Липсата на самообладание, яростната избухливост

При всяко деяние на известна личност, което предизвиква учудване и ужас, трябва да се търси първопричината в състоянието на неговата нервна система. Защото само хора с разстроени нерви могат да извършат пакости и отвратителни дела. Нервните натури са неволно анархисти. Те се възмущават от произволите и безредията, а сами рушат всеки ред и дисциплина. Собственото си мнение смятат за общ закон, на който всички трябва да се подчиняват; собствения си гняв въвеждат в принцип, който искат да бъде меродавен; собственото си благоразположение се стремят да вгнездят в главата на всекиго и него да установят за мерило на добро и зло, на вредно и полезно.

Нервните и душевно късогледи хора не могат да притежават добродетелите и качествата на сериозни обществени дейци. Те в никой случай не са способни да ръководят обществата. Тяхната дейност може да бъде само посторонна, не и ръководна. Те приличат на впрегатни коне, които всеки момент могат да подлудеят или на най-стръмния път да спрат и повърнат каруцата. Нервните хора са повредено огнестрелно оръжие, което в най-съдбоносните моменти на сражението може да компрометира борбата. Които хора изпадат в минути на нервни припадъци, на изгубване присъствието на духа, на умопомрачение и липса на самообладание, те са изгубени за най-сериозните моменти на борбата, те са приживе инвалиди за нея.

Тесногръдият личен морал в политико-обществените борби се явява като същинска окова, която може да спъне обществения деец, да го парализира и погуби. Не е само умът, който се нуждае от ширина, такава е потребна и на морала, и на съвестта, когато тя е компас в организираните обществени борби. Ограниченият морал може безбоязнено да служи в личния живот на човека, но, поставен в буйните вълни на борбата, той е тясна водопроводна тръба, която възпира правилния вървеж на борческите струи или пък се разпуква от техния напор и става съвършено негоден. Особено спъващ инструмент в обществената дейност се явява девственият личен морал, когато на политическото борбище се подвизават противници, които не държат сметка абсолютно за никакъв морал. Здраво прикованият към тесногръдия морал човек в такъв случай рискува да изпада винаги в положението на наивен и вечно изиграван. Със строгите нравствени и морални норми може успешно човек да плува във водите на живота, но при условие те да бъдат задължителни и строго съблюдавани от всички. Обкръжен ли е човек с недобросъвестни хора, той трябва да се съобразява с това обстоятелство и да нагажда своите постъпки и действия така, както заслужава тяхното коварство. Той не бива да върши безнравствени и неморални работи, но трябва във всеки момент да взема предохранителни мерки спрямо безчестията, които биха се извършили за негова сметка. На политическите си противници не трябва никога напълно да се доверява, защото не е гарантиран в чистотата на техните намерения. Дори и когато те му дават доказателства, че са откровени, като му съобщават някакви тайни, на тази тяхна мнима или действителна, но маловажна, откровеност той трябва да гледа като на въдица, чрез която те искат да измъкнат по-важни тайни. Лековерният човек при вида на откровеност от страна на противника обикновено бързо започва да разкрива душата си. Неговото дребничко честолюбие е поласкано от вниманието и доверието, което противникът му дава, и той започва да разкрива всичко, каквото знае, макар и да съставлява тайна това нещо за организацията, из чиито редове той изхожда. Коварният противник и в този случай дава вид, че тези неща малко го интересуват, а всъщност гледа да долови и най-големите дреболии.

Ако има нещо, което да докарва за в бъдеще най-големите пакости на Българския Земеделски Народен Съюз, то е девственият морал на неговите дейци. Те смятат за страшно престъпление опитването им да се мъчат да пазят в тайна онова, което има връзка с борбата. Мнозина от тях, основавайки се на демократичността на земеделската организация, искат нищо да не бъде скрито от техните уши, ала със своята неспособност да запазят съобщеното им като тайна пред задирванията и гъделичканията на противниците, те излагат успеха на самата обща борба. Тук не е въпросът за скриване на нечисти намерения и каузи, а за предпазване от недобросъвестността на противника. Във войната и полити-ческата борба запазването на тайната е една необходимост. А това именно не могат да сторят хората с девствения морал. Те смятат противниците си чисти в намеренията и подбужданията, каквито са самите те. От световната война всеки забелязва, че войниците на просветените народи и да попаднат пленници, избягват да съобщават тайните на техните армии и фронтове; когато тези на по-некултурните народи, каквито са балканските, сякаш имаха страст да откриват всичко, което знаят, щом попаднат в плен. Така е и в политическите борби. По-слабо просветените хора са некадърни да скрият тайните на борбата от противника. Срещу едно потупване по гърба, срещу едно почерпване или по-интимно отнасяне към него на хитрия противник, той му разкрива всичко, каквото знае. И не само пред политическия противник, но и пред съдебния следовател, ако стане нужда реакционното правителство да си послужи против опозицията, той с готовност разкрива всичко от игла до конец. С тези разкрития той остава доволен пред своята съвест, ала не вижда, че убива маса свои другари в борбата, с които заедно е кроил инкриминираните планове на тази борба. Когато той е участвувал в борбата, всички употребени средства, насочени срещу правителството на насилието и произвола, е одобрявал, но щом се започне съдебно преследване за тях, той бърза да си uмие ръцете като разкрие всичко, и се оправдава за това със своята чиста съвест и голям морал. С такива хора сериозна и смела политическа aкция не може да се предприема. Те са пакостни в борческия политически живот.

Хората с тесногръдия личен морал са безгранично лековерни. Всичко, което им бъде съобщено от коварния противник, те го вземат за чиста монета. Те смятат, че биха извършили престъпление спрямо собствената си съвест, ако не биха повярвали казаното им от противника. Тръгнали из този път, те неусетно престават да служат на делото на своите другари в борбата. Те игнорират съветите на маса хора в собствената им политическа група пред тесногръдите повеления на своята съвест. Те изгубват способността да се отнасят критически към работите на противниците, изгубват и способността да бъдат верни изразители на собствената им организация.

Такива лековерни хора вършат несъзнателно прес-тъпление спрямо общото дело и своите другари. Със своя дребничък морал те парализират на всяка стъпка борбата. Те не са малцина във всички политически партии, но изглежда че броят им в Земеделския Съюз е най-голям. Те могат да се използват, ала за по-второстепенни служби в борческия живот. В ръководните дела, обаче тe са вредни, ако липсват около тях по-солидни хора, които да ги крепят при по-важните стъпки в политическия живот.

,,Бъди невинен като гълъб и хитър като змия” - е казано в Евангелието. Тези думи трябва да бъдат закон за всеки политик. В своите дела той трябва да бъде невинен като гълъб, а в своите постъпки той трябва да бъде всякога предпазлив и хитър като змия, защото е обкръжен от безсъвестни и коварни врагове, които го дебнат всеки момент, за да му пакостят или да го унищожат.

Леността е порок, който погубва маса хора, нелишени от духовни дарби, да станат обществени деятели. А колко души, успели да се издигнат до известна степен в обществото, благодарение на този порок замръзват на известна точка от своето духовно развитие и през целия си живот остават запъртъци?! Иполит Тен и други изследователи на човешките общества твърдят, че човекът по своята природа е лениво животно, което, благодарение само на условията за неговата прехрана и обществено-принудителните мерки, неохотно привиква към труда. Че това действително е една истина - всеки може да се убеди от всекидневното наблюдение на човешкото общество. Малцина са ония хора, които чувстват вътрешен подтик и влечение към труда. И важното е, че това тяхно влечение се дължи на навикa им да работят. Мнозинството от човeците с мъка пристъпват към труда - те биха се разкапали в мързел, ако съществуваха условия, които да обезпечат тяхното препитание и ако да не ги досрамяваше от обществото. Към вечна почивка, към бездействие, към избягване нa труда се стремят мнозинството човеци. Жени, деца, мъже - всички жадуват за лентяйство, всички считат трудът за наказание и за нещастие. Идеалът сякаш на човека е да достигне положението на поставената за угояване свиня: да престане да работи, да лежи, да яде и да се къпе във всевъзможни мръсотии. Една вътрешна сила го тласка към това свинско положение.

Трудът за мнозинството човеци е неприятно и мъчително нещо, към което неохотно пристъпват. И за забелязване е, че щом почнат да работят, започват да мислят и мечтаят за часа на бездействието, който ще настъпи. На това бездействие се предават с особена радост. Дори когато се трудят, вършат това нещо не само да задоволят ежедневните си нужди, но го вършат и с надеждата след време съвършено да се освободят от всякакъв труд. Стремежът към школското образование се дължи в голяма мяра на желанието за лентяйство. Родителите пращат децата си в училище с убеждението, че ще ги спасят от черния труд и ще им осигурят положението на поставена за угояване свиня. Децата лека-полека свикват с тая цел в живота, защото колкото растат, толкоз повече мързелът ги завладява. Девиците се женят с надеждата, че ще им се даде възможност да лентяят. И онази от тях, която е успяла ііііііііііііііііііда наміііііери мъжа, който я освобождава от труда, се счита за щастлива. Осъденият на черен труд мъж гледа на своята бъдеща жена като на работен добитък, върху който ще стовари част от своя труд; освободеният от черния физически труд мъж гледа на жената като на златна мина, чрез зестрата на която ще осигури по-голям мързел за него. Жените в града обаче се женят изключително с тая главна цел: да намерят товарно животно, което да ги храни и да им осигури пълно бездействие през целия живот.

Следователно леността е един от най-разпро-странените пороци в човечеството. Тоя порок извращава човека и го кара да си създава идеал, който има всички елементи за самопогубването му. Безспорно е, че истинското призвание на човека е трудът. В него и само в него се крият залозите за физическото, духовното и моралното порастване и заякване на човека; в него се крият и всички ония прелести, които дават красота и благодат на човешкия живот. Без труда човечеството би загинало. Човекът, семейството или обществото, което служи на леността, т.е. което е достигнало положението да живее без труд, то върви към неминуемо израждане. Даже и плодовитостта (раждаемостта) в такова общество е отслабнала. Човешкият организъм без труд ще заприлича на растение без слънчеви лъчи. Трудът е една върховна необходимост за неговото правилно развитие и живот. Ала това нещо малцина съзнават и още по-малцина го изпълняват. И заради туй най-доброто възпитание е онова, което би създало непоколебимия навик у човека към физически и умствен труд. Който човек чувствува непреодолимо вътрешно влечение към двата вида труд, той не е изгубен нито за себе си, нито за обществото. Съзнанието за необходимостта от труда и влечението към него - това са най-големите добродетели в човека, които не само обезпечават неговия ежедневен живот, но облагородяват и самия човек в по-нататъшното му развитие.

Леността обаче противодействува да се създадат тези върховни добродетели в човека. Тя убива охотата у него към физическия и умствения труд и го прави да зрее и линее, преди да се е развил. Тя преждевременно съзрява и погубва човека. Леността за човека е онова, което е паяжината за мушиците. Тя задушава и осакатява човека. Леността към физическия труд е голяма, а към ідуховния - още по-голяма. И затова великаните във физическия труд са безброй, когато в духовния - съвсем малцина.

На всекиму е известно, че когато човек се бори с леността в полето на физическия труд, по-лесно я побеждава. Потребно е неколкоминутно раздвижване на тялото, за да се сломи нейното упорство. Ала в областта на духовния труд това не е така. Тук тя е безмилостна в своето проти-водействие и само големият, чрезмерният героизъм на личността е в състояние да я победи. Ръцете, краката, тялото лесно се турят в движение, стига да има малка воля и малко принуждение; ала умът да се раздвижи - това е твърде мъчна работа. При първата още стъпка към духовен труд, цялото тяло сякаш се вковава от силата на леността: сън в тоя момент от невиделица дохожда, очите се помрачават или просълзяват от умора, без да са изживели нужното напрежение; човек неволно почва да се прозява и протяга, голям мрак покрива мозъка, настъпва болезненост и отпадналост на цялото тяло и желанието за повръщане назад, т.е. за избягване на духовния труд, става необуздана жажда,- леността тържествува, че е пълна властелинка... Малцина, твърде малцина са ония хора, които с решителност и с успех преминават тези грамадни позиции на леността и влизат в благодатната област на приятния и ценен духовен труд като същински герой.

Основата на всяко богатство и всяко щастие е трудът. Който не привикне да живее в труд, той нито ще може да напредва, нито ще почувства истинското щастие. Да работи човек, безспирно да работи - това ще рече да зида истинското свое щастие. Трудът трябва да бъде всестранен - и физически, и духовен. Едностранчивият труд осакатява човека. Който се занимава изключително с физически труд - той е обречен на вечно робство, той се превръща на работен добитък, който сигурно ще си намери своя господар. Който се занимава само с умствен труд, той скоро ще тури край на своя живот и ще отидат по вятъра всичките му мъки. Физическият труд е създател на по-големите и по-необходимите богатства, духовният труд обаче е техен притежател. Отделната личност или цялото общество, които не живеят еднакво и с физически и с духовен труд, не могат да благоденствуват.

Повтаряме: към физическия труд по-лесно се пристъпва и привиква отколкото към духовния. И за това човечеството се принуждава да създава отделни школи за привикване към духовния труд. Любознателността е първата и най-важна стъпка към духовния труд. Която школа е успяла нея да даде на учащия се - тя е най-добрата. Истинският смисъл на училищата ние намираме не в отрупване детето със знания, а с възбуждане любознателност във формата на непрекъсната жажда за все повече и повече знания, т.е. за все по-голям и постоянен духовен труд.

Ленивият човек е осъден да плува в нещастие, ленивият обществен деец е осъден да падне в борбата. Дори който е успял да натрупа в себе си големи знания, ако е ленив, не може да се създаде в обществото. Най-голямата и най-сигурната школа за обществения деец е школата на борческия живот. Който в тая школа не е старателен и прилежен ученик, той е изгубен за борбата. Общественият деец трябва да бъде преди всичко с незчерпаема енергия и във физическия, и в духовния труд. Неговата работа трябва да бъде всестранна и непрекъсната в обществото и върху себе си. Защото, ако той престане да работи в обществото, губи качеството си на обществен дятел; ако той престане да работи върху себе си, губи способността да бъде обществен работник.

Животът на човешкото общество не е нещо вкаменено и смръзнато, той постоянно се развива и видоизменя. Идеите, които вчера са били най-силният двигател за това общество, днес са овехтели или остарели; други идеи са станали меродавни. Политико-общественият деец трябва не само да следи и най-малките изменения в тоя живот, но и да го изпреварва в своето лично прогресивно развитие. Човек, който не може да изпревари развитието на обществото, той не може да бъде истински обществен деятел. Смисълът на живота на последния именно в това се състои; да изпревари това развитие, да формулира смътните още и намиращите се в зародишно състояние идеи на бавно развиващото се общество и да организира силите на същото туй общество за реализирането на тези идеи. В това се състои разликата между обикновения гражданин в дадена страна и политическия деятел. Първият се движи с калабалъка, с масата, другият върви пред нея, догажда с поразителна точност нейните намерения и бърза да й чертае пътищата. В този чертеж той влага много свое нещо и проявява своя гений и своя организаторски талант, като се издига до положението на мощен ръководител на това общество.

Има хора, които, въпреки всичкото им желание да станат политически дейци, тъкмо в тая трудна и деликатна работа пропадат; има и такива, които един път са успели и са се създали като обществени деятели, но отпосле пропадат, защото там, дето са успели да се издигнат, там замръзват в своето развитие. Самооболщавайки се, че са осигурили своето положение на крупни обществени деятели, те се предават на леност и в непродііііііължително време започват ііііііда остаряват в своя мироглед и похвати, защото обществото със своя идеен ръст и със своите нови и млади общественици далече ги е изпреварило. Такива остарели в своите идеи и възгледи обществени деятели са най-мизерните, най-смешните и най-отвратителните типове, защото във всеки момент могат да се превърнат на реакционен или анархичен елемент в дадена организирана обществена сила и с това да замедлят самата борба или стремглаво да сіііііііе сгромолясат и самоунищожат. Тяхната мизерия и комичност се състои в това, че живеят с грандоманията на всезнаещи, когато скудоумието им проличава на всяка стъпка и с грандоманията на презаслужили хора, когато тяхната дан сред това организирано общество доволно бледнее пред заслугите на маса други хора. Те си въобразяват, че както сами са проспали цели години в леност и бездействие върху себе си, така и обществото е живяло в мъртвешка летаргия. Те приличат на група войници, които, след като в упорит бой са успели да превземат от неприятеля някоя важна височина и са се прославили за герои - тутакси са оттеглени от фронта като изморени или ранени, на продължителна почивка, далеч от бойната линия. Боят обаче продължава, останалите сражаващи се войници са успели да превземат не само маса по-важни такива височини, но са успели да се натъкнат и разрушат редица неприятелски позиции, укрепени с всевъзможни средства: бетон, телени мрежи и пр. - неща, които старите бойци не познават - и да надминат и в опитността, и в героизма, и в познанията, и в заслугите си въпросните си стари другари. Ала последните това нещо не знаят, те си въобразяват, че военната наука е само тая, която те познават, и вследствие на това живеят с убеждението и самомнението, че те са най-опитните, най-героичните и най-заслужилите. А в действителност това тяхно самомнение ги издава за хора твърде много закъснели в развитието на войната и живота. Те не могат да разберат, че са станали неспособни да ръководят новото общество, което ги е надраснало. Те претендират за ръководство на това общество, когато сами имат нужда да бъдат ръководени в новия лабиринт на борческия живот.

Въоръжени само със своята грандомания на остаряла опитност и познания и обикновени вече заслуги, такива окаменялости в политико-обществените борби са твърде много отвратителни, когато у тях се пробуди болнавата амбиция да играят роля в едно общество, което далеч ги е изоставило в своя мирогледен прогрес. В такъв случай те, вместо да се постараят да застигнат в духовното си развитие и в новите идейни веяния своите стари и нови другари в борбата, правят опит да повърнат самото организационно борческо общество назад, за да го тласнат отново в тесните и остарели рамки на своите лични разбирания и покрити с мухъл идеи. И когато това започнат да вършат, те играят ролята на най-ужасната реакционно-идейна сила, която внася смут в стремящите се напред стройни борчески обществени кадри. Ако те не успеят да сторят това, те се опитват да разрушат съзиданата с такъв голям труд борческа обществена сила и неволно влизат в ролята на анархисти и нейни най-заклети врагове. Техният капитал за борба е авторитетът, тяхната цел - нечистата кауза, да смутят и дезорганизират, а техните средства - интригите и разколът. Във всяко борческо общество има кръгло невежи, нервни, колебливи, раболепни и анархични хора. Те са слабите части на обществения организъм, в който бацилът на всяка епидемична болест намира благоприятна почва за живот. Болнаво амбициозните окаменялости тъкмо в този порочен елемент намират своите естествени съюзници и последо-ватели. Обкръжени с тях, те се превръщат на секта, която е същинска язва за дадена обществена сила, ако с време не бъде смазана или изрязана от общото борческо тяло.

Ленивият член на известно общество е осъден да се пържи вечно в мизерия; ленивият обществен деец е осъден вечно да тъпче на едно и също място. Ако ленивият член на обществото е една тежест, едно бреме, ленивият общественик е един същински воденичен камък върху врата на дадена политико-обществена сила, който вечно я спъва и тормози. Ленивите обществени дейци не само не следят книжнината в дадена страна, но не следят даже и книжнината на организацията, в чиито редове се числят. Те отвикват да напрягат своя мозък в сериозна работа и незабелязано се отчуждават във всяко отношение от борците. Те се превръщат на инвалиди, които брътвят и хленчат само за своите права, без да признават никакви задължения. Те имат претенцията да живеят от лихвите на отдавна изчерпания си капитал. Те са недоволни и от обществото, и от борбата, и от живота, и от себе си. Те се взират в стъпките на своите изпреварили ги и енергични делови другари, брътвят по техен адрес, злорадстват и интригантстват. Те изгубват способността да преценят своите постъпки и дела, изгубват критериума на своята душа и съвест. По тоя начин всички свои престъпни деяния в борбата смятат за благодат и заслуга и започват да се гордеят от онова, от което всички трезви и сериозни хора се гнусят. Така незабелязано или шумно, но във всеки случай съвършено сигурно падат в пътя на борбата ленивите и закъснели в своето духовно развитие малки и големи политико-обществени величини, които за дадена борческа организация са станали онова, което са загнилите и препълнени с всевъзможни вредни червеи и насекоми пънове и кютуци в една девствена и буйно растяща гора. Жалко е, че тези стари дънери, в които някое време е бликал живот, се извличат из вечно растящата и подновяваща се гора, като непотребна и вредна за нея вещ, но... такъв е животът, в това се изразява неговият прогрес и смисъл...