Първа Царуването на Черният Лорд

- На когото екипировката е по-голяма, може да вземе оттук един размер по-малка - каза Муди, показвайки първия вързоп. - И обратно. Не забравяйте очилата, в страничните джобове има шест чифта. Като се преоблечете, в другата раница вземете своя багаж.

Истинският Хари, не без неудобство, гледаше последвалата сцена, защото беше и една от най-странните, които беше виждал. Шест Хариевци се преобличаха, слагаха очила, отделяха своите неща настрани. Искаше му се да ги помоли да проявяват поне някакво уважение към личния му живот, тъй-като те безгрижно се разголваха и така леко излагаха тялото му на показ.

- Знаех си, че Джини лъжеше за татуировката! - каза Рон разглеждайки голите си гърди.

- Хари, имаш отвратително зрение! - изтърси Хърмаяни, като слагаше очилата.

Преоблечените Хариевци взеха раниците и клетките с плюшени сови от втория вързоп.

- Добре! - заговори Муди, като пред тях застана последният Хари. - Сега се разделяме по двойки. Флетчър, летиш с мен на метла!

- Защо пък с него? - промърмори Хари, стоейки близо до всички.

- Защото за теб са нужни две очи - проръмжа Муди, докато магическото му око не изпускаше Мъндънгус. - Артур и Фред...

- Казвам се Джордж - каза близнакът сочен от Муди. - Какво, не можете ли да ни различите, когато и двамата сме Хари?

- Извини ме, Джордж...

- Шегувам се, аз съм Фред...

- Стига шеги - изригна Муди. - Другият там... Фред, Джордж, който и да си... Ти - с Ремус! Госпожице Делакор...

- Аз ще взема Фльор на моя тестрал - каза Бил. - Тя не харесва метлите...

- Фльор отиде при него с плачливо и виновно изражение, което Хари се надяваше никога да не види на своето собствено лице.

- Госпожице Грейнджър с Кингсли, тестрал...

Хърмаяни стана уверено, като отвърна на усмивката на Кингсли. Хари знаеше, че тя също не се чувствува сигурна на метла.

- И оставаме ние с теб, Рон! - каза Тонкс радостно.

Рон не изглеждаше така щастлив, като Хърмаяни.

- А ти си с мен, Хари. Добре ли е? - каза Хагрид малко смутено. Ше бъдем на мотоциклета, нал' 'збираш, че метли и тестрали нема да ма издържат. Нема мно'о место за седане, ше тря'а да седнеш в коша, нал' тъй?

- Отлично! - каза Хари, несигурен в искеността си.

- Мислим, че смъртожадните ще очакват, че ще летиш на метла - каза Лудоокият, който изглежда се досети какво мисли Хари. - Снейп имаше сума време да им разкаже всичко, което не им беше казал преди. Така че ако се натъкнем на тях, по-скоро ще изберат Потър на метла. Добре! - продължи той завързвайки раниците с вещите на лъже- Потъровците и отиде към вратата. - Три минути до тръгването. Да затваряме вратата няма смисъл - при нужда така или иначе ще я отворят... Тръгваме!

Хари взе раницата, "Светкавицата", клетката и излезе след останалите. На всички страни полетяха метли. Хърмаяни вече се беше качила на черния тестрал с помощта на Кингсли, на Фльор помогна Бил. Хагрид вече стоеше до голям мотоциклет и със защитни очила.

- Това той ли е?! Моторът на Сириус?

- Тоя, същия! - каза Хагрид като просия. - 'Га те возих на него последния път, Хари, можех да те побера в дланта си...

На Хари му се струваше малко унизително да седи в коша на мотоциклета. Нали в този момент, той веднага стана по-нисък от другите. Рон се подсмихна, като го видя седящ като бебе на кола играчка. Хари сложи раницата и метлата в краката си, а клетката с Хедуиг постави между коленете си. Беше ужасно неудобно.

- Артър поомагьоса туй-онуй тука... - започна Хагрид, незабелязвайки неудобството на Хари. Седна на мотора, който проскърца и провисна до земята. - Няколко скрити коза в ръкава. Ха, а т'ва пък беше моя идея.

Той мушна с грамадния си пръст едно пурпурночервено копче до скоростомера.

- Хагрид, по-внимателно! - предупреди го г-н Уизли, който стоеше до него с метла в ръка. - Аз и до този момент не съм сигурен, че си струва да ползваш това. Но ако го използваш, използвай го само в истински критична ситуация!

- Отлично - викна Муди. Всички сме готови! Искам да тръгнем по едно и също време, иначе всичко е за този, дето духа!

Всички извърнаха глави.

- Дръж се здраво, Рон! - каза Тонкс и Хари забеляза как Рон виновно погледна Лупин и после обхвана талията на момичето.

Хагрид запали мотоциклета. Той зарева като змей и кошът почна да се тресе.

- Късмет на всички! - извика Муди. Ще се видим след час при Нора. Броя до три. ЕДНО... ДВЕ...ТРИ !

Мотоциклетът издаде страшен рев, а кошът се разтърси неприятно. Той бързо се издигна във въздуха, очите на Хари сълзяха, а косата му вееше назад. Около него се издигаха метли, покрай тях се появи черна опашка на тестрал. Краката му стиснаха клетката и раницата и замълча. Дискомфортът беше толкова ужасен, че той забрави за последен път да погледне на къща номер 4 на "Привит Драйв", а когато се надвеси от коша, вече не можеше да разбере кой беше неговият дом. Издигаха се все по-високо и по-високо в небето...

Клтката с Хедуиг, "Светкавицата" и раницата се изплъзнаха изпод коленете му.

- Не-е-е! Помогнете!

Метлата падна долу, но Хари успя да хване раницата и клетката, когато моторът се върна в предишното си положение. За секунда му се стори, че всичко свърши, но неочаквано блесна още един зелен лъч. Совата изкряка и падна на дъното на клетката.

- Не!... НЕ-Е-Е-Е !!

Моторът дръпна напред и Хари забеляза как смъртожадните с качулките се разлетяха встрани, когато Хагрид започна да разкъсва тяхното обкръжение.

- Хедуиг!... Хедуиг...

Но совата лежеше неподвижно, като играчка, на пода на клетката. Той не можеше да повярва, обзе го страх и за другите. Хари погледна през рамо и видя маса народ, зелените проклятия летяха навсякъде, две двойки отлетяха от мястото на действието, но Хари не можа да разбере кои бяха.

- Хагрид, да се върнем, трябва да се върнем! - крещеше той, опитвайки се да надвика шума на ревящия двигател, взе пръчката си, постави клетката с Хедуиг на пода, отказвайки да повярва, че е мъртва. - Хагрид, ОБРЪЩАЙ !

- Заповядано ми е да те доставя жив и здрав, Хари! - закрещя Хагрид и увеличи скоростта.

- Спри... СПРИ ! - крещеше Хари, но когато се извърна, около ухото му прилетяха два зелени лъча. Четири смъртожадни напуснаха обкръжението и ги подгониха, целейки се в широкия гръб на Хагрид. Хагрид се пазеше, но смъртожадните догониха мотоциклета, подир тях летяха все повече проклятия, а Хари се принуди да се сниши в коша, за да не попадне на тях. Извърна се и извика "СТУПЕФИ", и червен лъч излетя от пръчката му, разпръсвайки смъртожадните, които се опитваха да стоят далеч от нея.

- Дръж се, Хари, с’я ше им покажа! - изрева Хагрид, и Хари навреме погледна нагоре, когато Хагрид натисна с големия си пръст зеленото копче.

Стена, истинска тухлена стена изригна от изпускателната тръба. Обръщайки се, видя как тя порасна направо във въздуха. Трима от смъртожадните се изплъзнаха от нея, но на четвъртия не му провървя. Той изчезна от поглед, падна като камък, а метлата му се разлетя на парчета. Един от другарите му намали скоростта, за да му помогне и изчезнаха в тъмнината, както и стената. Хагрид натисна кормилото и увеличи скоростта. Още много смъртоносни проклятия летяха около главата на Хари от пръчките на останалите двама смъртожадни. Целеха се в Хагрид. Хари запрати няколко Обездвижващи заклинания. Червени и зелени искри се сблъскаха във въздуха, разпадайки се на цветни частици, Хари си помисли за фойерверки, за мъгълите долу, които не знаеха какво се случва...

- Още веднъж се дръж, Хари! - викна Хагрид, като натисна второто копче. Този път огромна мрежа излезе от ауспуха, но смъртожадните бяха готови за нея. Двама се извърнаха и неочаквано се появи трети, и заедно погнаха мотоциклета, обсипвайки го с проклятие подир проклятие.

- Последен опит, тв'а тря'а да работи, дръж се здраво! - закрещя Хагрид и натисна пурпурното копче до скоростомера.

Безотказно с гръмовен рев, Змейски пламъци се изстреляха като куршум от ауспуха и се разнесе звук на разкъсан метал. Хари видя как смъртожадните изчезнаха от поглед, пометени от огъня, но кошът започна да се разпада - прикрепителните скоби не издържаха прекомерното натоварване.

- Не е лошо, Хари! - викна Хагрид с мъка удържайки скоростта. Мотоциклетът изгуби управление и започна да придърпва.

- Не се притеснявай, Хари, с'а ше го опра'а! - изкрещя Хагрид, като извади чадъра си.

- Хагрид! Не! Нека аз!

- РЕПАРО ! - викна Хагрид.

С оглушителен трясък кошът се отдели от мотоциклета. По инерция, той още летеше напред, но след малко започна да губи височина... В отчаянието си Хари извади пръчката си и извика:

- УНГАРДИУМ ЛЕВИТОЗА !

Кошът полетя като коркова тапа във вода - неустойчив, но все още можещ да лети. Това беше изключително облегчение. Неочаквано около него долетяха няколко проклятия. Трима смъртожадни ги настигаха.

- Идвам, Хари! - викна Хагрид от тъмнината, но Хари почувства как кошът отново започна да се снижава. Като се сниши колкото се може повече, той насочи пръчката си към групичката приближаващи фигури и изкрещя:

- ИМПЕДИМЕНТА !

Заклинанието удари смъртожадния, който беше в центъра, право в гърдите. За миг той увисна във въздуха, сякаш налетя на невидимо препятствие, а един от неговите съратници едва не се вряза в него...

Кошът започна да пропада, един от смъртожадните отправи проклятие към Хари толкова близо, че Хари залегна на пода на коша и си удари зъбите в края на седалката...

- Идвам, Хари, идвам!

Огромна ръка сграбчи Хари за яката и го измъкна от коша. Хари успя да хване раницата си и усети, че седи на мотоциклета, зад гърба на Хагрид. Те набраха височина, по-далече от преследващите ги смъртожадни. Хари изплю кръв и сочейки с пръчката си падащия кош викна:

- КОНФРИНГО !

Той знаеше, че Хедуиг ще стане на парчета, заедно с коша, който се взриви, отхвърляйки със себе си и един от смътожадните от метлата му. Той полетя надолу, един негов другар изостана и полетя към него на помощ.

- Хари, прости ми, много ми е мъчно... - проплака Хагрид. - Не трябваше да се опитвам всичко аз да оправям... а сега... няма достатъчно място...

- Няма нищо, просто лети! - завика Хари в отговор, когато други двама смъртожадни излетяха от тъмнината, като се приближаваха.

Хагрид се изплъзваше, летеше на зиг-заг, когато проклятията отново започнаха да летят около тях. Хари прекрасно знаеше, че сега, когато седеше така близо до изпускателната тръба Хагрид не би посмял да използва Змейския пламък. Хари изпрати едно след друго няколко Обездвижващи проклятия, с мъка върна още едно заклинание и качулката на смъртожадния най-близо до него падна. В светлината на червения лъч Хари видя странното лице на Стенли Шънпайк... Стан??...

- ЕКСПЕЛИАРМУС ! - закрещя Хари.

- Това е той, точно той, истинският!

Смърожадният с качулката крещеше така, че Хари го чу даже през шума на мотора. В следващия миг и двамата преследвачи изчезнаха от поглед.

- Хари, к'во ста'а? - извика Хагрид. - Къде се дянаха тез?

- Не знам...

Но Хари беше нащрек: смъртожадният с качулката беше извикал "Това е той, истинският"; откъде знаеше това?... Той гледаше към тъмната пустота и усещаше нейната заплаха. Къде бяха?

Той се обърна напред и се хвана за куртката на Хагрид.

- Хагрид, пусни Змейския пламък още един път и давай да се омитаме оттук!

- Тогава се дръж здраво, Хари!

Отново се разнесе оглушителен рев и разжарените пламъци излетяха от тръбата. Хари почувства как се изплъзва назад, когато Хагрид се обърна към него с мъка удържайки кормилото:

- Май отстъпи'а, Хари, май че се получи.

Но Хари не беше така уверен. Страх го оплиташе, когато се оглеждаше настрани и очакваше преследвачите... Защо те отстъпиха? Един от тях все още имаше пръчка... "Това е той, истинският"... Те казаха това веднага, след като се опита да обезоръжи Стан...

- Почти пристигнахме, Хари! Почти успяхме! - извика Хагрид.

Хари почувства как мотоциклетът се спуска, свтлините на земята приличаха на звездички. И внезапно белегът на челото му го заболя сякаш бе огън; смъртожадните се появиха и от двете страни, две смъртоносни заклинания изпратени отзад едва не попаднаха в Хари...

А после Хари го видя. Волдемор се рееше като дим по вятъра, без метла или тестрал, неговото змиеподобно лице светеше в тъмното, а пръстите му отново вдигнаха пръчката...

Хагрид извика от ужас и обърна мотоциклета вертикално, перпендикулярно към земята. Хващайки се за всичко, което можеше да докопа, Хари прати няколко Обездвижващи заклинания, където му попадне. Видя, че покрай тях прелетя тяло и разбра, че е улучил един от смъртожадните, но изведнъж се чу грохот и от двигателя се посипаха искри; мотоциклетът неуправляем летеше надолу...

Зелени лъчи летяха покрай тях. Хари не разбираше къде е долу, къде е горе. Белегът му пламтеше, чакаше смъртта всяка секунда. Фигурата с качулката беше само на половин метър от него, видя как се вдига ръката...

- НЕ !!

Едва удържащ пикиращия мотоциклет, Хари чу вика на Волдемор:

- Той е мой!

Всичко беше свършено. Хари не видя и не чу къде беше Волдемор, видя още един смъртожаден, който полетя далече, а после "АВАДА..."

Внезапно болката накара Хари да затвори очи, а неговата пръчка започна да действа от само себе си. Той чувстваше как потегли ръката му, като магнит, видя струя златист огън през притворените си клепачи, чу шум и яростен вик. Изостаналите смъртожадни викаха, Волдемор изрева "Не!!" По някакъв начин носът на Хари се завря в копчето на Змейския пламък, той удари по него със свободната си ръка и след това от ауспуха се изстреляха много пламъци и мотоциклетът полетя право към земята.

- Хагрид!! - викаше Хари, едва удържайки се. - Хагрид! АКЦИО ХАГРИД !

Мотоциклетът набра скорост, сякаш беше всмукан от центъра на Земята. Изравнявайки се с кормилните ръкохватки, Хари не забеляза нищо, освен приближаващите се светлини. Зад него се чуваха викове:

- Пръчката ти, Селвин, дай ми твоята пръчка!

Той почувства Волдемор още преди да го види отново. Поглеждайки настрани, забеляза червени очи и разбра, че те ще са последното, което вижда в своя живот... Волдемор се готвеше да прати ново проклятие...

И изведнъж Волдемор изчезна. Хари погледна надолу и видя падналия на земята Хагрид.

Той изтегли ръчките и дръпна спирачката, но без резултат - с оглушителен шум той се вряза в малко, мръсно езеро.

-Глава 5-

-Хагрид?

Хари се опита да се изправи от парчетата метал и кожа,които го обграждаха;ръцете му потънаха в една педя кална вода когато се опита да се изправи.Не можеше да разбере къде е отишъл Волдемор и очакваше да се появи от тъмнината всеки момент.Нещо топло и мокро капеше от брадичката и челото му.Той изпълзя от езерцето и настъпа някаква грамада на земята,която се оказа Хагрид.

-Хагрид,Хагрид кажи нещо...

Но тъмната грамада не помръдна.

-Кой е там? Потър ли е? Ти ли си Хари Потър?

Хари не познаваше този мъжки глас.След миг някаква жена изпищя.

-Те са паднали! Тед! Те са паднали в градината!

Главата на Хари се замая.

-Хагрид!-повтори той замаян, а краката му се подкосиха.

Следващото, което помнеше бе, че лежеше по гръб върху нещо, което приличаше на легло, с пареща болка в ребрата и дясната ръка. Липсващият му зъб отново беше пораснал. Белега на челото му още пулсираше.

-Хагрид?

Той отвори очи и забеля,че лежи на диван в непозната светла дневна, неговия сак лежеше на пода,съвсем близо до него, мокър и кален.Русокос, закръглен мъж го наблюдаваше разтревожено.

-Хагрид е добре, синко,-каза мъжът-жена ми го преглежда в момента.Как се чувстваш?Нещо друго счупено?Оправих ти ребрата, зъба и ръката.Аз съм Тед, между другото, Тед Тонкс-бащата на Дора.

Хари седна прекалено бързо. Светлината попадна право в очите му и той се почуства изтощен и замаян.

-Волдемор...

-Спокойно...-каза Тед Тонкс поставяйки ръката си на рамото му и бутайки го да легне отново на възглавницата.-Току що претърпя отвратително падане.Какво стана всъщност? Стана нещо лошо с мотоциклета ли?Артър Уизли е объркал нещо с него, нали, той и неговите изобретения?

-Не.-отвърна Хари,докато белегът му пулсираше като отворена рана.-Смъртожадни, много от тях, бяхме преследвани...

-Смъртожадни?-възкликна Тед силно.-Какво искаш да кажеш с това Смъртожадни??Не знаех, че те знаят, че се местиш тази вечер, аз мислех...

-Те знаеха...-каза Хари.

Тед Тонкс вдигна поглед към тавана сякаш можеше да види през него небето отгоре.

-Значи знаем да използваме защитните си магии, нали?Те не могат да се приближат повече от хиляда ярда във всяка посока.

Сега Хари разбра защото Волдемор бе изчезнал внезапно; сигурно е било точно когато мотоциклета е пресякъл бариерата на магиите на Ордена.Само се надяваше,че няма да продължат да опитват: представи си Волдемор на стотина ярда над тях докато си говорят, търсещ начин да проникне и Хари си го представяше съвсем ясно като огромен прозрачен съпунен мехур.

Той провеси краката си от дивана: трябваше да види Хагрид със собствените си очи преди да повярва, че той е жив. Той едва беше станал когато вратата се отвори и Хагрид се промуши през нея, лицето му беше покрито с кал и кръв, куцаше леко, но като по чудо бе жив.

-Хари!!!

Бутайки две изтънчени масички и някаква аспидистра (семейно щастие), Хагрид стигна до него с две крачки и придърпа Хари в прегръдка, която почти счупи току-що оправените му ребра.

-Дявол да те вземе Хари,как се оправихме с това, а?Помислих, че и двамата сме обречени!

-Да, и аз също!Не мога да повярвам...

Хари остана без думи.Чак сега обърна внимание на жената, която бе влязла в стаята след Хагрид.

-Ти!-извика той и мушна ръката в джоба си, но там нямаше нищо.

-Пръчката ти е тук,синко!-обади се Тед.-Изглежда здрава за разлика от теб, взех я...и това е жена ми, на която викаш.

-О, аз, аз съжалявам...

С пристъпването на г-жа Тонкс по-навътре в стаята приликата й с Белатрикс Лестрандж стана по-малко явна: косата й беше по-светло кафява и очите й бяха широко отворени и мили.Въпреки това, тя изглеждаше малко по-надменна след възклицанието на Хари.

-Какво стана с дъщеря ни?-попита тя.-Хагрид каза, че сте били нападнати; къде е Нимфадора?

-Не знам.-отвърна Хари.-Не знаем какво е станало с другите.

Тя и Тед се спогледаха. Смесица от страх и вина заляха Хари щом видя лицата им. Ако някой от другите беше мъртъв, вината щеше да бъде негова,само негова. Той се беше съгласил с този план, давайки им косата си...

-Летекода.-каза той, спомняйки си внезапно.-Трябва да се върнем в Хралупата и да разберем- после ще можем да ви пратим известие или.... или Тонкс да ви прати, когато тя...

-Дора ще е добре, Андромеда.-обади се Тед.-Знае си работата, бяха доволни от работата й при Аврорите. Телепортирайте се оттук.-обърна се той към Хари.-Трябва да тръгнете до три минути ако искате да успеете.

-Да, искаме.-каза Хари.-хвана сака си,преметвайки го на рамото си.-Аз...

Той погледна г-жа Тонкс искайки му се да се извини за стресиращото положение в което я оставя и за което се чувстваше ужасно отговорен, но не можа да намери думи, които да не изглеждат празни и фалшиви.

-Ще кажа на Тонкс-Дора-да ви пише когато тя...благодаря,че ни помогнахте, благодаря за всичко, аз...

Беше доволен да напусне стаята, следвайки Тед Тонкс през късия коридор към спалнята.Хагрид ги последва, навеждайки се ниско, за да не си удари главата в рамката на вратата.

-Ето синко, това е летекода.

Г-н Тонкс посочи малка четка за коса със сребърна дръжка, лежаща на нощното шкафче.

-Благодаря.-отвърна Хари протегайки се да я докосне с пръст,готов да тръгне.

-Изчакай малко!-обади се Харгид оглеждайки се.-Хари, къде е Хедуиг?

-Тя...улучиха я.-отвърна Хари.

Реалността се стовари върху него: почувства се засрамен от себе си, а сълзи напълниха очите му.Совата му беше правила компания, тя беше неговата връзка с магьосническия свят всеки път когато бе принуден да се връща при Дърсли.

Хагрид протегна огромната си ръка и го потупа съчувствено по рамото.

-Няма значение.-каза той рязко.-Няма значение. Тя имаше страхотен, дълъг живот...

-Хагрид!-извика Тед Тонкс предупредително, когато четката започна да излъчва силна синя светлина и Хагрид успя да я докосне с пръста си в последния момент.

С рязко дръпване зад пъпа, като с невидима кука, нещо ги дръпна назад. Хари се движеше в нищото, въртейки се неконтролируемо, пръста му сякаш бе залепнал за летекода, когато заедно с Хагрид профучаха покрай г-н Тонкс. Секунда по-късно краката на Хари се удариха в твърдата земя и той падна на колене, подпирайки се на ръцете си, в двора на Хралупата.

Чуха се писъци. Хвърляйки настрани вече ненужната четка, Хари се изправи, залитайки леко и гледайки как г-жа Уизли и Джини изкочиха от задната врата, и Хагрид, който също бе рухнал на земята, опитвайки се тежко да се изправи на крака.

-Хари? Ти ли си истинския Хари? Какво стана? Къде са другите?-завика г-жа Уизли.

-Какво имате предвид? Никой друг ли не се е върнал??-попита Хари задъхано.

Отговорът беше ясно изписан по бледото лице на г-жа Уизли.

-Смъртожадните ни очакваха.-обясни й Хари.-Обградиха ни в мига когато полетяхме-знаеха,че ще е тази вечер-не знам какво е станало с другите. Четирима от тях ни преследваха, това беше всичко, направихме всичко, което можахме, за да се махнем, после Волдемор ни нападна....

Той успя да долови извинителната нотка в гласа си, оправданието към нея да разбере защо не знае какво е станало със синовете й, но...

-Благодадаря на Бога, че вие сте добре!-каза тя придърпвайки го в прегръдка, която не смяташе, че заслужава.

-Имаш ли ня`кво бренди, Моли?-попита Хагрид леко разтреперан.-За лечебни цели?

Тя можеше да призове брендито с магия, но когато забърза обратно към изкривената къща Хари знаеше, че тя просто искаше да скрие лицето си. Той се извърна към Джини и тя отговори на неизреченото му оправдание за информацията веднага:

-Рон и Тонкс трябваше да се върнат тук първи,но те са изпуснали летекода си, който се върна без тях.-каза тя стрелкайки с поглед някаква раждясала кутийка от масло лежаща на земята наблизо.-А този- тя посочи някаква много стара гуменка-трябваше да бъде за татко и Фред, те се предполагаше, че трябва да бъдат втори. Вие с Хагрид сте трети и,- тя погледна часовника си -и ако успеят, Джордж и Лупин трябва да се върнат до минута.

Г-жа Уизли се показа отново, носейки бутилка бренди, която даде на Хагрид. Той я отпуши и я надигна.

-Мамо!-извика Джини сочейки някакво петно на няколко крачки от тях.

Синя светлина проблесна в тъмнината: стана по-голяма и по-силна и се появиха Лупин и Джордж, завъртайки се и после падайки. Хари веднага разбра, че нещо не е наред: Лупин поддържаше Джордж, който беше в безсъзнанието, а лицето му беше покрито с кръв.

Хари изтича напред и хвана краката на Джордж. Заедно, той и Лупин, занесоха Джордж до къщата, през кухнята в дневната,където го оставиха на дивана. Когато светлината на лампата попадна на главата на Джордж, Джини ахна, а стомахът на Хари се сви: едно от ушите на Джордж липсваше. Отстрани главата и врата му бяха напоени от мокра, ужасяващо алена кръв.

Съвсем скоро след като г-жа Уизли се свлече до сина си, Лупин сграбчи Хари за ръката над лакътя и го затегли, не особено внимателно, към кухнята, където Хагрид все още опитваше да провре тялото си през задната врата.

-Ей!-каза Хагрид възмутен.-Оста`й го! Махни се от Хари!

Лупин го игнорира.

-Какво същество видя Хари Потър първия път, когато посети офиса ми в Хогуортс?-попита той раздрусвайки го леко.-Отговаряй!

- Беше г-г-гриндилоу в аквариум, нали?

Лупин го пусна и се върна обратно до кухненския долап.

-За к`во беше това?-изрева Хагрид.

-Съжалявам, Хари, но трябваше да проверя.-отвърна кратко Лупин.-Били сме предадени. Волдемор е знаел, че ще се местиш тази вечер и единствените хора, които може да са му казали, са участвали в плана! Ти можеше да си измамник.

-Защо тогава не провери и мен?-изпръхтя Хагрид все още борещ се с вратата.

-Ти си полу-великан.-отвърна Лупин поглеждайки към Хагрид.-Многоликовата отвара е създадена само за хора.

-Никой от Ордена не е казал на Волдемор, че се местя тази вечер. Самата идея беше ужасяваща, той вярваше на всеки от тях.-Волдемор хвана мен накрая, той не знаеше кой от нас е истинския в началото! Ако е бил наясно с плана, би трябвало да е знаел от началото, че истиският аз ще бъде с Хагрид!

-Волдемор ви е хванал?-попита Лупин рязко.-Какво стана? Как избягахте?

Хари обясни как Смъртожадните са ги преследвали, разпознавайки го като истинския Хари, как са изоставили преследването, как са извикали Волдемор, как той се е появил, точно преди те с Хагрид да достигнат убежището на родителите на Тонкс.

-Те са те познали? Но как? Какво са го направили?

-Аз...-Хари се опита да си спомни; цялото пътуване изглеждаше като размазано от паниката и объркването.-Видях Стан Шънпайк...сещате ли се, момчето, което беше кондуктор в Среднощния рицар? И се опитах да го обезоръжа вместо... е, той не знаеше какво прави, нали? Сигурно е бил под Империус!

Лупин изглеждаше поразен.

-Хари, времето за обезоръжаване мина! Тези хора се опитваха да ни хванат и убият! В краен случай зашеметявай, ако не си готов да убиваш!

-Бяхме на ститици стъпки височина! Стан не е на себе си и ако го бях зашеметил, той щеше да падне и щеше да бъде мъртъв, също както и ако бях използвал Авада Кедавра! „Експерлиармус" ме спаси преди две години от Волдемор.-отвърна Хари предизвикателно. Лупин му напомняше на подиграващия му се хафълпафец - Закайръс Смит-който се бе присмял на Хари за желанието му да преподава на хората от Армията на Дъмбълдор обезоръжаваща магия.

-Да, Хари -отвърна Лупин, мъчейки се да се сдържи -и огромен брой от Смъртожадни

свидетелстват за станалото! Извинявай, но това е много необичаен ход, предвид предстоящата смъртна заплаха. Упражнявайки го тази вечер пред Смъртожадните, които за пръв път имат възможност да те видят и чуят, е направо самоубийствено!

-Значи мислиш, че трябваше да убия Стан Шънпайк?-каза Хари ядосано.

-Разбира се, че не -отвърна Лупин -но Смъртожадните...честно, повечето биха очаквали да отвърнеш на удара! „Експерлиармус" е полезна магия, Хари, но Смъртожадните изглежда мислят, че това е винаги първия ти ход, и те подтиквам да не позволяваш това!

Лупин караше Хари да се чувства идиотски,обаче все още имаше зрънце предизвикателство у него.

-Няма да премахвам хора от пътя си просто защото са там!-каза Хари.-Това е работа на Волдемор!

Отговора на Лупин беше ненужен: най-накрая успял да мине през вратата, Хагрид се заклатушка до стола и седна на него; стола се срути под него. Игнорирайки ругаенето му под нос и извиненията, Хари се обърна към Лупин.

-Джордж ще се оправи, нали?

Цялото разтройване по адрес на Хари сякаш се изпари при този въпрос.

-Така мисля, въпреки че няма никакъв шанс да възтановим ухото му, имайки предвид, че е било откъснато чрез магия...

Настана някакво боричкане отвън. Лупин се хвърли към задната врата, Хари прескочи краката на Хагрид и се затича към градината.

Две фигури се бяха появили в градината и когато Хари се приближи до тях осъзна, че това са Хърмаяни, възвърнала вече нормалния си образ, и Кингзли, и двамата сграбчили някаква закачалка за палто. Хърмаяни се хвърли в ръцете на Хари, но Кингзли не се зарадва особено, че ги вижда. Над рамото на Хърмаяни той видя как той вдига пръчката си към гърдите на Лупин.

-Последните думи на Дъмбълдор, които каза на двама ни?

-Хари е най-голямата надежда, която имаме. Доверете му се.-отвърна спокойно Лупин.

Кингзли премести пръчката си към Хари, но Лупин каза: -Той е, проверих!

-Добре, добре!-отвърна Кингзли, прибирайки пръчката си в мантията си.-Но някой ни предаде! Те знаеха, те знаеха, че ще е тази вечер!

-Така изглежда,-кимна Лупин -но очевидно те не са разбрали, че ще има седем Хариевци.

-Малко облекчение!-изръмжа Кингзли.-Кой друг се върна?

-Само Хари, Хагрид, Джордж и аз.

Хърмаяни подтисна стона си зад дланта си.

-Какво стана с вас?-попита Лупин Кингзли.

-Преследвани от петима, раних двама, и може би убих един,-Кингзли залитна -и видяхме ти-знаеш-кой, който се присъедини на половината път, но изчезна изключително бързо. Ремус,той може...

-Да лети.-довърши Хари.-И аз го видях, той тръгна също и след нас с Хагрид.

-Значи ето защо той си тръгна, да преследва теб!-отвърна Кингзли.-Не можах да разбера защото изчезна. Но кое го накара да промени мишената си?

-Хари се е държал прекалено мило със Стан Шънпайк.-отвърна Лупин.

-Стан?-повтори Хърмаяни.-Но аз си мислех, че той беше в Азкабан?

Кингзли се изсмя тъжно.

-Хърмаяни, беше очевидно, че е имало масово бягство от Азкабан, което Министерството прикри. Качулката на Травър падна когато го проклех, той също трябваше да бъде вътре. Но какво стана с вас, Ремус? Къде е Джордж?

-Той изгуби едното си ухо.-каза Лупин.

-Изгуби какво?-повтори Хърмаяни високо.

-Работа на Снейп.-отвърна Лупин.

-Снейп?-извика Хари.-Ти не каза, че...

-Маската му падна по време на преследването. „Сектусемпра" винаги е била специалитета на Снейп. Ще ми се да кажа, че му го върнах отчасти, но всичко което трябваше да правя, беше да държа Джордж върху метлата, след като беше ранен и губеше твърде много кръв.

Настана тишина около четиримата, когато те погледнаха небето. Нямаше знаци за движение; гледаха втренчено звездите, невъзмутими, безразлични, недостижими за летящите им приятели. Къде беше Рон? Къде бяха Фред и г-н Уизли? Къде бяха Бил, Фльор, Тонкс, Лудоокия и Мъндънгус?

-Хари, помогни ни!-повика го с пресипнал глас Хагрид, откъм вратата, където се бе заклещил отново. Хари, доволен че ще направи нещо, го издърпа на свобода и завъртя глава към празната кухня, и после отново към дневната, където г-жа Уизли и Джини все още се грижеха за Джордж. Г-жа Уизли беше прекратила кървенето и на светлината Хари забеляза чиста празна дупка, където трябваше да бъде ухото на Джордж.

-Как е той?

Г-жа Уизли се огледа и отвърна:

-Не мога да го накарам да порасне отново, не и след като е било откъснато чрез Тъмна магия. Но не може да е толкова зле...той е жив!

-Да.-отвърна Хари.-Благодарение на Бог.

-Да не би да чух някой друг в градината?-попита Джини.

-Хърмаяни и Кингзли.-отвърна Хари.

-Благодаря на Бога!-прошепна Джини. Те се спогледаха; Хари искаше да я прегърне, да я задържи така; изобщо не му пукаше, че г-жа Уизли е там, но преди да се предаде на импулса, силен трясък дойде от кухнята.

-Ще ти докажа кой съм, Кингзли, след като видя сина си! Сега се дръпни, ако знаеш кое е добре за теб!

Хари никога не беше чувал г-н Уизли да крещи така преди. Той влетя в дневната, голото му теме лъщеше от пот, очилата му бяха килнати настрани, Фред беше точно зад него, и двамата бяха бледи, но невредими.

-Артър!-изхълца г-жа Уизли.-О, благодаря на Бога!

-Как е той?

Г-н Уизли падна на колене до Джордж. За пръв път откакто Хари го познаваше, Фред беше загубил дар слово. Той впери поглед в раната на своя близнак, без да може да повярва какво вижда.

Може би събуден от стона на Фред и пристигането на баща си, Джордж се раздвижи.

-Как се чувстваш Джордж?-прошепна г-жа Уизли.

Пръстите на Джордж се стрелнаха към едната страна на главата му.

-Като светец. -измърмори той.

-Какво му има?-изграчи Фред гледайки ужасен. -Увреден ли му е умът??

-Като светец -повтори Джордж, отваряйки очите си и поглеждайки към брат си.-Виждаш...аз съм свещен. Свещен, Фред, схващаш ли? (*holy-свещен, holey-надупчен бел.ред.)

Г-жа Уизли изхълца по-силно от всякога. Бледото лице на Фред се оцвети.

-Трогателно.-каза той на Джордж.-Трогателно! С целия огромен свят на свързания с уши хумор пред теб, ти избра “свещен”?

-Ох,добре.-каза Джордж, ухилвайки се на обляната си в сълзи майка. -Вече ще можеш да ни различаваш така или иначе, мамо.

Той се огледа.

-Здрасти,Хари....ти си Хари, нали?

-Да, аз съм.-отвърна Хари,приближавайки се до дивана.

-Е, най-накрая те върнахме тук здрав.-каза Джордж.-Защо Рон и Бил не са се струпали около постелята на болния?

-Още не са се върнали, Джордж.-отвърна г-жа Уизли. Усмивката на Джордж помръкна. Хари стрелна с поглед Джини и й направи знак да го последва навън. Когато излязоха от кухнята тя каза тихо:

-Рон и Тонкс трябваше да са се върнали досега. Тяхното пътуване не беше дълго. Леля Мюриел не е толкова далече оттук.

Хари не каза нищо. Той се опитваше да сдържа страха си да не го залее, откакто бе пристигнал в Хралупата, но сега стаха се обвиваше около него, пълзеше по кожата му, пулсирайки в гърдите му, пречейки му да диша. Когато минаха задните стъпала в тъмната градина Джини улови ръката му. Кингзли крачеше напред-назад, стрелкайки с поглед небето всеки път когато се обърнеше. Това напомняше на Хари за чичо му Върнан, сновящ из дневната преди милион години. Хагрид, Хърмаяни и Лупин стояха рамо до рамо, втренчили се в нищото. Никой не се обърна, когато Хари и Джини се присъединиха към тяхното бдение.

Минутите се влачеха като години. Най-лекия полъх на вятъра ги караше да подскачат и да се обръщат към близкия храст или дърво с надеждата, че някой от членовете на Ордена може да изкочи оттам...

И изведнъж някаква метла се материализира право над тях и непсокойно се спусна към земята...

-Това са те!-изкрещя Хърмаяни.

Тонкс се приземи с дълго приплъзване и отхвърли пръст и камъчета навсякъде.

-Ремус!-проплака Тонкс клатушкайки се на метлата към ръцете му. Лицето му се вкамени и побеля: изглеждаше неспособен да говори, Рон се запрепъва замаяно към Хари и Хърмаяни.

-Вие сте добре...-измънка той преди Хърмаяни да полети към него и да го прегърне силно.

-Аз си мислех...мислех си че...

-Добре съм.-каза Рон потупвайки я по гърба.-Добре съм.

-Рон беше страхотен!-каза Тонкс топло, оставяйки на Лупин да я поддържа.-Удивителен! Зашемети един от Смъртожадните, право в главата, и когато се прецелваш в движеща се мишена на метла...

-Наистина ли?-възкликна Хърмаяни, втренчвайки се в Рон с ръце все още около врата му.

-Винаги с тон на изненада!-отвърна той леко кисело, търсещ свобода.-Ние ли сме последните върнали се?

-Не.-отвърна Джини.-Все още чакаме Бил и Фльор, и Лудоокия и Мъндънгус.Отивам да кажа на мама и татко, че си добре, Рон...

Тя се затича бързо към къщата.

-Какво ви задържа? Какво стана?-Лупин изглеждаше почти ядосан на Тонкс.

-Белатрикс.-отвърна Тонкс.-Тя иска мен колкото и Хари, Ремус. Доста усилено се опитваше да ме убие. Просто искам да я хвана, това поне й дължа. Но ние определено ранихме Рудолфус... След това отидохме до лелята на Рон –Мюриъл- и изпуснахме летекода, и тя продължи да се опитва да се погрижи за нас...

Един мускул подскачаше по челюстта на Лупин. Той кимна, но изглеждаше неспособен да каже нещо повече.

-Е, какво стана с вас, останалите?- попита Тонкс обръщайки се към Хари, Хърмаяни и Кингзли.

Те разказаха историяте на собствените си пътувания, но през цялото време продължителното отсъствие на Бил, Фльор, Лудоокия и Мъндънгус ги прорязваше като слана, ледено ухапване, което все по-трудно игнорираха.

-Аз трябва да се връщам на Даунинг стрийт, трябваше да бъда там преди час.-каза Кингзли накрая след едно последно вторачване в небето.-Съобщете ми когато се върнат...

Лупин кимна. Махайки на останалите, Кингзли се изгуби в тъмнината към вратата. Хари си помисли, че е чул тихо изпукване, когато Кингзли изчезна точно зад границата на Хралупата.

Г-н и г-жа Уизли се зададоха откъм задните стъпала, а Джини след тях. Двамата родители прегърнаха Рон преди да се обърнат към Лупин и Тонкс.

-Благодарим ви -каза г-жа Уизли -за нашите синове.

-Не бъди смешна, Моли!-веднага каза Тонкс.

-Как е Джордж?-попита Лупин.

-Какво му има?-подвикна Рон.

-Той изгуби...

Края на изречението на г-жа Уизли беше беше заглушено от всеобщи викове. Изведнъж нещо се извиси над тях и после се строполи на земята на няколко крачки от тях. Бил и Фльор се плъзнаха от гърба му зашеметени, но невредими.

-Бил! Благодаря на Бога! Благодаря на Бога...

Г-жа Уизли изтича напред, но прегръдката, която Бил и даде беше небрежна. Гледайки директно в очите на баща си каза:

-Лудоокия е мъртъв.

Никой не проговори, никой не помръдна. Хари се почуства сякаш нещо в него е паднало, паднало на земята, напускайки го завинаги.

-Видяхме го.-продължи Бил; Фльор кимна, следи от сълзи блестяха по бузите й на светлината от прозореца на кухнята.-Стана точно когато разпуснахме кръга; Лудоокия и Дънк бяха близо до нас, те също бяха на север. Волдемор-той може да лети- тръгна право към тях. Дънк се паникьоса, видях го да плаче, Лудоокия се опита да го спре, но той изчезна. Волдемор прокле Лудоокия право в лицето, той падна от метлата си...нямаше какво да направим...нищо...бяхме преследвани от дузина от тях...

Гласът на Бил заглъхна.

-Разбира се, че не сте могли да направите нищо!-обади се Лупин.

Всички стояха и се гледаха. Хари просто не можеше да схване. Лудуокия мъртъв; не можеше...Лудоокия, толкова жилав, толкова смел, опитния оцеляващ...

Най-накрая бе започнало да се зазорява и, без никой да го казва, всички решиха, че няма смисъл да чакат в градината, и мълчаливо последваха г-н и г-жа Уизли отново в Хралупата и в дневната, където Фред и Джордж се смееха заедно.

-Какво има?-попита Фред когато видя лицата им щом влязоха.-Какво е станало? Кой е...?

-Лудоокия -отвърна г-н Уизли- е мъртъв.

Ухилените физиономии на близнаците се смениха със шокирани. Изглежда никой не знаеше какво да прави. Тонкс плачеше тихичко в някаква носта кърпичка: Хари знаеше,че тя беше доста близка с Лудоокия -негова любимка и протеже в Министерството на Магията. Хагрид, който беше седнал на земята в ъгъла, където имаше повече простанство, подсушаваше очите си със своята кърпичка с големина на покривка.

Бил пристъпи до бюфета и извади бутилка „Огнено уиски" и няколко чаши.

-Ето.-каза той махайки с пръчката си и дванадесет чаши пълни догоре полетяха през стаята към всеки от тях, а той вдигна тринадесетата високо.-За Лудоокия.

-За Лудоокия.-повториха останалите и отпиха.

-За Лудоокия.-повтори като ехо Хагрид малко по-късно, с изхълцване. Огненото уиски исуши гърлото на Хари. Парещо усещане се надигна у него, прогонвайки вкочанеността, и чувство за нереалност го прониза заедно с нещо като смелост.

-Значи Мъндънгус е изчезнал?-попита Лупин, който бе пресушил своята чаша наведнъж. Атмосверата се промени бързо. Всички изглеждаха напрегнати, гледайки Лупин, двама от които искаха той да продължи, му се стори на Хари, и леко се притесни от това, което можеха да чуят.

-Знам какво си мислите.-обади се Бил.-И аз се чудех за същото по пътя обратно до тук, защото изглежда, че те са ни очаквали, нали? Но Мъндънгус не може да ни е предал. Те не знаеха, че ще има седем Хариевци, това ги обърка в момента когато се появихме, и в случай, че сте забравили, Мъндънгус беше този, който предложи тази малка измама. Защо да не им каже най-същественото? Аз си мисля, че Дънк се е паникьосал, само толкова. Не е искал да дойде на първото място, но Лудоокия го е накарал, и Вие-знаете-кой е тръгнал право към тях. Това е достатъчно, за да се паникьоса всеки.

-Ти-знаеш-кой е действал точно както Лудоокия очакваше да действа.-подсмръкна Тонкс.-Лудоокия е очаквал истинския Хари с най-твърдия, най-способния от Аврорите. Той е избрал Лудоокия отначало и когато Мъндънгус побягна, той се е насочил към Кингзли...

-Да, и това е точно така.-щракна с пръсти Фльор.-но това не обяснява как са разбррали,че ще измъкваме `Арри тази вечер, налли? Някой тррябва да е бил небррежен. Някой сигуррно е казал датата на някой външен човек? Това е единственото обяснение за това откъде те знаят за датата, но не и за целлия план!

Тя изгледа гневно всички наоколо, следи от сълзи все още личаха по красивото й лице, никой нямаше смелост да спори с нея. И никой не го направи. Единствения звук, който наруши тишината беше от хълцането на Хагрид иззад носната му кърпа. Хари хвърли поглед на Хагрид, който бе рискувал собствения си живот за този на Хари-Хагрид,този,който той обичаше,на който се доверяваше,който бе измамен от Волдемор и бе дал съдбоносна инфорамация в замяна на драконово яйце...

-Не.-каза Хари гласно и всички го погледнаха учудено: огненото уиски бе увеличило гласа му. -Имам предвид...ако някой е направил грешка...-продължи Хари.-и се е изпуснал, знам, че не е искал да го направи. Не е негова вината.-повтори той малко по-силно отколкото обикновено говореше. -Трябва да се доверяваме един на друг. Аз вярвам на всички ви, сигурен съм, че никой в тази стая не би ме предал на Волдемор.

Настана дълга тишина след думите му. Всички го гледаха: на Хари отново му стана малко топло и отпи още малко огнено уиски, колкото да прави нещо. Докато пиеше мислеше за Лудоокия. Лудоокия винаги беше язвителен относно сколнността му да се доверява на хората.

- Добре казано,Хари!-каза неочаквано Фред.

- Year, 'ear, 'ear,(Година,ухо,ухо)-каза Джордж стрелкайки с поглед Фред, чиято уста се бе извила в лека усмивка.

Лупин си бе сложил странно изражение когато погледна Хари. Беше почти състрадателен.

-Мислиш, че съм глупак ли?-възкликна Хари.

-Не, мисля, че си точно като Джеймс, -отвърна Лупин- който би го погледнал като липса на чест да не се доверява на приятелите си.

Хари знаеше какво се опитваше да намекне Лупин: това че неговия баща беше предаден от Питър Петигрю. Почувства се ужасно ядосан. Искаше да спори, но Лупин му бе обърнал гръб, оставяйки чашата си върху масичката и обръщайки се към Бил.

-Имам работа за вършене. Мога да помоля Кингзли дали...

-Не-отвърна бързо Бил.-Аз ще го направя, аз ще дойда.

-Къде ще ходите?-попитаха Тонкс и Фльор заедно.

-За тялото на Лудоокия.-отвърна Лупин.-Трябва да погребем.

-Не може ли...?-започна г-жа Уизли с умоляващ поглед към Бил.

-Да почака?-довърши Бил.-Не и ако не искаме Смъртожадните да го вземат!

Никой не отговори. Лупин и Бил казаха „Довиждане" и тръгнаха.

Останалите насядаха по столовете, всички освен Хари, който продължи да стои прав. Внезапността и цялостта на смъртта бяха с него като някакво невидимо присъствие.

-И аз също трябваше да отида-каза Хари.

Десет чифта учудени очи се обърнаха към него.

-Не бъди глупав, Хари!-обади се г-жа Уизли.-За какво говориш?

-Не мога да остана тук.

Той потърка челото си; пробождаше го отново, не беше го боляло толкова от около година.

-Всички сте в опастност когато съм тук. Не искам да...

-Не бъди толкова глупав!-прекъсна го г-жа Уизли.-Целия смисъл на вечерта беше да те доводем тук в безопастност и благодаря на Бога, това стана. И Фльор се съгласи да се оженят тук вместо във Франция, огранизирали сме всичко, така че ще останем заедно и ще се грижим за теб...

Тя не разбираше, караше го да се чувства по-лошо, а не по-добре.

-Ако Волдемор разбере, че съм тук...

-Но защото трябва да разбира?-попита г-жа Уизли.

-Има дозина места къде може да си, Хари.-каза г-жа Уизли.-Той си няма и идея в чия скрита къща може да си!

-Не за себе си се тревожа!-отвърна Хари.

-Знаем това!-каза г-жа Уизли тихо.-Но всичките ни тазвечерни усилия ще са напразни, ако си тръгнеш!

-Ти ня`а да `одиш никъде!-изръмжа Хагрид.-Дявол да те вземе, Хари, след `сичко, което направихме, за да те доведем тук!

-Дааа, а моето кървящо ухо?!!-обади се Джордж повдигайки се на възглавниците, върху които лежеше.

-Знам това...

-Лудоокия би искал...

-ЗНАМ ТОВА!-изкрщя Хари.

Почувства се обкръжен и изнудван: да не би те да си мислеха, че той не знаеше какво са направили за него, не разбираха ли, че именно по този причина искаше да се махне сега, преди да се наложи да страдат още повече заради него? Настъпи дълга и неловка тишина, в която белега продължи да го пробожда и да пулсира, и накрая тя беше нарушена от г-жа Уизли.

-Къде е Хедуиг, Хари?-попита нежно.-Можем да я занесем при Пигуинджън и да й дадем нещо за ядене.

Ръцете му се стиснаха в юмруци. Не можеше да й каже истината. Изпи остатъка от огненото си уиски и не отвърна.

-Чакаше докато излети, Хари, направи го отново.-каза Хагрид.-Избяга от него, нападна го точно когато беше над теб!

-Не бях аз.-заяви той категорично.-Беше пръчката ми. Правеше каквото си иска!

След няколко мига Хърмаяни каза нежно:

-Но това е невъзможно, Хари! Искаш да кажеш, че си направил магия без да си искал! Реагирал си инстинктивно!

-Не.-отвърна Хари.-Мотоциклета падаше, не можех да кажа къде е Волдемор. Пръчката се завъртя в ръката ми, намери го и запрати заклинание към него, но дори не беше заклинание, което познавах! Никога преди не бях карал да излизат златисти пламъци!

-Често,-започна г-жа Уизли.-когато си в напрегната ситуация, можеш да призовеж магия, за която дори не си сънувал. Малките деца обикновено успяват преди да са се тренирали за това...

-Не беше като това!-отвърна Хари стискайки зъби. Белега му гореше. Почуства се разгневен и разочарован; мразеше самата идея, че ти си мислеха, че той има някаква сила, която да пребори Волдемор.

Никой нищо не каза. Той знаеше, че не му вярват. Сега, като трябваше да се замисли, никога не беше чувал за пръчка, правеща магии сама.

Силна болка прониза белега му, и той направи всичко възможно, за да не издаде и стон; мърморейки, че му трябва свеж въздух, той остави чашата си и напусна стаята.

Когато пресече градината, огромния скелетоподобен тестрол го погледна, шумолейки с огромните си прилепоподобни крила, после продължи да пасе. Хари спря до портата на градината, втренчвайки се в обраслите с бурени растения, удряйки челото си и мислейки за Дъмбълдор.

Дъмбълдор му вярваше, знаеше това. Дъмбълдор сигурно знаеше как и защо пръчката на Хари е действала самичка, защото Дъмбълдор винаги имаше отговорите.Той знаеше за пръчките, беше обяснил на Хари за странна връзка, която се бе получила между неговата пръчка и тази на Волдемор...Но Дъмбълдор, също като Лудоокия, като Сириус, като неговите родители, като горката му сова, всички те бяха мъртви и Хари никога вече нямаше да говори с тях. Усети парене в гърлото си, което нямаше нищо общо с огненото уиски...

И после, сакаш от нищото, болката му в белега изчезна. Когато затвори очи и хвана челото си, някакъв глас изкрещя в главата му.

-Ти ми каза, че проблема ще се реши, ако използвам друга пръчка!

В ума му се появи видение за съсухрен стар мъж, лежащ върху парцали на каменен под, пищящ, ужасяващ прониващ писък, писък на непоносима агония...

-Не!Не!Умолявам те,умолявам те...

-Ти излъга Лорд Волдемор,Оливандър!

-Не съм...кълна се, не съм...

-Ти искаше да му помогнеш! Да му помогнеш да ми избяга!

-Кълна се, че не съм!Мислех, че различна пръчка ще може да...

-Обясни тогава какво стана. Пръчката на Луциус е унищожена!

-Не мога да разбера...връзката...съществува единствено...между вашите две пръчки...

-Лъжи!

Хари видя бледата ръка вдигаща пръчката си и усети надигането на яростния гняв у Волдемор, видя крехкия старец в центъра на стаята гърчещ се в агония...

-Хари?

Изчезна толкова бързо, колкото се бе появило: Хари продължи да трепери в тъмнитата, сграбчвайки портата, сърцето му биеше учестено, белегът му още пареше. Отне му няколко мига да осъзнае, че Рон и Хърмаяни стоят до него.

-Да, трябва да останеш, приятел!-каза Рон, потупвайки Хари по търба.

-Добре ли си?-попита Хърмаяни, вече достатъчно близо за да види лицето му.-Изглеждаш ужасно!

-Добре...-отвърна Хари разтреперан.-Със сигурност съм по-добре от Оливандър...

След като им разказа какво беше видял, Рон изглеждаше уплашен, но Хърмаяни- напълно ужасена.

-Но той трябва да бъде спрян! Белега ти...не би трябвало да прави повече така! Не трябва да позволяваш на тази връзка да се отваря отново....Дъмбълдор искаше да си затваряш съзнанието!

Когато той не отговори тя хвана ръката му.

-Хари, той завладява Министреството, вестниците и половината Магьоснически свят! Не го допускай и вътре в главата си!