Силата на Александър Стамболийски е в умението му да убеждава

Такъв метод използва и в беседата си с цар Фердинанд. С конкретни данни и факти доказва, че незабавното сключване на жадувания от българския народ мир е една необходимост. Изхожда от предпоставката, че истинската далновидност на управниците е да "преценяват вярно положението" и да изпреварват събитията. Позовава се на два афоризма: "За да управляваш, трябва да предвиждаш", и "Всяка политическа акция се цени по своя резултат"⁷. Изтъква, че духът на българските войници е "покрусен". И посочва причините за това: крайното изтощение; липсата на подкрепа от резервите на Централните сили; намесата на Америка във войната на страната на Съглашението;  позорното поведение на българската дипломация, която проявява "невъобразима глухота и слепота към високо-крещящите нужди на момента"⁸.

Цар Фердинанд се съгласява да освободи земеделския функционер Райко Даскалов и други затворници и моли Александър Стамболийски час "по-скоро" да замине за фронта с мисия да успокои и усмири разбунтувалата се войска.

Александър Стамболийски напуска двореца с впечатлението, че цар Фердинанд все още се надява да стане някакво чудо, което да предпази Централните сили и най-вече Германия от пълен разгром. Остава с убеждението, че цар Фердинанд смята да арестува правителството на шефа на демократическата партия Александър Малинов, да докара отново на власт бившия министър-председател Васил Радославов и да продължи войната⁹.

След това Александър Стамболийски се среща с ръководители на опозиционни партии и подробно ги информира за състоялия се разговор с цар Фердинанд. Подготвя се да замине за фронта заедно с Райко Даскалов, военния министър ген. Сава Савов и депутати.Вечерта посещава лидера на "тесните" социалисти Димитър Благоев в неговия дом (гр. София) и му предлага обединяване на силите за вземане на държавната власт. Димитър Благоев е изненадан от това неочаквано посещение на селския водач и отклонява направеното предложение с мотива, че двете политически партии (БРСДП (т.с.) и БЗНС) се различават "коренно"¹⁰.

В отговор на това Александър Стамболийски заявява, че по принцип приема програмата на "тесните социалисти". Единственото му изискване е след завоюване на властта да не се отнемат земите и предприятията на дребните собственици. Въпреки това Димитър Благоев се държи резервирано. Само уверява Александър Стамболийски, че ако БЗНС поеме управлението на страната, "тесните социа-листи" ще го поддържат, докато се изпълнява тяхната програма.

При заминаването на Александър Стамболийски за фронта (26 септември) Цанко Церковски го изпраща с поръчение "да се не връща без войска срещу народните убийци"¹¹. Групата, водена от Александър Стамболийски, пристига в гр. Радомир. На 27 септември сутринта той говори пред войници и офицери и им съобщава, че българска делегация, начело с министъра на финансите от Демократи-ческата партия Андрей Ляпчев, е вече в град Солун и преговаря с командването на съглашенските войски за сключване на примирие.

След това заминава за гр. Кюстендил. Към обяд получава телеграма от Райко Даскалов, който му известява, че оглавява Войнишкото въстание и обявява България за Република. Решението за това е съобразено с обстановката в страната. В София 15-хилядната революционна армия не би могла да срещне сериозна военна съпротива.

Правителството на Александър Малинов е объркано. Само цар Фердинанд и началникът на Щаба на Българската армия Христо Бурмов още кроят планове за продължаване на войната.

На 27 септември към пладне Александър Стамболийски отива на железопътната гара в гр. Кюстендил, където разговаря с групи войници. Обяснява им, че виновниците за катастрофата ще получат своето наказание, но не чрез оръжие, а чрез "изборната бюлетина"¹². Наистина Александър Стамболийски намира смисъла на своя живот в политическата борба, където "има падане и ставане", страдания и радости, неприятности и успехи. Философски се отнася към тази зигзагообразна верига на живота, в която се очертават "прелестите и грозотиите негови"¹³. Като духовно и нравствено извисена личност, той се обявява за "борба легална, борба човешка, борба без хладно оръжие, борба без кърви"¹⁴. Проповядва политическата борба да се води цивилизовано, "със слово", с просвета, с организиране и дисциплиниране на борещите се за свобода и справедливост "чернотрудови маси".

Александър Стамболийски остава верен на този демократичен принцип и в качеството си на министър-председател на самостоятелното земеделско правителство.

На 22 октомври 1922 г. в Народното събрание се обръща към ламтящите за власт буржоазни депутати с думите: "Ще дохождате на власт не със запасни офицери, не с насилие, не с фашизъм, а чрез волята на народа; ще чакате своя ред, ще чакате избирателния ден и тогава ще си премерите силите"¹⁵.

Ръководен от тези разбирания, на 28 септември 1918 г. Александър Стамболийски се връща в София с намерението да играе посредническа роля между правителството и Революционния щаб на републиканските военни части.

Свързва се с правителството и му предлага да започне преговори с делегация на Революционния щаб. При това се очаква правителството на Александър Малинов да отстъпи държавната власт и да пожертва монарха¹⁶. Основание за това е и информацията, че цар Фердинанд има намерение да арестува министри от това правителство, които се противопоставят на мерките за продължаване на войната. Но както и самият Александър Стамболийски признава, "политикът и държавникът, колкото и гениални да бъдат, не могат всичко да предвидят"¹⁷.

Докато командването на въстаническата войска отправя ултиматуми до правителството на Александър Малинов и чака (почти два дни) то доброволно да сдаде властта, елитни и добре въоръжени немски военни части пристигат от гр. Одеса и заемат по-главните опорни пунктове около София. Заедно с юнкери от военното училище разпръскват идващите от с. Владая републикански войски. В сраженията загиват около 1500 души.

Александър Стамболийски преминава в нелегалност. Но след три месеца (под напора на широките народни маси) е обявена обща амнистия. Борбата му се увенчава с успех.

На 29 септември 1918 г. в Солун е подписано споразумение за примирие, а на 3 октомври същата година цар Фердинанд абдикира и прехвърля царската корона на своя син - цар Борис III.

Така предсказанията на Александър Стамболийски се сбъдват. С голяма сила блясва политическата му прозорливост.

След Първата световна война България се намира в пълна международна изолация. На международни форуми в Ньой (юни - ноември 1919 г.), Генуа (10 април - 19 май 1922 г.), Лозана (ноември 1922 - юли 1923 г.) представителите на съглашенски и балкански държави проявяват неприязнено отношение към българската делегация. (В Ньой дори не я допускат в залата да оспорва присъдата над България.) Те открито заявяват, че не вярват на българския народ. Само делегацията на Съветска Русия и руският външен министър Георгий Чичерин разговарят с Александър Стамболийски и не признават тежкия договор, който се налага на България. Оказват на нашите представители славянска, братска подкрепа и проявяват адмирации и симпатии към страната ни, въпреки че през войната българската армия воюва срещу нейните руски освободители. Александър Стамболийски съзира, че проявите на неблагодарност и непризна-телност към руските братя рушат моралните устои на българския народ. През януари 1923 г. в реч пред Народното събрание той казва, че народ, който се сдружава "с онези, които са обезчестявали някога нашите майки, за да се бие против онези, които са ни освободили, поне за дълго време загубва моралното право да апелира в случай на нужда към друг народ или представители на други народи за помощ"¹.

В своя доклад за стодневната си обиколка в чужбина (Англия, Франция, Чехословакия, Полша и Румъния) - от октомври 1920 г. до януари 1921 г., Александър Стамболийски посочва, че освен договора за мир, най-ужасната и болезнена тежест за България е "свирепата омраза на целия културен свят към българския народ"². Този народ е наказан и намразен за престъпленията на неговия цар Фердинанд и буржоазните политици, които винаги са били "кукли" и "тесто" в неговите ръце.

Цар Фердинанд и шефовете на буржоазните котерии извършват серия от злодеяния, които потопяват българския народ в "сълзи, теглила и кърви"³. Проявяват лицемерие и лукавство в международните отношения. Декларират, че никога няма да се съюзяват с Германия, а превръщат  страната  в  неин  сателит.   Въвличат   България   в Първата световна война и спомагат за нейното продължаване. Скарват ни с всички съседни народи. Получават огромни подкупи от германския кайзеризъм, за да склонят да тласнат България във войната.

Само през 1915 г. германското правителство осигурява на цар Фердинанд два заема, съответно по 4 и 3 млн. марки. Тези суми се предоставят на цар Фердинанд от Берлинска банка, но "за сметка" на немската държава⁴. Видни германци, които през войната пребивават у нас, разкриват моралната мизерия на български политици, които са "потребили" дори честта на своите семейства, за да се приспособят към българската власт.

Александър Стамболийски полага големи усилия, за да спечели благоразположението на чуждестранни държавници към българския народ. Запознава ги с новата политика на земеделското правителство, чрез която у нас се извършва дълбок морален, икономически и политически прелом. Предлага да се поддържа безкористно приятелство и взаимноизгодно междудържавно сътрудни-чество. С особен патос защитава честта и достойнството на българския народ. Според него този народ не бива да се отъждествява с "продажната, подлата, предателската и умопомрачена от партизанска злоба интелигентска столична сган"⁵. След няколко години упорита дипломатическа работа, Александър Стамболийски успява да омилостиви ръководи-телите на "великите" държави. Постига се съгласие за намаляване на репарациите от 2,250 млн. златни франка на 550 млн. златни франка или близо четири пъти⁶. Тяхното изплащане се разсрочва за период от 60 години.

С  интерес и симпатии започват да се изслушват неговите аргументирани и красиви речи за даване излаз на България на Егейско море. Така на конференцията в Генуа Александър Стамболийски спечелва слушателите си с думите: "Тоя народ не иска нищо друго, освен един открит и сигурен икономически прозорец, който да гледа към вашите пазари и индустрии, той не иска територии, а път, изход; той не иска земя, а въздух, да диша и живее. Това е правда, правда, която не се оспорва, това е справедливост, която не търпи нито съмнение, нито подозрение"⁷.

Александър Стамболийски ще остане в нашата история като велик народен реформатор. С изключение на периода 1944-1989 г. (на държавния социализъм), у нас едва ли има друг държавник, въвел толкова закони за подобряване живота на мнозинството от народа. За тях той с гордост заявява:

"Ние нямаме закон, който да сме копирали от чужбина, всичко по свой ум, по свой аршин, по свой терк скроихме"⁸. Приеманите закони целят "да удовлетворят интересите на работния народ и да пресушат изворите за лично облагоде-телстване на отделни хора"⁹.

Особено големи преобразования в селата предизвиква Законът за трудовата поземлена собственост (ЗТПС). Съгласно този закон, едно селско семейство може да притежава максимум до 300 дка земеделски земи. А живеещите в градовете земевладелци - до 40 дка. Над този размер земята се изкупува от държавата и се формира държавен поземлен фонд. От неговите поземлени ресурси се оземляват (чрез разсрочени плащания за срок от 20 години) безимотни и малоимотни земеделски стопани. Оземлените са длъжни сами да обработват получената земя. В противен случай им се конфискува.

Извършената от земеделското правителство поземлена реформа е прогресивна и създава предпоставки за водене на ефективно земеделие. Земята се предава на тези, които искат и могат да я обработват.

В изпълнение на закона са отчуждени над 820 хил. дка обработваеми площи от едри земевладелци, политици, манастири. Оземлени са хиляди земеделски стопани.

Грабителската дейност на търговците "житари", на лихварите и други "кожодери" на трудовите хора се ограничава чрез Закона за търговията със зърнени храни и произведенията от тях. Създава се Консорциум от няколко кооперативни банки и Общия съюз на земеделските кооперации, на който се възлага организацията и контрола на търговията със земеделски продукти. Установява се държавен монопол върху външната търговия със зърнени храни и тютюн.

Съгласно Ньойския договор на България се отнема правото за създаване на организации за самоотбрана. Забранява се задължителната военна служба и съществу-ването на ловджийски дружества. Може да има само наемна войска. Но за нейната издръжка държавата не е в състояние да осигурява парични ресурси.

В такава обстановка през 1920 г. у нас се приема Законът за трудовата повинност. Законът задължава всеки младеж, навършил 20-годишна възраст, и всяка девойка, навършила 16 години, да извършват обществено-полезен труд, като отбиват служба в трудова повинност. Срокът на службата за младежите е 1 година, а за девойките - 6 месеца. Трудоваците участват в строителството на обекти (училища, пътища, напоителни канали, производство на тухли, ботуши, облекло, ремонт на трактори и автомобили). По-късно, по искане на богати родители и по настояване на Посланическия съвет от Париж, се извършват промени в Закона за трудовата повинност. Дава се право на откупване от служба в трудова повинност.

Първият трудов набор се свиква през ноември 1921 г. Събрани са 40 хиляди младежи, от които служат само 30 хиляди души. Останалите се освобождават по здравословни причини или се откупват¹⁰.

При управлението на Александър Стамболийски в нашата страна се осъществява прогресивна просветна политика. Променя се правописът и се въвежда задължи-телно прогимназиално образование. Изграждат се и се откриват над 1360 прогимназиални училища¹¹. Открива се и Агрономически факултет и се подобрява театралното и оперното дело. По лична инициатива на Александър Стамболийски правителството организира честване на 70-годишния юбилей на класика на българската литература Иван Вазов.

"Аз намирам смисъла на човешкия живот не в неговата продължителност, а в неговата интензивност и плодо-творност. Аз намирам идеалната и красива смърт за бореца, смъртта, която иде след едно бурно и делово минало, незасенчено с никакъв дефект от безчестие, отчаяние или безсилие"¹.

В словото си Александър Стамболийски заявява, че земеделците няма да отмъщават за смъртта на своя другар и съпартиец. Обещава да се направят "невъзможни по-нататъшните убийства на държавни мъже"². При това като се включи целият народ в осъществяването на правител-ствената политика.

Тези общонационални задачи обаче едва ли могат да бъдат изпълнени със съществуващия крайно ограничен кадрови потенциал на Земеделския съюз. Дефицитът на земеделски кадри особено се чувства в началото на 1923 г., когато Александър Стамболийски се натъква на големи трудности при попълването на овакантените министерски длъжности.

Лицата, предлагани за  поста министър на вътрешните работи, се страхуват от ВМРО, а известният земеделски деятел Недялко Атанасов отказва да го заеме с оправданието, че винаги носи в себе си валерианови капки³.

Липсата на достатъчно ръководни кадри в БЗНС улеснява конспиративната дейност на превратаджиите. Позволява им необезпокоявани от никого да вършат атентати и убийства и да подготвят насилственото узурпиране на държавната власт.

В основата на извършения на 9 юни 1923 г. военнофашистки противоконституционен държавен преврат са изострилите се икономически отношения между сравнително малкото на брой богаташи и милионите бедни хора у нас. Особено в процеса на осъществяване на мащабните политически и социални реформи, отнемащи привилегиите на представителите на богаташката класа.

Тази класа започва ожесточена борба срещу земеделското правителство, като използва подкупната преса, офицери, македонски четници и наемни убийци. Обществото силно се поляризира. От едната страна е "мнозинството, чиято политическа и социална идеология е напоена с евангелски идеализъм и с разни хуманитарни доктрини", а от другата страна е малцинството, състоящо се от хора, чиято дейност се ръководи от "силна доза егоизъм, горделивост и жестокост, хитрина и безскрупулност"⁴.

Срещу земеделската власт тръгват на щурм   едри земевладелци⁵, търговци и банкери, запасни офицери, адвокати, църковни служители^{6 .} А мрежата на заговора се плете от младия цар Борис III и неговия антураж. Особено след като му донасят, че земеделският лидер подготвя промяна на Конституцията за избираемост на царя и за премахване на царската династия.

Като министър-председател Александър Стамболийски продължава да предполага, че политическите партии постепенно ще изчезнат и тяхното място ще се заеме от съсловните организации (земеделски, работнически, занаятчийски). Но фалиралите вече буржоазни партии у нас се преобразуват или влизат в таен съюз с цар Борис III, с царски офицери, фашисти, македонски четници и руски белогвардейци. Към тях се присъединяват и едрите земевладелци и свързаните с индустриалния капитал членове на Земеделския съюз. Дори се предполага, че зад първия опит за атентат срещу Александър Стамболийски (извършен на 4 февруари 1923 г. в Народния театър), освен цар Борис III и ВМРО стоят богатите земеделски министри Коста Томов и Марко Турлаков⁷.

В своите теоретични изследвания Александър Стамболийски се убеждава, че обществото се разделя на богати и бедни класи. Смята обаче за непростим грях разцеплението на разнородния по състав и икономически интереси БЗНС. Освен това той е прозрял, че чрез лоялно поведение и парламентаризъм трудно могат да се осъществяват реформи, засягащи интересите на икономически и информационно най-силната класа в обществото. В такива случаи "революциите на народите се налагат"⁸.

Александър Стамболийски демонстрира морал в поли-тиката, макар да съзнава, че "моралът и политиката вървят по отделни пътища"⁹. Неговата доброта и човечност постоянно се сблъскват с жестокостта и покварата в обществото.

Така в навечерието на Деветоюнския преврат (през пролетта на 1923 г.) пълномощният министър в Париж ген. Михаил Савов разговаря с министъра на войната Константин Муравиев и му представя списък с имената на около 50 лица, които подготвят убийството на Александър Стамболийски. Настоява този списък да се предаде на министър-председателя, като му се каже, че те трябва най-малко да бъдат изгонени от България. Така "няма да се пролива кръв, от която той се толкова бои"¹⁰.

От политическа гледна точка Александър Стамболийски би трябвало незабавно да предприеме съдебни и други мерки за защита на законната власт и демокрацията. С твърда ръка да накаже и разпръсне съзаклятниците, които не признават никаква законност и господстват в обществото чрез заплахи, терор и убийства. Той обаче изслушва доклада и отговаря: "В края на краищата предпочитам да бъда убит, отколкото да убивам"¹¹.

Очевидно Александър Стамболийски притежава голяма вяра в човека, както и свръхчовешка етика, които до голяма степен определят неговата трагична съдба¹². Но в нея се отразява трагедията на българското общество, на България.


^{* * *}

В човешката история има много убити политици. Повечето от тях са защитници на трудовите хора, като известния деец на Френската революция "приятеля на народа" Жан Пол Марат (убит през 1793 г.), признатия за освободител на робите в САЩ американски президент Абрахам Линкълн (1865 г.) и други. Насилствено се отнема животът и на нашия народен водач Александър Стамболийски. Чрез неговото физическо унищожаване се прекратява политиката му за добруване на мнозинството от народа. Но преките и косвените убийци на Александър Стамболийски, както и техните наследници, все още правят опити да оправдаят това жестоко и позорно деяние. Преди всичко като разпространяват клевети по негов адрес, поставящи под съмнение нравствените и интелектуалните му достойнства. Наистина в сравнително краткия си живот Александър Стамболийски проявява човешки слабости и допуска политически грешки. Някои от тях дори му костват живота. Но въпреки това той завинаги ще си остане велик политик. Главно защото се жертва за свободата и благоденствието на трудовия народ. С личния си пример показва, че може да има морал и в политиката. Искрено и честно се бори за мир и разбирателство със съседните ни народи и всички хора по света.