Първа глава Чорбаджийството до Кримската война

1. 3. Чорбаджийството и българското просветно дело. ………………………….……….32

2. 5. Мястото на чорбаджиите във формирането на българската нация………...………61

В нашата историческа литература появата на буржоазните елементи в българското общество обикновено се търси в сферата на земеделието. От общата маса феодално експлоатирани селяни постепенно чрез предоставени услуги на османската власт от първенците се обособява тънък слой чифликчии и по-заможни стопани, които от експлоататори от феодален тип не е ясно как се модифицират в буржоазни такива. Някои учени търсят именно там генезиса на чорбаджийската класа.

През XVIII и първата половина на XIX в. в българското общество съществува чорбаджийската прослойка, която също както останалите социални групи търпи въздействието на новите отношения. Категоричното ѝ причисляване към феодалната система или към зараждащата се и утвърждаваща се българска буржоазия не може да се приеме за най-верен подход при изясняване на проблема, защото чорбаджийството следва да се разглежда в развитие.

Първоначално тази категория хора е натоварена с посредническа дейност между османската власт и покореното българско население. В първите векове на чуждото владичество чорбаджийският институт е пряко свързан с общинското самоуправление на българите. Естествено една част от чорбаджиите се облагодетелстват от функциите, които изпълняват, и забогатяват. В периода на Българското възраждане все още съществува този тип чорбаджийство, но под „чорбаджия” българите вече разбират „богат човек”. Именно това са хората, свързани с новите отношения, налагащи се в обществото. Към тях се адаптира и старото чорбаджийство, но то е много по-тромаво във всяко едно отношение¹.

Прозвището „чорбаджия” в съзнанието на българския народ днес извиква негативни асоциации, тъй като много от чорбаджиите в предосвобожденския период са помрачават с делата си това почетно звание. По своето обществено предназначение чорбаджията бил длъжен да посрещне, да нахрани и даде подслон на минаващите през селото пътници, които поради липса на хан и гостилница е нямало къде да отседнат и се нахранят. Турската администрация посочвала за чорбаджия на селото най-заможния и популярен стопанин, който се задължавал да задели в своя дом една одая (стая), където могат да отдъхнат и нощуват преминаващите през селото лица. По тази причина всички преминаващи през селището пътници търсели чорбаджията. Гостоприемството, оказвано от домакина, се смятало като почетно задължение и било безплатно.

Деформирането на чорбаджийството в съзнанието на българина се е получило поради това, че една част от тези чорбаджии, приемайки като свои гости преминаващите през селото турски управници, бирници, заптиета (полицаи) и др., са се сприятелявали с тях. В желанието си да получат някакви материални изгоди, тези чорбаджии често са се превръщали в послушни оръдия на османските управници и са ставали предатели на патриотични каузи.

Въпросите около социално-класовото разделение на българското възрожденско общество са дискутирани от много български историци. В историческата наука съществуват две противоположни схващания за класовата принадлежност и роля на чорбаджиите през Възраждането. Първото е, че те са отделна от буржоазията социална категория, като се изтъква преди всичко противонародната им дейност. Според второто схващане чорбаджиите са част от едрата българска буржоазия, с ясно изразени националноосвободителни стремежи.

Пръв Димитър Благоев обновява цялостната концепция за класите в Българското възраждане и разглежда въпроса за чорбаджиите. Тезата му е подкрепена от Цветана Георгиева, която смята че с развитието на промишлеността и търговията и издигането на градовете сред българския народ се образува нова „търговско – „индустриална класа”, която се определя като българска буржоазия. Доказвайки, че буржоазията се заражда сред хора, служещи на османската власт, Д. Благоев свързва почвата и с развитието на занаятите, манифактурно – фабричното производство и търговията. Също така акцентира върху факторите: разложение на военноленната система, появата на чифликчийството и положението на селяните като отделна социална категория. Той посочва, че чорбаджийската класа се състои от едри земевладелци, експлоатиращи и разоряващи селските маси.

Димитър Благоев обосновава наличието на три основни класи в българското общество: търговско-индустриална (буржоазия, селяни, чорбаджии). Това схващане е възприето и от акад. Жак Натан. Той смята, че чорбаджиите са обществена класа, свързана с феодалната обособеност и с цялата турска феодална система, макар че се обуржоазяват поради връзките си с пазара. Следователно тя обхваща едрите земевладелци, представители на лихварския и търговски капитал.

Георги Плетньов акцентира върху мненията на някои български историци, занимаващи се с въпросите за класовото разложение в българското общество, както и „чорбаджийския въпрос”. Жак Натан излага становището, че чорбаджийската класа е феодална класа, която обхваща едрите земевладелци и представители на лихварския и търговски капитал в града и селото. Към тях се присъединява и П. Зарев, който в „Българско възраждане” прави разграничение между отделните категории буржоазия: едра буржоазия , градска дребна буржоазия и чорбаджийство.

През 1946 г. руският акад. Н. Державин разработва ново становище за класовия характер и социалната принадлежност на българското чорбаджийство. Според него „българското чорбаджийство, съсредоточавайки в своите ръце големи материални богатства, на известен етап от своето развитие играе не само стопанска, но и политическа крупна организираща роля в живота на българското национално общество. Николай Державин смята категориите „чорбаджии” и „българска буржоазия” за еднакви. Тезата за класовата принадлежност на чорбаджийството към буржоазията е приета и от акад. Димитър Косев. Схващането е подкрепено и от Горан Тодоров, който причислява чорбаджиите към борците за национално освобождение.

Други видни български историци, занимаващи се с „чорбаджийския въпрос” и класовото разслоение в българското общество са Христо Христов и Николай Генчев. Трудният проблем за социалната принадлежност на чорбаджийството е изследван също така от Димитър Косев, Жак Натан, Михаил Димитров, Йоно Митев, Иван Снегаров. Макар и с известни уговорки Д. Косев и И. Снегаров защитават определено по-близката до действителността теза, че чорбаджиите са част от българската „търговско-лихварска буржоазия”, а не феодали, както смята Ж. Натан. Доста сложна се оказва и задачата да бъде направен анализ на българското възрожденско общество от гледна точка на тезата за трите прослойки на буржоазията - едра, средна и дребна.

Професор С. Бобчев в своя труд „Елена и Еленско през време на османското владичество” анализира чорбаджийството на базата на задълбочени изследвания, с посочване на примери.

Проф. Ив. Гошев в своята монография „В Трявна през времето на последните търновски владици (1820–1870 г.)“ (1930 г.) също изследва детайлно чорбаджийския институт в българските земи през епохата на Възраждането.

В книгата си „За произхода и социалната същност на чорбаджиите през ХVII в.” (1974) Цветана Георгиева проследява процесите и пътищата на формиране на чорбаджийската прослойка в българското общество.

През 1977 г. по повод статия на Й. Митев на страниците на сп. „Исторически преглед” започва дискусия за ролята на българската буржоазия в националната революция. С различни доводи водещите историци се дистанцират от тезата за пълната контрареволюционност на националната ни буржоазия. Поотделно Стефан Дойнов и Симеон Дамянов лансират концепцията, че цялата буржоазия (едра, средна, дребна) е плътно ангажирана с всички основни направления на националната революция.

Видният учен Кр. Шарова обобщава резултатите от обмена на мнения, като характеризира отношението на отделните прослойки на буржоазията към легалните и радикални движения по периоди и по направления. Предложеният от К. Шарова концептуален модел е израз на налагащия се по-балансиран подход към обществените реалности от предосвобожденския период. В хода на дискусията за буржоазията се откроява още по-сложният проблем за чорбаджийството и неговото отношение към културното и политическо възраждане.

Значим акцент върху самоуправленските институции поставя монографията на Хр. Христов „Българските общини през Възраждането” (1973 г). В непривично теоретичен план през 80-те години се интерпретират и проблемите за формирането и особеностите на българската нация през Възраждането. Независимо, че статиите на Хр. Христов, В. Паскалева и Хр. Гандев по този въпрос са натоварени с известен схематизъм, самият факт на историописно открояване на националообразуващите тенденции е показателен за налагащия се по-широк методологически подход спрямо епохата.

Ролята на чорбаджиите за изграждането и развитието на общините през ХІХ век е проблем, който намира подобаващо място и значение в изследователския интерес на редица учени. Наред с обобщаващите разработки съществуват и конкретни проучвания, главно по посока поселищни изследвания, които дават отговор на въпроси, отнасящи се до ролята на чорбаджиите в градските и селските общини в процеса на българското национално възраждане. В областта на поселищните проучвания има натрупана значителна научна продукция - например Хр. Шалдев „Прилеп и Българското възраждане”, И. Батаклиев „Град Татар Пазарджик”, С. Табаков „Опит за история на гр. Сливен”, Н. Начов „Цариград като културен център на българите до 1877 г.” – СбБАН, кн. ХІХ, 1925, „Юбилеен сборник по миналото на Копривщица”, Н. Начов „Калофер в миналото 1707-1877”, М. Арнаудов „Из миналото на Котел” (1931), Ю. Трифонов „История на града Плевен до Освободителната война” (1933), П. Ников „Българското възраждане във Варна и Варненско” (1934), П. Цончев „Из общественото и културно минало на Габрово. Исторически приноси” (1934), Иван Унджиев „Карлово. История на града до Освобождението” (1962), Т. Влахов „Кукуш и неговото минало” (1963), Н. Данова „Към историята на Търновската градска община през Възраждането” (1980), Н. Генчев „Възрожденският Пловдив. Принос в българското духовно възраждане” (1981), К. Възвъзова-Каратеодорова „София през Възраждането” (1988), З. Маркова „Общинското самоуправление в София през ХІХ век. София през вековете” (1989) и много др.

Значението на българските общини в обществения и държавен живот през епохата на османското владичество е изяснено в научните разработки на Е. Грозданова „Българската селска община през ХV-ХVІІІ век” (1979), В. Паскалева „За самоуправлението на българите през Възраждането” (1964). В своето изследване „Българските общини през Възраждането” (1973) Хр. Христов разглежда основно всички страни от характеристиката на българските общини, мястото им в османската военно-административна и фискална система, дейността им по време на реформите в империята и значението им за възрожденските процеси. В контекста на неговото изложение ролята на общините за формиране на българското отношение към османската власт не е предмет на изследване и анализ.

Необходимостта от нова, необременена идеологически оценка за чорбаджийството определя интереса на настоящата дипломна работа към тази тема. Основната задача е разкриването на мястото, ролята и значението на българското чорбаджийство в политическия живот през Възраждането, но тя не би могла да бъде изпълнена без ясна постановка относно социалната същност на чорбаджийската общност. Тази задача е подчинена на една от основните цели на настоящото проучване - преосмислянето на историческата оценка за ролята на българското чорбаджийство.

Обект на настоящата дипломна работа е българското чорбаджийство в епохата на Възраждането.

Предмет на изследването се ограничава в търсенето на закономерностите, на които се подчинява формирането на оценката за ролята на чорбаджийството в българските възрожденски процеси.

Целите на настоящата дипломна работа са:

1. 
   Да се изследва ролята на българското чорбаджийство в епохата на Възраждането, като се направи опит то да бъде представено в неговата многопосочна дейност, да се разчупи възприетата визия за чорбаджийството, че то е реакционно и ретроградно съсловие, което пречи на възрожденските процеси.
   
2. 
   Да се преосмисли историческата оценка за ролята на българското чорбаджийство във възрожденските процеси.
   

1. 
   Да се покаже, че чорбаджиите са една активна обществена прослойка в българското общество през Възраждането, която подпомага просветното и църковно движение.
   
2. 
   Да се докаже, че българските чорбаджии участват активно в общественото самоуправление и се включват в революционните борби на българския народ.
   

Методите на изследване, които са използвани в настоящата разработка, са:

• 
  Сравнение – сравнение на изказани научни хипотези.
  
• 
  Анализ на научни публикации по проблема.
  
• 
  Контент анализ.
  
• 
  Синтез за обработване на информацията и формулиране на изводи и обобщения.
  

Първите сведения за появата на чорбаджиите датират от ХVІІ в., но едва от ХVІІІ в. може да се говори за наличие на определящо се като чорбаджийско съсловие от селски и градски първенци в общобългарски мащаб². Сведения за наличие на чорбаджии в българските земи през XVII-XVIII век се срещат в запис от 1775 г. на чорбаджиите от Тетевен, Гложене, Извор и Торос за задължение на игумена на Гложенския манастир. В просително послание на Бачковския манастир от началото на XVIII век също се споменават чорбаджии, кметове и др. Българското население в по-големите градове, където има представители на Цариградската патриаршия, е зависимо от местните владици, които освен църковна имат и известна административна власт. Православни общини съществува в Пловдив, Сливен, София, Скопие, Охрид и др., където се прави разлика между граждани и торлаци. Първите се оформят като аристократична класа и поради връзките си с местния патриаршески представител се гърчеят, поддържат контакти с местните турски големци, а по-видните от тях, т. нар. „чорбаджии”, държат в ръце общинската управа.

През 1878 г. Константин Иречек в труда си „История Болгар” пише, че чорбаджиите имат аристократичен произход –„произходят от малых боляр”. По-късно в „Пътувания по България” той отново поддържа тази теза. „Има и досега (т. е. 1884 г.) аристократи или чорбаджии и демократи, които не се обичат едни други.” Стефан Бобчев категорично отхвърля тази теза, като заявява: „Погрешна мисъл! Чорбаджиите имат своя произход в условията на обществения живот по време на турското владичество³.”

Според Юрдан Трифонов след падането на България под османска власт „болярите като военночиновническа класа са изчезнали. Но названието „болярин” през първите векове на робството „почнало да се дава на всеки богат... изобщо първенците⁴.

Свързването на чорбаджийството с болярството би могло да се приеме и като прийом на създателите на песните да внушат на слушателите, че чорбаджиите са новите боляри в буквалния и в преносния смисъл. За това безспорно допринася демонстрираното от чорбаджиите материално състояние, власт и външна показност, която се изразявала в пищността на облеклото и използваната ритуалност при появата им пред представителите на турската власт и сред сънародниците си. Така например големият и влиятелен врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев (1780-1827 г.) се обличал в „алени потури, препасвал свилен пояс, отгоре носел дълга зелена, понякога бяла, свилена дреха и върху нея ален джамадан”. Чорбаджията хаджи Найден Кръстев (ок. 1770-1852 г.) при седмичните си посещения на валията в Одрин яздел богато украсен кон, а след него следвал неговият слуга, който носел чибука му. При това шествие на знатния копривщенец от двете страни на одринските улици се стичали хора, предимно българи, на които чорбаджията щедро раздавал разни монети. Към тази показност се придържали и чорбаджиите от втората половина на XIX в. Чорбаджи Патьо (1825-1893) от Видраре имал специална охрана – „въоръжен от главата до пети турчин”, обличал се със сукнен кожух и се движел с „кочия, теглена от два хранени коня”. А за чорбаджиите в Одрин през 1873 г. се отбелязва, че облечени в „дълги самурени кюркове и атлазени пояси”, те били „като истински български боляри”. Подобни примери могат да се приведат за редица още известни български чорбаджии като Чалъковци в Пловдив, Стоян Груев в Казанлък, Христодул Шишманов в Хасково и т. н.

Предвид на това изказаното от К. Иречек предположение за произхода на чорбаджийството има своето основание. От това обаче не следва, че всички български първенци, титулувани като чорбаджии през Възраждането, имат благороднически произход. Факт е, че в общественото съзнание, особено през XVIII в., а и след това, те се възприемат като аналог на болярите. Друг е въпросът, че, както пише Петко Р. Славейков през 1872 г., тогавашната наша „аристокрация”, имайки предвид чорбаджийското съсловие, далеч не приличала на „аристократската онази касть у европейските народи.”

Войнуците извършват своята служба в досег с еничарите, от които взаимстват думата „чорбаджия”. В документ от 1689 г. началникът на войнуците в Панагюрище е наречен „секбан башия”, което заедно с чорбаджия означава командирски чин в еничерската войска. Вероятно е също думата да е употребена за обозначаване функциите на управниците във войнушките села и по-специално да посрещат и настаняват военни и административни началници, а възможно е да е станало и по двата начина. От началото на XVIII век думата вече е в редовна употреба по сведения от Жеравна, Котленско.

Самата дума „чорбаджия” е турска и първоначално е означавала човек, заемащ службата повар на чорба – главната храна в еничерския оджак. Чорбаджи-башии са началниците на чорбаджиите в този оджак. „Прочее, чорбаджия е онзи, който готви храна, който дава храна, и турчинът, който е обикалял в българските земи, е намерил за най-правилно да нарече с думата чорбаджия този, у когото е „кондисвал” – оставал на нощувка, и който му поднасял храна, чорба и пр. Чорбаджията не е могъл да не бъде що-годе богат – състоятелен. По-късно, чрез разширително прилагане, чорбаджия е бил всеки домовладика, всеки домакин, стопанин на дом и имот. Думата чорбаджия, прочее, е била почетна титла, която обаче турците прилагали изключително за християните, у нас само за българите. Турчинът не е могъл да бъде чорбаджия. Той е ага, ефенди, бей и пр. Християнинът не е могъл да бъде нито ага, нито ефенди, а за бей, което ще каже княз, и дума не е могло да става⁵.”

Вероятно е думата „чорбаджия” да се употребява за обозначаване функциите на управниците във войнушките села и по – специално задълженията им да посрещат, настаняват и осигуряват прехраната на по – горни военни и административни началници, събирачи на данъци и пътуващи служители.

От началото на XVIII в. тази дума вече е в редовна употреба, като се среща заедно с думите бан, княз, кмет и коджа башия. През XVIII в. местните управници се наричат вече „чорбаджия”. Най – влиятелният поема отговорност пред турската власт, като изпраща войнуците и определя размера и събирането на данъците.

Найден Геров в своя речник определя чорбаджията като: „богат човек, богаташ, болярин, големец, първенец, господар, стопанин”. Не може да не се признае, че първите чорбаджии от Еленско са родолюбци, „носители на повече или по-малко култура и образование. Били са набожни и ученолюбиви. Правили са дарения на църквите, пращали са помощи на манастири. Издържали са бедни момчета в училища, упътвали ги за по-нататъшно образование”.

В българските земи повечето от лицата, наричани чорбаджии, са свързани с общинското самоуправление на местното българско население. Налице са факти, от които се вижда, че и личности несвързани с тази дейност, носят това звание и обратно не всички ръководители на общината са наричани чорбаджии. Според Михаил Грънчаров през ХІХ век чорбаджии се наричат и издигналите се по богатство и лично влияние граждани⁶.

Врачанско си има собствен закрилник, и то не хайдутин, а легендарния чорбаджия Димитраки хаджи Тошев. Този факт кореспондира и с още няколко такива – във Врачанския балкан няма хайдути, защото там са врачанските „държави” – т.е. имотите на врачани, техните совати, където отглеждат добитък в промишлени количества за цял Цариград и за половин Европа. Благодарение на чорбаджи Димитраки, този толкова нетипичен за националния ни фолклор закрилник, който не се е крил по горите, а се е разхождал по врачанската чаршия, местните представители на иначе всемогъщата другаде чуждоземна власт са изпитвали доста страх и трепет в продължение на цели десетилетия, тук, в реалния център на Северозападния регион. Съвременниците разказват, как още само с вида си фактическия, всемогъщ и авторитетен сайбия на цялата нахия е всявал респект сред турците от справедливо възмездие. А като се сложи към него и цялата му рода – като се почне още от дядовците му и особено баща му – Хаджи Тошо, то ще се види с просто око, а даже и математически може да изчисли, че Врачанската независимост се е установила де факто и на практика, върху здравите плещи на врачанските чорбаджии няколко века, преди целокупните българи да чуят още тази сладка дума – свобода, а за независимост да не говорим.

Чорбаджи Димитраки - нетипичен с непреклонната си гордост, непримиримост и обществен размах за времето и средата си българин, става една от най-влиятелните политически фигури в Северозападна България, делил мегдан с Осман Пазвантоглу и дръзнал да последва опита му за независимост от централната власт. Михаил Арнаудов го нарича „един от най-бележитите българи в началото на ХІХ век, за когото някои с право предполагат, че ако не е бил предателски погубен от турците, щял да играе роля като тази, която са играли княз Милош в Сърбия, Александър Ипсиланти в Румъния, Георги Мамарчев в България.”

Народният певец, преживял и изстрадал онези робски векове като пряк свидетел, възпява легендарния и непрежалим владетел на Врачанско с „Песента за гибелта на Димитраки Хаджитошев”. Други народни певци, също копнеейки за българско самоуправление, за силни български владетели, в духа на Пасий, виждат този идеал олицетворен от чорбаджи Димитраки и разпространяват песента далеч извън пределите на врачанските „държави” и я правят широко популярна в продължение на 150 години като „Димитракиевата песен”. Така Димитраки Хаджитошев става уникален пример за чорбаджия, възпят редом с хайдути като Чавдар, Индже, Шибил и други, традиционно възприемани като народни закрилници и борци за народна свобода в българския фолклор.

Чорбаджи Димитраки е врачански чорбаджия, потомствен старейшина (коджабашия) на Врачанската община, наследил тази длъжност от баща си и дядо си, на когото лично и на целия му род се дължи както стопанско-икономическото ѝ замогване, така и културно-просветното развитие на Враца, от създаването на първото светско училище до първата организирана съпротива срещу гръцките владици – началото на църковната борба в България. Животът на Димитраки Хаджитошев е посветен в равна степен на издигането и на стопанско-икономическото и на културно-просветното състояние на града и на защитата на населението от административните произволи и на смели политически проекти за Освобождение.

Проф. С. Бобчев в своя труд „Елена и Еленско през време на османското владичество” анализира чорбаджийството на базата на задълбочени изследвания, с посочване на примери. Той изтъква, че част от чорбаджиите в града „са по-раншни колибари, които благодарение на своя ум и предприемчивост, са напуснали колибите- махалите и са дошли в Елена, купували са места и къщи и са ставали чорбаджии, като са се равнявали с установените боляри чорбаджии. Ето примери: Кисьовци са от колибите Шейтани на поп Петко Шейтана, Бакаловци- от Дрента, Радивоевци- от Ганюв дол, Момчиловци- от Духлювци, Кършовци- от колиби Кършовци, Бобчевци- от Руховци⁷”.

Бобчев не отрича, че в старо време се знае за рая хаджи Христова, хаджи Иванова, хаджи Юрданова, хаджи Тодорова. Но той посочва, че това не е подчинена рая, а е един вид клиентела, която „почитала своя чорбаджия”, занасяла по някой подарък по време на сватба на дъщеря или син, по време, когато отивала да молят ходатайство пред субаша. Според автора колибарите не са работили ангария на еленските чорбаджии.

Произходът и функцията на тази социална група са ставали многократно обект на научен интерес, но трудно може да се говори за единно мнение, защото в повечето случаи то е подвластно на политически парадигми. Доказан исторически факт е, че основната социална функция на чорбаджиите е функцията им на общински управници и посредничеството им в отношенията между османската власт и администрация и българското население, т.е. статут, идентичен с този на кнезовете и дзеките.

В България обаче развитието на института върви в посока обратна на тази в Сърбия и Гърция. Дзеките и кнезовете първоначално са изборни длъжности, но общата тенденция е те да стават наследствени и/или назначаеми. При чорбаджиите е обратното – първоначално османската власт дава съответните права на отделни лица, които са имотно осигурени и се ползват с уважение сред местните жители. Постепенно обаче с развитието на институцията се достига до своеобразни общински избори за чорбаджия всяка година. Тъй като населението се спира на различни хора, се появяват по няколко чорбаджийски фамилии, които постоянно претендират за роля в управлението на общината. Фамилиите организират свои фракции (тарафи), които водят ожесточена политическа борба помежду си.

Както сръбските кнезове, и българските чорбаджии не притежават земя. Икономическата им база е скотовъдството и по-конкретно отглеждането на овце (джелепкешанство). Стадата им, наброяващи в отделни случаи десетки и дори стотици хиляди глави се пласират на огромния цариградски пазар. Свързана с овцевъдството е и друга дейност, която позволява на чорбаджиите да поддържат икономическата си мощ. Става дума за бегликчийството, т.е. откупуването на данъка по овцете (беглика). Овцевъдството стои в основата на почти цялата икономика на България през ХVІІІ в. и повечето печеливши занаяти (абаджийство, гайтанджийство) са следствие от него. Така именно чорбаджиите подготвят стопанското издигане на еснафа.

Чорбаджиите имат своя произход и са свързани със съществуването и дейността на българските общини през епохата на османското владичество. Може да се приеме, че общините като обществено-икономически единици съществуват още през средновековието, но не са разкрити напълно промените, които турското завоевание внася в организацията и дейността им. Те изменят основно системата на феодалното земевладение.

Мнозинството от селата са предадени на спахиите като служебно владение, част от земите на населението са превърнати във вакъфски имоти. Управлението на спахийските села и контролът върху владението се извършва от спахиите. Освен административна, властта им е и полицейска. В зиаметите и хасовете това вършат субашиите или воеводите, наместници на по-едрите ленни владетели.

В първите векове след османското завоевание част от българските феодали се приспособяват към новите условия, служат във войската на завоевателя и влизат в категорията спахии-християни. Те напълно изчезват през XVI-XVII век. При това положение сред българите с по-значителна власт остават само началниците на войнуците и другите категории жители със специални задължения. Българските общини се грижат само за уреждането на второстепенни проблеми и спазване на обичайното право.

В градовете първоначално има известен брой заможни християни по сведения на Владислав Граматик. В по-старите и големи градове те са остатъци от феодалната класа, търговци и по-богати занаятчии. Това се приема и за новоиздигналите се рудодобивни селища Чипровци, Кратово, Етрополе, които са управлявани от княз. При това положение трябва да се приеме, че както в селата, така и в градовете османската господстваща класа взема в свои ръце военно-административната, полицейската и съдебната власт.

Проблемът за произхода и същността на чорбаджийския институт трябва да се разгледа и в светлината на социално – икономическите изменения в Османската империя през XVII и XVIII в. В този период в българските земи, влизащи в пределите на империята, се извършва процес на ускорено развитие на стоковото производство. Увеличава се броят на населението в старите градове като Видин, Ловеч, Търново, Стара Загора, Сливен, Пловдив, София, Скопие, Охрид, Битоля и пр. Издигат се и нови занаятчийски центрове и търговски средища Габрово, Котел, Троян, Свищов, Щип, Прилеп и т.н.

Такава е тенденцията и в селското стопанство, което започва да ориентира продукция за пазара. Това засилва експлоатацията на селяните и стремежа владението на земята да стане от послужебно, наследствено, т.е. да се образуват едри поземлени владения чифлици. Към това се стреми и голям брой мюсюлмани. Следователно промените в стопанския живот определят появата на изменения в състава и структурата на българското общество.

Нараства броят на българите, които се занимават в промишленост, а от селата в старите градове се извършва миграция. Все по-голяма част от населението мигрира към градовете и се занимава в сферата на промишлеността. Тези промени се описват в редица домашни извори като дамаскините, в различни турски източници, кондики на манастири, биографии на възрожденци (като например в тази на Софроний Врачански). Изводите са, че социалната група чорбаджии (или наричани още: кметове, кнезове, легатори, примикюри, кехаи, коджабаши и т.н.) съществува още преди епохата на възраждането т.е. преди втората половина на XVIII в.

Най-близка по смисъл и съдържание на социалните функции на думата чорбаджия е думата кмет или старейшини, първенци, управници. Тази социална група е свързана със запазването на ограничени права на общинско самоуправление на българите, главно в селищата със специален статут – войнушки, соколарски и пр.

Чорбаджийството като административна институция поема върху себе си функциите на местно самоуправление и посредничество между българското население и турската власт. То се утвърждава в периода на упадъка на османската военно – феодална система, предизвикана от развитието на стоковото производство и търговията през XVII и XVIII в. Чорбаджийският институт със съществуващите в по – големите градове „православни общини”, създадени около патриаршеските митрополии и владици, се утвърждава.

Няма данни, които да доказват, че през този период чорбаджиите са едри земевладелци – чифликчии. Но като кметове те са присвоявали част от произвеждания продукт и така забогатяват. Именно това ги противопоставя на народа, който вижда в тяхно лице оръдие на турската власт и на Патриаршията свои експлоататори. Например ръководителите на Врачанската община в края на XVIII и началото на XIX век Янаки, братя Трохнин, хаджи Тошо Ценович, Димитраки Хаджитошев и хаджи Йованчо със своя авторитет са сериозен фактор в уреждане на взаимоотношенията между турските власти и населението. От тяхната дейност постепенно започва да зависи цялостното развитие на града.

Развитието на занаятите и търговията през 30–те и 40–те години на XIX в. определя укрепването на българските общини и разширяването на тяхната дейност. Това води до въвличане на чорбаджиите в редица извън административни функции по линия на търговията и предприемачеството. Но и в този период главната им дейност си остава администрирането, което им дава възможност да се занимават с търговия, лихварство и пр.

В този период не липсват сведения за ролята на чорбаджиите. Данните сочат, че в градовете има по двама чорбаджии. Първият съгласно турската административна терминология се нарича мухтар евел, а вторият – мухтар сани. Общинските дейности се уреждат от мухтарите, бирника и няколко по – заможни души, наричани също чорбаджии. Те влизат в общинския съвет. Освен с името чорбаджии, в документите те са наричани още: ази, коджабашии, първенци, боляри, аяни, градоначалници, демогеронти, протогеронти, нотабили, архонти и пр.

Чорбаджиите се избират за срок от една година от членовете на общото събрание на общината. След изтичане на едногодишния мандат обикновено остава член на общинския съвет. Изборът на чорбаджии се утвърждава от османската власт. В по – големите градове има околийски чорбаджии. В някои по – големи села също има по двама чорбаджии, а в малките – само по един.

Като се спира на управлението в своя роден град преди 1800 г., Васил Априлов бележи, че „габровци имат свое управление, което според народния избор се поверява на трима души, които се наричат кметове (старейшини, чорбаджии). За поддържане на полицейския ред се изпраща от Търново един ага с трима турци. Ако агата или приближените му не се понравят на жителите, на последните не остава нищо друго освен да се оплачат на войводата⁸.” Тази административна система се запазва и през първата четвърт на XIX век.

Преди реформата на Хатишерифа издаден през 1839 г. от султан Абдул Меджид, Габровският район е субашлък, управляван от субашия и един габровски чорбаджия. След 1839 г. е бил мюдюрлък с управител мюдюрин и двама чорбаджии. След обявяването на Габрово за град (1-ви май 1860 г.) той става и околийски център, включващ 18 махали с управител „каймакамин”. Габровските чорбаджии, участващи в управлението на града, разпределят данъка върху населението, които събират петима „махлебашии” и го предават на ковчежника – „сандък имения”. Този ковчежник е назначаван от турските власти по препоръка на габровските чорбаджии.

Проф. Ив. Гошев в своята монография „В Трявна през времето на последните търновски владици (1820–1870 г.)“, публ. в т. II, г. III (1930 г.) на Бълг. Истор. Б-к, с. 208, където се казва: „… Ежегодно ставал избор на един „временен чорбаджия”, един негов заместник, на който било възлагано дори събирането на данъци.“

Описаният по-горе административен ред оставя значителен простор за действие на българските чорбаджии – първенци. Тяхна е отговорността за разпределяне и събиране на данъците от своите съграждани, разпределят държавните и обществени тегоби, посрещат и изпращат войскови части, турски чиновници и големци. Те отговарят за регистрацията на населението и имотите му, грижат са се за телеграфа, затвора, пътищата, ръководят местните финансови, съдебни, и полицейски служби, управлението на църквите, училищата и т. н. Очевидно е, че тези пълномощия дават на чорбаджиите възможности преди всичко за лично облагодетелстване. Същото отбелязва и В. Априлов в своите записки: „Чорбаджиите управляват понякога съселяните си безсъвестно – това често се случва, и им налагат лични налози... Длъжността на чорбаджиите е доходна и почтена, затова всички користолюбци се стремят към нея⁹.”

Тази форма на самоуправление на българите, макар ограничени и подчинени на османската власт, дава възможност да се развива дух на стопанска, религиозна и културна самостоятелност и предприемчивост. Най–активна дейност развиват общините в търговско – занаятчийските селища. Там се води най–остра борба за овладяване на общините между чорбаджиите и представителите на занаятчиите и по – дребните търговци. Тези борби се изострят с излизането на преден план на църковния въпрос. В по–големите градове старите чорбаджии се обявяват в защита на Цариградската патриаршия, докато новите чорбаджии (излизащи главно от търговското съсловие), застават на чело на борбата за назначаване на български владици, а по – късно и за създаване на независима българска църква. Особено типични в това отношение са борбите в Габровска, Котленска, Тревненска, Еленска и др. общини.

Реформаторът Митхад паша след анкетата в Търново, известен за зулуми и на чорбаджии издава „Закон за чорбаджилъка в Търновския санджак от 1857 година”, съставен от 10 члена, най-важните от които са: „1. Чорбаджиите да са избират от народа; 2. Когото по-много хора щат той да стане чорбаджия; 3. Никой чорбаджия да няма позволение и права по-много от една година да управлява; 4. Никакви ангарии не се допускат” и т. н. Покрай тези основни членове за сметките си чорбаджията трябва да даде двама поръчители и писмена гаранция.

Според османското законодателство службата на чорбаджилъка е само една година. За да се избере някой за втори път чорбаджия, трябва да мине поне година, без да е такъв. 15-20 дена преди изтичане срока на длъжността, чорбаджията да приготви сметките си и да уведоми населението да си избере нов чорбаджия. Чорбаджията получава заплата и няма право да събира в своя полза никакви други парични средства. Също така се забранява изкупуването от страна на чорбаджиите на каквото и да било от населението, особено жито и коприна. Чорбаджията няма право да налага никакви ангарии и да събира за своя полза пари.

За условията при избора на тази длъжност говори и С. Бобчев: „В Елена народът правел годишен събор; на този събор се е изслушвал отчета на предишния чорбаджия и след това е ставал избор на нов... Случвало се е... да станат чорбаджии без избор, но това е било явно злоупотребление с властта. Така – назначените чорбаджии – и добри и лоши – сваляли са ги, а понякога – и убивали. Такива убити чорбаджии са били: Михо Бакалина, Стоян Чорбаджи, Хаджи Стоян Чиргилан убит от дядото на Цончо Добрев от с. Поп Бобчевци ¹⁰.”

Освен задълженията си към турската власт и към гръцките владици, чорбаджиите в много селища се грижат и за изграждането на църкви, за откриването и издържането на училища, за развитие на просветното дело. С това те се проявяват като патриоти, подпомагащи развитието на възрожденския процес.

Изводите, които се налагат относно произхода и същността на чорбаджиите и на чорбаджийския институт в българските земи, са:

1. Социалната група на чорбаджиите съществува още преди Възраждането.

2. Групата е свързана със запазване на ограничени права на общинско самоуправление на българите, главно в селищата със специални задължения.

3. Чорбаджийството е посредник между българското население и турската власт. Утвърждава се в периода на упадък на османската военнофеодална система.

4. Чорбаджийският институт е свързан със съществуващите в по-големите градове православни общини.

5. Няма данни през XVIII век, доказващи, че чорбаджиите са едри земевладелци чифликчии, но тъй като могат да присвояват част от произвеждания продукт, следователно с развитието на търговията придобиват и недвижими имоти.