Първа част Ангел Димов ПолитиЧески портрет на александър стамболийски



страница5/6
Дата22.07.2016
Размер0.97 Mb.
1   2   3   4   5   6

Покварената съвест - това е най-ужасният порок в човека, който го превръща на същински кръвожаден звяр и невъобразим злодей. Няма по-страшно нещо в живота от безсъвестните хора. Те надминават по своите злодеяния и най-хищните и опасни зверове. Те носят само човешка маска, а всъщност са най-злите животни. Човек, който е скъсал връзките си със своята съвест, който не знае що е честна дума, за когото не съществува никакъв морал и който не подбира средствата за борба със своите противници - той е развалена личност, която не може да се удържи в едно будно и порядъчно общество. Това са ония хора, за които народът казва, че са развалени и в мозъка на своите кости, това са същинските гамени и в литературата, и в журналистиката, и в политиката. Това са хората, които пръскат на всички страни смрад и деморализация, това са, най-сетне, фабриките за кал и мръсотии. В политическия живот такива хора са безброй. Политическите партии в България вземат първенство с броя на своите безсъвестни партизани. Ако Земеделският съюз страда от преголемия личен морал на неговите членове, т.е. от излишък на морал, партиите страдат от липсата на морал у своите партизани. Корупцията, котерийността, партизанските страсти, адвокатщината, търговията, службогонството и пр. - всичко това така е понижило морала в политическите партии, че честните и добросъвестни хора с право се гнусят от тях. Не отричаме, че в партиите има порядъчни и добросъвестни хора, ала те са малцина, те се броят на пръсти - мнозинството се е простило с всякаква съвест и върви без морален компас в живота. И в ”леви”, и в ”десни” партии царува демора-лизаторският зъл демон. И забележително е, че партизанската злоба в така наречените леви партийки прави по-големи опустошения върху моралните устои на отделните личности. Види се, че догматичните и сектантски идейни подкладки вковават не само интелекта, но и съвестта у човека. Вън от това и злобата, че не могат бързо да напреднат, играе роля в това притъпяване на съвестта.

Няма по-ужасен порок от покварената съвест. Да влезеш в спор с недобросъвестен партизанин, то е се едно да хвърлиш камък на купище извержения. Тоя порок ежедневно покваря българския народ, защото проводници му са не само клубовете на разните политически партии, но и много ежедневни вестници. Ако има опасност, с която най-мъчно би се борило обществото, тя е този порок. Защото тоя порок стои зад здравия и непробиваем щит - свободата на словото, за която човечеството се е борило и продължава да се бори. Недобросъвестността в политическия и публицистически живот е изява на принципа за свободата на словото, която ежечасно го разяжда и помрачава. Само пробудата народна може да му противодейства.



Диктаторските наклонности у човека са също така голям порок, който е в състояние да го погуби без време като политически деец. Който е свикнал само да заповядва, но не и да се подчинява, той и в демократически организираните политически общества не може за дълго време да се задържи. Да бъде човек ръководител на обществото, трябва преди всичко да е свикнал на послушност и ръководене. Който не е в състояние да се подчинява и ръководи от обществото, той не може да бъде и негов ръководител. Тази истина трябва добре да се разбере от всички ония, които имат желанието да играят роля в обществото.

Диктаторските наклонности у отделната личност са несъвместими с принципите на демокрацията. Който притежава такива наклонности, той рано или късно ще скъса с демократично организираната политико-обществена сила, в която се е числил. Върховният принцип на демокрацията е: отделната личност или малцинството да се подчинява на общото решение, което е такова на мнозинството. Диктаторските наклонности отричат тоя принцип. Личността, която ги притежава, смята, че стои по-горе от мнозинството, става роб на собственото си мнение, болезненото си честолюбие и прекомерния си инат и влиза в открита вражда с всички демократични принципи и с цялата демократична организация.

Човек с диктаторски наклонности в демократическите обществени организации е анархист. Със своите особени мнения и своеволия той внася разкол и дезорганизация и парализира успеха на общото дело. В него няма никакви принципи освен личния му егоизъм, който винаги го ръководи.

Няма съмнение, че във всяка организация може да има хора с разни мнения. Това не е престъпно. Особеното мнение само по себе си не е страшно, ако то не е изразено в разколнически акт. Не е пакостно така също стремлението и настойчивостта на отделната личност да прокара собственото си мнение за меродавно. Престъпният характер на всички тези лични стремления и мнения започва тогава, когато те, въпреки вота на мнозинството, въпреки приетото общо решение, отново започват да се проявяват в остра и непримирима форма, което свършва с разцепление в дадена организация.

Хората с диктаторски наклонности могат само за късо време да се задържат за ръководители на демократическите обществени течения. Щом обаче, в известна демократична организация съзнанието започва да пораства, влиянието на подобни диктатори отпада, те са врагове и неминуемо падат под тежестта на собствения си порок, който е същинска язва за демократическите порядки.

Своенравието, опърничавостта е друг порок, който може да погуби политика. Има хора, които не се поддават на никакъв ред и не държат сметка за никаква дисциплина. Те приличат на ръбат камък, който е негоден за никаква постройка. Те са своенравни и упорити до крайност. Те се прекланят само пред собствените си убеждения. Такива хора обикновено са саможиви, груби, недисциплинирани и своеобразни. Тяхното твърдоглавие е поразително и

отвратително. Чуждо мнение не могат да търпят, с общи наредби не могат да се примирят. Опърничавите хора са съвършено неспособни да виреят в демократическите организации. Такива най-бързо падат в борбата.



Лекостта, неустойчивостта в убежденията е също порок, който бързо компрометира политика. Има маса хора, които нямат изработени ясни и твърди възгледи за живота. Те се движат по минутни настроения. Те са люшкат от една крайност в друга: какъвто вятър завее, в него се увличат. Те менят убежденията си както своите дрехи. Те са във вечно противоречие. Тяхната последователност е именно в това: бързо и вечно да променят своите мнения. Хора с такава неустойчивост и лекота в никой случай не могат да се издигат до завидно положение в политическия живот. Те приличат на мек и мъчно ронлив камък, също тъй негоден за постройка. Те се компрометират на всяка сериозна своя стъпка. Те се бързо възпламеняват, но и бързо отчайват. Тяхното настроение е минутно. Онова, което днес говорят и вършат, утре го отричат. Винаги не установени и не положителни натури, те са неспособни да ръководят обществата, нито пък да бъдат продължително ръководени. В тяхната душа сякаш има живак, който отскача при най-малкото трептение в живота. Те си остават вечно посредствени хора.

Непослушността е порок, под тежестта на който може политикът да бъде смазан. Германският философ Фридрих Ницше казва: ”Да бъдеш ръководител на обществото, трябва да си способен да бъдеш ръководен от това общество”. Това изречение има дълбок смисъл и поука за ония, които живеят в царството на демокрацията. Който е член и който борави в демократическа политико-обществена организация, той трябва да бъде послушен. Послушността е една необходимост за спазване дисциплината и за изпълнение на колективната воля, която е меродавен фактор в живота и дейността на демократическите организации. Колективната воля, това е волята на мнозинството, изразена свободно и законно. Отделната личност, с каквито и големи знания да бъде, трябва да се подчинява на тази воля. Инак тя е невъзможна в редовете на организацията. Непослушните и недисциплинираните хора са вредни за демократическите организации, защото винаги са обречени да тъпчат техните жизнени принципи и да нарушават тяхната необходима вътрешна дисциплина.

Отделната личност има правата и свободата да налага своите възгледи със своето убеждение, изразено устно или писмено. Свободният и правилен вот обаче на органи-зираното общество или на група от него, изразен чрез волята на мнозинството, туря край на тези права и свободи на отделната личност или малцинство. Всички са длъжни да се подчиняват на тоя вот, до когато той не бъде по установения ред ревизиран и видоизменен. Непослушанието, изразено демонстративно и застрашително за единството и целостта на организацията, е враждебен акт, който убива като политици самите му автори.

Непослушността е порок, който се корени в липсата на съзнанието на дълга и на морала, основните елементи на дисциплината в демократическите (народовластническите) политически организации. Непослушността прави страшни опустошения в тия организации, когато тя иде от по-авторитетни лица. Защото, ако тия лица дават пример на липса на съзнание и морал към високите интереси на известна организация, това показва, че в дълбоките народни маси, числящи се в редовете на същата организация, това съзнание и този морал са още по-слаби. Разбира се че това е така, ако непослушанието на въпросната личност не е плод на тежко нервно разтройство или изобщо на сериозна душевна болезненост, или най-после на егоистични цели.

Непослушността е несъвместима с основните принци-пи на демокрацията, тя е тяхно отрицание. Непослушността не е признак на независимост и воля, тя е признак на дебелоглав индивидуализъм и животински инат. Непо-слушният туря своя инат и своя каприз по-високо от волята и интересите на организираното общество. Непослушният


разрушава своите нравствени връзки и ангажименти с общото дело. Непослушанието е майка на своеволието, анархията и дезорганизацията. Непослушността е червей, който разяжда здравината на политико-обществените организации.

Непослушността в юношеската възраст на човека е лесно обяснима. Към 15-16-годишна възраст човешкият живот влиза в своята пролет. Тогаз начева буйната формация на неговия интелект и характер. Тоя период продължава до 25 години.

В човека, от една страна, се зараждат философски загадки за същността и смисъла на неговия живот, от друга - у него се появява силен устрем и воля да се изплъзне от родителската и учителската опека. Буйните проблясъци на неговите физически и духовни сили го правят необуздан и въртоглав авантюрист. Той се взира чрез огледалото в собствения си образ и се пита: какъв е тоя образ, чий е той, какъв е смисълът на неговото битие и пр. Той слуша и чете разкази за героични подвизи, увлича се в тях, защото пригаждат на неговата буйност, и се мъчи да им подражава. Той започва да съзира в себе си нещо свръхчовешко за детския му период, нещо лично свое, което назовава собствено ”аз”. Това негово ”аз” е за него най-скъпото нещо, което той вижда само у себе си. То е триумфът на краткия индивидуализъм. Човекът в тоя период прилича на първескиня кокошка, която не може да се нарадва на собственото си яйце, като го смята, че то е единственото ценно нещо, което сама тя е създала. В тези първи пролетни дни на човешкия живот, в които той за пръв път се почувствува самостойно и мислещо същество, човекът върши най-големите лудории - плод на непослушанието. Той скъсва със старото, той руши връзките на своята послушност - страхът и любовта към родителите си, но няма нито съзнанието, нито морала към дълга, за да ги замести. И той се люшка без помощ. Той бяга от старата подпора, но ежечасно търси нова: той се изплъзва от родителската опека, контрол и нравоучение, но се лепва в тая на другарите си и в прочетените случайно романи или

други книжлета. Той издига високо собственото си ”аз", ала няма нужните подпори за него. Претенциите му са по-големи от способността. В този период човек извършва най-рисковани акции. Смятайки се за рицар, той търси само рицарски подвизи. Август Бебел в своята автобиография изповядва, че към 18-23 година той организирал младежки банди, за да краде ябълките в хорските градини. Кой буйно развиващ се младеж не е вършил същото нещо? Нима не си спомнят другари през това време, че въоръжени от глава до пети отивахме да помагаме за отвличането на селските моми, да обираме ягодите и ябълките в градините, меда в кошарищата, виното в избите, да бием учителите си, да причакваме, за да убием, преследващите ни пъдари и т.н.? В тоя лудешки период само силните удари в живота могат да стреснат разгорещените юношески глави. Народът казва: ”Да го оженим, за да миряса”. И в селата оженват и вразумяват. А в училищата ретроградните педантни учителски съвети казват: ”Да го изключим из училищата на цяла България, защото е непоправим”. Не стига из едно само училище, а из цяла България!

Непослушността от всевластието на юношеското могъщо ”аз” е временна и леснообяснима. Човекът тогаз е роб на стихийния и всеобемащ изблик на своите чувства, страсти и на първия цвят на своята душа. От 20-25 години той става роб на различните теории. След тая година в него започва сериозна корекция над себе си. Индивидуалното му ”аз” претърпява коренно изменение под напора на разума и опита в живота. Послушността тогаз в него става една житейска необходимост за изграждане на собственото му бъдеще и за възможността на съжителството му с другите хора. У него настъпват улегналост, трезвеност, обективен поглед, сериозни разсъждения, притъпени страсти и дисциплинирана воля. Той подчинява тогава вироглавото свое ”аз” на разума, на условията, на морала, на възпитаната воля и на колективните интереси и разбирания. Стъпвайки в демократичния политически живот, той започва да се убеждава, че демокрация без притъпяване на собственото ‘’аз’’ и без послушание, е невъзможна. Послушността става в неговите очи не само добродетел, но и върховна необходимост, защото народовластие без възприемане принципа: ’’отделната личност или малцинството да се подчинява на законния и свободния вот на мнозинството’’- е немислимо.

Няма буйно развиващ се младеж, който да не е дал своята дан пред олтара на вироглавото и необуздано собствено ‘’аз’’. Но всичко това е временно, то е горчив плод на зелената младеж. Непослушността на младия не е порок, който може да погуби в политическия живот човека, защото има всички шансове тоя порок да изчезне с изтичане на младежкия период. Има обаче хора, които до гроб си остават с всевластието на вироглавото свое ‘’аз’’. Те са малцина, но като политици правят пакости за стотина. Те са стебла, на които бодливите израстъци и чекури в дъното остават и тогаз, когато техните клони са преплетени с клоните на маса други индивиди, които съставляват окръжаващото ги общество. Тежко и горко на онази политическа организация, в която има хора, които, служейки във всичко на собственото си ‘’аз’’, дори и когато възмъжеят и остареят, не познават и не искат да знаят добродетелта, наречена ‘’послушност’’.



Нескромността е друг съществен порок, който може да погуби политика, особено новоначинаещия. Ние не познаваме по-добър признак за бляскаво бъдеще в борбите на известен млад човек от скромността. Който притежава тази добродетел - скромността, той има разковничето да печели хорските сърца и да завладява сигурни позиции в обществените борби и положения. Скромният в своите претенции и щедрият в своите жертви и дела изгражда на най-солидни основи своето бъдеще в политическите борби. Защото той винаги завладява след като е признат за победител и защото от всяка своя стъпка и победа той изважда поука за нови полети и за нов замах. В него никога съзнанието не е замъглено от лесни сполуки, в него никога съвестта не е смутена от нечестни средства. Той върви планомерно и разсъдливо; той твори безспирно и чака неговите дела да определят положението му. Той стъпва смело, без да прави разчет за себе си, той се смята винаги за задължен към делото и зида неуморно пред неговия олтар, без да се стряска от това, че хората с време не са го оценили.

Тъкмо противното на това постигат хората, у които липсва най-елементарната скромност. Нескромните хора винаги надценяват своите способности и заслуги и предизвикват недоверие и отвращение в окръжаващото ги общество. Нескромността у човека е също така сигурен признак, че неговата душа не е съвършено чиста спрямо интересите на общото дело. Има нещо загадъчно и подозрително в тая душа, щом нейният носител проявява нахалство и дебелоочие. Нескромните хора още при първото си стъпване в политическия си живот могат да се познаят. Те идат с грандоманията на многознаещи, проявяват намерения за командуване и изказват претенции за облаги. Още добре незапознати с порядките на организацията, в която са влезнали, те започват да критикуват тези порядки, да осмиват и ругаят ония, които са ги създали с голям труд. В такъв случай те изпадат в положението на оная капризна, самомнителна и разглезена млада булка, която още щом пристъпва прага на момковата къща, започва да сипе хули против неговите родители и против домашния им ред. Нескромните хора имат високо и незаслужено мнение за себе си, без да са се проявили в нещо, за да докажат нагледно, че те са такива. Човекът, който още в първите стъпки на своя политически живот започва да ругае или интригува против своите по-стари другари, за да ги очерни и измести, той е нескромен и тая негова нескромност не може далеко да го заведе. Той сигурно и скоро ще падне в борбата, отритнат и презрян от всички. Както в развитието на нещата в света, така и в живота на личността скокове не могат да стават. Онзи, който иска да надхвърли своите дарби и който се стреми да преувеличи своите заслуги, той подкопава почвата на собственото си бъдеще, защото доказва, че няма здрав и трезвен поглед както над себе си, над своите дела, така и над делата на околните си. А най-жалкото за човека е, когато изгуби способността на самоконтрол и способността на вярна, обективна и безпристрастна преценка на нещата. У него тогаз има не само признаци на вкоренени пороци, но има и такива на зараждаща се духовна ненормалност.

Нескромният човек бързо охладнява сърцата и на своите близки, и на обществото и прави невъзможен съвместния си живот с тях. Вън от това неговото самомнение задръства всички пътища, които водят към духовно съвършенство. От школата на живота той не може да научи нищо, защото отдалечава от себе си всички ония, които могат да му бъдат полезни учители. Нескромният човек никога и нигде не умее да признае способностите и заслугите на своите другари, защото се страхува да не понижи себе си. Спрямо всички хули и критики, отправени към неговите другари, той не реагира, макар да са незаслужени и несправедливи, защото в душата си се радва, че като бъдат очернени по-способните от него, той ще заеме тяхното място. Нескромният човек колкото се предпазва да говори за борбите и заслугите на другарите си, толкоз е щедър и словоохотлив за своите. Той не пропуска случай да не отвори дума за себе си и за своите заслуги. Нескромният човек никога не знае своето място в дадено общество, защото е винаги с претенцията да притежава онова, което по-способните хора заемат. Неговата едничка сякаш цел в борбата е: да изтласква, за да се намества. Нескромният човек не се свени нито от своята жена, нито от своите деца да говори за своите съмнителни способности и заслуги, да чертае своите бъдещи претенции и да превръща целия си сякаш кръжок в оръдие на собственото си самохвалство и болна амбиция. По такъв начин цялата домашна атмосфера на нескромния политик е напоена с комична претенциозност, болезнена самомнителност, чрезмерна голфедулщина и ужасно нахалство.

Най-карикатурни, смешни и жалки са нескромните хора, защото винаги искат да се представят такива, каквито не са и не могат да бъдат. Те обличат една мантия на многоумие и многозаслуженост, която съвършено им не приляга и не подобава; те изявяват претенции чудовищни, които карат сериозните хора да гледат на тях като на умопомрачени. Нескромните хора са обикновено егоисти и болезнено славолюбиви. Те в борбата и в живота се ръководят от лични сметки и съображения. Те са най-опасни, ако бъдат ръководители на обществата, защото бърже ще опорочат борбата. Те неминуемо ще се сгромолясат под тежестта на задачите, които високото им положение налага, защото незаслужено заемат това място и защото нескромността не им позволява с време да се издърпат от трудното положение. Ала тяхното сгромолясване ще бъде катастрофално и за цялата организация, която стои зад тях и върху която те се опират. Нескромните хора винаги трябва да се отстраняват от места с тежка и съдбоносна отговорност за общото дело на борещите се политически общества. Само по тоя начин те ще имат възможността да се церят от своя порок и само по тоя начин ще се предотврати голямата катастрофа в живота на политическите организации, която те могат да докарат. Срещу нескромните хора трябва винаги безцеремонно и систематично да се противодействува. Само това е цярът на техния отвратителен порок.

Скромните дейци обаче трябва да се подпомагат в своето развитие, като им се създават условия за това. Скромният човек, колкото и безшумно да действува, бива бързо забелязан в своите дела, които стават очебиещи за всекиго. Скромността пленява още при първата стъпка на новоначинаещия активен политик. Скромният човек винаги намира нещо ценно у своите другари, питае почит и признателност към тях и гледа всеки път да научи нещо от

тяхната опитност, защото в борческия живот винаги повече знае онзи, който по-дълги години старателно е школуван. Там гимназиалните и университетските знания съвсем не помагат, ако те не са премлени, пробвани, приспособени и допълнени от школата на борбата и живота. Немският водител на фабричното работничество Август Бебел, въпреки липсата на училищно образование, до края на своя живот, па и до днес си остана ненадминат от масата хора с висше образование в тая организация. Първите строители в обществените дела сякаш имат нещо оригинално, което мъчно се достига от другите. Вън от това те притежават опитността и способността бързо да попълват своите знания и с това никога да не остават да бъдат изпреварени. Скромният човек открива тези ценни качества у своите по-стари в борбата другари и се стреми да им подражава. Никой млад политик не би напреднал, ако грандоманията у него му пречи да търси ценните качества в другите хора и да се стреми да ги усвои. Скромният деец всеки път търси и намира своите живи образци, влюбва се в тях и им подражава. Благодарение на това той ги предразполага към себе си и ги кара да откриват съкровищата на своята душа и му съдействуват. Уважението, което прави на своите другари, предизвиква уважение у тях към него. Независимо от това, той възпитава в същия дух и насока стоящите зад него хора и с това неволно ги тласка към пътя на скромността и сигурността, към духовно съвършенство.



Скъперничеството е порок, който най-добре рисува идеализма на политика и който служи като същински букаи (вериги) на краката му. ,,Пестеливостта се отказва от излишното, за да има необходимото, а скъперничеството се отказва от излишното, за да си достави излишното". Ние не говорим за скъперничеството изобщо, защото за него казахме думата си по-рано, когато разглеждахме порока ’’алчността за богатство’’, ние говорим за онова скъперничество, което влезлите в политически борби хора проявяват спрямо организациите, в чиито редове се числят.

Между някогашните революционни среди често се повтаряха тези изречения.



,,За да познаеш някого, гледай да имаш с него парична сделка. Който в борбата за общото благо прояви стремеж за лични материални облаги, той е най-опасният вътрешен враг".

Към тези изковани из недрата на суровата житейска действителност мъдрости, ние намираме за уместно да прибавим.



За да познаете колко голям е идеализмът на някого и до къде се простира предаността, искреността и готовността му да се жертвува за общото дело, докоснете се до неговата кесия. Няма по-добър пробен камък от този. Проявата на скъперничество в случая е проявата на недоимък на идеализъм. Издигнете паричния въпрос в средата на идейните борци, изтъкнете нуждата за лични жертви, поискайте тяхната лепта за общото дело и наблюдавайте внимателно душевните преживявания на всеки от тях. По техните лица, а след това по техните дела, бързо ще различите кои носят фалша в душата си на фарисеи и кои таят в себе си искреността и огъня на истинския борец. Скъперниците към делото и скъперниците в своя идеализъм тутакси ще открият своята душа и техният фалш, така майсторски закриван до това време от празнословие, ще блесне в пълната своя голота. Скъперникът трепери над своята кесия и ревниво я пази от подобни подаяния. Той е неспособен да скрие своя порок, той ще се издаде по какъвто и да е начин. Неговата маска ще падне, неговите хитрости и шикалкавяния ще се свършат, той ще се яви такъв какъвто си е. Скъперничеството, проявено към общото дело, в което дейците идейно са ангажирани, с нищо не може да се оправдае. Бедността не е пречка за никого да даде своята лепта, каквато подобава на състоянието му. Няма в света човек, който да каже: ’’Не мога да дам нито стотинка за борбата’’ - да не излъже. Последният бедняк може да даде своята дан, щом има в неговата душа идеален огън. Който казва: ’’не давам, защото нямам’’, той действително казва една истина ала тая истина се отнася не до неговата кесия, а до неговата душа. ’’Нямам’’, това всъщност значи: ‘’нямам съзнанието и идейния пламък на бореца’’. Който не е готов от своите материални средства да жертвува за делото и борбата, той не е достоен нито за едното, нито за другото.

Ако и въпросът не се отнася до личните средства на обществения борец, а до жертвуването на част от ония, които той е придобил благодарение помощта на общото дело, тогаз проявеното скъперничество е не само порок, а и едно злодеяние, което няма равно на себе си в идейните и политическите борби. Това показва не само липса на идеализъм, но и страст към користолюбие за сметка на общото дело и общото благо. Скъперничеството в такъв случай е едно престъпление, което заслужава най-строго наказание. Борбата на такива хора тогаз се обръща в една мръсна търговия на идейна почва. Те търгуват и с делото, и с неговите идеи, те търгуват и с доверието на народните маси. Скъперничеството от тоя характер е една язва, която носи само опасности за общото дело.

Хора, които проявяват единия и другия вид скъпер-ничество, в никой случай не могат да бъдат добри политици. Те са търтеи, те са паразити в политическия живот, които само изсмукват неговия сок и спъват неговия ход. Те без друго ще паднат в борбата като зловредни твари. Техният политически живот и тяхната чест е до тогаз, докато се открие фалшът им в душата. Те могат да бъдат само временни гости в борбата и то до тогаз, до когато се открият мародерските им попълзновения. Те са търговци с обществените борби и идеали, те правят само калабалък, но те са гнила подпора, върху която никаква тежест не може да се сложи. Техният щит е лицемерието. Езикът им служи само да прикриват своите пороци и за нищо друго. Те се крепят до тогаз, до когато от словото се пристъпи към дело, което иска осезателни жертви. Там, дето трябват думи - те са готови, но там, дето трябват жертви - тях ги няма. И понеже борбата е преплетена с думи и дела, тяхната маска неминуемо е осъдена на разрушение, а тяхното борчество - на падение и позор.

Тежко и горко на оная политическа организация, на която ръководството попадне в ръцете на скъперници - вариклечковци. Тя вечно ще бъде в застой. Тя ще се превърне на един запустял манастир, на който игуменът - алчен, страхлив и студен - присвоява всичките му приходи, не иждивява и не предприема нищо за неговото развитие и отчуждава всекиго от него. Скъперникът, когато заема високо положение, донася най-голяма вреда, защото със своето поведение предава своя порок и на обкръжаващите го и убива самопожертвувателността и идейността в цялата организация.

А няма по-жалко нещо от организация на дребнави и късогледи егоисти. Това е човешко стадо от малки животинки, които са се нагърбили големи работи да вършат, а винаги на едно и също място тъпчат. В политическите и обществените борби има един стар, неизменен и безпогрешен закон. Той е: който се е нагърбил да внася нови идеи за общественото преустройство и благоденствие и който се е заел да организира и ръководи обществените борби за тая цел, той трябва преди всичко да си зададе и да си отговори сам на този съдбоносен за него въпрос: готов ли е той лично да жертвува в името на идеите и борбата всичко - живот, имот, семейство, спокойствие, светлина, свобода и пр.? Ако неговият отговор е: ‘’Не’’, защото, защото и защото ... неговото място в никой случай не може и не бива да бъде отговорно и ръководно, т.е. там, от дето трябва винаги да блика необятен идеализъм, неизчерпаема енергия, удивителна неустра-шимост, безгранична и беззаветна самопожертвувателност.

Да се не забравя, че политикът е не само суров борец, той е и възпитател на народните маси. Неговият личен пример е закон за тия маси. Главнокомандуващият на армията може да стои далеч от нея и да я командува, защото разполага с най-грубата и широка форма на властта. За ръководителя политик това не може да бъде така: той трябва винаги да стои в първите боеви линии. Неговата самоотверженост и само-пожертвувателност е всичката онази магическа сила, която може за момент да възбуди борческия дух на народните маси, да ги раздвижи и да ги тласне във вихъра на борбата.

А факт неоспорим е, че скъперниците и треперковците над своята кесия и над своята неизбежна материална лепта към общото дело са най-малко готови да направят всички други необходими жертви за успеха на борбата. Който се скъпи за своята пара, той е чужді към всички діруги жертви в своята ііііііідіуша. За него борбата е търговска сделка, в която той участва само по отношение печалбите, но не и в загубите.

1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница