Първа Царуването на Черният Лорд

- Той е много зает - каза Хари. - Но Хестия Джоунс и Дедалус Дигъл са повече от готови за действие...

- Искам да видя документите им... - започна чичо Върнън, но на Хари свърши търпението. Ставайки, той се приближи към чичо си, като сам сочеше към телевизора.

- Тези случаи не са просто нещастни... аварии, взрививе и всичко, което сега става. Хора изчезват и умират и той стои зад това, Волдемор. Аз ви повтарям: той убива мъгъли за развлечение! Даже мъглата - идва от дименторите,а ако сте забравили вече какво е диментор - питайте сина си!

Дъдли рязко сложи ръка на устата си. Всички се обърнаха към него. Той бавно отпусна ръце и попита:

- Има ли... още от тях?

- Още? - захили се Хари. - Освен тези двамата които ни нападнаха? Естествено! Те са стотици, а сега може би и хиляди, като гледам този всеобщ ужас и отчаяние...

- Да, добре - каза чичо Върнън. - Разбрахме те...

- Надявам се - каза Хари. - Защото, в момента в който навърша 17 всички: Смъртожадни, диментори, може и инфери, т.е мъртви тела, управлявани с Черна магия - могат да ви намерят и нападнат. И тогава ще си спомните как сте се опитали да отблъснете магьосниците и ще разберете, че ви е била нужна помощ!

Закратко настана тишина, като през годината, когато Хагрид разби вратата на морската хижа. Леля Петуния гледаше чичо Върнън, Дъдли гледаше Хари. Накрая чичо Върнън изтърси:

- Ами моята работа? А училището на Дъдли? Не мисля, че тези неща са важни за магьосниците...

- Вие не разбирате ли бе?! - завика Хари. - Те ще ви изтезават и убият така, както родителите ми!!!

- Татко! - силно викна Дъдли. - Аз отивам с тези хора от Ордена!

- Дъдли, - каза Хари - за първи път в живота си казваш нещо умно.

Знаеше, че е спечелил тази битка. Ако Дъдли се е наплашил толкова, че да приеме помощ от Ордена, неговите родители несъмнено ще се съгласят с него. Никой от тях не би изоставил Дъделинчо. Хари погледна часовника си:

- Те ще са тук след 5 минути - каза той и тъй като никой не му отговори излезе от стаята. Мислеше, че всички проблеми ще се решат от само себе си, но какво да се каже при раздяла между хора след 16 години ненавист?...

В своята стая Хари безцелно отиде до пътната си чанта и хвърли в клетката на Хедуиг храна, на която тя не обърна внимание.

- Скоро ще отпътуваме - каза й Хари. - И можеш отново да си летиш свободно.

На вратата се позвъни. Хари почака малко, но после излезе от стаята си и слезе долу. Не си представяше, че Дърсли биха могли да понесат присъствието на Хестия и Дедалус насаме.

- Хари Потър! - изригна радостен глас, когато Хари отвори вратата; човек с лилава шапка ниско се поклони. -Каква чест, както винаги!

- Благодаря, Дедалус - каза Хари, смутено усмихвайки се на тъмнокосат Хестия. - Много се радвам на това, което правите... те са тук - моите леля, чичо и братовчед.

- Добър да е този ден за вас, роднини на Хари Потър! - радостно каза Дедалус влизайки в гостната. Дърсли не изглеждаха така радостно; Хари вече очакваше да променят пак решението си. Дъдли се присламчи към майка си при вида на магьосниците.

- Виждам, че вече сте готови! Прекрасно! Планът, както вече ви е разказал Хари, е прост - каза Дедалус, като извади джобен часовник и внимателно го разгледа. - Ще напуснем къщата така, както Хари. Не бива да ползваме магия във вашия дом, това може да провокира Министерството да арестуват Хари, защото е все още непълнолетен. Ние трябва да пропътуваме около 15 километра, преди да се магипортираме на безопасно място, което избрахме за вас. Надявам се, че знаете да карате? - учтиво попита той чичо Върнън.

- Зная ли как... Разбира се, че прекрасно знам как се кара, мама му стара! - разлюти се чичо Върнън.

- Значи сте много умен, сър, много. Лично аз бих се втрещил при вида на тези копчета-мопчета - каза Дедалус. На него много му харесваше да се възхищава на чичо Върнън, който пък, от своя страна, с всяка секунда губеше вяра в "плана".

- Даже не умее да кара кола - промърмори той, докато мустаците му истерчно подскачаха, но, за щастие, нито Дедалус, нито Хестия не го слушаха.

- Ти, Хари, - продължи Дедалус - започваш тук своята стража. Нашите планове малко се промениха...

- В какъв смисъл? - попита Хари. - Мислех, че Лудоокия трябваше да ме вземе за паралелно магипортиране!

- Не бива! - отвърна Хестия. - Лудоокия ще ти обясни.

Дърсли, които безразлично слушаха този разговор, подскочиха от гръмкото:

- Побързайте!

Хари прегледа цялата стая, докато съобрази, че звукът идва от джобния часовник на Дедалус.

- Така-а, времето ни пришпорва! - каза Дедалус, затваряйки и прибирайки часовника обратно в сакото си. Ще синхронизираме времето на твоето отпътуване с магипортирането на семейството ти, Хари! - той се извърна към Дърсли - Е, готови ли сме за тръгване?

Никой не отговори. Чичо Върнън гледаше към издутината в джоба на Дедалус.

- Може би ние трябва да почакаме в коридора, Дедалус! - каза Хестия. Тя считаше за неприлично да остават в стаята, когато Хари и семейството му трябваше да си кажат нежни и топли думи на раздяла.

- Не бива... - промърмори Хари, но чичо Върнън му спести обясненията с гръмкото "Е, тогава довиждане, момче!" Той вдигна дясната си ръка, за да я подаде на Хари, но премисли и сви дланта си в юмрук, поклащайки го напред-назад като махало.

- Готов ли си, Дъди? - попита леля Петуния проверявайки закопчалката на чантата си, като се стараеше да избегне погледа на Хари.

- Дъдли не отговори, а стоеше с отворена уста, напомняйки на Хари великана Гроуп.

- Тръгваме - каза чичо Върнън. Той вече почти беше отворил вратата, когато изведнъж Дъдли проломоти:

- Не разбирам...

- Какво не разбираш, сладичкия ми? - попита леля Петуния, като го погледна.

Дъдли вдигна своята тлъстичка като на прасенце ръка, показвайки Хари.

- Защо ТОЙ не идва с нас?

Чичо Върнън и леля Петуния замряха, втренчени в Дъдли, сякаш току-що беше изказал желание да стане балерина.

- Какво-о? - гръмко попита чичо Върнън.

- Защо той не идва с нас?

- Ами той... не иска - каза чичо Върнън, като се извърна към Хари и добави:

- Нали не искаш?

- Ни най-малко - каза Хари.

- Нали виждаш? - каза чичо Върнън. - Сега да тръгваме.

Той излезе от стаята. Те чуха как се открехна вратата, но Дъдли не се движеше и след няколко крачки леля Петуния също спря.

- Сега пък какво още?! - изкрещя чичо Върнън, като се появи на вратата.

Като че Дъдли не можеше с думи да изрази това, което искаше. След няколко мига на очевидна вътрешна борба, той накрая каза:

- А той къде ще замине?...

Леля Петуния и чичо Върнън се спогледаха. Дъдли явно ги плашеше. Хестия Джоунс наруши мълчанието:

- Но... нали вече знаете къде заминава племенникът ви? - попита тя озадачено.

- Разбира се, че знаем - каза Върнън Дърсли. - Някъде с вашата компания, нали? Така... Това е всичко, Дъдли, да тръгваме, че се бавим, ти чу какво каза чичкото.

Отново Върнън Дърсли излезе през вратата, но Дъдли не го последва.

- "Някъде с вашата компания"??... - Хестия беше поразена. Хари знаеше това изражение, магьосниците не разбираха как така кръвни роднини, живеещи заедно, не се интересуваха от знаменития Хари Потър.

- Всичко е наред - увери я Хари. - Това няма значение за мен, наистина...

- Няма значение?! - повтори Хестия повишавайки тон. - Тези хора не разбират ли през какво се налага да минеш?! В каква опасност си? Какво уникално място заемаш в сърцата на хората, въстанали против Волдемор??

-Ъ-ъ, не, не разбират - отвърна Хари. - Мислят, че аз само заемам място и, честно казано, свикнах...

- Аз не мисля, че ти само заемаш място.

Ако Хари не беше видял как устните на Дъдли се раздвижиха, той нямаше да повярва на ушите си. Той дълго гледаше Дъдли,постепенно осъзнавайки, че фразата действително произнесе неговият братовчед. Дъдли се изчерви. Хари сам беше учуден и се чувстваше неловко.

- Аз... ъ-ъ-ъ... благодаря ти, Дъдли.

И отново Дъдли потъна в размисъл. Накрая допълни:

- Ти ми спаси живота...

- Не съвсем - каза Хари. - Дименторът щеше да вземе само душата ти.

Той погледна с интерес братовчед си. Те не общуваха това лято, както и предишното, когато Хари се върна на "Привит Драйв" и не излезе от стаята си. Но чак сега Хари разбра, че чашката студен чай не е била капан или лоша шега. Почувства лекота от това, че Дъдли неочаквано беше проявил способност да чувства. Опитвайки да отвори уста още един път, Дъдли отново изпадна в червенолико мълчание.

Леля Петуния се разплака. Хестия Джоунс я погледна одобрително, а после се шашна окончателно, когато леля Петуния вместо да прегърне Хари, прегърна Дъдли.

- Толкова мило, Дъденце-е-е! - ревна тя на неговата масивна гръд. - Такова мило момче... - к-каза "благодаря"...

- Не каза "Благодаря" - възмути се Хестия. Той само каза, че Хари не заема място!

- Да, но от неговата уста това е все едно "Обичам те" - каза Хари, едновременно уморен от напрегнатата сценка и желаейки да се присмее на леля си, която прегръщаше Дъдли така, сякаш беше спасил Хари от горяща сграда.

- Ще тръгваме ли изобщо? - продудна чичо Върнън, като отново се появи на гостната врата. - Струва ми се, че закъсняваме!

-Да, да, тръгваме! - каза Дедалус Дигъл, който се шишардиса малко, наблюдавайки ставащите събития, но направи усилие и събра мислите си. - Наистина е време, Хари...

Той се наклони и взе ръката на Хари със своите две ръце.

- ... Успех, надявам се, че ще се видим отново. Надеждата на Магическия свят е възложена на теб...

- А... - каза Хари. - Сигурно. Благодаря.

- Прощавай, Хари, - каза Хестия, подавайки му и тя ръка. - Нашите мисли са с теб...

- Надявам се, че всичко ще е наред... - каза Хари, хвърляйки поглед към леля Петуния и Дъдли.

- А, уверен съм, че при нас всичко ще е добре! - отвърна Дигъл и като махна с шапка на прощаване, излезе от стаята. Хестия го последва. Дъдли бавно се освободи от майчините обятия и отиде при Хари, на който му се искаше да проучи братовчед си с магия. Дъдли поднесе голямата си розова ръка.

- Боже, Дъдли! - възкликна Хари докато леля Петуния се разрева отново - Дименторите да не са ти вкарали чужд мозък?...

- Не зная... - измрънка Дъдли. - Ще се видим, Хари...

- Да... - каза Хари, като стисна ръката на Дъдли. - Може би... Пази се, Голям Д!

Дъдли почти се усмихна и излезе от стаята. Хари чу неговите тежки стъпки в двора и затварянето на автомобилните врати. Леля Петуния, като притискаше кърпичка до лицето си, се обърна. Изглежда не очакваше да остане насаме с Хари. Припряно прибра кърпичката в джоба си и каза:

- Аз... сбогом... - и се отправи към вратата, без да го гледа.

- Сбогом! - каза Хари.

Тя спря и се извърна. За секунда Хари изпита странно чувство, като че ли тя искаше да му каже нещо. Петуния го загледа и като че ли щеше да му заговори, но отмятайки глава излезе от стаята и се отправи към мъжа си и сина си.

-Глава 4-
Седемте Потъровци

Хари избяга нагоре по стълбата в спалнята веднага, щом колата със семейство Дърсли излезе на пътя. Котелът на Дедалус се виждаше между леля Петуния и Дъдли на задната седалка. В края на "Привит Драйв" колата сви надясно, прозорците й светнаха с рубиненото сияние на залязващото слънце и изчезна от поглед.

Хари взе клетката с Хедуиг, "Светкавицата" и раницата си, за последен път огледа своята необичайно чиста стая и се отправи надолу в коридора, където постави клетката, метлата и пътната чанта на последното стъпало. Започна да се смрачава и коридорът сякаш се изпълни със сенки. Беше странно да стоиш там, в тишината и да знаеш, че напускаш този дом завинаги. Много отдавна, когато семейство Дърсли го оставяха сам, за да отидат да се повеселят, тези минути самота му се струваха ценни. Понякога отскачаше до хладилника, за да си вземе някое лакомство, а после бързо тичаше нагоре по стълбите да поиграе на компютъра на Дъдли, или включваше телевизора, превключвайки каналите да потърси нещо по-интересно. Странно чувство на пустота го обхвана сега, като че ли беше загубил по-малък брат, или сестра...

- Не искаш ли за последен път да се разходиш наоколо? - попита Хари Хедуиг, която все още седеше с глава под крилото. - Ние тук никога няма да се върнем. Нима не ти се иска да си спомниш всичко, което се случи тук? Погледни това килимче. Колко спомени... Дъдли се издрайфа на него, когато го спасих от дименторите... Като си отиваше, той все пак ми беше благодарен, представяш ли си?... А миналото лято Дъмбълдор влезе през тази врата...

Хари за миг загуби мисълта си, а Хедуиг не направи нищо за да му помогне да я възстанови, само си седеше с глава под крилото. Хари обърна гръб на вратата.

- А тук, Хедуиг, - Хари отвори вратата на килера под стълбите - спях! Ти тогава не ме и познаваше още... Боже, той е бил толкова малък, че бях забравил...

Хари се огледа, видя старите обувки и чадъри, спомняйки си как, като се събуждаше всяка сутрин, първо виждаше стълбите и винаги в компания с двойка паяци. Тогава не знаеше нищо за това, кой е той всъщност, какво се беше случило с родителите му и какви невероятни неща ставаха около него. Но винаги помнеше сънищата си, странни, непонятни, със зелени присвятквания, а веднъж сънува - чичо Върнън едва не катастрофира като му каза това - летящ мотоциклет...

Неочакван, оглушителен рев се разнесе някъде наблизо. Хари рязко се изправи и си трясна главата в ниския горен праг на вратата. Спря се, за да изтърси няколко отбрани псувни на чичо Върнън, после се завтече в кухнята, държейки се за главата и погледна в прозореца към задното дворче. Тъмнината сякаш започна да пулсира, въздухът затрепери. После, един по един, с лек пукот почнаха да се появяват хора, тяхната Обезвидяваща магия преставаше да действа. Над всички висеше Хагрид с каска и защитни очила, възседнал огромен мотоциклет с кош. Хората около него се приземяваха на метли, а двама на скелетоподобни крилати черни коне. Разтваряйки вратата от тъмния коридор Хари се втурна при тях. Рздадоха се радостни викове, Хърмаяни го прегърна, Рон го потупа по гърба, а Хагрид попита:

- Всичко както тряб'а ли е, Хари? Готов ли си за път?

- Определено! - отвърна Хари, като разглеждаше процесията с възторг. - Но не мислех, че ще сте толкова много!

- Плановете се промениха - продудна Лудоокия, в ръцете на който имаше два огромни, натъпкани вързопа, магическото му око се движеше с бясна скорост, оглеждайки къщата и улицата наоколо. - Хайде някъде да се покрием преди да ти разкажем всичко.

Хари ги поведе към кухнята, където, весело смеейки се и бъбрейки, седнаха на столовете и другите мебели, добре измити и поддържани от леля Петуния, или просто се облегнаха на безупречно чистите стени. Високият и слаб Рон; Хърмаяни, пищните къдрици на която бяха сплетени в дълга плитка; еднакво усмихващите се Фред и Джордж; дългокосият Бил, целият в белези; оплешивяващият г-н Уизли, с неговото добро лице и малко криви очила; грохналият от битки Лудоок Муди, еднокрак и с вълшебно яркосиньо око, което непрестанно се въртеше в очната кухина; Тонкс, с нейните прекрасни късо подстригани розови коси; седналият Лупин, целият в бръчки; стройната светлоруса Фльор; плешивият широкоплещест Кингсли; Хагрид, със своите разчорлени коси, които трябваше да се пригладят, за да не му опре главата в тавана; а още и Мъндънгус Флетчър, малко, мръсно, подло старче. Хари беше щастлив да види всички, даже и Мъндънгус, който старателно го избягваше от последната им среща.

- Кингсли, мислех, че охраняваш мъгълския министър-председател! - каза Хари през цялата стая.

- А, може и да преживее без мен една нощ - отвърна Кинксли. - Ти си много по-важен.

- Хари, познай какво стана! - усмихна се Тонкс, седнала на пералнята и пошава с пръстите на лявата си ръка, на един от които блестеше пръстен.

- Оженили ли сте се?! - викна Хари гледайки ту към нея, ту към Лупин.

- Съжалявам, че ти не беше с нас, Хари, мина много тихо и мирно.

- Но това е отлично, поздра...

- Добре, добре, после всеки ще може да побъбри - извика Муди и в кухнята настана тишина. Муди свали вързопа на пода и се обърна към Хари. - Дедалус сигурно ти е казал, че ни се наложи да се откажем от план "А". Пиус Тикнес отиде твърде далеч, от което възникнаха някои трудности. Той, под заплаха от затвор, забрани да има пудролиния в този дом, да се отваря портал или да се магипортира от тук или към тук. Всичко е направено, за да те защитим от нападение на Ти-знаеш-кой. Безсмислено е всъщност, защото ти все още имаш защитата от майка си. Той иска да ти попречи безпрепятствено да излезеш оттук. И втори проблем - не си още пълнолетен, а това означава оставяне на "следа".

- Аз не...

- Да, да, "следа"! - нетърпеливо отвърна Лудоокият. - Това е заклинание, проследяващо непълнолетната магия. Ако ти, или който и да било друг, произнесе заклинание, за да те изведе оттук, Пиус Тикнес веднага ще узнае. Както и смъртожадните...

- Не можем да чакаме, докато "следата" изчезне, защото в този момент се прекратява защитата на майка ти. Пиус смята, че всичко е под негов контрол и няма да можеш да тръгнеш.

Хари само можеше да се съгласи с непознатия за него Тикнес.

- И каво ще правим тогава?

- Ще използваме средства за придвижване, до които все още имаме достъп, които не оставят "следа": за метли, тестрали и мотоциклета на Хагрид не е нужна допълнителна магия.

В плана имаше купчина пропуски, но Хари реши да си държи езика зад зъбите, за да може Лудоокият сам да ги забележи.

- Значи заклинанието на майка ти ще се прекрати само в два случая: ако достигнеш пълнолетие, или - махна с ръка към кухнята - ако ти никога няма да назовеш това място твой дом. Днес ти се разделяш с твоите чичо и леля, напълно разбирайки, че ти никога повече няма да живееш с тях в този дом, нали така?

Хари кимна.

- И тогава заклинанието отпада в момента, в който пристъпиш прага. Решихме да се лишим от магията по-рано, защото другият вариант беше да чакаме, докато Волдемор те пипне, когато навършиш 17.

- Нашето предимство е в това, че Волдемор не знае, че ще те превозим днес. Пуснахме "партенка" * (*В шпионажа - лъжлива информация, с цел издаване на прикрити агенти (бел.пр.)) в Министерството. Сега те си мислят, че няма да те вземем до 30-ти юли, но ние си имаме работа с Вие-знаете-кой, затова не може да разчитаме много на това. Сигурно по негова заповед двойка смъртожадни ще патрулират във въздуха в околността, затова около десетина къщи наоколо получиха от нас добра порция защитни заклинания. Можем да те скрием във всяка една от тях, те всички са свързани някак с Ордена: моят дом, домът на Кингсли, домът на лелята на Моли - Мюриел... е, разбра същината - каза Лудоокоят.

- Да... - отвърна Хари не съвсем честно, защото все още виждаше огромен пропуск в плана.

- Ти заминаваш при родителите на Тонкс. Когато се окажеш в зоната на защитните заклинания, можеш да се магипортираш до Нора. Въпроси?

- Хм... да - каза Хари. - Разбира се, те няма да узнаят в кой от 12-те къщи ще полетя отначало, но няма ли да изглежда интересно, че... - той бързо пресметна - 14 човека летят към родителите на Тонкс?

- А, да!... - каза Муди - забравих да кажа най-важното. Четиринайсет човека няма да летят към Тонкс. Ще бъдат седем Хари Потъровци, всеки от които ще полети с ескорт по различна траектория към един от защитените домове.

От своята мантия той измъкна манерка с течност, приличаща на мръсотия.

Нямаше нужда да се казва повече нищо, Хари мигновенно схвана плана.

- Не!! - силно извика той, гласът му прокънтя из кухнята. - За нищо на света!

- Казвах им, че така ще реагираш! - каза Хърмаяни доволно.

- Ако мислите,че ще позволя шест души да си рискуват живота!!...

- ... щото на нас ни е за първи път... - продължи Рон.

- Това е друго - това е моя...

- Е, това не се харесва на никой от нас. - безгрижно произнесе Фред. - Представи си, че нещо стане не така, както трябва, и ние завинаги трябва да останем хърбави очилати мухльовци!...

Хари не се засмя:

- Нищо няма да стане без съгласието ми! Имате нужда от косата ми.

- Да бе, каква нелепа грешчица! - иронично каза Джордж. - Разбира се, че ама никак няма да получим твоята косичка, ако не се съгласиш...

- Ей, да бе, тринадесет души срещу едно момче, което не бива да прави магии... - просто нямаме шанс! - ухили се Фред.

- Да, да, много смешно, - изтърси Хари - просто се кикотя!

- Ако трябва насилие, ще вземем мерки - изръмжа Муди, докато магическото му око потрепваше, докато гледаше Хари. - Тук всички сме възрастни хора, всички сме готови да приемем риска!

Мъндънгус вдигна рамене и се изви. Магическото око се обърна към него.

- Няма да спорим повече. Времето ни свършва. Момче, имам нужда от косата ти, СЕГА !

- Но това е безумие, не трябва...

- Не трябва ли?! - заръмжа Муди. - Ти-знаеш-кой е на свобода, половината Министерство е на негова страна! Потър, той може и да лапне "партенката" за 30-ти, но това няма да му попречи да прати смъртожадни за проследяване, така бих направил и аз! Те сигурно няма да те хванат в този дом, докато магията ма майка ти още действа, но тя скоро свършва, а това им е известно! Нашата единствена възможност - това е примамката! Даже Ти-знаеш-кой не може да се разкъса на седем части!

Хари с крайчеца на окото си размени поглед с Хърмаяни и бързо отклони очи.

- Та така, Потър... малко коса, бъди така любезен.

Хари погледна Рон, на чието лице беше изписано "просто го направи".

- СЕГА! - изръмжа Муди.

Виждайки,че всички погледи са приковани към него, Хари се хвана за косата на темето и дръпна.

- Добре! - каза Муди, куцукайки напред и махна запушалката от манерката с отвара. - Право тук, моля!

Хари сложи космите вътре. Отварата моментално започна да се пени и дими, после стана чиста и яркозлатиста.

- О-о-о, изглеждаш по-вкусен, отколкото Краб или Гойл, Хари! - каза Хърмаяни, преди да види учудено повдигнатите вежди на Рон, изчерви се и обясни:

- Е, ти знаеш за какво... отварата на Гойл изглеждаше като сополи.

- Така, сега фалшивите Потъровци, подредете се, моля! - произнесе Муди.

Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Фльор се строиха пред светещата раковина на леля Петуния.

- Един липсва... - замислено каза Лупин.

- Ето! - каза Хагрид хващайки за яката Мъндънгус и го подхвърли към Фльор, която сбърчи носле и се премести между Фред и Джордж.

- Казвам ви, че е по-добре да бъда в охраната. - каза Мъндънгус.

- Млъквай! - заръмжа Муди. - Вече ти казвах, лигав гол охлюв такъв, че смъртожадните ще се опитват да пленят Потър, а не да го убиват! Дъмбълдор казваше, че Вие-знаете-кой винаги е искал САМ да довърши Потър! А ако охраната седне да оказва съпротива, точно тях ще се опитат да ги убият!

Очевидно това не убеди Флетчър, но Муди извади половин дузина чаши с размер на яйце и ги раздаде, преди да налее в тях Многоликова отвара.

- Е, да тръгваме!

Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж, Фльор и Мъндънгус отпиха от чашите. Веднага почнаха да се задъхват и гърчат, когато отварата проникна в тях. Фигурите им започнха да кипят сякаш бяха горещи. Хърмаяни и Мъндънгус пораснаха, Рон и близнаците се смалиха; косата им почна да потъмнява, у Хърмаяни и Фльор сякаш излизаха от главите им.

Муди в това време, без да им обръща внимание, развърза огромните вързопи, които беше донесъл. Когато свърши с тях, пред него стояха шест тежко дишащи Хари Потъровци. Фред и Джордж се обърнаха един към друг и заедно възкликнаха:

- Я-а-а! Еднакви сме!...

- Бе не знам защо, ама според мен, все пак, изглеждам по-добре! - каза Фред, разглеждайки отражението си в чайника.

- Пфу-у! - изфуча Фльор, като наблюдаваше отражението си във вратичката на микровълновата печка. - Бил, не ме гледай, изглеж-ждам уж-жасно!