Първа Царуването на Черният Лорд

И четиримата държаха по един план на местата на гостите, за да могат да насочват хората на правилните места. Тълпа сервитьори, облечени в бели мантии, беше пристигнала преди един час, заедно с група музиканти със златни якета и всички тези магьосници в момента седяха съвсем наблизо, под едно дърво; Хари можеше да види и син дим от лула да извира от това място.

Зад Хари входът на палатката разкриваше много редове от златни столчета, поставени от двете страни на дълъг лилав килим. Подпорните стълбове бяха обвити с бели и златни цветя. Фред и Джордж бяха прикрепили огромна връзка златни балони, точно над мястото, където скоро Бил и Фльор щяха да станат съпруг и съпруга. Отвън пеперуди и пчелички се носеха плавно над тревата и живия плет. Хари се чувстваше доста неудобно, защото момчето, на което трябваше да се прави беше по-дебело от него и неговата мантия беше прилепнала по тялото му - беше му ужасно горещо и то в пълния блясък на летния ден.

- Когато аз се заженя - каза Фред, докато стягаше яката на собствената си мантия - Няма да се притеснявам с всичкото това безсмислие. Всички вие можете да дойдете облечени както си искате, а аз ще направя на мама вцепеняващо проклятие, докато всичко свърши.

- Тя не се държа много зле тази сутрин, между другото... - каза Джордж. Плака малко, защото Пърси няма да дойде, но на кой му е притрябвал? О, по дяволите, ставайте... идват.

Ярко оцветени фигури започнаха да се появяват една по една от нищото, от границата на двора. След няколко минути вече имаше навалица, която започна да върви нагоре през градината, отивайки към палатката. Екзотични цветя и омагьосани птици се носеха на шапките на вещиците, а скъпоценни бижута проблязваха по яките на магьосниците; шумът от въодушевен говор ставаше все по-силен, заглушавайки бръмченето на пчелите, докато тълпата наближаваше навеса.

- Отлично, мисля че виждам няколко братовчедки-вийли. - каза Джордж, протягайки врата си, за да вижда по-добре. - Ще им е нужна помощ, за да свикнат с нашите английски обноски, ще се погрижа за тях.

- Не бързай толкова бе, бързак! - Отговори Фред, като профуча покрай групата вещици на средна възраст и щом наближи групичката, каза:

- Ето... "Permettez-moi да assister vous" - на двойка красиви французойки, които се закикотиха и му позволиха да ги придружи вътре. Джордж беше оставен да се оправя с госпожите на средна възраст, а Рон се зае с отдавнашния колега на г-н Уизли - Пъркинс, докато почти глуха стара двойка беше задачата на Хари.

- Търсач - каза познат глас, докато Хари излизаше от палатката отново и видя Тонкс и Лупин най-отпред на опашката. Тя беше руса, специално за събитието. - Артър ни каза, че ти си този с къдравата коса. Съжаляваме за вчера... - добави тя шепнейки, докато Хари ги водеше по пътеката между столчетата. - Министерството е много анти-върколашки настроено в момента и си помислихме, че присъствието ни може да ви създаде проблеми.

- Да, няма проблем, разбирам. - отговори Хари, говорейки повече на Лупин, отколкото на Тонкс. Лупин му отвърна с бърза усмивка, но докато се обръщаха, Хари видя лицето на Лупин отново да приема странен вид. Не можеше да го разбере, но нямаше време да се задържа на това: Хагрид причиняваше огромно количество разруха. Разбирайки грешно упътването на Фред, се беше настанил не на уголеменото с магия и допълнително заздравеното място, сложено в страни на последния ред, а на пет столчета, които сега по-скоро приличаха на голяма купчина златни кибритени клечки.

Докато Господин Уизли поправяше щетите, а Хагрид се извиняваше на висок глас, на всеки който го слушаше, Хари забърза към входа, където видя Рон да говори с изключително ексцентрично изглеждащ човек. Малко кривоглед, с бяла коса, дълга до раменете, на вид като захарен памук, той носеше шапка, чийто пискюл се люлееше пред очите му и мантия във воднисто синьо и яйчено жълто. Странен символ, приличащ на триъгълно око, блестеше, окачено на златна верига на врата му.

- Ксенофилиус Лъвгуд - каза той протягайки ръката си към Хари - Двамата с дъщеря ми живеем зад хълма, затова добрите Уизли ни поканиха. Но мисля, че вие познавате моята Луна? - добави той обръщайки се към Рон.

- Да. - отговори Рон - Тя не е ли с вас?

- Тя се забави в тази очарователна малка градинка, за да поздрави гномчетата, те са толкова много! Много малко магьосници могат да осъзнаят колко можем да научим от тези хитри малки гномчета... или както е правилно да ги наричаме "Гернумбли гарденси" * (*Gernumbli gardensi - градински гномове (б.кор))

- Нашите пък знаят много и отлични псувни! - каза Рон. - Но мисля, че по-скоро Фред и Джордж са ги научили на тях.

Той отведе група вълшебници в палатката, докато Луна бързаше към тях.

- Здравей, Хари!- поздрави тя.

- Ъъъ... казвам се Барни. - каза Хари смутено.

- О! И това ли си сменил? - отговори Луна весело.

- Как разбра?!...

- О, просто изражението ти...

Също като баща си и Луна носеше ярки жълти дрехи, които беше съчетала с голям слънчоглед в косата си. Веднъж след като си свикнал с яркостта на всичко това, основният ефект беше доста приятен. Поне нямаше клатушкащи се репички по ушите.

Ксенофилиус, който се беше впуснал в разговор с някакъв познат, беше пропуснал диалога на Хари и Луна. Сбогувайки се с магьосника, той се обърна към дъщеря си, която показа пръста си и му се похвали:

- Татко виж, един гном ме ухапа!

- Колко прекрасно! Слюнката на гнома е изключително полезна! - отговори господин Лъвгуд, като хвана и разгледа внимателно разтворения пръст на Луна и кървавите следи около раничката. - Луна, скъпа, ако днес почувстваш изблик на талант,... например спешна нужда да пееш опера или да рецитираш нещо на езерянски... не я потискай! Може би си получила дар от "гернумбли"-тата!

Рон, който мина покрай тях в обратната посока, издаде шумно пръхтене.

- Рон може и да се смее... - каза Луна спокойно, докато Хари водеше нея и Ксенофилиус до местата им - но баща ми е правил много проучвания върху магията на "гернумбли"-тата.

- Наистина ли? - каза Хари, който отдавна беше решил да не предизвиква Луна относно личните разбирания на баща й. - Сигурна ли си, че не искаш да слагаш нищо върху раната все пак?

- О, няма проблем. - Отговори Луна, смучейки пръста си със замечтано изражение, докато гледаше Хари отгоре надолу. - Изглеждаш умен. Казах на татко, че повечето хора сигурно ще носят официални мантии, но той вярва, че е задължително да носиш слънчеви цветове на сватба, за късмет, сещаш се.

Тя тръгна след баща си, а в същото време Рон се появи отново, заедно със стара вещица, сграбчила ръката му. Заостреният й нос, червенината около очите й и пухкавата й розова шапка й придаваха вид на злонамерено настроено фламинго.

- ...и косата ти е прекалено дълга, Роналд, за момент помислих, че си Джиневра. Брада на Мерлин, какво носи Ксенофлиус? Изглежда като омлет. А ти пък кой си? -изръмжа тя на Хари.

- О, да. Лельо Мюриъл, това е нашият братовчед Барни.

- Още един Уизли? Развъждате се като гноми. Хари Потър не е ли тук? Надявах се да го срещна. Мислех си, че ви е приятел, Роналд, или просто си се хвалел?

- Не... той... не можа да дойде...

- Хмм. Съчини си оправданието, нали? Не е чак толкова глупав, колкото изглежда на снимките във вестника значи. Току що обясних на булката как ще е най-добре да носи тиарата ми. - извика тя на Хари. - Правена е от таласъми и е семейна ценност от векове. Тя е красиво момиче, но все пак - французойка. Така, така, намери ми добро място, Роналд, аз съм на сто и седем и не трябва да стоя на крака прекалено дълго.

Рон хвърли многозначителен поглед на Хари, докато отминаваше, а после не се появи известно време; когато отново се видяха на входа, Хари вече беше показал на още дузина госта къде са местата им. Палатката вече беше почти пълна и за първи път, отвън нямаше опашка.

- Мюриъл е егати кошмара! - оплака се Рон, изтривайки чело с ръкава си. - Преди идваше всяка Коледа, но след това, слава Богу, се обиди, защото Фред и Джордж сложиха торна бомбичка под стола й на вечеря. Татко винаги е казвал, че тя ще ги отпише от завещанието си... все едно им пука, те ще излязат най-богатите от цялото семейство, както е тръгнало... Леле-е! - добави той, примигвайки бързо, докато Хърмаяни бързаше към тях - Изглеждаш прекрасно!

- Винаги с тон на изненада! - каза Хърмаяни и се усмихна. Беше облечена с падаща свободно, люлякова рокля и обувки с високи токчета, които много й отиваха; косата й беше пригладена и лъскава. - Твоята пра-леля Мюриъл май не е съгласна с теб, току-що я срещнах горе, докато даваше съвети на Фльор за тиарата. Тя каза „О, скъпа, това ли е детето на мъгълите?", а след това „...лоша стойка и кльощави глезени".

- Не го приемай лично, тя е груба с всички! - отговори й Рон.

- Говорите си за Мюриъл, а? - попита Джордж, излизайки за пореден път от палатката заедно с Фред. - Току-що ми каза, че ушите ми са "несиметрични". Ама че дърт прилеп! Искаше ми се старият чичо Билиъс да беше още с нас; той беше голям образ на сватби.

- Не беше ли той този, който беше видял Смъртта и беше умрял 24 часа по-късно? - попита Хърмаяни.

- Ами да, той стана малко странен към края... - призна Джордж.

- Но преди да изкука беше душата на купона. - каза Фред. - Изпиваше цяла бутилка Огнено уиски, после изтичваше на дансинга, вдигаше мантията си и започваше да вади букети цветя от гъ...

- Да, звучи наистина като голям чаровник. - каза Хърмаяни, докато Хари се смееше гръмогласно.

- Незнайно защо, никога не се ожени - добави Рон.

- Трудно е да се разбере защо, нали?... - каза Хърмаяни.

Смяха се толкова много, че никой не забеляза закъснелия тъмнокос младеж с голям извит нос и дебели черни вежди, докато той не подаде поканата си на Рон, който гледаше Хърмаяни.

- Изглеждаш прекрасно!...

- Виктор! - изписка тя и изпусна малката си мънистена чантичка, която издаде внушителен трясък, непривичен на размера й. Докато тя се мъчеше, изчервявайки се, да я вдигне, каза: Не знаех, че ще... Боже мой... приятно ми е да... как си?

Ушите на Рон отново бяха станали ярко червени. След като хвърли поглед на поканата на Крум, сякаш не вярваше и на дума от нея, той каза много по-силно: А ти как се озова тук?

- Фльор ме покани... - каза Крум учуден.

Хари, който нямаше нищо против Крум, се здрависа с него; после, чувствайки, че ще е разумно да премахне Крум по-надалече от Рон, му предложи да му покаже мястото му.

- Приятелят ти нещо не се радва да ме види. - каза Крум, когато влязоха във вече напълнилата се палатка. - Или ти е роднина? - добави той, като се взря в червената, къдрава коса на Хари.

- Братовчед - измърмори Хари, но Крум не го слушаше. Видът му беше причинил раздвижване, най-вече между братовчедките - вийли: все пак, той беше известен играч на куидич. Докато хората още протягаха вратове, за да го видят хубаво, Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж бързаха по пътеката между редовете.

- Време е да сядаме. - каза Фред на Хари. - Или ще бъдем прегазени от булката.

Хари, Рон и Хърмаяни заеха местата си на втория ред зад Фред и Джордж. Хърмаяни изглеждаше зачервена, а ушите на Рoн все още бяха морави. След малко той измърмори на Хари:

- Видя ли, пуснал си е глупава малка брада?

Хари издаде безразлично сумтене.

Чувство на тягостно очакване изпълни топлата палатка, мърморенето отвреме навреме беше прекъсвано от внезапни изблици на смях. Господин и госпожа Уизли поеха по пътеката между столчетата, махайки на роднини; госпожа Уизли носеше чисто нови дрехи с цвят на аметист и шапка, която им подхождаше идеално.

Само след секунда Бил и Чарли застанаха в предната част на палатката, и двамата облечени в официални мантии с големи, бели рози в петлиците; Фред подсвирна, все едно е видял красива жена, което беше последвано от избухнало кикотене от страна на вийлите. Но тълпата замлъкна, щом се разнесе музика, явно разнасяща се от златните балони.

- О-о-о! - възкликна Хърмаяни, завъртайки се, за да види входа.

Чу се силна общо възкицание от събралите се магьосници, щом г-н Делакор и Фльор започнаха да вървят по килима, Фльор като че се носеше над пътеката, а баща й беше подскачащ и сияещ. Фльор беше облечена с много семпла бяла рокля и изглеждаше сякаш излъчва силна сребриста светлина. Обикновено пред нейното очарование, всичко друго избледняваше, но сега то правеше всичко, върху което паднеше, по-красиво. Джини и Габриел, и двете облечени със златни рокли , бяха по-красиви от всякога, и веднага щом стигнаха до него, Бил вече изглеждаше, сякаш никога не е срещал Фенрир Грейбек.

- Дами и господа, - каза напевен глас и с изненада Хари видя, че същият дребен мъж, с коса събрана на снопчета, който беше водил и погребението на Дъмбълдор, сега стоеше пред Бил и Фльор. - Днес сме се събрали тук, за да отпразнуваме събирането на две предани души...

- Хм, да, моята тиара украсява всичко това много добре... - каза леля Мюриъл шепнешком.

- Но трябва да кажа, че роклята на Джиневра е прекалено къса.

Джини се огледа, ухилена, намигна на Хари и после отново погледна напред. Мислите на Хари бяха далеч извън шатрата, обратно към следобедите, прекарани насаме с Джини в самотните кътчета на училището. Струваха му се толкова отдавна; те винаги са изглеждали прекалено добре, за да са истина, сякаш беше откраднал блестящите часове от живота на нормален човек, човек без белег под формата на мълния на челото.

- Взимаш ли, Уилиям Артър, Фльор Изабел...?

На първия ред г-жа Уизли и мадам Делакор ридаеха тихо с парченца дантела в ръцете. Звуци като от тромпет, съобщиха на всички, че Хагрид беше извадил една от собствените си кърпички, с големина на покривка за маса. Хърмаяни се обърна към Хари сияеща; няйните очи също бяха пълни със сълзи.

- Тогава ви обявявам за свързани за цял живот. Мъжът, с косата събрана на снопчета, вдигна пръчката си високо, над главите на Бил и Фльор, и те бяха обляни от сребърни звезди, въртящи се над сега съединените им фигури. Докато Фред и Джордж силно пляскаха с ръце, златните балони над младоженците се спукаха и райски птици и мънички, златни звънчета изплуваха от тях, добавяйки песните и звъна си към врявата.

- Дами и господа! - каза мъжът, с косата събрана на снопчета. - Ако обичате, станете!

Всички направиха това, а леля Мюриъл мърмореше силно; той размаха пръчката си и столчетата, на които бяха седяли се вдигнаха във въздуха, а платнищата на шатрата изчезнаха, и сега те стояха под балдахин, подпиран от златни стълбове, с прекрасен изглед към градината и околната природа. След това, вир от разтопено злато се разля в центъра на палатката, за да оформи блестящ дансинг; носещите се столчета се разпределиха около малките бели масички, които се понесоха обратно към земята около подиума, а групата със златните якета се качи на него.

- Мина гладко! - каза Рон одобрително, докато сервитьорите се появяваха от всички страни, някои носейки сребърни табли тиквен сок, Бирен шейк или Огнено уиски, други залитайки с купчини плодови пайове или сандвичи.

- Трябва да отидем и да ги поздравим! - каза Хърмаяни повдигайки се на пръсти, за да види мястото, където Фльор и Бил бяха изчезнали, заобиколени от навалица доброжелатели.

- Ще имаме време по-късно. - сви рамене Рон, като сграбчи три Бирени шейка от минаващия поднос и като подаде един на Хари. - Хърмаяни, пипнах те, хайде да си намерим маса... Не там! Някъде далече от Мюриъл...

Рон ги поведе през празния дансинг, оглеждайки се наляво и надясно докато вървеше; Хари беше сигурен, че той се оглеждаше за Крум. Докато те стигнаха до другата страна на шатрата, повечето маси бяха заети; най-празната беше тази, където Луна седеше сама.

- Нещо против да седнем при теб? - попита Рон.

- О, не. - каза тя щастливо. - Татко току-що отиде при Бил и Фльор, за да им поднесе подаръка ни.

- Kакъв е, доживотни запаси от стражеви корен ли? - добави Рон.

Хърмаяни го ритна под масата, но вместо него уцели Хари. Със сълзи от болката в очите, за няколко момента Хари загуби хода на разговора.

Групата беше започнала да свири. Бил и Фльор се насочиха към дансинга първи, последвани от гръмки аплодисменти; след малко г-н Уизли покани мадам Делакор на подиума, а след тях идваха г-жа Уизли и бащата на Фльор.

- Харесва ми тази песен.... - каза Луна, люлеейки се във веселия ритъм, и след малко тя стана и се понесе към дансинга, където започна да се върти на място, самотно, със затворени очи и разперени ръце.

- Тя е страхотна, нали? - каза Рон удивен. - Истински цени приятелите.

Но усмивката изведнъж изчезна от лицето му: Виктор Крум беше седнал на свободното място на Луна. Хърмаяни изглеждаше приятно развълнувана, но този път Крум не беше дошъл, за да я ласкае. Намръщен, той каза:

- Кой е мъжът с жълтите дрехи?

- Това е Ксенофилиус Лъвгуд, той е баща на наша приятелка. - отговори му Рон. Свадливият му тон показваше, че нямаше да се смеят на Ксенофилиус, въпреки явната провокация. - Ела да танцуваме! - добави той внезапно на Хърмаяни.

Тя изглежадаше изненадана, но и доволна, и стана: те изчезнаха заедно, потапяйки се в растящата тълпа на дансинга.

- А-а, те гаджета ли са сега? - попита Крум, шашнат за миг.

- Ъ-ъ... отчасти. - отговори Хари.

- Кой си ти?

- Барни Уизли.

Те стиснаха ръцете си.

- Ти, Барни... ти познаваш ли този Лъвгуд добре?

- Не, днес се запознах с него. Защо?

Крум се намръщи над чашата си, гледайки Ксенофилиус, който си говореше с няколко вълшебника отдругата страна на дансинга.

- Защото, - започна Крум - ако не беше гостенин на Фльор, щях да се дуелирам с него, тук и сега, задето носи този кирлив знак на гърдите си.

- Знак?... - Попита Хари, поглеждайки към Ксенофилиус. Странното, триъгълно око блестеше на гърдите му. - Но защо? Кое му е лошото?

- Гриндълуолд. Това е знакът на Гриндълуолд.

- Гриндълуолд... тъмния магьосник, с когото Дъмбълдор се е сражавал?

- Именно!

Челюстните мускули на Крум работеха така, все едно дъвчеше, след това каза:

- Гриндълуолд е убил много хора, моят дядо например. Разбира се, той никога не е имал власт в тази държава, казват, че се е страхувал от Дъмбълдор, и с право, като се има предвид как си отиде. Но това... - Той посочи Ксенофилиус. - Този символ, разпознах го от пръв поглед: Гриндълуолд го е издълбал в една стена в "Дурмщранг" когато е бил ученик там. Някакви идиотчета го копираха на тетрадките и дрехите си, с цел да плашат, да изглеждат внушително... докато тези от нас, които са изгубили роднини заради Гриндълуолд, не им показахме...

- Крум изпука с пръстите си заплашително и се загледа в Ксенофилиус. Хари се смути. Изглеждаше много странно точно бащата на Луна да подкрепя Черните изкуства, а и никой друг изглежда не беше забелязал триъгълния, подобен на руна знак.

- Ти... ти сигурен ли си, че това е на Гриндълуолд...?

- Не греша... - Отговори Крум студено. - Вървял съм покрай този знак няколко години, познавам го добре.

- Ами... има шанс, - започна Хари - Ксенофилиус да не знае какво точно означава знака. Лъвгуд са малко... хм... необичайни. Може просто да го е забелязал някъде и да е помислил, че е напречен разрез на нагънаторог шнорхелоподобен квакльо или нещо подобно.

- Напречен разказ... на какво?

- Ами не знам какво точно са, но той и дъщеря му ходят на почивка, за да ги търсят...

Хари усети, че щеше да стане само по-зле, ако продължаваше да обяснява навиците на Луна и баща й.

-Това е тя. - Каза той, сочейки Луна, която все още танцуваше сама, размахвайки ръце около главата си, подобно на някой, който се опитва да убие муха.

- Защо прави така? - попита Крум.

- Вероятно се опитва да се оттърве от Хаплив бързоблак. - каза Хари, който разпозна симптомите.

Крум не разбра дали Хари му се подиграва, или не. Той извади пръчката си от мантията си и я забучи в бедрото на Хари, а от върха й излязоха искри.

- Грегорович! - извика Хари силно; Крум зяпна, но Хари беше твърде развълнуван и не обърна внимание - споменът се беше върнал в ума му щом видя пръчката на Крум; Оливандър я беше взел и разгледал детайлно преди Тримагическия турнир.

- Какво за него? - попита Крум подозрително.

- Той е майстор на магически пръчки.

- Знам това. - каза Крум.

- Той е направил твоята пръчка! Затова си помислих... куидич...

Крум изглеждаше все по-подозрителен.

- Откъде знаеш, че Грегорович е направил моята пръчка?

- Аз... аз го прочетох някъде, мисля - каза Хари. - Във... фен-списания. - импровизира той, а Крум изглежда се успокои.

- Никога не се бях замислял, че съм коментирал пръчката си пред фенове.

- Та... ъ-ъ... къде е Грегорович в момента?

Крум изглеждаше объркан.

- Той се пенсионира преди няколко години. Бях един от последните, купили си пръчка от него. Те са най-добрите... въпреки че знам, разбира се, че вие, британците, предпочитате Оливандър.

Хари не отговори. Той се преструваше, че гледа танцуващите, както Крум, но всъщност мислеше задълбочено. Значи Волдемор търси известен майстор на магически пръчки, и Хари не трябваше да се замисля, за да разбере причината: със сигурност беше заради това, което пръчката на Хари беше направила през нощта, когато Волдемор го беше преследвал във въздуха. Пръчката от бодлива зеленика и фениксово перо беше надвила взетата на заем, нещо, което Оливандър не беше нито очаквал, нито разбрал. Дали Грегорович знаеше повече? Дали наистина беше по-умел от Оливандър, знаеше ли той тайни за пръчките, за каквито Оливандър дори не подозираше?

- Това момиче изглежда много добре. - Каза Крум, връщайки Хари в реалността. Крум сочеше към Джини, която току що се беше присъединила към Луна. - Тя също ли ти е роднина?

- Да. - Каза Хари, внезапно подразнен. - и тя се среща с един човек. Много ревнив тип. Голямо момче. Не би искал да ти се изпречи на пътя.

Крум изсумтя.

- Какъв - каза той, като пресуши чашата си и стана на крака отново. - е смисълът да си международен играч на куидич, ако всички добре изглеждащи момичета са заети?

И той замина, оставяйки Хари да си вземе сандвич от минаващия сервитьор и да обиколи около претъпкания дансинг. Искаше да намери Рон и да му каже за Грегорович, но Рон танцуваше в средата на дансинга с Хърмаяни. Хари се облегна на една от златните колони и зе загледа в Джини, която сега танцуваше с приятелят на близнаците - Лий Джордан, и се опита да не негодува заради обещанието което беше дал на Рон.

Никога преди не беше ходил на сватба, затова не можеше да прецени колко по-различни са магьосническите празници от мъгълските, въпреки че беше сигурен, че последните няма да включват сватбена торта, украсена с два феникса, които отлитат щом тортата се разреже, или бутилки шампанско, които се носят свободно между тълпата. Докато нощта се спускаше и нощните пеперуди започнаха да нахлуват в палатката, която сега беше осветена със златни фенери, веселбата ставаше все по-неудържима. Фред и Джордж отдавна бяха изчезнали в мрака с две от братовчедките на Фльор; Чарли, Хагрид и клекнал мъж с лилава шапка с плоско дъно и обърната нагоре периферия пееха дружно „Одо героят" в ъгъла.

Скитайки се през тълпата, за да избегне един пиян чичо на Рон, който изглежда не знаеше дали Хари не е негов син, Хари забеляза стар магьосник, който седеше сам на една маса. Пухкавата му бяла коса го караше да прилича на глухарче, покрито с прояден от молци фес. Беше му смътно познат: ровейки се в спомените си, Хари осъзна, че това беше Елфиас Доуж, член от Ордена на Феникса, и писателят на „Спомени за Албус Дъмбълдор".

Хари се доближи до него.

- Може ли да седна?

- Разбира се, разбира се. - Каза Доуж; имаше много тънък и хрипкав глас.

Хари се наведе към него.

- Господин Доуж, аз съм Хари Потър.

Доуж ахна.

- О, скъпо момче! Артър ми каза, че си тук, маскиран... Толкова се радвам... за мен е чест!

С пляскане от нервно удовлетворение, Доуж наля на Хари една чаша шампанско.

- Мислех да Ви пиша - прошепна той. - след Дъмбълдор... шокът... и за вас, сигурен съм...

Малките очи на Доуж изведнъж се напълниха със сълзи.

- Прочетох кратката биография, която сте написали за "Пророчески вести" - каза Хари. - не знаех, че сте познавали професор Дъмбълдор толкова добре.

- Колкото всички други, - отговори Доуж, потупвайки очите си с кърпичка. - Със сигурност го познавам най-отдавна, ако не считаме Абърфорд, а някак си хората никога не са считали Абърфорд за нещо.

- Като стана дума за "Пророчески вести"... не знам дали сте видели, г-н Доуж...?

- О, мило момче, моля те, наричай ме Елфиас.

- Елфиас, не знам дали си видял интервюто, което Рита Скийтър е дала относно Дъмбълдор.

Лицето на Доуж придоби червен цвят.

- О, да, Хари, видях го. Тази жена, или по-скоро лешояд е по-подходяща дума, постоянно ми досаждаше да говоря с нея. Срам ме е да кажа, че на моменти ставах груб, казвах й, че постоянно се рови за находки, което както виждаш се е отразило под формата на клеветене на моя разум.

- Ами, в това интервю, - продължи Хари - Рита Скийтър споменава, че Дъмбълдор е бил замесен в Черните Изкуства, когато е бил млад.

- Недей да вярваш и на дума от това! - каза Доуж отведнъж. - На нито дума, Хари! Не позволявай на нищо да опетни спомените ти за Албус Дъмбълдор!

Хари погледна в сериозното, изстрадало лице на Доуж, но не се почувства убеден, а объркан. Наистина ли Доуж мислеше, че е толкова лесно Хари да избере просто да не вярва? Не разбираше ли той нуждата на Хари да е сигурен, да знае всичко? Може би Доуж подозираше чувствата на Хари, защото изглеждаше притеснен и бързо продължи, - Хари, Рита Скийтър е ужасна...

Но беше прекъснат от пискливо кикотене.

- Рита Скийтър? О, обичам я и винаги чета материалите й!

Хари и Доуж погледнаха настрани и видяха леля Мюриъл да стои там, перата да танцуват в косата й и бокал с шампанско в ръката й.

- Здравей Мюриъл - каза Доуж - ние тъкмо обсъждахме...

- Ти там! Дай ми стола си, аз съм на сто и седем!

Червенокосият Уизли-„братовчед" скочи от мястото си и леля Мюриъл взе стола с неочаквана сила и се настани между Доуж и Хари.

- Тя написа книга за Дъмбълдор, нали знаете?

- Здравей отново Бари или както ти е там името. - каза тя на Хари - сега какво казваше за Рита, Елфиъс? Нали знаеш, че тя написа биографията на Дъмбълдор? Не мога да дочакам да я прочета. Трябва да си запазя една във "Флориш и Блотс".

Доуж я погледна изкосо, но в този момент Мюриъл пресуши бокала си и си взе нов от минаващия сервитьор. Тя отпи голяма глътка шампанско, уригна се и чак тогава продължи:

- Няма нужда да се пулите като чифт плюшени жаби! Преди да стане уважаван от всички, имаше някои интересни слухове за Албус!

- Непълна информация... - каза Доуж и стана червен като репичка.

- Ти ще кажеш така, Елфиъс! - изкудкудяка Мюриъл - Забелязах колко си кърпил историята в твоята жалейка!

- Съжалявам, че мислиш така! - каза студено Доуж - Уверявам те че писах от сърце.

- О, всички знаем за приятелството ти с Дъмбълдор! Смея да кажа, че ти ще си мислиш, че е светец, дори като се разбере, че той се е оттървал от безмощната си сестра!

- Мюриъл!! - възкликна Доуж.

Студ премина през гърдите на Хари, и той нямаше нищо общо със студеното шампанско.

- Какво имаш предвид? - попита я Хари - Кой казва, че сестра му е била безмощна? Мислех, че беше болна?

-Тогава си мислел грешно, Бари - каза Мюриъл,изглеждайки доволна от ефекта, който е създала. - Както и да е, как очакваш да знаеш нещо? Това е станало много години преди дори да си бил замислен, миличък, истината я знаят само тези, които са били живи по това време. Затова чакам с нетърпение биографията на Скийтър! Дъмбълдор пазеше сестра си в тайна доста време!

- Глупости! - изхриптя Доуж - Пълни глупости!

- Той никога не ми е казвал, че сестра му е била безмощна - каза Хари без да мисли още под влиянието на тази студенина в гърдите си.

- И защо трябва да ти казва? - изпищя Мюриъл и се наведе към Хари да го погледне по-добре.

- Причината, поради която Албус не е говорил за Ариана - каза Доуж с равен глас - е съвсем явна. Той беше съкрушен от смъртта й...

- Защо никой не я виждал, Елфиъс? - изграчи Мюриъл - Защо половината от нас даже не знаеха за съществуването й, докато не изнесоха ковчега от къщата им? Къде беше свети Албус когато Ариана беше заключена в избата? Той беше брилянтен в "Хогуортс" и не се интересуваше какво става в дома му!

- Какво имате предвид "заключена в избата"? - попита Хари - Какво значи това?

Додж изглеждаше съсипан. Мюриъл изкудкудяка отново и отговори на Хари.

- Майката на Дъмбълдор беше ужасна жена, доста ужасяваща. Мъгълокръвна, но не се представяше за такава...

- Тя никога не е претендирала за друго! Кендра беше добра жена - прошепна Доуж нещастно, но Мюриъл го пренебрегна.

- ...горда и тиранична, тя беше от типа вещици, които са нещастни, че са родили безмощен.

- Ариана не беше безмощна! - извика Доуж.

- Така казваш ти, Елфиъс, но кажи, защо тя не постъпи в "Хогуортс"? - каза Мюриъл и отново се обърна към Хари - в наши дни безмощните се потулваха де, но чак пък да затвориш момичето и да се правиш, че не съществува...

- Казвам ти, че не беше това, което се случи! - каза Доуж, но Мюриъл говореше на Хари:

- Безмощните често бяха прехвърляни в мъгълски училища и се занимаваха в Мъгълското общество, беше доста по-добре отколкото да са в Магическото общество, където винаги бяха един вид втора класа, но Кендра не пусна Ариана в мъгълско училище.

- Ариана беше деликатна! - каза Доуж отчаяно - нейното здраве беше твърде крехко за да й се позволи...

- ...да напусне къщата? Тя никога не е била в "Св. Мънго" и никакъв лечител не я е виждал!

- Наистина, Мюриъл как може да знаеш...

- За твоя информация, Елфиъс, моят братовчед Ланселот беше лечител в "Св. Мънго" и ми довери, че Ариана никога не е стъпвала там!

Доуж беше на път да избухне в сълзи. Мюриъл, която се наслаждаваше на това, щракна с пръсти за още шампанско. Хари си спомни как веднъж семейство Дърсли го бяха затворили, само защото беше магьосник. Дали сестрата на Дъмбълдор е преживяла същото в миналото, само защото НЕ беше магьосница? И дали Дъмбълдор наистина я е оставил на произвола на съдбата, докато той се доказва като чудесен ученик в "Хогуортс"?

- Ако Кендра не беше умряла първа - продължи Мюриъл - бих казала, че тя е убила Ариана.

- Как смееш, Мюриъл?! - изръмжа Доуж - Майка да убие дъщеря си? Слушай се какво говориш!

- Ако майка е способна да заключи дъщеря си за години, защо не? - каза Мюриъл - и както казах, не съвпада, защото Кендра умря първа.

- Да, Ариана може да е направила отчаян ход и да е убила майка си, за да избяга.- каза Мюриъл замислено - Размърдай си главата, Елфиъс. Ти нали беше на погребението на Ариана?

- Да, бях. - каза Доуж с трепкащи устни - по-тъжно нещо не бях виждал. Сърцето на Албус беше разбито...

- Сърцето на Албус не беше единственото разбито нещо. Нали Абърфорт счупи носа на Албус?

Ако Доуж е изглеждал ужасно преди, то не можеше да се сравни с това как изглеждаше сега. Мюриъл се изсмя и отпи още шампанско, което се разля по брадичката й.

- Как....? - изграчи Доуж

- Майка ми беше приятелка със старата Батилда Багшот - щастливо каза Мюриъл. - Батилда обясни всичко на мама, а аз слушах през вратата. Както Батилда обясни, Абърфорт крещял, че било по вина на Албус, че Ариана е мъртва и го ударил по носа. Той даже не се защитил, кето е странно. Албус можел да унищожи брат си на дуел и с двете си ръце вързани на гърба.

Мюриъл пийна още шампанско. Разравянето на тези стари скандали повдигаше духа й, докато те направо съсипваха Доуж. Хари не знаеше какво да мисли, на какво да вярва. Той искаше истината, а Доуж твърдеше, че Ариана е била болна. Хари трудно можеше да повярва,че Дъмбълдор не се е интересувал какво е ставало в собствения му дом. И все пак... имаше още нещо странно в историята.

- И ще ти кажа още нещо... - каза Мюриъл хълцайки докато сваляше бокала от устата си.

- Мисля, че Батилда е казала всичко на Скийтър. Всички тези детайли и изказването на Скийтър за нейния информатор, който е близък на семейство Дъмбълдор - Бог знае, че тя знаеше всичко за Ариана.

- Батилда никога не би казала на Скийтър! - прошепна Доуж.

- Батилда Багшот - каза Хари - авторката на "История на магията"?

- Да - каза Доуж хващайки се за въпроса на Хари като за спасително въже.

- Много надарен историк и добра приятелка на Дъмбълдор.

- Малко изкуфяла напоследък, както чух! - каза весело Мюриъл.

- Ако е вярно, това е още по-непочтено от страна на Скийтър! - каза Доуж - и не бива да вярваме на това, което каже Батилда.

- О, има начини човек да си върне паметта и съм сигурна, че Рита ги знае всичките. - каза Мюриъл - Но дори Батилда да е пълен кукувичарник, то съм сигурна, че тя има стари снимки, може би дори писма. Тя познава Дъмбълдорови от години... Било е добро пътуване до Годрикс Холоу!

Хари, който тъкмо отпи глътка бирен шейк, го изплю. Доуж го потупа го гърба и Хари се изкашля, гледайки Мюриъл с насълзени очи. След като имаше контрол над гласа си, той попита:

- Батилда Багшот живее в Годрикс Холоу?!...

- О, да. Тя винаги е живяла там. Дъмбълдорови се преместиха там, след като вкараха баща им Пърсивал в затвора и тя им беше съседка.

- Дъмбълдорови са живели в Годрикс Холоу?!

- Да, Бари, това казах - отвърна Мюриъл.

Хари се почуства изпит, празен. Нито един път през тези шест години Дъмбълдор не беше казвал на Хари, че и двамата са живели в Годрикс Холоу и са загубили любими хора там. Защо? Дали Джеймс и Лили са погребани близо до Кендра и Ариана? Дали Дъмбълдор е посещавал гробовете им? И той никога не е казвал на Хари... никога не му е казвал... И защо беше толкова важно, Хари не можеше да си обясни. Сега той си помисли, че това е равносилно на лъжа - да не му каже, че и двамата са живели там и са имали преживявания в миналото... Хари гледаше напред, без да забелязва какво става около него и не забеляза когато Хърмаяни се появи, докато не седна на стола до него.

- Определено не мога да танцувам повече... - изпъшка тя и като събу едната си обувка, разтърка крака си. - Рон отиде да потърси още няколко бирени шейка. Малко е странно. Видях Виктор да си тръгва от мястото, където е бащата на Луна. Изглежда,че двамата спореха. - тя понижи гласа си като го погледна – Хари, добре ли си?

Хари не знаеше откъде да започне, но сега това нямаше значение - нещо голямо и сребърно се приземи на дансинга. Грациозен и блестящ рис стоеше по средата на дансинга, а учудените хора го гледаха. Тогава устата на Патронуса се отвори и той заговори със силния и дълбок глас на Кингсли Шакълболт:

„МИНИСТЕРСТВОТО ПАДНА. СКРИМДЖЪР Е МЪРТЪВ. ТЕ ИДВАТ НАСАМ"