Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността

Това е дълго лансирана версия. Дали поради недоглеждане на фактите от страна на някои ис­торици или отново на литературното влияние на Вазов?

Изключително популярна, тя се срасна повече от столетие с народната памет.

На въпроса на Слава към духа на Дякона: "Кой е изменникът? Поп Кръстьо ли?", отговорът е ка­тегоричен. "Мене не издаде попа, а оня, който тегли браздата...."

Би ли могъл действително да го направи?

Тези и други въпроси като че остро прозират от питанките, които многозначително е поставил след синовно милото, почти интимно обръщение "Народе????..."

Слава споделя събитията такива, каквито се разкриват пред психотронния й взор.

Развръзката на героя е коварна и жестока. Поел след ареста и разкритията на Димитър Общи през мразовитата зима на 1872-73 година да прибере комитетските книжа от Ловеч, извън града среща някакъв непознат. От съображения за сигурност конспиративно променя посока.

За зла участ, пътят му се кръстосва със случаен безпризорен скитник. Бедняк, с опърпана аба и по­тури, цял живот изкарвал мизерна корица хлебец по чужди ниви.

Едва разминал се със съмнителното лице, ве­рният поданик на падишаха, останал без препи­тание през зимата, на часа дотърчава в конака да наковлади мистериозния пътник. Да получи грош бакшиш и благоразположи местните заптиета. Щом предателството се заплаща, значи е работа. Той, техният герой, омерзително се е превърнал в жа­лък родоотстъпник.

Изумително. Не съвпада ли в това съдбата на Апостола с тази на един световен Месия?...

Последните дни на Христос са в еврейската престолнина Йерусалим. На Левски - в бъдещата, още неосвободена българска столица София - б. а.)

Истината за предателя.

Безотказно работи инстинктът на роба. А дали е подозирал кого е срещнал?...

Ако това действително се потвърди, версията на турското заптие Али Хасан Чауш, водач на патрул, хвалил се десетки години след Освобождението, че не друг, а той е забелязал съмнителния пътник край Ловеч и организирал хайка за залавянето му (становище, все по-налагащо се напоследък в ис­ториографските среди), окончателно ще отпадне.

Оказва се, Дяконът не е предаден в точния смисъл на думата. Няма действие като умисъл за издаване на най-търсения в Отоманската империя бунтовник, а на "случайно срещнато подозрително лице" от бедняк, надяващ се на парични облаги.

"Агата, с когото беше накрая, точно му каза кой го е предал" - завършват доводите на прорицателката за издайника.

Слава Севрюкова не се изживява в роля на посланица на душите на мъртвите. Тя контактува с диханието на бездната.

Разтърсващите самостоятелни психотронни разследвания на медиума не спират до тук. На въ­проса към духа на Апостола "Къде ти е гробът?", отговорът е категоричен. И кратък: "Там, където ме погребаха. Никъде не са ме местили..."

Пророческа изповед.

Къде е гробът на Апостола? Не е ли време да се развенчае и тая мистерия?

Хвърлила мост през времето, картинно и живо описва погребението му.

Мразовит, мрачен февруарски ден. Мирната рая се е изпокрила по къщиците си. Знае се - ще бесят демона на империята.

(Но нима не е така и когато Ботевата чета минава Дунава! Психиката на роба е смазана до обезличаване - б. а.)

След екзекуцията трупът на Дякона назидател­но е оставен на бесилото. Зимният режещ вятър злокобно го полюшва.

Най-голямата заплаха на султана, не се ли превръща и след смъртта в страховито махало, не-преставащо да отброява последните издихания на една разпадаща се зловеща империя!

Надвечер мъж-християнин в ямурлук на бели и кафяви ивици с вдигната качулка, в селски дрехи, навуща и цървули, поема към заптиетата. Да измо­ли и откупи за няколко жълтици, като добър христи­янин, провесеното вледенено тяло.

Внимателно полага безжизнения труп в каруца, застлана със сухо сено. В стелещата се мрачина го замъква до близкия овраг. И го погребва там. Набързо. Без свещеник. Без кръст. Без белег дори на гроба.

На молбата да изясни къде точно е положен, живата връзка с невидимото отвръща: „Погребе­нието е на около петдесетина метра от бе­силото. В една естествена релефна вдлъбна­тина. Изкопът в скованата от студ почва е плитък.

Относно лобното място, има две различни тъл­кувания, свързани с посоката от бесилото.

Дано най-после тази загадка бъде разрешена в името на историческата и човешка правда, която големият революционер заслужава.

На въпроса: "Прероден ли е духът на Апосто­ла?", прорицателката отвръща: "Не - погледът й става куршумен. - След време и това ще се случи, но вече в друго племе. И ще се сбъдне последна­та му молитва преди страдалческия физически край: "да работя отново за Свободата".

Бунтарска душа. И пак ще отдаде живот за нея..."

Не друг, а светлоокият рус мъж с лъвско име, врекъл се в апостолство, подготвя освобождава­нето ни от османско иго. Достолепната му фигура е като изплувала от славните години на някогашното българско величие.

Невзрачното по онова време градче София, по­ело сетния дъх на безсмъртния исторически колос, по необяснимо стечение на обстоятелствата по-късно ще се превърне в столица на вече възкръс­налата държава.

Дали е случайно това?...

Сложна е личността на Левски. Така разкрита, в някои отношения се различава от общоприетата.

С психотронни прозрения Слава Севрюкова издига на други нива познанието. Героите й са хипнотично обаятелни.

Така ли изглеждат те от небесните им ракурси?

Отново се обръщам към читателите: безпри­страстно преценете изложените психотронични факти и едва тогаз отсъдете. Помислете, неза­висимо от "непонятната методика", по която са постигнати - в този си вид не е ли личността на Дякона по-реалистична, несхоластична, неедно-посочна, по-мистична и в никакъв случай по-мал­ко героична?

Известна е склонността на патриарха на лите­ратурата ни Вазов, извайвайки художествени обра­зи, да ги хиперболизира. Това прави и с Апостола. Постига го с майсторски, психологически обоснова­ни творчески похвати. Друг гений, в друга посока.

Проблемът е, че неговият повече художествен, отколкото исторически автентичен портрет на Лев­ски, трайно се е вклинил и запечатил в Пантеона на народната памет.

Нека се запитаме: не е ли "настало време" да осъзнаем от кой образ на Апостола се нуж­даем - от канонизирана култова свръхлич-ност или от действителния, не по-малко оча­рователен пълнокръвен герой?

И още: ще намерим ли сили и мъжество да си позволим това? Близо столетие и половина след трагичния край на едно историческо величие, нев-писващо се в каквито и да са рамки?

Това е истината за Васил Иванов Кунчев, из­вестен като дякон Левски. Откроена през обек­тивния психотроничен взор на феномена Слава Севрюкова.

Така представена, нима осквернява? Напротив, извисява паметта на великия българин. Индивиду­алността му, както и тази на Ботев, в много отно­шения се отличава, както предупреждава пророчи-цата, от "общоприетия образ в читанките".

Понятно е защо описанията и на крупни исто­рически личности са специфични. Ярко се отлича­ват от клишетата, които повече от столетие, превърнати в постулати, са здраво сраснати с народната памет.

Отново приканвам - да поставим внимателно така разкритите портрети на националните ни све­тини на везните на нашите Души. И, отхвърлили бе­лезите на робството, нека заработи независимият Парламент на мисълта. И на Съвестта - този изповедник без глас.

Ако душите ни са съхранени, а мислите непре-дубедени, нещо страшно трудно в тая объркана епоха, да ги оценим сами.

Образът на Левски, показан убедително през погледа на световно признат псифеномен, из­глежда автентичен. Независимо дали ще го при­емем в "този или оня му вид", той е и ще остане Светецът в нашата национална памет.

Докато неподражаемият исторически връх, раз­търсил една от най-чудовищните световни импе­рии и трасирал път към Истината и Свободата, живее в умове и сърца, България ще я бъде.

След вестителите на Свободата Ботев и Лев­ски, ред е на една позабравена легенда - Евтимий. Най-забележителният духовник измежду водачите и най-блестящият водач измежду духовниците ни. Почти библейска фигура.

В нечовешки изпитания просиява съдбата и на този велик българин.

Как ли ще се обогати представата за пресвет-лата му особа, ако се разбулят някои неизвестни или слабо познати страни от спецификата на не­говия живот? С какво ново би могъл да изненада той, отдавна канонизираният от православната ни църква светец?

Това едва ли може да стане другояче, освен през "психотронното око" на доказан капацитет.

Преди нестандартния ракурс за необикновеното битие на знаменитата духовна личност, нека хвър­лим бегъл поглед върху историческите събития от оная епоха.

И - парадокс. В златната за завоевателите ера те претърпяват морален крах. Не на бойното поле, а след триумфа на голяма победа - превземането на старопрестолния Търновград на фаталния за царството ни 17. 07. 1393 година. В непредсказуем сблъсък с духовния водач на българите християни.

Тези събития се извършват в не особено славна за нас епоха. Приел васалство, цар Иван Шишман, без да даде ни една значителна битка на осман-лиите, е заловен край Никопол и позорно убит. Из­оставена от самодържеца, в осиротялата столица е посечена бляскавата му свита.

По-късно през 1394 година в Добруджа ще по­гине и друга, много по-спорна историческа личност с царствена кръв - Крали Марко. Името му след години ще възкръсне в легенда. Във върховни из­питания потребността от герои е болезнено остра. При отсъствие на лидери, по-силни от живота, въ­ображението ги създава.

След още две лета другият васал цар Иван Страцимир ще бъде унизително отведен в робство от Видин в Мала Азия. За да се изгубят следите му. Завинаги.

Без прозорливи водачи държавата се срива.

Последното събитие предхожда с 57 години за­даващата се Нова епоха с предвестник печатарска­та машина на Гутенберг. Предстои да разцъфти Ренесансът.

Но нека се върнем към тягостните времена на неимоверни изпитания.

След превземането на Търновград развилне-лите се завоеватели, донесли насилието на ужаса и погрома, според книжовника Григорий Цамблак, подлагат на публична зверска екзекуция малцина­та оцелели видни жители на престоли ината.

С безмилостна сеч целят да сплашат и поругаят населението. Да го обезкървят откъм водачи и сри­нат духа му. Да унизят и омаломощят българската аристокрация. Освирепели от съпротивата на гор­дите търновчани, победителите налагат кръвожад­на режисура. В дни на отчаяние и покруса изправе­ната пред пропаст държава трябва да бъде прину­дително лишена от най-мозъчните си синове.

Посечени са 110 непокорни боляри. Обречени­те - родолюбци със свободен дух. Посланието на завоевателите е ясно - с нас или без вас...

Върховни мигове на изпитание. Отсяват се пре­дателите. Малцина безродни благородници ма­лодушно ще предадат вяра, безславно сливайки се с ордите на новите властелини. Тъй ще опазят драгоценен живот, титли, богатства. И ще изчезнат завинаги от историческата арена - безлики капки сред освирепяло море нашественици.

Повечето обаче ще защитят изповедание, име и чест. На свръхвисока цена.

Времена на варварство и агресия. Страшна е ненаситността на поробителя. Но тя може да му изиграе лоша шега. Кое насилие срещу мирни граждани е оправдано?

(Кратка историческа справка. Някога княз Бо­рис, внедрявайки силом християнството, обез-главява 52 най-непокорни родове на българ­ския елит. Непредаващи веруюто на предците, те отхвърлят "коварното гръцко учение".

Острието на палача в двата случая води към ги­бел. Все зарад чест и вяра. Парадокс или зла тра­диция за отстояване на упованието? И това ако не е карма...)

Покорената столица е осквернена с насилия. Сред предвидените за екзекуция е и Евтимий, мо­ралният Учител на народа. В отсъствие на царя, той, праведният застъпник на християнството и благородник на честта е дръзнал да даде отпор, храбро поддържайки бранителите.

Нима агаряните ще му го простят?

Защитникът на старопрестолния град е споле-тян от грозно публично унижение пред очите на скованите в средновековен ужас духовни негови чеда. Патриархът се оказва участник в събитие, в което "убийството е основна атракция".

Предопределена среща с безмилостната секира. Най-тежкият за него час. Адреналинът достига краен предел. Обречена среща.

С дълбоко преклонение пред невероятния под­виг е житието на Евтимий от Григорий Цамблак. Житиеписците по правило митологизират ореолно героите, извършили саможертвени подвизи в име­то на християнството.

Но нима историята не бушува от клишета, кра­сиви или ужасяващи митове?

Има ли измислици и преувеличения в изпита­нията, сполетели патриарх Евтимий? Какво се е случило с реалната историческа личност? Коя е истината за събитията?

В търсене отговор на тези въпроси, нека над­зърнем в разтърсващото негово житие.

Благочестивият духовен пастир, приобщен към събратята си като орел с орлета, самоотвер­жено е положил глава за заколение в името на вярата.

Не се бои от смъртта? Или е удвоил сила, впря­гайки в действие страха? Тайно оръжие ли крие?

Сюблимни мигове.

Окървавената брадва се издига над положена­та на дръвника шия на великия родолюбец.

В християнските души простенва ехото на ужаса.

...Но ето - настава невиждано чудо.

Властно размаханата секира внезапно застива. Замръзва във въздуха. Безсилна да стовари пре-рязващото искрите на живота острие.

Божия сила ли я сковава?

Садистична е ръката, свикнала да сече и сече глави, без да трепне.

Какво я размеква? Немислимото ли се е случило?

Стои вледенена.

Колко?

Достатъчно да обърка поробителя. Да укрепи духа и вдъхне глътка упование на удивената рая.

Обезсърченият народ окуражен. Във върховни­те мигове на безпомощност в душите се пробужда, тихо прозвънява плахият хор на надеждата.

Животът е непредсказуем пред надвисналата сянка на обречеността. Ешафодът се е превърнал в свят олтар на Отечеството.

Потресаващ ефект. Противоположен на ковар­ния агарянски замисъл за жестоко обругаване и сплашване на населението.

В противоборство са две воли: на варварина-ек-зекутор и на безумно смелия водач на народа. Сега - смирен божи служител. Доброволно приел смър­тоносното острие като светъл лъч към Небето.

Недопуснал светотатството на физическата раз­права с висшия православен духовник, дали в оня сюблимен миг християнският Бог не дава ясен знак за могъществото си? С ослепителния кървав блясък на безпомощното оръжие на палача?

Самотна светлинка в ден, когато мрачните бед­ствия за народа сякаш нямат край. Предстои да изгрее една Легенда.

Нима тя може да бъде друга?

Най-истинската мярка за човечност е състраданието.

Завоевателите, онемели, се отдръпват. Фана­тично приемат изненадващата развръзка за "пос­лание свише". Дали познават поведението на тъл­пата? Непредсказуема - готова да разпне мъчени­ка. Или да го въздигне в култ. По-проникновени? По-суеверни ли са?

"Знакът" повежда поробителите да заменят смъртната казън на достойния отец с доживотно за­точение. За да намери спокойствие душата му в Ро-допа планина, оживяла в необятна зелена магия...

Такива са фактите според житиеписеца. Засега. Редно е да се запитаме: отговарят ли докумен­тираните в религиозния извор събития на исти­ната и ако да, доколко?

Историята оставя като опашка на комета искря­ща диря предания и легенди. Колкото по-мрачни времена, толкова по-ярко сияят.

Опияняващи митове.

Не те привличат вниманието на пророчицата. Напротив, съзнателно прочиства летописите от тях. Затова нейните становища за значими исто­рически личности и случки са строго специфични, разграничаващи се от добилите широка популяр­ност сказания.

Как ли ще изглеждат току що проследените из­живявания през погледа на психотронния фено­мен? Освободени от специфичните за житията хи-перболични преувеличения?

Какво всъщност се случва в почерненото, рухнало, но непрегънато в умолителна длан Отечество?

"Историята, пресъздадена от Григорий Цам-блак - споделя прорицателката, - както ми се "открива да видя", е напълно реална. Житиеписе-цът не преувеличава."

Слава избягва контактите с души на мъртви: "Информацията им невинаги е точна, особено ако са на принизено ниво." Ползва Акашовите записи - "вселенския компютър", съхраняващ следите на животите.

През свръхсетивата и историческият мрак из­бледнява. Разкриват се събития и личностни осо­бености, различни от официално наложените.

Страшно спорни, ще се приемат ли в "многозна-ещото" съвремие?

Безкомпромисният психотронен взор прониква под необичаен ъгъл в драматизма на миналото. Руши наложени стереотипи, показвайки поновому преживя­ното в оная ожесточена вълча епоха. И проправя път на дефицитната комай за всички времена истина.

За да разтълкува знамението с патриарха, така силно разтърсило съвременници и по-късни поколения, налага се пророчицата да навлезе в сакралните тайни на прераждането.

Повратното събитие намира обяснение в об­витата от векове с мистериозен блясък теория за реинкарнацията. Познания, изстрелващи ни отвъд привидно ефимерната краткост на битието.

Съвременните клирици не престават да отхвър­лят, обвинявайки в несъществуващи грехове уче­нието за "карма и прераждане". Причината е, че то, представете си, не проповядвало спасение чрез Христос, а самоизбавление.

Дори да е така (макар идеята за превъплъ­щение да не отрича ролята на Спасителя), какво толкова тревожи ортодоксалните отци? Проблемът е другаде: те се боят да не отпадне ролята на Църквата и на тях, като "озаконени посредници между човека и Бога".

Самоизбавлението означава работа над себе си. То, следователно, е саморазвитие. Няма ли да се омаловажи тогава тяхната служба, на която така ревностно държат? И която издържа и изхранва, тях и семействата им?

Освен това теорията за прераждане не отхвър­ля "спасението чрез Христос". Напротив, ратува за повече свобода на духа и осъзната отговорност в личностното израстване.

Странствайки между световете, прорицател-ката разкъсва завесата на вековете, разкривайки свързващите звена между Минало и Настояще.

Уверено твърди; "Патриарх Евтимий е преро­деният апостол Павел". Хиляда и триста години преди визираните събития, този някогашен римски гражданин, като Христов последовател, за пуб­лично назидание е бил екзекутиран. В зората на ранното християнство преждевременно е прекъс­ната една значима религиозно-просветителска ми­сия. Заради силата на вярата Павел е привлякъл острието на меча.

Смъртта. Открай време онова, от което ин­стинктивно се боим, неустоимо ни изкушава. И нищо не ни свързва един с друг така, както стра­хът от неизвестното.

В последвалата реинкарнация като Евтимий, според Слава Севрюкова, духовната му същност получава възможност за довършване на някогаш­ната мисия: "Преданата на правата вяра душа с усърдие завоюва патриаршески сан. Така поема отговорност да помага на един от християнски­те народи, този на българите, в страшно тру­ден за оцеляването му период - стоварването на османското владичество. И отново може да слу­жи достойно на Църквата."

Залагайки живот зарад вяра, православният пастир дава сърцат пример на събратята си, за да не остане духът им бездомен. В разрушителен сблъсък на две цивилизации. В повече или по-малко успешен опит за асимилация на едната от другата.

С делата си Евтимий се превръща в стожер на своите духовни чеда. В крупните сътресения, пред­вещаващи задаващите се смазващи катаклизми пред България. В надвисващия дълговековен мрак на робството.