?

В спомените на Никола Кючуков се откроява странен епизод, на който дълго време, кой знае защо, никой от по-късните изследователи на съби­тията не обръща внимание. Касае се за внезапно настъпило охладняване в отношението към Ботев на един от щаба на четата, отказващ да изпълнява заповедите му, по-късно повел част от нея. Събити­ето е непосредствено преди смъртта на войводата.

За какво говори това?

(На въпроса дали е обсъждана възможността за евентуално покушение над Ботев от негови чет­ници, Никола Обретенов споделя пред комисия, създадена през 1929 г. : "Да, много се коментира това в затвора".

Мнението не е пристрастно. Сходни са стано­вищата и на други участници в Ботевата чета по време на заточението им - виж в. "Независимост", бр. 2406-2414, 1 -11. 06. 1929 г. - б. а.)

Дни след покъртителното събитие екзекуторът на войводата и повечето от заменилите го по си­лата на обстоятелствата на свой ред ще погинат в неравна битка.

Не е ли тук причината малцината доживели Ос­вобождението очевидци на страшната трагедия да запазят и отнесат в гроба една зловеща кървава тайна? Казано е: "за мъртвите - добро или нищо."

Краят на един голям революционер през погле­да на психотроничката.

С горест и тъжна почуда се взира в него. Изне­надана. Веднъж, два, три пъти... С тягостно чувство го разкрива. Повече от ясно е - това е истината.

Но е разигралата се гибелна катастрофа просветва и нещо оптимистично - изгрява Бо-тевото безсмъртие.

...Столетие и половина по-късно за развихрила­та се ужасна развръзка може само да се гадае.

Трагично жестоки са събитията през психотропния поглед на жената с феноменални способности. Събужда мъчителни картини, стене-щи в кръвта ни.

Мистериозният куршум, изсвистял уж неизвест­но отде и пронизал гърбом поета-войвода, най-ве-роятно е на...

Всъщност има ли значение на кого?

По-важният въпрос е - трябва ли тази горчива информация да е достъпна за малцина?