Първа част Ангел Димов ПолитиЧески портрет на александър стамболийски



страница3/6
Дата22.07.2016
Размер0.97 Mb.
1   2   3   4   5   6

ВЛИЯНИЕТО НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ БОРЕЦ ВЪРХУ НЕГОВАТА ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ
Желателно е между личния и обществения живот на политическия деец да владее пълна хармония и да бъде той изцяло безупречен. Защото човешката натура не може да бъде двойнствена. Който в личния си живот е порочен, в обществения мъчно би бил порядъчен. Примери поразителни ние имаме с адвокатското съсловие, което ръководи политическите партии. В личния си и професионален живот адвокатите привикват да лъжат, да правят компромиси със съвестта си, да защитават криви и нечисти каузи и да експлоатират простодушието на своите клиенти. С това техният морал е притъпен и опорочен, тяхната душа - осакатена. И така духовно и морално хроми се явяват и на политическата сцена. В политическия живот те продължават да адвокатствуват, т.е. да търгуват с публичния морал, с обществените интереси и с общественото лековерие - с една реч, те си остават и в политиката адвокати.

Идеалното положение на обществения деец е, да има развит ум, развита воля и вечно будна съвест както в личния си, така и в обществения живот. Ала това е само идеалното, което не всякога бива реално. Обикновеното е, че и политическите дейци като хора не са без слабости и пороци в личния си живот. Това не бива нито да ни учудва, нито да ни ужасява. Важното е тези пороци в личността да не бъдат от естество да я компрометират, парализират и изродят в обществения живот. И ние ще се спрем именно на онези човешки пороци, които биха били в състояние да унищожат политическия деец.

Най-страшният порок, който масово погубва обществе- ните дейци, е алчността им за богатство, която алчност често пъти взема формата на кражба. Тоя порок е, който прави небивали опустошения в политическия и държавен живот и който приковава маса личности на позорния стълб. Всички други пороци обществото може да търпи и прости на големите политически величини, освен този. Провинените в кражба и подкупничество политически и държавни дейци са завинаги опозорени и погубени пред будната обществена съвест и съзнание. Който посяга върху общественото богатство като мандатьор на народа, той посяга на най-съкровената своя чест и убива и своето реноме и своята бъднина на добър обществен деец. Върху всички негови трудове в миналото е хвърлено булото на позора и на безчестието.

Всички обществени дейци, които треперят над парата, които проявяват скъперничество и алчност за бързо и голямо забогатяване, са склонни да станат крадци, щом намерят благоприятни условия за това. Общественият деец преди всичко трябва да бъде безкористен и самопожертвователен към общите и полезни дела. Той трябва да дава пример на всяка стъпка в това отношение. Само такива хора могат да ръководят обществата. Който прави сметка за своя джоб при всяка стъпка в обществената работа, той не може дълго време да се задържи на случайно извоюваното си обществено положение. Като властник той без друго ще се провали и опорочи. Но и като опозиционер той не може за дълго време да скрие своя порок и той ще отврати хората от себе си. Обществената среда, която обкръжава политическия деец, вечно се подновява и опреснява. Ако известен слой от тази среда е зашеметен от големите способности на известна личност и не съзира тоя порок, ще се намери друг по-прозорлив, по-трезвен и по-самостоятелен, който неминуемо ще открие нейния отблъскващ порок. А не бива да се забравя, че този порок внася най-големи разочарования и отвращения в обществените среди.



Който е турил за цел в живота си да забогатява, той не бива да се залавя с политическа и обществена дейност. Има всевъзможни професии, които са широко поле за подобни апетити. Ламтящият за богатство човек в политическото поприще неминуемо ще стане крадец или продажник и ще оскандали не само себе си, но и обществената среда, в която той се движи. Обществено-политическото поле е арена за безкористни и честни дейци. Безчестието в политическия живот е синоним само на кражбата и подкупничеството. Честен обществен деец - това значи човек, който не е алчен за богатство, не е способен да се подкупва и не е крадец.

Страхливостта е друг порок, който може да погуби обществения деец. Който по природа е страхлива натура, той изобщо не може да бъде истински и самоотвержен борец. Страхливият е без самоинициатива и без решителност. А без тези качества борбата е немислима. Всеки политик трябва да бъде готов да стане революционер. Който не е способен да се бори с цената на своя живот за движещите го идеи и за сигурността на самата политическа борба, той е страхливец, той притежава порок, който винаги може да помрачи неговата обществена дейност. Страхът поражда позорния компромис в политиката, поражда престъпното отстъпление от изпълнението на нравствения и политическия дълг, поражда малодушието и раболепието пред носителите на произвола и реакцията. Само в общества от страхливи политици е възможен свирепият реакционен режим на царе и политически котерии. Страхливите политици са проводници на най-ужасните язви в политическия живот. Хора с такъв порок далеч не могат да отидат, те са осъдени или вечно да тъпчат на едно и също място като непоправими сектанти, или да дезертират с време от борбата, или да паднат в обятията на монархизма и като негови слепи оръдия да продължават да се движат на политическото борбище.

Двуличието, лъжливостта са други пороци, които могат да погубят личността като обществен деец, особено в демократичните общества. Онзи, който в частния си живот си служи с двуличието и лъжата, той прибягва към тяхната помощ и в своя обществен живот. Съвършено погрешен е възгледът, че двуличието и лъжата трябва да бъдат меродавни в политическия живот. Само нечистите каузи имат нужда от нечестни средства. Истинският политически деец трябва да се гнуси от такива каузи. Искрената и честна политика е най-добрата. Безсрамните и дебели лъжи, с които си служат често българските политици, са плодове на некултурността, ориенталщината и адвокатщината. С този порок те не отиват далече. Даже деморализацията, която те внесоха в обществото с алчността си за богатства, с раболепието си и с лъжата, най-напред погуби техния авторитет. Колкото един народ повече се самосъзнава и демократизира, толкоз повече двуличните и лъжливи политици губят почва под краката си. В България има бивши министри, които са синоним на лъжата, защото не знаят да говорят без да излъжат. Тяхната слава обаче бързо се помрачи. Лековерният народ се съвзе и ги отритна. И двуличните политици не могат дълго да се задържат. Народът без друго ще узнае, че делата им не съвпадат с техните проповеди и ще се погнуси от тях, защото представляват нови мехове с нечисто масло. Онези политици, които проповядват скромност и безкористие, а, когато им падне случай, проявяват необуздана алчност; които проповядват всевластието на народа, а са носители и инспиратори на най-мерзката тирания и деспотизъм; които проповядват самоотверженост и себепожертвователност в борбата, а сами гледат най-старателно да си запазят живота, кесията и спокойствието - тези хора са двулични политици, пороците на които не могат за дълго да се скрият от обществения поглед. Тяхното двуличие, тяхното коварство ще блесне при всяка сериозна стъпка и те неминуемо ще се строполят пред съда на пробудената обществена съвест. Народните маси, които животът повиква на политическата сцена, се нуждаят от по-друго внимание и третиране, отколкото това е било при монархическите режими, в които тези народни маси са смятани за животинско стадо, предназначено само да робува на други зверове с ”благородна кръв” и ”богопомазване”. Минаха вече тези блажени времена за тиранията, кърволочеството и грубия паразитизъм. Днес са вековете на демокрацията. Който няма вяра в народните маси, нека открито да го заяви, а не с двуличие да се приспособява към тях. Който смята, че неговата личност стои по-горе от народното мнозинство; който мисли, че неговото мнение и неговата дума трябва да бъде закон за това мнозинство; който е убеден, че установените норми, общото решение и дисциплина не обвързват него, когато не съвпадат с личните му разбирания и благоразположения - неговото място като обществен деец не е между демократическите общества. Той е човек от стария век, той е остарял, преди да се роди, той ще бъде сгазен и смачкан от колесницата на засилващата се демокрация.

Пиянството е четвъртият по ред голям порок, който може да смаже обществения деец. Народната поговорка ,,Пиян човек - скъсан чувал" най-добре характеризира алкохолиците. Човек, който се опива, носи със себе си винаги взривно вещество, което във всеки миг може да го погуби като обществен работник. Пиянството е порок, който отива до гроб. Пиянството е най-бляскавият признак на слабата и несигурна воля в човека. Пияниците и тютюнопушачите са обикновено безволни натури. Твърдата воля в тяхната среда е рядкост. Защото, който я има, преди всичко ще се изостави от алкохола и тютюна. Който се отрече завинаги от страстта си към алкохола и тютюна, той проявява същински героизъм и дава признак на силна воля. Който си позволява волността да се опива, той е човек, който може да изпадне в самозабрава и умопомрачение. Такъв човек е негоден за сериозна работа. Пияници политици, това са най-карикатурните и най-смешните личности, които се убиват преди да се създадат. Алкохолиците и в политиката и навсякъде са повредени инструменти, които могат да се употребяват за съвършено леки служби и винаги да бъдат под строг контрол. Те са като ония нещастници, които имат чести нервни припадъци и кратковременна лудост.

Пиянството е порок, който не може да се скрие от погледа на обществото. Напротив, този е единственият порок в човека, който се проявява с особен салтанат. Когато всички други пороци имат тенденцията да останат тайна за обществото, с порока пиянство става тъкмо обратното: щом зацарува в личността, стреми се да го види и чуе цял свят. И по този начин убива не само физически и душевно неговия носител, но го и опозорява. Който обича да се опива, той не може да води сериозна борба, защото има окови и върху характера и върху главата.



Комарджийството е друг страшен порок, който е в състояние да съсипе обществения деец. Пиянството има равен на себе си порок само комарджийството. Страстният комарджия е загубен човек и за семейството, и за обще-ството, и за борбата. Страстта към комара е мъчно изцерима. Който е виждал хора да треперят като страдащи от силна треска над комарджийската маса, да залагат всичкото си богатство, дори дрехите от гърба си, само той може да си въобрази каква ужасна болест за човека е комарджилъкът. Страстният комарджия ще заболее и полудее, ако не отиде да играе, щом се види с малко пари в джоба. Има комарджийски клубове, толерирани от властта, които всяка нощ са пълни с политици. България не е останала назад по отношение и на тази обществена язва. Видните хора почти на всички политически партии са комарджии. Само Земеделският Съюз досега е запазен от тази зараза. Киснещият по цели нощи политик в комарджийските кафенета и клубове е изгубен през деня за сериозна работа. Той е нервен, мрачен, сънлив и неспособен за никаква работа. Ако ли пък е опропастил материалното си състояние в играта, той е жив погребан за обществото и борбата. Комарджията сериозен и делови човек никога не може да стане. Само тогава, когато той съвършено се изцери от лудешката страст да играе, може да се възроди и пресъздаде като надежден обществен деец.

Лекомислието и разсеяността са също пороци, които могат да погубят обществения деец. Който поглежда с леко око на своите постъпки и възложена работа, той действува несериозно, лекомислено и създава убеждението в обществото, че е несолиден човек, на когото не може да се вярва. А общественият деец трябва да има доверието на народните маси, в техните очи той трябва да минава за най-сериозен човек. Всяка негова стъпка, жест, дума и поглед трябва да изразяват не отрицателни, а положителни качества в душата му.

Той никога не бива да изпада в моменти на самозабрава и проявление на слабости, които за всеки друг могат да бъдат позволени и извинени, но не и за онзи, който се е нагърбил да ръководи обществата. Общественият деец не само със знанията, работливостта и предаността си към общото дело, но и с държанието си в обществото трябва да бъде образец на последното в живота. Той трябва обмислено и отмерено да говори и действува. В неговия живот да липсват всички излишества, които биха уронили престижа му. Също така той трябва да бъде прибран, точен и редовен в сметките си. Защото разсеяният и разпуснатият в частните си сметки може неволно да стане крадец и безчестен. Онзи, който систематически избягва от своите материални задължения, той прави първите и най-сериозни стъпки към безчестието. Той върши кражба в друга форма. А крадците в никой случай не могат да бъдат добри обществени дейци. Лекомисленият и разсеян човек, от друга страна, не може да пази тайна, а то е едно важно обстоятелство в политическия живот. Тоя живот е обикновено люта, дори свирепа борба, където борещите се гонят до самоизтребление. Тайната в известни случаи е едно от най-важните условия за успех в борбата. Който политик не може да пази поверената му тайна, той неволно проиграва съдбата на борбата.



Женкарството е друг порок, върху който заслужава по-обстойно да се спрем, за да изтъкнем неговото вредно влияние върху обществената дейност на личността и да го отърсим от всевъзможните наслоени върху него предразсъдъци. Женкарството е резултат на чрезмерно и необуздано сластолюбие. То не бива да се смесва с истинското влюбване между мъжа и жената. Там, дето има истинска любов, там няма престъпление. Чувството любов не познава обществено-принудителни норми, за него няма препятствия. Който ратува за свободна любов, той разбива отворена врата, защото истинската любов не познава ограничение, тя винаги бива, както казва поетът:

Птичка лекокрила,

Дето иска там се рее,

Дето иска там си пее* .

Ругатните върху проявлението на това свято чувство са удари на обществени предразсъдъци, остарели нрави и окован интелект. Любовта е безвластно чувство и само тук безвластието е разумно и оправдателно. Любовта не познава що е регрес, тя винаги лети преди общественото развитие и му служи за авангард. В най-закостенелите културно общества и в най-тираничните нрави любовта между мъжа и жената е, която хвърля първата стъпка върху този вкаменен обществен строй; тя е носителка и проявителка на първите и най-честни героични подвизи. Тя прескача и харемски стени, и дворцови врати, и брачни връзки, и хорски мълви, и религиозни сплетни - и пак се проявява в пълния свой блясък и сила. Любовта е първа носителка на свободата и прогреса във всички общества. Човечеството винаги е било най-жестоко към нея, но тя всякога е побеждавала. Любовта не познава нито интерес, нито опекунство, нито нация, нито граница, нито собственост, нито честолюбие. Тя лети смело и безогледно. И за това човечеството е било всеки път немилостиво в нейното преследване. И до днес има мъже, които, въпреки образованието, възпитанието и религиозността си, по отношение на любовта остават същински злодейци, които са готови да извършат убийство, ако тая прояви волност в техния семеен кръг. И няма по-добър пробен камък за поставяне на изпитание на културността, вчовечаването на личността от въпроса за любовта. Онзи, който спрямо нейната волност одобрява или е готов сам да извърши убийство вместо да прибегне към законния развод, е прикрит двукрак звяр, достоен потомък на прародителите си варвари, но недостоен син на модерното и истинското човечество. Няма нужда от много ум, за да се разбере тази истина.

Женкарството, плодът на чрезмерното и необуздано сластолюбие, се проявява в две форми: в безграничното боготворение на една жена или в необузданото стремление към много жени. И едната и другата форма вредно се отразяват върху обществената дейност на личността. Мъж, който се вдаде всецяло в своята жена или любовница, изгубва физиономията на свободен и самостоятелен човек и става играчка в нейните капризни ръце. Неговите отношения с тази жена са напъстрени с голяма доза фетишизъм, а самата тя е култ за него, пред който той служи вярно и непрекъснато, като вечно открива в своята съвършено обикновена избрана жена добродетели и качества, каквито тя не притежава или каквито са притежание на всички жени. Онзи, който обожава своята жена, е като онзи, който трепери над алкохола; разликата между тях е, че вторият полудява, след като е употребил в голяма мяра алкохола, а първият е вечно в състояние на лудост. На самозабравилия се женолюбец винаги влияе жената; такива мъже обикновено са най-окаяните и най-често измамваните. Със своята безгранична преданост те стават безинтересни и отблъскват любящата си жена от самите тях. Тя използва тяхната прекомерна доверчивост, служи си с тях, но престава да ги обича. Нейните ласки, които доволно ги гъделичкат и зашеметяват, са достатъчни да ги заблуждават. Такива мъже живеят с илюзията, че биват обичани, както те самите обичат. В своята жена те откриват нещо свръхестествено и свръхчовешко и безпрекословно й се подчиняват и доверяват. Никакви тайни те от нея не скриват и в отношенията си с нея се всецяло вдетиняват. Те пазят строго обществените нрави, но себе си убиват. Те смятат, че са запазили тези нрави и тогаз, когато тяхната любимка отколе ги е нарушила. Най-големите държавни тайни се узнават от жените на такива оковани в сластолюбието и женолюбието мъже. Като министри или близки до тях, щом научат някоя държавна тайна, те биха се разболяли, ако я не съобщят на своите жени. От там тя пропълзява из махалата и обществото. В много благоустроени страни, когато ще назначават някого на дипломатически пост, гледат разположението му към женския пол, ако не е женен, и солидността на неговата жена, ако той е женен. Защото не са в света малцина, които драговолно са приели да носят хомота и опеката на жената. Мъже, които боготворят жената, също така не са за сериозна работа, защото те са обикновено духовно ограничени и с явно окована воля и свобода на действие. Капризът на тяхната жена може всеки момент да ги отклони от борбата. А слабостта им да откриват всяка тайна на жената, прави ги неспособни нито за революционна дейност, нито за сериозна политическа акция, нито за отговорна държавна работа. Техният безразборен сластолюбив живот, от друга страна, създава у тях вечна анемия, омърлушеност, леност и меланхолия. Истината е, че който твърде много е внима-телен, услужлив и предан към своята жена и семейство, той сякаш е на тясно скроен от самата природа и не е удобен за големи политико-обществени работи.

Другата форма женкарство - необузданото стремление у личността към многоженството (полигамията) е също така пакостна за обществения деец. Преди всичко тя, ако от свенлива и прикрита, вземе вид на открит бяс, явява се опустошителка на нравствеността и убива авторитета на личността. Вън от това тя докарва едно общо и крайно изтощение на организма и съвършено убива енергията у


човека за работа. В тая форма женкарството е убило и най-малкото чувство любов. Неукротимото до болезненост, до истеричност полово влечение е, което движи личността и определя нейните отношения към жената. Задоволяват ли се - изгубват се и отношенията, изгубва се и връзката, която епозната при истинската любов. Тук няма трайност на чувствата, тук има само едно животинско разнообразие, което възбесява, озверява и изнурява. Тръгналият човек из този хлъзгав път, е изгубен и за семейния живот, и за обществото, и за борбата. Неговата съвест е покварена, неговото тяло е болнаво, разстроено и изнурено, неговата кесия - вечно празна, неговата енергия и борчески дух - съвършено убити. Той е самоволен инвалид, измъкнат от мрачно, трънливо и блатливо бойно поле. Мъж, който от младини е усвоил тая форма на женкарство, каквито и дарби да има, не може да се създаде в обществените борби. Той ще си остане вечно посредствен човек. Оцеляват само ония, които по-рано са се създали, па тогаз са си позволили тая волност.

Трябва да се признае фактът, че у мъжа сякаш наклонността към многоженството е по-голяма, отколкото тая към едноженството. По всичко изглежда, че твърде жизнените условия на общежитието са, които са дали предимство и законност (регламентация) на втората брачна форма. Проследи ли човек историята и на първобитните и на модерните човешки общества, ще забележи поразителния факт, че има силен стремеж у човека да разбие оковите на еднобрачието и да премине към многоженство. Само липсата на благоприятни условия е осуетявала този негов стремеж. Поквара на нравите, разврат е имало във всички стадии от човешкото развитие. Това показва и Библията, и масата съчинения на обществоизследователите, и самият живот, който е пред очите ни. Достатъчно беше едно по-дълбоко разтърсване на обществения строй от преживените войни, за да се създадат условия, които носят цяло опустошение в полето на нравствеността. Тези войни донесоха не само

материално, но и морално разорение. И жалкото е, че този бич пропълзява и в селата, където семейното огнище има такова огромно значение в стопанско-икономическия живот. Те ще преобразят изцяло нравите и понятията за досегашната нравственост, ще претърпят дълбока корекция в смисъл на разпуснатост и разюзданост. Наклонността към многоженството намира благоприятни условия и ще създаде преврат и в моралния и в социалния живот на народите. Този въпрос бездруго ще привлече вниманието и на законодателните тела, защото тия преврати ще създадат резултати, които не могат да не се отзоват и пред вратите на правните норми и отношения. Би трябвало даже законодателството да изпревари със своите сполучливи, целесъобразни мерки това видоизменение в нравствено-социалното развитие и да предотврати криминалните последици от него. Не бива да се затварят очите пред онова, което времената ни носят като неминуем удар върху по-девствените досега нрави само заради туй, защото то се сблъсква със старите обществени понятия. Трябва да се разбере, че това са горчиви плодове на войните, с които трябва да се справим чрез спокойствие, благоразумие и по-широк поглед върху нещата.

Направихме тези малки отклонения в разсъжденията си по въпроса, за да изтъкнем колко бледнеят вече волностите на отделната личност по отношение подравянето и разклащането на нравите в сравнение с опустошенията на онова стихийно социално явление, което се създаде вследствие преживените войни.

Преди да турим точка на този въпрос, ние ще кажем още няколко думи върху женкарството на по-крупните политически личности. Защото факт безспорен е, че има и лица, които, след като са успяли да се създадат в обществото и политическия живот, дават волност на склонността си към полигамията или най-малкото, участват в така наречените любовни авантюри. Едно от най-обикновените явления в живота на поетите и писателите е да правят чести и смели походи в завладяването на женските сърца. С това явление така сме свикнали, че на никой човек, запознат с литературата и нейните велики автори, то не прави впечатление. Безбройните любовници на Гьоте, Хайне, Байрон, Пушкин, Лермонтов и др., като момци и женени мъже, са неща тъй обикновени, че ги смятаме дори за необходими спътници в развитието на техните таланти. Ала удивително е, че тази разюзданост в женолюбството ние съзираме в същата мярка и в живота на крупни политици и държавници. Наполеон, Талейран, Дантон, Брисон, Буланже, Джиолити, Гамбета, Кавур*, даже и студеният като змия в своите чувства Бисмарк, не са чужди на любовните авантюри.

А има ли виден политик и държавник днес във Франция без своите любовни авантюри извън семейния си кръг? Нашите най-видни държавници, вече покойници, не са били далеч от тази разюзданост в чувствата си към жената. Покойният дядо Драган Цанков, откровен до цинизъм, имаше и известна теория в това отношение, която се споделяше от неговите съвременници. Той казваше: "Който не умее да люби и владее жената, той не може да бъде добър политик. Между жената и политиката има голямо сходство. Скопците и ограничените в областта на любовта са скудоумци и в политиката. Само големите води могат да карат воденици и тепавици, ала те правят понякога и малки опустошения. Това е в реда на нещата." С нескончаем списък на велики политици той подкрепяше тази женкарска теория.

Несъмнено е, че борческите натури са импулсивни. Както всичко у тях, което ги издига над масата, така и техните чувства са една стихия необуздана и необятна. Да участвува човек в борбата, потребни са не само ум и воля, но и силни чувства. Защото борбата за участника в нея не е само един нравствен дълг, но и един приятен спорт. Който не намира удоволствие в най-тежките моменти на полити-ческата борба, той не може да бъде истински борец. А това може да стори само онзи, на когото чувствата към обществените беди и идеалите на борбата са чрезмерни и безгранични. Твърде понятно е следователно, че тези колосални и буйни чувства на бореца не се поддават на обвързване и изпадат в моменти на ексцентричност и екзалтация, като разпукват тесните за тях черупки на обществените нрави и разбирания, които никога не са лишени от превзетост и предразсъдък. Вън от това самоволното напрежение на бореца докарва изтощение и меланхолия, които само приятната и весела част от неговия живот може да ги отстрани. Буйното и вечно туптящо сърце на бореца е инструмент, който е подложен на изхабяване, затягане и изтъркване. Волните и весели зигзаци в живота са често пъти онзи благодатен елей, който отново раздвижва този твърде вледенен инструмент. Политикът е поетична и възпламеняваща се натура, върху която оказват въздействие всички неща в живота, които пораждат отвращение или добро настроение. Жената е същество, което не може да не вземе участие в това настроение. И сам Исус Христос, у когото влечението към жената е било съвършено притъпено, е чувствувал балсама на настроението, което жената може да създаде. Неговите думи към Марта са доста характерни в това отношение**. Поведението на отец Пафнути в творението на Анатол Франс ”Таис" също е характерно. Един аскет, един фанатик калугер, въпреки убежденията и усилията си, в края на краищата бива победен от любовния пламък на своето човешко сърце.

Не бива да се забравя и обстоятелството, че мощните борчески натури винаги страдат от голям запас енергия. В моменти на тиха, равна и безбурна деятелност тоя запас пораства до такава степен, че започват да страдат от излишък на енергия. (Говорим не за ония политици, които едвам водят своето мизерно съществуване в борбата, говорим за истински борческите натури, а не за анемичните и тежко-подвижните.) В тези именно моменти техните кипящи от сила и енергия сърца търсят да прахосат излишъка в интимни подвизи и отношения. Те заживяват като обикновени хора и дават своята дан безрезервно и стремително на любовните си влечения и копнежи. В тая тъй плъзгава и съблазнителна ослада на живота често пъти те се възраждат. Това ни показват биографичните бележки на мнозина.



Не са малцина политиците, които, както и поетите, дължат най-изобилното си творчество на влечението и настроението си спрямо някоя жена. В най-бурния поток на тяхното борчество се мержелее силуетът на някоя красавица, която облива с животворен балсам вихрения полет на техните чувства. Не са малцина и ония политици, които, след големи крушения в борбата, са намерили сила и енергия в раздрусаната си и покрусена душа за нов подем, благодарение на някоя жена, която освежава и окриля поръсените с отровна жидкост чувства на бореца. Това са твърде обикновени неща. Но не бива да се забравя, че женкарството е и погубило много таланти на политическото поле и сломило много обещаващи натури. Жената е двуостро оръжие, което може и да спомогне на бореца, но което може и да го погуби. Само извънредно силните характери, макар и да не са били чужди на подобни волности, не са се изгубвали в женската пола. А такива във всяко общество са малцина. Така щото самообладанието и в това отношение на политика е една необходимост. Успее ли да притъпи своите чувства и страсти и в тая област, той ще съхрани своята енергия и ще я насочи всецяло в борбата за народното благо. Вън от това той ще спаси своя авторитет и своето име от подравяне, като отнеме възможността на дребнавите свои противници и на лековерната и напъстрена със злоба тълпа да се мъчат да петнят с всевъзможни измислици героичните му подвизи в борбата.
1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница